Новият кръг

- На 6 януари 26-годишният Тодор Лазаров - син на собственика на най-голямата погребална агенция в Перник "Гея", е убит с един изстрел в главата пред дома му на ул. "Кракра"15. Според РДВР-Перник жертвата е от обкръжението на благоевградския "висаджия" Васил Горчев Кьоравия.

- На 20 януари в Благоевград, в нощния бар на хотел "Ален мак", е прострелян в главата от дистанция 45-годишният Васил Горчев Върбанов, известен с прякора Кьоравия.

- На 5 февруари в София, на ул. "Цар Самуил" 11 е намерен застрелян с два куршума в главата в колата си "Ауди А6" Георги Стоянов Василев, собственик на

фирма "Паркиране и гаражи мениджмънт" АД. Георги Василев е бил три мандата общински съветник от групата на СДС.

- На 16 февруари в София, в кв. "Люлин", в заведение "Бъфало" е убит 46-годишният Димитър Тодоров - Бретона, осъждан за хулиганство и грабеж на лично имущество. Убийците нападнаха джипа на банкера Емил Кюлев в движение на бул. "България".

- На 5 април в Равда е застрелян трийсетгодишният Мариян Георгиев (Марата). Георгиев е основен свидетел на прокуратурата по делото за убийството на Димитър Стаматов-Мастара, станало на 21 ноември 2002 г.

- На 15 април в с.Душинки, Брезник, е намерен мъртъв шофьорът на Фатик Румен Желязков.Трупът е открит в къща на негов приятел. 42-годишният Желязков се прострелял в слепоочието с пистолет "Парабел".

- На 11 май в София, пред блок 984 в ж.к. "Люлин" е убит 29-годишният Ивайло Рангелов, по прякор Джинката. Простреляният е работил с Сергей Георгиев - Руснака, Янко Ваташки и Йордан Гиздов. Многократно е осъждан за грабежи и изнасилвания, въоръжени обири.

- На 14 май в София, на ул. "11 август" е убит 28-годишният Константин Дишлиев. Той е прострелян близо 10 пъти в главата и тялото, когато излизал от заведение и отивал към колата си. Името на убития фигурира в около 10 фирми.

- На 30 юли в центъра на София е извършено тройно убийство - на Антон Милтенов-Клюна, Иван Тодоров - Призрака и Милен Върбанов-Цайко. Антон Милтенов-Клюна е регистриран в МВР за търговия с наркотици и кражби.

- На 25 август в курортния комплекс "Слънчев бряг" е убит братът на Васил Илиев

- Георги Илиев. Той пое бизнеса на брат си и преименува ВИС на "ВАИ холдинг". Покушението е станало в Буда бар, който е част от комплекса Мултиплейс, собственост на Илиев.

- На 7 септември в София на Петте кьошета е застрелян Мартин Хасан Дойчев - от сирийски произход, докато шофира колата си.

- На 20 септември във Варна е разстрелян варненският адвокат Митко Димитров с три куршума пред дома си на ул. "Д-р Пискюлиев" 54 . На 1 октомври 44-годишният бизнесмен Румен Юруков е убит пред очите на 15-годишната му дъщеря в столичния ж.к. "Лагера".

- На 10 октомври е убита 49-годишната Шинка Манова на ул. "Деян Белишки" в София малко след 9 часа. Джипът й е нападнат в движение, убийците са стреляли с 9-милиметрови пистолети. От две години тя работи като директор на дирекция "Последващ контрол". Преди да бъде назначена за директор на дирекция "Последващ контрол" е била директор на митницата в Горубляне.

- На 12 октомври в Перник е убит Райко Василев - Кръвта. Той излизал от близко кафене. Запознати твърдят, че Райко Василев се занимава с разпространение на наркотици и е бил момче за мокри поръчки.

- На 26 октомври 2005 г. сутринта е застрелян банкерът Емил Кюлев . Шофьорът на джипа е откаран в "Пирогов", а Кюлев е починал на място. Убийците отново са стреляли с 9-милиметрови пистолети.

- На 3 ноември сутринта в София е убит Володя Севдалинов Герговски. Два куршума пронизали главата му.”

Ето, това сме. Държава на хилядите убийства. Държава на Смъртта. И тъй като такава държава няма, значи отново се потвърждава моята мисъл, че у нас, на бившата българска земя вече няма никаква държава. Кажете ми, как може да ми харесва една подобна демокрация?

***

Някога, преди много години ме вкараха в затвора, защото исках демокрация и не приемах комунистическата диктатура. После същите комунисти, които ме арестуваха и съдиха, се превърнаха в единствени и непогрешими демократи, а аз станах екстремист и вреден за демократичното общество вражески елемент. Така намразих не само демокрацията, но и самата дума „демокрация”. Нищо странно, нищо неестествено. Същите чувства споделят 90% от българите. Аз не искам да убеждавам никого в моята „специална” правота, аз не принадлежа към „елита”, не съм нищо различно, нищо отделно от всеки нормален българин. Онова, което искам, е хората да разберат истината за вчерашния, за днешния и за утрешния ден. За себе си, за моето семейство и нашите патила сега не искам да говоря. Част от случилото се бе изнесено в Интернет. Нас наистина ни унищожават един по един и никой не си мърда и малкото пръстче, за да ни защити. Ние, които представлявахме имунната система на нацията си отиваме. Скоро няма да остане нито един от нас, а поне досега не се намери кой да ни замени. Нашите знания и нашият опит ще потънат в небитието, тъй като ние не успяхме напълно да ги документираме и да опишем какъв живот живяхме и през какво преминахме. Вижте следващата снимка и ще разберете какви са мотивите. Снимката е от сп. „Борба”, издание на Българския национален фронт в изгнание.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Ние, българите винаги първи сме намирали пътя за борба и първи са тръгвали по него. Ние, българите определено имаме с какво да се гордеем. Ние като народ множество пъти сме се оказвали родители на идеи, на които е било съдено да завладеят света, да внесат промени в него. Затова нашите врагове се стремят да ликвидират физическите носители на идеята. И този път са решени да се разправят окончателно с нас. Пак преди години, мисля, че беше през 1992 г. написах статия, която препечатвам и тук. В края на 2007 година разни провокатори ме питаха какви статии съм писал преди години. Ето какви, не се отричам от думите си:

ПЪРВИТЕ БЯХМЕ НИЕ

Лъжа е, че българският народ не се е борил за своята свобода. Лъжа е, че ние, българите безропотно сме свели глави пред комунизма. Нямахме въстание като в Унгария през 1956-та, нито своя Пражка пролет през 1968-ма, но затова пък първи поехме пътя на въоръжената борба срещу човеконенавистната болшевишка власт.

