На себе си ли служим? Личен опит

Здравейте.
Темата е особенна. Всичко описано е взето от личният ми опит. Водя я във още два форума, едно към едно.

Модерно е да се казва:
„Внимавай какво си пожелаваш!”

Всеки път, когато съм чел или засичал този израз някъде из медиите, ме е обземало чувство за недовършеност, липса и необоснованост. Сякаш авторът на израза скрито притежава нещо недоразбрано от нас, нещо недосегаемо, тайна мъдрост, недостъпна за нас и със акта на самото изказване на тази модерна фраза установява ясно разделение между нас(потребителите на грандиозният лаф) и себе си (притежаващият съкровеното и скрито(току що дочуто понякога, под формата на вървежен лаф) знание), чиято липса в главите ни определено и задължително ще ни вкара в калта, само защото не Внимаваме. Ааама сме будали с вас

Добре, че са „приятелите” ни, за да ни предупредят.

Годините, в които съм си играл на съветник и душеприказчик са ми оставили един непроменим извод: „Никога не съм казвал никому нещо ново”.
Винаги в края на беседата или задушевният разговор, понякога дори завършващи с удари по масата и подобни настроения, се оказваше, че всеки с когото съм разговарял е бил абсолютно наясно (вътре в себе си) за обема и развитието на дискутираната тема или проблем. Ролята ми винаги се свеждаше до Потвърждаване на вижданията и разбиранията на събеседника ми. В повечето случаи никога повече не го виждах, но факта си оставаше неизменен, човека беше наясно със себе си – просто търсеше малко помощ, за да си го признае.

Страхотният лаф, който ме поведе да мисля по този начин, дочут преди мноооого години беше следният:
„- Ти да не би да се Опитваш да ми Намекнеш, че аз Може би Имам вина за разпадането на брака ти?”
Случая е ясен – да влезе убитият
Та – нека внимаваме какво си пожелаваме. За това пожелаване бих искал да поговорим.

Общо взето битува мнението, че когато човек силно иска нещо, винаги го получава. Напоследък пазара е залят със всевъзможни „Изкуства да бъдете Бог” и „Истини за салатите от диви краставички” и сие мъдрости. Доколко са пропаганда и доколко истина – всеки от нас има глава на раменете си. Като непоправим читател на подобни творения, постепенно осъзнах, че единственото, което мога да споделя е само своя собствен(понякога и щастлив) опит. Моето искрено намерение е да ви запозная с няколко „капана” по пътя към постигането на желанията ви, в които попадах от време на време. Общо взето всичко е много просто и лесно, стига да човек да е коректен, най-вече към себе си.

Да, когато човек силно иска нещо, го получава. Но какво точно получава на практика?
Получавате новото си червено Ферари и обезумял от желание – тъй като наистина сте давали мило и драго за него, пък досега сте били водач на голф, примерно, скачате вътре, давате мръсна газ и и червеното Ферари се обагря в червено и отвътре. Някой просто е пропуснал да натисне спирачката, надскачайки нивото си на осъзнаване и познаване на действителността, подтикван от нетърпение и емоции. Показахте на околният свят как се дава газ. Пропуснахте обаче спирачката.
Всъщност сте прави – Ферарито е създадено за каране, не за спиране. Но от друга страна е добре да сте жив – за да можете да се наслаждавате на колата.

Да, силно желаете да имате онази русата фурия с големите гърди или пък красива къща(като на еди кой си). Хвърляте се в играта със всички сили. Борите се, доказвате на околният свят, че втори като вас няма и че само русата и къщата са достойна оценка за вашите способности. Получавате ги – след изобилно и излишно донжуанстване, кредити, похабяване на енергия, труд и емоции.
На практика обаче получавате силно заядлив субект, за когото например секса е отживелица(за сметка на алкохола) и къща на „мечтите” с луди и непоносими съседи, маащи вечни гюбеци на фона на бясна чалга. Вие сте се борили и отдавали, а сте получили?

Защо се получава така? Ще ви дам прост и ясен пример, с който винаги илюстрирам силата на излишъците.

Първо – какво наричам излишъци? Това са всички онези прекомерно отдадени на дадена една ситуация неща, прекомерни реакции, емоции и енергия – с една единствена цел – на ВСЯКА цена да получите заветното пожелано. Тази прекомерност на практика повлиява върху крайният резултат. Повлиява директно върху Равновесието. Спомнете си за термина „предобряне”-така известен в строителството. Излишък може да бъде също и недостатъчно отделеното внимание – например недоизгладената шпакловка – прокарвате ръката си по нея и получавате травми по пръстите от грапавата повърхност. Всяко нещо, което ви отдалечава от оптималното, от Равновесието е излишък. Ето го и примера:
Карате вашате добре позната кола. В нея сте сигурен и се чувствате добре, защото я познавате отдавна, знаете спирачният и път, знаете как ще реагира на всяко ваше движение. Можете спокойно да поемете на дълъг път или „набързо” да отскочите донякъде в градската лудница. Изградили сте пълна симбиоза.

Представете си, че сте на извънградско, пътят е прав и сте сам на шосето, карате по средата на пътя, осовата линия тече под колата. Всичко е спокойно. Не е необходимо да завивате към вашата лента, освен ако в далечината не се появи друго МПС. Двигателят работи равномерно, резервоара е пълен, спътниците са спокойни, колата гълта километрите и ви приближава с оптимална скорост към набелязаната цел. Наслаждавате се на ширналата се гледка. Попаднали сте в така наречената „Златна среда”.
Тук няма излишъци. Всички сте в оптимално състояние, колата, спътниците, вие самият. Разговаряте си за нещо - приятно или не или просто си мълчите. Изведнъж спомена за някое минало забавление минава през главата ви или пък просто ей така-за да нарушите покоя и да се позабавлявате отново, рязко свивате наляво. Колата се устремява към крайпътно дърво. Свивате надясно и се насочвате към вашата лента. Колата се насочва към отсрещно дърво или мантинела. За да не се ударите свивате леко наляво, съвсееем лекичко надясно и отново сте в равновесие, по средата на пътя.
Спътниците реагират със закъснение, но пък ефективно. Чуват се коментари по адрес на психичното ви състояние, заплахи за лишаване от насъщни житейски потребности(например изливане пред изуменият ви поглед на студена бира на земята през август)и скоро отново сте в оптимално състояние.
Имахме Златна среда, завой наляво, завой надясно, лек завой наляво и съвсем леко надясно, за да влезем отново в оптималността.
Тук не става дума за задължителното завиване наляво или надясно, със по-голям или по малък радиус на завоя, когато това се налага от естеството на самият път. Става дума за Излишното завиване, породено от нещо, минало през главата ви. Може да е било породено от внезапното раздвижване на спътника ви и неволно бутане на дясната ви ръка, може вие да сте решили да ги поизплашите. Няма значение. Крайният резултат е един и същ. Излишъци. Тези излишъци бъркат ситуациите, бъркат решенията ни, бъркат съдбите ни. Те ни карат да взимаме неправилна – неоптимална преценка и съответно решение за дадена ситуация, заради което след това се налага да берем и съответните плодове.
Друг е въпроса, че едно и също решение може да е правилно или неправилно за различни ситуации. Поради тази причина ще използвам термина оптимално вместо правилно.
Имаме Златна среда, Равновесие – това е правият, ширнал се празен път. Имаме Излишъци – това са завоите наляво и надясно. Те могат да са породени от много неща. Преценки, мнения, самомнения, влияния, вслушвания, невслушвания. Обхватът е много голям. Общото между всички тях е че в даден момент те са минали през нечия глава, вашата или чужда, под формата на мисли и чак след това са се материализирали под формата на действия. В случая с колата мисълта първо е била в главата ви, нещо от рода на: „Я сега малко да ги поизплаша” или пък в главата на спътника ви: „Абе нещо ми е неудобно, я да се понаместя”. Практическият резултат – дошъл след съответните материални действия е нарушаване на равновесието.
Тъй като обичам да давам примери от живия живот, ще продължа още малко с илюстрирането на Излишъците. Правя го, за да наблегна пред вас на факта, че Излишъците обръщат колата, объркват ситуации и прецакват иначе добрите ни намерения да постигнем. На практика Излишъците са основната пречка пред постигането на целите ни. А тях ги създаваме самите ние. Ето го и примера, тук и сега:
(Тук давам примери от пребиваването ми в един строителен форум):
"Не разбирам от всичко споделено тук. Особенно темите с документацията ме карат да настръхвам. Чета с интерес доста неща и на повечето се въздържам от коментари, защото.

