Древнобългарските територии

Понеже линка е умрял, да го пусна отново
===================================
Хектор идва от Родопите според най-новата хипотеза
Праотците на Троя са преселници
Археолози разбулват загадка на 6000 г. край село Върхари

24 Юли, 2009

Вилдан Байрямова

Археологът ст.н.с. Явор Бояджиев и колегите му от българо-френския проект се прицелват в разбулването на поредната историческа загадка в Източните Родопи.

Прародителите на героичната Троя са от племена, населявали земите на днешна България и по-конкретно на Момчилградско в Източните Родопи. Звучи стъписващо, но тази хипотеза може като нищо да бъде доказана от българо-френския екип археолози, които неотдавна стартираха проучванията си край село Върхари. В съвместния си проект учените ще използват редки находки от праисторическото селище, което е съвсем близко до светилището до село Татул, смятано и за гроб на Орфей, а и до Скалния град на траките Перперикон. Така дръзката фантазия, че потеклото на Хектор, Парис и Еней е именно от Родопите, може внезапно да удари страниците на историята.

Има един период между края на каменно-медната епоха и началото на бронзовата, който археолозите наричат „тъмна дупка", продължил близо 800 г. Надеждите са в рамките на проекта да открехнат тежката завеса и на тази древна загадка, а именно - какво се е случило в периода на „тъмната дупка". Ст.н.с. Явор Бояджиев, ръководител на екипа, говори изключително предпазливо под атаката на въпросите, търсещи потвърждение на сензационната версия. Някога край сегашното село Върхари е имало селище, което

първо било опожарено от завоеватели,

настъпващи от североизток, а после е потопено от наводнение. И дълго време на мястото му е имало езеро. Сега обаче при разкопките „изплуват" множество керамични предмети - трошливи и меки заради вековния си престой под водата, но все пак доказателства за древната цивилизация по тези родопски ширини. Тепърва предстои геоморфолози да установят кога във времето се е случило наводнението. Археолозите пък са затруднени в точната датировка, тъй като са се натъкнали на твърде много предмети, познати по всички краища на Балканите. Селището е живяло един сравнително кратък период, най-вероятно това е между 4500 - 4000 г. преди Христа, със сигурност в каменно-медната епоха, в самия й финал, във втората половина от 6-ото хилядолетие, обясни Явор Бояджиев. Тогава Балканският полуостров е център на развитието на цивилизацията в Европа. Той направи връзка с най-ранните изсичания на Орфеевото светилище край село Татул, които също са от каменно-медната епоха, а селището край Върхари е в пряко съседство с него. Перперикон също е обитаван през този период.

Откритите керамики доказват, че край Върхари и в Троя естетиката е била една и съща.

„Връзката с ранната Троя? Опираме до края на каменно-медната епоха и началото на бронзовата. Племена от североизток

нахлуват и избиват местното население

Спасявайки се от пришълците, то се оттегля на запад и на юг. Най-късните данни от халколита (каменно-медната епоха) са именно от Родопите. Напълно е възможно това да е едно от тези най-късни селища", подхранва жадните фантазии археологът. Той уточнява, че между двете епохи има няколко столетия, които се губят, има една тъмна дупка и проектът с французите цели да я осветли.

„Най-ранната Троя се появява в началото на бронзовата епоха, около 3000-а година преди Христа. За нея са характерни тунелести дръжки, каквито намираме и тук, както и при село Орлица, на около 50 км от Бяло море, а Троя е отсреща на брега. Т.е. на Върхари имаме елементи, които са характерни за ранната Троя, но тук те са се появили неколкостотин години по-рано", излага хипотезата си Бояджиев. Той допуска, че вероятно местното население, притиснато от завоевателя, се изтегля постепенно на юг. От Върхари до Бяло море са не повече от 70 км, корабоплаването тогава не е било никакъв проблем. Така може да се твърди, че предшествениците на Троя са от този район, но това е все още само хипотеза. Селището, обитавано от праотците на героичните троянци, е доста голямо, но няма данни да е било град. Разкопките разкриват

доста странни жилищни комплекси,

които се състоят от надземна част и от дълбоки вкопавания. Едно жилище е било от 300 квадратни метра, с помещения с различно предназначение - за обработване на кремъци, други пък са пълни с керамика, трети са по-бедни на инвентар. Звучи като апартаменти на заможни артисти или бог знае какви аристократи на мисълта - с ателиетата, спалните, трапезариите... Тези „жк" обаче са доста загадъчни, тъй като не са характерни за тази епоха.

„Селището е изключително интересно първо като жилищно устройство, като селищно устройство и особено с наличието на много зърно. В Тракия не сме откривали такива количества зърно. Керамиката също е необичайна за Тракия - тя показва връзки с Беломорието, с Македония, със Сърбия", обяснява Бояджиев. „Тук са живели хора като нас, но може би малко по-умни от нас, обаче не мога да посоча какви именно племена. Това са хора, обитавали този район поне 2000 г. преди траките. Но в никакъв случай за тях не можем да мислим като за някакви примитивни хора, напротив, имало е изключителна цивилизация", разкрива още археологът.