Никой не ругае собствената си история, но през последните години и такива типове се навъдиха у нас. Необходимо е да им заявим: Ние, българите няма от какво да се срамуваме. Хиляди българи грабнаха оръжието още в първите дни на “пролетарската” диктатура. Затова че загубихме, не сме виновни ние, а същата Европа, която носи своята непростима вина за провалянето и на Унгарското народно въстание, и на Пражката пролет. Виновни са и Съединените щати, оказващи помощ на Йосиф Юдашвили - Сталин при унищожаването на народите от Съветския блок. Затова позорът нека бъде техен, а наш дълг е да си спомним мъртвите герои, станали легенда приживе. Да си спомним и живите герои, за които борбата още продължава.

Вангел Агликин. Отначало участва в бойната група на полковник Иван Гологанов, а после образува своя чета, с която броди из Пирин и Рила.

Радко Щангалов. На 28 април 1945 г. неговата чета разбива цяла комунистическа рота в местността Предела, Рилско. През март 1946 г. в сражение с четата, комунягите дават 16 убити, а горяните нито един. На 30 април 1947 г. при Огражден горяните ликвидират още 12 милиционери. През март 1951 г. те събарят моста над р. Струма край Петрич, като премахват още шестима червени. Паметен ще остане и денят 20 април 1951 г., когато става голямо сражение край Жарбанското поле при Струма. Там със смъртта на героите паднал известния Стоян Вампира.

На 30 август 1957 г. загива и Вангел Агликин. Радко Щангалов беше жив поне до средата на 90-те години, после за съдбата му не се знае нищо.

На 12 юли 1947 година войводата Иван Менчев убива началника на пловдивската милиция, заедно с други милиционери.

Живи в народната памет са подвизите на Васил Юруков от Хасково, Герасим Герасимов от Свети Врач, Борис Паскалев от с. Левуново, водач на групата “Калофер”. Цели три дни непрекъснати сражения били необходими на комунистическата войска, за да разгромят четата на Спиро Пилев от Петрич. Накрая се оказало, че бил убит един горянин, а останалите се измъкнали и пресекли гръцката граница. Няколко години води неравна борба Тодор Златков, бивш полицейски началник в София. След седем години, седем месеца и двадесет дни нелегалност, Тодор Златков отива в Югославия, а оттам - в Италия.

В началото на 1945 г. двадесет и един български младежи под предводителството на Иван Лазаров грабват оръжие и се отправят към Балкана. Те съзирали своята обреченост в окупираната от Червената армия България, но тръгнали. Пътят им завършил в Кърджалийския затвор. На 11 юли 1945 г. Лазаров и Марин Славов правят опит за бягство. Отново провал и мъчения. Пращат ги в Пазарджишкия затвор. През 1947 г. избухва пожар, изгаря покривът на затвора, младежите бягат и се отправят към Балкана. След две години на нечовешки изтезания те отново мислят за борба… Колко народи могат да се похвалят с подобни герои?

Още се помнят горяните от Асеновградската конспирация “Националхристиянски кръст”. Когато някои от тях били заловени, съдебният процес обхващал около 500 души горяни и техни ятаци. Произнесени били 12 смъртни присъди. За тези събития разказва в своите спомени Стефан Вълков, който е жив и до днес: “След полунощ Христо Бузов, запасен офицер и командир на отряда, Никола Дюлгеров - куриер, и Йордан Дичев - връзка с ятаците, заминаха на разузнаване. Към три часа след полунощ чухме дълга престрелка някъде в посока на нашия най-верен, всеотдаен и добър ятак - руснака белогвардеец Герман Кабанов. При тази престрелка загубихме нашите другари.” Вълков обаче премълчава обстоятелствата, при които загива Кабанов. След сражението ятакът бил заловен жив. С насочени шмайзери милиционерите извели жена му и децата му да гледат как той ще изкопае сам собствения си гроб, след което го разстреляли и заставили близките му да го заровят. Няма друга държава, където комунистите да са проявявали подобна жестокост. Георги Гавазов, друг участник в отряда, излязъл в Балкана на 14 годишна възраст не доживя рухването на световната комунистическа система. Използвайки избухването на пожар в завода, където работеше, ДС го застреля на 22 май 1984 година. Извикали Стефан Вълков да прибере в найлонов чувал обгорелия до неузнаваемост труп. В ръцете си мъртвият Гавазов все още стискал пожарогасител.

За горянското движение тепърва ще се говори и пише. Но и след неговия разгром, съпротивата продължава, макар и под други форми. На 1 септември 1955 г. Иван Палазов Георги Лозенски, Атанас Германов и Максим Шивачев създават Българската националреволюционна партия. Следва групата на Янко Янков, следва опита на Борис Арсов да организира от чужбина сваляне на комунистическата власт. Следва бунтът в Старозагорския затвор, където вътрешни присъди получават Едуард Генов, Марин Манолов, Кръстьо Атанасов… Следва конспирацията, оглавявана от Васил Златаров, следва Дружеството на Илия Минев…

Най-дългогодишният политически затворник в света е българин - Васил Узунов от Чирпан. Най-продължителната гладна стачка в света е проведена от българин - д-р Николай Попов от София. Процентно най-много жертви в борбата срещу комунизма е дал българският народ.

Официалната власт гузно мълчи, но ние сме длъжни да кажем цялата истина за онези славни и страшни години. Длъжни сме да запушим устата на безпаметните същества, опитващи се да ни лепнат клеймото на позора с лъжливото твърдение, че в България съпротива срещу комунизма не е имало. Длъжни сме да покажем на света, че ние, българите сме народ, достоен за уважение.

Длъжни сме да го сторим, защото първите бяхме ние!

Некролог на Страхил Гичев, един от първите демократично умъртвени антикомунисти

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Не го сторихме и сега страдаме заради нестореното. Много от ветераните на Съпротивата оцеляха от комунистическата месомелачка. Доуби ги бленуваната и мечтана демокрация. И тъй като се появиха спекулации какво съм писал преди години и на какви позиции съм стоял, препечатвам написаното от мен след смъртта на един от ветераните-антикомунисти.

ВМЕСТО НЕКРОЛОГ

Убит е един политически лидер. Надпартийната ни, надобективна и наднационална телевизия мълчи. Шарената ни преса - синя, червена, “независима” - също. Мълчи радиото, мълчи правителството, мълчи Парламентът…

Някой бил обран. Взели му двеста лева. Шум до Бога. За смъртта на Иван Дундаров се мълчи. Някой бил измамен с валута. Следва репортаж по телевизията. За смъртта на Дундаров - нито дума. Само слухове от ухо на ухо. Блъснат е от кола. Случайно. Преди това го пребили от бой до смърт. Пак случайно.