Защо?
Ами просто не разбирам. Колегите модератори са изявени специалисти в разделите си и след не много размисли стигнах до извода, че аз съм най-малкият строител измежду тях. Глупаво е дори да се разсъждава „Кой е най-големият?” Е, мога да лепя плочи и камък, без да ме гонят от обектите, но това е капка в морето.
Представете си, че със ограничените си знания в строителството започна да давам съвети на Мастеркам как се зида комин или пък почна да уча Янефф как се укрепва конструкция за гипскартон. Та аз почти не правя разлика между ЦД и УД, дори не съм сигурен дали така се произнася. Е, мога и да шпакловам добре, но след като видях на живо стени и тавани – около 200-300 квадрата Без една забележка – по-добре да си мълча. Онзи ден Академил разкъса отново границите на ограниченото ми мислене. Спомена Петрургия и аз запецнах. А съм каменар! ДА бе, - каменар - рамките на ограниченото ми мислене не ми бяха позволили до този момент дори и да предположа, че съществува петрургия.
Та да се върнем на въпроса- Започвам да давам съвети на колегите, почвам ги уча как да си връзват гащите. "Намесвам се навсякъде неподготвен(за една такава моя издънка един колега, член на форума спечели надпис на тениската си „Фен на Dreamweaver”)изказвам се авторитетно, тъпо имитирайки обоснованият стил на Академил или пък се опитвам да сторя невъзможното със имитация на песимистичният тон на Мастера. Какъв ще е резултата.
На първо място – Няма да съм себе си, ще бъда някакъв(не уточнявам какъв) имитатор. На второ, но не позначимост, ще създам Излишък, излишни потенциали, напрежения витаещи в пространството, натрупващи се от глупостите в изказванията ми, от грешките в разсъжденията и от объркването, което ще внасям между колегите. Излишъка ще се натрупва, докато не се наложи възстановяване на Равновесието. Как точно – никой не знае, но е неизбежно. Откъде евентуално ще дойде всичко това?
Егото ми, подплатено с неразбиране и комплекси ще „дръзне” да се самовъзстановява. Пред самият мен – не пред вас. Ръчкайки ме да се „изявявам” за да се глади по посока на косъма, ще направи онези споменати завои – наляво –надясно – чааак до възстановяване на равновесието след време. Излишъци
Как би могло да се избегне всичко това – дори и да съм го допуснал. Елементарно е
Наложи ли ми се да зидам комин – звъня на Мастера, питам го, „позалъгвам” го малко с почерпка и той ми дава съвет.
Наложи ли ми се да вдигам гипскартон или да изграждам топло в някоя къща – питам съответните специалисти – на лично, по телефона или някак – както и да е. И т.н.
Още по-лесно – викам ги тях самите – ако имат време и желание – да се оправят със ситуацията, а аз вдигам наздравици.
Но тъй като засега не ми се налага да моля за помощ – просто си мълча. Надявам се това да успокои Админа, който редовно ме критикува, че не чета във форума. Не – просто се пазя от Излишни изказвания."

Та ще ви върна замалко към Русата и онази мечтана къща – защо се получава така. Съвсем не между другото с малки промени в сценария, случая с русата е лично мое притежание – обица на ухото за цял живот.
Следва продължение..............

„Русо гладно нема!” е казал народът. И е прав. Нашият оранжево-рус, луд кокер-шпаньол е живо доказателство.
Даа, онази русата.. до червеното Ферари, пред голямата красива къща. По бедрата и пълзи отразената червена светлина от нискополегналият звяр, а отраженията на гърдите и танцуват по френския прозорец на първият етаж. Каква красива мечта?
Остава това да е и лично вашата мечта.
Какво искам да кажа?
Нека помислим – кой от нас непоколебимо повярва на момента, че това е Неговата мечта. За този човек не говоря, той Е себе си. Нека му се сбъдне и общо взето, няма избор това да не му се случи.

Останалите – аз също съм от тях - са изпитали различни чувства, представяйки си описваната картина. Безсилие, ревност, тръпка, сладострастие, естетическо удоволствие от красивата картина, лека усмивка, пренебрежение, безразличие, досада, а най-ревностните дори са започнали лекичко да ме намразват. Всичко това са нормални реакции и са нормални, защото отразяват различни отношения към даденият образ.

Трябва да си призная, че буквално виждам колата, отблясъците по нея, френският прозорец и отражението на колата в него, надвисналото дърво, слънчевите зайчета, проблясващи по червените форми и цялата тази импресия ме радва. Но русата кака ме потриса. Потриса ме, защото спомените ми са още Живи. Тази реакция е резултат от личното ми отношение и хвърля сянка върху цялата картина, която обаче сама по себе си ме радва. Ферари не искам, защото гледката на разбит картер по черните, кални улици, тук дето живея, не ми понася. Набройкал съм си едно джипче. Къща вече имам – е, не е тази от горната картина, но ми е достатъчна и се чувствам добре в нея. Това е моята реакция на създадената във въображенията ни картина. С това искам да ви кажа, че тя не е моята мечта.
Всеки от нас е реагирал различно – в зависимост от многото фактори, оформящи го като личност. Излишно е да се коментира това. Просто различни гледни точки. Интересно е човек да узнае повечето от тях, защото това ще е истинско обогатяване, но едва ли е възможно. А и целта на занаятието е друга.

