Последният

Когато старата Велика България се разпадна, дойде отсам Дунава Исперих Кана Ювиги от рода на Исполините и той възроди България. Когато днешната агонизираща България умре, ще дойде Исперих и той ще я възкреси.

На Исперих посвещавам.

Последният

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

ВЪВЕДЕНИЕ

Съзнавам какво ще предизвика тази книга. Повечето ще я отрекат изцяло и веднага. Други ще я осмеят. Трети ще я възприемат безусловно. Четвърти, забелязвайки скритите факти – ще се уплашат. Има и такива, които ще подскочат от злоба. Онова, което те не искаха да стигне до никого вече е в ръцете на всички, желаещи да се докоснат до него. Гореизброените подходи са погрешни. Моят съвет е да възприемете текста отначало емоционално, със сърцето и сетивата си, и едва после той да премине през вашия разум. Хладното разсъждение, лишено от емоции не е цялостно. Емоцията, лишена от разум е животинска. Едва когато вашите чувства и вашите мисли постигнат съгласие, едва тогава сте на прав път. Доверете се на своето вътрешно усещане и вземете, което ви харесва. Отхвърлете, което намирате за неестествено. Не всичко е за всеки и не всеки е за всичко. Или пък приемете написаното за фантастика. По-близо ще сте до истината, макар такава фантастика досега да не сте чели – уверявам ви. Приемете ли обаче книгата за фантастика, нека пред очите ви бъдат думите на големия фантаст Хърбърт Дж. Уелс „В страната на слепите зрящият бива ослепяван”. Тези думи бяха допълнителна причина да не изрека всичко направо.
Длъжен съм да ви кажа, че книгата не е писана от един автор. Тя е в известен смисъл колективно дело. Мозайка, която бях задължен да сглобя. Част от написаното ми даваха наготово. Друга част ми подсказваха. Има и напълно мои пасажи и мисли. Аз бях само художник, наместващ донесените му камъчета. Занаятчия с възложена задача. Понякога получавам писмо, прочитам го, а когато го потърся да го прочета пак, то е изчезнало, няма го. Понякога идва някой, казва нещо, а после не помни какво и защо е говорил. И се плаши, когато усети пропадане на спомени и време. Има още методи за предаване на съобщения, не е нужно да ги изброявам всичките. Само там, където липсваха камъчета внасях свои, съобразно собствените си знания и собственото ми виждане. Дали съм сглобил правилната картина? Дали не съм сбъркал някъде? Да си призная, това е първият текст, който се колебая дали да извадя на бял свят. Повече от година се колебая. Само че времето е тревожно. Толкова е тревожно, че моите тревоги и притеснения изглеждат дребнави. Смешни. И така, текстът е в ръцете ви. С всичките му достойнства и недостатъци. Вижте, помислете и решете сами. Аз моята работа си я свърших както можах. Онова, което толкова пъти искахте, е вече в ръцете ви. Макар изобщо да не съм уверен, че вие наистина го искате. Ваш ред е. Леко и успешно пътуване между световете.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

ВЕСТИТЕЛЯТ
Аз съм последният. Аз съм последният, който бе съгласен да проговори, свързвайки минало и бъдеще. Да ги доведе в днешния ден. Да завърже развързаното. Аз съм последният Вестител. След мен ще дойдат Пазителите. И ще стане страшно.

“Когато дойде хилядолетие след сегашното хилядолетие, земята ще стане безплодна и гола.” Нима претендиращите за разумност искат казаното да се сбъдне? Съдейки по техните дела – да. Те искат да се сбъдне. Те нарушават един от основните закони на Живота, обричайки се на самоунищожение. В стремежа си да сътворят възможно повече живот, те предизвикват неизбежна смърт. Нито духовността, нито разумът върху планетата могат да бъдат увеличени. Те са постоянни, непроменящи се величини, константи. Онова, което подлежи на промяна, е тяхното разпределение между двукраките същества, наречени “хора”. Какво правят хората? Превръщайки материалното, временното притежание на нетрайни вещи във висша своя цел, придавайки им измислена от тях и несъществуваща реално ценност, превръщайки ги в самоцел, те губят истинския смисъл на Живота. Загубилият своя смисъл живот се превръща в не-живот. Духовността и разумът се топят, изчезват, разтварят се сред неизброимите пълчища полуразумни твари. Ще кажа нещо на пръв поглед странично. През 1945 година в Ню Йорк са работели 333 книжарници. Днес, заедно с университетските и музейни бутици, техният брой е 76. Хората все повече се отвръщат от мисленето, отдалечават се от разумността. Превръщат се в непомнещи зомбита. Хората забравят кого са виждали и с кого са разговаряли, когато са били бебета. Хората не забелязват с кого разговарят техните бебета. Хората се самоизолираха от световете, обрекоха се на смъртоносна самота. Това е всъщност целта на земния човешки елит. Елитът си въобразява, че като умъртви своите себеподобни, той ще достигне безсмъртие. Но тази цел не е родена сред елита, подсказана им е. От кого – ще повярвате като ги видите в плът и… да кажем кръв. Един от тези прочете написаното от мен. Че разбра превратно някои части – не се учудвам. Учудих се, когато установих, че една дума то изобщо не можеше да разбере. Това бе думата „съм”. Но вие разбирате, и в разбирането е вашето предимство. Те, чуждите свеждат всичко до вземане, потребителство, консумация – и там е тяхната слабост. Вие ще бъдете по-силни и ще побеждавате, ако се научите да прилагате своята сила и да се прицелвате в тяхната слабост.

