Националният въпрос

Дойде време да се постави този въпрос. Неговия дневен ред идва неумолимо с възраждането на Саракта и бе сврян в килера на небитието при наличната днес "република", която не просто доведе до катастрофа, а до крушение Българската държава. Навремето комунистите излизаха с идеологемата колко много национални катастрофи е причинило Третото Българско царство и ги изброяваха: първа, втора национална катастрофа и се самозабравяха в броенето. Днес трябва да им припомним, че тяхното слугуване с ибрика под ръка на СССР, а сега и на ЕС и СЕЩ, доведе държавата не до катастрофа, а до крушение.
Днес сме наясно, че България е единствената държава в света, която граничи сама със себе си. Това е парадокс, който бе впрегнат в експлоатация от другарите, а дори и от някои бивши легионери, които искаха да влезем в ЕС, за да си решим националния въпрос, защото след като отпаднат границите, автоматично ние си връщаме своите загубени територии, без да влизаме във военен конфликт или да правим дипломатически усилия за това. Това разбира се, беше чиста проба демагогия, защото тези територии бяха подложени на етнична и народностна изолация и асимилация. Изолацията стана асимилация, когато България стана "република". Тогава комунягите не просто забравиха нашите сънародници, но и бяха готови под давление на Коминтерна да дадът и Пиринска Македония на Югославия.
Днес де факто, ние чрез ЕС можем да пътуваме из Беломорска Тракия без визи, но това не довежда дори до културното доближаване на тази територия до нас.
Още повече, не се правят и усилия в тази посока.
Значи за нас остава другият ход - да поискаме ревизия на договорите довели до откъсването на тези територии от България.
Дне се случи един добър акт. "Атака" поиска от ЕС да се върнат на България Западните покрайнини и Струмица. Мисля, че това е един добър акт, въпреки, че винаги може да бъде поставен на съмнение заради популизъм и наближаващите избори.
Важното е, че е поставен, защото 65 години, вече, никой не го поставя.
В крайна сметка, каква е ситуацията?
Според редица изказвания, анексираните територии според Ньойския договор са за срок от 80 години, който е изтекъл през 1999 г. Аз лично, наистина не съм чел и не знам дали съществува анекс към договора от Ньои, където това да е записано. Но твърденията са, че този срок е изтекъл на
27 ноември 1999 г. Тогавашният президент Петър Стоянов изпратил нота до Гърция, че България няма никакви териториални претенции към същата.
Въпросът е сериозен, защото става въпрос за немаловажни територии, обхващащи Беломорска Тракия с излаз на Бяло море, Западните покрайнини и Струмица.
Според Ангорския договор, Турция анексирала цяла Източна Тракия след 1913 г. дължи компенсации на тракийските бежанци оттам. Турция протака и не иска да върне тези пари, което де факто може и да се прочете като сигнал, че тя не признава тези територии за свои изконни, а за временно заети. Тогава на нас нищо не ни остава да си ги поискаме обратно, вероятно при определени условия., стига те да са приемливи за нас.

Трето - въпроса с Македония. Дори това нещо, признато като самостоятелна република от евреина Филип Димитров да влезе в ЕС, интеграция с България не може да настъпи, поради просръбските правителства там и поради сърбизацията на една немалка част от българското население.
Единственото решение е да се иска преразглеждане на Берлинския договор и тази територия, да се върне към Българската държава. Евентуално друго решение е подялба с албанците, което не е много примамливо.

Четвърто - Северна Добруджа, като част от Онгъла.

Това са четири основни възли, поне на първи план, които оформят облика на Националния ни въпрос.

Националния въпрос не е само заради бъдещето, а заради справедливостта и поклонението пред паметта на тези мъченици!

Илиева нива
Тук през октомври 1913 г. са заколени от турците над 200 деца, оставени от родителите си тук с надеждата, че ще останат живи.

