На себе си ли служим? Личен опит

Тоталната рамка

Преди години бях част от охраната на едно гробище. Дългите часове на наблюдения ме наведоха на някои мисли и разсъждения, свързани със склонността на човешките същества към Доброволно впримчване и съгласяване с обусловени обществени рамки и калъпи на поведение.
Текста е писан доста по-късно:

Ето ме вече на гробищният портал – скука, цигани и мръсотия. Досами портала имаше ателие, а в ателието майстор. Казваше се Асен – нисък, здрав и нахилен. Лепна се за мен, като отдавна забравен седми братовчед. Кафета, кафета, продънихме се. Отвреме навреме по едно две големи и така се сприятелихме. Беше готин, Асен, все някакъв майтап ще метне и ще поразсее скуката. Не се мина много и той ме покани да работя при него. Помагах му и постепенно навлизах в каменарството. Но, не за това ми беше думата. Пък и решението да стана каменар бях взел още преди години, когато никой не пожела да ми направи красива и изящна кашпа за бонзай.

Съвсем естественно беше на това място пред очите ми по цели дни да преминават различни посетители, идващи по причини свързани единственно със смъртта. Пеша, с такси, с много евтини или пък със много скъпи коли. А и гробищната църква беше точно отсреща. Процесиите се нижеха тягостно и еднообразно, една след друга и понякога мястото не стигаше за стотиците хора, които бяха дошли да отдадат последна почит. На себе си или на покойния? Само по себе си, наблюдението на това действително безкрайно шествие беше тягостно и неприятно занимание. Повече в гробище не стъпвам! Понякога носещите се във въздуха безнадежност, напрежение и отчаяние се усещаха като невероятно плътен натиск в долната част на корема. Повечето от присъстващите изпадаха в пълно вцепенение и го предаваха на останалите. Нормално беше да видиш плачещи, припадащи или напълно объркани хора. Празни лица, празни очи, издаващи пълно неведение и стотици неми въпроси отправени към Нищото, което с пълни уста се хранеше с ужаса, мъката и самотата, завладели хората, използвайки тяхното мълчаливо съгласие. Не знам дали съществува ад, а и слабо, да не кажа никак не ме вълнува, но това място със сигурност беше преддверието. За час или два, докато траеше церемонията, десетина или стотина човека съзнателно свеждаха съдбите си до пълно и единодушно почитание на завършеният култ към личността – Гробът. Пълното им преклонение пред смъртта в този момент и общото решение, че това е единственният възможен завършек на човешкият живот, ги превръщаше в повечето случаи в енергийни дрипи. Наистина страшно! И странно! И глупаво. Никаква надежда, никакъв шанс. При цялото величие на Човека, той самият не си оставяше никакъв друг избор. Не мисля, че трябва да търсим ада в друго място или измерение. Защо? Та аз го видях! Точно там! По цял ден наблюдавах и създателите му - хората - съвършенни творци на собственната си доброволна, но за сметка на това абсолютно безсмислена присъда.

Една от мислите в книгата на Джейми Лин, “Фенг шуй - земен дизайн” казва така:

“Всяко нещо е енергия.
Енергията може да се манипулира до безкрайност за постигане на положителен ефект.
Единственното ограничение за тези манипулации е нашият собствен избор”.

Там, по това време видях Силвестер, мой съученик от техникума. Мъж в красота и сила, както в стихотворението “... в красота и сила мъжка”, известно ни от детските още години. Плачеше за леля си, която изпращаше към другия свят. Плачеше, сякаш това е единственното на което е способна цялата му сила. ПЛАЧЕШЕ! Нищо повече. Мъж!

Отказах да се съгласявам СЪС! Отказах да се присъединявам КЪМ това безмисленно, мрачно и тъмно шествие. Отказах да приемам, че това е единственното, към което води живота. Отричането било първият признак за наличието на съгласие с даден факт. МАЙНАТА МУ на това недообмислено, че и недоказано твърдение. Отказвам да живея, чакайки нещо, което даже и не съществува. Не вярвам, че Христос изобщо е очаквал това от нас. Както знаете, имате пълно право да не се съгласите със мен, но със какво се съгласявате тогава? Със свещенника, като последен роднина? Със смъртта, която била единственният съветник? Ами, съгласявайте се тогава!!! В безкрайността на изборите вие ударихте едно изключително бинго. Какъв съвет виждате написан по стените на някой гроб или на някой ковчег? Може би съм много, много тъп, но аз лично не видях нищо. А може би просто нямаше такъв?