Ще ви разкажа нещо за себе си. Използвам алегория, разбираемо е. Неизбежно е. Вярвам, че ще разберете.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

ИЗКАЧВАНЕ

"Избраните ще започнат да живеят с избрани."

Енох 60:4

Но не преди да преминат през изпитанието на последното преследване. Защото гоненията подтикват към възкачване, към усъвършенстване. Болката най-добре посочва гибелта, притаена в съзерцанието на постигнатото.

Имаш свободата. Дадени са ти пътищата.

Избери!

Ето, сега те гонят. Същността на преследвача не ти е докрай известна, за теб той е невидим, но си известен, че заплахата е смъртоносна. Затова тичаш. Тичаш бързо! Съзираш грубо скована порта. Неугледна, разкривена. Мръсна, но все пак порта. Влизаш. И се озоваваш в изоставен кокошарник. Потънал в нечистотии, гъмжащ от паразити. Изпълнен със задушаваща воня. Но си избягал! Спасил си се!

Но не! Не вярваш в трайността на спасението. Такова място не може да бъде спасение. Оглеждаш се за друг изход, за друг вход, за някаква пролука, през която да преминеш. И я намираш. Да, ето тези летви отсреща също са врата. При това някак по-грижливо изработена от онази, през която току-що си влязъл. Прекрачваш в бедна, много бедна, даже мизерна стаичка. Оглеждаш се. Поне е сравнително чисто. Голямо е изкушението да поседнеш, до отдъхнеш - двойно скрит си. Устояваш на връхлитащите те мисли и прекрачваш следващия праг.

Заобикаляш масата, не те интересува съдържанието нито на кухненския бюфет, нито на хладилника. Следващият преход те отвежда в нова, по-чиста, по-подредена, по-добре обзаведена, по-просторна стая. Но твоят поглед не забелязва нищо друго, той е прикован към отсрещната стена, към поредната врата. Врата след врата и стая след стая. Все по-подредени, с все по-красиви, по-примамливи вещи. Но ти вече си усетил повторението в промяната, проумял си закономерността. Не спираш своя бяг, не протягаш ръце, не вземаш нищо от онова, което се намира около теб. Ти бързаш, макар отдавна да не чуваш след себе си стъпките на преследвачите. Ти знаеш, че те са някъде зад теб и това ти стига.

Дълго си бягал, дълго си се изкачвал. Но умората не е в състояние да те спре. Ти вече си пред целта, пред самата заветна Цел! Защо тогава те обзема боязън, когато стъпваш на първото стъпало? Мраморът те вика, мами те, но и гори под краката ти. Някой нещо ти говори:

- Ела, тук ще си в безопасност. Ела, тук ще ти бъде добре. Ела, тук никое зло не може да пристъпи. Ела, ти към Мен се стремиш!

Пристъпваш. Придържаш се с ръце за златните перила, едва се движиш, но вървиш, изкачваш широкото мраморно стълбище. Пред теб са останали две или три стъпала... Невидим вятър раздвижва завесите.

Светлина! Непоносимо ярка. Грохот! Непоносимо могъщ.

Ще понесеш ли непоносимото?

Някой те чака Отвъд. Очаква теб, именно теб, само и единствено теб! Знаеш ли кой те чака? Знаеш ли защо те чака? Ще продължиш ли, ще отидеш ли при непоносимата Неизвестност или ще свърнеш обратно - към предизвестената гибел?

