Срещу течението Биографичната книга на Григор Симов

Освобождаване от затвора

Когато "излежах" близо 10 години, подадох молба за справка, – колко ми остава от присъдата. Отговориха ми, че някъде след седмица, трябваше да си излизам!?

По мои груби сметки ми оставаше още една година, но както вече писах, така и не разбрах, колко всъщност ми е окончателната присъда. От неколкото дела за "кумулация", нито адвоката, нито некой друг, можа да ми каже, колко, в края на краищата, е общата ми присъда!

Мислех че в справката, са допуснали грешка, но си траех и само на Димитър Велков споменах за съмнението си, защото точно по това време, Велков беше преместен в наща килия. А той пък, беше доста мнителен, и сигурно доста време се е "съмнявал", защо съм му го казал, и какво съм целял с това! Но, така или иначе, един хубав пролетен ден, на 9 Март, 81 година, ме освободиха от затвора. Здравето ми се беше малко стабилизирало и не след дълго, започнах работа в една монтажна бригада, при Камен, приятел на брат ми Борис. Бригадата се занимаваше с монтаж на метални конструкции и семепречиствателни машини, към "Сортови семена",.

Освен борба против комунизма, сериозни лични цели неможех да си позволя, въпреки многото идеи, които имах! Веднага започнах да търся излезлите преди мен от затвора, мои приятели и познати. Търсех и тези, които трябваше да бъдат наскоро освободени.

Мои роднини ми дадоха под наем, техен свободен апартамент в София и там живеех, докато работех в монтажната бригада.

Понеже повечето неща от този период, макар и тенденциозно, са описани в обвинителния акт, от 83 г. който прилагам по-долу, ще спомена само това което в ДС не знаеха:

Пролетта на 82 г., месец Април, по време на "Фолклендската война", – в София ме намери Димитър Велков. По това време, временно не ходех на работа, понеже здравето ми се беше влошило, и по предписания на различни екстрасенси и билкари, опитвах да се лекувам с билки. Велков ми предложи да се поскитаме по планините и да направим неколко скривалища, които да използваме за укриване и за транзитни "бази" за преминаване на границата. Трудно можех да му откажа, макар, че неговата идея не бе напълно съвместима с моите планове за организирана борба, което му и казах, но реших поне да му помогна и да видя не би ли излязло нещо "полезно".

А Велков не бе си плащал квартирата в Пловдив и нямаше възможност да предприеме нещо сам. Така, с малкото мои пари, предприехме за десетина дни, малка "екскурзия" и под град Клисура, близо до подбалканската магистрала и ж.п. лнията, изкопахме една землянка и я маскирахме добре. В землянката, за съжаление излезе вода, защото Велков избра местност със северно изложение, и аз се шегувах, че поне няма да му се налага да излиза навън за вода.

Димитър Велков наистина си беше доста мнителен и при един случай, и тогава, прояви напълно неоснователна мнителност и към мене. Затова му казах, че си тръгвам.

Бяха ми останали 10 лева, от които 5 дадох на него, и се прибрах в София.

Много по-късно, след десети ноември, Велков идвá неколко пъти при мен на село, и каза, че все пак, една зима е ползвал землянката.

Срещи с Илия Минев

Откак бях излязъл от затвора, ходих многократно и при Илия Минев, в гр. Септември. Вече познавах добре бай Илия, знаех и неговите особености в характера, и още в затвора бях преценил, че той едвали ще може да се сработва и с неговите преки съидейници, – легионерите! Но все пак, твърдите и активни противници на комунизма, които познавах, бяха малко, а бай Илия, тогава бе най-авторитетен за мен.

При обсъжданя, с много хора бях привеждал хипотетичния аргумент, че ако България бе разделена, след втората световна война, на "северна и южна", щеше ясно да проличи разликата между комунизма и демокрацията, – в правата на хората, в икономическото развитие на държавата, и в стандарта на живот!

С Бай Илия дотогава не бях споделял за евентуална въоръжена борба, но до него бе стигнал "слухът" че съм говорел нещо в тази насока, и затова при един случай, ми се сопна, че неискал България да е разделена на "северна и южна"! – И аз неисках, но все пак допусках, че ако след една продължителна въоръжена борба, се постигне освобождаване поне на южна България, то това ще е много голям успех.