Видях или осъзнах обаче нещо друго и то ме разтърси из основи. Постепенно претръпнах от непрекъснатите масови сцени на всеобща мъка – нещо естественно за работещите там и започнах да осмислям причините за това жалко състояние на нещата. Основният извод, до който стигнах беше, че със непрекъснато поддържаната специфична настройка на собственната си енергия, човешките същества действително САМИ творят смъртта си. Акт, който постепенно, но пък Абсолютно сигурно отнема почти, да не кажа цялата сила и красота на съществуванието им, в течение на целият им дълъг или кратък живот. Малкото, което им остава, понякога използват, за да се зарадват на нещо или да се усмихнат някому. Видях го, то беше там, пред очите ми. Творци!!! Да бяха впрегнали силите си за нещо друго, а не за всеобщо страдание!

Спомени.
Всички ние сме спомени, живеем във и със спомени, боравим със спомени и оставяме спомен

Всяко едно нещо, което правим - тук и сега - моментално се превръща във спомен.
Без забавяне, всяка мисъл, движение или каквото и да е, моментално след като бъде
забелязано от нас, правилната дума може би е "наблюдадено" или "наблюдено",веднагически се превръща в спомен.
Когато разказваме дадена история или споделяме информация, ние бъркаме в торбата със спомените, изваждаме един за ушите,(точно като фокусника и зайчето)и го превръщаме в "тук и сега". В следващия момент "дългоушкото от торбата" отново се превръща в спомен.
И - така до забрава

Днес дълго и радостно бърках в торбата със спомените. Снощи с адаша се видяхме на Елисейна. Спахме в къщата му, на брега на реката и цяла нощ слушах магическите и бухтене, ромолене и шепот.
"Подкрепихме" се солидно и до късно. Май тръгнах по стъпките на храбрия Инкубус, защото и на мен ми се събраха 3 поредни, тежки вечери.
На сутринта бях принуден да изпия няколко кафета, тъй като главоцепа стенеше тихичко в мен.
След три вида ракии и два вида вино, сигурно е нормално. Обявих "кратка" почивка.

Изчакахме хубаво да огрее слънцето, освестихме се, хванахме въдиците и беж на реката. Застанах точно под училището, на вълшебно място с водовъртежи, въртопчета и се започна.
Не рибохващане, започнаха се спомени:

Преди петнайсетина - двайсет години, пресичайки моста на Реброво, с изумление забелязах два клена да се гонят на плиткото в Искъра.....

Водата беше още много мръсна, нерядко я бях виждал и оцветена в странни оранжеви или зелени цветове, явно от работещото все още на "пълна пара" тогава Кремиковци. Връщах се от Батулийската река, която бях изучавал камък по камък вече цели 10 години.
Часовете прекарани в газене в студените и води, само по кецове, спокойно можеха да са ме откарали в гроба или поне да ме бяха сдобили с вечен ревматизъм. Посинелите устни и вкочаненото ми, треперещо тяло бяха нещо нормално и дори когато се бях подул от премръзване, един март или февруари беше, не си спомням пак и пак замахвах със цапалката.
Отдавна не се бях връщал към тия спомени.

Лекарят, който ме прегледа тогава, каза само нещо от рода на:
- Ти у ред ли си бе, момче???

Двата гонещи се клена отключиха нов период в самообучението ми в рибарството.
Започнах да газя в Искъра, колкото можех да издържа.
Сутрин, от влака в четири- нула пет, падах на спирка Балкан и се започваше. Изучих и запомних на изуст всеки камък, скала, вир и водовъртеж между Бов и Лакатник. Колко пъти съм се подхлъзвал и реката ме е носила в прегръдките си, заедно с раница, джиСеем, ключове, дрехи и пари - брой няма. Метода ми беше много прост. Нагазвах някъде по средата на реката - пак само по кецове, без онези огромни, гумени, ботушо-гащиризони.