Посвещаваме този материал на нашите събратя българи в Украйна, Татаристан, Чувашия, Башкортостан, Ичкерия, Дагестан, Ингушетия, Узбекистан, Казахстан, Абхазия, Тюркменистан, Удмуртия, Кабардино – Балкария, на потомците на Сребърните българи, за да знаят историята на митичните ни общи предци и истината за високонравствените ни прародители, преживяли хилядолетни бури и невероятни съдби във времената на най-жестоки народни изпитания. Защото историята на бащицата кхан Кубрат е наша обща история, с която следва да бъдем особено горди, защото сме потомци на най-жилавото и устойчиво племе в света и Вселената, преживяло хилядолетни бури, но оцеляло след хилядолетните мъчения и унищожения на цели родове боляри, боили, кханове и балтавари, надживявайки времената и легендите. И точно това наше българско племе успя да съхрани българския ген и българската народност! А днес България успя да проектира ценностите от миналото в настоящето. Заради чувството на преклонение и признателност на поколенията пред величието на генома и гения ни. Затова народът ни заслужава да има пантеон на българската държавност, защото тя многократно е била изстрадвана. А поколенията са тези, които трябва да знаят цената на трудните победи. В контекст целесъобразността от създаване пантеона на българската държавност, ние сме се постарали да обобщим смисъла на това начинание: да изградим в съзнанието на бъдещите поколения образите на същите тези велики строители на българската държава, чийто имена и паметни плочи ще бъдат вписани в пантеона. Затова мисията ни е да представим истината за съзидателите, за да не се забравя това, което те са направили и което все още не е забравено!
По повод предстоящото честване през тази 2008 г. на 100 - годишнината от обявяване независимостта на Българската държава, оказа се, че няма друг по-достоен храм в българските земи, който да е по-благословен и с такава уникална история, като династичната църква на царския род Асеновци - „Св. Св. 40 мъченици” във Велико Търново”. Вече е взето решение на правителствено ниво, в нея да бъдат препогребани символично няколко велики български владетели от І Българско царство - кхановете Кубрат, Аспарух и Омуртаг и царете от Второто българско царство - Калоян, Самуил и Ивайло. Това обстоятелство превръща старопрестолния храм в мавзолей на българската държавност и свята история. Там преди сто години българският княз Фердинанд Сакскобурготски е подписал Манифеста по обявяване страната ни за независима държава. Същият документ бил прочетен в придверието на молитвения дом, в присъствието на тогавашния председател на парламента Христо Славейков, премиера Александър Малинов, строения Великотърновски гарнизон, военния оркестър, множеството български общественици, свещеници, чужди посланици, журналисти и граждани, като веднага след церемонията премиерът е обявил Фердинанд Сакскобурготски за цар на ІІІ Българско царство. И тъй като Велико Търново от години продължава да бъде символ на величието на България, събраната пръст както и останките от могилните гробове на кхановете Кубрат, /от могилата в Малая Перешчепина/, пръст от мястото на погребението на неговия законен най-малък син - кхан Аспарух край Полтава ще бъдат поставени именно в Търновския Пантеон. Все още продължават да се водят преговори и с правителството на южната ни съседка Гърция по предаване мощите на българския цар Самуил, съхранявани в специална урна, в университета „Аристотел” в Солун, открити преди няколко десетилетия от гръцки археолог. С този акт се цели да бъде оказана изключителна почит към личностите и достойнствата на тези велики български държавници. И ако от позицията на нашето време трябва да бъде оценявана личността на Великия прабългарски кхан и владетел Кубрат, следва да уточним, че безспорно той е един от най-значимите в българската история като по мащабите на своята дейност стои редом с кхановете Аспарух, Тервел, Крум, Симеон I и царете Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, Иван Александър, Иван Страцимир и Иван Шишман. Влиянието на основаната от него държава, с над 150 000 армия е било изключително. Със ситуирането на Стара Велика България българското обединение се утвърждава като една изключително мощна сила, отстъпваща в Европа единствено на Византия. Докато в периода 650-660 г. Българската държава е била сравнявана Арабия, Византия, с империята Тан и с кралствата на Тибет.
Най-важните постижения на кхан Кубрат са били обединението на разделените български племена както и постигането на 40-годишен мир за ситуираната от него държава, което е уникално постижение на фона на цялата човешка история.
Според „Именника на Българските кханове” Кхан Кубрат управлявал от 632 г. почти повече от 60 години. А според хрониките на Теофан Изповедник и Никифор Константинополски, починал в „годините на Константин/ император Констант ІІ. Кхан Кубрат е бил племенник на оно-гурско - българския кхан Органа, но прекарал юношеските си години в посолство при Византйския императоски Константинополски дом. Според някои историци, Кубратовата майка била от рода Ашина и била сестра на владетеля бат Органа/Ураган кхан/. Ураган кхан бил регент на кхан Кубрат за времето, в което последният бил във Византия.
По бащина линия безспорно е доказано, че кханът произхожда от най-стария династичен род в света – рода Дуло. Според византийските хронисти Кубрат бил съвременник на трима императори: Ираклий, Констант ІІ и Погонат ІV. Пак според хрониките владетебят бил кръстен от християнски свещеници в Константинопол. Дори негов кръстник бил самият император Ираклий, който през 635 г. го титуловал с високата титла “Византийски патриций”.
След като изгонил аварите от Понтийските степи през 635 г., кхан Кубрат бил титулован за Кхан на Велика България. Кръстен от Ираклий І, кхан Кубрат според хронистите “имал нечувана дружба” с последния?!
Византийският император Ираклий открил в кхан Кубрат надежден и крайно необходим съюзник по отношение политиката към нестабилния Север. Кубрат той титуловал “патрикий”.
Той завързал дружба с Ираклий, който го беше обсипал с бла говоление. След смъртта на императора обаче, кхан Кубрат се е погрижил и за децата както и за втората съпруга на Ираклий – Мартина, чийто син Ираклион става отявлен претендент за наследник на Ираклий. Кхан Кубрат остава верен на тази своя "дружба" дори и по врмемето, в което става господар на Велика България. След смъртта на Ираклий през 641 г. Кубрат установява подобни добри отношения на "дружба" и с наследника на Ираклий - Констанс II (641-668).
Йоан Никиуски, споменавайки за кхан Кубрат, когото нарича племенник на кхан Органа.
Истинското име на византийският император Ираклий е било Флавий Ираклий Августин ( а на латински - Flavius Heraclius Augustus; на гръцки - Ηράκλειος, Hērakleios) Той е бил византийски император и управлявал в периода от 5.10.610 – 11.02.641 г. като поставил началото на първата византийска династия.
През месец октомври 610 г. император Ираклий бил коронован в църквата „Свети Стефан” при Валхерна /императорския дворец/. Известно време след това тй се оженил за своята годеница Фабия, която приема името Еудора. Императрицата била изключително целомъдрена жена и почитана в Констанинопол, но починала през 612. Тогава император Ираклий се оженил втори път за своята племенница Мартина.
Известно е, че в мандата на своето управление, император Ираклий е приел персийската титла "Цар на Царете" като изоставил старата римска императорска титла "Augusta". Известно време след това бил наречен и базилевс - василевс (basileus – гръцка дума, означаваща "цар" или "император"). От този момент нататък с титлата „василевс” започнали да се наричат византийските владетели като това продължило до самия край на империята. Ираклий сменил латински език с гръцки, като официален език. Така след неговото царуване Византийската империя била маркирана с елински характер. След неговата смърт бил наследен от Константин ІІІ Ираклий, първороден син от брака му с Евдокия и Ираклион, сина на втората му съпруга Мартина. /От “Хрониката” на Йоан Никиуски/: “След неговата [на император Ираклий] смърт ромеите имаха междуособна война заради синовете на императрица Мартина, която те обявиха за лишена от престола, за да възлагат на него синовете на Константин... Когато жителите на Цариград получиха тази новина, те казаха, че автор на този проект е Кетрадес [Кубрат], крал на Мутанес [хуните], братенец на Органа. Този човек беше кръстен още от детството си и приет в недрата на християнството в Цариград и бе израсъл при императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който беше го обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата му и жена му Мартина. Със силата на своето и животворното кръщение, което получил в Константинопол, Кубрат е успял да победи своите противници. Покровителствал е изцяло интересите на Ираклиевите синове. По този повод не е изключено някои от децата на Ираклий да са били на Кубрат. А във Византийския двор кхан Кубрат бил възприеман и като враг на Константиновите.”
Отново по тази причина немалко средновековни хронисти са се опитвали да интерпретират дружбата на кхан кубрат с императрица Мартина като любов. Дори и литературните средновековни произведения са били посветени на темата, как след смъртта на император Ираклий, кхан Кубрат продължил да се грижи изключително за интересите на неговите деца. От същите анали научаваме, че Кубрат е обичал и самата императрица Мартина. Докато съдбата на Кубратовите синове е била изцяло повлияна от нахлуването на хазарите. Много преди разселението на Кубратовите синове, в земите на днешна България обаче е имало присъствие на местни българи - потомци на един от най-важните древни народи по Дунава. Тези българи съжителствали миролюбиво с останалите балкански племена.
Около 630 година кхан Кубрат вече управлявал огромната държава Велика България. Според някои изследователи обаче данните за владетеля Кубрат са противоречиви. Едни го определят като потомък от клана на племето кутригури, които били подвластни на Аварския хаганат и обитавали земите между реките Днепър и Днестър. Във византийските транскрипции името на кхан Кубрат означава /Вълк/. Владетелят бил син на Кхан Орхан, като Орхан също е било традиционно и много старо българско име. С него били кръщавани боилите и древните български кханове.
Във времето между 630 и 632 г. кхан Кубрат се утвърдил като самостоятелен владетел на Стара Велика България, чиито граници на север стигали до степите - до р. Донец, а на запад – до река Днепър и на юг – до черноморското и азовското крайбрежие, а на изток - до изворите на р. Кубан. Земите на българите заграждали площ от над 500 000 кв. км.
За престоя на кхан Кубрат в Цариград разполагаме с първокласен исторически извор – записките на Йоан Никиуски. Неговата летопис била съставена малко след разглежданите събития и занчително доста по-късно е била преведена на един от южноетиопските средновековни диалекти. "Кетрадес или [Кубрат], княз на мутаните [хуните] и племенник на владетеля Органа - този човек бе кръстен още в детството си като бе израсъл в императорския двор.
През 632 година за кхан Кубрат вече се споменава като за велик владетел, а това е и годината, в която пророкът Мохамед започва да проповядва нова религия, въвеждайки особено важния канон за хигиената, миенето, обрязването и намаляване броя на жените. Всъщност това е времето на началото на исляма, а що се отнася до животоописанието на кхан Кубрат, за него се знае, че то изцяло е написано, преписано и съчинено години след неговота смърт. С възцаряването на кхана през 632 г.е била отхвърлена зависимостта от западните тюрки и било поставено началото на едно невероятно държавно обединение – Стара Велика България, която става причина за установяване и на добросъседските отношения с Византия.
Предполага се, че годината на раждането на Кхан Кубрат е била 608 г. Гръцките хронисти от онези времена съ твърдели, че кханът е живял само в Константинопол повече от 25 години и то в семейството на император Ираклий. Там той приел е християнството и помогнал на последния за похода му в Персия.
Тук е мястото да отбележим, че ако върху потомците на старата прабългарска цивилизация в Дунавска България по един особено насилствен начин е било наложено християнството като основна религия през 863 г., то в държавата на Сребърните българи - Волжска България ислямът също е бил наложен насилствено, заедно с арабската писменост. През 737 г.е стартирала първата кампания по ислямизирането на волжските българи, а по-късно през 865 - 882 г. - Хабдула Джилки създал в Идел Урал и Българската ислямска държава като неговите поколения управлявали до 1584 г. /Бел. ред/:
Според Проф. д-р Ганчо Ценов владетелят Кубрат бил братовчед на бат Органа, който според патриарх Никифор изгонил арабите из отечеството и сключил мир с император Хераклий. След изгонването на арабите, Куврат поискал да превземе Солун с помощта на Хераклий. Около 515 г. Мизия е била наричана още провинция на България. И защото България е съставлявала тогава част от Византийската империя, която Куврат започва за Солун. :За тайно намислената едноплеменна братска война против града Солун от българите Мавра и Кувера като българите на Кувер са били едноплеменни със солунчани, а Кирил Кападокийски /идентифициран от някои автори с епископ Вулфшила /Булфила/, посетил през това време Солун е слушал, че там говорели на…. Български. В тази война са взели участие още княз Десимир на Моравия и преславския княз Радивой. На р. Брегалница бил станът на Кубер.
През 628 г владтелят кхан Кубрат вдигнал въстание против аварите като през същата година оногундурите, утигурите и кутригурите, предвождани от Моходу Хеу, /бат Органа също организирано/ въдстанали срещу кагана. Моходу Хеу или Ураган кхан, / бат Органа/ превзел каганския трон. В аналите същият владетел е именован и като Симбир кхан -/Шибир кхан/, а е известен още и като Тукъй хан, което ще рече буквално „ роден в годината на коня”.
През 628 г., начело на българите в западните краища на каганата отново застанал пълководецът аристократ Кубрат, който според историческите анали бил племенник на Симбир кхан.
Българският кхан Кубрат извоювал територии - български земи от каганата през 632 г. и така ситуирал началото на Стара Велика България. Воювал с аварите и антите, а през 633 г., в съюз с дулебите – славянски племена от аварския хаганат започнал война с Авария. Тази война завършила през 635 г., с разгром на основните аварски сили в централна Панония. Последиците от нея били присъединяване на земите между Днестър.
Втората война на кхан Кубрат била срещу арабите по времето на третия халиф Осман. Тогава през 648 г. една арабска армия (ок. 20 хил. души) пресякла прохода Дербент, в източната част на Голям Кавказ като нахлула в земите на българските племена барсали,(или барсили, а в по-късни времена - бершула). Тези племена по това време били част от Велика България. Там арабите били разгромени и отблъснати трайно (до 70-те години на века) отвъд Голям Кавказ. А през 647 г. бил завладян и град Самарканд. През 651 г. паднал Западнотюркския каганат и през 653 г. била превзета и Бухара. А остатъците от многочислените воюващи армии (ок. 40 хил. души) след края на сраженията се поселили и в земите на хазарите, между реките Емба и Волга, също и отвъд Волга, в териториите на съвр. Калмикия, Астрахан и Северен Дагестан. Върху тези земи през 651 г. бил основан Хазарския каганат, начело на който застанали тюркските кагани от рода Ашина – също роднини по майчина линия на кхан Кубрат.
Коментар на акад. Йордан Иванов: „ Мога категорично да заявя, че всичките тези племена са били наши братовчеди – първи, втори, трети. Затова се среща прилика в едни или други държави, защото генетичното, великото не може да се загуби”..
В един средновековен разказ за древната пророчица Сибила, записан в българския Панагюрския апокрифен сборник от ХVІ 16 век откриваме още един древен текст, преразказан от неизвестни автори, в който чрез приказката за древната пророчица Сибила се описват роднинските корени на народа ни. И така, в апокрифа - приказка се разказва как древната пророчица, разгадавайки един колективен сън на жреци-съдници, съобщила чрез пророчество, откъде се е появило племето на Българите: "Господният пророк цар Давид бил много похотлив. Даже когато седял, семето му изтичало. Затова му подлагали съд и силата му изтичала в съда. Веднъж един негов слуга избърсал съда отстрани със стиска трева и я хвърлил. Една гъска изяла тревата и снесла голямо яйце. От това яйце се излюпило дете от женски пол. То имало нозе на гъска. Тайно съобщили на цар Давид за това и той, като разбрал как се е случило, рекъл: -ЗАВЕДЕТЕ Я В ЗЕМЯТА УГЪР! Нарекли момичето с името Мария. Понеже била много красива и много мъдра, повече от всички на света, хората и се възхищавали...А тя самата се нарекла Сибила - по-мъдра от царете!Тя завладяла цялата земя Угър и зацарувала. На нея се възхищавал и подчинявал и Рим...Там пророкувала за Христос, както бе рекъл господ на цар Давид : ОТ ПЛОДА ТИ - ОТ ПЛОДА НА ТВОЯТА УТРОБА ЩЕ ПОСТАВЯ НА ПРЕСТОЛА ТИ! Тя разбирала всички пророчества и много се надявала, че от нея ще се роди Христос и затова пазела девството си. Един ден обаче сто, жреци, които тогава са упражнявали професията на днешните съдии, видяли един и същ сън и от него Сибила разбрала, че това, за което се надявала, нямало да стане...Съдиите рекли на Сибила: ГОСПОДАРКЕ, НИЕ ЩЕ ТИ РАЗКАЖЕМ СЪНЯ СИ, А ТИ ЩЕ НИ ГО РАЗТЪЛКУВАШ. ВИДЯХМЕ, ГОСПОДАРКЕ НАША, ДЕВЕТ СЛЪНЦА, СИЯЕЩИ НАД СВЕТА! Сибила им рекла - опишете ми как изглеждаха в съня Ви деветте слънца...И съдиите и отговорихли: ПЪРВОТО СЛЪНЦЕ ИМАЛО МНОГО ЛЪЧИ. ТИХО СИЯЕЛО. БЛЕСТЯЛО ОСЛЕПИТЕЛНО И ОГРЯВАЛО СВЕТА /като символ на Тангра!/. ВТОРОТО СЛЪНЦЕ БИЛО ЯРКО КАТО МЪЛНИЯ. ПЛАМЪК ИМАЛО. ТРЕТОТО БИЛО КЪРВАВОЧЕРВЕНО.ТРИ ПЪТИ ПОМРЪКВАЛО, НО БИЛО ЦЯЛОТО В ПЛАМЪЦИ И МНОГО НЕОБИКНОВЕНО. ЧЕТВЪРТОТО СЛЪНЦЕ СЪЩО БИЛО КЪРВАВОЧЕРВЕНО...ЖАРЕЛО МНОГО И ПО СРЕДАТА МУ СЕ ВИЖДАЛ ЦАРСКИ ПРЕСТОЛ...ПЕТОТО СЛЪНЦЕ СИЯЕЛО СЪС СИНЬО-ЧЕРВЕН ПЛАМЪК И БИЛО МНОГО СТРАШНО. ШЕСТОТО СЛЪНЦЕ БЛЕСТЯЛО КАТО СНЯГ. СЕДМОТО СЛЪНЕ БИЛО МНОГО ГОРЕЩО И КЪРВАВО...СТРАШНО БИЛО ДА ГО ПОГЛЕДНЕ ЧОВЕК. ОСМОТО СЛЪНЕ БИЛО ЯЛОТО В ОБЛАЦИ, А ПО СРЕДАТА МУ СЕ ВИЖДАЛА ЕДНА РЪКА, КОЯТО ПОКРИВАЛА СВЕТА...НАЙ-СТРАШНОТО БИЛО ДЕВЕТОТО СЛЪНЦЕ - ЧЕРНО, СЪС СИНЬО СИЯНИЕ ОКОЛО НЕГО... Сибила изслушала жреците, помислила и после им казала: Деветте слънца са девет рода. Първият род били българите – даки, сепейци, мизийци, “шопи” - добри ,гостолюбиви, горди,. истинни и незлобливи! Обичали чужденците и вярата в боговете. Те били орисани да предадат правата вяра Богу, превъзхождайки целия свят. Вторият род били грузинците. И те били кротки, обичащи чужденцците, незлобливи и любезни, почитащи свещениците и за Бога разпитващи. Третият род били елините - гърците. Самохвалци били! Те размествали историята и царете! Нарочно се. смесвали с всички народи за да крадат от тях истина, а същевременно и да си приписват заслуги на другите племена и народи. Четвъртият били библейските евреи..." Определено мога да твърдя, че предците ни, старите Болгари са кръвни роднини с татАРИЙ, авари, хазари, азахи, бизли, савири, авиУРИ, трани и янУРи, балто –Ил -ИРИ и в този смисъл днес антрополозите са тези, които би следвало да имат най-много работа, а не да си мълчат. Коментирайки тези въпроси бих желал да подчертая, че българинът днес е индивидуалист, но не защото не познава историята си, а защото генетично знае, че историята на света е негова – тя му принадлежи.
КЛАНЪТ КУБРАТ
Информации за Великия кхан Кубрат Дуло освен във Ватикана има и в летописите бревиарии на патриарх Никифор. Последният съобщава дословно следното: “...след като въстана Кубрат, племенникът на Бат Органа, владетелят на оногурите, срещу хана на аварите и каквото е имал от неговия народ в своята страна, изгонил от нея, след като се отнесъл оскърбително с нег. Той изпратил посланичество при Ираклий и сключил мир с него, който и двамата спазили до края на живота си. Той – Ираклий му изпратил подаръци и го почел с достойнството на патриций...но сега трябва да се говори за произхода на куните /хуни/ и българите. В околноста на Меотида, близо до река Кофис /днешната река Кубан/, е разположена наричаната по-рано Велика България и страната на тъй наречените котраги Константин /Констант ІІ/. Кубрат е бил господар на тези племена. И когато умрял, оставил петима сина...”
Запазен е и един етиопски текст от летопис на архиепископ Йоан от Никея. За Кхан Кубрат тогава се споменава и в арабски ръкописи, в които името му е било обозначено като ат Табари и дори и като Шахриар, успял да отблъсне нападението на арабите, начело с шейх Абд-ер-Рахман., атакувал и проходите на Кавказките планини през 648 г
Според аналите, българският кхан Кубрат официално е имал само трима законнородени синове - Котраг, Бат Баян и Атиле-Аспарух. Останалите са били или деца от неафиширани бракове или просто негови племенници. Има сведения, че е възможно Кубрат да е бил също и баща и на някои от децата на византийската императрица Мартина. Особено след смъртта на император Ираклий. Тогава връзката чежду кхана и императрицата е била тълкувана двузначно. Точно този момент обаче византийските хронисти умишлено са пропуснали или описвали с недомлъвки. Затова повечето учени и изследователи са склонни само да изказват предположения като това, че Кубрат е изповядвал християнството под силното влияние на император Ираклий и на съпругата му Мартина. Предполага се, че кханът евентуално е приел християнството в младежката възраст и е останал християнин до края на живота си.
Една изключително интересна подробност – оказва се, че титлата кхан не е Хан и не стои зад името както при монголо-татарите, които се явяват на историческата сцена няколко хиляди години след българите, а е Кхан и следва да стои пред името. Пълната титла на българския кхан Кубрат е била Кхан Сюбиги, което означава и Велик Кхан, Цар на царете, Император, Цезар, Кайзер.
Българите не са имали крале и князе. Имали са владетели, които са били императори. Защото са владели територии значително много по-големи от Римската, Византийската и дори от Османската, взети заедно. Българските империи това са Великата Хунорска империя, Великата Кушанска, Велика Българа/Бактрия/, Стара Велика България, Велика Хазария, Великата Волго-Камска България, Дунавска България, държавата Котокио и др.
Летописците от това време са оставили данни и за династичните, етнически и географски свидетелства, свързани със съществуванието българските държави, ситуирани от потомците на кхан Кубрат. Така например от тогава са и сведенията за: “…Петимата князе /преди Аспарух/, които държаха княжеството от онази страна на Дунав, с остригани глави 515 г., а след това дойде от тази страна на Дунава Исперих княз”.. ….
В хрониката на Теофан Изповедник от VІІІ в. пише, че “Кубрат, господарят на България и на котрагите, оставил петиме синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ”.
Друга отбелязва, че:
“ПРЕЗ 679 НЕ Е ИМАЛО ПОКОРЯВАНЕ НА СЛАВЯНИ ОТ БЪЛГАРИ, А СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕМЕНА ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА ЕДНА ОБЩА ДЪРЖАВА и с ИМЕТО България са назовавани много преди това жителите в Дакия и Долна Панония..”
Много е възможно и да е имало между кхан Кубрат-Курт и кхан Аспарух още едно поколение. Затова ако българският кхан Кубрат е управлявал 60 лунни години, (което изглежда възможно, съдейки и по други сведения), а кхан Аспарух 61 години, някои изследователи изказват съмнения и по въпроса дали българският кхан Аспарух е бил син на Кубрат или по-скоро негов вннук?!!
В същия контекст някои историци вече са изказали предложение дори да бъде коригиран и Теофановия разказ за синовете на Кубрат, в смисъл, че това би трябвало да са били синове на Безмер, който бил Кубратов син. Но по причина на това, че в Константинопол се е знаело само и единствено за кхан Кубрат, но не и за кхан Безмер, затова в аналите и в поколенията са насложени спомени, че бащата е бил българският кхан Кубрат. Или пък Безмер, а не Аспарух, е бил третият син на Кубрат, а кхан Аспарух е бил просто негов внук.
И когато през 630 г. в Панония е избухнала война между авари и прабългари, случило се така, щото прабългарите били победени. Тогава около 9000 души — мъже, жени и деца са се преселили в земите на днешна Германия. Те помолили крал Дагобер да им даде подслон, а той ги изпратил в земята на днешна Бавария като наредил на местното население да ги избие. Българите били сразени, но имало и оцелели, между които бил и вождът им кхан Алциок, а също и още 700 боили с част от семействата си. Те потърсили убежище и в земите на Панония. За тези Панонски прабългари има данни в еврейските анали и за тях се знае, че а останали подвласни на аварите до началото на IX в.
От 675 до 677 г. Солун е бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващи се славяни от околните земи. Някои от прабългарските племена във връзка с тези събития са били назовавани с имена, които не се срещат другаде: техният вожд се е наричал Кубер, който преди това е предвождал въстание срещу аварите. Неговите боили със семействата си преминали Дунава и се заселили в Керамисийското поле. От тук някои древни хронисти извеждат по аналогия хроники, в които пише, че всъщност Кубер е бил четвъртият син на кхан Кубрат. Той първо отишъл в Панония, където попаднал под аварско владичество. Но възстанал и тръгнал на юг през Дунава, а след това и нагоре по течението на Морава. Така той стигнал до околностите на Солун. о
Презумцията, че Кубер е бил син на Кубрат е дошла от византийските хронисти. А самият кхан Кубрат към този момент все още е бил единственият велик българин - владетел, за когото светът бил чувал .
