Преходът

Забележка: статията не е моя. Пратиха ми я да я пусна в сайта. Според мен си заслужава да бъде прочетена.
ПРЕХОДЪТ, ЦЕЛИ, ЗАДАЧИ, ИЗПЪЛНИТЕЛИ, РЕЗУЛТАТИ
Историята не може да бъде съдена, но трябва да
се изучава с надежда, че може да бъде разбрана.
1989 година 10 ноември, преломна и паметна дата в най-новата история на България. Все още е много близко за да бъдат трезво оценявани събитията случили се около тази дата и настанали след това. Към такива анализи винаги се отправя упрека, че не се разглежда историята, а се прави политика. Но нали на циника Волтер принадлежат думите “Историята е това, което ние политиците сме решили, че е истина”.
Следващото поколение безспорно ще напише много трудове за сегашното време и сигурно със смяната на политиците, ще се сменя и истината за него. Ние, поколенията на петдесетте – осемдесетте години не познаваме обективно нашата история от освобождението от османско иго до средата на миналия век, дори и конкретните факти са поднасяни и продължават и до сега да се поднасят по-скоро с привкус на политика.
За това ще се опитаме сега, когато сме още близко до събитията и част от техните идейни вдъхновители и конкретни изпълнители са все още живи да маркираме някои може би предположения, да изложим някои факти и дадем теми за размисъл и изследване на по-младите.
За да не се изпада в заблуждение, веднага заявяваме, че това не е плач за умрялата тоталитарна държава и сбърканата икономика, които вече ги няма и останаха в миналото, но наистина ли е така?
Надяваме се, че са малко наивните и доверчиви хора в България, които все още смятат, че случилото се през ноември 89 година е моментно хрумване на 4-5, 50 или повече лица от партийно-държавната върхушка.
Българското общество беше отдавна бременно с потребността от промени, с необходимостта от промяна в обществено-политическите отношения и най-вече в икономическите. Това осъзнато или интуитивно се чувстваше от повечето от членовете на обществото и най-вече от управляващото партийно и държавно ръководство. Може би сред някои от тях е имало искрено и наивно желание да се продължава с безуспешните опити да се “ремонтира” системата без да се е осъзнавало, че това отдавна беше станало невъзможно. Дефектите бяха генетично заложени. Възможностите да се развива страната в този формат на обществено – икономическите отношения отдавна бяха изчерпани.
Стопанството стремително деградираше. Бутафориите сценарии на развит, победил и пр. социализми, на нация техническа, икономическа и пр., игрите със собственика и стопанина на предприятията вече се приемаха с насмешка.
Промишлеността работеше с остарели технологии и произвеждаше морално стара и неконкурентно способна продукция. Липсваха стимули за иновации и повишаване на производителността. Постепенно се губеха завоювани пазарни позиции.
В аграрния сектор след 85-86 г. проблемите бяха придобили особено остър, дори драматичен характер. Производителността падаше, мотивацията за работа в сектора изчезна. Отгледаният, паразитен чиновническо-бюрократичен апарат не помагаше, а пречеше. Технологичната изостаналост не можеше повече да се преодолява по пътя на интензификация на труда.
Инспирираната от недоброжелателите на българския народ вандалска операцията по смяна на имената на изповядващото исляма население в страната нанесе наред с всичко друго и огромни финансови загуби възлизащи на милиарди лева..
На фона на това всякакви опити да се обясняват събитията в източно европейските страни и Русия, където положението беше още по-трагично, с действията на дегенерата Горбачов са просто наивни. Той беше само нужния глупак на нужното място.
Потребността от промяна беше обективна и те трябваше да стане. Както в България, Русия и така и в другите страни от съветския блок. С тази промяна, във вътрешен план, беше належащо решаването на два основни проблема.
Първо, смяна на изчерпалата се тоталитарна система с демократична форма на управление на обществено политическия живот;
Второ, възстановяване на принципите на конкуренция в стопанството.
Нека сега, след 17 години да се опитаме да видим коя от тези две задачи в България е решена и как.
Ние смятаме, нито един от двата проблема не е решен, в смисъл не е решен в полза на обществото, с оглед на бъдещото динамично развитие на България и превръщането и в бързо развиваща се и просперираща демократична държава.
Тежката, абсурдна и бюрократизирана, буксуваща партийно държавна машина така и не беше демонтирана и заменена със съвременна демократична система на управление на страната, в основата на която стои гражданското общество.
Бихме казали, че сега в страната има грубо управляема, манипулирана демокрация или по-скоро диктатура на олигархията обслужвана от раздутия бюрократичен държавен апарат начело с нямащата нищо общо с обществото политическа каста.