Нагазвах, е лесно да се каже, но опитайте се да влезете до кръста в буйния Искър и да вървите напред срещу течението, по хлъзгавите, обрасли камъни.
Чувството е като да си в огромно джакузи, цялата планина, вятър, слънце и течение на реката минават през теб.
Слънцето хвърля безброй искри по вълничките, водата брутално те бута, бедрата ти вибрират, краката ти се схващат от часовете напрежение, корема те заболява от студа и блъскането на водата и буквално усещаш, че си жив и си там. Когато трябваше да прекрача, оставах само на единия крак и това пък си беше абсолютна тренировка по тай-чи и равновесие.
Вървях напред, с половин километър в час и хвърлях далеч пред мен, срещу течението, на голяма орловка и грозд от бели червейчета или съответно на сезона, на насъбрани скакалци или мамарци от рекичката Петра, на Лакатник.
Без тежести, стръвта на метър от плувката. Стръвта, пляскайки, падаше право пред носа на някой голям клен, животното захапваше, засичах и сърцето ми се опитваше да излезе от гърдите.

Карах така през целият ден, без вода, без храна, прилошаваше ми и от глад и от жажда и от неистовия пек на слънцето понякога.
Гладувах и жадувах, обаче цялата природа влизаше в мен. Огромната картина на надвисналите склонове на планината, играта на слънцето, вятъра и водата пронизваха фибрите ми. Изпадах в щастливо, отнесено състояние. От дългото взиране в плувката
ме заболяваха очите и понякога и главата. Понякога, отмествайки поглед от плувката за момент, и поглеждайки към планината, целият пейзаж се движеше и размиваше, следствие от рефлекса на очите да фиксират непрекъснато и едновременно и плувката и движещата се вода.
Мислите ми се забавяха и понякога спираха за момент, а тялото ми автоматично и отнесено продължаваше да се движи.
Сепвах се изведнъж и мислите ми потичаха отново. В началото не обръщах бнимание на това, но постепенно, в годините взе да ми прави впечатление. Мигове на пълна и цялостна забрава. Кой съм и какво правя там. Само за миг.
Постепенно периодите на "безмислие" и празнота се увеличаваха, а контакта със стихията на реката се задълбочаваше. Това явно ми дава[е нови сили, защото издържах по цели дни - от сутрин до вечер.
На края на дена със съжаление (тогава все още изпитвано от мен) се връщах в мислите си към проблемите в града. Мразех този момент.

Това беше някога.

Днес, застанал на брега и загледан в реката, която ми липсва от години, си спомних всичко това и изведнъж осъзнах, че тогава съм тренирал "спиране на света".
Това, което следва, ще ви прозвучи странно, но за мен отдавна вече е практика.

Светът "тече" пред и през нас, непрекъснато. Тече пред възприятията ни.
Непрекъсатото му следване, протичане, случване, без пауза, през целия ни живот, никога не се прекъсва, освен може би много рядко.
Тогава светът спира. Буквално. Спира за нашите възприятия и като следствие се отключва вътрешния покой или нещо друго, което сме си избрали.
Например - изпадането в безсъзнание. Не рядко, след тежка катастрофа, хора изпаднали в безсъзнание се променят тотално.
Днес, на брега на реката, с въдица в ръка, осъзнах, че в десетилетията, прекарани в "къцане", бавно и сигурно съм тренирал тялото си да "спира света".
Без даже да го осъзнавам.

Усмихнах се щастливо и спрях мислите си. Отдавна вече го правя съзнателно. Моментално усетих (докато тялото фиксираше плувката автоматично) нахлуването на стихията на реката и планината в мен. Усетих го физически и за момент мислите ми се върнаха- може би от осъзнаването на факта.
След малко пак ги спрях. Пълна вътрешна тишина и спокойствие. Стихията начаса нахлу в мен.
Пак изплуваха мисли, и се сетих за Чируза, за снимката му, легнал с разперени ръце на леда, до многото риби и текста от долу:

ТУК СЕ ЧУВСТВАМ ЛЕК И ЩАСТЛИВ

Радвах се за него и слушах тишината между мислите си.
Можех спокойно да задържам десетки секунди в пълна вътрешна тишина.

После, на връщане към София, когато адаша замлъкваше, отново слушах тишината между мислите си, налагащи се от разговора.
Тялото ми автоматично сменяще скорости и следеше пътя.

Можете да започнете много лесно. Просто се опитайде да слушате тишината между мислите си.
Релакса е ТОТАЛЕН

Спомени, всичко са спомени.

