Хунобългарите

Хунобългари или скитобългари. Кои са те? Скитниците, напуснали след последния велик Потоп родните си земи. Това е най-голямата група беласи, които следвайки съвета на своите балагури тръгват по разлятата безкрайна морска шир на изток. В посоката, откъдето изгрява Слънцето. Първите сведения за тях са от сагата "Изумрудените скрижали" на Тот Трисмесгист. Там се говори, че те, наследниците на Южните атланти, достигат до диви планини, които кръщават по името на родната си Кхем (Кхемус). До ден днешен има такава местност в Хималаите. Те достигат до високите планини, които тогава са така желана суша на днешните ТиенШан, Памир и западни Хималаи. Това е земята, която предстои да ги приеме в следващите 4 хилядолетия.
Освен култура и знания за държавност, те донасят по тези земи конете и колесниците, древната Вяра на тенгрианството, както и своите гени.
Минава хилядолетие. За да достигнем до първата известна на учените пред-хунска култура, наречена удобно от тях Атанасовска култура. Не, това име няма да го срещнете след справка в Гуглето. Обаче ще срещнете руското име Афанасиевска култура
Което си е едно и същото. Това са предтечите на скитобългарите, живели в тези райони до началото на нашата ера. Донесли със себе си и своите древни обичаи като могилите (курганите), с които са осеяни както нашите, така и земите на Средна Азия.

Дори в самата Уикипедия на руски си е записано категорично следното;

Културата е била създадена от мигранти от Източна Европа, в частност, носителите на Древноямната култура асимилиращи местното население

Именно това изречение разбива отвсякъде твърденията на нашите корифеи Златарски, Петър Добрев или Божидар Димитров за произхода на "прабългарите" от Средна Азия. Оказва се, че още в сталнистко време руски аргеолози са правили много сериозни проучвания за произхода на скитите и хуните и всички те са категорични, че произхода им е от Югоизточна Европа. По това време всичките тези земи са част от СССР и те са разполагали с достатъчно време и ресурси за да завършат своите изследвания. За съжаление, това си остава скрито от нас, българите, които ни учеха в учебниците на Фол, че произхода на "прабългарите" е от Централна Азия, а траките нямали нищо общо с останалите след Потопа българи. Уникална и нагла лъжа, която все още с последни издихания ни я пробутват!

В библиотеките на бившия СССР има уникални археологически книги и снимки на артефакти, скрити от нас в продължение на десетилетия. Кой зъл гений го направи - знаем отдавна. Ето само някой от тях, за съжаление на руски, но информацията е толкова обхватна, че не може да се усвои за един ден. Всичките изследвания на руски археолози в продължение на цял век категорично доказват едно. Хуните и скитите са наследници на тази атанасовска култура, като първите сведения са от средата на третото хилядолетие пр.Хр. (4500 години), като тяхното изтегляне на Запад съвпада с основаването на Стара Велика България и с рухването на Римската империя.
Ето някои примери. По-нататък ще се опитам да сортирам повече по тази тема. Това трябва да сложи и край на твърденията от наши главести комуноиди, които все още отричат автохонността на българите на Балканския полуостров и ни запращат по Алтай и Иран. Да, били сме там, оставили сме своето културно наследство, своята Вяра и традиции и сме се върнали обратно.
Приятно четене, който разбира руски;
Религия и митология
Кутригури и оногури, 1962г.
Ранните българи по Волга, 1964г.
Горноалтайските находки на Скитите, Руденко, 1952г.

Между тях, вече по тези разкопки на В. Радлов може да се заключи, че в средата на първото хилядолетие до н.е. Горен Алтай е бил заселен от народи, чиято култура е имала много общо с добре известните ни култури на скитските народи от югоизточна Европа

В изследванията си на скитобългарската култура Руденко е поставил уникални фотографии. Натиснете ТУК
Като например тази "мартеница", символизираща смяната на епохите, Ин и Ян или добре познатата ни затворена свастика. Открита пак там, из скитобългарските могили на Тиен Шан

В по-горния текст е даден един интересен пасаж за яхвеугодните дела на някъв си чифут, наречен Исраел (Богоборец). Или по-точно как се е вихрел в унищожаването на тенгрианството след падането на Стара България под хазарско иго в края на 7-и век.

Единственият източник, разказващ за вътрешния живот от «хунското царство» в Кавказ в края на VII в. и остава житието на епископ Исраел, съхранено в труда на Мойсей Каганкатваци. Авторът на житието, участник от албанската мисия, не се е поскъпил на ярки характеристики на «дяволските заблуждения» и «скверни дела» на идолопоклонниците, потопени в «язическа гадна религия», така че да изглежда още по-значителен "подвига" на патрона му, обърнал хуните към християнската вяра, начело с елтебера им (този случай е описан подробно в източници от волжските българи и е аналогичен с "покръстването" на Борис-Михаил. Избити старейшини и техните родове, продадени в робство - всичко както си му е реда. Методиката е същата, както след 2 столетия в Дунавска България, б.р)

Именно в тези «разобличения» се съдържат ценни реални детайли, даващи известна представа за пантеона, обредите и обичаите на хунобългарите.

Албанският клирик не нарича направо в хунския пантеон главната фигура, но споменава два особено почитани божества — Кубар, бог на «мълниите и ефирния огън» и Тенгри-кан, «чудовищно громаден херой», «див исполин».
Под името Кубар, както вече е отбелязал В. Хеннинг, е очевидно средноперсийското име xwar «слънце» (неточно, б.р.). Поклонението към бога-слънце в скито-сарматската и сармато-аланската среда е добре известно. Унаследен от хуните на Кавказ, бог Кубар вероятно остава бог на местното иранско население, а в пантеона на самите хуни образът му се слива с образа на «гръмовержеца» Тенгри-кан. Във всеки случай, всички по-нататъшно споменавания на Тенгри-кан в текста на житието го определят като "култ на главното зло", с което се е борил христианския (йодейски, б.р.) мисионер. Упоменават се два вида светилища, където се вършели обреди в чест на Тенгри-кан; капища, т.е. езически храмове, в които са поставени изображения на Тенгри-кана и священи гори, където най-високите дърва са олицетворяли Тенгри-кан. В жертва на Бога са приносяли коне, които са колели в свещените гори. След това с кръвта им оросявали земята под дърветата, главите и кожата провесвали на клоните, а труповете изгаряли на жертвен огън.
(Забележете, че в изначалното Тенгрианство жертвоприносите са били безкръвни. Кръвта е заменена с червено вино, което е видно по тракобългарските светилища. Логично е за конните народи на хунобългарите да преминат заради бедните на обработваема земя степи към животински жертвоприноси. б.р.)

Жертвите са съпровождани с молби, обърнати към Тенгри-кан. Унищожаването на свещените дървета, олицетворяващи Тенгри-кан и приспособяването от стволовете им на гигантски кръст станало кулминация на мисионерската дейност на Исраел, като символ на победата му над езичеството (тенгрианството).

Ето още по-добри днешни снимки от Пазарджик и светилищата около него , Горен Алтай. Оставено от скитобългарите. Забележете танцуващия колобър с тъпан, както и извънземното същество от скалите.
My Webpage