На себе си ли служим? Личен опит

Изборът при всеки кръстопът......
Наложило се е мнението, че съдбата на всеки е предопредлена. Според някои действията ни от предишни животи са закодирали нещата така, че да теглим последствията си и да „плащаме” в този, жънейки предишни добри или лоши дела. Според други – действията ни в този единствен завинаги живот, предопределят това, което ни се случва в този момент. Според някои сме кукли, управлявани от неведома сила - Съдбата. Или пък свободни, безотговорни същества.
Мирогледите сигурно са толкова, колкото хора има по света.

Но няма как да се отрече, че желанията ни (дори и да са умело замаскирани за пред другите) и потребността, стремежа към самоутвърждаване, са водещи по пътя ни напред. Нека пак да посоча моят любим пример – Дечко.

Независимо колко настойчиво се опитваме да му се наложим или пък да му помогнем, дечко иска Сам да се справи с новите, непознати, интересни ситуации. Стремежа му да ръководим своят свят, своята реалност продължава до края на живота му. Ето и пример:
АЗ САМ/САМА – под една или друга форма е често наблюдавано изразяване при децата.
Мама посяга да сипе водичка в чашката на детето и то - нетърпеливо и нетърпящо възражения – протяга ръчичка да го направи. Само да си сипе – не мама! Само да облече куклата, само да води кучето, само да ритне топката! То само – нали за това е дошло на този свят – То да направи нещо.

Има Желание. И то не някой друг, а самото то.

Всички ние Желаем. Да действаме. За да Получим. Самите ние – не някой друг.
Не случайно Буда съветва да се премахнат Желанията, за да можем да си седнем на .....стола
Същата тази нетърпелива ръчичка я наблюдаваме като гора от ръце - няколко години по-късно. В класната стая децата понасят чина със себе си от желание – АЗ, аз, аз да кажа госпожо.
Факта обаче, че някой манипулира друг или други да направят нещо не променя нещата. Този някой Желае да манипулира други. Желае да направи нещо чрез тях, чрез ръцете или мозъците на другите. И в най-добрият смисъл – собственика на новата къща или апартамент желае да направи камина или чешма или под. Но не може. Затова наема друг, който пък има желание да изгражда такива неща – „сърбят го ръцете”. В края на съдружието и двамата казват – Направих!
Е, намеренията на всеки са различни – това ще е тема на друг пост.
Но в основата на всичко стои Желанието и Самоутвърждаването. Независимо от меко казано, „странните” форми, които приема понякога, Желанието на дечко – да го направи Сам - живее във всеки един от нас.

Какво се получава обаче? Водени от собствените си желания, ние не следваме съдбата си. Поне не така сляпо, както се опитва да ни убеди широко разпространеното мнение. А дори и да я „следваме”, това е пак заради самите нас – такова е нашето Желание. Ние не следваме съдба или нещо друго – ние следваме нашите собствени Желания. Дори ако то е желанието да живеем в заблуда.

Следващият „препъни камък” е разпространената заблуда, че сме подвластни на Съдбата. Че всяка една наша крачка е „предопределена” от нещо си или от някого.
С разискването на тази идея не целя да ви убеждавам(като многобройните модерни книги и филми на тема „Изкуството да бъдеш... нам си къф си...........)че ние самите сме Бог.
Споделям убеждението си , че сме деца, дечковци на Бога, дарени от Него със свободна воля. Ще е добре да разграничите двете идеи още тук, тъй като не се натоварвам с отговорности за нечия заблуда.

Във всеки един момент ние сме на кръстопът. Дори и този факт има поне две основни тълкувания. За едни Кръстопътят е понятие, свързано с чудене, неяснота, отговорности за погрешно решение и т.н. За други той е нова възможност, свобода, интерес, приключение. На практика и в двата случая Кръстопътя е еднакъв по същността си – различни са само мирогледите на хората, които минават оттам.
Като казвам „във всеки един момент” нямам пред вид, че тръгването по някое разклонение спира дори и временно движението ни напред. Напротив – във всеки следващ момент се отварят нови разклонения. И така е винаги. Ние Винаги сме на кръстопът. Което означава, че ние винаги носим отговорност за собствените си решения. За радост - желаните от нас разклонения на Кръстопътя носят и желаните от нас резултати.
Знам, че на някои от вас тази идея е вътрешно чужда. Така е, защото лъжливата, временна установеност на нещата ни води до лъжлива, временна убеденост, че „всичко е наред”.
Изтъркан лаф от изтъркан сюжет на изтъркан филм.

Нека да дам конкретен пример за разликите при „сляпото следване” и за Желанието, да кажем от света на бизнеса:
Джон или Майкъл или Иван е тръгнал от нулата и е изградил успешна кариера. Собственик е на фирма с представителства във различни градове.
В края на един работен ден влиза счетоводителят му и докладва, че липсват 100 000 парични единици. Счетоводителят е убеден, че измамата е направена от един от изпълнителните директори, този, който напоследък е докладвал най-добри резултати. Да кажем – Майкъл - се замисля дълбоко. Независимо как си обяснява ситуацията, той Е на Кръстопът.
Майкъл знае за ролята на прибързаната реакция. Знае до какво ще го доведе изкуствено създаденият Излишък. (не твърдя, че формулировките и мирогледа му са като моите) Тъй като има многогодишен опит , той взима решение, решава да изчака, познавайки добре набеденият изпълнителен директор. В продължение на цял час убеждава (едвам) счетоводителят си да не предприемат нищо. Аргументите му са странни, но той е убеден, че ако действително парите са изчезнали – в което май не вярва напълно – то те не са му принадлежали никога – тоест, рано или късно те ще изчезнат и по някакъв друг начин- пропаднала сделка или нещо подобно. Счетоводителят не е убеден в това – все пак е човек на сухите факти, но на другата сутрин докладава за появили се в една банка 85 000 парични единици. След няколко дни изпълнителният директор се обажда и връща останалите 15 000. Действително е имал намерение да избяга с тях, но се е отказал.

Случаят е реален – просто смених имената.
На кръстопътя Майкъл е имал два основни избора-да предприеме мерки - по един или друг начин. Използвайки опита си е взел своето решение, което на пръв поглед е странно. Поел е по едното разклонение.
Никой не знае как са щели да се развият нещата ако Майкъл е избрал другото разклонение. Нямам представа какво е станало и със изпълнителният директор, но това е бил следващият Кръстопът и избор на Майкъл.
Съдбата си ли е следвал Майкъл или Желанието си да е Той, да се самоутвърди по неговият си начин. Мислите ли че сляпо е „следвал”предопределението си? Не съм убеден.

Друг пример от ежедневието ни. Колегите знаят(от опит), че обект с обект еднакви няма. Дори и да се налага да се монтират или изграждат абсолютно еднакви неща, то самата организация на работата на различни обекти е различна. Дори разстоянието до тях е различно. Това означава, че се налага да се вземат нови решения. А ако са различни нещата за изграждане или монтиране. Лудницата става пълна. Кръстопътят е винаги пред нас.
Всеки от нас е попадал на хора, чиито телефони звънят непрекъснато и те на момента взимат решения. Животът им буквално е поредица от решения. Нови и нови разклонения – във всеки един момент.

Не се заблуждавайте. Нашите телефони също звънят непрекъснато, колкото и да даваме заето. Дори и отпускането – „Ами то така ми било писано!”(кой точно и как го написа, че не разбрах) на практика е резултат от предварително съгласие, избор. Само, че скритото послание във убеждението „то така ми било писано” е – „който го написа, той да ми бере гайлето”.
Няма как да се получи – чисто физически. Отговорността за нашият избор си е наша – не на съдбата.
Тук се сещам за една част от така наречените „Баш майстори”. Минават през обекта, хващат и изпълняват само „сладките” равни, прави и големи участъци, а ъглите оставят за балъците. Широко разпространено явление във всички аспекти от нашият живот.
Как беше – „времето е само разстоянието между причината и следствието”. Мислите ли, че Съдбата ще им бере гайлето. Ако я има – надали ще и се занимава с глупости?

Желанието, самоутвърждаването, вземането на решение и поемането на разклонение при всеки Кръстопът е тясно свързано със Визуализирането.

Следва.......

Визуализиране – каква странна дума? В ума ни изплуват курсове по психотренинг, умствена дисциплина, странни хора със затворени очи и т.н.
Нищо подобно!
Наистина - рядко използвана, нетрадиционна дума – за разлика от непрекъснато и ежедневно използваното и значение. Коренът и идва от англиската дима “vision” – вижън или от нашата българска дума "виждам", "видение". А ето и значенията които дава Google преводач за нея:
1. зрение
2. видение
3. поглед
4. далновидност
5. въображение
6. гледка
7. проникновение
8. откровение
9. привидение
10. призрак

За самата дума “visualization” – визуализиране, същият преводач дава следните значения на български:
1. ясен зрителен образ
2. ясна зрителена представа

И въпреки това, едва ли има по-разпространено действие по цялата Земя от визуализирането?

Как така?

В момента , в който сутрин се събудим, започваме да визуализираме. В ума ни изплува банята, (ужас – кърпата пак не е сменена), кафеварката,( ааах, пак не купих кафе), вестника (как не престанаха с глупостите тия журналисти?) и закуската.(ЕЕЕеейййй – млякото е свършило)
Образите на всичко това, заедно със стотици други помислени неща, които няма как да знам, минават светкавично през главите ни.

След това – особенно в главите на жените – започва визуализация на гардероба, дрехите, тоалета за днес - (кои ли, кои??? ”Ужас – гардеробът ми е празен” с които ще се облечем. След това започва визуализацията на обувките, багажа, колата или градския транспорт.
Ние непрекъснато си „представяме” варианти на това, какво ще направим след секунда, след няколко минути или след часове. И избираме един от тях.
Ние непрекъснато взимаме решения – коя Точно визуализация да изберем, (синята рокля или бялата вратовръзка, червените обувки с токчетата или светлата риза)?
Стандарт, 24 часа или Труд?

Ние си ги представяме предварително – и то с подробности – (какво Би писало там и какво Би писало в другия). На основата на тези представи, следствие на светкавична визуализация, ние избираме, за части от секундата, кой точно вестник ще купим днес.
Следват визуализирането на образите отговарящи на „колата”, „метрото” или „рейса”.

