Послушание

Богатире,благодаря ти за изчелпателния поуст!Аз самият мислех или замислях нещо подобно,ама май нямаше да го кажа по-добре!
Мартине,отиващите на смърт,те поздравяват!Поклон пред полемиката ти!
Ангеле,отиващите на смърт...НЕ ТЕ ПОЗДРАВЯВАТ!Защото ги остави в лапите на побеснялата... камила /прочети за Остап Бендер и направи литературно сравнение-вного ще е интерестно/.Отиващите на СМЪРТ те молят:хвърли китка цвете в Дунава,нека тя иде при Тангра и му разкаже какво точно се е случило с Движението на Неговите воини...

---

А онуй багаинче,от търговище,то ми е близо и винаги мога да го намеря,стига да не е търговище от щата каливорнига...

Добре, нека го кажем по друг начин.
Някои тук знаят, че примката около врата ми се стяга вече от доста време. От доста дълго време. Така се стегна проклетата примка, че едва дишам. Хубаво, но на мен това изобщо не ми харесва. И реших да срежа проклетата примка. Затова подхванах оная тема "Милиция". Имаше два варианта. Ако присъствието ми е необходимо, ще получа необходимото съдействие да срежа примката. Ако не получа съдействие, значи присъствието ми не е необходимо. Дотук да има нещо неясно?
Съдействие не получих. Ченгетата почнаха да пращат своите дребни ненормални провокаторчета. С надежтата, че аз ще почна да разговарям с провокаторчетата като с равни, че ще почна да им обяснявам, да ги убеждавам. Нищо подобно! Нямам никакво такова намерение. Пред мен сега стои въпросът: или да измета Павлин Димитров от поста му, като това послужи за поука на останалите тъпаци, или да се оттегля. И след като не успях в първото, след като никой не пожела да ми съдейства да го направя, значи ми остава второто. Което и реших да направя.
Кой ще ме осъди за решението ми?
Да, имам още какво да кажа. Неслучайно толкова упорито писах по темата "Грузия". Това е тема, от чието развитие ще зависи съдбата на цялото човечество. Това е тема, от чието развитие зависи накъде ще поемем, по кой път. Не знам дали някой си дава сметка за нейната важност. Но вие какво очаквате? Че някой, който в момента е мачкан от една хидравлична преса ще съумее да направи нужното и правилното? Ето, дори по тази причина исках да срежем примката, да изключим хидравличната преса. Само където ножът не е в ръката ми, за да срежа примката. И ръката ми не стига до копчето на пресата. Затова ми беше нужна вашата помощ. Вместо това се чувствам като оня пиян, който паднал в една яма. Опитвал се да излезе, опитвал се и все не успявал. Накрая рекъл: "Ако и този път не изляза, ставам и си отивам вкъщи". Странното е, че за разлика от пияния, аз наистина мога да си взема шапката и да си отида вкъщи.

Нещо по Никола Вапцаров и не съвсем:
"Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята няма бъдем пак със тебе,

народе мой, защото и ти си отиде завинаги!"