Тракийски мемориал
Край Маджарово - тук на 4 октомври 1913 г. турците обезглавяват 1800 българи прогонени от домовете им в Беломорска Тракия.

www.snimka.bg/album.php?album_id=10231&pid=193583

Превод на омразния "мирен" договор: Ньойски диктат

С края на Първата световна война България излиза от тежкия военен период – Балканската, Междусъюзническата и Световната войни. Само за шест години България претърпява две национални катастрофи свързани със загубата на 150 000 души, на огромни за мащабите на страната територии, с техните икономически и политически последствия.

Една от тези катастрофи е подписването на Ньойския мирен договор, който постановява съдбата на победена България. В градчето Версай близо до Париж, където са дворците на френските крале, в продължение на цяла година заседават страните-победителки.

Вниманието на Българската общественост е насочено към Париж, където се провеждат консултации по преговорите за мир, изслушват се претенции на победителите и се чертаят новите граници на воювалите държави, много често без участието на победените. Българите тръпнат за бъдещето на държавата и съдбата на националното обединение. При развоя на събитията те могат да се осланят изглежда само на надеждата, че широко прокламираните от Уилсън принципи на националностите ще накарат съдниците им да потърсят едно справедливо решение на въпроса за границите.

Откъснатите Български земи

В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-Българската и Българо-сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от Българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис ІІІ издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.

В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от "стратегически", но и от "национални" (!) съображения.

На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Условията са изключително тежки, несправедливи и унизителни. Най-неоправдани се чувстват Българите, чиито родни места остават извън така очертаните граници на Българското царство. Неизмеримо е възмущението в онези Български краища, които трябва да бъдат откъснати от старите предели и предадени на Сърбия. На път за Париж водачът на Българската делегация Теодор Теодоров, депутат на Царибродско, уверява своите избиратели, че правителството ще направи всичко възможно, за се запази този Български край в границите на страната. На 9 ноември царибродчани изпращат телеграма до Народното събрание, в която заявяват: "Апелираме да не бъде приет и санкциониран с чийто и да е подпис един такъв жесток мир, който не може да бъде дело на демократична Европа. Нека цивилизована Франция го приложи мимо вашето съгласие". Протестират и босилеградчани. От тяхно име народният представител Янев заявява, че са готови да дадат нови жертви за своята свобода.

Но Българското правителство е възприело и провежда политиката на "мир на всяка цена". Декларацията на Александър Стамболийски: "Докато ние земеделците управляваме, война не ще позволим да има", обезсърчава всички, които предлагат да се използва отново сила срещу явната несправедливост. Стамболийски и неговото правителство насочват усилията си към сближаване с Кралството на сърбите, хърватите и словените с надеждата да ги откажат по този начин от претенции към старите предели на България. Същият подход се прилага и към правителствата на Гърция и Румъния. Но всичките уверения в искреност на добросъседските чувства се оказват слаб аргумент при отстояването на Западна Тракия, Южна Добруджа и другите западнобългарски земи.

Материалът е от тук

Към първия постинг на Данчо мога да добавя само детайли, останалото той го е изложил отлично.
Детайла е от юридически характер, и преди съм го подчертавал:
Ньойският договор регулира и очертава отношенията между държавните субекти България и Кралството на сърби, хървати и словенци. И, към гореизброените от Данчо причини (че договорът просто е изтекъл, което е именно така) може и трябва да се добави и другата: че единият от обектите на договора вече не съществува. Кралство няма от 1945 година, а на "сърби, хървати и словенци" няма от 90-те години на миналия век.
Прочее, договорът е невалиден двойно: един път: поради изтичането му, и втори път: поради отсъствието на единият от обектите (или субектите) на договора.
По всички правила на юриспруденцията положението се връща към Status quo до момента на подписването му, то ест, граничните КПП се преместват и административната власт над тези територии се връща към България.

