Момчето ще се върне

"Кълна се! В Онази долина, ние пак ще се срещнем с теб!" - Едгар Алан По
Та и аз ще се върна, каквото и да се случи. Имам обаче една молба. Знам точно къде ще бъда погребан. Искам на гроба ми да пише само "Елтимир", нищо друго. Да няма "тук почива", защото почивка за мен никога няма да има. Да няма дата на раждане, макар датата 5 ноември да е сакрална. Да няма дата на смърт, защото смърт няма.
А после... За после Майка Умай и Ериг Кан ми обещаха. Аз ще продължа да се намесвам в земните дела. При това с по-голяма сила и мощ. Макар в друг вид и от друго място. Но вие ще го усетите и разберете.
Ще кажете, че съм луд, но знам, че това е реалност. Вчера се случи нещо изумително. В съседния вход трябваше да има сватба. Бяха докарали цигански оркестър да свири. Младоженекът отказал да тръгне с мотива, че с циганска музика никъде не тръгва. Духовното прочистване започва! Голямото Прочистване предстои.

Оня день чухъ драга ми на сърце чудна музика. Гайда, Странджанска чиста гайда. Отъ де ли се носятъ звуците й. Пътять ми минаваше точно през мястото отъ където звучеше. Сватба! Драго ми стана и си поплакахъ отъ радость. Чиста Българска сватба. И хоро се виеше предъ входа на блока. Е, какъ да подмина. И азъ лудата, неканена се хванахъ, та поиграхъ. Младоженците не видяхъ, но благословихъ ги и тръгнахъ. Ахъ, да има повече Български сватби благословени отъ Лада!

Вместо отговор ще пусна едно стихотворение на Валентина Радинска. Прочетох го в 14 килия на 7-мо отделение на Софийския централен затвор през ноември 1978 година. Едва през 2003 година се запознах с нея, при това съвсем случайно. Но то казва много:

Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.
Отегчено мъждеят стари улични лампи.
Да върви по дяволите този свят,
в който трябва да ходим като с котешки лапи!

Стари смешки. Шегувам се. Хитрост. Все пак -
знам, че вчера бе същото, тъй ще бъде и утре:
черни къщи мълчат като погреб барутен,
украсява ги в бяло този нашенски сняг!

Февруари е. Нощ е. Може би полудявам
или вече съм луда, затова се надявам:
че все някой ще блъсне настрана свойта супа,
свойта чаша със вино домашно ще счупи
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът как все трупа, все трупа,
и ще види снегът как засипва полека
всяка жива пътека от човек до човека,
как душите са дадени - само прах да събират,
как - послушни и сити - тези къщи умират!

Февруари е. Нощ е. Може би полудявам…
Или - вече съм луда, затова се надявам:
че един между нас - ще отвори очи,
че един между нас - няма да премълчи!