Или ще изречеш:

- Ти, който ме чакаш - открий се! Готов съм да те видя. Подай ми ръка! Готов съм да я поема. Говори ми! Готов съм да те чуя. Предизвестен бях. И сам станах Предизвестител!

Направиш ли го - Светлината няма да е непоносима за теб. Самият ти ще си станал Светлина.

***

„-Тате, вярно ли е, че има хора?

-Не, сине, това е фантастика.”

Думите ми са предназначени за хора от планетата Земя. По тази причина много от събитията са описани по начин, съобразен с техния начин на мислене и възприемане. Определен тип знания не могат да бъдат предадени. Не само защото липсват думи. За да бъдат разбрани тези знания е нужен друг начин на мислене, друг тип психологическа структура. Други усещания и други сетива. Дори други спомени, спомени от друго място и друга, различна от земната действителност. Ако не сте разбрали нещо, вината не е в мен. Аз достигнах максимума на разбираемост. Към имената дадох пояснения. Също и приложените снимки, с изключение на две, те са от вашите, от човешките архиви. Но погледът е друг, различен от човешкия. Не се нуждая от признание във вашите очи. Стига ми сам себе си да призная. Аз съм последният Вестител и този текст е моето последно възвестяване.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Може би не знаете, но връзките с Пространството далеч не са само физически. Те са преди всичко енергетични. Аз съм енергията, дошла да ви преведе през пространството. Припомням какво казах преди време. Тогава никой не се вслуша в думите ми. Дано сега се вслуша.

Говоря като Сюейнит, говоря и като Българин. Аз съм и двете заедно и никое от тях. Аз сам вече не знам какво съм. Знам обаче какво трябва да бъда за вас. И доколкото е по силите ми, ще се опитвам да бъда, макар много пъти досега да се отказвах. Препъвах се, падах, после се изправях и продължавах. Така ще е, докато не падна за последен път. Усещам, че ще е скоро.

Единствено по това личи, че още ни има. Напоследък почнах да се питам защо ли още ни има?

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

ЖИВАТА СМЪРТ

Споменавано е в предсказанията, само където не е описвано подробно. В “Кръгове” също съм го споменавал. А щом съм го споменавал в “Кръгове”, значи трябва да е вярно. Дори Христос го е предрекъл. В мит се е превърнало, не е възможно да не сте чували за него. Митът за възкресението. И както всеки мит е извратено от повтарящите го папагали. Те, папагалите непрекъснато, до безсъзнание бърборят за живот вечен, без да съзнават, че възкресение без смърт няма, и че човекът няма да живее, ако не е успял да умре веднъж. Поне веднъж.

Градовете ни се превърнаха в паяжини, страните ни се превърнаха в паяжини. Всеки вече е омотан и от всекиго смучат кръв. Никой страничен не научава, когато загива някой от нас, никой нищо не знае, когато загива наш град, когато умира цяла държава. И ако все пак някой нещо забележи, то му е все едно, над планетата се възцари безразличие към жертвите на Паяка. Безразличие е обхванало и самите жертви. Палачите даже не си правят труда да обличат лъжите като истини. Все едно дали някой ще повярва или не. Истините и лъжите нямат отношение към мъртвите, те бяха предназначени за нас докато бяхме живи. Вече не сме. Мъртви сме, без да сме умирали. С тази си форма на неживост ние доброволно се съгласихме да станем вечни поданици на Смъртта.

Смъртта не е отвън, както се заблуждават неживите, не е някъде край нас. Смъртта е с нас, прегърнала ни е и не ни пуска, смъртта е вътре в нас и ние сме в нея. Отвън е останал само доброволно изоставеният от нас вълчи вой. Тук, в напуснатото от Волята пространство се е настанила Смъртта. Нашият пълновластен господар. Ние, българите се стъписахме пред смъртта, уплашихме се от нея, допуснахме я да ни обземе, вместо да се опълчим и да я победим. Ние не осигурихме бъдещата история на своята Нация, а това се отказахме и от своето място в бъдещето и в Историята. Там нас ни няма. Огънят на несправедливостта прогори небето и през образувалия се отвор насам прииждат всякакви неканени гости. Постепенно те заемат мястото ни, а ние се топим, изчезваме. За нас ще настъпи краят на света, както същият край настъпи за много велики народи, за много велики държави, за много велики цивилизации. Ще настъпи краят на нашия свят, други светове ще продължат, а и нови ще бъдат създавани.