Страхът. Страхът от Тук и Сега.

Смешно заглавие – нали?

Някъде нагоре/назад или там някъде в темата, бях споменал за съществуването на целият филм, цялата книга или целият ни живот на едно и също място, в едно и също време.

За да можем да ги “прочетем” ни е нужен “четец”. Оказва се, че Четеца в нашият случай е Време. Независимо от “техническото устройство”, което спомага за процеса, Времето е абсолютно необходимо за целта.
Дори (по свидетелства на изпитали го) когато са пред лицето на смъртта, на четящите целият си живот (като на лента) им е необходим поне миг – пак някакъв отрязък от време. А, ако живеем живота си по класическият начин, то са ни необходими десетки или стотици години, за да видим края му.

Ако можехме да “четем”цялата тази информация без помощта на времето, просто нямаше да сме тук, на този свят.
Ще припомня един от примерите, които бях дал.
В ръката си държите CD. На него е записан филм, история или нещо друго. В ръката си държим цял един живот, цяла приказка или резултата от десетки години научен труд, записан под формата на книга или програма.
ДА, държите CD-то, но не можете да видите или прочетете какво има на него. А дори и да сложите диска в устройството – пак ви е необходимо време, за да го разгледате или”прочетете” от начало до край.

В ръката си имате цялата информация(диска), но ви е нужен четец, за да я разгледате, получите. Информацията е Тук и Сега в ръката ви, но е нужно Време, за да я осъзнаете, разгърнете, разгледате, разучите.
“Държите в ръцете” си целия си живот, но е необходимо време, за да го изживеете.

По същият, аналогичен начин, страхът от каквото и да било, съществува в живота ни във всеки един момент. Тук и сега – тоест – от началото до края на “филма”. В един и същ момент, винаги, записан на диска.
Естествено, заедно с него съществуват и всичките останали елементи на историята – взаимодействия, радости, решения, разочарования, успехи, неуспехи и т.н.

Но тъй като не сме научени да се страхуваме от радостта и успеха, те не ни касаят. Приемаме ги като нещо заслужено – и е точно така. Хепи енд-а е нещо “естествено” за нас – нали?

Научени сме да се страхуваме от грешките си, неуспехите, несигурността, промените, неудовлетвореността, болката икакво ли още не.
Научени сме да се страхуваме от самите себе си, тъй като ние сме променящи се същества, а промяната винаги е нещо непознато, несигурно – чааак докато не я “опитаме”.
Затова мама учи дъщерята – хвани си мъж, роди му дете и всичко ще е наред!
Тати учи синът – стани като мен и всичко ще е наред!

Едва ли не – Страхът е наше изконно “право” - дотам сме я докарали.

Същият тоз “мамун”- страхът, е винаги в живота ни. Тук и сега. Записан е на диска (живота ни)и няма никакво значение, точно кога ще се появи – той е Тук и Сега.

Да, обаче, когато осъзнаем причината, ще се досетим и за следствието.
Илюзорният балон, който представлява страхът се пука в момента на осъзнаването му.

Както след края на напрегнато театрално действие, злодеите и жертвите се кланят на разтърсените от “драмата” зрители, така и страхът очаква своите овации и поклони.
След това се оттегля, като всеки артист – в гримьорната си, за да дочака новата си роля.

Съществува ли наистина страхът?

Слязохме от маршрутката на гара Курило, пихме по кафе в някакво мърляво капанче и се запътихме към Гниляне.

Преди това, докато пресичахме кръстовището на гара Север, за да изчакаме маршрутката, бях казал на Пацко, че този път имаме задача да не взимаме никакъв алкохол със себе си. Пацко, който трудно изкарваше без биричка, ме погледна с пълно безразличие и ме попита нещо от рода на:
Само това ли е?

Вървяхме по моста над Искъра – след “Зебра” - и наблюдавахме един ентусиаст, който се качваше в каяка си, за да се пусне надолу към Своге. Представих си цялото му пътуване, разминаването с дърветата, въртенето из бързеите, забиването из луди места и храсталаци, на които иначе никога няма да стъпиш и се израдвах за него. Махнахме му, засмяни, предвкусвайки и ние удоволствието му, махна ни и той, отговори ни на въпроса за къде се спуска, а жена му се качи на колата с която бяха докарали каяка, изкачи се на моста и мина покрай нас с усмивка на лицето. Махна ни и тя за поздрав. Представих си как кара бавно и полека надолу по дефилето, как без да бърза сяда на някое кафе и го чака през цялото това време. Бяха изпаднали в пълно безгрижие – и двамата.

