Притча

Случаят, който ще опиша не е съвсем притча, съвсем истински си е. Навремето ми го разказа моят съзатворник Иван Долев от Пловдив. И докато ми разказваше, самият той се заливаше от смях при спомена. Аз обаче ще го приведа тук като притча. А защо? Който знае, ще ме попита. Който трябва, ще ме попита. Ако не ме попита, значи притчата си е била на мястото. Използвам метода на притчата, тъй като допускам, че може да е станало недоразумение. А пък аз много се напатих с недоразуменията и оттогава насам много внимавам. Следва самата притча.
По времето на комунизма затворите си бяха истински стопански предприятия. Към тях имаше и селскостопански отдели. Вече не помня за кой точно затвор ставаше дума, но един от тях имал овчарник. Управата на затвора преценила, че някакъв циганин е подходящ за овчар. Че няма да злоупотреби и няма да избяга. Пратили го да гледа овцете. Хубаво, пратили го на сутринта, а на другата сутрин циганинът чинно стоял с торбичката си пред голямата желязна врата на затвора. Началниците се хванали за главите. Такова чудо още не е имало. Пускат затворник на външен обект, а той се връща доброволно в централния корпус. Попитали го за причината.
- Дека има кукумайки, мой уй не седи!
Причината за връщането била в кукумявките. Човекът имал непоносимост към тях.

Ще ми се да добавя още нещо. Изглежда някои са забравили или пък никога не са го знаели. Идеалът на национализма като идеология е Нацията, народът. Има ли нация, всичко друго е поправимо. Изгубим ли нацията, губим всичко.
Аз не знам как ще бъда през следващите дни и дали ще мога да седна зад компютъра. Не знам и доколко съм бил полезен, тъй като подочух, че все съм пречел. Не бойте се деца, не ми остава дълго да преча. И все пак не забравяйте, че ние сме временно на тази зема. Народът обаче трябва да е вечен. Никакви свещени места, никакви реликви, никакви съкровища няма да помогнат, ако Българският народ изчезне.