От този ни разговор, разбрах, както и предполагах, че бай Илия е категорично против, да разсъждаваме за мащабна въоръжена борба, заради огромните отрицателни последствия! Разбира се, и за мен това беше голяма дилема, но бездействието и безперспективността, тогава, също не бяха приемливи!

По този повод бай Илия сподели, че за него е допустим само следният вариант, който бил обмислял: – Чрез младежи, да се свържем със студентите и да ги подготвим за една студентска демонстрация. А по време на демонстрацията, когато ще се създаде известен смут, ние пък, да превземем (или да неутрализираме) една много важна според него, държавна (или партийна?) сграда, с което щяло да се стигне до ситуация, близка до преврат! Аз, като цяло, не повярвах че ще успеем да организираме студентите, а и с превземането на една сграда, пък била и най-важната, едва ли ще свалим властта. Затова му предложих, че може да обсъждаме такъв вариант, само, ако при очертаващ се неуспех на предложения от него план, – това да се превърне, от провал, в начало на по-широка въоръжена борба, но Илия Минев не се съгласи. Така отхвърлихме и двата "въоръжени" подхода!

При друга среща, бай Илия предложи, една група политически затворници, да влезем в американското посолство и да поискаме среща с чужди журналисти, за да изложим нашите позиции, идеи и искания! Много добра идея, но тогава аз не се чувствах достатъчно подготвен и самоуверен, за да участвам в едно така важно представяне пред света, на българските противници на комунизма, защото се бях готвил "за друго"!

А веднъж ми каза, че е изпратил изложение до шведския министър-председател Улав Палме. Поправих го, че се казва Улоф, но той, вероятно нарочно, пак го нарече – "Улав"! Цитира ми и последното изречение от писмото си до Палме: – "Помни, че комунистите, пак няма да ти простят! Бай Илия имаше предвид, че: – въпреки поддръжката им, за съветския комунизъм, от страна на шведските, а и на всички социалдемократи, – комунистите, накрая пак няма да им простят! И наистина, след неколко години, Улоф Палме бе убит, и мисля, че от комунисти!

А бай Илия, след 10-ти ноември, поне имаше средства и възможност да пише каквото иска, и каквото сметне за нужно, и неколко години издаваше вестник "Свободно слово".

А сега ще поясня накратко, какво имах предвид, под "въоръжена борба", преди да се бях уверил, че не това е пътят:

През седемдесетте години, и до началото на осемдесетте, бях съставил в общи линии, следния план за организирана въоръжена борба, – за свобода и демокрация в България: Първоначално считах, че ще е нужно в некоя от западните държави да се устрои един малък нелегален лагер за подготовка на доброволци от България и от емиграцията, но ми беше ясно, че това няма дълго да остане скрито за местната власт. Затова, в началото на осемдесетте години, опростих плана и реших че ще трябва да се мине само с елементарна полева подготовка, а основните принципи и методи на екипиране, укриване, преживяване и "връзки" с ръководството, ще трябва да са описани в едно кратко ръководство – наръчник. Бях измислил и една проста но ефектна система за шифроване на кратки радиосъобщения, за свръзка

Предвид изключително трудните условия за по-масова борба, счетох, че най-разумно ще е, наличните кадри да се разпределят, на принципа на "максимално разсредоточаване", с цел: дезориентация на властта; затрудняване на преследването ни и минимални загуби при локален провал. Идеята ми бе, във всяка община да имаме поне по един боец. А максималният брой на една група, да е до трима души, и ако станат четирима, задължително да се разделят на две групи, по двама, като предварително уточнят, в съответствие с "наръчника", начините и времето на редките, контакти помежду им, – само за взаимопомощ и за евентуални координирани акции.

В такава посока бяха плановете ми, но с времето все повече се убеждавах, че в условията на "дълбока нелегалност", за подобна форма на борба и оцеляване, няма да е по възможностите ни да отберем достатъчно хора, с нужните високи качества! Затова, 1983 - 84 г., обмислих, много по-прост и по-реалистичен план:

— Като имах предвид, политическото положение в света и в Европа, а и нашите възможности, целях да се "демонстрира", че и у нас има организирана съпротива срещу комунистическата власт, и нашите "демонстративни" акции да не могат да бъдат укрити, а непременно да станат известни, и в България, и в света!