На днешния ден преди 91г.-на 27 ноември 1919 г.В Париж българският министър-председател Александър Стамболийски подписва крайно унизителния за България Ньойски договор, наложен от страните-победителки в Първата световна война. Неговите клаузи нанасят тежък удар и на военноморския ни флот. На България се забранява да притежава подводници, морска авиация и надводни кораби. Наличните торпедоносци са разоръжени, патрулните катери са превърнати в морска гранична полиция, крайцерът „Надежда” е задържан от съглашенското командване и никога повече не се завръща в България. Разформировани са военноморския арсенал и ремонтната работилница в Русе, а търговските ни кораби са реквизирани и т.н.. Фактически българският флот престава да съществува.

На борда на крайцерът „Надежда” в началото на 1911г. е инсталирана първата в България корабна радиостанция.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Малко факти за крайслера "Надежда" и радиостанцията на него:

ФЛОТЪТ, РАДИО ВАРНА И ПЪРВАТА ВОЙНА В ЕФИРА

Атанас Панайотов, капитан ІІ ранг о.р., доктор по история

Стратегическото местоположение на Варна като пристанище и главна база на Военноморския флот дава привилегията на града да бъде първопроходец в областта на радиото у нас. На 20 декември 1905 г. Народното събрание гласува законопроект за извънреден кредит на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, в който изрично е упоменато "за инсталация на безжична станция във Варна". Това решение е коментирано по-късно от сп. "Сборник на пощите и телеграфите": "… правителството е решило да построи една морска безжична станция във Варна и да се доставят няколко подвижни такива. С нея ще бъдем в постоянни съобщения с параходите, които пътуват из Черно и Мраморно морета, ще можем да се сношаваме непосредствено с Русия".[1] За съжаление, първата българска крайбрежна станция започва да работи години по-късно, но първата важна крачка е направена.

На 3 октомври 1906 г. в Берлин е открита Международната учредителна радиотелеграфна конференция, на която България участва с трима свои представители, сред които и флотският офицер Неделчо Недев - една изключителна личност, за когото повечето стари варненци си спомнят най-вече като дългогодишен директор на Българското търговско параходно дружество (юни 1932 - януари 1941 г.). Възпитаникът на Императорската кралска академия по търговия и мореплаване (завършва през август 1894 г.) в Триест (тогава в Австро-Унгария) до отпътуването за Берлин получава солидна теоретична и практическа подготовка в най-различни сфери: вахтен офицер на крайцера "Надежда", командир на парахода "Симеон Велики" на Дунава, портови капитан на Силистра, завършва Сорбоната в Париж, като едновременно с това успява да практикува в Астрономическата обсерватория в Парк Сен Мор и да се дипломира и във Висшето училище по електротехника. Не случайно подчинените му няколко години по-късно ще кажат за него: "40 магарета не могат да му носят акъла".[2]

Лейтенант Недев е включен в комисията, която приема първата българска радиостанция край Варна, до бившата турска крепост "Йълдъръм табия", близо до с. Голяма Франга (дн. Каменар), през 1910 г. След инсталирането на радиостанцията и на крайцера "Надежда" (в началото на 1911 г.), под ръководството на този наш офицер се изработват правилата за комуникацията между двете радиостанции, както и правилникът за обучението на военни радиотелеграфисти на станция "Франга".[3] Това се обяснява не само с високата ерудиция на флотския офицер, а и с факта, че бреговата радиостанция има мобилизационно назначение, което е реализирано по време на Балканската война. А на "Надежда" радиостанцията е поверена на лейтенант Сава Стефанов (бъдещ контраадмирал и командващ българския военен флот), завършил специализиран офицерски курс в Кронщад, Русия, където преподава единият от откривателите на радиото - А. С. Попов. Дейността на Сава Стефанов по подготовката на кадри - специалисти, дава основание на някои автори да нарекат "пионер на радиотелеграфното дело във флота".[4]