ЗА ГРОБА НА БЪЛГАРСКИЯ ХАН КУБРАТ В УКРАЙНА
През 1912 г. всред пясъците по крайбрежието на река Ворскла, близо до украинското село Малая Перешчепина, близо до Полтава е бил открит изключително богат гроб, датиран към VII век. Покойникът бил положен в дървен ковчег. Проучвайки уникалното погребение на създателя на Стара Велика България – кхан Кубрат Велики бихме желали да уточним, че владетелят е бил погрбан там с големи почести. Бил е положен в царски гроб край днешното село Малая Перешчепина. Гробът му останал непокътнат до 1912 г. Бил запазен. Именно с това той се оказал и най-ценната и богата средновековна некрополна находка, открита в европейската част на Северното полукълбо през ХХ век.
Съкровището, положено там е изключително богато. То се е състояло от повече от 800 златни (25 кг.) и сребърни (50 кг.) предмети. В момента същото това съкровището се пази в хранилищата на Ермитажа в Санкт Петербург. Някои от предметите са реставрирани. Но те подсказват недвусмислено, че покойникът е бил християнин.
През 1912 г. и в царство България по същото време било направено също едно уникално археологическо разкритие: Намерен е ПРЪСТЕНЪТ ОТ С. ЕЗЕРОВО
През 1912 г. в местността Пържинака, в землището на с. Езерово Първомайско, е била разкопана тракийска надгробна могила, в която са били намерени няколко обрядни погребални предмета, сред които и един златен пръстен с надпис. Предполага се, че пръстенът е бил направен специално за погребението на знатен тракиец. Пръстенът е бил направен и е принадлежал на съпругата на погребания, която най-вероятно е погребана заедно с любимия си съпруг, по тракийския обичай, засвидетелстван у много антични автори. Оказва се, че надписът върху този пръстен представлява единственият цялостен текст на древен предтракийски език, съхранен на българска територия до наши дни.
През 1983 професор д-р В.Зайбт от Института по византологоя на град Виена разчел монограмите на два от пръстените от съкровището, открито в гроба край село Малая Перешчепина. Според д-р Зайбт надписите върху пръстените гласяли: "Ккубрату" и "Кубрату Патрикиу", което ще рече – на Кубрат, на патриция Кубрат! От този момент нататък изследователите на старината, на гроба и съкровището единодушно са възприели, че въпросният гроб е принадлежал на легендарния български кхан и владетел Кубрат. Голяма част от находките съдържат шедьоври на византийското и персийско ювелирни изкуства.
Гробът на кхан Кубрат е бил открит съвършено случайно случайно от две малки деца – овчарчета. Децата разказали на възрастните и им показали мястото, от където наполовина разкрит се подавал голям златен съд. Узнавайки за находката, селяните от Малая перешчепина отишли на мястото и извадили от пясъците множество златни и сребърни предмети, които първоначално поделили помежду си.
Вестта за откритието достигнала и до управата на град Полтава, а също и до властите в Киев. Така в селото пристигнали и археолози, придружени от жандарми. Започнали разпити и властите събрали абсолютно всичко, което е било извадено от некропола и каквото е било останало от намерените артефакти.
Оказало се, че става дума за невероятно съкровище, описано впоследствие в науката с наименованието "Перишчепинското съкровище".
Само златните предмети от него са тежали над 20 кг., а сребърните - над 50 кг. Те били закарани в столицата руската империя Санкт-Петербург и впоследствие предадени на Императорската археологическа комисия, от където постъпили в Държавния Ермитаж, където се съхраняват и до днес.
Перешчепинското съкровище на кхан Кубрат
То се състои от съдове и от специални представителни одежди. Между съдовете изключително силно впечатление правят два невероятни сервиза, предназначени за гостите по време на пирове и състоящи се от 10 сребърни и 11 златни чаши. Всред облеклото е бил намерен и параден меч, богато украсен със злато, златни украси към колан, 500-грамовата масивна тока, стремена, колчан за стрели и други по-дребни предмети. Находките задължавали да бъде уточнена при какви обстоятелства са били заровени всичките тези предмети.
С точност е установено времето когато е изработено и към което е принадблежало съкровишщето. По намерените в некрополната находка златни монети (солиди) на византийски императори, последен от които бил Констант II (641- 668), учените определили, че то е била заровено към средата на VII век. Значително по-трудна задача била да се разбере каква е била етническата принадлежност на погребания притежател. Всестранният анализ на всичките предмети показал различни стилови влияния - персийско, византийско, номадско, но тези особености са били характерни за подобен род погребения. Затова и находките от онова време са били определяни и като находки със сборен характер. Първоначално богатото съкровище е било приписвано на славяни, на авари, на хазари и дори и на други народи и племена.
Отговорът на въпроса, кой е бил владетелят - притежател на това огромното богатство дал небезизвестният немски археолог Йоахим Вернер, който със сигурност установил, че не се касае за случайно заровено съкровище, а за погребение на изключително известен и богат владетел. При това погребаният бил почетен византийски патриций, съдейки по патрицианския колан и меч.
Анализът на оскъдните писмени сведения от тази епоха сочел, че това би могъл да бъде само и единствено кханът на Стара Велика България - Кубрат, който бил в доказани приятелски отношения с Византия. Още повече, че историческите анали сочели как през 635 г. той бил провъзгласен за почетен патриций на империята. Освен уникалните предмети, открити в гроба, и историческите данни, най-важни се оказали и трите намерени сред останалите вещи златни пръстени. Върху тях са гравирани монограми, разчетени впоследствие и от видния виенски учен д-р Зайбт. Върху единия от пръстените е било изписано името на хан Кубрат, Върху другия към името е била прибавено и титлата "патриций", а върху третия ясно личи от написанато, че е принадлежал на чичото на Кубрат - бат Органа/владетеля Ураган кхан или Моходу Хеу.
Така бил разплетен гордиевият възел от въпроси и пъзела – кой е бил погребаният владетел край Мала Перешчепина. Това бил първият български владетел Кубрат, загинал в смутните времена на хазарското нашествие. По този начин станало ясно и, че гробът на хан Кубрат е бил всред най-важните находки от началните години на консолидацията на българските племена, ситуирали поредната българската държава – Стара Велика България. Защото именно във времето на кхан Кубрат българите отхвърлили аварския гнет и създали първата българска държава след новата ера като десетилетия по-късно тя била покорена от хазарите, а по същото време кхан Кубрат починал и бил погребан в степта, далеч от центъра на своята държава.
През 1997 г. е бил публикуван и небезизвестния сборник със статии на специалистите от Държавния Ермитаж в Санкт Петербург В. Залеская, З. Лвова, Б. Маршак, И. Соколова, Н. Фонякова "Съкровищата на хан Кубрат, работили по темата. Перешчепинското съкровище"(Санкт Петербург, 1997) където макар и особено внимателно, авторите изразили категоричното си мнение, че това е бил точно гробът на българския кхан Кубрат.
Пръстенът с монограм "Кубрату патрикию" е един от предметите, който позволява да се счита, че Перешчепинското съкровище се е намирало в могилата на кхана на Велика България, но дълго време историците ка спорили дали "ХОВРАТОY ПАТРІКІОY" и хан Кубрат са едно и също лице.
В писмото си от 2.03.1998 до българския учен професор Димитър Овчаров, сътрудничката на Ермитажа Злата Лвова пише: "Още веднъж съжалявам, че всички тези мои работи излязоха преди да се запозная с българския летопис Гази-Барадж-Тарихи. Струва ми се, че той напълно отменя и зачерква моята версия за двама Кубратовци и слава Богу! Сега аз напълно се присъединявам към българската версия на проф. Й. Вернер".
В същата връзка и известният специалист по история на старите българи Фархад Нурутдинов, последният цитирал фрагмен от древния български летопис «Историята на Джагфар», според който през 619 година българските вождове Органа (Юргана или Ураган кхан.) и неговият племенник Кубрат, (когото авторът нарича още и Кубар, Курбат, а други автори - Крум), основали хуно-българската държава Велика България, с център в Украйна.
Друг също така не по-малко известен изследовател на историята на тюркоезичните народи - Михаил Артамонов, позовавайки се на древновизантийски, персийски, арабски и други изтжчншцш и анали за разцвета и политическата сила на Велика България, (Булгария) също удостоверили, че това е станало във време на управлението само и единствено на българския кхан - Крум-Кубрат.
И тук Фархад Нурутдинов отново припокрива данни за детските години на хан Кубрат, които по Нурутдинов преминали в двора на византийския император Ираклий, където българският кхан е получил много добро и изключително за времето си образование. Във Византия кхан Кубрат бил покръстен и дори възведен в ранг патриций. Докато през 620 година Кубрат е станал едноличен кхан на Велика България. Оженил се за една от дъщерите на император Ираклий и заедно с него, на чело на 40 хилядна войска е участвал във войната с Персия. Древните историци са твърдели, че за тази своя помощ, кхан Кубрат е получил от тъста си изключително богати дарове. Хан Кубрат управлявал до 60-те години на VII век, а някои учени твърдят, че ханът е починал дори след 667 година.
Според Фархат Нурутдинов през лятото хан Кубрат разположил своя стан до селището Балтавар, на мястото на днешна Полтава, / име което градът получил от древнобългарската дума "балтавар". Думата означава"владетел". Близо до това място е било намерено и знаменитото Перешчепинско съкровище, за което се предполага, че е било подарено от византийския император Ираклий. В него е и личният знак на владетеля Кубрат - балтавар-тризъбец. Този знак впоследствие, но значително по-късно е бил възприет от великите киевски князе. Дори и днес, леко видоизменен, същият знак е утвърден и присъства и върху държавния герб на Украйна.
"Въпреки историческото си значение, мястото, където е било намерено Малоперешчепинското съкровище и където, според хипотезата, е бил погребан хан Кубрат, не предизвиква особен интерес сред туристите. Днес това е най-обикновено място в покрайнините на селото, обозначено е само с бетонна плоча, изобщо не е обустроено, до него няма дори път с твърдо покритие",- пише в писмото си до Никола Габер заместник-председателят на Полтавската областна държавна администрация П. Шеремет.
В Националния исторически музей на Република България, в резиденция Бояна, в залата за средновековна история всеки посетител може да разгледа географски карти на Европа, в които са отбелязани с кръстчета местата, където са погребани хан Кубрат и хан Аспарух.
Тъй като българската държава е била в онези времена своеобразен племенен съюз, с течение на времето сепаратистките тенденции между отделните племена постепенно нарастнали. Историческите извори не са съхранили данни за вътрешните конфликти във Велика България, но бързият разгром през 671 г. на иначе външно обширната и силна държава дал основание на изследователите да предположат, че е съществувал и предшестващ период на разложение. За сепаратизъм по конкретно говори и обстоятелството, че племето барсали /берсули/, което през 30-те, 40-те и 50-те години се подчинявало на българския кхан, през 60те години е станало съюзник и васал на Хазария. С това достъпът на България до Каспия бил отрязан.
В Историята се пише за пръв път за Хазарите или Хозарите през 626 г., сл. Хр. Според източните историци, началото на този народ произлиза чак от първото делене на човешкия род. Хазар е бил синът на Яфет и брат на Турка Histoire du bas emp. T. 11, p.27.
Казват, че Хазар се установил върху бреговете на реката Ател /Етел, която е Болга /Волгал Там съградил град на свое име, затова и персите наричали Каспийското море – морето на хозарите...Авторите ги наричали понякога „восточни турци”, защото те идвали от към Азиятска Сърматия. Те се разпростряха от района на Дагестан, надлъж на Киевската планина, по сичкото пространство на север от чиркасия и от Черното море, чак до Таврическия полуостров, днешния Крим. Затова са ги наричали и понякога ТАВРОСКИТИ! С ХАНА НА ТЕЗИ ХАЗАРИ/ХОЗАРИ – Зибела, император Ираклий сключи съюз през 626 г. против Персийския хан Сарбара, който бешезадължил Аварския хан да се съедини с българите и със Славоните, за да нападнат столицата на империята. Персите достигнаха до Хрисополис /Скутари на Босфора/ гдето се установиха, а аварите до западния бряг на Босфора, но не сполучиха, защото бидоха отблъснати по суша и по море. Тогава персийският военачалник Шахарбараз през 626 г. сл. Хр. Беше получил заповед да тръгне право към Цариград против Ираклия и да действа в съгласие с Аварите....