В момента в който се запитаме как ще пътуваме нанякъде, ние моментално си представяме един след друг изборите си и решаваме, избираме. Това става толкова автоматизирано, с такава рутина и лекота, че ние изобщо не се замисляме върху това. Това е „Руслото” на ежедневието. То ни поема и съзнанието ни „плува” напред – в хилядите визуализации и представи за деня.
А уикенда, а празниците, а годишната почивка, а всичко останало, което всеки премисля – милиардите визуализации за това как биха протекли нещата? За сделката, за обекта, за машината, за материалите, за жената, за детето, за горивото, за сумата – за всичко.
Или за това Как Ние бихме искали да протекат?

Досещате ли се – на колко хиляди Кръстопътя заставаме днес? И колко повече последващи ги визуализации минават през главите ни Само за деня? Запитвали ли сте се? Колко?

Всеки от нас е някакъв майстор в областта си. Нека дам един прост пример за визуализацията в нашето ежедневие.

На обект сте/сме. Или пък разработваме проект. Но това вече е резултат от нещо. От какво?
Резултат е от някакво телефонно обаждане, разговор на маса или случайна среща. Ще взема оптимален пример от моята област.

Повикани сме за иззиждане на тухлена стена. Едно от най-простите неща.
Моля тези, които ще опонират с философският възглед, че „дори и в това има страшно много майсторство” да потърсят друга платформа за излагане на възгледите си.

Още тогава, в първата секунда на разговора, в главите ни „потича” визуализирането на образа на обекта. На основата на обясненията на събеседника ни, ние изграждаме - в главите си - „предполагаем” образ на ситуацията. Малко или много – в зависимост от опита ни – „образа” е в някаква степен верен. В същата тази степен ние буквално „виждаме”, тоест - визуализираме - следвайки обясненията на разказващия.
Естествено всички знаем, че като отидем на обекта, ни посреща някакъв „Бейрут”, но това е друга тема

По време на разговора е текла визуализацията на ситуацията. Тя се е променяла със всяка нова подробност. Тъй като повечето от нас имат достатъчно (за това)опит, с негова помощ те визуализират дори и бъдещото развитието на ситуацията (просто заслушвайки се в интонацията и „осведомеността” на говорещия) и нерядко пазарлъка се разпада още в предварителният разговор. Но и това е друга тема.

Та, минал е разговора, стиснали сме си ръцете, на обекта сме и започваме да градим. Предварителна подготовка, почистване, забъркване на разтвор и - действаме. Ще кажете – какво толкова?

Ето какво.

Действието не започва „чак сега”, то е започнало в главите ни, още по времето на първия разговор. Още тогава, с помощта на визуализирането, ние сме „видяли” готовата стена. Съобразно изискванията на клиента, ние сме променили образа и в главите си, така, че крайният резултат да го удовлетворява. (или поне ние така сме решили) Визуализацията е средството, с помощта на което ние изграждаме – тоест – ние предварително „знаем” какъв ще е резултата.
В ума си ние сме пуснали конеца, наредили сме първият ред, мастаросвали сме и така нататък – всеки както е научен и може. Нерядко, крайният резултат е абсолютно еднакъв с визуализираният през цялото време еквивалент в главите ни.

Така.
За да „няма грешка” опитните рисуват, „визуализират” идеята на лист и я обсъждат с клиента. Променят я, рисуват отново и накрая(дай Боже) стигат до съгласие.
Още по-„верният”, (тоест желан и от двамата) вариант на визуализация се получава на чертеж. Точни размери, пълна и ясна визуализация – вижда се мащабиран, верен образ на желания резултат. След начертаването и клиента и майстора са спокойни – „видели са го”. Сигурни са за пригодността и правилността на взетото решение.
Е, други като мен – се забавляват с визуализиране на момента или така нареченото „свободно творчество”. Но и аз (като всички други, предполагам) се събуждам по нощите и се питам – ами това как да го направя? Ами онова? Обмислям, представям си го, визуализирам го. Променям или не – в зависимост от моите разбирания. Каквито и да са те.
И заспивам, чак след като съм решил, избрал какво да правя.

И накрая – пълната визуализация – готовата стеничка. На живо, иззидана, измазана, подредена – красота

Дали е рисувано, дали е чертано, дали е видяно на момента или е спонтанно хрумнало – Винаги визуализацията е първа.
Винаги, без нея просто не става!
Решението, взето на Кръстопътя, е резултат от Избора на една от всичките визуализации.

И затова – най-голямото наслаждение в строителството, а и във всяка една област, е факта на предварителното визуализиране. Да си го представиш, да го построиш в главата си, да го измислиш. Да го Узнаеш – изваждайки цялата тази майстория (мистерия), някъде от безкрая.
Няма аспект от нашият живот, който да не е засегнат от визуализирането. Никой – дори и слепия – не върви напред без собствената си, предварително оформена представа за непосредственото бъдеще(за всеки следваш ход) – каквато и да е тя в главата му.

С това исках да ви наведа на мисълта, че няма по-естествено нещо на света от визуализацията.

Защо и Как не я използваме – следващият „препъни камък” е темата на следващия пост.........

И така, ние сме отново на кръстопът. Предстои ни, в повечето случаи автоматизирано почти до безсъзнателност, вземане на едно от хилядите днешни решения. Какво става на практика?

Съзнанието ни „върви” напред и сканира, тоест Визуализира различните възможности. То буквално „осветява” - като фенерче в тъмнината пред нас. Всяко нещо до което се докосне, „оживява” (като осветен образ в средата на тъмна циркова арена) и ако съзнанието остане фиксирано там, това нещо, тази бъдеща възможност започва да се „пробужда към живот”, да се материализира. Ако пък съзнанието отмине в друга посока, тази бъдеща възможност замира отново. Естествено, сбъдването и би могло да се случи само ако съзнанието осветява, (фиксира се) достатъчно време до нея. Ако се спре на нея. Тоест, сбъдва се само възможността, върху която съзнанието ни се е концентрирало изцяло. Това вече е избор.
Ще дам пак „строителен” пример, но всеки би могъл да си го „преведе” на езика на областта, в която работи.
Дали при рисуването от предишния пост или при изготвянето на чертеж или пък при свободното визуализиране, съзнанието прехвърля, осветява за момент, различните възможности.
Спира се на една, после на друга, връща се, задържа се тук или там за момент, разкрива различни варианти от тъмнината на непроявеното. В крайна сметка, обаче се материализира само възможността, на която съзнанието се е спряло изцяло. Тоест съзнанието, с помощта на визуализацията е разгледало различни възможности и в крайна сметка се е спряло на една. Светлината на съзнанието се задържа в определен период от време само там.
Например:
С единички ли да я направя или с четворки, с готов варов разтвор или с пясъчно-циментов? Да добавям ли вар и колко? Как точно да застъпвам тухлите, да помета ли боклука, преди да зидам, с флекса ли да режа парчетата или да ги чупя с теслата или пък с чук? Набързо ли да го натрупам, или да пускам отвес (вечният въпрос на Трънският майстор)? Десетки и стотици „осветявания” на бъдещи възможности от страна на съзнанието, с помощта на визуализирането. Избирането на краен вариант – точно как ще работим, означава, че от „осветяваните”, визуализирането на многото възможности, ние сме избрали една – тоест в главата ни вече има изчистен образ на крайният резултат.
Подобно нещо се случва всеки ден в магазините за дамски дрехи. Въпрос на мъжество е партньора да остане докрай в стабилно състояние

Наистина – нещата които коментирам са ежедневие и бихте си казали, че преповтарям очевидности. Да, така е, но и не е така.
Спомняте ли си, че ви бях дал ключ за излизане от всяка една ситуация – осъзнаването. Сега с мои думи – на човек-практик - ви обяснявам какво е осъзнаването. Светлината на съзнанието – спокойно можете да я приемете буквално за такава, тъй като това е енергиен процес – изважда от тъмнината на непроявеното възможността, която е избрало. Или пък възможността, която по ред причини и заблуди е било „подведено” да избере.
Последнато изречение засяга темата за манипулирането на съзнанието, но тя е съвсем друга.

Така, вие сте на кръстопътя. Имате две основни разклонения. С помощта на визуализирането съзнанието ни осветява двете основни възможности и избира едната. В този момент вие избирате път, пътека, пътечка, магистрала, разклонение. Избирате буквално нова жизнена линия, по която ще вървите тепърва. Правите го всеки ден, от рождение, но дори и тук имате две основни възможности – да продължите да го правите по навик, без замисляне - полу или напълно спящи.
Или да се посъбудите и да продължите. Съзнателно.

Какво имах пред вид със завършека на предишният пост „Как и защо не използваме визуализацията”?

Тук е „ключето от бараката”. Да, ние използваме визуализацията непрекъснато, но как го правим? И цялата тема е с този подтекст – „На себе си ли служим ?” В каква степен?
Е, тук най-елементарният и лесен размисъл би бил – „Ааабе, я се огледай какво става навън бе, народа пропада, абе то си е е..... и т.н, пък тогава говори”.
Честно си признавам – не пиша за хората, мислещи по този начин. Определено нямаме нужда един от друг. Плюс това никой не е длъжен да споделя субективните ми разсъждения.

Върнете моля, малко назад, на абзаца „ В този момент Вие избирате път,.........”
Тези които мислят, че има Съдба, продължават полу или напълно спящото си съществуване. Това е тяхно изконно право!
Тези, които мислят, че Сами избират пътя си, продължават Съзнателно напред. Това е тяхно изконно право!
Нямам нужда да въздействам на избора ви, тъй като Не мога. Той е ваш.

Осъзнавате ли? – Изборът винаги е ваш. Въпреки, че съществуват стотици обусловености, рамки, канони, правила и кодекси, крайният избор – да се съобразявате или не с тях – винаги е Ваш.
Винаги! И винаги е бил!
В това се крие осъзнатостта и красотата на вашето съществуване.

И този форум е Рамка. Но вие сте тук заради Себе си. Заради вашият избор.

Сигурен съм, че вдъхновението идва при нас точно в моменти на осъзнаване. Всеки от нас има спомени за редки или по-чести моменти, в които сякаш времето спира и отнякъде в главата му идват идеи, целящи разрешаването на някаква ситуация. Това са събудени, съзнателни моменти, в които ние се свързваме с безкрая или с бездънното поле на информация, витаещо из целия Космос.
Допускайки тези идеи или информации в главата си, човек се удивява колко просто е решението, което му се е появило, без да предполага, че това е нашата истинска същност – да живеем съзнателно, без страх от „Ауууу, ами какво ще стане, ако.....?”
Какво би могло да стане – най-много тези редки моменти да започнат да стават по-чести.