Снимката не е от Земята. Но вие трябва да знаете. На Земята ще бъде същото, щом неразумието не отстъпва на Разума.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Това е днес. Безнадеждност и смърт. Вихър от много безнадеждности и много смърти. Хорото на Смъртта. А накрая ще дойдат мъртвите, нашите мъртви и те ще си вземат онова, което спря да ни принадлежи, след като ние се отказахме от него. Ще дойдат онези, които смъртта не може отново да застигне, онези, при които веднъж вече е била. Смъртта два пъти не идва. Чели сте: “Две смърти няма, а без една не може”. Сега знаете. Утре ще почувствате. Ако изобщо това утре някога дойде. И ако изобщо можете още нещо да почувствате, след като прогонихте чувствата от себе си.

Утрото няма да дойде. Към утрото трябва да се върви, а всички вие стоите и чакате. Вървят другите мъртви, които веднъж умряха, а сега пак са живи и те ще достигнат до утрото. Само че се питам – биха ли вървели, ако знаеха какво ги очаква в края на трудния им път? Не е едно и също самотен Воин да стъпи на брега, и цялата армия с незначителни загуби да стъпи. Оцеляването на един или двама не е победа за всички.

Писах го преди десет години, през пролетта на 1998-ма. Тогава никой не го разбра, нямаше как да го разбере. Но трябваше да бъде написано тогава, за да стане по-ясно днес.

НА СУТРИНТА

Вечерта се сля с мъгливия зимен ден. Нощта беше черна. Носещата се по въздуха влага разстягаше пространството между осветените прозорци. Беше студена и тъмна нощ. После дойде Утрото.

Мъглата се скупчи, уплътни се, съсредоточи се около планините, обвивайки техните върхове. Пълзящата бяла пара взе да се отдръпва, устремявайки се към небето, но слънцето отгоре я притисна. Образува се облак с формата на пръстен. И този пръстен обкръжаваше котловината отвсякъде. Слънцето се заиздига и облаците го последваха. По-високо и все по-високо. Човешкият поглед ги проследи, очаквайки да види откриващи се планински върхове.

Такива нямаше!

Котловината бе заобиколена от планини без върхове. Планини без край. Чиято височина не можеше нито да се измери, нито да се достигне. Безпределен ужас завладя хората.

- Но как? Защо? Вчера зад планините се виждаше! Вчера беше различно!

- А снощи? Какво беше снощи? Мъглата пречеше и вие не успяхте да видите какво се извърши. А през нощта? Тъмнината прибави своята мощ към мъгливата сива сянка. Непрогледността стана непреодолима. Малко ли неща могат да се случат в една Непрогледност? - изрече скромен, неразличим сред тълпата човек.

Не го чуха. Никой не го чу. Те всички гледаха Онова, от което нищо не можеше да се види, и все питаха: "Защо?". Но отговор не чакаха.

Планинският пръстен трепна. Безкрайно високите стени се поздравиха. И тръгнаха една към друга. Хората закрещяха. Замятаха се като в бесен танц. Загърчиха се обезумели. Жалостни вопли огласиха свиващото се пространство. Само един незабележим човечец седеше неподвижно. Поседя малко, сякаш нещо поразмисли, сетне тръсна глава, поогледа се, изправи се и тръгна.

Слънцето залязваше. Сред полето крачеше човек. Далече зад гърба му едва се различаваше силуетът на вулкан, напомнящ висока, много висока планина.

***

Дали някога сте се запитвали откъде се е взела носталгията на човешките същества по чистите блестящи коридори без прозорци? По лъскавите гладки стени, по безопасността, тишината и спокойствието. Откъде идва копнежът по уединение и съзерцание? Човекът, разумният човек се стреми да създаде около себе си стерилно затворено пространство, копнее за такова пространство, а същевременно дремещият в него дивак го дърпа навън, на открито. Под облаците и звездите. Под облаците, които понякога кой знае защо му изглеждат като висящи над неговия свят вражески кораби. И под звездите, които понякога избухват, изгарят небето и стриват на прах могъщи древни цивилизации. Не сте ли слушали, че човекът е земен, рожба на своя свят, но е и небесен, с донесен от Небето разум? Вярно е. Само че дали ви е нужно да го знаете? Ще се облекчи ли вашата участ, ако научите истината за себе си и за своя произход?

