На себе си ли служим? Личен опит

Връщайки лентата към самото начало - името на темата "На себе си ли служим" наистина напомня на безброй книжки с глупости на пазара и по-специално едно учение ли е, теория ли е, на някакво нещо, което се нарича Ра и по-късно подето от някакво друго нещо наречено Касиопеа. И двете са автори - може да се намерят текстовете им из нета - заглавието е Служба на Себе си и Служба на Другите (Service to Self, Service to Others). Става дума за конкретното въплащение на душата по пътя на еволюцията й - дали е предвидено да служи на себе си или на другите - като двете предназначения се редуват през отделните въплащения на духа. НО
лично намирам тази теория ли, та учение за твърде повърхностно. За отправна точка взимам "Астрология на Траките" от Спас Мавров където е описана еволюцията на духа в душа през призмата на зодиака. Душата посредством въплащенията си трябва да придобие определен набор от качества, за да премине в друго състояние. Като върховната цел е да служи, да помага на другите и накрая да се превърне в Син Божи, посредством себеотрицание и саможертва.

На пръв поглед заглавието на темата "На себе си ли служим" може да бъде възприето като егоистично - излиза че целта на живота е да служим само на себе си, което предполага силна проява на его, отдаване на егоистичните пориви, НО НЕ Е ТАКА. Всъщност става дума за себеосъзнаване и отърсване от всичко излишно, което поставя духа, по земния му път в материята, в служба на погрешни идеи и представи. И като казвам погрешни идеи и представи - тотално отхвърлям идеята, че всеки притежава свобода на мнението и възгледите - ПРЕД ЛИЦЕТО НА БОГА. Изправим ли се лице в лице с Вселенските правила, закони и принципи - има една стойност, която е правилна и безброй неправилни интерпретации. Колкото по-бизко достига човек до Божествената същност толкова се изчерпва възможността за свободна интерпретация. Колкото по-напред отива духа в еволюционното си развитие толкова се стеснява маржа наречен Свободна воля - присъща единствено на хората. А егото, това е паразитна същност на съзнанието, елемент, който е придаден на човеците, за да преминат пълноценно през илюзията на материята - да изминат целия път открай-докрай. Така че стойността "себе си" е онази чиста енергия, която следва да ни води по пътя на еволюцията, по пътя към Светлината. Защото егото ни води по пътя на материята, а както казва Тот Атланта - човекът е Светлина, той не е материя и към Светлината трябва той да се стреми.

И така "На себе си ли служим" идва да каже: на Светлата си същност ли служим! Което съдържа също идеята, че в един момент след осъзнаването - естествено започваме да служим на другите, в техните лутания и търсения - Което по същество представлява тази тема. Един наръчник за онзи, който започва Търсенето на Истината си от нула.

И за финал ще споделя, че човекът е заслужил правото си на духовна еволюция още с отделянето на предните си крайници от земята. Така се превръща в проводник на седемте лъча и получава силата да ги насочва. Такъв е неизбежния път към Божественото, по който единствено е важен броят неуспешни опити. Всяко усилие към Просветление се награждава велико.

Тук бих добавил и някои ключови елементи, които ми хрумнаха докато четях постовете:
- децентрализация на енергийния поток.
- воля.
- предназначение.

Децентрализацията означава да не съсредоточава човек осезанието за Енергията в един център, а да усеща потока; да не му поставя бариери, а да го НАСОЧВА. Но така или иначе авторът като Търсещ е тръгнал отдавна по пътя на децентрализацията и целия текст е пропит с тази идея.

Волята е онова което НАСОЧВА енергийния поток. По-скоро съзнанието насочва енергията чрез усилие на волята. Така че Търсещият Истина следва да започне от там - да тренира волята си. Как? Е това вече е въпрос на Свободна воля, което е по-различно от волята, за която става дума. Тук става дума, човек да може постоянно да се преодолява, да преодолява мимолетните си пориви, да преодолява слабостите си, желанията си, страстите си, да се стреми, да постига постоянство, упоритост, всеотдайност. После може да се каже, че започва да служи на себе си, а не на погрешните си идеи и представи или още по-лошо на паразитните си същности.

Предназначението не е, да речем, професия. То може да е професия, но по-скоро става дума, че човек съществува, част е от една вселенска Йерархия, Йерархия на Енергиите, на съзнанията, които движат Вселената. Колкото по-напреднал е духа в еволюцията на въплащенията си, толкова е по-жива, по-осезаема връзката му с другите енергии-съзнания, толкова по-категорично заема мястото си в тази Йерархия. Тогава енергийното му тяло, когато калибровано и приведено в действие, с помощта на правилни идеи и представи - служи за комуникация, за обмен с останалите представители на Йерархията. И така следва да открие предназначението си - като пълноценна частица в еволюцията на Вселената, а не като няк'ва маса - месо, кокали, кръв и слезка, която живее, умира и я изяждат червеите. И ето как службата на себе си се превръща в служба на Бога, служба на еволюцията на Вселената - където егото се изпарява, а "себе си" се изтрива, за да остане Идеята, Програмата, Божествения План.

