Какво го има,и какво го няма

След силен неколкодневен вятър небето се изчиства.Тогава има един особен син цвят - не обикновено синьо,не ежедневно синьо,примесено с кафяво и сиво в далечина,не обичайно плоско синьо,примесено с бяло и плосък моливен цвят,а друго синьо.Дълбоко синьо,не като на велика дълбока вода,а като на Велико дълбоко Небе - синьо,зад което стои безкрайното черно.
След силен неколкодневен вятър в небето няма неща - няма птици,няма самолети,облаци,кой знае какви газове,пликчета,точици...Безкрайно,еднообразно във вечно интересната си ефирна материя,пространство.Един единствен обект седи в него.Съвършено симетричен и съвършено светъл.Единственото нещо,което Мракът и нощта не могат да скрият от окото - Слънцето.

Сива сграда стръчи ъгловато на синия фон.Бездушна и изкуствена,изградена от смесица на няколко кални каши в една,плюс железни пръчки.Какво ли ще остане от нея след едно хилядолетие? Дали изкуствената смес няма да се изрони? Дали поне ръждясалите пръчки ще останат да стърчат неестествено от земята? Дали този,който минава отстрани ще познае,че този възел от проядени метални конци някога е представлявал нещо? Поне проста геометрична фигура?
Няма да остане нищо.

Обезлюдени пространства от втвърдени кални топки,оформени и набучени на железни пръчки така,че да изглеждат като структура,основана на правия ъгъл.Гниещи,превиващи се и ронещи се в пръстта...единствените никакви цветове сред пъстротата.Може би така ще изглеждат последните дни.

Да не се гледа в него,да не се стои на силна светлина.Ослепява се,хваща се рак,жегата води до изпотяване,човек се дърпа от слънчевото петно.
Така човек отклонява доброволно погледа си и премахва от личния си свят още една същност.Колкото повече поколения идват,толкова повече се стеснява личния свят.Колкото повече се стеснява,толкова повече същности изпадат в човешкото непознание.
Раждаш се и те хранят,за да не умреш от глад.Учиш,ако не учиш те бият.Завършваш с мисълта,че вече завършил,шансовете да не умреш от глад се увеличават.Работиш и акумулираш ситно изплетени правоъгълници.Символ на това,че ще имаш известно предимство пред някой друг,ако случайно ресурсите свършат и се образува опашка.Тогава все някой ще трябва да умре от глад...но не ти.Ти имаш пари.
Жениш се,така трябва.Иначе обществото бяга от теб,не те удобрява...за какво са ти пари иначе,ако не се съревноваваш с обществото? Не бива да се губи смисъла,никога и за нищо на света - жениш се.Правиш дете и го пращаш да учи,за да си сигурен,че няма да умре от глад.След като това е главната грижа на обществото,може би това е най-благородното в родителските грижи - да не умре следващия от глад.Значи ще учи.
Умираш.
Само че ще се върнеш.И ще повториш нещата отново.И още веднъж.Започнато е от някой кой знае кога и кой знае къде,но смисълът е късно да се губи.Никога и за нищо на света.Затова повтаряш,без да се замислиш...опасно е,понякога така се губи смисъла.

Когато се живее в цивилизация,която стъпва на кални топки със стърчащи железни пръчки,които пък поставя на основите на математика, физика, химия, биология и прочие кални подложки...на края на Времето всичката кал изтича в пространството.Основата е другаде,основата е далеч.Голямата кал пропада,без действителна основа...докато силата на пропадане не я разполови на кални топчици,топченца и накрая капки.

Грижиш се за гладната смърт.А начините да умреш са хиляди,може би безкрай. Най-голяма смъртна честота притежава липсата на кислород.И тук - ирония и парадокс,дишаш отсамосебе си.Дали въобще някой е смятал да се грижиш за смъртта,когато те е пращал тук? Нужни са поне 40 дена,за да умреш от глад...дали не се заблуждаваш,че се грижиш за смъртта? Едва успяваш да се грижиш за най-несмъртоносното...посвещаваш целия си земен път на това.

