Кой от кого краде

Някога тук ме обвиниха, че съм бил крал своите книги от чужди автори. Не успяха да дадат нито един пример, разбира се. Не успяха да приложат нито едно доказателство. Просто защото такива няма. Аз обаче продължавам да констатирам как крадат от мен. Вероятно някъде в сайта присъства книгата ми "Роби на Свободата". А вижте на какво се натъкнах днес:
ruslantrad.wordpress.com/2009/04/24/slav...reedom/#comment-2115
Роби на свободата
2009 април 24
tags: демокрация, пропаганда, свобода
by Ruslan Trad

- Това означава ли, че мога да живея добре?

- Разбира се. Да избереш нашата система, означава да избереш свободата. Искаш семейството ти да е добре, да имаш добра работа и да не отговаряш пред никой за действията си, нали. Значи си добре дошъл, вървиш по пътя на тези, които избраха свободата, приятелю.
Свобода!
Свобода!
Свобода!

Медии, институции, приятели. Всички говорят за свободата. Като за продукт в магазина, който е станал модерен и ако го нямаш не си в крак с лайвстайла.

Мен лично това ме дразни. Аз не вярвам в свободата, или по-скоро онази, която ни бутат пред носовете постоянно. Някакви идеали създадени от напушени хипита. Просто тези идеали са ми чужди. Вярвам, че съм свободен да отида и да се забавлявам в бара или дискотеката. Че мога да изляза с някое момиче и да имам връзка с него. Ако тази свобода я има и в арабските страни, аз ще съм на седмото небе.

Но да ни казват, че сме свободни хора - това вече е подла лъжа. Ние можем да правим това или онова, може да говорим каквото искаме? О, да и още как. Особено хората от 14 януари могат да кажат колко свободни хора сме.

В днешно време има демократична пропаганда. Демокрацията е умряла още преди 2000 години. Или приемете този факт или си останете заблудени. Аристотел отрича демокрацията, като вид добро управление. Над 10 000 души полис, демокрацията е унищожена. Днес все пак се продължава с тази мания по думата “свобода”, “демокрация”.

Зад тези думи са се извършили някои от най-големите кланета в историята. И днес в основата на т.нар Патриотичен закон на САЩ лежи думата демокрация, свобода. Този закон е толкова брутален, че ако бъде въведен тук, мнозина ще кажат, че е крачка към тоталитаризма. Патриотичния закон дава правомощия на властите да обявят всеки, независимо от националността му, в тероризъм. А станеш ли Security Risk, т.е. да влезеш в червените папки, като обществена опасност, няма връщане назад. Не може да си намериш работа, не може да напускаш страната, а личната ти свобода (тази, в която аз вярвам) се губи някъде между описите на действията ти.

Още ли смятате, че сме свободни хора? Ако отговорът е “да”, то сетете се за събитията в родната България. Да оставим Близък изток, САЩ. Вижте тук и отново помислете. Ако прецените добре фактите ще видите на какви глупаци ни правят не само от 20 години насам…

from → Comments
13 Responses leave one →

2009 април 24
dzver permalink

Незаконни закони.

2009 април 24
Ruslan Trad permalink

Именно. Ето това е разликата между добрия и посредствения блогър. Ти с две думи написа това, което аз не успях с 200.

2009 април 25
Doodle permalink

За силно фрагментираното ми съзнание свободата е правото на избор; правото на избор да бъдеш дизайнер, или шофьор на такси, или пълен идиот… или пък да оставиш друг да направи този избор. Правото да бъдеш каквото искаш, където искаш и с когото искаш, а най- важното - да си щастлив с това, което искаш.
Но да се върнем към темата. Съгласен съм, че демокрацията силно ограничава свободата, най- вече поради хилядите си безполезни закони. Закони бол, хора по затворите, пари под масата и начини за заобикалянето им - още повече. Понякога имам чувството, че пещерния човек е бил по- свободен в несигурния си и пълен с най- различни опасности свят, отколкото аз в държава с 50 000 разпоредби, норми и всичките й останали глупости. И все пак, демокрацията си остава най- малко ограничаващата система от 4 000 години насам.