Малко преди това бяхме попитали младо, пълно със сила момиче да ни упъти. То беше от онзи здрав, мускулест, леко заоблен, светъл тип млади жени, с открити и ясни лица, които се срещат в малките градчета и селца на Подбалкана. Упъти ни момичето и след като отминахме, не се сдържах да коментирам:

Леле бацеееее – колко много секс има в това момичеееееее....

“Не се разсейвай”, ми отговори бацката и се понесохме към овощните градини над Гниляне.
Не носехме никаква храна – щяхме да пазаруваме в селото. Минавахме край малки къщи, дворове с камиони и трактори, други, по- големи и здрави къщи.

Беше хладна сутрин, в началото на ноември. Напичаше доста добре, а въздуха звънтеше от чистота.
Взехме храна и две големи лимонади, за да не ни натежават излишно раниците. Надявахме се и да намерим вода някъде горе.
Бацко Пацко дори и не се заплесна по бирите, въпреки, че купихме и наденички за огъня. Наблюдавах го внимателно, но лицето му си остана спокойно, без каквито и да е признаци на съжаление. А Пацко е малко човече, на което съм засичал 5 двулитрови бири от девет сутринта до пет следобеда. Вече десетина години бяхме заедно и го познавах доста добре. Няколко години даже работехме заедно и на въпросите ми къде го слага това пиене, отговаряше, че му е сладко и да не го занимавам с повече глупости. Понякога сутрин идваше мъртвопиян на работа и въпреки всичко работеше като вол. По някое време само се чуваше - “Баце, отивам за биричка”.

Носехме палатка, спални чували и се бяхме приготвили за нощувка на едно специално място. Експериментирахме, тъй като досега не бяхме спали там, а аномалиите, които се случваха всеки път, когато минавахме оттам ни бяха озадачили. Нарекохме мястото “Портала”.

Открих Портала съвсем случайно, въпреки, че през годините съм си задавал въпроса дали наистина е било случайно. Имах къща на “Свинове” - над Батулия и един есенен ден реших да ида пеша до там. Около 40 /може и повече/ километра, през Илиянци, полето, Искъра, Гниляне и хребетите нагоре. Спускане през билото на планината до Батулийска река и пак нагоре, посока Кръстец, но с отбивка надясно по някое време. Взех го за 12 часа – без храна и багаж – експериментирах.

Възлизайки над Гниляне - бях качил доста по един хребет, издигащ се плавно в северна посока – попаднах на поляна, на 25-30 метра източно от пътя. Трябваше да се провирам през едни храсталаци, но ме привлече обширната панорама, прозираща през храстите, избуяли между поляната и пътя. Около 30-40 метра в диаметър, с кръгла форма и рязко спускащи се на 400-500 метра надолу от нея, каменни свлачища. Много рязко – под ъгъл може би над 60 градуса. Отивайки към краяа и, човек имаше чувжтвото, че ще пропадне в нищото. Не можеше да се види дъното на дола отдолу, но и дума не можеше да става за спускане.

Изпитах чувството, че тук е края на света. Необяснимо от къде дойде това чувство, но всеки пък, когато съм ходел там ме обземаше чувството за Край. Край на Света. Край във смисъл на пространство, а не на време. Граница.
Силно и пълно чувство. Отсреща – на няколко километра по права линия, имаше огромна легнала поляна и гора под нея, а горе отляво се точеше на изток билото на Стара планина. Далече долу пушеше Кремиковци и се виждаше част от полето, Витоша и далечните горно-долно - Лозенски възвишения.

Пацко ми беше най - близкия приятел в продължение на десетина години. Беше близко до мен и чисто физически – виждахме се често, почти ежедневно, после работехме заедно и неминуемо обсъждахме всичко, което се случваше с нас и около нас. Помагахме си много, тъй като чрез другия откривахме напълно непознати за нас светове. Аз го въведох в света на сънуването, а той ми показа света на оцеляването – чистото физическо оцеляване и абсолютен житейски прагматизъм. Един малък, съвременен Лао Цзъ.