Братко J:)

Благодаря за подкрепата.
Бих искал да добавя още нещичко, лична интерпретация на част от думите ти.
Наистина - прав е Тот Атланта "Човек е светлина и към светлината се стреми"

Идеята за "консумация" на Слънчевата светлина наистина е малко груба и невярна. Но нека да обясня със свои думи какво се случва с мен.

Така и така, всеки един от нас обича Слънцето. Затова хората ходят на планина - зимата и на море - лятото.
Колко и какъв интензитета и намерението за поемане на Слънце през тези дни - на почивките - тук някъде се крие и размива понятието "консумация".
Като Слънчев народ, мисля си, че няма по-естествено нещо за човека, за нас, да се "зареждаме" със Слънце. Даже това, което е достигало до мен от дестките още години е, че първите същества на тази планета са се хранели през очите - със светлина.
Е, в процеса на еволюцията, бидейки забравили тази си способност, ние сме преминали на "твърда храна", следвайки атлантите, които пък, като по -близки до Началото, масово са консумирали течна такава, но не и твърда.
Какво по естествено от играещо на слънцето дете. Някак си не ми стои - "Играещо на сянка дете" А на вас?

Следвайки своя собствен път и постепенно преминавайки на начина "Вътрешно гледане на Слънцето", получаваната по този начин енергия става предпочитано "мезе" от мен. Консумация, зареждане или получаване - какво значение има думата или идеята? Самото отпадане на нуждата от твърда храна(постепенно, разбира се) води до някои усещания, които не са локализирани само в енергийното тяло.
Вътрешно олекване, което се изразява и във физическия план - ходя повече, плувам повече, катеря се по-леко по стръмното.
Вътрешно олекване във психиката - почва да ми става безразлично дали или, колко и кога ще ям.
Пълно и тотално успокояване - не, че съм бил неспокоен преди.
Отпадане на тежките мисли - "Какво ще правим нататък, какво ще стане и т.н"
Възможност за отделяне на повече внимание на околните и на обкръжаващото ни.
Независимост. Автономност.

Вярно е, че това са изтъркани понятия, изтъркани от прекомерна употреба.
Но за мен те стават действителност.
И не на последно място - това май вече е към енергийното тяло - усещането за едно меко, ефирно покривало, обгръщащо физическото тяло. Сякаш самодивска премяна е метната на раменете ми.

Държа да отбележа - вече изобщо не гледам задължително и пряко в Слънцето. Гледам го винаги - с Цялото си същество

„Страх ме е да съм самостоятелен, да отрежа всички връзки!!!"
Това са думи на един мой познат

Във всяка една култура, под различна форма и тълкувание има легенда за човешко същество, което по един или друг начин прекъсва „връзките” с обществената нагласа и възпитание.
В легендите за толтеките има „умрял” насред полето млад индианец, в историята на асировавилонците битува легендата за Гилгамеш – положил приживе тялото си в каменен саркофаг. Християнството описва Разпятието като символ или като истинско отречение от земното.
Исляма има Суфи.
Дзен будизма също съобщава за човешки личности „ограбили” или „откраднали” възприятията си, за да достигнат нови нива на осъзнаване и разбиране на действителността.

Моето просто тълкувание – (без да навлизам в подробности) – на темата е, че под различна форма всичките тези абсолютно различни култури подчертават необходимостта да бъдем или да останем себе си – свободни човешки същества, които не плащат „Данък Обществено Мнение” под каквато и да е форма. Един вид да „умрем” за излишните слоеве и натрупвания на ординарното, ежедневно човешко мислене.
Може и да не съм прав, но надали това е смисъла на тази тема?

Познавам малко хора, които в някакъв смисъл са „по-живи” от мен. Имам пред вид свободното и леко отношение към непрекъснато променящата се действителност.
Но по един или друг начин аз също съм „умрял”за тази действителност. Какво означава това?

По никакъв начин не ми личи, защото съм изчистил и причината и резултата от себе си - тоест дисхармонията, породена от акта на "замърсяване" – ( процеса на възприемане на стандартното мислене и възприятие) - и последвалият го процес на изчистване си е отишла безвъзвратно.

Няма нещо в живота ми, по адрес на което в различно време и поради някаква причина да не съм махал с ръка и с твърдото намерение - КРАЙ, ДОТУК БЕШЕ.
Това, което е останало, като наслагвания от възпитанието и влиянието на средата в която живея продължавам да проверявам и доизчиствам. По този начин "твърдите връзки" с настоящето се премахват - безвъзвратно и окончателно.
Тоест - "преживял" съм вътре в себе си реалната липса на всички тези неща, които са "умрели" за мен или аз съм "умрял" за тях - или казано по друг начин – осмислил съм ги предварително, „изживял” съм ги в главата си. Е, боляло ме е понякога - докато се понаучих на елегантно изпълнение - но винаги ме е боляло защото аз съм го допускал или съм си го причинил.