Ако има недоразбиране, моля, прости хипи- разбиранията ми. Поддържам идеята за анархизъм, подкрепям Тимъти Лиъри, Р.А. Уилсън и си оставам фен на халюциногените.

2009 април 25
Bobi permalink

Ехх, Руси, ше те видиме като станеш политик какви ще ги заприказваш Алтернатива ще предложиш ли?

2009 април 25
Ruslan Trad permalink

Не, все пак не е измислено по-добро. Но нека не се изкривява демокрацията, за да се правят недемократични действия. Аз и да стана политик, пак няма да защитавам това, просто е срещу моите възгледи.

2009 май 4
Елтимир permalink

Ей, приятел, това заглавие “Роби на Свободата” откъде го взе? Я потърси в гуглето, ако обичаш. Щото аз написах книга със същото заглавие преди десетина години. Трябва да я има и някъде из сайтовете ми. Но в гуглето е по-сигурно, и там я има на доста места. Та внимавай когато крадеш чужди идеи. Да не те почвам и теб.

2009 май 4
Елтимир permalink

Ето финалът на моята книга:
“Патриотизмът и национализмът вървят към сблъсък с капитализма заради простата причина, че нацията - като такава - е дефинирана от капитала като зона за грабеж. С други думи нацията може или да капитулира пред капитала, или да влезе в битка с него.” - признават и други. Капитулацията на практика значи да се оставим на милостта на мургавите глутници по волята на международния капитал. Капитулацията значи сигурна смърт. Съпротивата дава поне минимална възможност за оцеляване. Нека използваме тази възможност, колкото малка и да е тя. “Можете да успеете в своята атака само ако атакувате местата, които не са защитавани” - съветва китайският философ Сун Цзи. Ние атакуваме Истината и Справедливостта. Тях днес никой не ги защитава. Вярваме, че ще успеем.
България е под робство и българите се разделихме на роби и надзиратели. Свободни българи вече няма. Ние, националистите, също сме роби. Но с отказа да се подчиним на противобългарската колониална власт ние преставаме да бъдем нейни роби. Превръщаме се в роби на българската Идея, роби на своите мечти, роби на Свободата! Ще мине време и ще питат за морала и чувството ни за дълг пред днешните съдбоносни дни. Отговорът зависи от нашите действия. Или от бездействието ни.
Елтимир
юли 2002 г.
Март 2008 г.

Елтимир permalink

И за да не кажеш, че мразя арабите, прочети това:
“репортаж от емирата дубай
Там няма демокрация, затова пък има свобода и зачитане на човешкото достойнство. В България има демокрация, затова пък ние, българите сме лишени от всичко, дори от правото на живот.
Там няма демокрация. Затова няма просяци по улиците. Няма данъци и акцизи. Няма министри, защитаващи убийци. Министри, пикаещи из градските шадравани. Няма вилнеещи цигански банди, нито взривове и престрелки. В недемократичен Дубай никой не поставя решетки на прозорците си. Там жилищата наистина са неприкосновени. Няма глад и мизерия, няма подкупни съдии и прокурори, обръчи от фирми и геноцид. Там няма нито демокрация, нито корупция и безнадеждност. Няма безработица и страх, няма напрежение. Там, в Арабската пустиня, превърната за десетилетия в рай няма демокрация по еврейски образец. Там няма масони, евреи, комунисти и изродена човеконенавистническа демокрация. В Дубай законите не защитават нагли пришълци за сметка на коренното население. Службите за сигурност преследват терористи и шпиони, а не организират атентати срещу неудобни политически опоненти. Там няма демокрация, затова правителството не ограбва своя народ и хората живеят добре. И докато тук, в нашата европейска социал-демокрад либерална държавичка пришълците не плащат ток, вода и такси, в азиатския Дубай от тези задължения са освободени местните жители.
Демокрация или свобода? Демокрация или нормално човешко съществуване? Демокрация или България? Това са въпросите, които стоят сега пред нас.
Някога се борихме за свобода и демокрация. Сега се налага да избираме - Демокрация или Свобода!
Ангел Грънчаров - Елтимир
Юни 2006″
Мразя само, когато крадат моя труд и дори не си правят труда да ме уведомят за кражбата.
Впрочем Репортажа напълно съответства на темата.