След подписването на протокола за радиотелеграфен обмен между българската радиостанция "Франга" (така Международното телеграфно бюро в Берн - Швейцария, назовава официално първата българска брегова радиостанция) и руската радиостанция в Севастопол (6 май 1911 г.) осъществяват първите връзки. Последователно се осъществяват контакти и с други черноморски пристанища, в това число и с Цариград, където работи също радиостанция, произведена от английската фирма "Маркони". Осъществена е и пряка радиовръзка с Атина, като тя се поддържа и по време на Балканската война. В спомените на ветерана Г. Д Сколуфанов се описва и самата апаратура: "Радиостанцията е от искров тип, със затихващи вълни. Работи с мотор от 15 к.с., антената има мощност 2,4 киловата и радиус на действие 1000 км. Приемникът е едно обикновено кохерерово сандъче, два кристални детектора и чифт слушалки. Тя може да работи като предавателна станция само 2 часа, за колкото време се изчерпва електрическата енергия от акумулаторите. Те се пълнят за четири часа. Липсва мотор за непрекъснато пълнене на акумулаторите. Варна не е електрифицирана, за да помогне в тази задача. По тези причини радио "Франга" си остава предимно приемна станция.[5]

Радио "Франга" работи на три дължини на вълната: за пряка връзка с крайцера "Надежда" (300 м), за връзка с корабите от черноморския басейн и за приемане от тях на сигнали за бедствие (600 м) и за пряка връзка със Севастопол и Одеса.[6] На 21 април 1912 г. Строевото отделение (щабът) на Флота подготвя осъществяването на системна радиотелеграфна връзка между крайцера "Надежда" и радио "Франга". Определен е график, който се изпълнява стриктно след подсилването на бреговата станция с двама флотски подофицери - радиотелеграфисти. Междувременно, и двете станции стават учебна база за свързочните поделения в София и Шумен, като приемат за подготовка освен морски и сухопътни радиотелеграфисти. Авторите на "История на Инженерните войски на България" посочват този факт и констатират: "За подготвяне на радиотелеграфисти той (лейтенант Сава Стефанов - А.П.) организира първия в България радиотелеграфен курс с курсисти от Военноморския флот и от Инженерните войски. До края на 1911 г. радиотелеграфисти в Инженерните войски, респективно в телеграфната дружина, все още няма, докато Флотът притежава радиостанция и хора, подготвени за работа с нея". Изоставането на армията продължава до лятото на 1912 г., когато от Франция са доставени две возими радиостанции с радиус на действие до 175 км и две товарни радиостанции с обсег до 60 км. [7] Твърдението, че България завършва Балканската война (1912 - 1913 г.) само с две армейски радиостанции е неправилно.[8]

Необнародван досега документ от архива на българския държавник Иван Ев. Гешов (вж. факсимилето) хвърля допълнителна светлина върху още един аспект на първопроходството на Флота в радиото. Става въпрос за препис от тайната телеграма на коменданта на Варненския укрепителен пункт № 703 от 10 октомври 1912 г. до Министерството на войната:

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Случаят е известен на изследователите. В началото на октомври военното ни разузнаване получава сведение, че на борда на пристигналия във Варна румънски параход "Принчипеса Мария" пътуват двама турски генерал-щабни офицери. Тяхната официална мисия е да подпомогнат пътуването на турски поданици от България. На 3 (16) октомври бордовата радиостанция на "Принчипеса Мария" предава сведения за бреговата батарея и морските минни заграждения на Варна. Според цитираните спомени на Г. Д. Сколуфанов тези сведения са прехванати и от радио "Франга" и от радиостанцията на "Надежда". Според Владимир Павлов това е дело на флотските радиотелеграфисти, без да конкретизира дали това е станало от едната, от другата радиостанция, или от двете едновременно.[10] Така или иначе, това е първото разузнаване в ефира, осъществено в България.