Стърчи сградата в синьото Безкрайно Небе.Слънцето не мърда и постоянно свети.Дърветата не мърдат и постоянон са зелени.Въздухът едва мърда,но все го има.Само хората мърдат,мърдат усилено...сякаш за да са сигурни,че нещо се променя,че смисълът се сменя и може би всеки ден има вероятност цивилизацията да съвпадне по смисъл с нещото около нея.Онова нещо,което сякаш не иска да я интегрира.
След едно хилядолетие,дали човешката цивилизация няма да изглежда като книга насред тревата? Затворена между две дебели корици,по никакъв начин несвързани с околното...самостойно чуждо тяло насред природата.И да я отвориш и да не я отвориш...виждаш началото - първата корица.Виждаш края - втората корица...минаваш края и да я отвориш и да не ятвориш.Няма ли някой да си каже "Зная всичко за човечеството - имало го е...сега го няма"?

Сякаш калната топка,пронизана с нескопосана мрежа от железа(нескопосана,защото никой никога не ще я види през калта,няма нужда да е подредена и красива),е мъртва.Но кой е казал,че е мъртва? Нима не те гледа и тя сега,както ти гледаш нея?
Гледа те така,сякаш не ти е близка.Сякаш знае смисъла,знае и съдбата си,знае и твоята...Знае за летежа на калта през пространството.Тя е тук,за да я използваш,за да я консумираш.Не за да разговаряш с нея,тя няма да ти проговори.А и да проговори,нима ще има значение,след като смъртта на спомена за нея ще заличи и спомена за последния човек?

Велико-синьото небе е все същото и Слънцето все стои.Дърветата все стоят...от толкова време насам.Отпреди цивилизацията и ще са тук след цивилизацията.
А дали стоят? Нахлули дори в теснотията на калните топки,разперили клони в човешкото пространство,сякаш войната за "Оставането тук" вече тече и сякаш човешките граници вече са избутвани под напора на онова,което някакси все умее да остане.

Безсмислени дела и притеснения,безсмислени съдби и безсмислени учения.Базсмислени стремежи и желания.
Когато човек се замисли какъв е смисълът,застава на едно място.Няма смисъл...да тръгне,да остане...да действа,да не действа.Сякаш е все същото.

И изведнъж смисълът идва,чул,че е търсен.Идва като тъпан.Странен бумтеж и тъпан,кой знае откъде...сякаш изсвирена мелодия много отдавна,когато човекът знаеше смисъла.
Безкрайна песен от тъпанни удари.Нима човекът е забравил да разбира и този език,който постоянно повтаря смисъла? Кой ли е биел този тъпан,незнайно кога и къде?

Това е доста философски написано. Колкото и пъти да го чета все за различни работи си мисля.
Я си представи за "смисъла" какво би могло да стане, като се намеси любовта.

Всеки ден всеки играе ролята си,откликва на обстоятелствата,които го засипват.Сякаш от любезност,той се отблагодарява на обстоятелството с действие...създава ново обстоятелство,на което друг може да откликне.
Ами ако човек спре да отвръща на обстоятелствата? Ако реши да бездейства,дали колелото на събитията няма да заплаши съществуването му? Къде ли отива свободната воля,не можеш да бездействаш.Бездействаш ли,сякаш ще ти се отнеме свободата,сякаш желанията имат нужда от отстояване,сякаш има нужда да налагаш волята си,за да си направиш място в този свят.

Ако не се качиш на автобуса,няма да стигнеш доникъде.Ако не гледаш новини и не четеш,няма да разбереш нищо за случващото се.Ако не отидеш на работа,ще те уволнят,ще се сблъскаш с глада.Ако не платиш данъци,ще се разплатиш с всички в затвора...след което ако не си размислил,цивилизацията те изплюва.Може би оттам,извън цивилизацията,се вижда само безсмислието й...но пък е по-лесно да се открие пътеката за смисъла.
Животът е сцена и всички ние сме актьори,бе казал някой,който правеше пиеси в пиесата.

Цивилизация на задълженията и несвободата.Ами ако може да се стигне навсякъде и без автобуса? Ако може се оцелее и без пари за храна и ако може да се научи всичко без вестници? Ами ако това са дори смешни неща,гледано отвън?