Наред с другите криминални приватизации беше извършена още една, невидима приватизация. Приватизиране на административната власт от държавните чиновници от всякакъв ранг, които работят за собствените си и тези на олигархията интереси и изгода, като с методите на корупцията инкасират работните си места. Това е възможно поради липса на гражданско общество и неговия контрол. Над това ще се върнем по-късно.
Тук ще си позволим едно синтезирано обобщение. С промяната, социал-феодализмът беше заменен с феодал-капитализъм.
По втория въпрос, за възстановяване на принципите на конкуренция в стопанския живот. Имено възстановяване, защото до 45 година те са господствали в България.
След тази година, държавата постепенно, с методите на диктата, стана единствен собственик на средствата за производство, дефакто включително и на земята. Беше разкъсана и обезличена връзката между собствеността и собственика. Живеехме в така наречената планова, а в същност командна, волунтаристка икономика, чужда на духа на конкуренцията. За последното допринесе и факта, че работехме до голяма степен за ниско технологичния съветски пазар. Изключение до известна степен правеше военно промишления комплекс който работеше в условия близки до конкурентните.
В най-новите условия, след 89 година, вследствие вандалското разграбване на производствените мощности те се оказаха лесна плячка в ръцете на тесен кръг хора, предимно от старата върхушка, за които понятието конкуренция беше и е чуждо. Като резултат на това в страната днес господства не икономика на конкуренцията, а корупционна, монополна икономика.
Бившите администратори и директори на предприятия, както удачно се изрази един анализатор се чувстваха като назначени директори на водопади. Задачата им беше да седят до водопада и да викат давай, давай а водата и без техните усилия си падаше.
Днешното правителство, по генезис и ниво на компетентност ние определяме като правителството на комсомолските секретари. Огромната част от висшия държавен апарат и депутати до толкова се е вглъбила в проблемите на разграбването на страната и личното си забогатяване, че даже някои и да имат желание и дори способност да свършат обществено полезна работа едва ли ще намерят време за нея. Фактическата липса на граждански контрол и гражданско общество въобще, създават идеални условия за това. Този процес на разграбване и присвояване удачно е наречен пълзяща контрареволюция.
И след толкова нерадостните, бегли констатации все пак остава открит въпроса, кой замисли и осъществи така наречената смяна на системата и продължава да ръководи процесите в България и сега? Защо се стигна до тук? Страната от челната десятка в Европа през 39 година, която се приема за базова за сравнение, да се намира днес по социален статус на дъното на таблицата. Дали нашият народ се е изродил и деградирал или има други причини? Ние твърдим, а това е и очевидно, че в тоталната ликвидация на частната собственост върху средствата за производство започнала 45 и фактически завършила 62 година и заедно с това смачкването и маргинализирането на факторите на гражданското общество са причината за това. Не може да бъде свободен, инициативен гражданин, човек живеещ в панелен сандък, или очакващ да “му дадат” такъв. Без право на избор, къде да живее и свикнал да получава осреднената си заплата, независимо дали работи старателно или имитира работа. Не може да бъде свободен селянина, който има само възможността за избор да ходи на полето и имитира работа, за която получава по равно достатъчно за преживяване или да отиде по грандоманските строежи или в промишлеността в града в който му бъде позволено да живее.
Тъй като беше ясно, че ако се осъществи реално връщане на заграбената от държавата частната и обществена собственост това ще възстанови ликвидираната средна класа, продукт на която е гражданското общество, и то щеше да стане реален субект в управлението на социалните процеси, такова възстановяване на одържавената собственост не беше допуснато. Тази задача изпълни незаконната във всяко отношение кръгла маса, инициализирана от управляващата БСП и създадените и ръководени от нея послушни оръдия. ДПС, разни СДСета, а в последствие и НДСВ и пр. и пр.
Не беше върната собствеността на популярните банки, на многобройните одържавени кооперации и здружения. Не беше върната собствеността и на много крупни акционерни дружества и обществени организации. Не бяха възстановени съществуващите някога обществени фондове.Законите за връщане на собствеността или реституцията имаха ясно изразен адресат в лицето на една определена прослойка. Самия процес на реституция беше корумпиран и носеше ярка политическа окраска.
Проблема с възстановяване на собствеността върху земеделските земи е отделна тъжна тема. Този проблем беше решен по възможния най-лош, вулгарен и зловреден както за стопанството така и за собствениците сценарии. В резултат на това България, от страна на средни собственици 46 година, е на път да се превърне в страна на едри земевладелци и безимотни селяни. Укрупнените селскостопански масиви бяха раздробени и върнати в “реални граници”. Животновъдните стопанства бяха ликвидирани. Сега върви процес на изкупуване на земите, включително и от чужденци, който се направлява и обслужва от продажната управляваща политическа каста. Горчивите плодове на това, българското село, или това което е останало от него, предстои да почувства, а заедно с него и обществото като цяло. В това се крие заплаха за българските национални интереси и сигурност.