Конници след завоя
Никой нямаше да разбере, че лагерът е съществувал, ако не го бяха открили случайно. Археолози търсели праисторическо селище, пък то друго излязло. Масов гроб с набързо избити и още по-набързо заровени хора. Наблизо - останки от изгорели дървени бараки. По малкото останали веществени доказателства станало ясно, че костите принадлежат на безследно изчезнали след 9 септември 1944 година хора. Само че нищо на този свят не изчезва без следа.
Писаха нещо, нещо показаха, а днес щяха да откриват паметник. Докараното от София местно население бе вече тук и очакваше високопоставената делегация. Правителственият кортеж преваляше билото...
- Каква досада! - мърмореше културният министър. - Кметът трябваше да унищожи останките. Глупак си беше като надзирател - глупак си остана.
- С кой ум даде разрешение за проклетата археологическа експедиция? - запита вътрешният министър. Заповедта за ликвидация на въдворените навремето той я бе издал и сега място не можеше да си намери.
- Ами то, само там ли трепахме? Всичко ли да помня?
- Моята съвест е чиста - сякаш на себе си промълви правосъдният министър. - Излиза, че съм постъпвал хуманно, като пледирах моите подзащитни да получават колкото може по-големи присъди. Те влязоха в затвора, но част от тях са още живи.
Подобни невесели мисли вълнуваха цялата делегация. Но черните спомени им придаваха опечален вид, а нали откриването щеше да се снима от телевизията. Изведнъж полицаите от ескорта спряха. След тях - и останалите коли. Пътят бе преграден от конници. С копия, мечове и островръхи шлемове. Истински древни воини. Като на картинка. Или като на кино.
- Хей, кои сте вие?
-Основателите на Държавата!
- Не си спомням такъв момент в сценария - обади се културният министър.
- Няма сценарий. Стойте тук, докато си вземем нашето!
Настъпи объркване.
- Тия май са луди!
- Хайде, освободете незабавно пътя! - конниците не помръдваха. Разнесоха се автоматични изстрели. Последва взрив от граната. Сякаш нищо не се бе случило. Бомби срещу светлинни лъчи. Стрелба по слънчеви зайчета.
- Да тръгваме!
Моторите не искаха да запалят.
- Какви, по дяволите сте вие? Какво искате от нас?
- От вас - нищо. Дойдохме за Държавата си. Вие не сте ни нужни.
- А какво ще остане, след като си вземете... вашето?
- Пушеците от въздуха. Мърсотията от водите. Отровите от земята. Нечистотията от душите. Което вие създадохте - при вас ще остане. Не го искаме. Както не искаме и вас.
Пейзажът започна да се променя, заприличвайки на кадър от фантастичен филм. Някой закрещя. Друг се опита да побегне, но се спъна в невидима преграда и падна. Зад преградата се мярнаха познати силуети. Точно тях се опитваха да забравят вече толкова години, точно при тях отиваха, и точно тях видяха...
Сред всеобщата истерия двама оставаха невъзмутими: един вечнопиян партиен лидер, и вечноусмихнатият президент.
Първият по-късно щеше да изтрезнее..

Жива Вечност
Върху телевизора поставих малка двехилядигодишна пирамидка с отпечетан върху нея ключ. До пирамидката стои вазичка с цветя. Пред тях препуска дървено конче. И мъничък бронзов войник е застанал на стража.
Подреждането е съгласно Завета отпреди седем хилядолетия. Живото, животодаряващото подреждане. То и сега ни е нужно, а ние не го познаваме. Забравили сме го. Иначе щяхме да оживеем, а виждам, че още сме мъртви.
Какво сме ние?
Помня, загледах се в изсъхнало дърво. Кората бе опадала. Повечето клони - също. Дървото бе започнало да гние. А в основата на мъртвата корона, от дървесната каша израстваше и пускаше листенца младо дръвче. Неповаленото дърво се раждаше отново.
Нашето Българско дърво е болно. Ние сечем заболелите клони, горим ги, а пепелта хвърляме. За да тори тя чужди гори. Все настрана гледаме, а не виждаме как гъстълакът около нас върху наша пепел е израстнал. И се готви да ни задуши.
Отминалото време, извършващото се настояще и неосъщественото бъдеще са неотделими. Крепят се взаимно. С доверие и обич. За да се задържат във Вечността, за да не изостанат. За да не отидат настрана, за да не се разтворят в невремето. Ако ли не - няма да ги има отново. Няма никога да оживеят.
Вечността не е срок. Вечността не се измерва с цифри. Тя е път и посока. Движение и устрем. Поход към никога неосъществявана цел. Остана ли ни достатъчно воля, за да бъдем и утре част от Похода?
Минало, настояще и бъдеще - те трябва да са заедно. Това е закон на Похода, на Вечността. Те са триединство, което умира, ако някоя от съставните части липсва. Тогава вървящият воин пада и пясъците го засипват. Кладенецът на преобразителното обновление е далеч. В отминалите години. Как ще се освежи жадният, как ще набере нови сили? Вечността е жива, тя не търпи смърт в себе си. А ние в своето безпаметно невежество умъртвяваме миналото, изгаряме го и принасяме пепелта в дар на чужди, враждебни нам сили. С което си затваряме вратата към утрешния ден.
Сега стоим. Спрели сме и чакаме. Застинали сме в мъртвешка неподвижност. Оковали сме живота във вериги, замразили сме го, затворили сме го в сърцевината на буца лед. Безжалостно сме го убили и се залъгваме, че ще възкръсне, щом ледът се разтопи.
Живо е участващото в живота. И гробницата може да е жива, ако не сме забравили кой лежи в нея. Докато почитаме неговата памет и опазваме завета от потъмняване и разложение.
Умъртвяващо е отрицанието.
Смъртоносна е забравата. Отровен е покоят.
Свежа като пролетна поляна ще е многоцветната Книга, докато има кой да изважда нейните нееднакви листове. Жив ще е Заветът. Докато поне един от нас го помни и тачи. Но как ще се запази българинът после? Как без колобъри ще пребъде България? А пясъците неумолимо настъпват… Паметта се изтрива, уморени са боилите, неспокойни са конете им, рият с копита пръстта. Те знаят, те още са тук, те могат, годни са, храбри са, но са единствени и последни. А после?
Ключът няма да бъде излят. Ще са забравили и къде е Вратата. Цветята ще увехнат, кончето ще избяга и бронзовият воин ще се прекърши. Обичта ще е угаснала, верността ще е сломена и новото Дърво няма да израстне.
Примамливо ли е?
Ако не е - гребнете с две шепи вода от кладенеца на Миналото.
Картината ще се преобрази!