Не е ли направо странно,как всяка сутрин човечеството задръства пространството с автомобилите си,как се събират тълпи по спирките,които с неохота отвръщат на обстоятелствата,чувствайки се задължени да продължат техния кръговрат? Тълпи и тълпи,които се вливат в совята малка пиеса,малка роличка и оставят развоя на постановката на друг.Доволни,че са изпълнили зова на обстоятелствата да запълнят празнотата във веригата на случките,тълпите се връщат по местопребиванията си.Те имат ясна програма с разпорежданията на обстоятелствата за следващия ден и ще жертват от съня си,за да станат рано и изпълнят това,което времето изисква от тях - да го запълнят със случки.

Като роб.Роб на създаденото от него самия,човекът някога е задвижил колетото и сега върви по свирката му.
Забравил е,че той е създал всичко наоколо.Че той е частица от Създателя и носи неговото съзнание.Частица от онова,което е общо за всичко,видимо и невидимо.Човекът е забравил,че ако не внимава,може да се разтвори в буркана от материя,в който е потопен.Може да се слее с всичко.Забравил е,че представлява просто по-гъста форма от същото вещество,от което е и всичко.Сякаш ако някой разклати буркана,по-гъстата топка ще се погълне от околната еднаква течност.

Човекът дори е забравил да се радва на едно чисто и красиво чудо.Как се движи тялото? С какво е по-различно мъртвото тяло от живото? Кости,със сухожилия и мускули...физическа материя,която претендира за самостойно движение.Сякаш една маса да започне да подскача сама според волята си.
Какво прави човекът,за да повдигне ръката си? Той не мисли,не заповядва...сякаш,просто е убеден,че това ще стане и затова избира волята му да е такава,че ръката да се вдигне.И тя се вдига.
Сякаш е нещо обичайно - тяло да се движи.Абсолютно чудо,направо не е за вярване.Само че човекът търси чудеса в глупостите и не обръща внимание на това,че той самият кара един предмет да се движи.
Кара го по същия начин,по който кара да се движат и другите предмети.Но...на човекът не му е интересно да живее...скучно е,когато не играе в пиесата,когато не знае какво ще се сручи в следващото действие.Ако предметите за движение станат повече от един,в буркана ще нахлуе нежелана доза непредсказуемост.

Докато се возех в софийска маршрутна линия,колата замалко да се завърти под напора на изведнъж появил се вятър.С мъки успях дори да си отворя вратата,толкова силно я натискаше вихърът от сругата страна.
Навън няма жив човек,едно младо дръвче е прекършено.Боклуци летят навсякъде,а небето прави муцуни.
Визиономии,които се сменят всеки миг,най-ниските облаци летят стремглаво,а най-високите натискат мисълта с тежкото си присъствие.Светъл ден,като всички останали,но откъде идва светлината? Сякаш се излъчва от всичко наоколо...единният източник е скрит и преходните неща по Земята си сътрудничат в осветяването,за да поддържат съществуването си въпреки настроението,изписано на Небето.

Докато вървиш между калните топки,наплескани по железните скелети,вятърните потоци се сменят.Оплиташ крака,духа еднакво силно от редуващи се посоки.Сякаш плуваш в дълбини от чиста,първична мощ,близка до предела на поносимостта ти...сякаш ще се разкъсаш на парчета и ще поемеш из света като останалите прашинки,носени от вятъра.Сякаш ще загребе съзнанието ти и ще го завихри със себе си през непознати пространства.Чуваш,каквото той е чул от далечна земя,докосваш,каквото той е докоснал в далечни места,виждаш,каквото той е видял през Земната си обиколка.

"Вятър работа",казват хората.Все едно Вятърът го няма.Но чупи прозорци,бута саксии,кърши дървета и преобръща коли.Говори ти - "Не бързай толкова към топлината на дома.Ето ме,мен ме има и сега съм тук.И ти ли си тук? Или ще си отидеш,както нещата,които ги няма? Ако те има,ето - посрещни ме."Това,което го няма,бяга,когато Вихърът кърши,когато Водата помита,когато Земята се разтваря.Онова,което го няма,винаги си отива,когато идва онова,което го има.

