Малко от книгата на Майкъл Паренти - "Да убиеш един народ".
Глава 17. НАЦИОНАЛНИТЕ, ГРАЖДАНСКИТЕ И ЛИЧНОСТНИТЕ ПРАВА В ЮГОСЛАВИЯ ПРИ МИЛОШЕВИЧ
Когато управляващите кръгове 6 САЩ имат някакви възражения или планове против някоя страна, те първо задължително я дамгосват като „разбойническа държава". След това обикновено спрямо нея се налагат различни „санкции", чието предназначение е тя да бъде обречена на международна икономическа изолация. В зависимост от общата обстановка, а и от конкретните особености на „случая", паралелно с тях или малко по-късно се пристъпва към организирането на преки подривни или открити военни агресивни действия.
Независимо от мястото или времето, когато се развиват или предстои да бъдат осъществени подобни събития, подготовката на общественото мнение и медийното им представяне се извършват обикновено приблизително по една и съща пропагандна схема.
Първо, ръководителите на съответната страна задължително се „ демонизират" и изобразяват като лишени от човешки образ „ чудовища".
Държавният глава на Либия Кадафи най-често е уподобяван на „луд човек" или „страдащ от мания за величие маниак от хитлеристки тип". Бившият му „колега" от Панама генерал Нориега, когото САЩ свалиха от власт и арестуваха след пряка военна интервенция, пък обикновено беше наричан „блатен плъх", „една от най-големите отрепки" в света, „злостен крадец, измамник и наркотрафикант". На него се приписваше и „суперлатива", че е „поклонник на Хитлер". Като „по-лош дори от Хитлер" и като „касапина от Багдад" се „величае" пък иракският президент Садам Хюсеин. Не кой да е, а лично Клинтън на свой ред си позволи да нарече Президента на Югославия Слободан Милошевич „новия Хитлер" и да го определи като „жесток и безмилостен диктатор".
Обикновено на всеки един от политиците от подобен род пропагандата приписва извършването на най-различни и най-ужасни престъпления. Натрапват се вижданията, че дори самото им съществуване представлява „заплаха за мира и сигурността в съответните райони на света. Обвиненията срещу тях обаче почти никога нямат конкретен характер. Дори и да не са изцяло неверни, те много рядко са подкрепени или потвърдени от някакви конкретни факти. По тази причина и достоверността и доказателствената им стойност се отличават с не особено убедителен характер.
Не че ръководителите на този вид държави са някакви „ангели" или пък че никога не са прибягвали към репресии или някакви други нарушения на демократичните принципи или нормите на международното право. (Подобен род феномени, между впрочем, като че са абсолютно на изчезване сред класата на съвременните политици.)
Управниците на страните, определяни от САЩ като „престъпни" и „разбойнически", в никакъв случай не са по-лоши обаче от главатарите на множеството потиснически, фашистки режими по света, ползващи се от щедрата им военна, икономическа и политическа подкрепа. В продължение на много десетилетия върхушката на САЩ поддържаше изключително „интимни" отношения с главорези и убийци от рода на кубинския диктатор Батиста, протежето им в Никарагуа Сомоса, със Салазар в Португалия, с Пиночет - в Чили, с шаха на Иран, с диктатора Маркос на Филипините - или с кървавия режим на генерал Сухарто в Индонезия.
Този списък може да бъде продължен и с много други, не по-малко одиозни и стряскащи съвестта на всеки нормален човек фигури дори само при споменаването на стената им. Защо тогава изведнъж такова възмущение сред управниците ни предизвикват действията и имената тъкмо на Нориега, на Кадафи, на Садам, а напоследък - и на Милошевич? В това има нещо най-малкото доста смущаващо и съмнително .
Отговорът на тази „загадка", според нас, се корени в обстоятелството, че въпреки повече или по-малко спорния характер на едни или други качества на личностите им или на политическите им кариери, и четиримата от тях - всеки 6 страната си и при различни условия - се стараеха да поддържат курс към определена национална независимост и самостоятелно развитие на ръководените от тях държави. А това изобщо не беше в съзвучие нито с постулатите на „Новия световен ред" и насаждания от него безграничен „свободен пазар", нито с претенциите за планетарно господство на военната, разузнавателна и полицейска машина на САЩ. (По-подробен анализ на тези тенденции и противоречия в съвременния свят се съдържа в книгата ми „Против Империята", излязла от печат през 1995 год., издателство City Light Books, Сан Франциско, стр. 217.) (1)
Изключително любопитна и интересна подробност в целия този процес е фактът, че самият Милошевич през по-голямата част от съзнателния му живот въобще не беше разглеждан и считан като персонаж в галерията на „престъпните" държавни и политически дейци. Нещо повече, дълго време Западът беше склонен да разглежда този бивш бизнесмен и банкер по-скоро като „сръбски националист", който един ден би могъл да му бъде полезен". През 1995 год. администрацията на Клинтън дори прие Милошевич като „желан партньор и гарант" на подписаните в град Дейтън (САЩ) т.н. „Споразумения за Босна". Той дори беше възхваляван за многото отстъпки, направени от него по време на преговорите. Едва доста по-късно, след като се убедиха, че той се очертава повече като пречка, отколкото като оръдие на политиката им, стратезите на САЩ започнаха да го представят като „чудовището", предизвикало всичките четири войни, свързани с разпокъсването на Югославската федерация.
Твърдения от този род явно се бяха оказали твърде пресилени дори за Фарийд Закария, главния редактор на такова високопоставено списание в йерархията на официалните политически издания на САЩ като „Форийн Афеърс". В изявление, цитирано от „Ню Йорк Таймс" на 28 март 1999 година, той недвусмислено подчертава, че Милошевич, „който управлява една обедняла страна, откъдето не е била предприета никаква агресия против съседните държави, по никакъв начин не може да бъде оприличен на Адолф Хитлер. Нещо повече - той не е дори и нов Садам Хюсеин" (2) - заключава Закария, в чиято степен на осведоменост и познаване тънкостите на международната политика е трудно да се съмняваме.