В своя труд "История на радиото в България" проф. д-р Веселин Димитров посочва, че със съгласието на началника на Флота подполковник Руси Лудогоров и по указание на лейтенантите Неделчо Недев и Сава Стефанов кондуктора (най-високо флотско старшинско звание тогава) Митьо Раев е натоварен със задачата да улавя с радиостанцията на "Надежда" новини от германската радиостанция Науен (край Берлин) и от другаде "по молба на един варненски вестник, чието заглавие още не е установено (заглавието, посочено от Раев, не фигурира в регистъра на д-р Д. Иванчев "Български периодичен печат"). За отплата редакторът на вестника обещал да помага на Флота при закупуване на резервни части за радиостанцията". Като се застрахова с фразата "ако тези сведения бъдат потвърдени", проф. Димитров посочва, че това ще е "началото на работата на българското радио като информационен източник за отечествения ни печат".[11]

Потвърждения за тези сведения, макар и косвени, има. Вероятното име на вестника е: "Телеграми и кореспонденции по Балканската война". Той има дълго име и кратък живот, но екземпляри от него се съхраняват в Музея за история на Варна. В бр. 25 от 11 ноември вестникът публикува кратката информация "Съдбата на парахода "Хамидие": "Раненият в престрелката срещу Архангеловден турски крайцер "Хамидие", придружен от един крайцер, с голямо усилие е пристигнал в Босфора и е изключен от реда на боевите кораби".[12] Съобщението, което пак на 11 ноември 1912 г. излъчва БТА, е с подобно съдържание.[13] Това означава, че местният вестник е бил информиран не по-зле от националната телеграфна агенция. В спомените на Г. Д. Сколуфанов се посочва, че радио "Франга" приема редовно новини от чуждестранните телеграфни агенции и ги предава на военното командване. Според него слушаната немска радиостанция е "Норд Дойч", а по непредпазливост една от новините (не се посочва коя) става обществено достояние и сериозно разтревожва варненското гражданство.[14] Това потвърждава и в своя публикация флотският офицер Васил Игнатов: "Радиотелеграфният офицер на "Надежда" всекидневно ни даваше телеграмите на разните телеграфни агенции, уловени от радиотелеграфистите, и ние бяхме информирани винаги най-добре. Уловените телеграми се препращаха в Щаба на Флота и на Укрепения пункт за сведение."[15] Така радиостанциите на "Надежда" и на "Франга" полагат основите на флотското и на армейското радиоразузнаване.

Донесение на командира на "Надежда" лейтенант Г. Даскалов до командира на Подвижната отбрана от март, 1913 г. относно готовността на радиостанцията на крайцера да смущава турските радиостанции в Одрин и Цариград.

Заповед № 740/6 март 1913 г. на началника на Флота до началника на Подвижната отбрана - Варна, относно изпълнението на предписание № 3215 на инспектора на Инженерните войски за организиране на радиосмущения на турските станции от Одрин и Цариград посредством станциите "Франга" и "Надежда".



Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Разбира се, най-важната изява на флотските радиотелеграфисти е участието им в "Първата война в ефира". Проф. В. Димитров е обнародвал и двата архивни документа, съхранявани във Военноморския музей, които доказват, че по заповед на инспектора на Инженерните войски от 6 март 1913 г. двете флотски радиостанции започват да пречат "по възможност винаги, но преимуществено щом почне предаването на радиограми от Цариград за Одрин и обратно". В свое донесение командирът на крайцера лейтенант Даскалов уточнява, че през деня от "Надежда" прослушват съобщенията между Одрин и Цариград, и щом измерят вълната, веднага я предават на "Франга", за да започнат смущаването. Това разпределение се получава поради по-малката мощност на радиостанцията на крайцера. Нощем обаче, когато условията за разпространение на радиовълните са по-добри, в преченето се включват и радиотелеграфистите от "Надежда". В спомените си радиотелеграфистът от "Франга" Ст. Дандолов уточнява: "…след обкръжаването на Одрин… цял месец му бърках да работи с Цариград, препредавайки му със същата дължина на вълната техни шифровани радиотелеграми, които няколко дни по-рано бях приел в Цариград".[16] Васил Игнатов уточнява реакцията на турските радиотелеграфисти: "Турците ни псуваха често и непрекъснато, особено като разбраха, че от "Надежда" им пречим. Те ни псуваха най-много на следния ден от атаката на "Хамидие". След злополучната за него нощ, кръстосвачът тръгна към Цариград със заден ход. Цяла нощ и на следния ден той даваше сигнали за помощ. SOS се разнасяше в ефира. Нашите радиотелеграфисти ловяха сигналите и докладваха".[17]