Нашата цивилизация сякаш вече си отива.Значи нещо,което наистина го има,идва насам.

Сняг,скреж,вода и влага покриват всичко.От онова,което човекът е свикнал да има около него,не остава и помен.Отдолу е бяло,отгоре е сиво.Наблизо всичко е безцветно - нито шарено,нито бяло,нито черно,нито сиво...без цвят.Потъва в мъгла и жълта светлина му придава кафяв отенък.
Няма го шумът,няма ги дразнещите звуци на преходните неща.Тихо,меко,студено и тъмно.

Няма нищо...но някак не е по-различно от преди.Преди в цветното разнообразие отново сякаш нямаше нищо.Тоест,имаше нещо неосезаемо и неосъзнаваемо.Дали няма нищо или човекът просто се заблуждава в онова кое от всичките неща го има?

"Което не се вижда с очи,наричат незримо.
Което не се чува с уши,наричат недоловимо.
Което не се улавя с ръка,наричат неуловимо.

И трите няма как нататък да се изяснят;
затова - в едно се сливат.

Не е светло отгоре,
не е тъмно отдолу.
Безконечно и неназовимо,
към невещественото се възвръща."

Из Книга за Пътя и Постигането - балагур Боян

Какво ли е да си малък? Какво ли е да гледаш мравката отниско? Какво ли е тревните стръкчета да са огромни вековни дървета,шепите пръст да са ту пустиня от каньони,ту необятни столици за милиони организми.
Какво ли е да не виждаш края на дърветата,да не виждаш облаците...но да виждаш всичко останало?

Какво ли е да не знаеш за съществуването на човека,да не знаеш нищо за света,но да знаеш повече от останалите за него.Какво ли е да живееш в друг свят,но ползващ се от същото време,намиращ се на същото място.

Какво ли е да си изсъхнало листо,паднало на купчина други изсъхнали листа? Какво ли е да гледаш пространството през листовидната форма на тялото си...да разполагаш с маса спомени от един живот,продължил три сезона.Дали преди да окапеш ще размишляваш върху бъдещата си смърт...дали ще са верни думите на поета,че "листата не пожълтяват заради студовете на есента,а заради страстите на лятото"?

Какво ли е да си тухла,част от стена.Може би ще възприемаш всички около теб като сестри и братовчеди.Какво ли е да си тухла,в стена,част от къща? Може би ще възприемаш тухлите от стената като близки роднини.А ако се намираш на втория етаж на западната стена,какво ли ще смяташ за някоя тухла,намираща се на първия етаж на източна стена?
Дали ще смяташ тухлите при основите за по-големи авторитети,защото са видели повече от къщата,отколкото ти? Дали пък ще се чувстваш по-вътрешна тухла,заради това,че само стопаните те виждат...нищо че не посрещаш гостите, като тухлите на първия етаж?

Ами ако беше куче,какво би било мнението ти за човека? Ами ако беше врабче? Човекът винаги гради мнение за себе си като за най-висше същество...без да пита околните.Всъщност,има ли нещо по-самотно от човека...

"- Знаеш какво ще се случи.Бих искал да чуя мнението ти.
- Винаги съм харесвал огъня.Огънят работи чисто - няма кръв,миризми,разлагаща се плът.След него не остава нищо,слава Богу.
- Кой бог точно имаш предвид?
- Нищо специално,просто думи,може би съм настроен сантиментално.Но помниш ли,веднъж си казахме,че все някога ще открием кой стои зад създаването на Вселената.Не го направихме.Но той със сигурност ни наблюдава.
- Има Вселена,но създателят се е оттеглил.Вселена в отсъттвието на своя създател - като стадо без куче.Чух,че отдавна са му дали странно име.Градинаря.Смятат,че не самата градина,а нещата в нея са наша идея.
- Който го е нарекъл така,е умник.Бих го потупал по рамото.

...