Всички мои близки - без изключение, всички вещи, всички имоти или отношения - Мен вече ме Няма за Тях - Умрял съм, тоест нищо не ме „държи” за тях.
Празен съм от тях. Не те от мен. Аз съм празен от тях. Свободен.
Е - живея и продължавам да живея – (външно) - по стария начин, ползвам отношенията, вещите, близките, но ако трябва или се наложи - във всеки един момент мога да си тръгна - не, че не съм го правил.

Това е да имаш всичко, без да го притежаваш. Неправене в най-чистият смисъл. Действие, чрез бездействие.

Изпитвам ли съжаление???
За какво - за Обвързаността?

Остава само ЧИСТИЯТ ИЗБОР и Свободата

По този повод същият мой познат каза – Е, Нема такова животно!

ААААААААААААА
Пропуснах
Има такова ЖУОТНУ - виждал съм го у нас - в огледалото

Първо си отиде кафето. Последва го колата.

След това избяга свинското месо, следвано в тръст от колбасите и опакованите меса.

Тестените изделия напуснаха полесражението по "взаимно съгласие". Понякога опитвам домашния хляб, приготвен в пещта.

Засега остават пилешкото и рибата, зеленчуците и плодовете.

За съществата, между които живеем!

Години минаха, изводите отдавна използвам, като прилежен ученик, а още ми е гадно. Не знам дали съм бил под чехъл, не, май не е така, просто много я обичах, копелето гадно. Сам си се набутах обаче. То, аз все съм си влюбен. Ако няма в кого, – в себе си. Последното, което видях от нея, тя (или то) не предполагаше, че я(го) наблюдавам, беше, как от пръста си пуска черна течност в чашата ми. Беше довела детето за ден - два и ми оправяше стаята, (то пък една стая), сякаш за да покаже, че още има нещо между нас. Имаше, да, – дистанция! Не разговарям изобщо с нея, тя-то е бясна и си пуска чернилката.
По - късно Кристалният ми обясни, че я е провокирал за да се издаде. Вратата беше открехната и имах възможността да видя всичко. Иначе никога нямаше да повярвам, че ”човешко същество”, е способно на такова нещо. Може би си мислите, че в ръката `и имаше туш или някаква тръбичка. Не, карате на японски означава ”празна ръка”.
Течността излезе от пръста `и. Ако не бях видял всичко това с очите си, щях да помисля, че си е чистила туша за мигли или нещо подобно. Но дори и така да е, – защо в чашата ми? Седем години живях с нея, – не се издаде с нищо. Въпреки приятната за очите външна обвивка, онова там вътре не може да е човек. То не е! Дълбоко се съмнявам, че само ТЯ или ТО са такива. Съдейки по десетките белези, които забелязвам изразени в поведението на много “хора”, съм сигурен, че изобщо не сме сами на този свят. Съществата, които живеят около и със нас със сигурност не са от човешкият род. Някои от тях са елементарни и могат да бъдат разпознати лесно. Но повечето са превъзходни имитатори на човешкото поведение, във всичките му аспекти и са почти неразличими външно. За наша радост, обаче, има един много лесен начин за разпознаване.
Сърцето и слънчевия сплит винаги говорят. А и перфектно прикритата им злоба и глупост понякога избива съвсем безогледно и неприкрито. За съжаление, най – добрата им защита е факта, че света и хората, твърде заети със себе си, са привикнали с присъствието им до такава степен, че даже и не се съмняват в тяхното съществуване.
Последният лаф от филма “The usual suspects” с Кевин Спейси абсолютно потвърждава това.

Ще си позволя да споделя някои от признаците, с помощта на които бихте могли да разпознаете съществото срещу Вас. Не сте длъжни по никакъв начин да следвате препоръките ми, но това би ви спестило огромното количество енергия, онова, което бихте отдали на предварително обреченото вземане – даване.

Може би не първият, но основен белег за наличието на нечовешко същество в нащият обхват е пълното и дълбоко чувство на неприязън и дискомфорт, зараждащо се бавно, но сигурно в самите нас, още при първият допир с подобен субект. Не е необходимо контактът да е физически.

Телефонен разговор със, получена информация за или странично наблюдение на субекта са напълно достатъчни за да заработи интуицията ни. Негативното чувство се поражда от докосването до чуждата, враждебна и безскрупулна енергия, умело прикривана в повечето случаи. Рамките на “доброто” или някаквото ни възпитание, причинено ни отчасти от подобни субекти, ни принуждават да се възпираме и примиряваме с натрапената ни близост, нанасяйки вреда на самите себе си, най–малкото като не се съобразяваме със здравата си интуиция. Чувството и вътрешната сигурност, че нещо не е наред, каквото и да е то, изобщо не бива да се пренебрегва!

Почти винаги, огромните сини или черни кръгове около очите, са показател за насилственно изсмукване на енергия. Не само болен орган причинява такива белези. Болезненото фиксиране на желанията и емоциите, около някаква невъзможност, е в състояние да изцеди когото и да било. Ситуациите, провокиращи и предизвикващи дисхармония в сияйното енергийно тяло, разтърсвайки го из основи, причиняват дупка, която е напълно достатъчна, за да се забие в нея жилото на тъмнината и да изсмуква силата ни докато му разрешаваме.