Опашка за бензин. Някой използвал връзки и се уредил с цяла туба без ред. По този повод средствата за масова дезинформация ни занимават с часове. И забравят за гибелта на професионалния политик Дундаров.

На някой си парламентарист му ударили шамар. Вой до небето. Възмущение от ляво и от дясно. Председателят на Народен съюз “Звено” е убит случайно. Защо да говорим за случайни неща? Двама седесари си разменили люти обиди. Виж, това вече не е случайно. Различните гледища са отразени в съответните вестници. За смъртта на последователния борец против болшевишката диктатура писа само “Нова ЕРА”. За погребението няма пари. От “ЕРА - 3” и от такива като тях ще съберат по някой лев. През това време бивши борци за светло комунистическо бъдеще и още по-светло демократическо настояще правят фирми с милионен капитал. Кой за какво се е борил. Нали така се казва?

Спи спокойно своя вечен сън, съратнико по борба. Ние помним. България помни. Историята помни. Спи спокойно, стари боецо. Ние ще продължим. Всеки от нас ще продължи. Всеки, до своята фатална случайност. Затова не ти казвам “сбогом”. Бяхме заедно в борбата ще бъдем заедно и във вечността.

Довиждане, приятелю!

08 януари 1991 г., Ангел Грънчаров

На 29 декември 1990 година Иван Дундаров бе пребит до смърт, а после, вече мъртъв - хвърлен под гумите на минаваща кола. Това първо следдесетоноемврийско политическо убийство бе подминато с пълно мълчание както от свръхдемократичната, така и от не толкова демократичната политическа класи. С постановление на прокурора Петър Бакалов, предварителното производство с вх. № 1022 от 1991 година бе прекратено. И никой не се осмели да протестира. Днес, десет години по-късно като свеждаме чела пред паметта на Иван Дундаров, ние отново повтаряме същите думи:

ПОМНИМ!

Та убийствата започнаха още в самото начало на демокрацията. И не спряха през всичките тези години. Предупреждавах, ама кой да се вслуша в предупрежденията. Тук припомням едно от тях:

ПОЗИТИВНИ ВЕСТИ С МРАЧНА ОКРАСКА

Преходът върви към своя логичен завършек. Огромни групи от българското население измират в ужасяваща мизерия, докато на други българи, значително по-малко на брой им е оставена възможността да преуспяват. Временно, само че те не го разбират. Всички, и ние, и те сме натикани в някакви мисловни матрици и си въобразяваме, че онова, което виждаме и чуваме има нещо общо с реалната действителност. Така създадената картина поражда илюзията, че нещата са наред. Нищо не е наред!

Децата ни спряха да ядат, за да могат управниците да си построят своя либерално-демократичен капитализъм. Как искате да не мразим либерализма и демокрацията? Мразим ги, разбира се! Естествено, че ги мразим. И тази омраза няма как да не даде своите плодове. Какво е това демокрация ли? Демокрация е Доган, Местан и Аналоглу да разграбват България, а българите да търпят като добичета. Демокрация е министри и депутати от милионери да се превръщат в милиардери, а народът да гладува и боледува. Разделихме се на управляващи парламентарни сили и обезсилен опозиционен народ.

Задача №1 е да спрем политиката на изтребление спрямо българите, осъществявана от демократичните правителства. Хубаво, ама няма да го направим. Нищо няма да спрем, не ни останаха сили да го спрем. Огромното мнозинство от българите спря да се интересува от политика и от партии. Всъщност хората не се умориха от самата политика. Те се умориха да чакат резултати. А резултати няма и не се предвижда да има. Скоро Преходът ще приключи. Ние, българите също.

Дали сме осъдени като народ? Вероятно да. Лишиха ни от свобода, от имущество, от граждански и политически права, постепенно ни отнемат всичко, притежавано някога от нас. Да, ние сме осъдени. Само където още не знаем каква е присъдата. Ще я научим когато започне новата война. А тя, войната няма как да не започне. По традиция България пак застана на губещата срана. Българският кораб заседна в плитчините на Атлантика.

Международното положение е в положение. Ако някой си мисли, че положението още не е стигнало до нас – греши. Положението засега се подвизава в дарените на US армията военни бази и трови въздуха над българските градове и села, но скоро ще се разпростре навсякъде. Тогава ще стане страшно. А най-страшното е, че тогава ще е късно да реагираме. Докато имаше вероятност да направим нещо, докато съществуваха реални възможности – апелирах да го направим. То се видя, че тая книга ще бъде изпълнена със стари, вече забравени текстове, ама какво да се прави. Все още си мисля, че е много важно да не забравяме миналото. Иначе се налага да го повтаряме.

ВРЪЩАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАМЕТ

През 1996 г. шестима българи изпратиха протестна декларация до Виенската среща по правата на човека. Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Григор Симов, д-р Христо Сватовски и Стефан Савовски. Извън своето морално значение, декларацията послужи и като основа за създаването на НДЗПЧ.

Илия Минев вече го няма. Но останалите могат да разкажат за себе си и своите патила. Все още могат, макар че до самия си край едва ли ще го направят. Не че има от какво да се срамуват. Гришата, например може да обясни как от с. Кайнарджа, където бе изселен, заделяше от скромните си доходи пари за Иван Янков от Кърджали, изселен по политически причини в гр. Априлци. Друга е причината ветераните да мълчат. “На кого и какво да кажа?” - реагират те при поканата да оставят мемоари. Но какъв народ ще сме, ако не познаваме своите герои?

Д-р Сватовски замина в САЩ и стана активист на Българския Национален Фронт със седалище гр. Чикаго. После те ли нещо го пренебрегнаха, той ли се разочарова, но от години нищо не се чува за него. От своето Отечество бяха прокудени Цеко Цеков и Едуард Генов. Знаете ли нещо за тези хора? Не? Сигурно защото днешните демократически водачи нямаха нищо общо с тях. Но нека не се отклонявам от темата.

През 1969 г. в Старозагорския затвор избухва бунт. Политическите затворници превземат сградата на затвора. “Съдете ме, но не ме убивайте!” - молел главният надзирател, мислейки, че е извършен държавен преврат. Такава е смелостта на палачите. Бунтът бил жестоко потушен. Дадени били жертви. Над останалите живи била извършена съдебна разправа. Допълнителна присъда получил и Едуард Генов. За идеологическо подбудителство.