Жива Вечност
Върху телевизора поставих малка двехилядигодишна пирамидка с отпечетан върху нея ключ. До пирамидката стои вазичка с цветя. Пред тях препуска дървено конче. И мъничък бронзов войник е застанал на стража.
Подреждането е съгласно Завета отпреди седем хилядолетия. Живото, животодаряващото подреждане. То и сега ни е нужно, а ние не го познаваме. Забравили сме го. Иначе щяхме да оживеем, а виждам, че още сме мъртви.
Какво сме ние?
Помня, загледах се в изсъхнало дърво. Кората бе опадала. Повечето клони - също. Дървото бе започнало да гние. А в основата на мъртвата корона, от дървесната каша израстваше и пускаше листенца младо дръвче. Неповаленото дърво се раждаше отново.
Нашето Българско дърво е болно. Ние сечем заболелите клони, горим ги, а пепелта хвърляме. За да тори тя чужди гори. Все настрана гледаме, а не виждаме как гъстълакът около нас върху наша пепел е израстнал. И се готви да ни задуши.
Отминалото време, извършващото се настояще и неосъщественото бъдеще са неотделими. Крепят се взаимно. С доверие и обич. За да се задържат във Вечността, за да не изостанат. За да не отидат настрана, за да не се разтворят в невремето. Ако ли не - няма да ги има отново. Няма никога да оживеят.
Вечността не е срок. Вечността не се измерва с цифри. Тя е път и посока. Движение и устрем. Поход към никога неосъществявана цел. Остана ли ни достатъчно воля, за да бъдем и утре част от Похода?
Минало, настояще и бъдеще - те трябва да са заедно. Това е закон на Похода, на Вечността. Те са триединство, което умира, ако някоя от съставните части липсва. Тогава вървящият воин пада и пясъците го засипват. Кладенецът на преобразителното обновление е далеч. В отминалите години. Как ще се освежи жадният, как ще набере нови сили? Вечността е жива, тя не търпи смърт в себе си. А ние в своето безпаметно невежество умъртвяваме миналото, изгаряме го и принасяме пепелта в дар на чужди, враждебни нам сили. С което си затваряме вратата към утрешния ден.
Сега стоим. Спрели сме и чакаме. Застинали сме в мъртвешка неподвижност. Оковали сме живота във вериги, замразили сме го, затворили сме го в сърцевината на буца лед. Безжалостно сме го убили и се залъгваме, че ще възкръсне, щом ледът се разтопи.
Живо е участващото в живота. И гробницата може да е жива, ако не сме забравили кой лежи в нея. Докато почитаме неговата памет и опазваме завета от потъмняване и разложение.
Умъртвяващо е отрицанието.
Смъртоносна е забравата. Отровен е покоят.
Свежа като пролетна поляна ще е многоцветната Книга, докато има кой да изважда нейните нееднакви листове. Жив ще е Заветът. Докато поне един от нас го помни и тачи. Но как ще се запази българинът после? Как без колобъри ще пребъде България? А пясъците неумолимо настъпват… Паметта се изтрива, уморени са боилите, неспокойни са конете им, рият с копита пръстта. Те знаят, те още са тук, те могат, годни са, храбри са, но са единствени и последни. А после?
Ключът няма да бъде излят. Ще са забравили и къде е Вратата. Цветята ще увехнат, кончето ще избяга и бронзовият воин ще се прекърши. Обичта ще е угаснала, верността ще е сломена и новото Дърво няма да израстне.
Примамливо ли е?
Ако не е - гребнете с две шепи вода от кладенеца на Миналото.
Картината ще се преобрази!