И понеже си давах сметка, че трудно ще можем да съберем, да отберем и обучим, много хора, затова се спрях на "акция" която може да се осъществи с десетина човека, – което бе напълно по нашите възможности. Считах че ако се прекъснат международните транспортни трасета, преминаващи през София, поне за една седмица, – това не би могло да бъде прикрито по никакъв начин, – още повече, че щяхме да се постараем да станат известни, – и нашата акция, и нашите подбуди и цели!

Това можеше да стане, с взривяване на ключови, трудно възстановими мостове, около София, понеже тя е главен международен кръстопът на Балканите! При такава акция, нетрябваше да се допусне да пострадат невинни граждани, – особено пътнически влак! Допусках само, евентуални, неизбежни жертви на машинисти на товарни влакове!!

Ако такава акция успее, можеше да продължим да демонстрираме активност, като в началото организирано, а в последствие, и спорадично, – прекъсваме главните електрически далекопроводи, – което също щеше да има ефект, и неможеше да бъде укрито! А по-нататъшните ни действия, щяха да зависят, от политическия ефект и от нашите възможности! Но Слава Богу, че така се стекоха нещата, та нито съм взривил, нито убил, нито даже, шамар съм ударил некому !

Дълго бях мислил и как да включа името на Левски, в наименованието на организацията ни, или в нкакъв лозунг, и накрая съставих следния "бунтовнически" поздрав, или девиз:

— "Само Левски ... и Гоце Делчев"! Този девиз, за мен, и днес означава много!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Трета градска болница

"Национален кардиологичен център"

Ноември 82г., поради влошаване на здравето ми, престанах да ходя на работа. В началото на 83-та, с помощта на доктор Николай Попов и негов колега, – кардиолог, постъпих за изследване в Трета градска болница, в "Националния кардиологичен център". Там, при експерименти с апарат за командване на сърдечния ритъм –"пейсмейкър". Експериментиращият доктор, чрез два електрода вкарани венозно в сърцето ми, – му задаваше най-различни команди и ритми. В един от режимите, когато сърцето ми бе принуждавано, чрез подаваните импулси, да бие с ненормална сила, – в един момент, престана да бие, – което веднага усетих.

Доктора, като видя че с апарата неможе да принуди сърцето ми, да заработи отново, дойде до мен и ме удари два пъти със "саблен" удар, в сърдечната област. Сърцето пак не "заработи", а на мен бързо ми причерня пред очите, и секунди след това, изгубих съзнание! Всичко това стана за десетина секунди. В помещението беше само експериментиращият доктор, а когато след незнам колко време, почувствах че все едно върху гърдите ми има един тон тежест, и с изключителни усилия се опитвах да поема "грам" въздух, – край мене вече имаше доста хора! Слагаха ми маска, вероятно за кислород или за упойка, а аз се опитвах да им кажа нещо, но отново изгубих съзнание. Постепенно се свестих в реанимационната зала, като често повръщах, което казаха, било вследствие на упойката!?

От този инцидент, поне разбрах, че при спиране на сърцето, се умура най-лесно. Не се чувства нито задушаване, нито болка, а само, – една "лекота"!

Отново в затвора !

За двете години, обикаляне, срещи и разговори, не бях постигнал почти нищо. В началото на 83-та година, започнах да усещам, че не е чиста работата на двама мои приятели от затвора, – Данчо "Мурука" от Кремиковци и Емил от Бела вода, Пернишко. Затова, една вечер в квартирата, пред очите на Емил, извадих иззад тапета, където криех неколкото листа, на които бях започнал да пиша "Ръководство – наръчник", за организирана въоръжена борба, и ги изгорих! Емил не ги знаеше, а аз, след като ги изгорих, само му казах, че нямаше да е добре да ги намерят!

Пролетта на 83 г. освободих квартирата си в София и се прибрах на село. Усещах че положението ми става все по-несигурно. Насадих борове покрай къщата ни, с идеята поне те да останат след мен.