... Ибин Хаукал, арабски географ от 10 век е твърдял, че Хазарите говорели същия език, който са говорили и старите българи... Histoire du bas emp. T. 11, p.115.
Българите – според д-р Светлозар Попов както той уточнява в книгата си „БЪЛГАРСКОТО ИМЕ В БИБЛЕЙСКИ ВРЕМЕНА” откриваме следните пасажи”:
„За българските възрожденски летописци темата не е чужда и това е лесно разбираемо, изхождайки от задачите на самото възраждане и стремежа към народностно самоопознаване и самоутвърждаване. Интересното е, че мненията им са разделени на две, като според Паисий Хилендарски (1762 г.) и Спиридон йеросхимонах (1792 г.) българите произлизат от Масох или Мосох - най-малкия син на Яфет, докато в “Зографска история“ (1785 г.) те водят началото си от Яфетовия първенец – Гомер.
Коментирайки написаното в българската книжнина, не бива да пропускаме това, което са знаели за произхода си волжките ни братя. Според сборника древни български летописи “Джагфар тарихы“, българите имали за прамайка Камир-аби. Според “Сказание за дъщерята на хана“ хуните водят началото си от Иджик и алп-бий Самар. Иджик е най-малкият син на алпа певец Боян Имен, известен още и като Аудан. Ще отбележим паралела между имената Камир и Самар, което хвърля мост в произхода на българи и хуни - една интересна и дискутирана тема. Тук е достатъчно да отбележим, че волжките българи наистина са разполагали със знания за своя произход, което пък следва да ни направи по-уверени в допускането, че и дунавските българи са били наясно с това.
Неочаквана подкрепа на казаното откриваме в гръцката митология, където Дионис е известен още и с името Бакх. Виждаме го начело на поход от най-западните части на Мала Азия до средноазиатска Бактрия, страната описвана като прародина на българите. И друг път сме отбелязвали сходството между името Бакх и това на Бактрия - гръцкото название на древна Балхара. Сходство откриваме и в имената на родоначалничките Самар и Семела - майката на Дионис, но не само това. В гръцката митология Семела е дъщеря на Кадъм, заченала от гръмовержеца Зевс, докато в хунобългарската - Самар е съпруга на сина на алпа-звезда Аудан. Тук поне външните паралели Кадъм - Аудан, Зевс - Звезда, Семела - Самар и Бакх - Балх са очевидни.
Както споменахме, по-определени сведения по въпроса ни предоставят френските автори от Просвещението. Най-ранното произведение, където откриваме конкретни данни, е “Ориенталска библиотека“ на Ербело дьо Моленвил (1697 г.), писана въз основа на по-ранни данни на персийския хронист Мир-Каванд (XV в.) и на арабските географи Ал-Бергенди и Бен-Алварди. Според този източник, българите водят произхода си от двама от синовете на Яфет – от познатия ни Гомер или Гомари и от неизвестния за Библията Газ. Срещата на техните потомци станала около р. Волга, където първите обитавали от древни времена, а вторите попаднали тук, прогонени от Средна Азия. Излишно е да казваме, че името на този Газ ни напомня за Газан от историята на волжките българи, идентифициран от нас като Авитохол. Сходно е мнението и на втори френски автор – Жозеф дьо Гин, ползвал за съставянето на “Историята на хуните” (1756 г.) стари китайски и арабски извори.
Яфетическия корен в българското родословие защитава и друг френски автор – дьо ла Кроа, издал през 1768 г. “Кратка история на Османската империя“. Позовавайки се на древна легенда за произхода на тюрките, достигнала до нас от узбекския летописец Абулгази (XVII в.), той сочи за прародител на българите Камари, т.е. познатия ни вече Гомер .
Ползвайки чешки и полски източници, Шарл-Клод Пейсонел посочва за родоначалник на българите в “Исторически и географски бележки за варварите по поречието на Дунава и Черно море“ (1765 г.) Алан – също непознат за Библията син на Яфет. Проследявайки арабско-мюсюлманската традиция по въпроса, не бива да подминаваме и “Книга на страните“ на багдадския летописец Якуби, писана векове преди всички посочени дотук източници, някъде около 891 г., където за родоначалник на българите отново е посочен най-малкия Ноев син – Яфет. Същото твърдение откриваме и при друг арабски летописец от онова време – Ибн-Батрик, патриарх на Александрия под името Евтихий, починал през 939/940 г.
Подкрепа на същата версия получаваме от широко известното писмо на хазарския каган Йосиф (X в.), където Хазар и Булгар са посочени като двама от десетте сина на Тогарма – син на Гомер и внук на Яфет. Накрая, към всичките тези мнения, определящи Яфетинската линия в произхода ни, се присъединява и старият еврейски енциклопедичен справочник “Сефер Юзефон“, съставен вероятно в края на X в. Той напълно подкрепя тезата на хазарския каган, сочейки произхода на българите и хазарите по линията Тогарма - Гомер - Яфет. Според една популярна легенда на волжките българи, те произлизат от Булгар - единият от двамата сина на Кемар (или Кимар), т.е. на библейския Гомер.
Дотук мненията на старите арабски хронисти, повторени по-късно от заимствалите ги френски автори, а също на еврейски и юдео-хазарски източници, както и на нашите възрожденски летописци, сочат единодушно Яфет като родоначалник на българите.
Съвсем друго е становището на руската историческа традиция. В т.нар. “Руска история“ (1768 г.) на В.Татищев се твърди, че българите водят началото си от Лотовите дъщери, свързвайки го по този начин със Сим - Ноевият първенец. Сходно, но и още по-конкретно е становището на първия руски летописец - Нестор (XII в.), според когото българите водят началото си от Лотовия син Амон (Бен Ами) - син на Аран, брата на Авраам. Това мнение е дълбоко залегнало в руската историческа мисъл, поне що се отнася до волжките българ”и.
Освен кхан Кубрат, вторият официален владетел, просветен от християнската вяра в българската история е бил Св. княз Боян-Енравота, - син на кхан Омуртаг. Енравота, макар и член на кханска династия, е приел християнството, но загинал мъченически, защото отказал да се отрече от Христос. Така преди да бъде посечен край стените на Плиска, по заповед на брат си хан Маламир, през 833 г., мъченикът Енравота описал едно от последните си видения - благодатната светлина, която предстояло да озари българите. Тогава той изрекъл невероятното пророчество: "Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българската земя. Напразно се надявате да я възпрете вие, с моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде. Ще се въздигнат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия истински Бог!"
Пророчество се сбъднало, но едва през 865 година, когато царство България приема официално християнството при княз Борис – Михаил Дуло.
Според известния изследовател на Стара ВеликаБългария и нейните владетели - проф. Йоахим Вернер: “Малко по-преди, пред натиска на нахлуващите от изток хазари, в средата на седми век, българската държава Велика България, установила като своя столица ФАНАГОРИЯ, на брега на Азовско море, но се "разпилява" и синовете на стария хан тръгват в различни посоки - Аспарух (Исперих, Испор) на юг, по-големият му брат Котраг - на север, където основава Волжка България, по-малкият Кубер - на югозапад към Дунава, и след като разваля съюза си с аварите, пресича Дунава и нахлува в Керамисийското поле (Битолско) в Македония, основава там още една българска държава, бори се срещу Византия и на няколко пъти разбива войските й. Той донася със себе си друга част от съкровищата на Кубрата. "Аз правих проучвания и в Албания - продължава акад. Вернер, - край с. Врап в Албания открих също част от това българско съкровище на Кубрат и Велика България. По онова време – седми век, България наистина е била сред най-мощните държави в Европа”
„През 1961 г. при преиздаването на Паисиевата история в България има три много важни момента, визиращи старите разкази за прабългарите. В единия от тях съм открил слиедния текст:: “Още по времето на Кубрат, когато българските владетели са князе, а не тархани /или тюркски владетели/ и те владееха Илирия, Дакия, Панония, Горна Мизия, включително Белград, преди да дойде Аспарух, избягалите при далматинците поради религиозни несъгласия българи притежаваха всички църковни книги, написани с букви, които българите изоставиха, след като си намериха Кирилските” .Там Апарух е вписан като шести княз, в именника на рода Дуло. Преди години в немското списание “Schone Welt”, в една скромна статия за бивша Югославия, се споменава и за базилика на остров Крит, в Адриатическия залив, построена през 480 г., т.е. 360 г. пр. Кирил и Методи, в която и до ден днешен християнската служба се извършва с глаголическо писмо”.
В същия контекст и уважаваният гръцки историк Панайотис Кенеропулос коментира, че: “Римската империя е била едно от най-удивителните явления в световната история по причина на факта, че станала гръцка държава, където безшумно и без всякакъв натиск и съпротива се наложил елинският език. Императорите обаче до момента, в който Симеон пожелал да стане наследник на Константин Велики не са били от гръцки произход. С изключение на Маврикий /582-602г./, Ирина Атенейска/797-802г./ и Михайл /811-813/г”. Същото важало и за по-късните императори на Византия, в чиито вени текла дакомизийска, арменска и българска кръв. Всъщност, доказано е в историческата наука, че повече от половината от тях както и военачалниците им са били от български и от дакомизийски произход. А основната своя цел, Византия постигнала с превода на Библията на старобългарски, според който царството ни е приело християнството от Цариград, а не от Рим.
По същото време, в царство България се разпространило Богомилството, основано на вярата в Христос. Негов основоположник бил Боян Магът - по-малкият син на цар Симеон І Велики. Тази “българска ерес” (Bulgarorum haeresis) тръгнала от българските земи през Византия и била възприета из цяла Европа, където богомилите били назовавани бурги, катари или албигойци. Там еретиците ни създавли школи и университети, в които интерпретирали Христовото учение през призмата на древната българска космогония, представяйки и мъдростта на предците - дакомизийски жреци. Така от земите на І Българско царство тръгнали идейните литийните шествия на древната българска хуманност, наука и по този начин е било стимулирано развитието и възхода не само на Ренесанса, но и на просвещението, духовността и революциите в Европа.
През 1984 г. професор Йоахим Вернер обърнал специално внимание върху монограмите с царския пръстен печат от погребението на българския кхан Кубрат, който е с изключителна ювелирна и историческа стойност. Находката включвала още инсигнии - златен Жезъл, връх на скиптър и три златни пръстена, с монограми на гръцки език, с текстове, които гласят: първия - "на Кубрат", втория - "на патриция Кубрат", третия - "на патриция бат Органа", с уточнения. Всред намерените предмети е и ритуалният рог за пиене, полаган в гроба само и единствено при владетелските погребения. От накитите най-интересни са били намерените златна торква, масивни гривни с винтови закопчалки, и колани с коланни принадлежности – интерпретиращи първите войнски пагони, златни токи, оръжие и конски снаряжения както и т.н. представителен параден колан – цингулум, който както е известно са могли да носят само владетелите. Всред откритите принадлежности на кхана са и двата златни Меча на владетеля, войнските му принадлежности със златни и сребърни апликации и др.
В хроника Теофан Изповедник в VІІІ в. след Христа откриваме текст за “Кубрат, господарят на България и на котрагите, оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг, за да владеят и те навсякъде и да не робуват на друг народ”
В годината на Милениума, церемониалните тържества в Полтава и в Малая Перешчепина са стартирали по инициатива на наши български сънародници, пожелали да построят и поставят в някогашните земи на Волжка България паметници на хан Кубрат и на хан Аспарух. Така те организират Първия събор на българите в Украйна, състоял се през 2001 г. Тогава е издигат паметник на хан Кубрат в Мала Перешчепина, Новосанжарски район - там, където е гробът на прабългарския владетел.
Уви – печална става историята на монумента на Великия кхан Кубрат – оказва се, че той е просъществувал по-малко от едно денонощие, защото бил демонтиран от местните власти рано сутринта на следващия ден с мотива, че не е било получено специално разрешение за неговото поставяне.
При монтиране плочата, посветена на живота и делото на кхан Кубрат, властите също са били уведомени. А впоследствие и пътя до паметника е асфалтиран. Жителите на Мала Перешчепина днес се гордеят с факта, че Българският събор в тяхното село, посветен на легендарния бъгарски кхан Кубрат става ежегодна традиция, която събира представители на българските диаспори от всички крайща на света. И така от 2000 г. по стародавна българска традиция БЪЛГАРИТЕ от УКРАЙНА да СЕ СЪБИРАТ край ПОЛТАВА, около ГРОБА НА българския КХАН КУБРАТ. Идеята за това е била много стара - от векове. По инициатива на Микола Габер – депутат от Върховната Рада на Украйна, лидер на Патриотичната партия на Украйна, на 17-19 август 2001 г., в Полтава се провежда Събор на българите в Украйна в с.Мала-Перешчепина, където преди почти 100 години е бил открит гроба на Великия български кхан Кубрат, владетел на Стара Велика България. Днес подкрепа на Събора са лигитимирали администрацията и правителствата на президентите на България и Украйна, Международната академия за българознание, иновации и култура МАБИК, Украинската национална академия на науките и редакциите на множество български вестници, включително и на българския вестник в Украйна "Роден край".