Аналогични действия се извършват и на сухопътния фронт. Авторите на "Военна техника и технически служби в Българската войска и в БНА" резюмират: "Мащабите на тази дейност бяха скромни, но тя представляваше интерес, тъй като това бе първият опит в света за преднамерено и организирано смущаване на противниковата радивръзка, за подслушване на противниковия радиообмен и за приемането на бюлетините от радиостанциите на международните агенции за нуждите на разузнаването и командването".[18] За дейността на много по-мощните и по-ефективните в това отношение флотски радиостанции - нито дума, което е и необективно, и некоректно.

В спомените на Г. Д. Сколуфанов има сведение, което ни дава основание да не преувеличаваме значението на "Първата война в ефира": "За да избегнат смущенията с българските радиостанции, турците прибягват до хитрост. Откриват радиообмен на 600 метра и щом започнат нашите смущения, турците се прехвърлят на 1200 метра. Липсва организиран системен контрол върху радиовръзката между Одрин и Цариград". Това позволява на турските радиотелеграфисти да извършват успешен маньовър с радиовълните".[19] Така или иначе, началото на радиоелектронната война е поставено от българските военни радиотелеграфисти, в това число и флотските. Фактът, че турските радиотелеграфисти са маневрирали с радиовълните само показва, че те са приели пасивната позиция - да се крият, а не те от своя страна да се опитат да пречат на българските радиокомуникации.

Така през периода 1911 - 1913 г. морските офицери Неделчо Недев и Сава Стефанов, подкрепени от своите помощници и ученици, написват една страница от историята на българските ВМС, която е повод за днешните флотски свързочници да се гордеят : първият в страната радиотелеграфен курс, първото разузнаване в ефира, осъществено в интерес на въоръжените ни сили, първото използване на радиото като "информационен източник за отечествения ни печат" и разбира се: активно и ефективно участие в първата война в ефира.

В цитирания труд на проф. В. Димитров и в кратката история на под. 26 800 (Варна) се твърди, че първата българска корабна радиостанция е демонтирана от "Надежда" през периода 1915 - 1916 г. и е предоставена на Морските специални школи за учебни цели, като последните й следи се губят към 1933/34 г. Към това може да се добави само написаното от Панайот Данев - автор на първото изследване за историята на радиолюбителското дело у нас: "По-късно (след 1945 г. - А.П.) постъпих за кратко време на работа в Русе, ремонтирах корабни радиостанции. Там все още имаше искров предавател, поддържаха връзка с Варна. Не се стърпях, използвах един момент, когато бях сам и повиках Варна, от там веднага ми отговориха. Така с голямо закъснение направих радиовръзка и с искров предавател".[20] По всяка вероятност става въпрос именно за радиостанцията на "Надежда", прослужила поне 35 години във Флота. Възклицанието на проф. В. Димитров: "А би могла да бъде безценен паметник за историята на радиото ни и днес. Но - какво се чудим!" е логично, но и логиката при бракуването на военната техника е желязна не от вчера: излязлата от строя апаратура се довежда до състояние на негодност за по-нататъшно използване и за по-сигурно се троши на възможно най-малките парчета. А и бракуването на радиостанцията е станало в онези времена, когато да определиш произведена в Германия техника като музейна ценност вероятно е било твърде трудно за доказване по чисто идеологически съображения. Освен ако някой не се е сетил да свърже радиостанцията с бунта на крайцера "Надежда", но това очевидно не е станало.