2009 май 4
Елтимир permalink

НЯКОЙ В ТЪМНИНАТА

Колите със загасени фарове.

Познати са ми до болка. Движат се бавно, тихо, без никаква светлинка. Като призраци. Или като вампири.

Познавам ги не от вчера.

За пръв път ги видях през ученическите си години. Събирахме се група връстници, разказвахме си вицове, слушахме чужди радиостанции. Един ден решихме да разлепим позиви из града. И колите със загасени фарове тръгнаха след нас. Не им обръщах внимание, докато една от тях не ме взе. Беше 22 август 1978-ма. Научих, че съм водил противодържавна агитация и пропаганда, че съм разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ, а това било страшно престъпление. Върнах се вкъщи след две години.

През 1986 г. тихите тъмни коли започнаха отново да обикалят дома ми.

Беше след някакво телефонно обаждане. Разговарях с радио “Свободна Европа”, а вечерта ги забелязах. Прибраха ме на сутринта. Този път ме върнаха още същия ден. Визитите им продължиха, но ставаха все по-редки. До януари 1988-ма, когато създадохме Независимото дружество за защита правата на човека. Тогава обиколките им зачестиха. Усещах ги по-скоро по интуиция, отколкото със сетивата си. Минаваха, оглеждаха и си отиваха. Понякога ме вземаха за разговор и ме докарваха обратно. Понякога се отбиваха у дома. Говорехме, спорехме, дори пиехме кафе. Разисквахме по въпросите на Горбачовата перестройка, умувахме върху плурализма и гласността. Държаха се почти като гости. Уредиха ме на работа в родното село на дядо ми. За да им бъда под око. За да не ходя в града, за да се срещам с колкото може по-малко хора. Пък и за тяхно улеснение: не се налагаше да ме освобождават от работа при гостуването на високопоставени делегации. Редовно проверяваха да не съм се отклонил от предварително набелязания ми маршрут. Проверяваха да нямам контакти с други такива като мен - недоволни от народната власт на др. Тодор Живков.

Привикнах с тях.

Започнах да ги възприемам като нещо нормално, като неразделна част от битието ми. Както някога, още в детските безгрижни дни моето непокорно съзнание ми бе отредило особен начин на живот, така и в онези времена начинът на живот формираше ново съзнание у мен. Не се страхувах от крадци. Знаех, че там - в тъмното някой ме пази. Спях спокойно. Научил бях, че вече прибират само сутрин. Всяко нещо си има своята добра страна, нали?

И тъкмо се бях нагодил към обстановката, тъкмо започнах да привиквам, когато колите спряха да идват.

Народната власт на др. Тодор Живков си бе подала оставката. В началото малко ми липсваха, колкото и невероятно да звучи. Загасвах лампата и дълго гледах през прозореца. Не, нямаше ги! Бяха си отишли, а заедно с тях - и част от собствената ми значимост. Сега не бях опасен за властите другоячемислещ, не бях контрареволюционер, не бях страшен за никого. Беше ми разрешено за изповядвам каквито си искам идеи и да ги излагам публично. Разрешено ми бе да пътувам където си искам, да се срещам със съмишленици, да обсъждам с тях всякакви въпроси. Разрешиха ми да почувствам онова, за което толкова години се борих, разрешиха ми поне за малко да се почувствам свободен човек.

Учудвате се, че казвам “за малко”? Заявявате, че с комунизма и терора е свършено? Крещите, че България е демократична страна, че Държавна сигурност не съществува? Че вече за убеждения не преследват?

Вие мислите така!

А аз тази вечер видях една кола. Премина покрай дома ми бавно, безшумно, със загасени фарове. Някой ме гледаше от тъмнината.

Елтимир permalink

Без Мисъл

“… за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят

завинаги мястото си, преобладаващото състояние на

ума трябва да бъде контролираното безумие.”

