Лоенгрин

Лоенгрин

Да бъдеш светлият герой

на неизменната усмивка,

понесъл в своята усмивка

зора и злато и покой -

без меч и слава в кървав бой

- тенор на щедрата усмивка -

да бъде твоята усмивка

единственият подвиг твой -

начало, край, число и брой

да няма твоята усмивка,

да гасне всичко в таз усмивка:

и злост и скръб и страст и зной -

неудържимият порой

на дните в твоята усмивка

да вплита Вечната усмивка

и неизменно чист и свой

да следваш тихия хобой

на свойто щастие с усмивка -

и то само да е усмивка,

без Как, Какво, Кога и Кой?

и да пристъпиш - тих герой -

брега на своята усмивка

- бял - да отвърнеш - и с усмивка:

"Благодаря ти, Лебед мой!"

Гео Милев

Много, много отдавна, преди повече от хиляда години, когато Земята била населена с дракони и феи, безстрашни рицари и благородни девици, се случило следното : Умрял старият херцог на Брабант и Лимбург и дъщеря му Елза, прекрасната, наследила обширни владения и огромно богатство. Непокорните васали надигнали глава. Всеки от тях вярвал, че нему се полага богатото херцогство. Дори верните на покойния владетел люде смятали, че една крехка, слаба девойка Не може да управлява страната сама. Кой щял да стане неин съпруг и защитник на Брабант? Елза била кротка и добра, а и чудно красива – с очи по-сини от планински ручей, с дълги до петите руси коси, в които вплитала перли. Мълвата за неземната хубост, благия нрав и несметните богатства на младата херцогиня привличала мнозина в замъка Анвер. От близо и далеч идвали прославени рицари да искат ръката на Елза. Но тя отпращала всички, сърцето й оставало нямо. Пристигнал и страшният рицар Фридрих фон Телрамунд. Огромен на ръст, грозен и зъл, той бил невероятно силен и всявал ужас у всички. Никой не можел да победи Телрамунд. Той заявил, че по чест и по право нему принадлежи младата херцогиня, защото още когато Елза била петнайсетгодишна, старият херцог го бил помолил да се ожени за нея. Съветниците на херцогинята занемели – не си спомняли те някога херцогът да е обещавал дъщеря си за жена на жестокия и алчен Телрамунд, но от страх не посмели да се обадят. Единствено Елза възмутено отрекла думите на Телрамунд. Заклевайки се в своя меч, рицарят настоявал на своето. И тъй като той изрекъл свещената за всеки рицар клетва, трябвало сам кралят да отсъди на чия страна е правото. Така, по волята на Хенрих Птицеловеца, след три дни на брега на река Шелба трябвало да се състои Божии съд – този, който вярвал, че Елза е невинна, трябвало да излезе на двубой с граф Телрамунд. Но никой нямал смелост да се изправи срещу страшния рицар. Настанал уреченият ден, около замъка Анвер било пълно с народ, глашатаи призовавали отново някой да защити честта на младата херцогиня, а Елза стояла изплашена и мълчалива сред цялото това множество и само с поглед молела за помощ. Разбрала тя, че никой не й вярва и няма кой да я защити... Очаквала я страшната участ на клетвопрестъпниците. Отправила девойката прощален поглед към гората, към реката, а там изведнъж нещо проблеснало сред водата. Всички отправили взор натам – по Шелба плувал бял лебед и теглел златна ладия, а в нея спял красив млад рицар. Виковете на тълпата не могли да го събудят, но тогава любимият сокол на Елза кацнал в краката й, държейки в клюна си златно звънче и едва щом херцогинята позвънила с него, рицарят станал и слязъл на брега. Никой не бил виждал този прекрасен благородник, никой не познавал герба му – сребърен лебед на светлосин фон. Приближавайки се към Елза, неизвестният рицар помолил за позволение да бъде неин защитник и с меча си да докаже невинността й. Започнал двубоят, дълго никой от двамата противници не успявал да надвие другия. Последният лъч на залязващото слънце се задържал на върха на меча на Рицаря на Лебеда - това сякаш му върнало силите и с един удар той повалил Телрамунд на земята. След като злият граф признал, че е излъгал, Рицарят на Лебеда пощадил живота му. Кралят помолил победителя да вземе Елза за жена и да остане в Брабант. Съгласил се той, но при едно условие - херцогинята трябвало да обещае, че никога няма да го попита кой е и откъде идва. Елза лекомислено дала клетва. Вдигнали свадба за чудо и приказ и заживели щастливо. В земите на Брабант зацарили мир и благоденствие. Не след дълго Елза добила син. По време на празненството послучай раждането, херцогиня Клевска, която искала да си отмъсти, задето Рицарят на Лебеда бил попедил мъжа й на турнира в Антверпен, поискала да узнае как Елза би отговорила, ако някой ден синът й попита за името на баща си. От този миг нататък за младата херцогиня нямало вече покой - съмнението, че съпругът й може да не е с благороден произход не й давало мира. Напразно рицарят се опитвал да я предпази да не наруши дадената клетва. Елза разбрала, че няма да има щастие за нея, докато не узнае името му. Един ден не издържала и го попитала кой е, откъде е. Тутакси замълчала изплашена, помолила го да не й отговаря, но било твърде късно...била попитала, трябвало да чуе и отговора. Рицарят на Лебеда обещал да назове името си пред всички. На другия ден народът на Брабант узнал, че името на техния господар е Лоенгрин, син на Пърсивал, краля на Монсалват, комуто служат най-благородните рицари. Рицарят на Лебеда разказал за чудната планина Монсалват, на чийто връх се намира вълшебен замък – невидим за хора с тъмни помисли и зли дела – и за омагьосаната камбана, която зазвънявала сама всеки пък, когато някой невинен изпаднел в беда, призовавайки един от рицарите на Монсалват на помощ. Рицар, който спасял прекрасна девица, имал право да остане с нея до края на дните си, но само ако тя приемела да му се довери безрезервно и никога да не попита за името му. Не се ли спазело това обещание, то рицарят бил длъжен да разкрие кой е и да се върне обратно в Монсалват. Едва-що Лоенгрин завършил разказа си, хората видели белия лебед със златната ладия да приближава замъка. Простил се рицарят с Елза и детето и се качил в ладията. Монсалват го зовял...

