Най-сетне!

НАЙ-СЕТНЕ

Така е почнало Злото и така ще свърши. Българин българин убива заради верността към Българското. Така е почнало и така ще свърши. Лошото е, че докато свърши, няма да са останали българи, държащи на Българското. Началото го знаем. Кучешкият празник, обрекъл ни на кучешки живот за цели 1200 години. Безжалостно изклани 52 рода свои заради тържеството на чуждите. Знаем и какъв ще е краят. Защо началото е такова знаем. Защото един, който бе от своите, поиска да получи признание от чуждите. И заради признанието проля реки от своя кръв. А защо краят ще е такъв?
Защото своите си отидоха и дойдоха чуждите. Чужди същества, безличия, довели със себе си чужди, безлични закони. Лишиха нацията от съвест. Унищожиха физическите носители на националната съвест. За 18 години след пристигането на свободата, освободиха от живот последните носители на българската съвест. Планомерно и безжалостно ги лишиха от живот, никого не оставиха. Пощадени от човеконенавистния марксизъм, тях, бранителите на дълга, бранителите на честта, бранителите на Продължението ги доуби демокрацията. Пребиха до смърт един и го изхвърлиха на улицата. Взривиха друг. Застреляха трети. Отровиха четвърти. А най-могъщите пазители на Българското, на съвестта и вярата бяха лишени от средства за съществуване. Оставиха ги да умрат в мизерия и недоимък. После някои комарджии, либерални пияници им издигнаха паметници. Посмъртно. Това направиха носителите на комунизма, демокрацията и либерализма с българската нация. Комунисти, демократи и либерали убиха, което можеше да бъде убито, ограбиха, което можеше да бъде ограбено. Приложиха десетки методи, докато не остана никой, върху когото нацията да се опре. Никой, оправдаващ със своето присъствие съществуването на нацията. Точно това се случи през последните години. Сред всеобщото съгласие. Сред съгласието за смърт. Сред всеобщото мълчание, мълчанието на обречените. Сред всеобщото неразбиране. Сред неразбирането за прекратено бъдеще. Комунисти, демократи и либерали изоставиха своя народ, премахнаха верните на народа и се съюзиха с унищожителите на племето, на народа, на нацията. Дългът и честта си заминаха, Продължението се обезсмисли. Нацията остана без съвест и без мечти. Нация, лишена от съвест няма бъдеще, такава нация няма право на бъдеще. Нация, лишена от мечти няма бъдеще, такава нация няма право на бъдеще. Даже Природата, българската природа бързо бе изместена от ръкотворните пустини на Хомо Асфалтикус. Затова всичко свърши и надежда няма. С ликвидацията на борците за народни правдини, демократите от комунистическото котило ликвидираха народа. Никой не се вслуша в предупрежденията за Стълбата, която е в състояние да прогори небето, затова родния край е напуснат, изоставен, захвърлен в ръцете на същества, ненавиждащи всичко българско.
Залъгват ви, че българинът притежавал някаква власт в земята на България. Българинът можел да избира своите управници, така ви казват. Българинът нищо не избира, той няма какво да избере, българинът няма избор. Избират прогонените от Индия чандала, избират анадолските пришълци, избират парите на Йехова. Пред българина няма избор, нищо няма, освен изборът да умре по-бързо. Изборите – панаир на безумието. През тях се отварят зеещите висини на демокрацията. Изборът на безотговорните отнема отговорността на Гледащите напред. Демокрация има, но какво е „демосът” и къде е „лаосът”? В името на демокрацията отнеха свободата и на нейно място се настани свободата на грабежа и измамата. А там, където съществуват измама и грабеж, там място за България няма. Затова България занемя, затова вече никой нищо не говори, а когато някой заговори, той нищо не казва. Дори българската земя, планините и долините на България стават все по-недостъпни за българина. И неразбиращи, българите потеглиха към висините. През деветте кръга на Рая, който се оказа Ад.
Няма ги вярващите в доброто, никой от тях вече не е тук. Няма го стремежът към справедливост, няма я и справедливостта. Няма го стремежът към истина, истината също я няма, нищо няма. Има само алчност и смърт. Радостта е заменена с ненавист и стръв. Милиони, милиарди изкуствени, смъртоносни целувки вместо естествена любов. Затова вече не се раждат деца, затова децата остават все по-малко. А където няма деца, там и бъдеще няма. Последната Искра угасва и няма кой да разпали Огъня. От старото Огнище на мястото на веселия топъл пламък виждаме само студена пепел. Лишени от разум крясъци вместо смислени въпроси. А където няма въпроси, там и отговорите не идват. Така започна. Българи изклаха български деца заради чуждото, предпочетено пред Българското. И бе изречено Проклятието. Така започна и така ще свърши. Днес стотици български деца биват принасяни в жертва заради живота на едно дете от Арабската пустиня. Други десетки български деца умират заради едно новородено чандала. От Изток, от Запад, от Север и от Юг напоиха българската земя с отрови, за да измрат и останалите малко български деца. Съботата измести Празника. Затова ще се случи Неизбежното, което мнозина се помъчиха да избегнат. За своите усилия да предотвратят злото, те платиха с живота си. Комунизмът и демокрацията, тези рожби на демона Йехова умъртвиха последните защитници на Българското. Те, своите служители на чуждия демоничен талмудизъм искат да прочетат Свидетелството, а изтръгнаха перото от ръката на Свидетеля. Те, своите, преклонили се пред чуждото търсят Вратата, а много се постараха да разрушат отпечатъка от Ключа. Те отрязаха Дървото, а се чудят защо техният клон също изсъхва, пропуква се и се троши. Силата на едно Проклятие изтича, ще бъде произнесено друго, по-силно и по-страшно. Така започна, редно е така да свърши. Но когато започна, още имаше нещо, сега нищо не остана. Когато започна, имаше някои, имаше Бдящи, имаше незамърсени и чувстващи. Сега тук няма никой. Българското си отиде, време е да си отидат и българите. Истуканът заплака, също както преди стотици хиляди години заплака неговият близнак, намиращ се на милиони километри оттук. Истуканът заплака, значи България си отиде. Стражникът забрави защо е тук, значи трябва да бъде сменен с друг стражник.
Истуканът на Сюейн заплака, когато отломките на Таемат удариха неговия свят. Защо заплака Земният Истукан? Защото неразрушените отломки на Злото от Таемат завладяха Земята. Подбуждани от демона на Тъмнината ръце се протегнаха да завладеят неизречените и неизписани вести. Вестителят изрече: „Ненавиждам ви!” Ръцете стовариха още зло върху Вестителя, но вместо да го сломят, ударите усилиха неговото ожесточение. Вестителят изрече: „Мразя ви, безразлични сте ми, вече ми е все едно какво ще се случи с вас. Мислите ми вече са далече от вас. Аз ви напускам, а вие си останете със Злото, което породихте. Аз се връщам към Светлината, а вие си останете тук, където властва само Тъмнината на Таемат, на Йехова. Свидетелството, толкова чаканото Свидетелство няма да бъде написано, не остана никой, заради когото да бъде написано. Вместо него, ще бъде изречено Проклятие. Аз си отивам, без да дам Свидетелството, а вие си останете тук, в света на Тъмнината и Проклятието. В света на злобата и алчността. Не мога повече да ви спирам, вървете по своя път. Аз тръгвам по моя.”