/Джордж Оруел, “1984″

22 август 1978 година. Арестуваха ме. Бях 18 годишен. Обвинение - мислил и говорил не според правилата. Пратиха ме в затвора, където се научих да бъда свободен духом даже зад решетките. Навън уплашеното обществено мнение мълчеше.

12 юни 1986 година. Пак ме арестуваха. Бях си позволил да изрека гласно, че съм преследван от властта заради моите мисли. Населението шушукаше, че от Запад са ми платили с долари за мисленето.

27 март 1992 година. Подпалиха къщата ми. Отново бях говорил и писал не това, което трябваше. Хората на улицата ми обръщаха гръб, за да не ги подпалят и тях. А после тайно идваха и ми стискаха ръката: “С теб сме!”. Но аз така и не разбрах кое може и кое не може да се говори и мисли свободно.

30 август 1996 година. Този път ми се размина само с уволнение. Междувременно бе настъпила демокрация, имаше многопартийна система и всеки можеше да говори каквото си иска. Стига да имаше какво и пред кого да го каже. Аз имах, поради което ми забраняваха.

4 декември 1998 година. Те бяха отново същите, старите офицери от ДС. И отново изтърбушваха бедния ми дом. Преди това в местния вестник се бе появило съобщение, което можеше да звучи и по следния начин: “Из града са разлепени театрални /съответно филмови/ афиши. Полицията издирва извършителите”. И така, те бяха отново същите, само бяха качили по някой килограм към теглото и по някоя звездичка на пагона. Същият бях и аз, и те отново търсеха документираните ми мисли. Иззеха всяка буква, написана от мен, задигнаха без разписка цялата ми лична кореспонденция. Изглежда в България мисълта никога не е преставала да бъде престъпление. Обществото покорно се съгласяваше.

Нима ми възразявате? Кажете - кога контролираното безумие е било прекратявано? Имало ли е в страната ни управляващи, които да не са се смятали за вечни?

10 януари 1999 година. Седя и нищо не мисля. По радиото един авторитетен глас ме уверява, че България вече е свободна и демократична държава, че в съвременна България всеки може безопасно да изрази своето мнение. Треперещ от страх, народът бързаше да потвърди: “Така е, вярно е!…”.

Аз отказвам да мисля…

2009 май 4
Елтимир permalink

Нещо да кажеш, Сириецо?

erigkan@rambler.ru
erigkan@mail.bg
Не съм анонимен, можеш и да видиш кой съм:
eltimir.ucoz.ru/photo/1
Е?

Елтимир permalink

МЪЛЧАЛИВА ПЕСЕН

Налагаха ни принудително мълчание. С помощта на безкрайно скандирани лозунги. Не ни позволяваха да говорим за бедността - материална и духовна. Като ни заставяха да пеем оди в прослава на светлото бъдеще и неговите вождове. Мълчание тегнеше над безправието на едни и произвола на други. Посредством твърдението, че нашето общество е най-хуманното в света.

Мълчаливо ни унищожаваха. Под грохота на истерични ръкопляскания. С печатите на мълчанието и истерията белязаха съществуването на цели поколения. Мълчахме за крещящата несправедливост - нали живеехме в най-справедливия свят. За пример ни даваха мълчаливи подвизи - съпроводени с бомбени експлозии.

Оглушаващо мълчание!

Мълчаливо строяхме новия строй - под строй и с песен на уста.

Оглупяващо мълчание!

Мълчаливо се раждахме. С вик! И с вик умирахме. Пак мълчаливо.

Иде ново време. Едни ме уверяват, че то вече е тук. Други ми казват, че то пак е тук. Но защо искат от мен аплодисменти? Защо ме карат да произнасям хвалебствия? Защо не ми позволяват да говоря онова, което мисля? Което никога не съм спирал да говоря. И поради което никога не съм бил чут.

Дошло ли е Новото време?

Не мисля, че новото е наистина Ново. Затова днес, както някога, аз пак крещя: “Оставете ме на мира!”. Слухът ми не е музикален. Не умея да припявам химни. Искам да живея своя си живот, вместо да скандирам проклетите ви глупави лозунги. Искам ръцете ми да се занимават с нещо полезно, вместо да ръкопляскат на безсмислените ви безкрайни речи. Махнете се заедно с мълчаливата си принуда, заедно с принудителното си мълчание! Какво общо имам аз с вашата креслива тишина?