- Няма правила,всичко се разпада,това е толкова ясно,че не ми се говори.Някога меслех,че зад правилата наднича скука.Няма тайни,няма теанър,пориви,разбити сърца.Но още по-страшно е,ако правилата се превърнат в прах.Тогава падат всички прагове и вече нищо не е същото.
- И къде ще се денем сега?
- За себе си знам.Ще проспя цялото време.Ще го сънувам и насън ще отида при градинаря.Може и да поплача на рамото му.Ще му е смешно,но може и да ме утеши.Как мислиш,дали ще одобри поведението ми?
- Ако го направи,значи си сбъркал и не плачеш на чието рамо трябва.
- Обратното е да крещя и да искам сметка,така ли! -Светеца помълча.Вдигна рамене:
- Не маже да се каже,че сме бездействали.Често подменяхме бравата на вратата.Използвахме всякакви ключове.Всяка религия беше пореден ключ.Революциите си имаха име,пророците също,тайните общества също.
- Бравата е ръждясала.Никой от ключовете вече не става за друго,освен за изхвърляне.
- Ето един последен,нарича се ключ Страх.Докато въздъхнеш,се сгромолясва огън: анихилация.Започваш всичко на чисто...Имай предвид,че това е по-добрия начин,отколкото да минем на вариант Ключ Безвремие.
- Дразниш ме.Това решение е опростено,не ми харесва.Работих като роб.Създавах какво ли не - обстоятелства,хора,връзките помежду им,изтеглях нишките.Не поисках нищо за себе си.
- Не е редно.Трябва да поискаш и нещо за себе си.
- Имаш ли идея какво?
- Например една Вселена.Само твоя.Без мен и другите.Прави в нея каквото искаш.Така ще отпадне необходимостта да ме питаш за мнението ми.Ти и без друго няма да се съобразиш с него.
- Искам да ти съобщя,те той допуска и този вариант.И през цялото време все пак не ни изпуска от поглед.Търпеливо наблюдава,знаеш,че го може.
- И ние сме за него просто като всички останали?
- Май да.
- Странен си.
- Но това е нашия сценарий.Ние го написахме така.Създаваме ги,те тръгват по своя път,на за нас той вечно не ни харесва и постановяваме изтриване.
- Така е,но те все пак са наши създания.
- Трябва да им дадем възможност да си върнат света.Нека направят с него каквото поискат.Без нас.Нека се бъхтят.Нека се заблуждават.Нека дават жертви,но те си го знаят предварително.Така са объркали конците,че може и да им намерят края.Трябва да им дадем възможност.Да ги оставим на мира.Да става каквото ще.Можем да напишем сценария отново,какво ще кажеш?

Светеца помълча,после се прозя.Очите му се затваряха.Накрая промърмори:
-Нямам твоя ентусиазъм.Първо мисля да се наспя.Може да трае много дълго.Зависи от сънищата.Когато се събудя,ще видя какво се е случило и ще помисля по въпроса за това-онова.Но засега ще изчакам.Имам цялото време на света..."