С казаното дотук, изобщо не намеквам, че различните видове и начини на работа имат различна ценност. Трудът винаги си е труд – та бил и той умствен. Не – те просто са различни и нищо повече. Но и резултатите са различни.
Процеса винаги е един и същ – съзнанието осветява, визуализира възможностите и се спира на една от тях.

Но да се върнем на вечният кръстопът. Вие сте разгледали различни възможности, съзнанието ви е избрало една от тях, фиксирало се е върху нея и вие протягате крак, за да направите първата крачка натам. Какво се случва точно в този момент.
На практика вие сте поели по разклонение. На това разклонение, което вие току що сте извадили от мрака на непроявеното, съшествува тук и сега. Но съществува не само мястото, на което вие протягате крак в момента – Съществува Целият този път, цялото това разклонение – до самият си край, ако има такъв изобщо.

Разбирате ли – с тази първа стъпка, вие давате живот на път, който би отнел или години или няколко секунди. Фактически – всичките бъдещи възможности по този път, чийто праг вие прекрачвате в момента, съществуват тук и сега. И винаги са съществували.
Вие просто се насочвате към тях, но те са там, били са там и ще бъдат там – на тази жизнена линия, която сте поели в този момент
Какво искам да кажа?

Не съществуват отделни отрязъци път. Съществуващи Само и Сами за себе си. Пример:

Гледате филм. Образи, ситуации, действия, развитие и т.н. Някаква приказка, която занимава ума ви около час-два. Можете да паузирате, за да отидете до кухнята и т.н.
Представете си този филм като лента, навита на ролката. Или информация, записана на CD. Всичките образи и действия са на едно място и в едно време. Началото и края са слети. Единно цяло. И само ако започнем да развиваме лентата на проектора( или пък завъртим CD-то в компютъра), ще можем да започнем да осъзнаваме – тоест да разглеждаме последователно – тоест - да гледаме филма. Трудно ни е да го осъзнаем наведнъж. Може би и невъзможно (нямам представа).
Необходимо ни е време (разстоянието от началото до края на филма или от един кадър до друг), за да можем да позволим на съзнанието си да поеме цялата тази информация.
Разбирате ли – И навит на ролката И разтегнат по права линия, филмът винаги е единен, съшествува целият, от начало до край. Единствено светлината на нашето осъзнаване, може да го проектира последователно, подобно на киномашина, в главите ни, за да го възприемем.
Приемете вашата първа стъпка по новото разклонение, което сте избрали, като първият кадър от филма и знайте, че стъпвате и в началото и в края едновременно.

Какво се опитвам да подскажа – съзнателният, пробуден избор е пожелал възможностите и е поел отговорностите на избраният път. Предварително е готов да приеме промените – очаква ги и ги желае, защото те носят нови и нови, желани възможности.
Затлаченото от рамки и условности съзнание, в една или друга степен, няма сила за това. То просто се движи по инерция, спи и единствената реакция, за която му е останала сила (тъй като просто не знае къде отива)е Оплакването.

За разликите между двата вида осъзнаване - следва..............

Знам, знам, че не ви казвам нищо ново. Но ми е толкова приятно да си побъбрим за добре позабравените истини

Случва се нещо необичайно – нещо което ни кара да се замислим. И вече не сме същите.

(Ние никога вече не сме същите – ние се променяме с всеки миг – но това е друга тема.)

Това, необичайното, може да е и щастливо събитие. При всички случаи то е събитие извън коловоза на стандартното съществуване.
Да кажем – сбъдва се наша мечта. Искали сме нещо – толкова дълго - че след като го получим даже не можем да му се зарадваме. В първият момент даже не разбираме, не схващаме, че ситуацията в която сме живели толкова години, вече се е променила. Отказваме да разберем, трудно ни е да осъзнаем промяната. Механизма е същ и в обратния случай.
Страхували сме се дълго от нещо – дали ще е изправността на колата на дълъг път или пък по повод някой близък. В момента, в който се случи това от което сме се страхували, ние си казваме – „НЕ, не може да бъде!” Това е само първата ни реакция – нататък развитието е различно. Но такава е и първата ни реакция и при сбъднатата мечта – „НЕ, не може да бъде!” Външната разлика е само в изражението на лицата ни – радостно - изумено или изплашено – изумено.

Сбъдването – и на мечтата и на страхът – ни удрят „шамар”. Разтърсват ни.
Същият шамар, който удряте на временно изгубил съзнание при злополука или пък „полудял” от смях приятел по време на вечерният купон. И в двата случая шамара цели да спре временното „извънрелсово” състояние.
Става дума за обстоятелства, които са редки, неординерни и ни карат да се замислим, тоест – да „спрем” за момент. Примери – дал Господ.
Какво означава да „спрем”? Не някакво извънредно обстоятелство, а да пресечем понякога скучният, ординерен поток на съществуването.
Предполагам си спомняте за навиването на сила на пръста – толкова много неща научаваме, запомняме , някои от тях стават наша същност, през живота си, че те постепенно отнемат, изчерпват силата ни, подобно на задръстване на складово помещение. От друга страна ние съвсем неправомерно отдаваме „значение”, излишно повдигаме степента на предполагаемата ценност, на толкова много неща и това допълнително отнема от силата ни. А и ежедневните проблеми – бизнес, доход, отношения, отговорности – с пълна шепа изгребват останалото.
Остава ни колкото да се нахраним, да позяпаме телевизора и да паднем в леглото. Ежедневието тече равно, гладко и непроменимо. Въпреки, а може би точно заради това някои хора не биха променили това състояние за нищо на света. Така нареченият „режим” (ординерността) се спазва от тях със силата на закон. „Кафе, баничка, вестник.” Имал съм случаи - при няколкоседмичен ремонт - да долавям от долната тераса всеки ден, по едно и също време аромата на една и съща гозба. Неизменно. Самата ординерност на събитието изигра ролята на „спирачка” за мен и колегите тогава, тъй като породи странни и несекващи, принципно нови разсъждения по отношение на „еднаквостта” на ситуацията, в която ежедневно участвахме и ние – тоест поддържахме я със нашата сила. Предполагам, че там все още готвят само тази храна.
Особено е присъща тази „непроменимост”, "ординерност" при възрастните. Тя може би идва от изчерпаната им вече сила, което ги застопорява в невъзможност за промяна. От друга страна животът на повечето от тях е бил „предначертан” от не толкова далечното минало. В нашата област пример за това са колегите, които не приемат новите технологии и „майсторлъци”, които въпреки всичко се налагат, при все, че това си е тяхно право.
Един всеобщ пример за непроменимост е „задължителното” часово хранене. Въпреки, че диетолозите и други автори биха опонирали, че подобен „режим” е задължителен, вие може би сте на друго мнение?

Голяма фирма или завод. Обяда е в 12.00 – точно. Няма значение , че на едни им скърца от 10.30, а пък други и до 14.00 не усещат глад. Важен е режима.
Англичаните също са „водещи” в тази област – звънеца за обяд или вечеря е крайъгълен камък в съществуването им. Даже си мисля, че на техния ритуал “five o`clock tea” (следобедният чай) се крепи самата Вселена
Или поне Вселената на Тери Пратчет

Общо взето - живота ни тече равно – или поне така се опитваме да го подредим. А може би ни е страх от промените. Ако не е страх, то поне е чувство на непознатост, неизвестност. Но какво значение има как са именувани „препъни камъните”?
Обикновено палеца на крака пръв поема удара

По тези причини (здравото окопаване и съзнателното избягване на промените) изключително рядко ни се случва да „спрем”. Да се огледаме. Изключително рядко ни се случва да понесем „шамар”, който извъртайки главата ни настрани, ни предоставя уникалната възможност да променим за секунда или за цял живот гледната си точка. Дори са известни такива техники в различни системи за самоусъвършенстване. Ще спомена само „спирането на вътрешния диалог” , несекващият поток от мисли в главата ни, защото тя е много естествена и близка до човека техника.

Но – получили сме този шамар или „погалване”.
В случая обаче той не пресича някакво извънредно състояние. В случая шамара прекъсва ординерният ред на нещата.
Обикновено (за съжаление) само временно се променя гледната ни точка. Едни и същи обстоятелства ни изглеждат абсолютно различни. Гледаме на тях вече от друг ъгъл. Буквално променяме мирогледа си.
За пример – помислете си какво означава да викнеш майстор в къщата си – предмет на една от най-тежките клетви в българския фолклор
Да смените позициите си от работещ с ръцете си – на прецизно наблюдаващ. Тотална смяна на гледната точка. От другата страна на барикадата! Да спрете да действате, и да се превърнете в наблюдаващ отстрани. Независимо от причината, която ви е отпратила в това състояние, вие буквално сте променили честотата на приемане и тълкуване на действителността. Нещо такова причинява и „спирането”.
Споменах ви за оплакването. Нека ви дам изключително познат, ежедневен пример. Пример за съзнателно поддържано състояние с цел Непроменимост, която обаче така и така не се получава. А в това време вътъкът на живота ни се процежда между безсмислените думи и си отива:

Въпреки, че външният облик е мил и пасторален (в края на краищата през ръцете им сме минали почти всички)буквалният образ на насядалите на пейката пред оградата бабинки, носи в себе си и по-дълбоко значение. За този образ може да се напишат приказки, но нека сменим гледната точка и да погледнем под различен ъгъл на нещата.

Общо взето, като изключим пасторалният момент, цялата сила на бабинките е насочена към сплетничество или клюкарене. Завършеният, съвършен образ, който води класацията, е образа на селската клюкарка. Но той е крайна градация на образа на кротките бабинки. (въпреки, че съм виждал бабки, които изобщо не са кротки)
„Този минал. Онзи се напил. Гошето се сбил. Мара пак се пуснала на пазара. Нашият Ванко така направи, вашето Петре пък така.”
„АААА – не така – иначе!” И се започва. Дори и да не се споменава на глас, наум се изваждат кирливите ризи и надмогването се започва. „Помниш ли Я кога ти казах..........?”
Колкото повече се замисля човек, ако го прави, толкова повече открива, че под усърдното чешене на езиците прозира нещо друго – основополагащо.