Въпроса е, дали Наистина това е вашата мечта? Би било твърде скучно ако е така, защото използвах един средностатистически образ, до който умело сме доведени, стъпка по стъпка и в който направо сме убедени да повярваме. Всеки шарен и интересен филм ни предлага по-малка или по-голяма част от тази средностатистическа мечта. Дори и филма, който гледат в момента на съседният компютър - „Нешънъл трежър” с Никълъс Кейдж, продължава да ме зарибява.
Моля да ме извинят хората, които също като мен са сигурни, че това не е тяхната мечта. Всъщност нищо лошо няма в това, човек да има точно тази мечта – стига тя да е Неговата.

Какво се получава обаче?
От една страна масмедиите ни подвеждат към убежданието, че ще сме щастливи само ако:
„Тук изброявам десетките и стотици реклами за частично или пълно щастие, ако направите това, купите онова или ползвате САМО онова – каквото и да е то.” Всеки познава отегчителното чувство, появяващо се, когато точно в интересна част на филма изведнъж ухилени или загрижени лица започнат на висок глас ви доверяват Какво точно е Много Добре да направите, за да сте здрави, успели и щастливи. Скучно, нали?
От друга страна се вясвам аз и ви провокирам да се замислите дали искате точно Това или точно Онова! Няма спасение?
Всъщност се опитвам да насоча вниманието ви към следващият препъни-камък по пътя – нищо повече. Кой е той?

Не знам дали на пазара има книги от рода на „Изкуството да бъдем себе си”, но съм сигурен, че ви е писнало да ви обясняват какво е това. Точно както и на мен. Рекламите от рода на “Be U”или “Be Yourself” отдавна са превърнали темата в конфекция. Но всъщност това е и тяхната цел – да ни направят лесно достъпни като потребители. И в края на Величествената рекламна кампания, повечето, които са искали да бъдат себе си, са облечени еднакво, мислят еднакво и пият Кока-Кола от еднакви чаши. Неизменно със щастливи изражения.

Нищо лошо и в това. Преди да ми изтръпне езика и аз пия Кола. Но само дотогава.

Може би имате представа, а може би не, колко са предпоставките, които ни оформят като личности и характери. На първо място е уникалната ДНК, с нейният уникален генетичен код, явяващ се единствен за всеки един от нас. Не може да се имитира, само да се видоизмени. Всъщност – това си е работа на генните инженери.
Взимаме я от нашите родители и през целият си живот я обогатяваме и допроменяме. Спомени, възпитание, случки, влияния, взаимодействия със околните и със природата, наблюдения, преценки(Дианетиката обяснява как става това) – всичко това ни изгражда като уникати. Уникални сами по себе си и абсолютно различни – това сме ние.
Единственото, което е еднакво при всички нас( при хората от целият свят) е универсалният размер на карнеатата – роговицата на окото – около 10 мм и това, че сме деца на Бога. Всичко друго е абсолютно различно.

Разбирате ли – всеки от нас е единствен по рода си уникат. Няма и няма как да има друг като него. Е как тогава бихме могли да имаме еднакви мечти? Да се припокриват, тук-там – може би?
Но еднакви??? Еднаквите мечти са за еднаквите хора! Вие от тях ли сте?
Запитвали ли сте се доколко в една ваша реакция (по избор) участвате само вие? Доколко чрез вас реагират вашите родители, вашето наложено понякога насила възпитание, вашето обкръжение, вашите приятели, колеги съпрузи и т.н. Кряскали ли сте на детето си така, точно така, както не сте искали да ви се кряска и на вас като малък или малка. Причинявахте ли на друг това, което не искате да ви се причинява?
Не желая да търся недостатъци във вас(моите ми стигат) – искам само да ви попитам – дали във всеки един момент, във всяка една реакция сте СЕБЕ СИ или реагирате заучено – с помощта на изброените по горе механизми.
Дали сте себе си, или живеете нечий чужд, обусловен живот. Това е въпросът, който ни води към другият, разискван в началото на този пост. Онази мечта ваша ли е?

Само вие можете да си отговорите. Има един безотказен начин да проверите. И най-малкото съмнение за истинноста на отговора е показателно.
Хубаво е човек да бъде себе си. Тогава той е Оригиналът. Няма как да бъде имитиран. Няма как да му бъдат внушени чужди желания, защото той няма нужда от това. Той или Тя са си самодостатъчни.
Няма и Излишъци. Няма как да се получат. Освен ако...........

Следва продължение.....................

...........освен ако не сме „имитатори”.
Да, няма как да има излишъци в онзи красив, малко трудно постижим, но все пак напълно постижим вариант( със съвсем малки забележки, естествено), в който вие сте Абсолютно наясно какво точно правите и какво точно искате. Балансиран сте и сте придобили Равновесието, неправомерно извземайки го от любимата на Академил термодинамика Не са малко хората, които го практикуват, в една или друга степен и аз лично познавам няколко от тях.
Евентуално в този момент бихте си казали или помислили: - „Кой и какъв си ти, за да ни казваш каквото и да било на нас?” „Някакъв си администратор. Яяааааа..........!”
И ще сте прави. И аз съм труден за понасяне, дори и сам за себе си понякога. Но все пак, изслушайте ме, моля.

Другата от пречките, за която искам да спомена, е нашата изкривена представа за света(по скоро за реалната ситуация, в която сме се самопоставили). Ще срещнете думи като самомнение, собствена значимост, гордост, предразсъдъци и какви ли още не. Думите са много – пробчо е прав - и носят (облекли сме ги със)различни значения. Но какво имам пред вид.