След излизането си от затвора Еди не се предаде. Само че нека не преповтарям събития, описани по един чудесен начин от Ганчо Савов в книгата му “Капан за контри”. На 6. VI. 1988 г. Едуард го арестуват и под конвой го откарват в с . Михалково, Девинско. За две години. Заради подготовката в учредяването на НДЗПЧ. Осмелилите се да го посетят биват редовно задържани от ДС. Един от тях бе софиянеца Иван Тотев, наш съзатворник. Срещнах го случайно през март 2001 г. Едва го познах, приличаше на клошар или наистина бе станал такъв. Такова е отношението на седесарковците към героите, осигурили условията за промяна на политическата система в България. Да продължим с Едуард. На 13 същата /1988/ година го връщат в София, като още по пътя му обясняват, че най-късно до 18. Х. той трябва да напусне страната. Верен на себе си, Еди се опитва да отмени или поне отложи заминаването. Уви! ДС качва на влака него, съпругата му Сабина и двете им деца и ги ескортира чак до границата.

Борбата на Едуард Генов продължава и в чужбина. Дава интервюта на радиостанции, излъчващи на български език, публикува серия статии във виенското издание на в-к “Свободен народ”. По-късно се установява в Калифорния, САЩ, където живее и до днес. През лятото на 2000 г. Сабина посети за малко България. От нея научих, че Еди работи като бояджия /Участник в антикомунистическата Съпротива, с висше образование! Изглежда на Запад толкова ценят антикомунистите, колкото и тук./, а политически е преминал в крайната десница. Но не желае да се връща в страната, от която комунизмът още не си е отишъл. Пък и му било дадено да разбере, че в България не е желан…

Подобна е съдбата на Цеко Кръстев Цеков от с. Клисурица, област Монтана, първи братовчед и съратник на Янко Янков. Цеко попада в затвора заедно с него, по същия съдебен процес заради създаването на нелегална антикомунистическа организация. Достойното му поведение зад решетките потвърждават всички негови съзатворници, с които съм разговарял. След изтърпяване на присъдата, го бяха въдворили на принудително местожителство в родното село на родителите му. Бе получил странната забрана да работи в предприятие, чийто персонал наброява повече от 17 души. “По каква ли система са ги изчислили?” - шегуваше се Цеко.

При основаването на НДЗПЧ Цеко Цеков стана секретар на Дружеството. По-късно мястото му бе заето от Петър Манолов, но защо ли в пространните интервюта на Манолов не съм прочел и една думичка за неговия предшественик. Сега, когато поетът-дисидент е директор на издателство “Народна култура” разбирам защо ДС побърза да прогони Цеко зад граница. Рядкото съчетание на достойнство - ерудиция, скромност и жертвоготовност, съчетани с богатия нелегален опит го правеха особено опасен противник. Ако не го бяха прогонили, навярно Дружеството щеше да има различна съдба.

Отседнал първоначално във Виена /също като Едуард и в същото мизерно общежитие/, Цеко развива голяма публицистична дейност. Със статии в европейската редакция на сп. “Борба” и виенския “Свободен народ”, с интервюта и пресконференции, Цеко се стремеше да привлече вниманието на световната общественост към репресиите, на които бяха подложени българските антикомунисти. Също както някога бе полагал върху банкнотите печатчето с надпис “Освободете Янко!”. А по същото време, в същата Виена българските комунисти правеха фирми с откраднати от народа пари.

Остроумният, винаги весел Едуард бе сякаш противоположност на вглъбения, рядко усмихващ се Цеко. Но в главното бяха еднакви - те и още стотина души в България се бореха за справедлив и достоен живот не за шепа богоизбрани, а за всички честни и способни хора.

“Милите хора”, нашите родни комунистически демократи от БСП и техните социалистически болшевики от СДС строят демокрация единствено за себе си. /И за своите братовчеди!/ Те ни развиват тезата, че е редно и нормално да живеят добре само грабителите и купените от тях политици. А ние с вас ако ще да умрем. Дали не е дошло времето Едуард и Цеко да се върнат? И заедно с тях на политическата сцена да излязат винаги неудобните - нашите истински водачи - борците за свобода и справедливост!

И още нещо, което писах по повод смъртта на Илия Минев:

Илия Минев и дисидентите

В-к “Марица” съобщава, че общинският съвет в гр. Септември единодушно е решил да обяви посмъртно Илия Минев за почетен гражданин, а също да нарече площад на негово име. Дотук спор няма - справедливо е. Смущаващ е само епитетът “дисидент”, поставен пред името на видния български антикомунист. Невежество? Небрежност?

В нашия конкретен български случай дисиденти бяха онези еретици в БКП, които смятаха, че комунизмът е хубаво нещо, че марксизмът е правилно учение, само че социализмът трябва да се строи по малко по-различен начин. Но не го отричаха по принцип. Един от тях - Желю Желев го каза най-добре в свое интервю за известния с изящната си словесност в-к “Шок”: “Ние не приехме Илия Минев, тъй като той беше краен антикомунист”. Защо сега дисидентите искат да изкарат Минев “свой човек”?

Беше през зимата на 1998 г. Един от нашите сподели с болка: “Знаеш ли, бай Илия е много зле. Не му дават пенсия, изнемогва, а и здравето му е силно разклатено. Сега никой от управниците не иска да го погледне, но като умре ще му направят паметник и ще счупят краката да ходят на поклонение.”

Подобно е отношението не само към Илия Минев. В забрава умряха Васил Узунов от Чирпан, Стефан Лудев от Габрово, Иван Долев от Пловдив... В забрава и в крайна мизерия вегетират малцината оцелели непреклонни Българи, отказвали през целия си живот да се преклонят пред маркс-ленинизма. Но нищо чудно утре г-н Президентът да ги предложи за награда /посмъртно!/, а някой от уважаемите господа министри да поднесе лично венец на погребението им. И по всяка вероятност това ще бъде същият г-н Президент, отказал да присъди същата награда приживе, защото мъченикът трябвало да навърши кръгла стогодишнина. И уважаемият г-н министър ще е същият, отказал да отпусне пенсия, защото нещо в документите на 80 годишния старец “не било в ред”.

Неприязънта на дисидентите към антикомунистите е обяснима. Не може да се иска взаимна любов между идейни врагове. Но защо след смъртта на героите, техните врагове се опитват да ги приласкават в своите редици?

Ами защото колкото и да са безсрамни и безчувствени, на дисидентите много им се иска някога да заявят: “Те бяха от нашите! И ние сме като тях!”