ДА! Докато самите ние му разрешаваме! А, ако сме зависими по някакъв начин от същество, което има нужда от чужда енергия, не бива да се учудваме на дискомфорта при контактите със него, изразен по най-различни начини. Не е необходимо ние самите да носим сините кръгове – самият контакт със подобно същество е достатъчен, за да ни изцеди.

Болезнено жълтата, пергаментова кожа в съчетание с тъмните кръгове под очите е “класиката” в жанра, който разисквам с вас. Спомените за срещи с подобни демони не са от най-приятните ми.

Следващ, много показателен белег е мълчанието и липсата на състрадание или каквато и да е взаимност в точно определени моменти.

Отсрещната страна в никакъв случай не е длъжна да носи нашите отговорности, но пък от друга страна протягането на приятелска ръка в момент на нужда може да стане по много и различни начини. Във всеки случаи, това винаги се усеща.
Най–често срещано е мълчанието по телефона, но не е задължително ситуацията да се изчерпва само с това. При зададен, конкретен въпрос, отсрещната страна мълчи и поставя събеседника в позиция на несигурност и объркване. Липсата на визуален контакт поставя неподготвеният събеседник в състояние на “издърпване на чергата изпод краката”. “Елементарна манипулация!” – ще каже някой, но, ако самият той е преживявал липсата на жизненоважни или поне важни отговори и то в моменти, в които не му е до шеги, а му е нужна сигурност, би преразгледал мнението си! Ще ВИ дам два показателни примера – поне за мен те са такива:

Говоря с Изабела, по телефона. Тя се самопокани, (най–изненадващо за мен), на един мой рожден ден. Жива и здрава! Взе да се обажда често, често и аз се замислих. Засукаха се обаче, едни такива ясни-неясни, искам-не искам и аз подходих директно:

- Изабела, интересува ме сърцето ти!

- м…………………………………………

- Чуваш ли ме, какво става?

- ………….

Още 5, 6 въпроса , последвани от ……!

Интересен начин за комуникация.

Усетих вакуума отсреща. Няма никакво значение разстоянието и какъв вид е връзката между двама, телефон, балкон или баир, пряка или косвена е. Енергията снове навсякъде и това е причината да се радваме или да чувстваме ужаса на другия, когато дори само помислим за него. Извън всякакви правила на разговора, телефонното ни общуване приключи с пълно неведение за мен. Не разбрах дори, дали пък не е получила сърдечен удар – даже и слушалката не се затвори. Нищо, просто НИЩО!!!

Така приключи и връзката ни, ако въобще е имало такава. А, така и не разбрах имала ли е сърце?

За разлика от случая с Иза, другият ме държа на тръни дни наред. Законната ми половинка – (тогава) - не се завръща от чужбина 4-5 дена след крайният срок - (или поне не ми се обажда). Аз нямам никаква връзка с нея, няма `я никъде, не се обажда и звъня на тъщата, питам какво става.

- Здрасти, Петя обаждала ли се е, знаете ли нещо?

- …………………………………….

- Ало, чувате ли ме, кажете поне жива ли е, кажете нещо.

- ……………………………………….

Дишане в слушалката и мълчание! 3,4,5 пъти звънях, в разстояние на няколко часа – МЪЛЧАНИЕ!

Е, какъвто и изрод да е, от която и страна на жицата да е, моята или другата, мисля си, че можеха поне да ми кажат дали е жива.

Жива беше, наш’та кака и в добра кондиция! Така и не разбрах къде беше ходила, но спря и да ме интересува. Спрях и да говоря с нея.

Излишно е да се "хващате" за думи като Русия или руски народ.

Смисъла на текста е общочовешки.

otkrovenia.spiralata.net/articles.php?lng=bg&pg=910

Без коментар.

Е, това не е мой личен опит, но е потвърждение на всичките ми убеждения

otkrovenia-bg.info/articles.php?lng=bg&pg=916

Възможността да бъда разтърсен или провокиран, определено е по-малка от невероятността това да се случи. Адресите или местата, на които мога да бъда намерен остават все по - малко. Под адрес имам пред вид психически или енергийни образувания, които са действителни, замърсени области по повърхността на сияйната обвивка, покрити с отложена, стара, затлачена енергия и дават възможност на каквото и да е, да се отрие, удари, пробие или нарани. На практика, това са места, на които можем да бъдем “прихванати” и ударени. Места на които можем да бъдем намерени, допрени, докоснати, да ни заболи. Имам предвид големи грапавини върху иначе идеалната повърхност на сферата. Как се образуват тези грозни, но много по-опасни петна или “адреси”? Отлагане на напрежения и неудовлетворености, нищо повече. При определени, притесняващи или подтискащи обстоятелства, примери за което, би могло да се намери навсякъде, подложено на груб натиск, компактното лъчисто тяло бива принуждавано да вибрира дисхармонично. Това нарушава целостта му, за момента прекъсва връзката с безкрая и причинява отлагания на не твърде “здрава” енергия, която в основата си е същността на непреодоляният проблем или наложеното ни ограничение или невъзможност за каквото и да било. Шефът ви притиска, мутра ви рекетира, жена ви или мъжът ви ви принуждават да се съобразявате с нещо нежелано от вас, семейството ви настоява, съседите “говорят” и т.н. и т.н. до безкрайност. Ако не го спрем. Или не си тръгнем оттам.