Странното понятие „имитатор”, което използвам и лафа „изкривена представа” описват по-голямата част от състоянието, в което пребиваваме, сме. Защо? Общо взето „имитирането” ни освобождава от собствената ни отговорност(тъй като моделира и изкривява представите ни)и по този начин, за съжаление ни лишава(освобождава) и от това, което бихме могли и съответно бихме искали да сме. Но какво е пък това „Имитиране”?
Малкият дечко, който поема първият си дъх и изревава така, че светът разбира за какво става дума, започва тепърва да имитира. Знаете, че децата са големи подражатели, по този начин те се учат. Топло, студено, мокро и т.н. – всичко минава през пресата на тяхното внимание. Сами сте били свидетели и на това, и на факта, че продължаваме да се учим през целият си живот – примерите са безкрайни. Мама обяснява какво е зайче, тати учи детето да рита топка – всичко, чрез което детето се учи е подражание – думи, жестове, мимики, походка, поведение – абсолютно всичко. Осемдесет и пет годишният бай Любо Фърчилката тези дни ми каза, че все още продължава да се учи.
Добре, това е естественият ход на нещата. Обаче има една хватчица(използвана по необходимост от родителите), която ако не бъде охлабена навреме, растящото дете бива принудено да продължава насила несъзнателното си „имитиране”. На практика детето не осъзнава какво прави, а продължава да имитира, но вече е принудено да го прави.Кой е този момент?
В даден момент, на базата на заучените дотогава неща, дечко започва да се самоосъзнава като...?
Като какъв или каква или какво – всичко това, всяко едно понятие му е обяснено от родителя. Родителя е обяснил и е „облякъл” всяко едно понятие със определено значение, ползвайки досега развитото и научено от детето. И ако родителят не съобразява и не отделя необходимото внимание на този процес, понякога резултатите не се харесват на никого. Защото пресата, която вниманието на родителя упражнява върху вниманието на детето(няма как иначе да стане обясняването, ако няма взаимодействие на двете внимания) не отпуска никога налягането си. Вие самите сте били свидетели на възрастни мъже и жени, които все още са зависими в някаква степен от родителите си. За съжаление – така сме научени от тях и когато на свой ред ние станем обучаващи, продължаваме да действаме „принудено” и заучено, имитираме заложеното в нас. На практика в еднин момент родителя леко и постепенно би трябвало да охлаби хватката на вниманието. Не заради друго – заради самото дете. Копие ли иска да създаде родителят или самоизградена личност?
Нека да починем и да ви дам малко примери – пак от живота, който съм наблюдавал.
От кабинета на нотариуса излизат майка и дъщеря. Две капки вода. Наконтени. Момиченцето е на около 15год. Явно нотариуса е бил безцеремонен по някакъв повод и майката, без да се съобразява, ядно изтърсва:
- Тъпанар! И ядосано сгъва някакви бумаги в чантата си. Момиченцето минава с поглед през мен и подражателно(виждам как се опитва да е Вече голяма)изрича:
- Тъпанар!
И отнасят надолу по стълбите току що наложеният от майката нов стадий в развитието на детето. Вниманието на майката продължава да притиска и моделира момиченцето. ДОКОГА?
Ядосан баща бие дете на улицата и нарежда грозни приказки, как от детето никога, ама НИКОГА няма да стане...... Какво пък толкова няма да стане? – въображаемият образ в главата на бащата, който детето може би изобщо не желае да следва.

Дядо ми копае в градината. Аз съм на 30 вече.
- Дядо, дай да те сменя.
- Маани се оттука, ти не знааш!

Четиридесте и пет годишен мъж тръгва на пазар. Зад него вика, нарежда и „ковлади” властната му майка и единственото което забелязвам е побесняването на мъжа, защото това се случва пред мен. Дали и той самият така овиква децата си? И защо го прави?
Нямат край примерите. Вие самите сте били свидетели или участници в подобни случки. Вниманието на родителя пресира детското внимание и го моделира. Буквално създава копие. При условие, че не спре навреме. Не мога – а и не искам – да изреждам всичките случващи се неща, подвластни на този незавиден процес. Твърде дълго и излишно(излишък)би се получило. А и за това си има психолози.

Естествено, съществуват родители или обучаващи, които са наясно със себе си и не налагат своите виждания, просто ги споделят. По един или друг начин те са си взели поука и при тях нещата стоят другояче. Ето ви и подобни примери:

Яна е на бара, през две къщи. Късно е. Малката и дъщеря спи отдавна. По едно време детето се събужда, успокояваме го, а Яна лети по стълбите отдолу. Усетила е и идва. Мама винаги е с детето, но не го затиска непрекъснато с вниманието си.

Обяснявам на баба ми нещо си. Казвам и как съм решил да постъпя. Не и искам съвет, просто я осведомявам. Баба мисли, въздъхва и казва, гледайки ме в очите:
- Голем си вече. Прав` кво знааш!

Бащата на моя позната(била е на 16 - 17) я извиква за малко. Казва и, че вече е голяма. Подава и в ръцете няколко презерватива и добавя.
- Моля те, бъди внимателна.

И още много примери има, от този род, За съжаление, те са по-редки в нашата реалност, но пък ги има.

Цялото многословие дотук имаше за цел да насочи вниманието ви към всичките „запечатани” във самите нас наслоения и социален опит. Ние мислим, че те са лично наши, изстрадани и измъдрувани, но в по-голяматаси част те са здраво забити с гредарски пирони, от факторите, които са ни „обучавали” през целият ни живот. Да ги изброявам ли? Родители, учители, приятели, съпрузи, началници, общество.............
Нищо лошо и в това. Стига да ви харесва така. В края на краищата избора да останете с това убеждение – че всичко това, всяко едно заучено нещо ви харесва, е лично ваш.
С две думи, представете си свободната сила на току що роденото детенце. Не е заета с нищо. Постепенно – като навиване на конец на пръста(не е случаен май лафа – „навил си е на пръста”), силата му се „отнема-заема” със нови и научени неща. Всяка намотка е нещо ново – желано или нежелано от детето. Оформената вече личност е навила доста здрава магия по пръстите си. И тук идва една основна заблуда – голяма, огромна част от това познание не е лично наше, то е чуждо. Наложено от вън. То не е преминало през призмата на нашето осъзнаване. Взето е наготово и в повечето случаи така си остава до края на живота. Голямата заблуда, изкривяването на представите ни(което споменах в началото на този пост) е факта, че ние априори смятаме всичко това за правилно и вярно. И е така и не е така. Защо?
Огромната част от познанието, което Ние обладаваме е получено от други хора, научили го в друго време, при други обстоятелства. То няма как да е лично наше, ако не е прецедено през нашата призма и светоусещане. Повтаряйки заученото, имитирайки го, ние изпадаме в заблуда. Неизбежно е ако сме имитатори. Но и от това има изход..............

Следва...........

Каква е дълбоката същност на това да сме имитатори?
Ползвайки заучените постановки, действия и реакции, ние живеем по подобие на тези, чиито истини сме усвоили.

Ситуацията малко прилича на Априлската линия на партията: погледни наляво! – поглеждаме наляво, погледни надясно! – поглеждаме надясно. Лишени от възможността да взимаме собствени решения, да носим собствените си отговорности, ние сме лишени и от собственият си живот. Живеем чужд такъв, някакъв.
Примерите, които ще дам не претендират да са всеобхватни, а и не биха могли. Те просто илюстрират посоката на разсъждения.

Семеен скандал. Тежката ръка на мъжа раздава правосъдие. Виждал е баща си как прави това.
Или му е харесало да прилага насилие или се е страхувал. Или пък е бил безраличен. Казвал си е нещо, мислел е, че няма да бъде така, но унесен в проблемите си е забравил и сега регира първосигнално и продължава традицията. По-лесно е.
Може би този мъж не се замислял за споменатите по-горе механизми. Може и да се е замислял(никой не знае), но е много по-лесно, по-удобно и по-мързеливо да не мисли, а да реагира. Най-лесният вариант за реакция е да имитира, да повтори това, което е видял. (не ми се коментира реакцията и действията на жената при такова отношение).
Има много варианти. Може да се е замислял, да е взел решение как да реагира за в бъдеще, но дори и това е направил по каноните, по които е бил научен. Спомням си за майстор Илия, от когото научих всичко за стълбите и изчисленията им:
„Аз съм Тракиец! Тракийците ядат отделно от жените!”
Представям си как са се държали и изглеждали в очите му дядо му и баща му. Страшно е.
В семейството на този Илия цареше хаос и дисхармония. Не ми се цитира, но бях свидетел.