Не! Не са, и няма да бъдат.

Ангел Грънчаров, 18 декември 2000 г.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Неочаквано бързо събитията потвърдиха моята прогноза. Така нареченият г-н Президент наистина награди Илия Минев с ордена, който така упорито отказваше да му присъди приживе. Само че Старецът вече го няма, за да се зарадва. А може би именно тази е била целта - никой от нас не бива да изпитва радост и удовлетворение от достойно изживения живот. Нас ни осъдиха да бъдем вечни мъченици. Е, утехата ни е, че поне после ни признават и награждават. Посмъртно.

28 декември 2000 г.

***

Не успяхме, провалихме се, но поне опитахме. За което платихме жестока цена. Нищо ново, повтарят се събитията след Освобождението на България от османско робство, когато били стоварени жестоки удари срещу старите поборници, старите национал революционери, техни съратници и семействата им. Само че сега ударите са много по-безмилостни. Пак се налага да се повторя, но същото писах преди повече от десет години. Тогава ми казаха, че написаното от мен е черногледа фантастика. Сега дори от телевизионния екран се твърди същото и се дават факти в подкрепа на писаното от мен преди толкова време. Все повече българи стигат до същите изводи и до същите мисли. На 19 февруари по Телевизия СКАТ разказаха потресаваща история. Как след 1878 година на репресии били подложени съратниците и близките на Васил Левски. Майката и сестрата на Апостола се самоубили от мъка, а брат му се принудил да работи като ратай на чорбаджиите и да проси, за да не умре от глад. И как наследниците на същите изедници и днес ни управляват. На всичкото отгоре, ехидно се усмихват, застанали под портрета на Левски.

След 1944 година били гонени и затваряни комунистите-идеалисти, борили се за по-добра България. След 1989 година същата съдба постигна съратниците на Илия Минев, както и повечето герои, посмели да се опълчат срещу комунистическата диктатура. Целта е ясна, да не останат личности, намиращи се извън Сценария за унищожение. Да не останат хора, които биха могли да създадат някаква, макар и най-слаба организация на съпротива срещу унищожението. И наистина, като се оглеждам, не виждам никой в България, който да направи нещо реално. Никой, който притежава възможност да се опълчи срещу Злото. Нима сме обречени, нима всичко е загубено? Да припомня какво писах тогава:

СМЯНА

"Отстъпва Желязното племе, заменя го Златният род." - Вергилий, IV еклога

Революции, преврати, промени във формата на управление - всичко е измама. Държавите се управляват от едни и същи династии. Промяна, при това не винаги настъпва и когато една нация завладее друга. Но не за такава промяна искам да пиша сега.

Този свят не е наш свят. Той не ни иска, той ни отхвърля от себе си. Не ни приема. Но ние ще пристигнем съвсем ненадейно като огромна организирана сила и светът няма да ни устои. Ще прогоним желязното племе и на негово място ще възцарим нашия велик Златен род.

Каква е разликата?

Безсърдечие, безчувственост, безчестие и алчност - ето кои са белезите на желязното племе. Нашите наставници ни учеха друго - чувствата са, за да бъдат изживявани. И когато Тангра ти праща събитие, изживявай докрай породените от събитието чувства. Ние знаем: иде време, когато Владетелят няма да е равнодушен пред сълзите на сирачето и вдовицата, той ще страда с тяхното страдание, затова искрено ще се стреми да не го допуска.

Но за да дойде Златното време, за да се възцари Златният род над очакващите го народи, новите идеи трябва да са проникнали в човешките души и сърца. Нашата инвазия ще бъде интелектуална и духовна. Не с оръдия и ракети ще завладеем света, а с Учението на Бъдния ден. Само че вместо зло, както вършеха други преди нас, ние ще носим на хората добро. Ние няма да допуснем да ни намразят, както това се е случвало със завоевателите от предишните Епохи.

Как ще ни повярват?

С какво ще докажем, че говорим истината?

С разкриване тайните на Миналото и посочване посоките на Бъдещето!

Как са се развивали събитията в България през последните столетия? След освобождението от турска власт, лека-полека старите поборници са изтласкани настрана или направо избити. Начело застават синовете и внуците на онези, които Христо Ботев нарича "народни изедници". После същото се повтаря през 1944-47 година. Сега сме свидетели на поредното превъплъщение. Властват едни и същи родове, даже слугите им с малки изключения са едни и същи. Тук ще добавя, че не е задължително истинските властници да заемат престижни постове и министерски кресла. Реалната власт от твърде дълго време не е публична, тя не се излага на показ, а диктува из под подмолите, крие се зад завесата. Но ето, идем ние и дръпваме плътната завеса!

Чуйте:

Революциите не изяждат своите деца. Просто Желязното племе не отстъпва властта си. И няма да я отстъпи, докато не се яви достоен противник, който да му я отнеме.

Така беше досега!

С тихи стъпки пристъпваме ние, безшумно напускаме нашия "Фронт на катакомбите". Но пристигаме като победители. Ние сме потомците на Златния род, които си припомнихме миналото и съзряхме Бъдещето.

Това бе написано преди повече от десет години. Тогава контурите на бъдещето бяха по-размити и бе по-трудно да се повярва какво ни чака. Сега стана очевидно и не може повече да се крие. И макар днес да е неимоверно по-трудно, надеждата остава. Не всичко е загубено.

Къде виждам надежда. Събитията в Косово показаха реалността на етническите войни. Косовският въпрос бе създаден от сръбските комунисти, които в своя стремеж да увеличат населението на Югославия, развъждаха албанци. Също както у нас българските комунисти развъждаха цигани. Някои сръбски комунисти прогледнаха, само че беше прекалено късно. Из книгата на Иван Стамболич "Път към безпътицата": "Ръстът на албанското население е рекорден в Европа. Няма такъв капитализъм, който може да запълни подобна дупка, да намали относителното изоставане." После Милошевич нареди убийството на Стамболич, после на свой ред Милошевич също прогледна, но беше пропуснал момента. Дойдоха демократите и на свой ред убиха него. Така ще стане и у нас, ако чакаме политиците да прогледнат и едва тогава да направим нужните промени. Няма какво да ги чакаме, достатъчно е народът ни да прогледне. А политиците спокойно можем да хвърлим на кучетата, както те сега нас са хвърлили.