На нас "бабинките", винаги някой друг ни е виновен. Правителството, оня дето само си пише във форума, шефа, данъците, Гошо, бензина и каквото още си изберете - Винаги Друг ни е виновен – ние сме ..... Ааабе, ние сме почти готови за канонизиране.
Цялото това „сплетничество”, което организираме сами на себе си, в наша собствена чест, за да се оглеждаме с изправени гръбнаци в огледалото на собственото си Аз, има една единствена цел – да поддържа заблуденото, полу или напълно заспало осъзнаване на света. Цялото това „сплетничество” може да го наречете с една дума – Оплакване!
Влезте в която и да е кръчма, още тази вечер и ако не видите поне един мъж, който да не се оплаква от нещо, значи спокойно можете да спрете да посещавате тази тема. Не, че не можете да спрете и без тази причина.
Преди години в село Райово, Самоковско, в единствената тогава кръчма, (спомням си, че имаше само един телефон в цялото село и той беше в кръчмата) един обзет от самосъжаление „мъж” стреля с боен пистолет в тезгяха. Какво искаше да покаже – той си знае.
Отзад се понадигнаха две жени, които бяха приседнали на техен си разговор – (по чудо) бяха живи и здрави.

Председателят на ловната дружинка го смля набързо. Но – не беше ли твърде късно за намеса, за „спиране”?
„Спирането” ни позволява да се огледаме за момент и ако искаме да попроменим нещо. Ако не искаме – живи и здрави – животът продължава – така или иначе
Върнете назад – към темата „Каква е дълбоката същност на това да сме имитатори?” Сами ще намерите паралелите.

Разликите между двата вида осъзнаване:
Да поддържаме съзнателно ординерното течение на житието – битието и съответно да получаваме резултатите, които са ни „предопределени”, поемайки по „предопределени” (но не от нас) кръстопътища.
Или?

Да осъзнаем предното ( по нашият си начин) и да приложим съзнателността си към следващите оттук нататък Избори на кръстопътя. Което води до неочаквани и за самите нас, приятни и хубави резултати.

Може би това е пътят към Свободата............

А ето ви една- две, леки и приятни техники или „чалъми” за приятно погалване на уморената ни от мисли и напрежения глава. Отличават се със абсолютна пригодност (в ежедневието) и непретенциозност, за сметка на мощното си въздействие.

Едната от тях можете да намерите тук:

bgremonti.com/forum/viewtopic.php?f=116&t=1611

Да, обаче бгремонти са "обидени" на бившият си модератор, за когото направиха "най-доброто", за да се отдръпне той самият и за това ще ви публикувам директно тук техниката:

Става дума за реално използваем енергиен център в човешкото тяло – енергийна сфера, топка или кълбо, намиращо се по средата между гръбначният стълб и вдлъбнатината на пъпа – вътре в тялото.

Бих си позволил да Ви дам два съвета, – естественно, ако желаете да ги приемете. Дори само това упражнение, само по себе си би могло да Ви помогне в различните сфери на живота. Всъщност, това не са съвети, а моето виждане за протичането на процеса на използване на тази сфера. Не държа на това, препоръките ми да звучат задължаващо, по – скоро свободата на тълкуване е препоръчителна. Тази свобода би Ви позволила да намерите своят специфичен, оптимален начин за осъзнаване и практикуване. Поддържайки представата или виждането или усещането на сферата, съзнанието провокира или директно отваря, открехва, отпушва и т.н. енергийните центрове на тялото, от които синхронизирано извира енергия, която променя качеството на живота Ви! Какво означава това ли – Чувствате се все по-добре. Няма значение, по каква система сте осъзнавали и нарекли Вашите центрове и дали въобще сте ги търсили и намирали някога, – физическото тяло е еднакво при всички хора – естественно със превес на физическите и енергийните особенности - в зависимост от мястото им на раждане по земното кълбо. Тялото Ви олеква буквално, плюс това, че става по - маневрено и автономно. Предполагам, че точно това искаше да скрие или пък просто не знаеше навремето Деничин, когато му зададох въпрос:
- Вярно ли е, че тялото олеква и губи от тежестта си , когато се занимаваме със Тай – Чи?
- Не знам! Моето си е на мястото! – троснато се извърна Жоро и си отиде. (Накъде ли тръгна така?)

Например, аз работя изключително физическа работа и не един път съм имал възможността, да се убедя на практика, в ползата от поддържането на определени видове концентрация. (Става дума за използването на различни – не споменавани техники). Съвсем съзнателно избягвам статична или умствена работа и смятам, че изкупвам много от грешките си с принудителното висене пред компютъра. Опитайте. Няма никакво значение, със каква дейност се занимавате!

Втората особенност на това осъзнаване, е по - скоро умственна, но води също така до подобни резултати. Без особенно напрежение или специално време, отделено за концентрации, медитации и т.н., директно в реалния живот, Вие бихте могли да променяте Вашата настройка по отношение на възприемането на каквото и да било. Например, – ако готвите или извършвате някаква дейност, съзнанието Ви приема готвенето или дейността за център. Вниманието Ви се насочва за определено време изключително към и във този център. Осъзнаването на нещата става отвън навътре. През това време Вие забравяте за себе си, за вътрешният си център, което най - малкото води до неудобна стойка, неудобен или неправилен метод на работа или ред други изяви на дисбаланс. Този дисбаланс – най общо казано - естественно води след себе си до излишно отделяне на енергия, липсата на която, би могла да се изрази във какво ли не. Например, – преумора, загубено време, влошаване на настроението, загуба на интерес и т.н.
При условие, че Вие не забравяте вътрешният си център, то осъзнаването на дейностите, които извършвате става отвътре навън – или на практика Вие вършите всичко чрез непрекъснато осъзнаваният комфорт на Вашето същество – било то физическо или психическо. Естественно, и резултатите ще носят белега на този комфорт. Осъзнаването на този вътрешен комфорт пък, е естествен резултат от осъзнаването на сияйната сфера. Успех!
За малко да пропусна! Какво имам пред вид, под комфорт. По думите на Камен Лазаров – „Leaf Group”, който се занимава със хидроизолации, съвременни бетони и ремонт на сгради, комфорт означава: сухо и топло! Той е абсолютно прав, защото домът се използва за почивка, според него и влагата и студът нямат място там. Влагата, студът и отложените по ставите и вътрешните органи напрежения нямат място в тялото ни, освен ако ние не ги поканим учтиво там. Вярно е, че животът ни е динамичен, но никой от нас не кани квартала у дома си, нали! Енергията от центровете, би могла да прогони излишното от телата ни, посредством простото тонизиращо разхлабване – (не отпускане) - на ставите и органите ни и издухване и почистване на отложените напрежения. Нямам пред вид отпускане, а разхлабване, при което Вие можете да станете като двукрила врата – Всяко странично въздействие минава, без да остави и най – малка следа у Вас.

Да за центъра зад пъпа и между гръбнака говоря
По средата, между вдлъбнатината на пъпа и гръбнака има сфера от енергия, която е живата връзка между човека и вселената..
Не за харата, която приоритетно е японски символ, или пък за тан-тиен.
Тя не е материално място, но съвсем материално ме разклаща понякога. Там си е сферата и дори сега като пиша клати тялото ми и иска да излезе на разходка Пораства толкова, колкото и позволите и ви носи като светъл балон по планетата. Мога да я въртя наляво или надясно - нагоре, надолу - както ми хрумне. Най вече я използвам за да ме носи почти без физически усилия - когато ходя или да ми помага при тежката ми работа.
Защото за фитнеса ми плащат на мен - така съм го извъртял

Един от интересните ефекти е, че когато се заформи някаква смотана мисъл в главата ми, веднага се усеща някакво "втвърдяване" в различни места - в зависимост от интензитета и глупостта на мисълта - в областта около пъпа. Когато се усетя, че се смотвам и замислям глупости в главата си, охлабвам мястото и надувам сферата, за да ги „издухам”навън - Глупостите си отиват една по една - като добичета на заколение

Но аз съм по по-меките неща. Не мога да си позволя да съм стегнат – и без това влача цял ден като роб.
Опитайте пък да дишате през тази сфера - великолепно е

При условие, че вселената ни е хранила 9 месеца през това място, то си е съвсем реално. Но защо да ви подвеждам, че я визулизирам или си е там - всеки от нас я усеща както иска и може.

Един ден карах колата си стотици километри. От нямане какво да правя, бях концентриран във сферата. По едно време започнах да се „разширявам” заедно с вдишването и "видях" пипала, които излизат от сферата и "правят", създават света наоколо“. Функционалността не се измени - просто видях

Всъщност, понеже работата ми налага да съм прагматик – както всеки един от колегите - (нещо което човек като мен смята за постижение) - реших, че вместо да се чудя всяка заран как да стана по-рано, за да играя поредица от тайнствени джижения, чийто смисъл понякога и аз не разбирам - да взема да пренеса съсредоточаването в този център из Цялото си ежедневие. Работи - и то много добре. Сега вече имам цялото време на света , за да практикувам, а за това дори и ми плащат. Разбирате ли - някой късметлия ми плаща за да практикувам

Наистина мисля, че това е или Източникът или един от възможните "контаци" - по Боянски казано
Но на кой му пука - прилагайки го в този живот, може би значението му се размива - Ами какво по-добро от това - хем го ползваш, хем не му плащаш данък

Дишайки и разгръщайки осъзнаването в тялото си - чрез концентрацията в центъра, постепенно започвате да осъзнавате на само него, но и цялото тяло. Усещате повърхността му, тактилно усещате въздуха, който ви гали, слънчевият пек или студа.
Разбира се, трудно е да се поддържа подобна концентрация непрекъснато. Особенно е трудно, когато сте на работа или пък неподвижен пред компютъра или някаква машина. Съзнанието бяга непрекъснато към работата и се връща назад, към центъра.
Но шило в торба не стои.
Постепенно с нарастването на практиката ви, центърът се саморазширява - освен ако вие не сте го принудили предварително, но това е за сметка на убягващата все по-често концентрация. Границите на кълбото стигат границите на физическото тяло и да речем кожата - като физическа граница - се идентифицира с кълбото. Дали е точно така няма никакво значение. Дишайте с цялото тяло или с очертанията му, чиито граници започва да приема сферата. Потъвайки все по-дълбоко в центъра, започвате да усещате и осъзнавате флуидността и течното състояние на тялото.