Но веднъж вече пусната в ход, „ машината" за преднамерено предизвикване на международни кризи обикновено не обръща внимание на мненията дори на специалисти от такъв ранг.
След „очернянето и демонизирането" пред общественото мнение на преценените за „неудобни" политици и държавни ръководители, военщината на САЩ получава вече „карт бланш" за пристъпване към въоръжена агресия срещу възглавяваните от тях страни и народи. Там могат да бъдат вършени всякакви разрушения и да бъдат избивани практически неограничен брой мирни граждани. Заедно с това въпросните държави стават обект и на налагана с пряк диктат международна изолация и унищожителни икономически санкции.
В унисон с тези „общоприети рецепти" за подчиняване на несъгласните и непокорните и Югославия беше систематически обявявана за „диктатура", в която не е допускано никакво алтернативно мнение или опозиция. Особено старание в тази насока проявяваха управляващите кръгове в САЩ и Великобритания. Твърдеше се, че пресата в страната се намира под „абсолютния контрол" на правителството и че гражданите там нямат никаква възможност да узнаят какво „действително" става при тях и в света. Въобще, по всевъзможни начини се формираше представата, че югославяните са просто „сковани от ужас" пред „машината за убийства", както тогавашният британски военен министър, а впоследствие - и шеф на НАТО, Джордж Робъртсън, нарече Милошевич.
Дали обаче системата на политическия живот и държавно управление във Федеративна република Югославия действително беше диктаторска? И дали „диктатурата" там наистина беше от такъв „сатанински" мащаб, че наличието и да бъде изтълкувано и използвано като „достатъчно убедителна причина" за предприемане на широкомащабна въоръжена агресия против народа на тази страна?
За да си отговорим обективно на тези въпроси е необходимо преди всичко да се запознаем с основните факти и характеристики на устройството и функционирането на държавната и обществена система на ФРЮ, което, между впрочем, е задължително при определяне отношението на всеки непредубеден гражданин към която и да било система в света.
Общо развитие на политическия процес в страната след 1989 година
По време на т.н. „комунистическо управление" на Югославия, всички републики-членки на Федерацията имаха равни права, гарантирани от съществуващата Конституция. За този период на Запад обикновено обаче се говори и знае предимно това, че тогава „комунистите" са имали „почти пълен монопол" при формирането и упражняването на обществената власт. Напълно са пренебрегвани, разбира се, и обясненията на този феномен от страна на негови познавачи и специалисти, твърдящи, че, всъщност, става дума за наистина „широка подкрепа, оказвана от населението на Комунистическата партия като гарант на настъпилите след Втората световна война положителни промени в страната. Това беше и едно признание за заслугите, които тази политическа сила действително имаше като най-организиран и активен фактор на успешната съпротива против фашизма."(З)
Когато става дума за положението 6 различните страни от Източна Европа след края на т.н. „студена война", политическите кръгове и пропагандата на Запад обикновено говорят преди всичко, а най-често и само за това, как са протекли едни или други избори там.
Ако резултатите от тях са изгодни за Вашингтон, те се обявяват за „честни и демократични". В случай, че победи обаче „другата страна", избирането и се представя като резултат от „машинации, фалшификации и мошеничества". Като правило никакви факти, аргументи и доказателства не са в състояние да накара официалната политическа и пропагандна машина на Запада да отстъпи дори на йота от този свой начин на виждане и определяне на положението на нещата навсякъде по света.
През есента на 1997 год., например, представители на известната със своята обективност и безпристрастност Британска Хелзинкска група за човешките права (British Helsinki Human Rights Watch Group - ВННRG) непосредствено наблюдаваха провеждането на парламентарните и президентски избори в Сърбия. Всички наблюдения и впечатления бяха подробно отразени в специален доклад, разпространен и на страниците на тази организация в интернет (
WWW.BHHRG.ORG).
Според този доклад са били забелязани „редица недостатъци на избирателната система в Сърбия... Никой от тях обаче не беше сравним по сериозност и тежест с нарушенията и слабостите на избирателния процес, допускани на други места - например, в Югославската република Черна гора, "където изборите бяха наблюдавани от други международни експертни групи".
Независимо от тези оценки изборите в Сърбия бяха възприети от Вашингтон като „недемократични", а тези в Черна гора за „честни и справедливи". Нищо чудно, тъй като там беше „победила" антисоциалистическата опозиция, моментално обявена от Запада за „демократична". Такава квалификация беше сложена и на излъченото от нея правителство. В Сърбия обаче за „демократични" бяха кръстени изгубилите изборите антисоциалистически сили, а победилите социалисти станаха обект на всевъзможни обвинения за извършване на какви ли не "диктаторски" прегрешения.
Тази ситуация по всичко напомня двойственото отношение на Вашингтон към изборите в Никарагуа, например, проведени там след свалянето от власт през 1979 год. на извънредно дълголетното протеже на САЩ, диктатора Самоса. Както отбелязвам и 6 претърпялата вече няколко издания моя книга „Срещу Империята", според преките наблюдения на поканените тогава чужди експертни групи, победителят в многолетната кървава съпротива против диктатурата Национален фронт „Сандино" е гарантирал всички общоприети условия за едни честни, открити и справедливи избори.
и т.н. ДАЛ БОГ НА БАЛКАНИТЕ И ВЕЛИКИ СЕЛЦА, пък другите ряпа да ядат НИЕ СМЕ ВЕЛИКИТЕ И БОЙ...БОЙ).