ВИЕЛИЦА
/Сказание за Деветия стан/
Зимните селски вечери. Има ли нещо по-хубаво от тях? Дървата в огнището припукват, джезвето с ракията е сложено върху огъня, скарата е приготвена. Вечери на дълги разговори и безкрайни размисли. Вечери на тиха радост, когато цялото семейство си е у дома. Вечери на заслужена почивка след напрегнатия летен труд. Вечери, раждащи песни и сказания. Вечери - далечен спомен от едно отминало време.
Пак иде зима. Но не с радост ще я посрещнем. Знаем: ще бъде гладна и мразовита, неспокойна ще бъде. Ветрове неистово-яростни, унищожителни, в сравнение с обичайните ще задухат, червена, а не бяла ще е зимната виелица. И няма да бъде спокойна нощта пред огнището, защото с ужасен огън ще гори то.
Мирни хора сме ние, Българите. Обичаме тихите вечери, приседнали за кротко събеседване. На софрата - каквото Бог дал. За чуждо имане не сме лакоми. Но ставаме страшни, когато посягат на нашето, когато отнемат залъка на децата ни. Затова няма да е спокойна зимата.
Обичах зимните вечери. С нетърпение ги очаквах през детските си години. Днес, изправен пред идващата Зима стоя настръхнал. Друг, ненашенски мраз ни очаква. Отровен, а не свеж ще бъде снежният полъх. Чужди виелици ще вият с непознати гласове. Да бъдем готови за тях! Да ги посрещнем!
Станете, Българи, станете като един! За отпор! За обрат! Изправете се, Българи, че иде страшна Буря! Изправете се да я посрещнем заедно. Няма да ни повалят ледените ветрове, щом сме изправени. Няма да ни засипят нахлулите вихрушки, щом сме единни. Съберете се, Българи, съберете се всички, та да дойде Пролетта и за нас!