Бащата на Пацо го рита в тила с кубинката. Повода е, че на обяд не свалял обелките на кренвирша по правилният начин. Пацо се свестява в Пирогов и не знае защо е там.
След време видях бабата на Пацо – тоест майката на баща му. Изключително тежка, дишаща, припадаща, оплакваща се и манипулативна жена.
Сега, след много години, бащата на Пацо се разплаква при най-малката забележка. За наша обща радост, след около десетина години приятелство и общи приключения, в които неведнъж косата ми се изправяше, Пацко е щастливо женен и си има момиченце.
Сами може да се досетите за отношенията между тези реални личности. Пресирането им в ранна детска възраст не им е простило. Дори и на Пацко, който сам по себе си е свободна душа и искаше да спре вихъра, който се бе засукал около него, му трябваха години.
Не давам положителни примери. Има ги навсякъде. При правилни грижи, цветята растат красиви.
Но, сложете им похлупак и не ги поливайте???

Та, изход има. От всяка една ситуация има изход. Този изход се нарича Осъзнаване.

Осъзнаването е неизбежно. Рано или късно, очите ви се отварят за всичко. Понякога минават години, просто е въпрос на време. Вие самите познавате и сте свидетели на такива примери.
Спомням си за Дейтаро Судзуки, професор по Дзен в един Токийски университет. Негово изказване ми направи голямо впечатление. Цитирам по спомени:
„В края на живота си, хората са умиротворени, мъдри, осъзнали са много неща, подредили са се отвътре и са щастливи. Защо да чакаме толкова. Защо не го направим сега?”

Но какво означава Осъзнаване – това не е нещо, което научавате тепърва, а узнаване, припомняне, признаване на някакво вече съществуващо отношение между нещата. Между случки, събития, факти, истини, действия. Изведнъж очите ви се отварят за това, „светва ви” и т.н. След осъзнаването на дадена истина вие сте нов, подреден сте по нов начин, само защото сте си позволили да се позамислите.
Осъзнаването подрежда, пренарежда, изчиства заблудите.

В един момент жената осъзнава, че мъжът и споделя уикенда не с майка си – както я е излъгал- а с любовницата си. Дали някой и е казал, дали тя е осмислила съмненията си, дали сама е проверила – няма значение – Заблудата е изчистена.
Независимо от реакцията и по адрес на мъжа, тази жена никога вече няма да бъде същата. Тя е на Нов етап от осъзнаването на действителността. От развитието си. Как ще реагира? Не знам.
Разбира се, има и вариант, в който жената не иска да „повярва”, да признае пред себе си, че е лъгана.
Не и завиждайте, повечето от нас споделяме тази реакция или поне в повечето случаи тази Ни реакция е първата. Това е живо доказателство за предпочитанията ни към заблудите. Само защото е по-лесно, по-мързеливо, по-добно и не изисква усилия.
А усилието, необходимо да носите лъжата в себе си. Харесва ли ви, необходимо ли ви е?
За пример само – всичките турски и латиноамерикански „сапунки” са изградени върху тази фабула – криене, носене, отричане, признаване и приемане на лъжата. Лъжата заема огромен потенциал от силата ви, заключва я в определена конфигурация и до момента на осъзнаването, ние носим тази излишна тежест.
Тук ще ви дам един пример от незнаен автор, на който попаднах:
- „Да! Дебна! Издебвам се! Издебвам егото, преди да извърши нещо и го предотвратявам!
Много силни думи, ако наистина е така, а съм склонен да му вярвам. Пусто Его. Ако го хвана, ще го душа, душа, докато спре да се задушава. Но не ми е това работа, – да удушавам себе си. Това пак е затвор, в който Свободата няма място. Въпреки, че Дзен последователите казват, че нищо не съществува, (тогава кой го казва?), си мисля, че Свободата е единственният достоен път. Свобода на осъзнаването, незаключено в тесните рамки на “...казарма, работа, жени “, по думите на една стара песен, изпълнявана от Маргрет Николова. С две думи, в доста сивото ни, в повечето случаи съществувание. Факт! Простото и ясно осъзнаване на грешката, ми задвижи и избистри неправилно засуканата от самия мен енергия, която чувствах от седмици насам, като тежест в долната част на корема. Около час след това, не е останало и помен за такава. Само от едното осъзнаване и признаване пред себе си. В една есенна вечер преди няколко години внезапно осъзнах, че английският джентълмен от времето на дядо ми, ми е станал баджанак. Изискано! Вече го знаех, но не исках да го приема. В момента, в който си позволих да призная истинността на факта, усетих как в продължение на 2-3 минути, от мен изтичаше нещо, като тъмна, черна вода и попиваше в паважа на една, с нищо незаслужила го уличка, някъде из идеалният център на града. Усещах физическият факт, произлизащ от освобождаването на натрупаната лъжа. Тъмна, отвратителна енергия! Малко по - късно осъзнах, че това е било скриваната, от самия мен, истина. Аз самият, не желаех да си призная, че съм лъган, складирайки мрачната енергия, за да скрия от себе си факта, че вече нямам семейство. Като се замисля, - това си е било така от самото начало. Нямал съм такова, никога! За съжаление или за радост. Избрах радостта. Със помощта на събраната по този начин енергия, продължих да изследвам дълбочината на събитията и да връщам лентата назад, без да умирам, естественно и без да се крия от каквото и да било.”
Всеки от нас има глава на раменете си. Сами можете да тълкувате смисъла на текста.

Преди доста години един познат ми каваше: „Хората си мислят, че е по лесно да осмислиш нещата, а не да минеш през тях. Истината е, че е много по-лесно да преминеш на практика през тях а не чрез осмисляне.”
Илюстрация на това е грандоманското мислене, така модерно в близкото минало: „Бе ти акъл не ми давай на мене – Пари ми дай!”
Моля ви, не си позволявайте Излишъка, прекалено скъпия лукс, да споделяте порочната насока на тези мисли. Спестява години, колкото и да не ви се вярва. Сигурен съм, че ако се замислите, ще разберете, че го отдавна го знаете.
Самозалъгването няма нищо общо с Осъзнаването
Изхода е от всяка една ситуация е осъзнаването. Ще го преведа на мой, строителен език:
Обажда ви се клиент по телефона. Държи да знае точната цена, която ще му поискате за нещо, за което самият той няма изчистена и ясна идея. Не знае какво иска, няма квадратура или друга необходима информация, не знае как го иска, но желае точна цена!
- Кво ше ми земеш бе, майсторе? – общо взето това е етиката и смисъла на въпроса. Клиента иска да избере майстор по най-тънката тарифа. Той Изобщо си няма представа какво го чака при такъв подход. Ще го осъзнае по трудният начин.
Преди вие самият да разберете, да осъзнаете в главата си какво точно ви питат – как бихте могли да отговорите. Няма разбиране, няма подреждане на информацията – няма и осъзнаване.
За механизма на Осъзнаването ще продължа нататък.........
Следва............