Махнете се, вървете по дяволите! Или ме оставете аз да отида там. А вие си останете тук, в ада, който създадохте.

Ангел Грънчаров 1991 г.

2009 май 4
Елтимир permalink

За твое сведение, Сириецо, тези неща са забранени за публикация със заповед на ген. Атанас Атанасов, бивш директор на НСС, сега ДАНС. Атанасов отдавна не е директор на службата и даже минава за опозиционер, но забраната си остана в сила. Някой нещо да ми каже по въпроса за свободата и демокрацията?
Аз обаче искам да знам ти откъде взе заглавието.

Елтимир permalink

АЛЕГОРИЯ

/посвещавам на забравените борци за свобода/

Зимата покри всичко с белия си саван. Безкрайно мразовита зима беше. Настъпи внезапно. Цветята се скриха под снега, ледове покриха тревата в полето. За дълги години се възцари безмълвие. Виеха безнадеждно студени ветрове, превръщайки в ледена буца всяка показала се живинка. Замръзнаха светлината и тъмнината, вледени се небето. И само воят на Северния вятър се носеше над еднообразната пустош.

В началото никой не се учуди. Дори учудването бе замръзнало. Крехки кокичета, пробили белия сняг храбро надигнаха глави, търсеха Слънцето. Вятърът спря за миг вледеняващия си полет и се замисли: “Откъде се взеха тези странни бели цветя и що за сила е издигнала крехките им стъбълца? Как са пробили снега, как са преодолели студа?”.

А кокичетата разделяха светлината от тъмнината, търсеха Слънцето, викаха Пролетта. И тя ги чу! Под разтопените снегове семената на замръзнали растения пуснаха своите кълнове. Стоплена от пролетното слънце зеленината бързо избуя. Привлечени от извъшващата се промяна дойдоха топлите ветрове. Оживи се земята.

Настъпи радостна суматоха, в която никой не забеляза как увяхнаха кокичетата - предвестниците на пролетта. Никой не ги удостои с внимание при вида на новите пищни цветове. Скромният им вид не предизвика ничие възхищение. Но нали те бяха първите, нали те повикаха Слънцето, нали те събудиха Живота? Сега вехнат, забравени от всички. Покрива ги израстналата трева, засенчват ги новите растения. Умират кокичетата.

Пролетта вече преваля. Идва лятото, а след него е ред на есента. После пак ще дойде зима, пак ще се покрие със сняг полето, пак ще задухат ледените ветрове и пак ще надигнат глави храбрите бели цветя. Иначе кой друг ще събуди Слънцето, кой ще доведе Пролетта?

Не, не са мъртви кокичетата. Те помнят и чакат, знаейки какво е било и какво предстои.

А то, предстоящото приближава!