Ето един от тези политици, които ни учат на демокрация и либерализъм. Един от тези, които ни говорят за пазарна икономика, а ни изкараха на пазара за роби.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Политиците продължават да лъжат и да бълват безсмислици за „ляво-дясно”, за „демокрация” и „толерантност”. Но все повече хора не само у нас, а и по цял свят осъзнават, че войната не е между комунизъм и демокрация, между пазарно и планово стопанство. Войната е между нации, по-точно за унищожение на старите културни нации и подмяната им с паразитно безпросветно население. Още през септември 2004 година заявих: „Всички реват, че човечеството бива изтребвано. Чрез глад, болести, войни и т. н. Наблюдаваме обаче друго. Като численост, човечеството се множи. Кое от двете твърдения е вярно? Верни са и двете. Милиони хора биват изтребвани с помощта на гореспоменатите методи. Същевременно бива насърчавана свръхраждаемостта на други. Ако направим внимателен анализ ще видим, че биват изтребвани силните, разумните, културните народи, а се развъждат получовеците. Ето, тук търсете смисъла.” Обикновените, мачканите, изтребваните хора виждат ясно, само че са безсилни да променят нещата. И все пак не всичко е загубено. Събитията засягат интересите на могъщи сили, най-вече на Русия и на Китай. Тези сили ще се опитат да ги променят. Промяната е невъзможна без да се опре върху някого вътре в страните, обречени на унищожение. Както виждаме, всяка, дори най-малката организация е поставяна под контрол. Но могат да се създадат идейни центрове. Може да се направи обратното на онова, което Злото направи преди близо един век. Цитат от „Утрото на маговете”: „Лорд Туидсмур, писал под псевдонима Джон Бюкенън, публикувал два романа, "Съдът на Разсъмването" и "Плененият принц", в които се съдържат опасностите за западната цивилизация от интелектуалните, духовните, магическите "енергоцентрали", вдъхновени от Великото Зло." Ами ако бъдат създадени същите "енергоцентрали", само че вдъхновени от Великото Добро? Представете си едно духовно Огнище, в което всеки ще може да хвърли своя наръч съчки, за да се разгори то още по-ярко. Представете си едно Огнище, от което всеки може да вземе въгленче, за да разпали своя Огън. Представете си един Център, способен да поддържа Българското, да дава вяра на хората, да показва пътищата. Ние можем да изградим реален духовен и интелектуален елит, на който да се опираме в трудни за нас дни. Именно този елит ще бъде в състояние да се обърне към Русия или Китай, арабския свят, Иран, или откъдето и да дойде съпротивата срещу плановете на САЩ. Именно този елит може да изгради реалната Съпротива срещу геноцида. Не е задължително да изповядваме същите идеи с ръководствата на тези страни. Не е задължително дори да сме си симпатични. Достатъчно е да имаме общи интереси.

Не казвам, че трябва да се превърнем в слуги на руснаци, китайци или араби. Никой не уважава слугите. Спомням си как през 2003 година в Москва демонстрирах високо национално самочувствие и бях на много по-голяма почит сред руснаците от угодничещите „български” дипломати. Руснаците сега подпомагат така наречения „Кръг Нова зора”, но имам сведения, че не са доволни от тези червени блюдолизци и усилено търсят истински съюзници. Достатъчно е да покажем, че врагът е общ, че целите ни съвпадат. Достатъчно е да докажем, че за нас борбата срещу глобализма е вътрешно убеждение, борба на живот и смърт, а не желание да се харесаме някому, за да получим поредната субсидия. Достатъчно е да покажем, че противопоставянето на вашингтонската администрация за нас е битка за спасяването на собствената ни Родина, и някои ще припознаят в нас свои приятели и съюзници. Вярвам, че тогава ще получим оная материална подкрепа, която сега ни липсва, за да постигнем целите си. И това няма да бъде подаяние или милостиня, а дял в постигането на общите цели. Много искам да вярвам, че идва времето на една световна национално-освободителна война срещу глобализма. На една война на всички нации срещу световната Змия. Много искам да вярвам, че войната е на прага ни и няма да я избегнем.

Да виждате някаква разлика между лицата на комунистическото минало и днешната демокрация? Аз не виждам.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Мисля, че на темата „Русия” трябва да се спра по-подробно. Не защото се страхувам, че ще ме обявят за комунист. Все ми е едно в какво ще ме обвинят. Страхувам се, че други ще се уплашат да не ги нарекат комунисти. Или пък да си рекат, че щом се обръщат с добро към Русия, значи застават на страната на комунизма. Просто някои понятия трябва да бъдат изчистени, все още се злоупотребява с тях и малцина се замислят. Преди време писах нещо по въпроса, но то потъна в безкрайните дебри на Интернет. И него ще включа към текста си. Аз съм си го писал и не могат да кажат, че съм плагиатор. Поне от себе си имам право да преписвам. Да, аз съм на мнение, че въпреки множеството наши различия, а често и противоречие, ние трябва да потърсим връзка със силите, противопоставящи се на американския глобализъм. В противен случай сме обречени. Спомням си как през 1990-92 година ние, антикомунистите бяхме разделени с помощта на изкусни интриги, как не успяхме да се обединим, да преминем към единодействие и ни биха поотделно. Тоя бил такъв, оня бил онакъв, на трети носа му бил крив, докато не остана никой. Ще бъде глупаво да повторим същата грешка в планетарен мащаб и да позволим на шепа банкери да отнемат и последните надежди на хората от цял свят. Звярът наистина е силен, и ние, народите по света сме длъжни да намерим път един към друг. Конкретно за нас, българите е особено важно отношението към Русия.

ВНИМАНИЕ: ЗАДАВА СЕ РУСОФОБСКА ВЪЛНА

Напоследък се правят опити за слагане на знак за равенство между русофобия и антикомунизъм. Всъщност русофобията е поредното оръжие на ционизма. Поредно оръжие на същия ционизъм, който навремето създаде комунизма. Да се върнем няколко години назад.

Имаше искания за демонтиране на съветските и комунистически паметници в България. Не на руските, а именно на съветските. Комунар-социалистите обявиха исканията за проява на русофобия. Тогава, през октомври 1993 година във в-к АНТИ написах: "По стария път от Ботевград до София можеха да се видят паметници на загинали в Руско-турската война. Техните кръстове бяха откъртени. Кощунството с паметта на загиналите бе извършено от комунисти. Зная, че кръстове са къртени на много места из България. Поругани паметници на български, руски, финландски и румънски войници още могат да се видят. Комунистите са врагове на всички народи. Затова истински русофоби могат да бъдат само те. А ние сме просто срещу насилието и подтисничеството. Но има и нещо друго. По силата на своята идеология марксистът е безотечественик. Армията, окупирала нашата Родина през 1944 година не е руска, а съветска. Нито Сталин, нито Берия бяха руснаци. Оказа се, че и любимият им Ленин няма нищо общо с Русия. Освен с нейното разорение. Та за каква русофобия става дума?"

