Откъс от литературен анализ нека носи тежест на метафора

Попаднах на една хубаво,спряно издание на "Лабиринтите на смисъла" от Валери Стефанов.Намирам един откъс от книжката не само за крайно интересен,тя цялата е такава,но и донякъде подходящ за скорошно изникнали въпроси във форума.

Нека текстът се разглежда като една метафора.За някои хора метафората е ценно занимание на съзнанието,защото тя създава мисловни нишки,изкарва наяве мисловни посоки,чрез любопитството,което създава,подтиква към разсъждение.Но за други тя е опасна,защото неподготвеното съзнание е способно чрез нея да възприеме неистина,да се заблуди във собствените си дебри и в зависимост от силата на разума на съответния субект и в съответния момент да доведе до неверни изводи.

Нека всеки сам поеме риска да прочете откъса,който намирам за любопитен:

"Ходенето "по чужди врата" и научаването на "чужд хляб" са едни от основните точки в педагогическия рецептурник на патриархалния свят.Тук отново можем да ес позовем на Иван Хаджийски,който отбелязва в проникновеното си изследване: "Тази система на еснафското обучение съдържа две правила.Първо: занаят се учи само при чужди хора.Установено е,че най-лоши са занаятчиите,които са учили занаята при бащите си.Те са разглезени от грижите на майчината любов - да не се преумори синът,да не настине,да си поспи и пр. Ако еснаф би написал библията,той би вложил в устата на бога завета: "Иди при чужди хора и се научи да ядеш чужди хляб".На това жестоко правило подчиняваха синовете си и старите бигликчии и търговци.Преди да станат търговци и закупвачи на данъците,младежите трябваше да минат суровата школа на "чуждия хляб".Тази дресировка имаше и едно второ правило: от чирак,който търси сметка на чорбаджията,човек не става,т.е. чирак,който прави сметка какви печалби създава на чорбаджията си,почва да прави саботаж и става пленник на мързела и разхищението."
Чуждостта и изпитанията на хляба са един вид социална гаранция,че занаятът,урокът ще бъдат добре усвоени.Така се градят не само конкретни професионални умения,но и определена психологическа нагласа,душевна способност.Педагогическият принцип на "чуждия хляб" изисква пълно подчинение,безропотно следване на препоръчаните пътища.Неслучайно Ив.Хаджийски употребява думата "дресировка" - покорният робски модел на поведение съставлява самия фундамент на обществения живот.Обществото "произвежда" хора съобразно собствените си стандарти и критерии,хора,които да бъдат годни да обслужват отшлифованото в коритото на вековете статукво.

Освен покорство еснафските правила трябва да култивират и издръжливост - "ученикът" е убеден,че след като понесе всички изпитания и тежести,ще бъде възнаграден,ще стане "някой".Чуждият хляб наистина е символ на студената заплашителност на външното пространство,където оцеляват само пригодилите се към него.Но той е и пътят към заделяването на свое "топло" място в социалното пространство.В работилничките и дюкянчетата по възрожденската чаршия се произвеждат и продават не само рахат-локуми,глинени гърнета,земеделски сечива,а и общесвени отношения,там кросто къкри гърнето с ритуалите и стереотипите.
Чрез покорството и униженията чиракът трябва да заплати позицията си на "наблюдател" и да вземе необходимите му знания.Редом с уменията си за това как се моделира стомната,обаче той ще занесе в бъдещия си "чорбаджийски" дюкян и една поведенческа структура,гарантираща устойчивостта на социалния ред.
Именно тази структура ще му осигури мястото "вътре",безпроблемното включване в йерархичната система на социума.Едва оттук нататък грижата за оразличаването може да бъде подхваната с по-голямо желание и настойчивост.След като си встъпил веднъж в общността и си признат от нея,можеш да се погрижиш за социалните знаци,удостоверяващи честта,достойнството,силата ти.Всички тези неща могат да станат и стават в просеката,очертана от кода на патриархалната култура.Йерархичното стъпало не освобождава правилата на ролите,напротив - то означава още по-голяма ревност и усърдие спрямо тях,доколкото те са фундаментът за достигнатия статус.
Така патриархалната педагогическа провинция по съвсем неелементарен начин потиска и поощрява индивидуалността до момента,когато необходимостта от други обществени качества обезсили и изтласка встрани нейните препоръки и повели.Тук някъде бихме могли да потъсим и още едно измерение на конфликта в поемата "Хайдути",да я видим като своеобразен акт на проблематизиране на традиционните поведенчески кодове.
От гледна точка на педагогическите принципи на чуждия хляб образът на Чавдар става не само повод за сантиментални екзалтации,но и сигнал за кризата,настъпваща в тези принципи.Моралният план на бунта наистина визира "вуйката изедник",но неговите социално-психологически измерения атакуват цялостната система на определен тип "обучение".Чавдар отказва да бъде замесван в общия казан,да бъде послушно "тесто" в ръцете на своя "учител".В същност разликата между вуйчото и племенника е в това,че единият оценява педагогическата система утилитарно,докато другият търси моралните й проекции,за него тя се свързва с понятия като "чест" и "достойнство",набавени не "утре",а тук и сега.
Интересното в случая е,че именно социумът - традиционният страж,се оказва генератор за осъзнаването на тези понятия.Отново неговото "думане" изправя героя пред въпросите на собствената му съдба и самоличнот:

да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкоз мина дружина,
три каази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя...