"...В сърцето си усети нежната,предизвикваща неизменна горчивина болка,която не го напусна толкова много време.И нямаше да го напусне,твърде дълго бе разсъждавал върху самотата,предизвикваща опустошение във всяко същество,дори то да бе извън категориите на времето,като него,но така или иначе не достигна до пряк,еднозначен отговор.
Бе като ръжда,чиито микроскопични петънца не се забелязват дълго,като раков тумор,дремещ в очакване на часа си.И когато бъдат забелязани,вече е късно,те са по местата си,ерозирали са плътта,но по-лошото бе,че опустошаваха и духа.Сякаш упояваха чувствителността му,стопираха сигналите за тревога,предизвикваха равнопосчни объркващи импулси.И тържествуваха, подигравателни към всяка закана,че духът бди.
Не,съобщаваха те,провалихме всяка бдителност,всяка готовност за битка,защото духът твърде дълго се готвеше за тях и в края на краищата се умори и ги пропусна.Те раждаха безразличието,в началото предизвикващо раздразнение,упояваха чувствителността,заблуждаваха сензорите,променяха кода на сънищата,изкривяваха символиката на промъкналите се предупредителни знаци: и всичко това се изразяваше само с една дума - опустошение.
Изглежда накрая трябваше да му стане ясно,че всеки допуснат наблизо здрач води със себе си сенките.В началото предпазливи и плахи,но упорити,като бебета,изпиващи своите порции през три часа,та наедряваха,попиваха силата на околното и ставаха все по-плътни.Но навикът на сетивата да ги вижда като безплътни,бледи форми играеше лоша шега.Очите заблуждаваха,че видяното веднъж остава неизменно.Така че сенките някой ден,налети със сила,влизаха в правата си.Те нападаха в гръб,а някои по-безогледни - фронтално,но само,когато бяха сигурни,че всяка съпротива ще е безполезна.Впрочем,те изчакваха и последната енергийна рекичка - в духа или в тялото - да се отлее,и пристъпваха чак тогава,без да рискуват.
Сенките,нивидимото,привидно тъй безопасни и лишени от способността да нанасят чувствителни удари; здрачът от още несгъстен мрак,за който слънцето е само невъплътена мечта - ето същинските врагове.Сенките,отнемащи на плътта и духа радостта от всяко нещо,сенките,които превръщаха времето в струя пустинен пясък под ръждивата светлина на някоя звезда,довършвана от огъня в ядрото си.
Това бе то - сенките бяха погълнали скрепяващата магия на този свят и каквото и да се случаша вече,победители щяха да бъдат те,защото нямаше кой да им противостои.
Д.К. си спомни стотиците утрини след трите планетарни катастрофи,и сивкавата земя,навред покрита с пепелната папрат на опустошението.Вече се бе случвало.Можеше ли сега да се закълне,че здрачът и сенките не бяха го съпровождали вечно,можеше ли да събере сили,истинска Сила,защото всяко подобие нямаше да помогне ни най-малко.
Познаваше сенките,способни векове да клечат до всеки дом и наобикалят всяко същество в очакване на своя час.Нямаха друга задача,освен отнемането на радостта.Дебнеха и най-малките й броблясъци и се скупчваха гладно,за да я разкъсат и изпият до последна прашинка.Радостта от съществуването и негово основание - в нейните крехки мигове,се превръщаше в тяхна плячка и кръв,в последна яростна цел.Бяха избрали достатъчно уродливи форми,за да предизвикат неизменно страха.
Сенките преодоляваха всяка защита и колкото по-упорита бе тя,толкова по-вкусна им се струваше и толкова повече ги привличаше.Те кръжаха със стотици - като комари покрай лампа,когато подушваха от километри фонтаните на радостта и сбъдването,излъчвани от някое човешко същество.Хладният разум сам по себе си ги плашеше,но търпението им побеждаваше и него,и винаги се случваше така,че превземаха която и да е крепост.
Жертви и плячка на най-непобедимото във Вселената - сенките и умората,толкова бе порсто.Единственото,от което се опасяваха там - в здрача,бе от достигаща и до последните ъгълчета светлина,премитаща сенките,прахта и плесента.Така че стратегията на сенките беше да доведат и нещата и събитията до изтощинието на умората.Всеки се превръщаше в тяхна играчка.И щом Д.К. бе позволил това да се случи и със самия него,и Бартоломео,и Кут Хуми - Светеца,какво оставаше за всеки друг там,в Равнината.Освен битките за съществуването,трябваше да издига вечни защитни стени срещу сенките.Все едно от двете се занемаряваше и обиконвено второто,защото не стоеше постоянно пред очите,а и те не го виждаха отчетливо.Това бе тъй неравностойна,подла и предопределена война,че само мисълта за нея предизвикваше умора...Той бе направил правилното предложение на Кут Хуми и сега се поздрави за това.Решението да вдигнат ръце от поредната катастрофа,изтриваща цивилизацията,бе поредната глупост.Наливаше вода в мелницата на сенките.Ако Д.К. успееше да се измъкне от кашата,катастрофата се отлагаше.Сценарият за Апокалипсиса трябваше да потъне в някое чекмедже.Писъците на измамените сенки щяха да му доставят удоволствие.С техните темпове щаха да им трябват векове,за да изобретят нов арсенал в регистъра на измамите си,тъй успешни досега..."