Като предизвикателство за себе си преди години избрах да работя работа, състояща се от десетки хиляди движения - всеки ден. Все още продължавам да се опитвам да "пълня" всяко движение със флуидността, произтичаща от центъра ми. Дадох си простата сметка, че дори да ходя всеки ден на тренировки, пак не мога да оставам часове наред във търсеното състояние. По тази причина използвам работата си като тренировка, защото по този начин ми се "налага" да остана в състояние.
Така нареченото състояние ми убягва и се появява непрекъснато.Разсейвам се, все още.
Преди години - поради небивалата скука, породена от монотонната работа - се опитах да изброя колко движения правя през работният ден, стигнах до 5-6 хиляди и то още към десет преди обяд. Спрях се навреме и си дадох сметка, че ако напълня тези движения със сила от центъра може би ще е поне по-забавно. Няколко години след това - към настоящият момент, резултата е, че работя по 8-9 часа на ден, без да спирам нито за секунда и без преумора. Днес даже за първи път се чувствах и лек, въпреки, че влачих тежести по наклон.

Какво всъщност се получава?
Осъзнаването на физическото тяло като течен флуид и „пълненето” му със сила от центъра.

Предполагам, че който е усетил сферата, би могъл да продължи и с това:
В удобна за вас позиция, състояние, опитайте да „изведете” налягането или силата или както вие го усещате – от сферата - към ръка, крак или или част от тялото, която си изберете. Тактилните усешания биха могли да са различни. Но определеното чувство за „пълнота” отвътре е знак, че движите енергията съзнателно. Описвайте движения с налягането и пълнете себе си с новото чувство.
Малък трик, но основен – не насилвайте движението - воденето, а му отваряйте пътя – (като прокарване на поток или канал за поливане) - чрез мисловно или мускулно охлабване, докато не ги слеете в едно. Тепърва ви предстои да „впрегнете” тази пълнота за някаква работа или удоволствие. Не би могло, не би трябвало само това да е начина за водене на енергията, но ви предлагам един изпитан такъв. Свободни сте да го правите чрез въртене, усукване или както ви дойде.

Сигурен съм, че колкото повече ви говоря, толкова повече ще ви обърквам. Затова просто ще спра

Забравих да спомена
Възможно е при практикуването на техниката да усетите един ефект - забавяне на времето. Е, не очаквайте хората да "замръзват" или да "забавят" движенията си около вас, а колите да се движат с "бясната" скорост от 15 км/час - много по- прагматично есе получава на практика.

Например - в едни и същи условия на бесните жеги тия дни, при съзнателно водене на енергията дни наред, вчера ми докараха материали, с които се работи горе-долу 2 пъти по бързо. При една и съща вложена енергия от моя страна получавам почти двоен резултат.

Не е задължително да почувствате ефекта Точно така - ще се уверите сами

Преди 5-6 дена, рано сутринта в 5.30-5.40 тръгнах на работа. Стигнах, паркирах, отворих портала и започнах работа към 6.15 пак в пълна тишина.
И така до към 8.00 - собствениците дойдоха и ме отпочнаха на блага приказка, а аз нали съм си сладкодумник - не издържах и заговорих с тях. Така около 15 мин, след това се изнесоха по работите си и останах пак в мълчанието. Тук-таме редки, плоски мислички

Към 9.00 слънцето взе да се обажда над планинският склон, под който работя и взе да става топличко. Потъвам си аз все повече - и в мълчание - и в центъра си, влача тежестите на разбитият си живот, и по едно време - оооООООп - "тръгна"
Охлаби се и последното "застопоряване". "Захватът" на сухожилията и мускулите около опашната кост - в основата на гръбнака - (последното "неохлабено" място в тялото ми) - се "охлаби" и тръгна така наречената "магическа вълна".
Всяко едно мое движение се превърна в малка енергийна вълна. Всяко пристъпване, всяко навеждане, всяко движение на крак или ръка, обръщане, посягане, взимане, поставяне, натискане - абсолютно всичко генерираше и същевременно беше предшествано от плавният, вълнист танц на енергията
Предполагам, че отстрани движенията ми са приличали на Смешкото Джеки Чан, представящ "Пияният майстор" - добре, че работя сам и никой не ме наблюдава.
Слънцето напече жестоко към 11.00.
През този ден даже не се изпотявах, не стана нужда и да се обливам с вода. Енергията ме беше обагрила в противослънчево
Навеждах се, взимах кофите с материал. Усещах съкращаването на мускулите, усещах кофите в ръцете си, но не усещах тежестта им. Просто се опиянявах от живият танц на Силата в тялото ми

За какво ще я използвам ли - само за живота, който съм си пожелал

Описана е доста подробно и е изпитана на практика от мен. Благодарение на нея миналото лято мъкнах колички с пясък и камъни (нагоре) по дълъг 30 градусов баир и Буквално не усещах палещата жега. Техниката е много проста, независимо от дългото описание. Няма нищо мистично в нея – само Практика, практика, практика.

Другата техника е също толкова проста, но не бих изпаднал в словоизлияния.
Приложима е за всяко време на денонощието и за всякаква позиция на тялото – без значение – в движение или в покой.
Насочвате вниманието си в областта на челото – отзад челото, вътре – и започвате да наблюдавате дишането си. Възможно е, след като насочите вниманието си, то да се задълбочи леко, но оставете го да прави каквото си иска. Не го контролирайте – просто го наблюдавайте. Може да сте със затворени очи(, о лесно е, може да сте с отворени и да се движите през това време или да си вършите някаква ординерна работа.
Да, след няколко (или след няколко десетки) секунди, ще загубите концентрация. Не насилвайте, опитайте отново и така, докато ви е приятно.
В един момент ще се хванете, че се заслушвате в тишината между мислите си. Ако не се хванете да го правите – направете го. Това е целта – вслушвайте се в тази тишина. Ако сте в някакво статично положение, след известно време ще започнете да усещате леко натежаване на тялото. Получава се от прииждането на освободената от непрекъснатите мисли и напрежения във вас енергия. Прекрасен покой – дори и за секунди. И, ако ви хареса – просто продължавайте нататък.
Излишно е да се чудите – „ама как така без мисли?” - за момента те не ви трябват. Насладете се на покоя, в който потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко. И без това, в момента, в който излезете от това състояние, мислите ще ви нападнат отново като разярени стършели. Дайте си почивка

Идеята на тази техника е да се научите да освобождавате сила от Излишните непрекъснати мисли. Да се научите да се „спирате” сами. Да секвате непрекъсващия поток на конвенционалните мисли, за да можете постепенно да осъзнаете Излишността на повечето от тях и съответно да използвате освободената енергия по ваш избор.
Трябва ли да чакате да се случи нещо „шокиращо”, за да изпаднете по неволя в безмисловно състояние, ( в което свободната енергия изтича и се губи) след като е толкова просто и естествено да се научите сами. И евентуално да изберете посока, в която не се случват „шокиращи” обстоятелства.
Е, ако това ви харесва. Ако не – вие имате Избора си да не се съгласите с мен

И още една техника – досетих се в движение за нея.
Тук вече трябва да сте отпуснат – легнал или седнал и със затворени очи.
Опитайте се да проследите механизма на първото движение, което ще ви се наложи, за да промените положението на тялото си – например за да станете. Първото - дали ще е свиване на пръстите или изместване на ръка или крак. Направете го бавно, повторете го няколко пъти отначало, докато усетите и разберете, че импулса на движението се заражда в областта зад челото. Усеща се буквално повишаване на налягането там – зад челото.
Помислете си отново за визуализацията и направете сами връзката между всички неща, които съм споделил – ето ви още една възможност да се „спрете”.

Поддържащите „оплакването” вероятно са хванали другия път.
Той също има своята ценност като осъзнаване на света и на самите тях, но разстоянието от причината до следствието там е повече от огромна.
Може някога пак да се срещнем, но дотогава – нека да се занимаем със себе си.

Да – техниките, които ви предложих са „трудни”, но трудността им се крие само в първоначалният шок от осъзнаването. Осъзнаването, че не ви предлагам нищо ново под Слънцето. Всъщност всяка една от тях ви е позната – по един или друг начин. Събуждат се стари спомени, изплуват забравени емоции и състояния.
Във всички случаи интересът да си „спомним” тези науж нови техники ни е задълбал отвътре. Те са общочовешки и се практикуват от много хора по света – независимо от повода, който ги е довел до тях.
Нека продължим нататък с поредните „препъни камъчета”

Стъпили сме с крака на новата, избрана от нас пътека. Направили сме го с помощта на визуализацията и свободния си избор, подпомогнати от осъзнаването на тези и други истини.
Но какво действително ни е накарало да поемем точно тази посока?
Мисълта, че сме единствените избрани за този път или съкровното желание да постигнем нещо? Каква е тази сила, която ни насочи точно натам – пак ли опряхме до безсъзнателно подчинение на нещо по-силно от нас или просто посочихме с пръст в тъмното?

Прост и ясен отговор – Намерението.
Нека се върнем на онзи прословут разговор, в който бъдещият клиент се обажда или намира под някаква форма бъдещият изпълнител. Този път „ просто за забавление” обекта на разговора не е скучната тухлена стена, а нещо, което се харесва и на двамата. Изберете сами какво да е то. Тъй като буквално ми предстои тези дни - аз избирам една красива външна чешма – такива, каквито отдавна имах Намерението да правя в Странджата – леко безводна планина. На практика тази вече ще е втората.

Какво кара клиента да търси изпълнител?
Неговото Намерение да има това, което му е на сърце.
Какво кара изпълнителят да иска да прави тези неща, които са в сърцето на клиента?
Това, че неговото Намерение е да прави такива неща с ръцете си. Той има Намерение да се занимава с правенето на такива неща. Другият пък има Намерение да притежава същите или подобни неща.
Всеки човек има Намерение. Всеки човек на тази земя има Намерение. Да манипулира материята – по един или друг начин – та било понякога и чрез бездействие.