Възпитаник на не едно и две ТВУ – та, “Техникуми за вътрешна украса”, както се изрази Иван Иванов, бивш пещерняк, бивш метъл, побойник, малка “джинка” с горещо сърце. Аз му давах спокойствие и уравновесеност, а той ми подпалваше фитила за какви ли не глупости и приключения.

В негово присъствие човек винаги се чувстваше приповдигнат – толкова много сила имаше/има и сега/ в него. Живееше на прага на реалността – толкова странен беше.
Последния заплануван експеримент, който така и не можахме да извършим с него на Портала, ни отведе да живеем на различни места, чак в Странджата.
Бяхме решили не само да заспим на Портала, но и да се събудим на друго място. Явно го направихме по друг начин.

Естествено, покрай всичко обсъждано, му разказах и за Портала – по-скоро за силното и всеобхватно чувство за крайност и свършек, изпитвано от мен на ненаречената тогава все още поляна. Ходихме няколко пъти през деня и още първият път, когато се изкачвахме заедно, забелязах промяна в действителността. Една от тях бе абсолютно необяснима.

Всички сме виждали огромните, широки просеки, изсечени под жиците на високоволтовите далекопроводи в планината. Онези, с огромните, високи стълбове, изправени с помощта на вертолети. Правят се с едни изключително огромни машини, широчината им е около 30-ина метра/а може и повече да е/ и са обрасли с ниски или по-високи храсталаци – в зависимост от честотата на почистването им. Прави ти впечатление резкия контраст на избуялата, гъста гора и дългата, чиста лента на просеката под жиците. Няма как да не го забележиш. Пътят, виещ се нагоре, пресичаше един такъв далекопровод и съответната просека отдолу.

Приближавайки, забелязахме, че просеката не съществува. Не го регистрирах веднага, но приседнахме да починем и да погледаме панорамата към София. Стана ми странно и се замислих защо, затърсих причината и чак тогава забелязах аномалията. Жиците минаваха ниско над дърветата и просека нямаше, което беше пълен абсурд. Такава ситуация просто не съществува.

На всичко отгоре, пътят, който се изкачваше на север, по протежение на хребета, перпендикулярно разположен към билото, виеше се и пресичаше хребета ту отляво, ту отдясно, се беше изместил отдясно на хребета, там където пресичаше далекопровода.
А помнех много ясно, че на мястото на пресичането беше от ляво на хребета.

В течение на няколкото пъти, в които се изкачвахме, започнахме да се забаляваме с непрестанните промени. Даже опитвахме да гадаем кави ще са промените. Един път просеката пак си я имаше, друг път самия далекопровод изглеждаше различно. Телефоните правеха различни номера и изписваха всякакви несъществуващи номера и обаждания и какво ли още не.
Главното забавление беше, че търсехме, разсъждавахме и правехме предположения за причините, поради които действителността се променяше.

Стигнахме до извода, че комбинациите от силата и на двама ни е в състояние да въздейства на нещата. Но как точно става – това беше тайна за нас. Дали с предварително възнамеряване за промените или просто самото гадаене настройваше нашите съзнания на друга вълна. По подобие на промяната на потенциала на кондензатора в радиоприемниците, постигнат чрез въртенето на копчето за смяна на станциите, съзнанието ни се пренастройваше и избираше различни “станции” - различни материализирани реалности на действителността. Постепенно се досетихме, че съзнанията ни са тези, които също така се променят. При условие, че оперираха със спомени за предишните ни изкачвания, те май носеха по-голяма част от отговорността за ставащото.

Накрая се досетихме, че Огромна и може би Единствена роля за ставащото играе Намерението.
Беше ни странно и непознато, да гадаем, но от друга страна беше Единственото Истински интересно нещо на света за нас. Започнахме експерименти.

Това беше първият път, в който имахме намерение да преспим на Портала. По пътя забелязахме следи като от “Уаз”-ка например. Около 15-18 см широки, с ясно изразени грайфери. Имаше само тези следи и естествено, тук там животински, пресичащи пътя, а след нас оставаха само нашите, току що положени. Пълна тишина витаеше, тъй като беше ден през седмицата и само далечния приглушен градски шум се дочуваше при по съсредоточено заслушване.