Човек трябва да може да стига сам на себе си! – казваше ми
често един приятел, - Трябва да е като стълб, за когото другите биха могли да се захванат, непоклатим!

Години наред се замислях, доколкото ми бе възможно това и разсъждавах по въпроса, какво ли означават тези думи. Как така да стигам сам на себе си и по какъв начин, кой да се захваща за мен, как и защо да го прави и всякакви подобни въпроси, ме изтормозваха напълно, без да ми дават какъвто и да е отговор, тоест, без да мога да разбера и най-малкото, което безкраят ми нашепваше непрестанно.
Е, тези години минаха и за мое неподправено учудване, взех да разбирам нещичко.

Забелязах, че човек бива възпитаван да го прави, и съгласявайки се безропотно с това възпитание, търси непрекъснато извън себе си! Каквото и да е. Признание, удовлетворение, заблуди, изводи и какво ли не.

”Пералнята на Георгиеви винаги е по-нов модел” - както се досещате.

Дори когато обстоятелствата го насочват към поглед навътре, към собственната му ценност и присъщи по рождение извори на познание, той продължава да се сравнява и равнява по изискванията на външният свят. За какво ли? Това, съвсем естественно е грешка, защото светът извън нас е само и единственно, наше лично творение или тълкувание на заобикалящото ни, а равняването по чужди правила не може да ни даде нищо истинско. Имам предвид нищо, което да ни удовлетворява. За истинското, ще оставя Вас да решите.
Оставяйки косата си да побелее, докато воювах за свобода, с учудване установих, че удовлетворението винаги е бликало единственно от самият мен, независимо от поводите, които са го предизвиквали. Никога и нищо външно не биха могли да го направят! Скъпият подарък, новото кожено палто или автомобил са само поводи – Радостта извира от самите нас, а не от вещите. Кой или кое е скъпото и ценното тогава?
Доста по-късно разбрах, че и избора на поводите и самото решение да се съобразявам с тях са си лични мои решения. Съвсем естествен беше и следващият извод, че въпреки „външния“ натиск на заобикалящото ни, ние самите избираме да се „съгласяваме със или отказваме от“ каквото и да било. Разбирасе, плащаме и съответната цена за това, но докато автомобила се амортизира, Безкраят не се занимава с глупости!
Та тези и други подобни размисли ме доведоха до състоянието на непоклатимост за което разсъждавах толкова години.

Stiv Vai изпълнява любимата ми “I`ll be Around for a while”. И аз ще бъда наоколо, докато всичко това свърши! Музиката винаги ми е въздействала, за разлика от чалгата. Но Чичко Стив действително ме сюрпризира всеки следващ път, отново и отново. Защото? Знаете ли каква красота и очарование има в това, да нямате познати и сдъвкани вече неща? Всяко следващо е абсолютно ново. Всяко впечатление е първото и в завихреният и забързан, (накъде ли?), свят, зад и пред Вас не съществува нищо, просто нищо. (За отстрани не съм мислил). Не съществуват адреси на които да бъдете намерени. Там някъде в тази посока е Свободата. Това, вероятно е светът на децата, така умело и прецизно забравен от нас възрастните. Аз самият не знам какво пиша и защо го правя. Не го и притежавам! Това просто не ме интересува.

Пробойни ли? Оттук нататък става страшно, но ще бъда с Вас до край! В края на краищата – това ми е работата. Или поне това съм си избрал, за да изкупя всичката простотия, която съм сътворил по време на дългия низ от прераждания. Не желая да преповтарям стотиците публикации по въпроса, затова продължавам нататък.

Всеки от нас чувства, знае го дълбоко в себе си или е осведомен отнякъде или от нещо, защо е тук, на тази земя. Не съм аз този, който ще Ви занимава с това! Бих могъл единственно да споделя това, което съм научил и разбрал. Както виждате, не се занимавам с празни теории, защото прочетеното откликва във Вас, по простата причина, че е истина! Всяка една дума, всяка една мисъл, която публикувам е прецедена през ситото на реалният живот, който живеем – тук, в България, на тази земя. Изводите и заключенията, които излагам, са провокирани от нашата, Българска действителност, – не от “чапарала” на Карлос, от Садху – тата на Индия, от тибетските или шаолински монаси, от Ватикана, сибирските шамани, мюсюлманските имами или Бог знае от какви маа`муни още! Не мога, а и не искам да мисля като тях! Искам да съм си аз – непремахнат и обикновен. По простата причина, че обичам родните поля и планини. Не твърдя, че ги познавам всичките, но ТЕ, те са ми родни.
Тъй като темата е необятна, ми става все по трудно да не се разклонявам, което ми е присъщо, но не носи след себе си яснота. Затова ще се опитам да карам подред, без зачатъци на клониране!
“Пробойните” – както ги наричам, са пробиви в енергията на човека, от сила, която е външен за него фактор. Ще ви дам пример от нашето ежедневие.