Малкият Чавдар проглежда за собствената си участ благодарение на социалната видимост и огласеност на разликите,съществуващи между него и бащата.

...

С помощта на хорския смях,на "думането" в очите,Чавдар вижда себе си като стока,която се продава - "що си ме майко продала/на чуждо село аргатин..." Знаменателна е тази дума "продала" - тя е и обвинение към майката,но преди всичко е израз на една еманципираща се душевност,която вече е формурила пред себе си свои собствени цели.В статията,занимаваща се с една "книга за българската интелигенция" през Възраждането,а именно "Книга за Софроний", на Вера Мутафчиева,авторът Иван Чалъков подчертава връзките между статута,самочувствието и оскърбяването: "Следствие от новото самочувствие била и "способността да се оскърбяваш".Всички Софрониеви страдания,както посочва авторката,са били нанизани на една връв - обидата.А да се оскърбява,още повече "да се чувства в правото си да изрази своята обиденост е бил в състояние само "възможният" човек - човекът,който вече е разбрал какво значи достойнство,разбрал е силата и възможностите си,превъзходството си над другите".
Ботевата творба е уловила културната продуктивност на различаването на честта и покорството и я използва съвсем целенасочено.Жестът на Чавдар е отказ да бъде изложен на пазара,където са в оборот съмнителни ценности.Само човекът,премахнал своя стоков етикет,може да се насочи към истинските пространства на честта и да оперира със символичните свръхстойности.Затова и бащата-владетел така настойчиво преквалифицира "седенето" на сина,прави го етически невъзможно.

...

По принцип моралните императиви към определен социум най-често биват отправени от някаква ценностно издигната позиция,а отправящият ги се поставя поне на педя встрани от общността..."

Според мен това са важни социални взаимоотношения,които вече не биват преподавани в семействата и е нужно да бъдат припомнени.Също така в този откъс аз виждам много посоки за размисъл,насочени към други забравени вътрешно-народни взаимоотношения и ако някой желае,маже да сподели своите впечатления от тази метафора в темата.

п.п.Тук се съдържа и ключът как едно общество може да бъде съживено или умъртвено.

Така се разбива едно общесто.Инфилтрира се в него паразита.Издига се в йерархията.Измества добродетелие,които се изискват от индивидуалността,като ги замества с пороци.Така се разсипва не само обществото,но се възпитава пошлостта в индивидуалността.Съсипват се семействата,въобще всичко надолу по веригата.Колко е просто.

Но както е просто да се разсипе,толкова е просто и да се съживи.Хайде да го направим.

П.П.Искаме или не,обществото ни все още е еснафско,мисленето на социума е еснафско.Естествено не предлагам да се възстановява това общество по начина,по който е съсипано.

Нека да премахнем еснафизма.Имате ли идеи как? Или е нужно да настъпи пълен хаос,за да се окаже съществуването на еснафски индивид невъзможно и сам да потърси друг начин?

Спорт-Здраве писа: Така се разбива едно общесто.Инфилтрира се в него паразита.Издига се в йерархията.Измества добродетелие,които се изискват от индивидуалността,като ги замества с пороци.Така се разсипва не само обществото,но се възпитава пошлостта в индивидуалността.Съсипват се семействата,въобще всичко надолу по веригата.Колко е просто.

Но както е просто да се разсипе,толкова е просто и да се съживи.Хайде да го направим.

П.П.Искаме или не,обществото ни все още е еснафско,мисленето на социума е еснафско.Естествено не предлагам да се възстановява това общество по начина,по който е съсипано.

Нека да премахнем еснафизма.Имате ли идеи как? Или е нужно да настъпи пълен хаос,за да се окаже съществуването на еснафски индивид невъзможно и сам да потърси друг начин?

Според мен това е описание на една отминала епоха...!!!
Човекът е еволюирал физически (вижте справките за средния ръст през 19-ти и 20-ти век), социално и духовно в сравнение с описаната действителност...!!! Единственото полижително нещо, което виждам аз е абсолютната приемственост (вътре в семейството), която е била установена и утвърдена...!!! Не се е губела полезна информация - нещо което много ни липсва днес, за съжаление...

В подкрепа, че това е отминала епоха ще посоча как от 1990г. до около 2005г. дойде и отмина друга епоха. За тези 15-17 години едно поколение изживя възходи и падения, придоби условни рефлекси и после ги загуби трагично, прегърна идеи и после ги видя как умират. Нещо подобно е било времето на еснафите, описано във въпросния анализ. Нито по-значимо, нито по-трайно. Всичко тече, всичко се изменя.
Но българите и България остават. Връщането назад не би трябвало да ни отнема кой знае колко енергия - само за един анализ. Човек трябва да развива този апарат у себе си за пътуване във времето и да се връща за подобен анализ и справка колкото време му е необходимо - 50, 100, 1000 години. И не да се прехласва или скърби за миналото, а да погледне спокойно и бодро, така както гледа колко е часът.
Искам да кажа, че от епохите остават зрънца - бисери и не е нужно да се ровим в плявата. Ако знаем как да търсим, стига ни един поглед само. От друга страна цялата информация е налична и трябва да се научим да стигаме дори до всяка сламка от плявата, ако ни е необходимо. Само ако искаме, не сме длъжни за да вървим напред. Не е ли прекрасно, че българите са тук - знаещи, търсещи и готови за подвизи, както винаги. Въпреки отминалите еснафски нрави, въпреки уж застоят от цели векове.