Вие сега сте тук, но не винаги сте били тук. Вие сте скитници между звезди, епохи, форми и светове. Животът е неизтребим, той е по-устойчив даже от планетите, но преминава от един вид съществуване в друго. Разумът е по-устойчив от живота. Над всичко е Духовността, до която човекът още не е достигнал и не е известно дали ще му стигне време да достигне. Но както всичко живо, човекът има своята Мисия, която е длъжен да изпълни. Ако не я изпълни, ако не осъществи замисъла, вложен от Небето в него, човекът става излишен и трябва да умре. Завинаги. Защото макар енергията да е основа на материята, и тя подлежи на разпад.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Ако не бе нужно да ви говоря, нямаше да ви говоря. Знанието за миналото има значение доколкото помага за осмисляне на бъдещето. Животът на всяко разумно същество е плод не толкова на обстоятелствата и обкръжаващата го среда, колкото на неговия начин на мислене. Как ще знаете къде сте и накъде вървите, ако не съм ви казал откъде сте тръгнали? Как ще разберете своето предназначение, ако не съм ви казал кои сте? Как ще знаете кои са ваши врагове, ако не съм ви казал кои са вашите братя и родители? Бяхте предупредени, че „Ще дойде човек, който не е човек...„, само че вие подминахте предупреждението.

ПРОБУЖДАНИЯ

„- Тате, какво значи думата „белоснежен”?

- Ами… бял като сняг.

- А нима снегът е бял?”

Животът е нещо много повече от химически процеси и физически действия. Животът е Божествен ритъм, синтез, творец на информация, управляван по Божествени закони. Затова не всички разбират живота. Управляващите обаче го разбират. И му пречат да оживее. Истинските управляващи, ръководителите на нашите президенти и царе, ръководителите на човешките тайни общества и конспиративни съвети. Истинските управляващи, деградиралият елит, съставен от бивши човеци, умъртвили в себе си човешкото. Истинските управляващи, предателите на Земята, враговете на Бога. Те знаят какво е Живот, затова му пречат да оживее. Иначе как да си обясним безпощадните удари по всичко, намиращо се извън техния контрол. Наистина ли една малка групичка от пет, десет или сто човека е в състояние да разклати, още повече да унищожи цялата обществена система? В състояние е! И ще ви кажа защо.

Неконтролираните от управляващата върхушка действия, даже най-нищожните неконтролирани и ненаправлявани действия пораждат нови подводни течения в енергийното житейско море. Оттам се вземат малките и големи водовъртежи, реката на Времето престава да тече бавно и плавно, течението ту се забавя, ту се ускорява. Водовъртежите от своя страна поглъщат безразборно всичко, изпречило се на пътя им. Вече трябва да разбирате начина по който малкото камъче преобръща колата и възможността крилото на пеперудата да предизвика ураган. Как малкото търкулнато камъче предизвиква всепомитаща лавина. Властниците, въобразили си, че са Властелини си поставят за цел да поставят под свой контрол Времето, което идва. Но те знаят ли какво е Време? Да се примирим ли с унищожителният контрол, да му се подчиним ли?

Разбира се, властта не е това, което почти всички хора си мислят, че е. Властта не са временните разпоредители на временно поверени в техните ръце материални творения. Властта не са взаимозаменяемите кукли от политическия театър. Пред вас е признание на човек, разбиращ какво е власт: „Да вземем тези дълбинни шахти, или обратно – загадъчните вертикали, където са концентрирани гигантски ресурси, както материални, така парапсихологични и духовни. Тези ресурси са концентрирани в продължение на четири до шест века. В тези центрове не биват допускани всички хора не само защото входът за непосветени е забранен, но и защото качеството на огромното мнозинство хора е нищожно. Разбира се, в центровете биват привличани /рекрутирани/ нови хора, тъй като там не живеят безсмъртни. Но се извършва сепарация, много сложен подбор. При това подборът върви по линията на елита. Ти можеш да влезеш в елита и да се окажеш в задънена улица. Ти си в елита и същевременно си глупак. Ти си човек от Холивуд, но кого от Холивуд ще вземат в закритите заведения? Принадлежността към елитите не означава придвижване, не означава, че стоиш на Пътя. Нашите политици, както и ненашите са само креатури на загадъчните и тайнствени сили и на сегментите на обществата. Хората от центровете не носят специални шапки, те не ползват масонска символика.”