Всеки от нас е имал моменти, в които е бил принуден да очаква известие за резултат от нещо – било изпит, било чуждо решение или пък сведения за някакъв инцидент. Примерите биха могли да се изброяват дълго. Дългото и мълчаливо очакване, понякога в неизвестност, е в състояние да изнерви, подтисне и притесни много хора. И най - дразнещото е безпомощността ни да направим каквото и да било, за да променим нещата. Много рядко ще има хора, които понасят наистина спокойно очакването. Те просто не позволяват да се отвори пробойна в тях. Остават цялостни и неподвижни до момента, в който се наложи да действат. Останалите обаче, допускаме всеобщата грешка, костваща ни неимоверна част от наличната, едвам скътана сила. На мен например, току що ми се случи нещо неприятно и тъй като не мога да упражня контрол върху нищо, ми се налага да проверявам отново върху себе си истинността на това, за което пиша. Направих това, което можах дотук, изчистих ситуацията, по начин, който ми беше възможен и сега трябва да чакам. Чувствам се зле – наистина, случва ми се изключително рядко - но в случая се издъних, тоест позволих на някого да забие жилото си в мен и да тегли навън. С постепенното досещане, какво точно се случи ми олеква, но са ми необходими 15-20 минути. Което на практика означава, че съм пресекъл жилото и възможността, да изтегля енергия от мен! Факт е обаче, че през това време стомаха ми се сви и се “изцедих”. Тъй като нямам физическата възможност да разговарям вече с другия, то ми остава само да запуша пробойната. Горе – долу се справям - ( това пък е също така, безкрайна тема).
Добре, какъв е този фактор, който причинява тази промяна.
Знаем, че при усилена физическа работа човек губи много енергия. Но през това време, той извършва почти безброй, тежки и трудни движения, които изчерпват тази енергия. Случая, обаче е друг. В офиса `и няма много движение, а състоянието `и беше като след часове наред тежка работа или пък като след боледуване. Значи, нещо съвсем не материално, е отворило дупка в енергията `и и е причинило този ефект.
Въпреки, че си позволих да се позабавлявам за сметка на психотерапевтите, знам, че тези хора, в зависимост от своята лична подреденост и яснота, помагат на пациента си да се преподреди – тоест да затвори зиналите дупки от неяснота и неизвестност и да се почувства по - добре. Забележете – да му помогне, а не да го направи вместо него.
Но да се върнем на темата, преди да съм изтърсил нещо, още по - деликатно!
Как се получават или случват пробойните? Истината е, че в крайна сметка, самите ние позволяваме те да се случат. Енергийната ни цялост се нарушава, но по наша воля. Какво имам пред вид?
По рождение, всички ние притежаваме цялостност и затвореност или защита, която ни предпазва от вмешателства на външни неща или сили. Все пак, в океана от енергии, в който живеем, не всичко е оптимално и добронамерено! Да оцелеем, ни помага, само нашата компактност и цялостност. Представете си бебето, което е в състояние да плаче часове и дни наред, държейки на своето. Какъв заряд? Можете ли да викате даже само 8 часа, без прекъсване? Естественно, ако го удариш или му причиниш болка детето реагира, но това си е чисто насилие. Насилието в човешките взаимоотношения причинява и създава Адът! Колко му е да набиеш дете? Но пък, само грижейки се за него, без никакво вмешателство в развитието му, бихме могли да отгледаме индивид, който не е познат засега. Представете си – само хранене и преобличане, без никакъв контакт. Нямам думи за резултата. Но обикновенно възрастните, в зависимост от опит и убеждения провеждат строго определено вмешателство в развитието на детето, тъй като и те самите са били научени на това от някой друг. Каква ирония – да приличаш изцяло на родителите си и да недоумяваш, защо децата ти също допускат твоите грешки. Това вмешателство може да бъде наречено по много и различни начини – традиции, възпитание, обучение, християнско милосърдие и какво ли още не? То би могло да се извършва също така и по различни начини и методи, като всеки един от тях граничи с различни области на поведение и въздействие. Една от тези области е насилието. Най - елементарният начин да отнемеш нещо непринадлежащо ти, е насилието! За съжаление, насилието е все още неизбежна част от нашето съществуване. На практика, по - тежката, спечена и плътна енергийна маса на възрастния пресира, мачка и оформя лекото, нежно и ефирно енергийно тяло на детето, изсмуквайки понякога максимум сила от този процес, като същевременно го принизява до своето енергийно ниво. Как иначе би могло да остарее детето? Всеки от нас е виждал деца, които се движат и държат като марионетки. Изцяло подчинени на възрастния те дословно имитират и подражават на “възпитаващият” ги свят – в лицето на “любящият” родител. Каква прекрасна, щедро предоставена “възможност” - от страна на възрастните? Пред тях стои основният избор, който трябва, рано или късно да направят – съгласие или не - със света на възрастните. Това си е лично техен избор, независимо, колко са били насилвани. Точно това имах пред вид, твърдейки, че пробивите или пробойните в енергията ни, се случват по наша воля! Лошото е, че и в двата случая, избягването на насилието е много трудно. Тук нямам пред вид много редките случаи на действително любящи родители, които съумяват да възпрат егото си от желанието му да “възпитава”. Защото, дори и родителите да са действително любящи, то винаги, без изключение се намира друга личност или обстоятелство, които подлагат детето на натиск. А, и натискът изобщо не е само физическо насилие, напротив, то е може би последното в списъка от изяви! Гледката на бити или малтретирани деца, за жалост е ежедневие. Удар през устата или по тялото, гневни и смачкани от злоба думи, грозни упреци, ужасни и трудно въобразими обвинения за непълноценност са само малка част от нещо, с което ние сме се примирили напълно. Да не говоря за ежедневното, подчинително отношение на “по – голям и умен”, към “по – малък и глупав”. Уважаващите и ценящи себе си родители, обикновенно възпитават и отглеждат също такива деца, за разлика от мразещите себе си. Но не за тях ми е думата. Хубавите неща нямат нужда от мен, за да се случват. Мисля си, за всички онези онеправдани и насилвани личности, които продължават да вярват, че света е черно и тъмно място. И ако е така, то виновните сме си ние, защото продължаваме да поддържаме тази вяра. Как обаче се създава тази тъмна и безпросветна вяра, пратила в трета или шеста или коя да е глуха, неимоверно количество човешки надежди и съдби. Ще ви предам, това, което съм видял, научил и усетил. Изборът, който ще направите ще бъде изключително и изцяло Ваш!

