Само ще поясня, че Ангел Грънчаров е моят съименник от Пловдив. Копирам материала без каквито и да било промени.
angeligdb.wordpress.com/2007/08/05/Чести...утри-победихте-разб/
Честито, господа мутри, победихте: разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава…
Публикувано от Ангел Грънчаров на август 5th, 2007
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци.
Защо се отричам от България?
Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази диагноза, без въобще да го прегледа, ей така от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до “Пирогов”. Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбираха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари…
Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да прикрият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници.
И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син - къде е баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато не доумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка…Тогава реших, че се отричам от България.
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци.
Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти. И камара лъжи. Като например, че престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромната емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено родина. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва предателство.
Тези, които тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще. Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България. Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение!
Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, които не краде и не убива, всеки които се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината - държавата само пречи. Държавата непрекъснато пречи.
Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки - да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново.
И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници.
Честито, господа мутри! Победихте!
Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливахте всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене и казваха - “Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание”.
Господи, това ли е България?!
Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много да прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милярдите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е един и същ абсурд, една и съща история, тази на пълното унищожение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която съвсем скоро ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика , моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко това беше мое…
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не мисля за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор. Вземете си метъра, вземете си и цялата къща!
Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците както направихте с идеалите ни! Така по-бързо ще останете само вие. И все пак ще има проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират!
Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Ние сме поредните българи, които напуснаха вашата България. Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме, но не по финансови, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта! Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна.
Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семеиство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии! Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите. Ще се връщам в тази моя България. Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях - вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа.
Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества - тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език - Българският на Ботев и Левски.
Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях доброто винаги побеждава…
Автор: Яна Добрева, а текста го открих ето тук.
Да бъде! 