Сега, 13 години по-късно се развихря нова русофобска вълна. Като най-върлите русофоби са довчерашни най-предани на СССР българомразци. Като комунистическия галеник Соломон Исаак Паси. Или като преподавателя по марксическа политикономия Иван Йорданов Костов. Или като агента-провокатор Антон Радославов Рачев, подчинен на О. З. генерал Бриго Аспарухов. Същия Бриго Аспарухов, когото Негово Величество министър-предателят Симеон с дългото име готвеше за посланик в Русия, и когото руснаците отказаха да приемат за посланик. Дали е случайно?

В русофоби се преобразиха и изродите от старата ДС, преименувани на НСС. Да видим какви са техните действия. Те, старите ДС изроди от Националната служба за сигурност май изобщо не признават съществуването на българска нация. Организират атентати срещу български националисти и техните семейства, а същевременно покровителстват паразитиращи цигани. И ционисти. И турски миллиетчии. Преди години комунистическите вестници наричаха "Сивите Вълци", известната турска терористична организация "преторианска гвардия на неофашизма", а днес комунистическите тайни служби преследват по обвинения в неофашизъм противниците на "Сивите Вълци". Та на коя нация всъщност служи тази служба и бива ли да приемаме сериозно нейните обвинения?

В момента най-големият, смъртният враг на България е ционизирания евроатлантизъм. Вече са известни еврейско-американските планове за ликвидиране на българската нация и създаване на нова еврейска държава върху опразнената от българи територия. Русия отново се оказва наш естествен съюзник. И същите типове, които довчера служеха предано на юдео-комунизма, днес с не по-малка преданост се поставят в служба на юдео-атлантизма. Разбира се, че ще бъдат русофоби. Също както видният антиционист, беглецът от комунизма, живеещият в емиграция Никола М. Николов бе твърде приятелски настроен към Русия.

Нито съветската, нито руската политика към България не могат да се разглеждат еднозначно. Йосиф Джугашвили /Юдашвили/ - Сталин беше откровен антибългарин. Волжкият българин Леонид Брежнев пък не криеше симпатиите си към нашата страна и към нашия народ. Останалите съветски и руски ръководители в отношенията си с нас поставяха на първо място своите собствени интереси. Което е напълно естествено и нормално. От Русия и СССР сме видели и добро и зло. Сегашният исторически момент обаче изисква близки приятелски отношения с руската държава. Защото САЩ и Израел безусловно се стремят към нашата гибел, а сами не можем да се справим с могъщия и опасен враг. Нека също не забравяме Волжките и Кавказки българи в Руската федерация, както и руското малцинство в България. Натрупват се много фактори, прекалено много, за да ги загърбим с лека ръка. Освен ако приятелството с Буш и евродепутатските заплати не са ни по-скъпи от съдбата на нашата Родина.

Сега някой си Местан, някой си Бехар, някой си Костов, някой си Рачев и някой си Леви ще ни изкарат русофили. А оттам като нищо ще ни набедят и за комунисти. Ако го направят, знайте, че нито Местан, нито Бехар, Костов, Рачев и Леви познават нашата идеология. Защото за нас разните "филии" и "фобии" са болестни състояния, също като в медицината. Прояви на извратено, отричащо националната принадлежност съзнание. "Фили-те" и "фоби-те" се прикрепват към една или друга сила, към една или друга държава, а националният интерес да върви по дяволите. За един български националист това е недопустимо. Българският националист преди всичко се интересува от интереса на българската нация и на българската държава. Ето защо ние не можем да бъдем русофоби. Както не можем да бъдем и русофили. Ние можем да бъдем само и единствено българофили. Иначе защо сме националисти?

Нашата цел не е да служим на една или друга чужда сила. Нашата цел не е да провалим една или друга партия, не да развалим една или друга мизерна комбинация. Нашата цел е да провалим самата демократична система, от която ни дойдоха всичките беди на главата. Тази цел е много по-голяма от всякакви там "фобии", "филии" и всякакви демократични болестни състояния. Ние от тях не боледуваме, ние сме имунизирани. Ние сме Български националисти. Ние сме творците на новата българска Държавност. Ние сме Воините на Тангра.

Следва кратко отклонение. Хайде стига с тези комплекси. България нито е малка и бедна страна, нито българският народ е тъп и невеж. От какво са породени днешните трудности? От продажните политици и от огромния паразитен слой, който смуче като кърлеж държавата. Само че носталгията по спокойното минало няма да ни помогне. Нека не се заблуждаваме. Върхушката на Българската комунистическа партия в последните години на своето управление взе милиардни доларови заеми. Вместо да ги вложи в икономиката, тя разпредели по-голямата част от сумите между свои верни хора и ги изнесе в чужбина. Това беше първата фаза от ограбването на България. После БКП създаде крадливото СДС, регистрира етнопартията ДПС, внуши безнаказаност на малцинствата. На българина му бе отнето всичко, което можеше да му се отнеме с изключение на единия гол живот. Започна втората фаза на грабежа. Накрая дойде (или бе доведен) Царят, който за пари и срещу опрощаването на дългове продаде своята корона. И ето, намираме се в третата фаза от грабежа. Отчаяни, обезверени, без път и без посока. Какво да очакваме занапред? Можем ли изобщо нещо да очакваме? Можем. Ако се огледаме, ако се размислим, може би ще намерим правилния път и ще стигнем до правилното решение. Нека видим как е в Русия. Почвам с нещо много близко до всеки от вас, който е имал нещастието да се разболее. Или пък някой от най-близките му да се разболее:

“Всеки сам за себе си се е примирил: живей докато си здрав. Разболееш ли се сериозно – лягай и умирай. Нали заради една операция няма да си продадеш жилището и да оставиш децата си на улицата. Тези, на които им стигат парите ние почти не ги познаваме. Само четем за тях по вестниците и ги гледаме по телевизията. Те живеят в друг свят, ние не ги интересуваме.” С. Кара-Мурза, "Правда Москвы", 1998 г. Да забелязвате някаква разлика? Поне аз не забелязвам.