Тъй като няма как да се каже какво точно е намерението и как точно действа то, ще дам няколко примера, които ще ви доближат до значението на тази сила.
Много лесно бих могъл да напиша няколко премъдри лафа, които ще ме направят само смешен, но и те ще бъдат само приблизителни. Затова отново ще ползвам личният си опит.
Според мен в многото си прераждания (според някои религии) или в единственият си живот на тази земя(според други) човеците се учат да осъзнават начините за манипулиране на материята с помощта на Намерението.
Когато дечко иска да бъде някакъв - (космонавт, лекар, пътешественик) - то той възнамерява да го направи. Докато Намерението му остане непоколебимо, то това му искане, тази мечта ще се изпълнява. Оттегли ли намерението си от тази мечта – край. Дори и да е стигнал донякъде, всичко пропада.
Когато възрастен и опитен човек поиска да направи нещо за света или за себе си, то той го възнамерява. По същият начин – докато намерението му поддържа тази мечта – тя се осъществява – независимо от всичко. Оттегли ли се намерението – край.
За яснота – визуализирането е само „инструмент”. То ни „рисува”, осветява вариантите, които могат да бъдат извадени от нас, от тъмата на непроявеното.
Намерението е ясното забиване на пирона. Удара в десетката.

Дали с чук, тесла, камък, тежест или ръка – пирона е забит. Дали със стрела, пушка, хвърлен камък, прашка, оръдие или харпун – десетката е уцелена.

Намерението би могло да бъде оприличено на ясното желание, поставената цел, безумната мечта – но всичките те са само описания или образи. Намерението е самата сила на сбъдването.
Би могло също така да бъде оприличено на така използваният в строителството конец или по късият му вариант – мастара.
Изкопа за основите на сградата е направен. Майсторите опъват вездесъщият конец и забиват колчетата – оттук до там ще има стена. Оттук – натам ще завие или скоси и т.н.

Оттук – дотам. По Най-краткият път. Така действа Намерението. Понякога най-късият, най-краткият път отнема години. Понякога месеци или дни.
В единия край на конеца сме ние – призовали сме Намерението да ни отведе до другият му край.
Някой иска да направи воден двигател. Следват месеци или години визуализации и търсения. Но вездесъщата сила на Намерението го води до самият край – и хоп – двигателят е готов. Както сами можете да се убедите, намирайки го в Интернет.

Подобно дъхът на Господа – силата, която Той е вдъхнал в парчето глина (според Библията) и е Създал човека, Намерението дава живот на всичко около нас. Прабългарската дума за тази сила - Дъхът на Господа - е Оренда.

За пречките при използването на тази сила следва......

Основните пречки при ежедневното ползване на намерението са няколко. Нека започнем с липсата на ултимативност.

Разбира се, самата дума Ултиматум не поражда приятни реакции в нас. Никой не би желал да бъде поставян в състояние на натиск според разпространеното значение на тази дума.
Ето го според Уикипедията:
Ултиматум (на латински: ultimatum) — искане, свързано с ограничение на време, принуждаващо към изпълнение, а също така със заплаха за сериозни последствия в случай на неизпълнение. Ултиматума се явява демонстрация на нежелание на каквито и де е преговори.
Ултиматуми се използват преди всичко в политиката и предшестват военни действия. Понякога ултиматуми се използват и в личния живот, икономиката, етнически спорове и др.

Затова нека надникнем и разберем малко от „ежедневността” и.

Би могло да се използва и думата безпрекословност. В разискваният контекст на значението и, обаче, думата ултимативност поставя нещата в състояние на завършеност. Крайност на решението.

Какво имам предвид?
Да речем, че вие сте гладен. Дали търпите 10 или 50 минути или три дни, накрая ставате и отивате в кухнята, магазина или ресторанта и т.н., поръчвате, пазарувате продукти или просто отваряте хладилника и изваждате маслото и хляба. Няма значение какви точно са действията ви – вие не просто отидохте до хладилника или магазина. Вътре в себе си вие Нямате никакви колебания по въпроса – „Защо ставам и отивам до хладилника?”
Няма въпрос! Няма колебание – има само тотално Намерение- Да ям!

По същият начин ние се събличаме и лягаме да спим – няма колебания – има непоколебимост – Спи ми се! – Отивам да спя!
Тук не коментирам какво и как би могло да ви попречи да се нахраните или да наспите. Става дума единствено за пълната и безапелационна ултимативност на Намерението ви – Правя това, защото така и така!
Вие поставяте непроменимо условие (ултиматум) на света, в който живеете и той се движи според това условие.
Ще кажете – хайде стига глупости – това са прости неща, защо ни занимаваш с тях?
Защото.
Всичко наистина е много просто, ако сте сам или пък за момент или по-дълго време разполагате със себе си – свободен сте. Тогава наистина разискваната тема се слива с ежедневието и ултимативността на вашето поведение е част от него. Вие възнамеврявате и то се случва – почти на момента.

Но, нека помислим какво се случва, ако не разполагате със себе си и сте зависим в една или друга степен от някого или нещо. Тогава, когато няколко малки препъни камъчета нарушават вашата ултимативност към света, в който живеете. Тогава, когато нещата не се случват на момента – ставам, отивам, правя – а има известно протягане във времето. Тогава, когато има голямо или по-голямо разстояние (и физическо и времево) между възнамеряването и резултата. В наша власт тогава е само манипулирането на намерението(за да опънем конеца точно там, където искаме) – тоест, в наша власт тогава е Акта на Възнамеряване.
Да се попитаме какво точно желаем, да си представим, да визуализираме, да възнамерим. Няма как обаче да видим с очите си или да почувстаме с тялото си резултата (на момента), защото нямаме пряк физически контакт с другият край на конеца. Намерението обаче Има пряк контакт. Та нали то е самият конец.
Възнамеряването, намерението, имат абсолютно същата сила, както и в случая с хляба и маслото. Те имат еднаква сила - винаги и навсякъде.
Но в случая с храненето или купуването на вестника разстоянието ( и физическото и времевото) е много малко и ние имаме сигурността, че ръководим пряко целият театър. По тази причина – в смисъл, че ние знаем, че няма пречки - ултимативността ни е тотална. Дали обаче залагаме същата ултимативност в случаите, в които „си мислим” или избираме да мислим, че има някакви пречки за буквалността на изпълнението? Нека видим.

Ще ви дам пак един пресен пример от нашето ежедневие. В случая е с мен.
Ще се постарая да детайлизирам малките отсенки, които всъщност са важните и в зависимост от развитието на нашето намерение се превръщат (буквално на на момента) в препъни-камъчета или пък в жалони за желаното от нас протичане на нещата.
Отговорих на едно запитване, изпращайки проект по имейл. Работих по него (общо) около ден и осъзнах, че първоначалната ми реакция по време на предварителният разговор – „Няма проблем, даже и варианти ще ви изпратя” – е била прибързана. Въпреки това, бях удовлетворен от крайният резултат(временен, защото би могло да стане още по добре) и реших да отговоря на запитването. Дотук добре, всичко е наред, аз съм спокоен, бавих се няколко дена – но то си беше само за да си придам малко тежест(признавам, но пък от друга страна имах нужда от малко време, за да отлежи идеята в главата ми и да има по-добро развитие)въпреки, че според очакванията на клиента трябваше да се забавя повече от седмица. Но вътрешното усещане ми каза, че за момента не мога да подобря повече проекта и реших да го изпратя, за да може съзнанието ми да остане свободно за работата, която имам у дома.
Дотук бях ясен и спокоен. Намерението ми седеше непоклатимо закрепено. Сигурността ми, че „дърпам конците” на целият случай беше непоклатима
Неприбързано, спокойно – това има значение, като ще разберете по нататък – сякаш отивам да си намажа филията с масло (това е вътрешното ми усешане в момента на изпращането), сядам, отварям пощата и започвам да пиша имейл. Намерението ми е чисто и ясно, защото по времето, докато работих над проекта се стараех да става все по-добър и настроението ми беше обърнато в посока подобряване. Виждайки, че се получава все по-добре, увереността ми нарастваше, а това спомагаше да хващам все по-верните Кръстопътища по посока на оптималното разрешение.
До момента обаче, мислех само за подобряването на проекта и тъй като то, подобряването, се случваше буквално в главата ми, сигурността, че контрола ми е тотален водеше до пълна ултимативност. В резултат, проекта се развиваше все по-добре и по-добре.
Самото писане на имейла обаче, насочи мислите ми към това, как ще бъде приет проекта. При самият въпрос „Как?” (изчезна ясното визуализиране на успешният за мен изход, а на негово място се появи неяснота и несигурност) се породиха в главата ми леки съмнения и несигурност в крайният резултат, който желаех. По този начин започнах да избирам разклонения на кръстопътя, които водеха към нежелано от мен развитие. Те от своя страна започнаха да пораждат леки чувства на дискомфорт в мен и в един момент взех да редактирам текста на имейла.
Спрях. Замислих се. Замислих се за коментираното в горният абзац.
Зачетох внимателно какво точно съм написал. Оказа се, че във изложеният по този начин текст съм заложил „капани”(фрази, изречения) които коментират евентуален отказ или нежелано от мен развитие. Предполагат неща, които не ме вълнуват даже. Видях как буквално аз сам съм си постлал стара, прокъсана черга, вместо удобен и красив , Нов килим. В момента на осъзнаването, започна да се разпада чувството на дискомфорт.
На практика, в момента на това осъзнаване, аз се върнах от нежеланото разклонение, което бях „хванал”. Разклонението, което беше:
Нежелано от мен
Пълно с несигурност
Носещо ми негативни усещания
Пълна липса на комфорт
Внушаващо ми следващи нежелани развития на ситуацията
Никаква, ама Никаква ултимативност – само хлъзгавост под краката

Редактирах текста на имейла. Всяка фраза и изречение сочеха безпрекословно желаното от мен развитие. Та дори и да не го бях изразил перфектно в текстова форма, самото ми Намерение вече беше Ултиматум.
Резултата беше, че моментално изчезнаха изброените по-горе негативни усещания, Замениха ги комфорт и сигурност.
Изпратих имейла с удоволствие. Изпратих го обаче от разклонението, което ме водеше по прекият път към целта ми.