Някога, в неизбродните дълбини на времето и пространството са съществували съвършенни личности. Съществуват и сега, но не толкова съвършенни. Това сме ние! Кълба от енергия, съществували в пространства и измерения, нямащи почти нищо общо с нашето освен, че са такива - в смисъл, че материалността им е неизмеримо по - финна и ефирна. Това ще да е било Началото! Предполагам, че и Края, ако има нещо подобно, ще е такъв, естественно, със съществена разлика в осъзнаването! Много от нас са сънували или виждали подобни неща, изпадайки в необичайни за нашето измерение състояния. Тези цялостни и съвършенни личности сме били ние. Били сме, сме, и ще бъдем ние, независимо до къде ще стигнем с изблиците си на безсмислие и тъй очарователно демонстрирана дезориентираност. Но както и да е, независимо каква е причината да поемем на това “образователно” пътешествие, целящо да възстанови целостта на райската ябълка, ние пътуваме най - безотговорно към себе си, към неизвестността, щадейки всичко по пътя си. Погледнете назад в историята ни и помислете, не е ли така?
Всеки от нас е достигнал свое лично ниво на подреденост, хармония, компактност, вътрешен комфорт или каквато и да е, “УА” или наименованост на състоянието на личната си енергия. Много добре ще ме разберат хората, които са губили и печелили, – тоест преживели са промяна на енергийният си статус – грубо казано. Не е нужно човек да се е занимавал с каквито и да е “системи за самоусъвършенстване”, за да има представа от темата въпреки, че едва ли има поле на човешка изява чиято крайна цел да не е самоусъвършенстване независимо от гротескните понякога методи на действие. Така постигнатото и поддържано състояние, е един вид стабилна и ненарушавана конфигурация на енергията. Ненарушавана, до момента, в който не се появи външен фактор. Не външен фактор е личната ми простотия, била тя и рядко изявена, предизвикала акта със солта, но външен фактор е всичко останало, произлизащо от външни за нас източници, което предизвиква трусове и размества и разбърква насила енергийната ни подредба. И въпреки това, продължавам да твърдя, че ние самите позволяваме това да се случи. Позволете ми да обясня всичко това.
Давам Ви пример със себе си. Сега, в момента, с подпряните на прозореца крака, стабилността на енергията ми е неоспорима. Нищо друго, освен явно физическо насилие, не би могло да ме накара да се тровя. Но, когато съм се насвяткал, някъде около нивото над козирката и съм изпял няколко от подходящите за случая, воеводски песни, контрола пада и скритите ми адреси или замърсявания, които още не са изчистени – гордост, мъка, тъга, неувереност и още 285 поне, неестественни енергийни наслоявания на които ме е научил целият този свят, излизат на повърхността и обсебват поведението ми, под формата на същата онази простотия. Резултата е налице. Не мога да си спомня, какъв точно беше повода, който ме накара да отреагирам, но при условие, че бях абсолютно изчистен, щях ли да реагирам въобще? Излиза, че останалата неизчистеност у мен, е позволила на някакво – каквото и да е то - предизвикателство, да се закачи за адреса, тоест неизчистеността и да провокира реакция. В случая, реакцията беше обърната навътре, към мен, но би могла да е във всяка една посока, даже и наляво. Но не това е от значение. В случая липсваше насилие, от когото и да било. Е, ако изключим явната провокация от страна на един от присъстващите. Имаше само изкривено себедоказване и то на голият факт, че все още нося в себе си остатъци от предишни, лични неуредици.