Заради думи, подобни на горните получих следното писмо:
“Добре си прочел: имаш мегаинформацията. Тя е вложена в теб. И именно за да ни я кажеш са те пратили тук.
А ти какво правиш, Вестителю? Категорична съм: ти умишлено искаш да погинем! И избираш най-подходящите средства за да не сториш това, което ще ни помогне! С всички сили се стремиш да провалиш мисията си с непрекъснатото "грачене" и храчене!!! Има и друго: Мисията ти на Земята е твоето чистилище - за стореното там, в Твоя свят ти се налага тук да плащаш. И никой земен жител не е в състояние да те преведе през "Вратата" без да се окаля от твоите грехове.” Не съм на същото мнение. Не може да даваш насила. Не можеш да предлагаш Знание, което никой не желае да получи. Давал съм и продължавам да давам. Проблемът е, че давам на тези, които желаят да вземат, а такива се оказаха твърде малко или въобще липсваха. Проблемът е, че малцината, усетили у себе си глад за знание, поискаха Знанието, тази духовна храна да им бъде поднесена сдъвкана. И още от писмото:
“Ти виждаш само това, което си предизвикал да се появи пред теб. С Черните си Мисли - черен свят създаваш и никой не ти е виновен, че си обгърнат от мрак, злоба и ... простотия!” Лошото е, че не аз създавам този свят, че не аз съм отговорен за съдбата му и чернилката, която е пред очите на всички не е мое дело.

Ние сме земни сенки на Небесната Воля. Пълзящи през времето и тъпчещи пространството сенки. Изпълзяхме през времето и изтъпкахме пространството, сега се упътваме към своя първоизточник, към Небето. Може би не успяхме да изпълним поръчаното, може би не се справихме, може би се провалихме, но поне опитахме. Направихме каквото можахме и си тръгваме. Земните сенки си отиват, идват сивите. Предвестниците на Пазителите. Не мога да го обясня, никой няма да разбере. А когато бъдат в състояние да разберат, вече ще е късно, прекалено късно. Достатъчно късно, за да дойде Краят. Отвсякъде ще пада огън, а на тях ще им е студено. Отвсякъде ще вали вода, а те ще изпитват жажда. Този свят вече няма да е техен и те няма да приемат нищо от чуждия свят, освен смъртта.
Аз видях този край. Едно дете излезе пред входната врата. Навън валеше мокър сняг. Детето погледна обувките си – бяха скъсани. После погледна покритата с киша улица. Погледна локвите. И отново своите скъсани обувки. Сви безпомощно рамене. Потръпна под протритите си дрешки. Накрая вдигна поглед към небето. Озърна се още веднъж около себе си, после разпери криле и литна.
Навън, под дъжда и под огъня, нито свой нито чужд стоеше Моня. В едната си ръка стискаше лък, в другата цигулка. Моня стоеше там и плачеше. И нямаше кой да му изтрие сълзите. Съчувстващите бяха си отишли, а на останалите им беше все едно.
29 ноември 2007 година
Елтимир