И все пак, не сме дали отговора на въпроса, кои са тези опитни социални инженери, по-скоро социални мародери над трупа на убитото българско гражданско общество, които осъществиха, ръководиха и продължават да ръководят така наречения преход в България.
Различни анализатори избират разни имена с които да обозначат тази действаща против националните интереси на България сила. Може би поради понятен страх някои условно я наричат компютърна програма и още кой знае що. На нас ни харесва събирателното определение КЛУБ и уточняваме, че зад това се крие първо, част от икономическата емиграция от след военните години, засегнати от одържавяването след войната и техните наследници, второ професионални кръгове от английските и американски, а може би и още някои, специални служби и разбира се продажната и алчна върхушката на БКП.
Всеки от тях има своите мотиви. Без съмнения за първите от тях те са законни. Други изпълняват професионалните си задачи, за което са щедро заплатени, а третите са водени от своите користни цели, те са истинските национални предатели.
След дворцовия преврат, осъществен 89 година, България живее в условията на непрекъснато провеждащи се, добре обмислени активни мероприятия в условия на управляема и строго контролирана “демокрация”. За реализация на тази политика са необходими освен идеолози, но и изпълнители, някои ги наричат кукли, които са употребявани, срещу добро заплащане и след това захвърляни на политическото бунище. С цел прикриване на следите на разграбването или ако някои от куклите се приеме за субект със собствена воля, а не послушен обект на манипулация от страна на тези които определят правилата на играта, то тя бива премахвана. Примерите са много, но не конкретните имена са цел на този анализ.
За предварително планираните и манипулирани изборни резултати е излишно да се говори. Голяма част от мероприятията които се осъществяват в нашата демократична страна са били планирани и обмислени още далеч преди преврата и конкретизирани през 1992 година. За това има налице достатъчно доказателства.
Относно карикатурното сегашно правителство няма да се впускаме в подробности. Ще отбележим само, че на 3 Ноември, в деня на парламентарен контрол председателя на министерския съвет заяви категорично от парламентарната трибуна, че България е бедна страна. Не България, а 90 процента от българите г-н Сергей Станишев. Този спор е още от времето когато Захари Стоянов в студията си от 1887 г. СОЦИАЛИЗМА В БЪЛГАРИЯ води полемика с Д. Благоев.
Но на човек, който няма и един ден трудов стаж, който не е произвел една единица продукция или не е ръководил изграждането на какъвто и да е обект му е простено да не разбира от икономика. Също се отнася и за болшинството от министрите му. Особено тези, които се изявяваха като финансови гении в Лондон, където бяха изпратени овреме да се учат с крадени пари и да учудват с таланта си английските брокери и банкери играейки с чужди пари. За дамата, която се изявява като експерт по въпросите на трудовата заетост едва ли има някой в страната, който би се изказал ласкаво.
За лисата на средна класа и гражданско общество стана въпрос и ще се върнем по-долу. Не по-малко интересен е въпроса за липсата на държавност в страната, при пропорционално огромния и продължаващ да се разраства държавен апарат. Много държава, липса на държавност.
За начало на разпада на държавата се приема незаконното назначаване на братовчеда на Андрей Карлович, комитата Татарчев, за главен прокурор. Той изпълни поставената му задача и докара съдебната система до колапс. Изявяващият се като посланик и едновременно с това продавач в плод и зеленчук, Филчев доразви неговите успехи. Не е ясно, ще дадат ли възможност на Борис Велчев да реанимира съдебната система и върне нейната потентност. Едва ли. Близкото бъдеще ще покаже. Това е типичен случай когато, както казваха, отритнатите днес философи, заедно с мръсната вода беше изхвърлено и детето. В нас се отиде по-далеч, беше изхвърлено и коритото.
Относно липсата на държавност и неспособността на платената с нашите данъци администрация да решава проблемите на обществото ще маркираме само въпроса с боклука в столицата. Проблем, безспорно не лек, но нали е намерено решението му във всички цивилизовани страни. Изглежда за решаването му у нас е необходимо да опаковаме в балите всички политици които са били причастни до сега към проблема и ги изпратим в някой от съществуващите заводи за преработка на отпадъци.