Какво се случи?
Докато пишех проекта си, Намерението ми бе забито пряко в целта.
По време на съмненията и колебанията ми, Намерението бе издърпано от целта и бе запокитено (от самият мен) в места, които даже не знаех как изглеждат, но чувствах, че не ми харесват. За момент бях прескочил на разклонение, което води в „нищото”
Благодарение на тези интуитивни усещания, се спрях, осъзнах какво съм направил току що и се върнах отново на един от пътищата, които ме водят към целта.
И най-важното! Няма абсолютно никакво значение какъв ще е отговора на имейла(още не съм получил такъв). Целта ми ще бъде изпълнена, тъй като аз „хванах”, избрах пътя към желаното от мен.
По един или друг начин – едва ли има значение кой точно – желанието ми ще се изпълни!
Аз съм казал какво искам. Няма да му преча да се случи.

За Вкопчването в Точно определен начин следва............

Всъщност, вкопчването е съвсем пряк начин да не постигнеш това, което желаеш. Директна, здраво стегната юзда, нахлузена на намерението. Представете си волен кон на когото вие слагате юзди и го стягате здраво – дори и да постигне голяма скорост, то ще е за кратко, преди да падне и да умре.

Един банален пример е буквалното вкопчване на изоставяният. С вкопчването си той просто форсира ситуацията.
Предполагам на всички от нас се е случвало да бъдем „изоставени” или „напуснати” в една или друга ситуация. На първо място седи въпросът – Как точно сме интерпретирали ситуацията, от какъв ъгъл сме гледали на нея? Как сме се чувствали – изоставени и напуснати или освободени? Погледнете на нещата от гледната точка на волният кон. Как мислите, че се чувства той, в момента, в който махнете юздите му?
А в момента, в който му ги сложите?
Как ще се почувстваме ние, когато действително бъдем оставени? – „на бира” или нещастни?

Две са основните разклонения – свободни или нещастни. Нека разгледаме един банален житейски пример от двете противоположни гледни точки.

Мъж или жена изоставят партньора си. Изоставяният понякога буквално се вкопчва в „по-силният за момента” – „по-силен” според стандартното, но не винаги действително тълкуване на ситуацията.
Помислте сами – преди да изложа мнението си – какво в действителност постига вкопченият?
.................?

Това, че евентуално ще скъса копче или ръкав от дрехата на другият или ще изкълчи ръката му от дърпане, е най-малкото, което постига.
На практика изоставяният толкова силно визуализира картината на „нещастното си и изпълнено с болка” бъдеще, влага такъв огромен потенциал в изграждането и рисуването му, толкова силно мисли или направо го казва – „НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЛУЧИ ТОВА или ТОВА или ОНОВА”, че изключително ясно и картинно показва на намерението накъде да го отведе. Със Страшна сила Опъва конецаи Забива пирона в идеалният център на това, което визуализира.

Намерението не се интересува от „искам” или „не искам”. То следва визуализацията, която сме му задали. То използва най-прекият път за постигане на целите ни. Същото нещо прави и един изпълнител на някакво задание – гледа да изработи най-точно, най-добре и най-бързо заданието. По разбираеми причини.

Какво се случва малко след като наистина сме скъсали копчето или нервите на "напускащият" ни?

Представете си, че сте на негово място. Как се чувствате? Неудобство, обида, засилваща се неприязън, отвращение, може би гняв, презрение и още един доста голям спектър от емоции. Как ще реагирате на негово място?
Така се чувства и този, който ви изоставя. Така ще реагира и той. Може би и по различен начин, но в пряка зависимост от вашето „увисване” на ръката му, човека или ситуацията ще се опитва да се оттърве от вас.
Бил съм и от двете страни – неприятно е и в двата случая. Какво се получава наистина?
Вашето ( и моето също) вкопчване, играе ролята на преса, която разрешава по най-перфектният и бърз начин заданието – изоставящият се изнася максимално бързо към обекта на новото си влечение – та било то и спокойствието. Тоест - неговата предварителна визуализация.

Изоставеният се доближава максимално бързо до своята Силна визуализация – „нещастното си бъдеще”. И то точно към това, което току що си е избрал. Колкото по-силно съжалява и се вайка, толкова по-бързо пътува неговият влак.
Добре, че има свободата да се спре някой ден. Ако се посъбуди и се поогледа.
Разбира се – има стотици и хиляди варианти и преплитания. Няма как да ги отразя. А и нямам желание.

Да разгледаме сега и другият вариант на развитие – без вкопчване, без преса, без самосъжаления.
Някой е решил да поеме по собственият си път. Оставя ме, оставя ви. Дълги години се чудех на собствената си реакция в такива моменти – въпреки, че някои неща или връзки бяха желани от мен. Спонтанната ми реакция – без никакво замисляне беше:
- А? Още по-добре! - И аз самият се изненадвах....
Доста след това си дадох обяснение, че въпреки, че нещо ме ядеше отвътре, моменталното откъсване от несбъдването на нещото си, ме е оттървавало – даже и без да предполагам – от усложнения. Доста пъти ми се е случвало да прочета озадачение в очите на отсрещния – почти толкова голямо, колкото и вътре в мен.
С горното не коментирам, че съм изряден – и аз се уча от опита си.
Та, оставя ви нещото – човек или ситуация. Да кажем – искали сте да идете някъде, или да се случи нещо, пък не е станало. Или пък Аксиния или пък Юлиан си отиват от вас.

Сещате ли се, колко очудени и изненадани ще са, ако вие действително не държите на присъствието им. Не на игра – ако успеете на момента да се откъснете, да не се вкопчите, въпреки, че много сте Я искали. Или сте Го искали?
Откъснете ли се, вие на първо място спирате да визуализирате онова „нещастното” бъдеще, което би ви се привидяло ако започнете да страдате. А, след привиждането, започва и буйната представа и визуализиране, което води - знаете вече накъде.
Откъснете ли се, имате – ТОЕСТ , не имате, вие сам си давате свободата да изберете – АМА каквото ви хрумне.
Да – имате свободата, защото визуализацията ви не е заета със „нещастното” бъдеще. Ами с какво е заета – ще попита някой?

Със каквото си изберете - Със това ще е заета. Изберете си! Насочете Намерението си накъдето искате. Дали ще е с молитва към Господа, дали ще е със директно възнамеряване, дали ще е под друга някаква форма – има ли значение? Всичките сме на Господа хайванчета

Разбирате ли? Вашата реакция, вашето визуализиране, прекъсването или спирането на делничният поток, чието сляпо следване води и до сляп избор, го правите самите вие – Вие избирате от коя страна да бъдете – Изоставен или Свободен.
Къде е съдбата сега?

Още няколко ежедневни примера:
Какво правят онези тъй мили бабинки, седящи на припек до оградата. Докато ръцете им действат или почиват, главите им избират непосредственото им бъдеще.
- Ох Яно ма, ма как ме болят ногите ма.
- Ох ма Пенкееее – изеде ме таа язва ма.
- Ух мари - пък на наш Гошко му умре козата.

И тъй нататък и тъй нататък. Седят бабинките и предат нишките на съдбата си. С оплаквания, с визуализации на болки и смърт, с клетви и клюки за нещастия и ужасии.

Сравнете ги с една бизнес дама на тяхната възраст и си помислете – кой ги докара, тях всичките, дотам? А кой докара дамата до където е?

Съдбата ли? Отговора си е лично ваш.
Лично на мен „бабинките” са ми приказен образ, от който се изливат приказки и предания. Но това си е моят избор.
Вътре в себе си не клюкаря с тях

„Притесненията спират светлината”
Това ми бе предадено от един мнооого стар приятел.

В самата същност на притесненията е заложена малформацията, влошената или нарушена функция, стесняването и буквалното спиране на бъдещите добри възможности.

Не можах да намеря адекватно обяснение на думата притеснение в тълковните речници. Може и да няма такова. Мога само да припомня някои външни характеристики у човека, изпитващ притеснение:

Изпотяване, зачервяване, неудобство, дискомфорт, стягане в корема или в гърдите и какви ли още не подобни.

Притеснението е следващият от препъни-камъните по пътя, който сами си постиламе.
Притесненията са много мощно средство за постигане на нежелани от нас резултати. Те на практика са директни водачи към вкопчването.
Казвам ви го от личен опит. За мое съжаление, бях изключително тесен специалист в тази област. И до ден днешен усещам понякога първите сигнали някъде в корема или в гърдите си – едно леко свиване и начало на студена тръпка. Но, за моя радост вече ги отхвърлям веднага и това ми донася моментално облекчение. Съответно и удачният за мен избор.
Просто съм се научил да избирам по-доброто, по-приятното за мен разклонение – на момента. Как?
Преди години работех докъм един-два през нощта. Бях се поставил в подчинена ситуация – сам, естествено и нощем, прибирайки се, докато краката ми работеха механично, главата ми следваше същият интензитет.
Без да се усещам, изпадах в оплакващо се състояние и със пълна всеотдайност и сила разговарях наум с партньорите си в неблагоприятната за мен ситуация. Съзнанието ми прехвърляше и визуализираше всякакви нелепи и неблагоприятни за мен ситуации. Отдавах на негативното визуализиране цялата си сила, карах се с хората, обиждах ги. Изгарях отвътре от срам, обида и нерви. Рисувах съвсем не светло бъдеще. Сам творях и запечатвах непоколебимо вариантите, в които оставах самотен, прецакан и т.н. На практика през цялото време на този тъмничък период бях притеснен, корема ми беше стегнат, нервите опънати и т.н. прекрасни състояния. Е, каквото повикало – такова се обадило!

Дали беше интуиция, дали не, дали предусещах или пък Създавах – не мога да дам изчерпателен отговор?

Но, в резултат на многото продължителни нощни визуализации, се сбъднаха най-черните и тъмни варианти, които ми минаваха през главата. Останах сам и изчерпан.
Близах рани няколко месеца и се замислих. Казах си – Абе, Гоше (без изобщо да обиждам красивото и силно мъжко име Георги), защо бе, пиле, направи така?

Какво се беше случило на практика?
От целият безкраен букет на бъдещи възожности – и лоши и хубави – с помощтта на притесненията ми - (то си беше многомесечно състояние) – стесних филтъра на избора си единствено до най – неприятното за себе си развитие. От целият безкрай избрах само притеснението, неприятното. Казано по друг начин – светлината в живота ми изчезна. Сам я отклоних.
Постепенно, задавайки си все повече въпроси, обвиненията, които хвърлях върху другите се прехвърлиха към мен самия. Беше ли ми виновен някой, че се държах като малоумен тогава? Не! Сам си бях виновен. Истината беше, че избрах притесненията, породени от страха ми, че ще се случи еди какво си. Те ме доведоха до вкопчване и поредица от скандали и разправии.
И Това, от което се страхувах се случи – със силата, с която го бях предизвикал.
Бях станал на парцал. Празен. Не можех да стоя, не можех да лежа, не можех да спя, не можех да стоя буден. Нищо не можех. Цялата ми сила отиваше да поддържа избраното от самият мен жалко състояние. И когато то се случи се сринах. БЯХ КАТО МЪРТЪВ.