Тоталната рамка

Преди години бях част от охраната на едно гробище. Дългите часове на наблюдения ме наведоха на някои мисли и разсъждения, свързани със склонността на човешките същества към Доброволно впримчване и съгласяване с обусловени обществени рамки и калъпи на поведение.
Текста е писан доста по-късно:

Ето ме вече на гробищният портал – скука, цигани и мръсотия. Досами портала имаше ателие, а в ателието майстор. Казваше се Асен – нисък, здрав и нахилен. Лепна се за мен, като отдавна забравен седми братовчед. Кафета, кафета, продънихме се. Отвреме навреме по едно две големи и така се сприятелихме. Беше готин, Асен, все някакъв майтап ще метне и ще поразсее скуката. Не се мина много и той ме покани да работя при него. Помагах му и постепенно навлизах в каменарството. Но, не за това ми беше думата. Пък и решението да стана каменар бях взел още преди години, когато никой не пожела да ми направи красива и изящна кашпа за бонзай.

Съвсем естественно беше на това място пред очите ми по цели дни да преминават различни посетители, идващи по причини свързани единственно със смъртта. Пеша, с такси, с много евтини или пък със много скъпи коли. А и гробищната църква беше точно отсреща. Процесиите се нижеха тягостно и еднообразно, една след друга и понякога мястото не стигаше за стотиците хора, които бяха дошли да отдадат последна почит. На себе си или на покойния? Само по себе си, наблюдението на това действително безкрайно шествие беше тягостно и неприятно занимание. Повече в гробище не стъпвам! Понякога носещите се във въздуха безнадежност, напрежение и отчаяние се усещаха като невероятно плътен натиск в долната част на корема. Повечето от присъстващите изпадаха в пълно вцепенение и го предаваха на останалите. Нормално беше да видиш плачещи, припадащи или напълно объркани хора. Празни лица, празни очи, издаващи пълно неведение и стотици неми въпроси отправени към Нищото, което с пълни уста се хранеше с ужаса, мъката и самотата, завладели хората, използвайки тяхното мълчаливо съгласие. Не знам дали съществува ад, а и слабо, да не кажа никак не ме вълнува, но това място със сигурност беше преддверието. За час или два, докато траеше церемонията, десетина или стотина човека съзнателно свеждаха съдбите си до пълно и единодушно почитание на завършеният култ към личността – Гробът. Пълното им преклонение пред смъртта в този момент и общото решение, че това е единственният възможен завършек на човешкият живот, ги превръщаше в повечето случаи в енергийни дрипи. Наистина страшно! И странно! И глупаво. Никаква надежда, никакъв шанс. При цялото величие на Човека, той самият не си оставяше никакъв друг избор. Не мисля, че трябва да търсим ада в друго място или измерение. Защо? Та аз го видях! Точно там! По цял ден наблюдавах и създателите му - хората - съвършенни творци на собственната си доброволна, но за сметка на това абсолютно безсмислена присъда.

Една от мислите в книгата на Джейми Лин, “Фенг шуй - земен дизайн” казва така:

“Всяко нещо е енергия.
Енергията може да се манипулира до безкрайност за постигане на положителен ефект.
Единственното ограничение за тези манипулации е нашият собствен избор”.

Там, по това време видях Силвестер, мой съученик от техникума. Мъж в красота и сила, както в стихотворението “... в красота и сила мъжка”, известно ни от детските още години. Плачеше за леля си, която изпращаше към другия свят. Плачеше, сякаш това е единственното на което е способна цялата му сила. ПЛАЧЕШЕ! Нищо повече. Мъж!

Отказах да се съгласявам СЪС! Отказах да се присъединявам КЪМ това безмисленно, мрачно и тъмно шествие. Отказах да приемам, че това е единственното, към което води живота. Отричането било първият признак за наличието на съгласие с даден факт. МАЙНАТА МУ на това недообмислено, че и недоказано твърдение. Отказвам да живея, чакайки нещо, което даже и не съществува. Не вярвам, че Христос изобщо е очаквал това от нас. Както знаете, имате пълно право да не се съгласите със мен, но със какво се съгласявате тогава? Със свещенника, като последен роднина? Със смъртта, която била единственният съветник? Ами, съгласявайте се тогава!!! В безкрайността на изборите вие ударихте едно изключително бинго. Какъв съвет виждате написан по стените на някой гроб или на някой ковчег? Може би съм много, много тъп, но аз лично не видях нищо. А може би просто нямаше такъв?

Видях или осъзнах обаче нещо друго и то ме разтърси из основи. Постепенно претръпнах от непрекъснатите масови сцени на всеобща мъка – нещо естественно за работещите там и започнах да осмислям причините за това жалко състояние на нещата. Основният извод, до който стигнах беше, че със непрекъснато поддържаната специфична настройка на собственната си енергия, човешките същества действително САМИ творят смъртта си. Акт, който постепенно, но пък Абсолютно сигурно отнема почти, да не кажа цялата сила и красота на съществуванието им, в течение на целият им дълъг или кратък живот. Малкото, което им остава, понякога използват, за да се зарадват на нещо или да се усмихнат някому. Видях го, то беше там, пред очите ми. Творци!!! Да бяха впрегнали силите си за нещо друго, а не за всеобщо страдание!