LEBEAU ЗА ПРОИЗХОДА И ПОЯВАТА НА БЪЛГАРИТЕ В ИСТОРИЯТА V – VІІ век КАКТО И ЗА ЛИЧНОСТТА НА КХАН КУБРАТ:
Въпросът със смъртта на великия български кхан Кубрат е бил предмет на интерес и за известния френски средновековен изследовател ЛЕ БО. Ето какво пише по въпроса в многотомната си историческа енциклопедия същият френски автор:
„Кубрат живя до царуването на император Константин Погонат. Остави пет синове на които препоръча в завещанието си да живеят съединени, за да поддържат своята независимост спрямо чуждите народи, а главно спрямо Аварите. Неговият мдър съвет обаче много скоро бе забравен…Завистта за властване ги раздели…Секи дърхаше част от народа си.
Българите като се разпространиха на Запад, бяха запазили вехтите си земи зад реката Болга /Волга/ над Черното море. Тези земи Теофан нарече Стара Велика България. Днес /годината е 1776г. / те съставляват една руска провинция, наречена Булгаръ. Там е била столицата на Господаря. Най-старият от 5-имата братя Базиан или Батбайас СИ ОСТАНАЛ ТАМ И ПОТОМСТВОТО МУ ТРАЯЛО ДЪЛГО ВРЕМЕ, НО ТОЙ така и не можал да противостои на Хазарите – народ многочислан и могъщ тогава, пришълец от Берзилия, Сърматско, който беше покорил всичките ония области, лежащи между Болга/Волга и Черното море. Те го принузиха да им плаща данък, нещо което беше предвидил и баща му.
Вторият брат, именуем КОТРАГ, премина Дон и се установи покрай тая река, срещу Старата България.
Четвъртият мина Дунава и отиде в Панония, гдето се присъедини с Аварите. Там той остана със своите си, в зависимост от последните.
Петият отиде по-далеч – към запад, в земите, населявани от християни и християнските народи. Отправи се към Пентаполска Равена /в Италия/. Той, вижда се да е тоз Алзеко, който дойде в Италия през 663 г. ,в края на царуването на Ломбардския цар Гримоалди и се смеси л ломбардите в Беневентската област.
Третият брат и най-славния, на име Аспарух, биде началник на новия Български народ, който повече от три века беше бич от към Запад за Ромейската империя. „
И тъй като управлението на държавата наследил най-големият син на кхан Кубрат - Баян, наричан още Бат-Баян или Безмер. Предполага се, че Кубрат е имал общо окол 10 деца, заедно с момичетата: Бат-Баян, Котраг, Аспарух, а също и Кубер, Алцек както и дъщерите – Кхуба, Чачек или Чечке…..
Според Теофан Изповедник, преди смъртта си, Кубрат събрал синове и племенници — Баян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер и ги накарал да разчупят дебел сноп пръчки или стрели. След като братята не успели да ги счупят заедно, Кубрат започнал да вади една по една стрелите/пръчките от снопа и да ги троши. С този нагледен урок мъдрият владетел им оставил повеля да са единни, за да бъдат силни. Тази случка се приписва на Кубрат, но някои исторически извори я споменават като случила се много преди неговото време, при един от вождовете на народа Хун-ну, живеещ на север от Китай. Този сюжет се среща във фолклора на много народи.
Кубратовите синове обаче не изпълнили повелята на бащата. След смъртта му най-големия му син Бат-Баян останал в бащините земи и след време се подчинил на новия завоевател - хазарите. Котраг се поселил по средното течение на р. Волга, където неговите потомци основали през X – до XIII век. Волжско-Камска България. А Аспарух повел оногондурите на запад и се заселил в областта Онгъла, докато Кубер тръгнал към Кавказ. Алцек пък първоначално се покръстил и останал в Константинопол.
Така братята се разпилели по света, по силата на така стеклите се исторически обстоятелства
Така под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпаднала и част от кутигурите отседнала в района на средна Волга и Кама, две части кутригури тръгнали на запад, като едните се присъединили към аварите, а другите с лангобардите заели провинция Бенвенто. Четвъртите тръгнали с Аспарик – най малкия му син.
Междувременно хазарите нападнали прабългарите и успели да пленят една от дъщерите на кхан Кубрат – Кхуба. Водачът на хуните Хан Ашина предложил на синовете му да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и се разделили, търсейки свободна земя за своите племена. Единият от братята тръгнал на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг по различни пътища. Преди да се разделят обаче, братята се уговорили с Кхуба и Баян, да останат при кхан Ашина, докато намерят нова земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която да бъде знак те с техните народи да избягат от Ашина. Четиримата братя потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на врага.
Не след дълго при Кхуба долетяла птицата, която имала златен конец на крачето. Получавайки дългоочакваната радостна вест, Хуба и Баян избягали от плен. Така те достигнали земите около Дунав. Не знаели точно накъде да поемат, защото само птицата можела да им покаже пътя. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето й. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили и преследвачите от хунското племе, които ги целели със стрели. Кхан Баян бил ранен от една стрела, при което началото на конеца, който държал, почервеняло от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух със своите боили. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух посрещнал на Хуба и Баян и ги отвел при своите. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите боили и войни с късче от този свещен конец. Така с победоносната си войска, Аспарух дал началото на новата българска държава. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги според жреците на Тангра щяла да свързва българите. Нарекли червено-белия конец „Мартеница”, по името на месеца, в който се случило това събитие. Така мартеницата станала символ на късмет, любов и щастие. Оттогава по стародавна традиция винаги на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички. Мартениците днес са широко разпространени и в някои части на днешна Румъния, Македония, Гърция, Сърбия, Албания. Такива мартеници носят и баските, които почитат и името на първожрицата на бог Тангра - Пагане.
Предмет на конкретното ни изследване е и фундаменталният исторически труд от ХVІІІ век на знаменития френски историк LEBEAU в 21 тома, включващ стотици хроники, манускрипти, исторически описания, разкази и анали. В този смисъл нашето послание е те да бъдат прочетени от специалисти. Целта е да бъдат почерпени знания за най-старата българска история от този уникален извор на парижкото издание “Histoire du bas empaire”. Същият труд е едно невероятно съкровище не само за българската, но и за европейската история. Авторът LEBEAU завършва писането на томовете през 1757 г. Неговият апостолски подвиг е датиран пет години преди йеромонахът проигумен Паисий да напише в Зографския манастир "История славеноболгарская"/1762/, ползвайки немски анали и известната Маврубирова история за българи, сърби и за царете. За сведение на историографите – в момента в аналите на Френската национална библиотека се пазят многотомните издания от “Histoire du bas empaire” на LEBEAU – парижко издание от 1804 г. и от 1834 г.
Десетилетия наред членът на Френската академия на науките LEBEAU е събирал, обработвал и редактирал стотици, описания, хроники, истории и жития от Арменски, Византийски, Латински, Български, Арабски, Гръцки и Турски историографи. Комисията на Френската академия на науките, натоварена особено отговорно да оцени многотомника на LE BEAU “Histoire du bas empaire”, заключава: “Този труд прави чест на Академията и на автора!”.
Днес Френската национална библиотека предоставя ИНТЕРНЕТ достъп до многотомното издание на LEBEAU. Книгите по томове са описани във всички архиви и справочници на Сорбоната и Френската академия на науките. Те обаче остават непреведени, непрочетени и непроучени от болшинството български историци-специалисти, защото някои хабилитирани личности в България са готвили и продължават да готвят по тях професури и докторантури, без да информират академичните ни среди, студнети и специалисти, откъде черпят сведения и познания и нарочно заблуждават, за да са единствените, които ползват сведения от там. По-страшното е, че има и съвременни български автори и историографи, почерпили сведения от същото 21 томно съкровище “Histoire du bas empaire”, които “преписват” или просто пренаписват историята на LEBEAU наново в книгите си, представяйки я за своя, без да се позовават на източника. Затова въпреки похвалния стремеж на плеадата уважавани български родолюбци и учени, да напишат най-после истинската история на предците, това все още е само едно пожелание. Защото не са сменени образователните програми по история и не е включена специалността българознание в хуманитарните ни Университети.
Едно цялостно проучване на историческите трудовете на LEBEAU би допълнило представите за средновековната ни българска история. Затова данните на всичко, написано като се започне от българския патриот и революционер Георги Сава Раковски, от чеха К. Иречек, проф. В. Златарски, Юр. Венелин, Баласчов, проф. Т. Бурмов, Йоаким Груев, Марко Балабанов, П. Р. Славейков до наши дни ще се окаже спорадично, ако не бъдат взети под внимание всичките събития и факти, описани от LEBEAU в неговите книги както и в арменските извори.
В същото издание открихме особено интересни сведения за контактите на българи в периода V – VІІ век с владетели, управлявали Римската, Византийската и Турска империи. Открихме също и много подробни описания на събития, случили се в ранното средновековие в Европа. Проучвайки всичко, публикувано от LEBEAU за старата история на българите, преди основаване на българската държава, английският професор по Римска и Византийска история GOOLD, преподавал през втората половина на ХІХ век в Цариград, споделил през 1862 г. пред тамошни будни наши книжовници, че черпел данни за историята на българите не от другаде, а именно от многотомното издание на LEBEAU “Histoire du bas empaire”.
Като историк, професор GOOLD е изнасял пред аудитория от българи лекции в Цариград. Разказвал им за мощта и величието на средновековните български владетели, за царствата ни, застрашавали Византия с многократни набези, за десетките обсади на свещения град Цариград, в които са участвали българи.
След 1910 г. инспириран от труда на LEBEAU “Histoire du bas empaire”ученикът на професор GOOLD - българският общественик и изследовател Д-р Хр. Т. Стамболски се е ангажирал и е превел от френски на български език фрагменти от неговия фундаментален труд. С помощта и финансовото съдействие на г-ца Елисавета М. Тенева през 1914 г., д-р Стамболски е успял да направи и да представи в един значително много по- съкратен вид преразказ на трудовете на LEBEAU. Той е озаглавил своето съчинение ”Издирвания по старата българска история”. Отпечатал я е в печатницата на Народното Осигурително дружество “Балкан”.
Оказа се, че историците и историографите ни франкофони до момента въобще не са се погрижили да преведат 21 томното издание на LEBEAU “Histoire du bas empaire” - един от най-дълбоките европейски извори за родната ни история.
По LEBEAU :
“485 г. след Хр. по време на царуването на император Зенон, тракийският му генерал Теодорик, по народност гот, после готски цар се оттегли в Noves – Свищов в Мизия, където обикновено живееше, но биде принуден там да се залови за оръжие за да отдалечи от тая провинция една буря, която я застрашаваше. Българите напредваха покрай черното море и отиваха към Дунав. Навикнали да понасят добре глада, българите се хранеха с млякото на кобилите си, и конете им бяха свикнали дълго време без храна. Теодорик не очакваше признателност от страна на Зенона, но той отиде срещу тези варвари българите, на които името само правеше императора да трепери в палата му; той мина Дунава и отиде да ги търси по бреговете на Бористен/Днепър/, разби ги и в битката нарани главатаря им, именуван Либертем, който можа да се изтръгне из ръцете му само с бягство. Историкът Райске описвайки церемониалите на цариградския двор разказва/том 2,стр. 393/, че император Константин профирогенет споменувал в историята си, че отличилите се в големи подвизи и заслуги български велможи носели титлата Турхан, с привилегиите й да влизат при императора без предварително известяване, прошка до девето престъпление и обсебване на цялата си плячка в походите - “Histoire du bas empaire”, Т.10, 64 стр.
LEBEAU :