Защо пуснах тази легенда? Димитър Радев е интелигентен човек и познава символиката на митовете. Лоенгрин е този, когото никога не бива да питат кой е и откъде идва. Ако каже кой е и откъде идва, той ще бъде принуден да се върне обратно. Та като видях ника "Лоенгрин", кой знае защо си помислих за моя стар приятел Димитър Радев. Само че Димитър Радев, моят стар приятел умря, мъртъв е. Лоенгрин е някой друг, някой непознат, взел чужд облик. Лоенгрин е дребен интригант, зло, което трябва да бъде смачкано безмилостно. Лоенгрин трябва да се върне в своя любим омагьосан замък, в своя "Аквариум". Ако моят стар приятел Митко Радев беше жив, вярвам, че щеше да потвърди думите ми.
Та затова пуснах легендата. За да попита някой Лоенгрин кой е той. Никой не го попита. Лоенгрин обаче сам проговори, без да го питат проговори. По което съдя, че това не е истинският Лоенгрин.
Митко, ако можеш да четеш от Отвъдното, ще потвърдиш ли моите думи?

Елтимир писа: Само че Димитър Радев, моят стар приятел умря, мъртъв е.

Сигурен ли си? За физическа смърт ли говориш?

Някога гледах един филм, наричаше се "Имало едно време в Америка". Във финалната част има една подобна сцена.

"Имах един добър приятел, не му провървя, убиха го. А Вас, мистър Бейли, Вас мистър Бейли - не Ви познавам." Мистър Бейли и добрият приятел бяха едно и също физическо лице.

Аз познавах един Митко Радев, който преди всичко твърдеше, че обича България и е предан на Българската кауза. По-късно ми се случи да срещна някакъв "Вотан" или "Лоенгрин", който преди всичко обича Русия и е предан на ГРУ. Ето защо казвам, че моят стар приятел Митко Радев е мъртъв, а онова нещо, представящо се под името "Лоенгрин" е обсебено от демон кухо бостанско чучело, някакъв пълзящ гол охлюв, някакъв плазмодий, който няма нищо общо нито с България, нито с Българите. Освен с демоничните планове за тяхното унищожение.

"Една от задачите на ГРУ е да унищожава гражданите на чужди, враждебни на Русия страни." - Анна Политковская

И няколко думи за онези, които знаят. Които не знаят - да не го четат. Все едно, нищо няма да им стане ясно. И така:
"Стояха зверчета край плета. В тях стреляха и те умираха."
Да, зверчетата стоят край плета, но само си стоят, никой не стреля по тях. И те не умират, стоят си там и гледат. Въпреки това очаквам да чуя как Майя Тойвовна ще закрещи.