И съвсем естествено – умрях завинаги за тези хора и за тези събития. А можех и до ден днешен да остана в това състояние – на самосъжаление и тъмнина. Изключил сам светлината в живота си.

Не мога да съм наясно с тоталният механизъм на случването на възнамереното от нас. Но не ми и трябва. Стига ми това, че знам, че механизма работи перфектно.
За сметка на това, съм убеден, че всичко на този свят си го причиняваме сами - и лошото и хубавото.
Помислете пак върху началото на този пост: „Притесненията спират светлината.”

Това буквално означава, че заставайки притеснени на поредния Кръстопът, вие гарантирате на себе си, че ще изберете притеснено, негативно развитие на нещата. Вие буквално дърпате кепенците и оставате на тъмно.

Да кажем, че отивате притеснен на бизнес среща. Или пък на среща със избранника на сърцето ви. Какво очаквате?
Несъмнено, партньора ви ще усети състоянието ви. Жените имат безупречна интуиция и усещат празнотата в мъжа.
Не, че мъжете нямат интуиция.

Успелият бизнесмен също усеща празната позиция срещу себе си.
В момента, в който пристъпите на преговорите – бизнес или сърдечни – все едно, отсрещният вече знае в себе си, усеща кой стои пред него. В тази връзка – вашите притеснения вече са предначертали изхода от срещата. На практика вие, с поведението си, рисувате пред другия картината на вашия срив. Човека я вижда интуитивно и се възползва от това – какво по-естествено?
Е, друг въпрос е ако се усетите и прекъснете притесненията. Или ги спрете в зародиш. Тоест - изоставите губещото и се върнете се на печелившото, за вас, разклонение.
Резултатите веднага ще се променят. Самото осъзнаване на истината, че притесненията са губеща позиция ще ви изведе на друго място и време. Място и време, различни от смачканият и губещ мироглед.

Просто си помислете, за всичките останали възможности или поне за някои от тях, които с лека ръка отминавате, когато се притеснявате.
Не го мислете чак толкова
Рано или късно на човек му писва да се притеснява, махва с ръка, откопчва се от губещата позиция, отпуска юздите на намерението и то го отвежда до съкровените му мечти.
Пожелавам ви го

„Притесненията спират светлината”

Препотвърждаването.
Споменах вече за Визуализирането. Предложих ви да „спирате” или да прекъсвате от време на време нескончаемият поток на ежедневието. Да се заслушате в тишината между мислите си. Да проследите най-фините процеси на нашето съществуване.
Предложих ви го, за да получите някаква представа за механизма на протичане на овладяване на вашето внимание .

Е, тук естествено стои въпросът, кой точно владее Вашето внимание. Който и да е – то е станало със ваше съгласие. Дано да сте вие самите.

Спомнете си частта за Визуализирането. Или пък се върнете за малко на нея. От ставане, до лягане, визуализацията предопределя развитието на деня и на Живота ви.
Преди нея обаче стоят нашите мисли.
Нашите мисли са основните нишки, с помощта на които тъчем или разплитаме „съдбата” си.
Защо ли?
Защото мислите имат сила!

Представете си Живота си, като пъстра, шарена черга. Едно невероятно, разстлало се халище, събиращо и засукващо цветовете на целият този свят и на цялата Вселена. Всеки цвят, всяка, нишка, всяко влакънце, всяка прашинка полепнала там, е една отделна мисъл. Понякога толкова безсъзнателна и незапомнена, че никога вече не си я спомняме.
Но ТЯ е помислена. Тя е засукала част от силата ни – за добро или за лошо.
Мислите ни засукват части от силата ни и я прехвърлят, реализират я, в ежедневието ни.
Винаги първо Помисляме за нещо. След това го визуализираме. И така нататък............

Как се чувствате, когато някой ви напсува?

Тук не говоря за хората, които са безумно дебелокожи – въпреки, че и това е за защита. Не говоря също за хората, които са съумели да си изградят някаква защита, по някакъв, техен си начин.

А когато вие напсувате или обидите някого? Как се чувствате?

Откъде се взема това неприятно чувство? Това избухване на някакъв вид емоция?

Естествено –вашата или нечия чужда мисъл е „гребнала” с пълни шепи от силата, засукала я е по противен начин и я е хвърлила в лицето на отсрещния.
Гадно. Но истина.
Мислите ни предопределят нашия живот.
По същият начин, мислите ни засукват и приятните емоции, реакции и чувства.
Основната разлика между приятните и негативните разновидности е, че приятните такива вибрират на честоти, които хармонизират и се умножават едни по други. При негативните, честотите на вибрация са дисонансни и разрушаващи се една-друга.

Всичко е реакция, чувство, емоция, енергия. Вие самите си избирате на кои от разновидностите да вибрирате.

Препотвърждаването е основно мисловно упражнение, което ние извършваме през целият си живот. Най-грубият пример е зациклил на една мисъл човек.

Всеки от нас е виждал луди или донякъде отвеяни хора. Вървите по улицата и срещате човек, който си говори сам, но си повтаря едно и също, непрекъснато. И това се повтаря години наред. Едни и същи думи, едни и същи фрази, едно и също поведение.
Без значение какво си е внушил, всеки луд има някаква фикция – че е Тази или Онази велика или Особена личност. Резултата е, че общественото мнение, недопускащо тези фикции, определя място за хората, които се изживяват по такива „неортодоксални” начини.

Добре, но какво правим ние самите?

Как какво?
Англичанинът пие чай точно в пет следобед. Азиатецът яде основно ориз. Българинът обича шопска салата с ракия и т.н. Все еднакви и повторящи се навици и поведение. Ние също имаме нашата си фикция. Но тъй като тя е обтекаема и обществено-приложима, не ни прави никакво впечатление.

Естествено, това са само външни белези, абсолютно недостатъчни, за да обхванат цялото многообразие на съществуването.

Но вътре в себе си ние сме принципно толкова еднакви, колкото и самите луди. Защо ли?

Проследете сами непрекъснатата последователност на мислите си. Няколко дни подред. Ако искате записвайте или запомняйте еднаквите реакции, еднаквите мисли, еднаквите емоции. Ще се очудите, че еднаквостта Преобладава.

Тотален пример – футболните запалянковци. Всъщност – които и да са запалянковци. Например – пишещите по форумите като мен.

Неизбежно се получава уеднаквяване на протичане на мисленето. Каузата на която служим предопределя правилата на поведение. Каквито и да са те.
Да разгледаме един стандартен пример, във който съм сигурен, че всеки би могъл да намери паралели в своето ежедневие.

Получили сте голяма сума пари, заради някакъв положен от вас труд или усилие.

Както винаги, два са основните типа реакции.

Наученият, че „пари при пари отиват” се радва и това, което предопределя бъдещото развитие на ситуацията са мислите му, че получаването на тези пари означава получаване на още и още. Той просто е „свикнал” да е така. Естественно след такъв ход на мислите му, започва спонтанна визуализация на различни начини, чрез което това би могло да се случи. Или пък дори оставянето на нещата да текат на „свободен ход”. И пак да се случат.

За разлика от този тип личности, хората с негативно или просто различно мислене, са свикнали да губят парите си. Да губят здравето си. Да губят възможностите си.
В главите им, мислите следват естественият за тях ход – "парите винаги/никога не стигат". За начало, те визуализират за какво и как няма да им стигнат тези пари. Получава се един абсолютно обратен ефект – вместо да умножават възможностите си, те ги разделят една на друга:
- Не, това няма да стане! Така не става! Няма да се получи! Невъзможно е!

Дори и да ги попитате защо съсипват всичко в зародиш, не разбират ли, че биха могли да изиграят картите си по друг начин, те отговарят:
- Абе не виждаш ли, че нещата стоят така и така? НЕ СТАВА! Колко си.................?

Колко съм.......? Колко сме.........?

Започва се едно непрестанно и невъзможно за прекъсване препотвърждаване с мисли, примери и факти. По различни поводи, но таящи в себе си едно и също.

Доказване на себе си или на околните, че е невъзможно да се случи нещо друго, освен неуспех. Например:
- Ето, знаех си аз, че тези пари ще ми донесат неприятности. Искам да си купя онова нещо, а те не ми стигат. Не стигат за сметките, не стигат за друго. Абе тези пари за нищо не стигат!

Или по друг повод:
- Ето, шефа не ме цени, колегите ме подиграват, трудно ми е! Не става, живота е много труден.

И продължава до безкрайност, препотвърждаването, как няма да стане това, как няма да стане онова, как е Невъзможно да се случи желаното от нас. Мисли, мисли, мисли, коя от коя по оитричащи.

Години, изгубени от нас, за да потвърдим КАК няма да се случи желаното от нас. Вместо да го оставим да се случи.

Визуализирането в този случай е мощно и пълно, защото човека се е взел много „на сериозно”, за да докаже на Целият свят, че ще стане точно така.
По този начин той манипулира материята. Това, за което всички сме се родили, тук, на този свят.

Мислите му продължават да повтарят заученото от родителите или пък например от началният си учител – „Не става” – под различни форми, но носещи един и същ заряд – отрицание, негативизъм и така нататък.

Получавал съм коментари, по адрес на размислите си, че положението е много черно и ситуацията е непоправима. Как съм бил могъл да бъда толкова глупав, за да не го разбера?

Явно съм чааак толкова жизнерадостен

Интересното е, че в идентична ситуация, различните хора тълкуват различно самата тази ситуация. Естествено, при такова отношение ситуацията получава различен отенък – в зависимост от краските в палитрата на тълкуващите. Не случайно е казано че на вкус и цвят приятели няма.

Съвсем естествено, оцветена в различни цветове, ситуацията поема различен курс на развитие.

Препотвърждаването с еднакви мисли , водещо след себе си повторяемо, ново и ново, но едно и също визуализиране, е гаранцията за посоченият от нас курс на развитие.

Какво ли ще стане, ако си позволите да поспрете и да послушате тишината между мислите си?