Осъзнаването.
Единственият възможен изход от всяка ситуация.
В зависимост от собствените си разбирания, в този момент от развитието на темата, всеки от нас е стигнал до различни изводи. Присъщата му последователност на разсъждения го е нагърбила и със съответните „тежести” или пък го е олекотила.
На някой му е олекнало, намирайки потвърждение на собствените си виждания, друг е съгласен с някои неща, а с други не. Всеки вижда нещата от собствената си камбанария.
Добре е, че сме различни. В противен случай ежедневието ни щеше да е пълно с припознавания.

В древността учениците на Зенон Елейски му задали въпрос - защо е винаги толкова несигурен, когато говори пред тях? Зенон нарисувал на земята две окръжности с различни диаметри. Посочил по-малката и казал:
- Това са вашите знания!
Посочил голямата окръжност:
- Това са моите знания!
Обиколил с ръка останалата част от околността, (може пък да е описал една „безкрайна” окръжност?, която не била заключена в окръжностите:
- Това е неизвестното! Очертанията на окръжностите всъщност са границите с неизвестното. Вижте колко е малка вашата граница с неизвестното. Вижте колко е голяма моята граница. Как бих могъл да съм сигурен?

Ние всички се движим в ограничеността на собствените си разбирания и мислене. В тази връзка съществуват два основни типа хора ( и мноооого разновидности, естествено). Едните са убедени, че знаят всичко – те „буквално”са наясно с процесите в цялата Вселена. Кръгът на техните познания им предлага една ефимерна, но пък за тях „абсолютна” сигурност. В техните граници нещата текат еднакво, без резки, а може би и без никакви промени. Тази лъжлива сигурност ги заблуждава, че знаят и могат всичко на този свят. Съжителството с тези хора не предлага изненади. Ако искате покойствие, сте „техен”човек. Носите ли обаче промени - сте „обречен”.

Другият тип са хората, които нещо ги „човърка” да разберат. Естествено пак в техните си граници. Те са търсещи.
Съвсем естествено, човек може да е и от двата типа едновременно – непоколебим за промяна в дадени отношения и „отворен” за новото в други. Ето и няколко примера за илюстрация.

Селската клюкарка знае всичко. Тя знае кой, кога, как, с кого, къде, колко, защо по какъв начин и всичко останало. Обема информация, с която тя борави и начините на сдобиване с нея, „обработването”, не спомагат по никакъв начин за промяна на представите и, не ги обогатява. Напротив – всяка нова клюка препотвърждава основната за нея истина – че „това село си е..... и всички са.....”. Защо?
Защото в ограниченият и кръгозор не съществува друг начин на боравене с информацията. Не съществуват други истини. Няма обаче и нещо съществено – стремеж за промяна.

Младо момиче търпи семеен тормоз. Под натиска на общественото мнение и собственият си мироглед, нейните родителите са оформили образа `и на „бунтарка” в главите си. За съжаление липсата на опит изиграва лоша шега на детето, то бяга и се „жени” преждевременно за приятеля си. В малкият `и кръгозор съществуват много малко решения на проблема с тормоза и тя избира най-лесният и бързият – сменя го с нов, но неизвестен. Има стремеж за промяна, но той е изместен от нетърпеливото, неистово желание за бягство. Което пък на свой ред е резултат от тесен кръгозор и изкривени представи.

В един момент човек сяда и решава какво да прави със живота си. Как да продължи? Липсва ограниченост на кръгозора – Всъщност това е причината човека да не желае да продължава като кон с капаци напред. Има стремеж за промяна, развитие.

В практиката ни почти всеки се е сблъсквал с проектирани или вече изляти „слепи” стълбища. Има едни такива и в клипа към песента „Майсторе, майсторе” на Петранка Костадинова.
Трябва ли да коментирам „Непоколебимостта” в убежденията на тези колеги?
Сами можете да решите от къде и как идва тази самозаблуда.

Стремежа към промяна, преосмислянето, обмислянето, „разрушаване” на закостенелостите, на „улегналия”, но вече непригоден кръгозор, търсене на нови подходи във всеки един аспект на живота – това са все предпоставки за осъзнаване.
Всъщност, те са и резултат от него.

Може би просто трябва да го пожелаете? Да го потърсите?
Аз лично ежедневно „опипвам” мисловно различни аспекти от границите си. Търся.

Чета каквото съм написал досега и си мисля – та аз не съм давал никакви положителни примери. Тези, които съм споменал са главно отрицателни. И ако следвам препоръките за „положително” мислене (по чии ли критерии?) със споделеното дотук съм ви препоръчвал да си скубете косите – както прави всяка една добра фея, чудейки се кой път да избере за да може да сбъдне поне собственият си каприз – Да помага.
Но всъщност поетата тема беше за „препъни камъните” по пътя към собствените ни въжделения. Ще дойде ред и на препоръките.

Дотук формулирахме:
Излишъците, „силните желания”, „На всяка цена”,
Равновесието,
Това Вашата мечта ли е?,
Себе си ли сте?, Оригиналът или.........,
Имитиране, изкривена представа за....,
Пресиране на вниманието,
Стремеж към промяна, търсене на комфорт,
Осъзнаване,
Тази цялата пледоария ми напомня за вица, в който човека се моли на Господа, да му помогне да спечели от тотото и в отговор получава препоръката да си пусне ПОНЕ ФИША(за да може съответно по цифрите на този фиш) да се изтегли неговата печеливша комбинация.
Всеки от нас желае да се сбъдне съкровеното му желание. Някои от нас – за съжаление – даже не смеят да го изрекат на глас, подтиснати от чувство за вина, така умело внушавани ни от религии, общество и възпитатели. Други пък не зачитат нищо друго, освен сбъдването на собствените си желания на Всяка цена – дори и за чужда сметка. Всеки има различно виждане и възпитание. Всеки си е „определил” докъде се простира чергата му и дърпа краищата и към себе си.