Диктаторът
Ти си диктатор. Твоята страна се управлява от диктатура на пролетариата, а ти си работник, пролетарий. Сутрин се събуждаш със съзнанието, че светът се крепи на твоите рамене. Обличаш се набързо, закусваш още по-набързо и се отправяш към градежа на новия живот.
Трепериш от студ във вонящия на пот и мръсни чорапи фургон, нахлузваш работните дрехи, грабваш инструментите и още преди да си се разсънил виждаш, че се намираш на обекта. Краката сами, по навик са те завели там.
Горе е 60-градусова жега. Всичко по теб е прогизнало, от навлажнената ръкохватка на електрожена те удря ток, но ти работиш усилено, ти бързаш. Дробовете ти се изпълват с парите на горящия метал, с азбест и стъклена вата, с някакви гадни пушеци, на които нито наименованията знаеш, нито цвета можеш да определиш. Според теб невероятната разноцветна смес е годна за дишане, щом не си умрял, пък нали всеки ден правят лабораторни измервания, грижат се за твоето здраве. Мълчаливи бели престилки с газови маски вземат проби и пишат. Веднъж успя да прочетеш: “Не се установи наличие на избухливи и запалителни газове. Годен за огнева работа”. И ти отново напрягаш мускули в името на светлото бъдеще и заради парчето хляб.
Завива ти се свят и към миризмите се прибавя още една - тази на изгоряла човешка плът. Неволно си допрял с ръка нагорещеното желязо. Излизаш на външната площадка за глътка истински въздух, подхлъзваш се и за малко не политаш от 25-метровата височина. Мразовитият вятър ти помага да дойдеш на себе си и ти вече не му се сърдиш за тежката пневмония миналата зима. Важното е, че сега те свестява и ще можеш да хванеш надницата.
Още отдалеч зърваш началника и се шмугваш вътре преди да те е видял. И пак блъскаш с чука, пак хващаш електрожена, пак мъкнеш проклетите тръби, които сякаш са увеличили десеторно теглото си от сутринта насам. Ръцете ти започват да треперят и напразно се опитваш да ги спреш. За пети път палиш цигарата, а тя все не ще да гори в почти лишения от кислород въздух.
Дошло е време за обедна почивка. Фургонът ти се струва истински рай. Разтваряш торбичката с обяда, с мъка преглъщаш няколко залъка и заспиваш. Ей така, както си седиш.
Не успяваш да разбереш дали изобщо си спал, когато отново заизкачваш хлъзгавите метални стъпала. Успокоява те мисълта, че следобед работните часове са по-малко.
Чешмата отново е замръзнала, а сапун и каша за миене липсват, затова някакси забърсваш ръце в снега и тръгваш към къщи. В кварталната кръчма обаче не може да не отбиеш. Нали там са приятелите, пък и така ти се иска да поотмиеш малко от насъбралата се чернилка.
След втората ракия ти става весело, а след третата се чувстваш почти човек. Поръчваш си още една и няма кой да те спре. Другите край теб разбират неистовото ти желание да попаднеш в илюзионния свят, където си господар и на себе си, и на всичко, на всичко… Няма кой да ти каже да не го правиш, и ти поръчваш поредната чаша.
Излизаш, правиш няколко крачки и падаш. След няколко полубезуспешни опити за ставане изминаваш десетина метра и отново падаш. Разбираш, че се е случило нещо особено лошо. Мъчиш се да запълзиш, но и това не ти се удава, мъчиш се да извикаш, но от гърлото ти излизат слаби, неясни звуци.
Лежиш там и неусетно заспиваш, а болката затихва, затихва… Преди съзнанието ти да угасне съвсем, ти вече знаеш, че никой няма да те потърси, че ще те намерят едва на сутринта, когато се развидели. Освен ако някой от пияните ти колеги не се спъне случайно в теб. И само едно отдалечаващо се гласче ти шепне, че ще бъде безнадеждно късно, че ще намерят не самия теб, а вледенения ти труп.
Но нима нещо се е случило? Някакъв си работник, пролетарий. Кой ли го е грижа?