той е един от най-значимите в българската история като по мащабите на своята дейност стои редом с кхановете Аспарух, Тервел, Крум, Симеон I и царете Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, Иван Александър, Иван Страцимир и Иван Шишман

тръгнах да чета,но като стигнах ето тази част,разбрах , че е безсмислено..

dobromir29 писа: Посвещаваме този материал на нашите събратя българи в Украйна, Татаристан, Чувашия, Башкортостан, Ичкерия, Дагестан, Ингушетия, Узбекистан, Казахстан, Абхазия, Тюркменистан, Удмуртия, Кабардино – Балкария, на потомците на Сребърните българи...

Много им се иска на русите не те да имат 50% примес на тюрки татари и други монголоидни "кочевники" а някой друг народ който им е дал езическа християнска култура и религия.
Маймуни, тюрки , самозвани българи ще се роят из земите на Руската империя докато ние не кажем СТИГА на това отклоняване в далечни региони на търсенето на корените на древните ни предци.
Комплексарщината, която прозира зад всеки 'научен " труд на русите и на българските руски възпитаници може само да ме накара още повече да намразя оняаи прословута "скромност " у нашите хора.
Айде стига глупости!
Тангра( Тиваз, Тир) е начело на пантеона , но не е едиствен , така както Всемира е нищо без човека, който да го види и почувства.