Къде греши човекът от елита? Греши, че също като повечето хора и дори като голяма част от човеците, той вижда само своя свят. Той не осъзнава себе си като част от Космоса и като дете на Небето. Дори когато елитът влиза във връзка със същества от други светове, той пак не успява да излезе извън земното си мислене. Четири до шест века не са равни на четири до шест милиарда години. Затова пред този по своему могъщ елит Вратите няма да се отворят и той няма да влезе в голямото семейство дори на Системата. Трябваше най-сетне да го кажа и го казвам. Има още една причина, поради която елитът е отхвърлен. Тя е, че елитът осъди Българите на смърт, а върху Българите лежи отговорността за Небесните стълбове на Земята. Тази отговорност е причината да съм тук и сега. Впрочем елитът, истинският управленчески елит мрази и презира не само Българите. Той мрази и презира хората въобще, хората като обособила се раса от разумни и не толкова разумни същества. Този елит мрази и презира самия Живот и самата идея за Разумност: „Хората, които носят в себе си човечност не са в състояние да усвоят контурите на тези наши античовешки представи, или иначе казано на паралелните симетрични представи.” Сега вече ясно се вижда връзката между единния елит и човеконенавистническите земни режими, причинили безброй страдания и станали причина за смъртта на стотици милиони хора и човеци. Такъв елит е отречен от Небето, с каквато власт да се ползва днес. Пред такъв елит бъдеще няма. Да кажа ли на „елитарния” претендент за безсмъртие един от капаните, в които вече се е хванал? Той малко се усеща, но недостатъчно. Капанът се нарича компютър.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Да, елитът вече не ползва Мрежата, разбрали са. Дори хлапетата усещат, че държавите са в паника от Интернет. Заради тегленето на песнички и филмчета? Специалистите на по-високо ниво са озадачени: Мрежата сама, без човешка намеса почва да се брани, да отвръща на ударите, целящи посегателства над нея. На най-високо ниво вече се опитаха да спрат Интернет, без оглед на последиците, да го унищожат. Не успяха. Сега се опитват да уплашат потребителите: „МВР ще знае по всяко време на денонощието кога сме били в интернет, на кого сме пращали имейл или съобщение по ICQ, както и с кого сме говорили по телефона, използвайки глобалната мрежа.” Денонощното следене на стотици хиляди потребители изисква огромен ресурс. Човешки и финансов. В името на какво? Но не в Мрежата се състои главната опасност, а в самата машина. Още през 2000 година имаше успешни експерименти за пряко превръщане на мисъл в текст върху монитора на компютър. Фактът противоречи на всичките човешки научни представи, но си остава факт. А толкова отдавна им беше казано, че не бива да отварят „Кутията”! Как ще защитят беззащитните си приемо-предаватели, наречени „мозъци” от нея? Ще се откажат от ползването на компютри? Тогава ще изостанат, ще бъдат изместени от други. Ще продължат да ги ползват? А как ще се откъснат от техния контрол? Известни са множество случаи на разумна намеса в работата на компютри, несвързани с никаква, даже локална мрежа. Намесата не е дело на никаква земна Служба. Кой и как ще осуети намеса, за чиято природа нищо не е известно? Припомням непубликуван никъде конкретен случай. През 2000 година в компютър с параметри 185 МВ хард диск и 17 мегахерца тактова честота, несвързан с никаква мрежа отникъде се появява текст, който едва бил отворен с някакъв рядък шрифт. Текстът бил на лош латински език. С правилна латинска граматика, но съдържащ множество непознати думи. По-нататък няма да разказвам. Човекът, който успя поне отчасти да разчете текста знае защо. Останалите е по-добре да не научават. Подобни текстове са пращани сред представители на елита и те са уплашени. Опитват ход след ход с цел неутрализация, без никой да даде желания резултат. Единственият верен ход е да научат кой контролира компютрите, кой и с какви цели се ползва от тях. И да постигнат някакво споразумение. Дори да научат, връзката и споразумението са напълно изключени. Знае ли „елитът” защо?

Станаха известни опитите по имплантиране цивилизацията на съществата, наричани условно „неандерталци” в телата на плъхове. Ще си признае ли елитът кой му е дал идеята и технологията? Кой реално контролира опита? И докъде е стигнал експеримента, след като хората и човеците вече не могат дори да го наблюдават?

Следващият капан е с име „Тоутатис”. Той минава все по-близо и по-близо до Земята. Предстоящият удар вече може да се изчисли. Ще продължи ли елитът да упорства дори с риск за собствения си живот или най-сетне ще признае, че през последните столетия се е вършело огромно престъпление срещу хората, срещу човеците, срещу Космоса и срещу Небето?

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Още една снимка от Марс.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)