Някога исках да обединя тези и други текстове в книга. Не успях да ги издам. Тогава съжалявах, че не съм успял. Сега знам, че така е било по-добре. Ето ви предговора към неосъществената книга:
Предговор на автора
Книгата пред вас е сборник от издадени и неиздадени текстове. От изопачени и неизопачени при публикациите послания. Искам да поправя злото, сторено от неразбиращи редактори, задаващи безмислени въпроси: "Коя е тая Маитрейя? Ами какво ще стане с негрите, когато Шестата Раса завладее света?".
Разработките ми са подтик за отваряне на пукнатина в сградата на досегашния светоглед. Опит за начало в преобразяването на човешкото светоусещане. Бунт срещу Тъмнината. Въстание срещу Мрака. Веднъж чух: "Призовахте Бурята, и тя дойде! Кажи им, че ида Аз, и водя Ада със себе си!". Тези писмена са усилие да бъде преодолян Ада, предизвикан от човешката злонамереност и от намесата на Черните сили.
Напътствието във вашите ръце е послание на Жертвата, тръгнала на лов за ловеца. То е целенасочена Воля и осъзната Мощ. Желание и устрем към Светлина. Любов чрез ярост. Отрицание в името на Продължението. Книга за разбиращите. За различаващите. За усещащите. За можещите. За долавящите. За отправилите се към Умението. За властелините на бъдещата Епоха. Нека те извлекат скритото истинско съдържание. Останалите, другите, безразличните, безличните, отмиращите - те няма смисъл да четат. Написаното ще остане неразбираемо за духовно неживите.
Предупреждавам стремящите се към Вечност: не превръщайте Тенгрианското Знание в догматично учение, а Учението - в самоцел. Живейте съобразно откриващите се нови хоризонти на възвестеното, а не заради самите слова. Вземете съдържанието, същността; формата не е от значение. Промяната се изразява в разширено отношение към Реалността. Нека приеманото от тълпата, от сганта, от паплачта за свръхестествено бъде обичайно за вас. Щом го има, значи е от естеството на нещата. Не отхвърляйте възможностите, обявени за недостижими. Овладейте ги, внесете ги във всекидневието си, вградете ги в самите вас. Иначе как ще првъзмогнете изпитанията? И помнете: живот съобразно, а не заради Учението!
Деца на Отключеното Небе, поданици на Светлината - не издигайте думите ми в ранг на забранен за критика закон. Не ме канонизирайте. Искам да ви освободя от старите условности, а не да ви притисна между нови рамки. Предлагам ви не сковаващи правила, а изживяна опитност. Поднасям ви къс руда. Приемете рудата, очистете я от скалните примеси, отделете чистия метал и изковете от него своя меч. Не се стъписвайте пред Ужаса на Бъдното, учете се да го сразявате.
Деца на Огнения разум, потомци на Сияещия Тангра, не се молете, не се прекланяйте дори пред съвършенството на Твореца. Не хленч и вопли са Му нужни, а единодействие с Него. Не плач и разкаяние, а съзвучие с Божествените намерения. Не търсете в Откровенията и Заветите завършеност, в действителност те са Започване. Не към нов Кумир ви насочвам, ориентир съм ви донесъл. Не нова Вяра ви натрапвам, а ви зова - нека заедно сътворим законите на очакващия ни свят, за да бъдат те наши закони. Или поне нека опитаме.
Властелини на Утрото, желая ви щастие!

DEMON
B къщата на Иван живееше демон. Или по-точно не демон, а демонче. Едно такова мъничко, грозничко, страхливичко, гузничко. Най-лесно бе Иван да го поръси със светена вода и то да изчезне. Но не това се случи.
Нима добродушният Иван можеше да убие това невзрачно беззащитно същество? И той го прибра при себе си. А то съвсем не се оказа неблагодарно. Още сутрин, щом стопанинът му отвореше очи, демончето изричаше най-съкровените иванови мисли.
- Ти съвсем не си глупав мързеливец. Нямаш желание за обикновена работа, защото си създаден за велики дела!
Иван събра групичка себеподобни, образува партия, стана неин лидер и по този начин влезе в политиката.
- Ти си беден, защото малко си печелил. Ето, сега имаш възможност да вземеш пари. Вземи ги!
Иван взе парите и, разбира се - не ги върна. Включи се в бизнеса, завъртя разни далавери, оправи си положението, заглади косъма. И всичките тези успехи, цялата променена житейска ситуация беше благодарение на демонските съвети. Но вместо да го вкарат в затвора, взеха та го вкараха в една комисия по разследване на корупцията и злоупотребите с власт. Там му се случи да измъкне от неудобно положение г-н Петканов. И бе назначен за негов пръв заместник. Наричаха го вече г-н Иванов. Естествено повратът на съдбата бе немислим без непрестанния шепот на демона. Г-н Иванов вече и крачка не правеше, без да се допита до него.
- Ти не гледай какъв е законът. Добър ли е, лош ли е - що за глупости? Мисли как можеш да го заобиколиш. Какво може лично на теб да ти донесе - това да ти е грижата. Тошо, с когото си пиеш бирата само те излага. Той е прост човек, бачкатор, а ти си началник. Какво като сте приятели от деца, какво като някога ти е правил услуги? По ти приляга да пиеш уиски с някой като теб - големец! къщата ти е малка и схлупена. Смени я! За новото си жилище да си купиш... Килимът ти не ми харесва... жена ти ми досажда с тъпите си въпроси... Синът ти... пастата ти за зъби... Костюмът...
Иван Иванов живееше в къщата на демон.
1993 година