Проблемите с инфраструктурата са толкова трагични и продължават да се задълбочават, че не е ясно как ще се излезе от този хаус и ужас с движението по пътищата и в градовете. С паркирането, особено в София. За това пък един ентусиаст, министър на транспорта, имаше налудничавата идея да внася скоростни влакове, абсурд при това състояние на релсовия път, по който на места съществуващите композиции просто пълзят за да не излязат от релсите. За комфорт, чистота и качество на обслужването изобщо не може да се говори. Европа?! Може би депутати и министри ще трябва поне веднъж месечно да слизат от мерцедесите и пропътуват например маршрута от народното събрание до Младост с градския транспорт, желателно в натоварените часове. Прекрасна възможност да пообщуват някои час с електората. Може и с влак от София до Габрово например, втора класа. През това време ще научат много за това какво мисли обществото за здравеопазването и социалната политика.
И така българските граждани търпят безропотно, защото целенасочено им се внушава, че страната е бедна. Ние твърдим, че това не е вярно. България никога не е била бедна и сега също. Страната е некадърно управлявана и системно варварски ограбвана, особено през последните години.
Как може да се обясни факта, че в бедна страна се извършва такова разюздано и безконтролно строителство. Вероятно доходите на някои са не само от внос на картофено пюре и износ на човешка плът. А от къде са доходите на Валентин “топлото” и на хилядите други “играчи”? Може би някой ще поиска доказване на доходите на собствениците на обекти по морските и планински курорти? Да, тези и много други въпроси биха могли да бъдат поставяни от гражданското общество, от представителите на средната класа, но тях ги няма и няма скоро да ги има. Защото се полагат целенасочени усилия за това. Влизането в Европейския съюз е процес съпроводен с фалита на не малка част от дребните и средни предприятия при което ще загине и част от започващата да се формира тънка прослойка средна класа. А нали е известно, че по-голяма част от приходите в бюджета в Германия, Франция и Япония се реализират не от крупните корпорации, а от дребните и средни предприятия. Тогава накъде отиваме ние?
През 86 година на гости у нас бяха пристигнали група преподаватели, политолози от САЩ, до колкото знаем поканени от института ръководен от известният ни стратег А. Лилов. Пътуването им е било спонсорирано от Сорос. Те, колегите си свършиха съвестно работата и вероятно са написали обективни доклади за обстановката в България тогава. Основната тема около която се състоя нашата дискусия беше структурата на обществото в щатите. Според тяхната професионална позиция тя има форма на изправен ромб. В върха са най-богатите, отдолу най бедните, а в средата средната класа, която дава стабилността на обществото. И независимо коя партия е на власт, грижата на правителството е да не намалява средната класа под критичния минимум. Ако има опасност от това се задейства системата на далаците и преразпределението за да се върне обществото до стабилно си състояние.
След дълги анализи и спорове ние се съгласихме, че нашето общество тогава може да бъде илюстрирано с един голям, относително тънък правоъгълник и високо над него малко квадратче. Смятаме, че сега, ако картината се е променила, то е само в увеличаване на разстоянието между двете геометрични фигури и в това, че между тях като мъгла блуждаят не многобройни точки.
Скорошната промяна на данък печалба ще увеличи това разстояние. С това правителството демонстрира ярко изразена дясна политика. Залъгалката с очакваните чужди инвестиции е само за непросветените. Но това е друга тема.
Не отваряме тук темата, че събитията в България се развиват в условията на динамичните процеси на глобализация на света. На доминиране на неолибералните възгледи в част от страните. Според нас това което става в България по-скоро може да бъде определено като неовандализъм, за което един ден обществото ще си плаща.
На сложните между етнически и религиозни противоборства. Ние сме част от този пъстър, взаимно обвързан свят и трябва да намерим разумен начин да живеем добре в него. Независимо от тенденциите за унифициране в Европа и намаляване на значението на националната принадлежност, ние смятаме, че ролята на националната държава ще нараства защото само тя е в състояние да осигури и защити населението си. Ще минат години, вероятно десетки докато в Европа се създадат условия да се повтори примера за обединението на безличните щати в северна Америка и се образува общо държавно формирование, ако въобще в Европа това е възможно да стане.
Жител на Европа, да, но гражданин на родната страна.
Няколко думи за младите. Преди десетина години ние определяхме подрастващите като МТВ поколение. Сега вероятно по-добре ще подхожда друг термин, може би 3 ДЕ поколение. Някои се оплакват от младежите, ние ги харесваме такива каквито са. Те са прекрасни, те са наш продукт и нашата надежда. И ако ние имаме вяра за бъдещето на България, то е защото вярваме в нейните деца.
Осъзнаваме, че на много от нашето поколение няма да се харесат изложените по-горе тези. Не е лесно за честните хора, построили тази България да осъзнаят, че са били манипулирани от тези, които в речи и доклади ни водеха към светлото бъдеще, а сега са строители на варварски капитализъм, а тия които строиха България са обречени на жалко съществуване.

За колектив ГИАП
д-р ст. н. с. Симеон Войнов