Einherjer3 писа: Тангра( Тиваз, Тир) е начело на пантеона ,

" В скандинавската религия значението на Тир чувствително намалява. Но фактът, че общото име за богове, "тивар" , е множествено число на тир, доказва,че някога е възприеман като върховен бог. Името му може да се сравни с индуското Дяус , с гръцкото Зевс, с латинското Юпитер; етимологично може да се дефинира като "бог на светлото небе". Така индоевропейският му произход е доказан." -Ян де Вриз.

Може би знаете за връзките Аси-българи, за парелите Один-Аудан...
А Тандър-Тангър е друга работа

ака индоевропейският му произход е доказан." -Ян де Вриз.
========================================
т.. Българският му произход е доказан. Макар, че никой не може да докаже Недоказуемото.

Тук можете да прочетете малко повече за поредните открития на древнобългарски градове по нашите земи. Става дума за неолитния град отпреди 8500 години в района на с. Ябълково, Хасковско.
С пари на ЕС от няколко години се извършват разкоки, които намират изумителни находки и артефакти от едно наистина древно време. Преди още Египет и Шумер. Освен в някои местни регионални вестници като "Марица", по талавизията ни занимават къде отдъхва агент Гоце и как заловили поредната дребна мутра с 20 присъди.
В днешния брой на '24 часа' излезе най-сетне една статия за тези открития, но изпълнена с безумия. Натиснете ТУК.
Аз лично съм изумен от наглостта и простотията, която ни залива с всеки един ред от тази статия. Която наместо да покаже, че именно тук възниква човешката цивилизация го избива на майтап с някакви омлети и шунки. Всъщност, близо половин година по-рано в. Марица публикува нещо подобно за разкопките при Ябълково с малко по-коректен текст. В Ябълково пият бира преди Египет.
Манипулациите обаче са явни. Ясно е. че ако иска да има пари за разкопки, ако археолога Лещаков трябва да поддържа поличически коректната теза, че това са заселници от Мала Азия. Българска държава отдавна няма, а Световната банка малко ги интересува да плащат за доказателства, че народа, осъден на Изтребление е дал началото на човешката цивилизация. Не че не го знаят отдавна, но няма интерес да се знае.
Но ми е чудно, как не се намери поне една българска медия да отрази малко повече тези фундаментални открития без да ги изопачава или подиграва.
Затова сега ще обърнем малко повече внимание на лъжите и манупулациите.

Та започвам още със заглавитето;
"Първият европейски омлет, при това с шунка, е бил изяден край хасковското с. Ябълково"
Авторката, някоя си Жени Милчева ако обича омлет с шунка - това е чудесно, което обаче малко ме интересува. Забележете обаче "първия европейски". Което значи, че не Е "първия световен". Естествено, няма как да се сравняваме с семтиските народи, които през 6-то хилядолетие преди Христа са живеели щастливо по дърветата в Етиопия.
А всъщност акцента е съвсем друг. Преди 8000 години нашите български предци са имали напреднало земеделие и животновъдство. И са отглеждали домашни животни - кокошки, прасета, кози, овце, телета. Като при това, както пише, "доста едри кокошки, селектирани от стопаните им така, че да не могат да летят". Тоест те са разбирали и от селекция...

Правили са хляб от лимец. Пиели са вино (доказано е, че са гледали грозде), както и бира - за ферментацията използвали вероятно мравчена киселина

Точно така - правели са хляб от лимец. Повече за първата житна култура в човешката цивилизация - ТУК.
Гледали са грозде - точно така. Отново който се занимава с лозарство знае, че не е въобще елементарна работа и се изисква умения и специални познания. Правели са бира - точно така! Което разбива на пух и прах съвременните схващания, че бирата е изобретена в Египет. Не, уважаеми - бирата е изобретена там, където са отглеждали и лимеца. Който е знаел как да меси хляб, как да прави вино, със сигурност е знаел и как да вари бира. Това с мравчената киселина е просто смешно. Нещо като "пикаели са в бирата да ферментира". Подтекстът - някакви диваци мачкали мравки за подкваса да правят бира. Немам думи!

Според него жителите на неолитното Ябълково не са си падали по лова, защото костите от дивеч при разкопките са малко.

Ами не са си падали, след като сами са си отглеждали в изобилие домашни животни. Да не пропуснем и още едно такова - коня! Защото отново той е бил опитомен и използван като домашно животно от българите.

Това монументално отбранително съоръжение, което би било на мястото си в много по-късни епохи, изглежда дълги години не е било превземано", обяснява археологът. Зад стената имало широка улица, а след нея - редици от къщи с каменни основи и с квадратурата на добър 3-стаен апартамент, с огнище или пещ, дълбоки зимници и ями за отпадъците отвън. Цялото пространство било плътно застроено, без дворове. Между жилищата били оставени проходи по 1,5-2 м, с настилка и канавки за отводняване

Тук се пропуска, че основите на къщите са от масивни квадри със суха зидария. Абсолютно същия почерк като в Дуранкулак и по-късните "трако"български и "пра"български методи на строителство. Както в Дуранкулак имало "проходи по 2 м с настилка между жилищата", което на човешки език си го наричаме простичко улици. Отново манипулация, защото не върви да кажат че имало и улици, защото променя картината напълно. И се разбира като напълно благоустроен град по всичките си правила и оттам - развита цивилизация.

Та си оставаме с "проходите с настилка". Които отделно имали и канавки за отводняване. Нещо, което дори сега, 8000 години по-късно е рядкост да видим по съвременните проходи с настилка из републиката на Гоце и Боко.

Продължаваме нататък;

Откриваме импорти отдалече - кремък чак от Североизточна България, нефрит - още неизвестно откъде, благородни камъни от Родопите, медна руда от Източните и Северните Родопи.

Пропуснато е, че освен благородни камъни, иначе известни като скъпоценни, има открито и злато. И какво излиза? Освен първото открито обработено злато в СВЕТА, в България откриват и първите скъпоценни камъни. За развититото рударство и металургия вече се знае отдавна. Отново без аналог в човешката история. Но не това е важното! По-важното е е това;
"кремък от североизточна България". Което означава, че е имало и развита търговия и обработка на минерали не само по поречето на р.Марица, но и в мащаба на цяла България.
Каква им е била хранителната диета? Ами във всеки случай по-добра от тези на съвременния пенционер в РъБъ;

Зъбите на възрастните не били много износени. Това показва, че са ядели повече месо и по-рядко хляб, който бил с доста песъчинки поради специфичния начин на меленe на брашното.

Това с песъчинките е отново финнна манипулация - т.е. все едно не са знаели как да мелят хляб, ами го мелели с "песъчинки" като някакви диваци. На нормален български език, такъв хляб наричаме "едрозърнест", който е най-хранителен и полезен, особено ако е от лимец.