ladena.bg/%d0%b0%d1%80%d1%82-%d1%84%d0%b...%d0%b8-%d0%b7%d0%b0/
Какво е да си съпруга на писател или за любовта, която вдъхновява слова…
Автор: Петя Дочева | 27.06.2013 | Няма коментари
Велчо Милев Велев. Моят дядо – писателят. Така го представях на хората, докато беше жив. Така го представям и сега. Въпреки че беше лекар по професия, земеделски работник извън работа, детегледачка през нощта, заедно с баба ми. Но най-вече – беше глава на едно голямо семейство, на нашия силен род, който започва от него – сиракът, останал без баща в години, наистина тъмни, не като сегашните.Израснахме в хармония, чужда за много други семейства. Без повишаване на глас, с вечна грижа и подкрепа. Разчитахме на него. Разчитаха и болните, които тропаха на вратата ни да го търсят за помощ. За него нямаше ден, нямаше нощ, нямаше обяд, нямаше почивка – когато пациент го вика, ставаше на мига и отиваше да го прегледа. Години наред слушах баба ми да казва: „Велчо, преглътни си поне залъка, че тогава стани да отвориш.“ Този залък така и остана непреглътнат. „Когато някой има нужда от помощ и ти можеш да му я дадеш, не отлагай и секунда!“ Това ще запомня от дядо.И друго ще запомня – тракането на пишещата машина от малкото килерче, което наричахме „дядовата стаичка“. Там той пишеше. Кога пишеше с толкова много работа и грижи около себе си, не мога да ви кажа. Но намираше време. Талантът не спи. Само тогава не го закачахме. Само тогава го оставяхме намира. Имаше нещо мистично в това тракане и нещо, което ми подсказваше, че съм потомък на велик човек.
Две страни имаше моят дядо – земната, усмихната, с финото чувство за хумор и тъжната, философската, с изострената чувствителност. Едната показваше през деня в ролята си на родител, лекар и работник. Другата вдишаше въздух от книгите му.Четейки книгите му, ние си мислехме, че го познаваме целия.
Но две неща Велчо Милев успя да скрие до края на живота си – стиховете си и жена си. Стихове винаги е казвал, че могат да пишат само големите автори, че при него само прозата се получава, той стихове не пишел. Но след като си отиде от този свят, баба ми намери десетки скрити стихове – последният му подарък към живите му наследници.
Едно стихотворение е много интересно, защото знам как точно е написано. Баба ми работи в градината – обичайната тежка земеделска работа. Дядо ми е до нея, също работи. По стар навик, когато я вижда, че трудно се изправя, отива да „изпука“ раменете и да я разтрие около гръбнака. Тя понечва да го помилва, но се спира и казва: „Ех, с тези груби повехнали ръце дори не мога да те помилвам“. Тогава той се обръща и влиза в къщата. След минута ѝ носи лист хартия, на която е написал следното:
НЕ!
Не искам красиви очи!
Не искам красиви ръце!
И думи не искам! Мълчи!
О, много е страшно,
Когато красивото
Красивото в мене убива!
Искам очи и ръце,
Които да стават красиви,
Само когато помилват дете
и мене когато опиват!
Искам!
Другото скрито съкровище – жена му. Моята баба- Пенка Велева. Винаги в сянката на толкова обичания от всички характер. Ето още едно стихотворение, посветено на нея:
ПИТАЙТЕ ЖЕНА МИ
Питате защо съм ласкав?
Питайте жена ми!
Питате защо съм мрачен?
Питайте жена ми!
Питате защо съм здрачен?
Питайте жена ми!
Питайте…
Питайте, както се казва,
Питайте до сто и едно!
А, накратко:
Нейни са достойнствата ми,
Както и … обратното.
Нека тя сама ви разкаже какво е да си съпруга на писател…
Първото,което бих казала – аз не съм се омъжила за писател.Аз се омъжих за човека, когото обичах толкова много,че нищо не можеше да ни раздели с него. Радвах се много, че тази обич беше споделена. Виждаше се в очите ни, усещаше се в държанието ни един към друг.