За да осъзнаем колко еднаква е ситуацията в нашите страни, и колко еднакво мислим по отделни въпроси, ще приведа откъс от книгата на Борис Миронов „За необходимостта от национално въстание”: „Ще подчертая още веднъж: страната подкрепи малко известния зад пределите на Москва и Свердловска област човек само затова, че този човек изрази накипялото тогава у мнозинството нетърпение към Комунистическата партия, довела страната до катастрофа. Но сега, когато животът в Русия се превърна в кошмар, ние с носталгия си спомняме за времената на пенсиите от 120-130 рубли, за захарта по 90 копейки и за колбасите по две рубли. Така идеализираме миналото, че забравихме непоносимостта на онзи живот. Да, днес се живее стократно по-зле от преди, но нима под комунистическата власт живеехме по човешки? Нима за такъв живот бяхме достойни? Разбрахме кой е Елцин и сме готови да се върнем към Лигачов и Рижков, без да осъзнаем главното: всичките тези елцини, лигачови, примакови, рижкови, зюганови, явлински, жириновски – всички те са еднакви кукли, марионетки. Оръдия на змията, изпълзяла в Русия в началото на века /става дума за ХХ век/. Същата змия само смени кожата си от комунистическа на демократична, а нейната юдейска същност си остана, каквато беше и през 1917 година – русконенавистническа, смъртоносна за руснаците. При днешния демократически режим само разцъфтя това, което бе посято от комунистите, което зрееше при тях. А сега погледнете как комунистите отстраняваха нас, руснаците от властта. Повече от половината население в СССР бяха руснаци, повече от 60 процента работници и селяни бяха руснаци, а между депутатите имаше само 26 процента руснаци.” Сменете „Русия” с „България”, сменете „руснак” с „българин” и ще видите, че и там, и тук е все същото. Ние се печем на един огън. Някога Ванга ни съветваше да не чакаме нищо хубаво от американците и твърдеше, че спасението за българите пак ще дойде от Русия. За първото се убедихме, че е била права. През 1989-90 година вярвахме, че от САЩ иде свобода и демокрация. Че иде изобилие и нормален човешки живот. Че американците ще помогнат в България да се наложи спазването на човешките права. Да, точно това се случи, само където пропуснаха да ни съобщят, че нас, българите никой не ни брои за човеци. Та от Америка ние видяхме само зло. Сънувахме прекрасен демократичен сън, който бързо, много бързо, даже прекалено бързо се превърна в демоничен кошмар. Първото предсказание на Ванга се сбъдна. Остава да доживеем до второто.

Ако не помните как почна голямата Измама, нека ви припомня

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

На Запада, на ЕС и „великата демокрация” САЩ наистина не можем да разчитаме. През юни 2007 година проф. Янко Янков писа: „…Правителството на Република Франция, включително и френският дипломатически корпус в София, по същество са работели съвсем не за „демократичен преход в България”, а за това - комунистическият елит да осъществи нов тотален ГЕНОЦИД върху българското население, в резултат на който не само да запази в нова модификация политическата си власт, но и да получи неимоверно по своите размери богатство… „ Но не е само Франция. Същият проф. Янков можа да се убеди от собствен опит, че и Великобритания отказва да защитава старите противници на комунизма, а застава на страната на старите комунисти. Да не говорим за САЩ, чието ФБР обучава „бившите” служители на „бившата” ДС как да се доразправят с нас. На такива лицемери ние не можем да вярваме, не можем да разчитаме на тях. Ванга ще се окаже права, че ако можем да се опрем на някого, това е пак Русия.

***

Имахме много възможности да променим нещата. Проиграхме ги. Ще ви дам пример за такава проиграна възможност:

ГУША ЗА ГУША

ДС срещу ДС. Такова е положението днес. След като свършиха жертвите, палачите тръгнаха един срещу друг. Сугарев отправя обвинения срещу шефа на НСС ген. Чобанов. Целта е да бъде реабилитиран ген. Атанасов. Сякаш Атанасов не е замесен в репресиите срещу антикомунисти, сякаш не е извършвал престъпления. Журналисти от БТА срещу шефа си Чешмеджиев. Сякаш някой може да работи в БТА, ако не е ченге. Кой ще победи в спора, коя страна ще надделее? Няма никакво значение. Който и клан да вземе връх, това все ще бъде клан от Мафията. Тяхната война не е наша война. А коя е нашата война?

Непрекъснатите повишения на цените. Безработицата. Задълбочаващата се мизерия. Гладът. Недостъпната медицинска помощ. Подкупното правосъдие. Несигурността, невъзможността да направиш крачка напред, отчаянието... Нашата война е настъпващият геноцид срещу българското племе. Днес ние разполагаме с по-малка свобода, отколкото по времето на Живков. Бедният не може да бъде свободен. Днес на нас ни е отнето всичко, което може да ни се отнеме. Останал ни е само единият гол живот. Какво ни интересува, че един милиардер е наредил да застрелят друг милиардер? Какво ни засяга, че един генерал от ДС хвърля кал по друг генерал от ДС? Нас ни интересува какво ще ядем утре, нали така?

Не е така! Ние, българите сме заприличали на подводници. Лежим на дъното и чакаме опасният вражески кораб да отмине. Няма да отмине, а на нас ще ни свърши и въздухът за дишане. Затова трябва да ни интересува какво се случва. Трябва да отворим очи и да погледнем как те, нашите убийци са се хванали гуша за гуша. Сега е най-удобният момент и ние да ги хванем за гушите!

Е, не ги хванахме и сега търпим последиците. Докога ще търпим? Колко време ще можем търпеливо да чакаме с примка на шията?

В „тая страна”, в страната отсам Дунава вече няма Държава. Юдеи и юдействащи хазари, дьонмета, чандала и наши предатели убиха българската държава. Българската държава умря. Наш български дълг е да я възкресим. Спомнете си нашата умъртвена Държава. Спомнете си Държавата, умъртвена с подлост и измама от юдеите и в нейна чест създайте нова, наша, Българска Държава.

Каква организация да създадем, коя тактика ще бъде най-успешна? Ето нещо от политическата класика: "Ако съществува общ принцип, той би бил, че централизацията е необходима повече, когато се замисля настъпление, а децентрализацията - когато очакваме нападение." - /Сирил Паркинсън "Законите на Паркинсън"/ Поне засега, на тоя етап всяка структурирана организация ще бъде обречена на провал. Нещо повече, такава организация ще причини само вреда на Делото. Отново ще припомня думите на един от нашите, изречени в самото начало, през лятото на 1998 година: "Кой може да обезглави лишей?" Сещам се и за раздразнението на следователя М. Генов през 1999 година, когато прочете в моите текстове: "Ние не строим сграда. Ние трупаме могила." Отново си позволявам да припомня някои стари свои предложения. Вярвам, че те още са приложими.