Нашата същност е да търсим щастие. Преведено, означава – душевен и физически комфорт. Както и да формулирате желанията си, например написани на лист, в крайна сметка те водят до същото. И ако кажем , че физическият комфорт може да се изрази със думи като сухо, топло, сигурно и т.н., то душевният комфорт би могъл да се формулира с едно понятие – да се чувстваш добре. Тоест – реализиране на нашите желания.
Най-доброто, което би могло да се случи, е реализирането на нашите желания да не става за чужда сметка, тъй като това неминуемо ще доведе до Излишъци.
Но липсата на стремеж за промяна, водещ до осъзнаване, оставя личността в спящо състояние. Живота си тече кротко около нея, годините минават монотонно и все не се случва това, което личността, човека желае. Няма движение, няма активност.
За да илюстрирам в общи линии значението на „заспиването” ще ви дам два –три примера – пак от нашият живот:

На бара на "Кораба" са се събрали местни младежи. Владето-собственика, си пие с тях и си говорят за разни неща. След полунощ е. Краят на сезона. Разговора се завърта към темата , че през зимата Няма работа, Няма поминък. Оплаквания. Резултата е „Заспиване”.
Владето им препоръчва да стегнат заведението долу – на „мъжката баня” за следващият сезон. Разстоянието е около 300 метра през ливадите към морският бряг. Тъй като му е писнало да седи по нощите, чак до сутринта, той им предлага да затваря към дванадесет-един през нощта и клиентелата от само себе си да се изнася към долното заведение. Ето ви – работа, поминък, подсигурена зима и т.н.
Дремещите младежи се поразпалват, обсъждат завалено какво да предприемат. Така ще направят, иначе ще направят. По едно време се замислят и замлъкват. Летаргията ги обзема отново. След доста продължило мълчание един от тях формулира:
- ЕЕ, ъъъъ, ама......, ама то Кой ще работи?
И отново „заспиват”. Няма активност, няма стремеж, няма пробуждане. Тук мога да добавя „образа” на клюкарката и съвкупният „образ” на онези мили селски бабки и стринки, седящи на пейката и освен всичко родно, домашно и топло, което излъчва този образ, тъкат и нареждат съдбата си на оплакващи се хора.

Преди доста години бях командировка в Габрово. Вършех определена работа за един човек, г-н Кръстев, който имаше добри позиции в града и определено беше активен. Дадох му идеята да оползотворява меда, който произвеждаше като хоби в близкото село, като консервира с него свежи зеленчуци, затворени в буркани и да ги предлага на пазара по някакъв начин. Човека се зарадва много на неочакваната идея и в няколкото дни, в които работех там се посближихме и разговаряхме доста. Естествено, ме заведе и на Етъра, дето не бях стъпвал. Разговорите се въртяха все около ситуацията в страната и липсата на активност в част от хората. Човека ми разказа следното:

- Имам приятели и познати тук, които вечно се оплакват(само по себе си оплакването е чисто сводничество със себе си – подобно на клюкарките). От устите им чувам само – „няма работа, нищо не става, няма изход” и подобни. Същевременно тези хора нищо не правят. Седят си по къщите, нищо не правят и се оплакват. Не помръдват.
- Казвам им – „Ей, хора, правете нещо бе. Абе, ако трябва лошо правете, но нещо правете. С ръцете си, с главите си. Правете нещо”. НЕ, не правят.
За тази летаргия или състояние на „сън”, на „заспиване” говоря. Животът се изнизва, а ние се изживяваме като бюстове на самите себе си.

Миналата зима. Печката бумти, фризера е пълен, червеното се лее. Бях увеличил обема си неимоверно. ”Спях”.
По едно време се замислих какво правя, какво става. Зарових се из интернет и посетих около двадесетина форума. Останах в един-два.
По едно време "Мастеркам" ми зададе въпрос – мога ли да направя барелеф на лъвска глава. Тръснах глава, събудих се и дотогавашното ми каменарско самообразование пое нов курс – барелефи и скулптори. Оказа се, че мога да рисувам – поне на необходимото за това ниво.
Не мислете, че не заспивам от време на време. Не мислете, че не реагирам бурно понякога. Но определно се наблюдавам, (едно доста трудно занимание)и проследявам корена на реакциите си. Това ми е основното забавление в този живот
Част от формулировките по-горе водят до „заспиване”. Част от тях са резултат от него.

Заспиването всъщност е следване на чужд курс, чужд живот, чужди стремежи. Вас ви няма там. Тоест - Нас ни няма там. Ние спим, сънуваме чужди въжделения. Но всъщност не това е важното?

С помощта на по-голямата част от обсъжданото дотук, ние Не следваме собствените си такива!

Следва...............

Има една история, според мен е истинска, за това как в Дзен манастирите са проверявали постигнатото ниво на осъзнаване на духовната практика от даден „майстор”. Метода, който е използван е изключително прост и съвършен. Проверявали са буквалната реакция на практикуващият. Естествено, това се е правело напълно неочаквано за самият него. Не е имало оценка или наказание. Практикуващият сам си е давал сметка за какво става дума.
(Или поне аз така си мисля) В какво се състои проверката ?

В неочакван за проверявания момент, без значение какво точно е правел, е бил нагрубяван или удрян (или и двете)пред свидетели.
Следяло се е за неговата „първа” реакция. Може да е било само присвиване на очите. Може да е било само неволен жест, стягане на тялото или някаква друга мимикрия. А може всичко друго.

„Отбелязването” на резултата е бележел края на проверката. Проверяващите се обръщали и се оттегляли без коментар.
Провереният оставал сам - със размислите за силата и настроението на реакцията си.

Разказвам ви тази история, за да насоча вниманието ви към нещо основополагащо и предопределящо във нашият живот – реакциите. Следващият препъни камък.
Колкото и да е странно, силата на нашите реакции е може би най-тежкото и тромаво поведение, определящо развитието ни като цяло. Защо?
Тук не засягам процесите, при които се заучават и тренират специфични реакции. Например бойни изкуства, артистично майсторство, обучения от различен тип, професионално обучение, маниери, възпитание.
Говоря само за нашите вътрешни, „скрити” реакции. Те имат огромна сила и влияят буквално на бъдещето ни. Те предопределят развитието на „отреагираната” ситуация. Естествено, не бих могъл да обхвана многообразието на различните реакции, затова ще дам няколко семпли, двустранни примера. Класически един такъв:

Детето е счупило нещо. За него все още не съществува „стойността” на този предмет. За него чупенето е интересна игра(въпреки, че би могло да се нарани)и тя продължава. Мама или тати забелязват какво е станало и изразяват единия от двата основни типа реакции.
Единият основен тип реакция, е да се развикат грозно, със насилие (дори само в гласа е достатъчно) за да убедят - покажат на детето, че е станало нещо Непоправимо. Счупен е (например част от или целият кристален сервиз) и животът „Никога вече няма да е същият”.
Наистина, на никой няма да му е приятно да се раздели със скъп спомен. Но струва ли счупеното цената на тази неприятна реакция. Може да е счупено нещо съвсем просто и родителят да изпитва само страх за детето си. Няма значение. Родителят реагира бурно(вариантите са много)изплашва детето и уплахата остава завинаги вътре в него. Колкото по-бурна е била реакцията, толкова по дълбока следа остава в детето, а и в самият родител.
Имаме наложено „правило” за отреагиране, но не и споделено разбиране между детето и родителят. Крайният резултат е, че възрастният не е сигурен в бъдещите действия на детето и за да ги потвърди, занапред той трябва да ескалира натиска върху вниманието му, за да може да въведе детето в „правия път”.
Е, Браво - няма що.
Получава се натрупване на Излишък със всяка следваща „груба” реакция. При всяко бъдещо по-рязко движение или повишаване на глас от страна на родителя, дечко ще изтръпва. Реакциите на страх, на гняв или раздразнение подтикват кормилото да насочи колата встрани от пътя. Неизбежно е разрешаването към Равновесие – рано или късно. Тук е мястото да отбележа, че времето само по себе си е „разстоянието” между причината и следствието. Понякога(по тази причина) разрешаването на ситуацията става след години и Родителят(тъй като е позабравил реакциите си – така е по-лесно и удобно)Недоумява – Защо едновремешният дечко се е превърнал в настоящ неудачник, хулиган, насилник или каквото и да е там? Все нелицеприятни неща.
Кой всъщност го насочи, предопредели пътят му още преди години???
А разрешаването на едновременните груби реакции тепърва предстои!
Как беше – „Бог бави, ала не забравя?”
За наша радост съществуват и добри, приятни и нормални начини за разрешаването на ситуацията.

Другият основен тип реакция е точно обратната. Родителят почиства внимателно счупеното (хвърлено, смачкано, скъсано) и отделя достатъчно човешко внимание на дечко. Формите под които може да го направи са много и различни (разпространен вариант например е леко отклоняване на вниманието на детето към нещо друго, някаква друга "игра"). Внимателното отношението към детето (обяснение, игра, поведение) му внушават и съответното бъдещо внимателно отношение към подобна ситуация. Родителят леко, като на игра, предопределя вариантите на развитие и запазва доверието и любовта на детето. Ситуацията е разрешена в посока Равновесие.

Вероятно всеки от вас си спомня ситуации, развили се по различни (груби или фини) начини – едните с натрупване на Излишъци, водещи към бъдещо (някога) разрешаване в полза на равновесието или пък фино, внимателно, естествено отреагиране на ситуацията (на момента) директно в посока към Равновесието.
Можете спокойно да сравните двата основни типа реакции със отсичане или засаждане на дърво.
Тук визирах случай с малко детенце. В много случаи обаче по отношение на човека, с когото или за когото работим ние сме в ролята на детето. Или пък сме в ролята на ръководителя. Човек от когото сме зависими. Или човек, който е зависим от нас.
Силата и посоката на реакциите буквално предопределят съдбата ни. Не случайно е казано, че „Това, което човек сам си направи, никой не може да му го направи”. Реагирайки прибързано, необмислено, несъобразено и т.н., ние поемаме различен път от този, който бихме поели при адекватна реакция.
Адекватната реакция е тази, при която разрешаването на ситуацията е леко и естествено и води в желаната от нас посока. Прибързаната, „груба” реакция води до губене на контрола и натрупване на напрежение. Неяснота.
Можете да сравните бурната, груба реакция със избухването на бомба или късо съединение. Има рязък подем, бурно и неконтролирано избухване на енергия и последващо дълго затишие, смърт, тъмнина. Не случайно след бурна реакция се чувстваме изчерпани, изхабени, празни. Отделената от нас енергия, под формата на реакция, е предначертала, нарисувала, моделирала и насочила бъдещото развитие на нещата. Вътрешната празнота и пустош е това, от което сме се опитвали да избягаме, но точно страхът от това (като брънка от вечна верига) ни е завел право там.
Много хора съжаляват Чак след това.

Внимателната, обмислена, съобразена реакция води до желани резултати – и в света на бизнеса и в света на личните взаимоотношения. Тя винаги води до пълнота, несекваща светлина и желано развитие на нещата. До удовлетворение. До Равновесие.

Разбира се, илюстрирам само с помощта на основни типове примери. Не мога да обхвана всичките. Вариантите са безброй – и са възможни.

Във всеки един момент ние сме на кръстопът. Със всяко едно решение взето на основата на реакцията ни на конкретна ситуация, ние поемаме различни посоки на развитие. Независимо на какво се основава реакцията ни – на огромен личен опит или на бурна емоция – тя е предопределяща за новата пътечка или жизнена линия, която поемаме. Реакциите ни всъщност са пътепоказатели, които ние поставяме във всеки един момент. По тях всеки може да ни проследи, да ни разбере, да ни открие.

Изборът при всеки кръстопът.........

Винаги с интерес следя подобни теми,но в тази - след като изчетох всичко се върнах в началото за да си припомня заглавието на темата...някак си всичко прочетено се разми и към края на последния пост умът ми настойчиво ме поведе към склада на паметта - там са Четирите споразумения на Толтеките и бих искала преди да продължиш да пишеш да прочетеш поне едното от тях-първото:Бъди безгрешен в словото си
star05.net/e-books/duhovna.lit/mistika/d...s-4.sporazumeniq.pdf
В тангризма първото стъпало е умението да използваш правилно словото - южния Джил:
Словото има седем сина.Те служат на ума да се изявява.Те управляват ума, заличават или запаметяват...
Словото има СИЛА - звукът е неговата сила.
Словото има СМИСЪЛ - каквото разбираш,това е душата на словото.
Словото има СИМВОЛ - образ има словото и всяка дума от него има своя образ-и всяка буква от него има своя образ.
Трите правят ТРИ в едно.Заедно със Седемте Сина ,те могат да изградят света или да го разрушат.Пази се най-много от Джила на словото ...
Пази мисълта си чиста от пристрастието на чуствата и енергията на думите.Знай,че всяка седма дума изгражда ритъм на словото,който те настига където и да си...

stonetales писа: Тъй като обичам да давам примери от живия живот, ще продължа още малко с илюстрирането на Излишъците. Правя го, за да наблегна пред вас на факта, че Излишъците обръщат колата, объркват ситуации и прецакват иначе добрите ни намерения да постигнем. На практика Излишъците са основната пречка пред постигането на целите ни. А тях ги създаваме самите ние.

Опитвам се да ти кажа ,че темата прелива от ИЗЛИШЪЦИ ...

Здравей Исса

За разлика от теб, мен тази тема ме успокоява. Това, че гледната ми точка е различна от твоята е очевидно.

Но ако на теб темата ти вкарва дисхармония по някакъв начин - за което се извинявам - просто не я чети

И всичко ще си дойде на мястото.

Не си спомням да съм твърдял, че съм прав.
Не си спомням да съм принуждавал когото и да било, да чете.

Моля те, съобразявай се с това?

В едно можеш да бъдеш абсолютно сигурен/на.

Зад всяка моя дума стои мой изживян образ.

Съжалявам, че Толтеките не са ти помогнали да бъдеш безразличен/чна и безучастен/стна

А е тоооолкова важно, да запазиш целостта си и да не реагираш първосигнално на разликите в гледните точки.

Знам ли, може и да не е така - не твърдя, че съм прав.

Всъщност ми е все едно