Ангел Грънчаров, 1991 година

2009 май 4
Елтимир permalink

НЕОПРОЩЕНИЕ

Прощавам измяната, родена сред мъчения. Прощавам предателството, предизвикано от страх за съдбата на близки хора. Простено да бъде изтръгнатото насила признание. Простено да бъде на такива предатели. Простено да им бъде заради тяхната слабост. Простено да им бъде заради липсата на достатъчно сила. На такива всички прощаваме, прощавам и аз. На такива и Бог ще прости.
Не мога да простя предателството, сътворено от разстояния - географски или съсловни. Не прощавам измяната пред страха от загубата на достигнато материално благополучие. Не прощавам на борците за народни правдини, станали недосегаеми за своя народ. Не давам прошка на изменниците, гледащи с надменност жертвите на своята измяна. Те не търсят прошка, затова не ще я получат. На такива и Бог не ще прости.
Мнозина от нас преминаха неопетнени през десетилетията на битки и безмилостни атаки. Мнозина излязоха несломени от лагери и затвори. Не бяха никак малко издържалите на нечовешки мъки герои. Омърсиха се след това, когато страшното мина. Тогава предадоха и нас. Започнаха да си спомнят за годините на съпротива като за лош сън, като за кошмарно преживяване. Няма по-мерзко предателство от тяхното, няма по-долна низост. На такива и Бог не може да даде прошка. Затова нека Той ги накаже. Аз се отказвам да мъстя. Както се отказвам и да простя.
Бяха част от нашата борба, бяха непреклонни и истински, а днес целите вонят на измама. Бяхме съвсем близо до целта, толкова малко не ни достигаше да я осъществим, а те не издържаха. Те, които не се уплашиха от насочените дула, които не се пречупиха от най-свирепите инквизиции, днес търгуват със съвестта си, побратимяват се с нашите общи инквизитори. Заради тях достойните тънат в мизерия, заради тях не доубихме поваления звяр. Заради тях войната не се увенча с успех. Затова народното проклятие ще падне върху им и никакво опрощение не ще има.
Бяха част от свещения Идеал, но вече ги няма. Не, не са мъртви, но все едно че са - вече не са същите. Толкова искам да им дам своята прошка, но не мога. Как да ги позная? Остана ли нещо от тях, по което да разбера, че са те? Захвърлиха своето минало, отрекоха своите стари съратници, презряха идеите, в които се бяха клели. Нима това са те? Нима ги има още, за да им простя? Нима може да бъде простено нещо, ако то не съществува? Нима и Бог може да прости на Нищото?
А аз дори не съм Бог.
Елтимир

Ето и отговорите на момчето. Първо на личната ми поща:
"Дата: Mon, 4 May 2009 21:32:10 +0300 [21:32 EEST]
Подател: Ruslan Trad <ruslantrad@gmail.com> [ добави]
Получател: erigkan@mail.bg [ добави]
Относно: Re: Роби на Свободата
Част/и: Сваляне на всички приложения (в .zip файл)
Хедъри: Покажи всички заглавни части
Не съм крал ничии труд.Това е клевета.Аз дори не знам за тази книга, ще променя заглавието ако трябва. Името смятах, че е подходящо, така ми дойде в главата. Извинявам се,ако се дублират имената на статиите.Аз не съм чел книгата,вероятно мислим еднакво,затова текстовете са тикава. Гарантирам за авторството на статията си. Не искам никой да ме $ B'\']'V'S'V'd'Z."
А после и в блога: "Ruslan Trad permalink

Гарантирам за моите статии.Не може да се обвинява човек, че е крал нещо, което не знае,че съществува.Писах и писмо, надявам се да се разбере, че нищо не съм крал.Това са мои думи и заставам зад тях.Ако видите по-добре ще разберете, че не съм ползвал ваши материали.Поел съм отговорност да съобщавам източниците,когато ги цитирам.Не съм някой прошляк,че да крада чужди трудове.Крали са от мен, затова знам как се чувствате, но имате думата ми, че не съм ползвал ваши трудове."
поисках само да допълни, че неволно се е получило дублиране на заглавията и с това да изчерпаме недоразумението. той млъкна и поне досега не го направи.

Ето какво написах след неговия отговор в блога. Той замълча и повече не отговори:
"Елтимир permalink

Говорех само и единствено за заглавието. Вярвам, че е твърде необичайно, а в края на своята книга пояснявам какво точно съм имал предвид с израза “Роби на Свободата”. Книгата я писах през лятото на 2002 година. Аз също държа на авторството на моите си текстове. И от никого не крада. Нито мисли, нито идеи, нито каквото и да било. Отговорих на писмото ти.

2009 май 4
Елтимир permalink

Казваш, че не си прашляк и затова не крадеш. Не е ли наивно да го твърдиш? Най-богатите хора на тоя свят са и най-големите крадци и мошеници. И в България, и по цял свят. Погледни Джордж Сорос и не питай за другите. И обратното. Има много бедни хора, които са безумно честни. Да си богат, не означава непременно да си честен. По-скоро на практика се получава обратното. Да си беден, не означава да си крадец. Дори в повечето случаи бедният е беден именно, защото е честен. Не смесвай понятията."

Ако развих тази тема, то е, за да не кажат, че през 2002 година съм откраднал името на статия, писана през 2009 година. Защото и това мога да очаквам.