Започнахме да дружим на 16 години-като ученици.Той- сирак от шест годишна възраст, аз- дете на бедно, отрудено семейство. Може би това ни беше научило да сме много трудолюбиви и ученолюбиви. И двамата бяхме отлични ученици, но аз още тогава разбирах, че в него има нещо повече отколкото в другите деца-има ум, има обич към хората, има доброта, прошка, която се среща в много хора. Ние се радвахме от сърце на всичко, на дребните неща, на цъфнало цвете, на израснало дръвче, на хубава книга.Четяхме много.
Създадохме семейство на 19-годишна възраст. Аз никога не се замислих къде отивам, къде ме води този човек, имаме ли дом, къде ще живея, важното беше да сме заедно. Това се забелязваше и от другите хора, ние бяхме със светнали от обич очи, със сдържано държание, но пълно с обич и стремеж един към друг. Той започна да пише стихове още като ученик-за любовта, за природата, за родината, която много обичаше, макар тогавашните политици-1955 година, му отнеха най-голямото желание -не му разрешиха да продължи образованието си във висше учебно заведение-Медицинския институт, без да имат каквото и да е основание за това. Тогава той се нуждаеше от най-голямата подкрепа, да разбере, че не е сам, че двамата ще преодолеем всичко, макар че живеехме в чужди квартири и спяхме в чужди постели .
Щастието дойде и при нас. На 21 годишна възраст имахме син-определен от него, като най-щастливият момент в живота му. Започнаха трудности с отглеждане на детето, отбиването на военната служба, която беше отлагал заради следването. След изпълнения дълг към Родината, започнахме строителството на своя къща-наш дом, в който да отгледаме и възпитаме децата си. През всичкото това време той работеше, строеше, пишеше стихове, разкази, есета, публикувани в различни вестници и списания. Каква бе моята роля? Аз бях неговата половина и в труд, и радост, и в отчаяние, и в успех-отразено по-късно в стихотворението „На половината на пътя“:
„На половината на пътя сме.
Благославям половините-
аз със теб и ти със мен-
преминати и непреминати!“
Писателите са много чувствителни хора. Те имат толкова изострени сетива за всичко, че човекът до тях, ако ги обича, ако иска те да работят, трябва да се съобразява с всичко. Един поглед , една дума, казана остро и укорно и той не може да седне и да работи-да пише. Жената до него трябва да осъзнава това и да го прави не по задължение, а с разбиране и много обич.
С разбиране и обич правехме всичко в живота си. Така отгледахме две прекрасни деца-син и дъщеря. Така отгледахме и четири внучета/родителите им бяха студенти/ без насилие, без груби думи. Ние раснахме заедно с децата си, а на внуците си давахме любов, вече като умъдрели хора. Не си позволихме да ги огорчим с нашите болки и грижи-стараехме се да ги преодолеем двамата. Радвахме се на голямо, щастливо и задружно семейство, винаги заедно в добро и недобро. Крепеше ни щастието от обичта на деца и внуци. Така с много труд, разбирателство, взаимни отстъпки, обич живяхме шестдесет години заедно.
Но ни настигна голямата загуба, мъка и болка. Дали Бог и хората ни завидяха,че сме щастливи и разумни, че сме помагали на всеки, който има нужда от помощ, че не сме навредили на никого с нищо в живота си. Затова моята болка е много голяма, загубих половината си-и то по-стойностната. Той не беше само съпруг и баща на децата ми, той беше всичко за мене-баща, брат, приятел, съпруг, човек , с когото можеш да споделиш всичко.Човек, който ще те разбере, ще те утеши, ще ти помогне, ще те погали и погледне с толкова обич.
Какво е да си съпруга на писател? И много лесно, и много трудно, защото трябва наистина да си неговата половина, да го усещаш, да го разбираш. Та ние се разбирахме и говорехме без думи, само с погледи. Преминахме през много трудности, но най-важното е двама души да вървят в една посока и наистина да се обичат истински, да се уважават и отстъпват. През тия макар и трудни години той написа много стихове, разкази, есета, повести.Издадени бяха 12 книги, посрещани с много любов от читателите му, а аз бях винаги негова опора, не по задължение.
Щастлива съм, че съм живяла с такъв човек,че съм била негова съпруга и критик във всичко. Щастлива бях,че съм получила много обич и уважение от него.Сега без него съм много самотна, но имам прекрасното си минало, прекрасното си семейство от деца и внуци, на които ще се радвам до края на живота си.
Линк към книгите на Велчо Милев:
literaturensviat.com/?p=4592
автори: Петя Дочева и Пенка Велева