Стигнахме на мястото към 14 часа следобед, промушихме се през храстите, излязохме на Портала, хапнахме и заразглеждахме околността. Далече долу вдясно се мержелееше Кремиковци, от него към нас пълзеше гъста, зелена гора, отсреща, на изток, в горния край на огромната поляна над гората се беше появил синкав фургон, разположен перпендикулярно на нашата гледна точка, а отляво се опъваше дълъг скалист склон, тук-там осеян със сипеи. Зарязахме багажа и продължихме олекнали нагоре към билото – вече да се мотаем и разглеждаме. Стигнахме до първото било, разтягащо се от запад на изток, на час път от Портала, разглеждахме на север, запад и изток и пресметнахме, че запад е посоката, която трябва да поемем на следващия ден. Спуснахме малко надолу, по едни разклонения, надолу и наляво, /запад-северозапад/ и заразглеждахме откъде точно да минем, за да завием към дефилето /съвсем на запад/, за да хванем влак от Реброво за София и да се приберем.
Някакъв влак, примерно към 5 следобед и привечер да сме си у дома.

Обаче и на ум не ни е идвало какво щеше да ни се случи на следващия ден. Коментирам това, че в съзнанията ни нямаше предварително оформен образ на каквото и да е от това, което ни се случи в последствие. Освен може би на окончателното ни прибиране в къщи.

Върнахме се, захладняло беше, разпънахме палатката, разпалихме огъня, пекохме наденици, надигахме лимонадите, съжалявах, че така лекомислено ни поставих и изпълних задачата“без алкохол” /наденичките “плачеха” за бира/и си заразказвахме истории всякакви. Излезе много студен вятър от изток, напъха ни в палатката и заспахме в студеното. Събуждах се няколко пъти от студ, увивах се и малко даже позъзнах в летния си чувал. Беше ноември.

Живи и здрави – събудихме се от едно пекнало, ясно слънце, занадзирахме из палатката и се започна с изненадите.
Отсреща, на мястото на огромната поляна имаше само гора. Поляната и фургона ги имаше пак, но бяха изместени отляво - на мястото на сипеите на вчерашния скалист склон. Фургона вече беше зелен и обърнат с късата си страна към нас – по продължение на гледната ни точка. Беше в долния край на малка полянка, под която се беше опънал огромен горски масив.
Долу, вдясно, в ниското/по посока Кремиковци/ беше израстнала огромна бяла къща със огромни кръгли прозорци.

Пътят, по който стигахме преди, вместо да си минава кротко на около 30 метра зад храсталаците, беше първото нещо, корто видях, когато погледнах назад и вдясно от палатката. Влизаше в самия Портал, под остър ъгъл и под обратен такъв остър ъгъл излизаше от другата му страна. Минаваше буквално презПортала.
С това изненадите само започваха. Само започваха.

Хапвахме и се изумявахме. Добре, че по стар обичай не бяхме взели литър-два ракия и няколко двулитрови бири. Тогава веднага щях да реша че сме били качени на няколко череши едновременно и нищо не помниме.
Аз не пуша. Няма как да съм се напушил или дрогирал, ако това сте си помислили. Пацко също беше трезвен като краставичка.
В леко изумено състояние събрахме палатката и чувалите и се заизкачвахме. Да – обаче!

Следите по пътя бяха широки овече коло 35-40 см – като на задните двойни гуми на Татра или Зил или джоган. Помежду тях, пресичайки ги на места и криволичейки насам-натам, имаше тънка, единична следа от мотор.

Добре, обаче на едно място следата на мотора изчезваше около десетина метра и пак се появяваше по-нататък, равна и ясно изразена. Нямаше как да е от скок, тъй като участъка беше сравнително равен, с еднаква пръстна текстура на повърхността и без никакви възвишения, спомагащи за скок. Сякаш мотора беше минал по въздуха или пък за момент беше прескочил в друга реалност. Тази липса на следа веч Изби рибата Напълно. Това ме озадачи най-много от всичко, тъй като за всичко останало биха могли да се търсят и “намерят” рационални обяснения, но за липсата на следа нямаше как. Пълно запецване на разума.

Ще кажете – минали са през нощта, заличили са старите следи.
Тогава трябваше да са минали през нас, през палатката ни, защото пътят вече минаваше оттам. А е изключено да не сме ги чули в абсолютната тишина.