След Балканската война развитието на "безжичния телеграф" в армията и флота ни става с ускорени темпове. Армейската система от радиовръзки включва и правителствената. Но въпреки това по време на Първата световна война основните свръзки са все още телеграфът и телефонът, а радиовръзката се използва като допълваща.[21] Такава е и логиката на използването й и във Флота. Във Военноморския музей се пази текстът на радиограма от началника на Флота генерал-майор Константин Кирков до пристанищния комендант на завзетия от нашите войски румънски град Сулина капитан-лейтенант Димитър Фичев. Началото й е следното: "Чрез Бабадаг Щаб ІІІ-а Армия, за предаване по безжицния телеграф на миноносец "Дръзки", Сулина, Капитан-лейтенант Фичев". Разпореждането завършва така: "Препис Ви се изпраща с миноносеца".[22] Текстът на радиограмата (вж. факсимилето) е излъчен от брегова радиостанция във Варна за радиостанцията на миноносеца "Дръзки", който е в разпореждане на капитан-лейтенант Фичев. За всеки случай, препис от радиограмата нашият офицер трябва да получи чрез друг български миноносец, заминаващ от Варна за Сулина.

След Балканската война във Флота постъпват на въоръжение четири брегови радиостанции тип "Телефункен" - две стационарни и две подвижни. Стационарните са монтирани на н. Галата и в местността Карантината, а подвижните (возими с каруци) са в местността "Пейнерджика" (днес "Чайка").[23] Подвижните радиостанции са били твърде импозантна картинка: "всяка кола се тегли от шест коня; в първата кола са предавателят и приемникът, във втората - 30-метровата антена от кухи стереоскопични тръби, в третата - резервни части".[24] Владимир Павлов посочва, че превозимите полеви радиостанции са новост във въоръжението през 1917 г.,[25] но всъщност флотските новости са на друго място, тъй като бреговите радиостанции "Телефонкен" са аналогични на армейските. Става въпрос за вече посочената радиостанция на "Дръзки", за радиостанцията на подводника УБ-18, с помощта на която се осъществява връзка и със съюзническия тогава Истанбул,[26] и за радиостанциите на българските водосамолети. Информация за тях намираме в книгата на Сава Иванов "Записки по въздухоплавателно дело", при описание на две "двулодъчни водохвърчила" от системата "Фридрихсхафен": "въоръжени с картечница, безжичен телеграф и бомбоспускател". Останалите шест водосамолета система "Фридрихсхафен" и два от системата "Румплер" не разполагат с радиостанции.[27] Това напълно обяснява защо Флотът разполага две брегови радиостанции в "Пейнерджика", където е разположена и българската "Водохвърчилна станция". Така на практика през Първата световна война нашият Флот има комплексна радиовръзка със станции разположени на море, на брега и във въздуха. И всичко това отново се организира във Варна.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Развитието на радиосвързочното дело във военния ни флот след Ньойския договор (1919 г.) все още не е било обект на самостоятелно изследване. Интересно е, че флотските радиостанции в Бургас и Русе през 20-те и 30-те години са "дублирани" с друг вид свързочно средство, свързано с "опит за използване на гълъба като евтино и сравнително бързо, но недостатъчно сигурно средство за свръзка".[28] Още в началото на 1939 г. се правят сериозни стъпки за поддържане на сигурна връзка между флотските брегови станции във Варна, Русе и Бургас с армейските свързочни възли в Шумен, Плевен и Сливен. Тогава нашите военни моряци разполагат с три брегови и с осем корабни радиостанции.[29] Преди да преминем към другия аспект на взаимоотношението "Флот - Радио", трябва да добавим още един малко познат епизод. През 1921 г. Гърция окупира Източна Тракия и телеграфната връзка на България с Турция е прекъсната. На помощ идва Радио "Франга" с твърде остарялото си вече техническо оборудване. То поема цялата размяна на кореспонденцията с Турция чрез закотвен край Истанбул френски кораб. Тази постоянна радиовръзка трае два месеца.[30]

Ще завърша с повторение на няколко реда относно днешната дата:
27 ноември 1919 г.
На България се забранява да притежава подводници, морска авиация и надводни кораби. Наличните торпедоносци са разоръжени, патрулните катери са превърнати в морска гранична полиция, крайцерът „Надежда” е задържан от съглашенското командване и никога повече не се завръща в България. Разформировани са военноморския арсенал и ремонтната работилница в Русе, а търговските ни кораби са реквизирани и т.н.. Фактически българският флот престава да съществува.



Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)