Продължихме на горе. Отнякъде се бяха появили ловци – в делничен ден – заговорихме се с постовете, разположени и по пътя и ни обясниха Накъде Точно да тръгнем, за да стигнем до Реброво. Спомням си, че единия беше видимо пиян и пушеше на стоянката си, та се чудехме как би могло животно да тръгне към него. Дима от гигарата се усещаше от десетки метри, дори и от нашите носове.
Съветите на ловците съвпадаха с нашите предвиждания – първо надолу и наляво/северозапад/ и после съвсем на запад към Реброво. Изрично ни предупредиха, да не свиваме надясно/на изток/, защото гонели в ниското долу-вдясно и ако стреляли на запад, можело да ни уцелят.

Е – ясно е, че тръгнахме напред и наляво, за да избегнем опастността и по едно време, като запукаха, чухме доста над нас да просвистяват няколко куршума, идващи отдолу и от изток. Луда работа.

Е, най – накрая свихме съвсем надолу и вляво и след няколко часа трябваше да стигнем Реброво.
Естествено и разклоненията изглеждаха различно от предишния ден.

Вървяхме, вървяхме, вървяхме. Засмрачава се, застудя седнахме да хапнем и започнахме да осъзнаваме, че нещо не е в ред. Лимонадите отдавна вече бяха свършили, вода нямаше никъде и ожадняхме доста. Добре, че ловците ни дадоха малко вода.

Гледах наляво, пейзажа съвсем не беше като вчерашния, а пък и от изкачването ми на Мургаш, преди време имам спомени, че на северозапад гледката трябваше да е съвсем друга.

Вървяхме, вървяхме, вървяхме, най-накрая зърнахме светлини, много надолу в ниското, но и помен нямаше от шум на влакове и коли, идващ от дефилето. Бяха светлини, подредени в права линия - явно от улични лампи. Заслизахме към светлините – почти около час, по абсолютно непознати пътища. Слязохме в селото. Нямаше жива душа. Искрено се надявах да е Реброво, въпреки, че дори и в тъмата ясно се виждаше, че е непознато за мен село. На входа на селото прочетохме “Огоя” – почти на двадесетина километра на изток от Реброво.

Стояхме и не вярвахме на очите си.
Нямахме рационално обяснение за ставащото. Пътят се изкачваше леко в посоката, в която бях убеден, че трябва да продължим и слизаше леко надолу в обратната. Противно на всякаква логика, напълно объркани, поехме по явният наклон надолу, въпреки, че разума ни диктуваше точно обратното. Нямахме обаче никакво време да проверяваме дали разума е прав.
С облекчение видяхме, че пътя слиза надолу, около реката, следваше Бакьово, Батулия и чак тогава Реброво. Едвам хванахме някакъв влак към девет и половина.

Така и не извършихме останалата част от експеримента – да заспим отново на Портала и да се събудим на съвсем друго място.
Но явно Намерението ни е сработило, направили сме го така или иначе, по някакъв друг начин, тъй като отдавна вече всяка сутрин, двамата се събуждаме в две различни части на Странджата

Спомних си цялата история години по късно, когато една вечер седяхме с Владето и обсъждахме книгите на Закария Сичин и многото и всякаква поета от нас информация за Прехода. Владенце рисуваше Слънчевата система и обясняваше, преповтаряше еволюцията на съзнанието, минало през всичките планети на системата ни. Коментирахме промяната в ДНК-то ни, пълната или почти пълна липса на духовното начало, изгубено през вековете и хилядите години агресия, войни и насилие.
Добавяхме информацията от Крион, който е настроил магнитното поле на Земята за бъдещите промени, и факта, че след като съзнанието ни не е готово за скок - така или иначе необходим при преминаване на ново стъпало по спиралата на еволюцията – самата Земя ще се промени и ще ни принуди да го направим – по един или друг начин.

Скокът, Преходът на Съзнанието.

Изведнъж, докато слушах Владенцето и го гледах как рисува планетите, пред съзнанието ми излезе онова събуждане в палатката – в изцяло променената реалност. Осъзнах, че така ще стане и Прехода с мен, Видях го. И го избрах за себе си – да се събудя в една променена и изчистена реалност.
Във Абсолютно съответствие със слайда, който съм дал много назад в темата - “Всичко, което става с мен, се случва, защото става най-доброто за мен”!

Какво ще изберете Вие? - Отговора на въпроса е Ваш избор