И наистина, една сутрин, в началото на Май, трима души от ДС, ме арестуваха на село, още докато спех, и ме закараха на "Развигор". Там, за първия ми разпит се бяха събрали, пълен кабинет, следователи и началници. И като стана дума и за доктор Николай Попов, ме попитаха, – "откъде съм разбрал, че Попов е заминал на запад"?

– "От радиото", – казах.

– "От нащо радио ли?" – попита следователя.

– "Не от ващо, – от нащо"! Отвърнах нарочно така, като имах предвид, западните радиостанции, и те добре го разбраха!

– "Нащо, – ващо...", – промърмори си един от следователите, понеже отговора ми бе подигравка за тях, а те не бяха свикнали да им се подиграват!

Разпитваха ме на смени, целия ден без почивка, до късно вечерта. Не признах нищо, нито този ден, нито през двата месеца, докато бях следствен, макар ясно да разбрах, че двамата, в които се съмнявах, свидетелстваха срещу мен, и техните показания стигаха, да бъда осъден. Пълното непризнаване, от моя страна, пък не ми позволяваше да отричам и оборвам некои напълно несъстоятелни и нелепи обвинения срещу мен, защото нямаше как да кажа: – това е верно, но онова не, – а просто отричах всичко!

По време на това следствие, в моята килия вкараха едно момче от антуража на Костадин Караджов, – кмет на един от софийските "Райхсъвети". Тях, след някаква "екскурзия" из Европа, ги бяха арестували на връщане в България. Както разбрах от съкилийника си, с когото след това бяхме и в Стара Загора, – те бяха сгафили нещо, по време на пребиваването си в Италия.

Не се разбра истинската причина за арестуването и осъждането им, но в Италия те се бяха срещали с български дипломатически представители, замесени в опита за убийство на Папата, и явно там нещо бяха изкривили "линията на ДС"! А в килията ни, момчето, което казваше че е "солташак" на Караджов, се възмущаваше и отвращаваше, че се е срещал с "убийци", защото бе подразбрал нещо.

И след това следствие, пак ме закараха в седмо отделение на Софийския затвор, и ме оставиха сам в килия за около седмица. Допусках, че докато съм сам в килията, може и да ме ликвидират, но поне ми бе широко и можех да правя по пет крачки в една посока, ходейки почти непрекъснато напред-назад.

След седмица ме заведоха при някакъв началник. Оказа се Боян Мечката, който вече бе "младши лейтенант" и началник на всички надзиратели, а дотогава беше старшина. Каза ми че отивам на работа в стругарната?

Не ми се вярваше, че ме изкарват на работа толкова скоро, и то в криминално отделение, но явно такава е била целта, да съм изолиран от политическите, предвид това за което ме съдят.

След около месец, получих обвинителния акт, и го давах да го четат всички по-будни и "революционно" настроени. Всеки който го прочетеше, се въодушевяваше, все едно че е "позив", макар че много неща бяха измислици! В обвинението имаше и свободни съчинения на свидетелите, които явно са говорели така, както самите те са си го представяли, а и както са им внушавали следователите.

Тук преписвам обвинителния акт, като подчертавам или заграждам в рамка, онези части, които въобще не са верни, – като: "озлобени"; "да си окървавят ръцете" и т.н., а останалото е приблизително верно. (В скоби, правя и кратки пояснения)

( Наложи се да препиша "обвинителния акт", както и всички други сканирани преди това, документи, защото се оказа, че със сканираните документи се работи по трудно и заемаха изключително много "памет", поради това, че не умеех да съгласувам множеството различни настройки на скенера и компютъра. Но така, поне е много по-четливо.)

О Б В И Н И Т Е Л Е Н А К Т

по следствено дело номер 67 от 83г. (вх. Номер 24 67 1983г.)

по описа на Софийска градска прокуратура

П О О Б В И Н Е Н И Е Т О Н А

ГРИГОР СИМОВ БОЖИЛОВ от с. Парамун окр. Пернишки

ПО ЧЛ. 110 вр. 109 ал. 1 вр.96, 101 и 106 от НК

Обвиняемият Григор Симов Божилов през 1970 г., като непълнолетен, излезнал незаконно през границата в Югославия, от където бил върнат и осъден на 8 м. лишаване от свобода – условно. Преди да изтече изпитателният срок, същият през 1971 г. отново избягал в Югославия и също бил върнат и осъден на 3 г. и 6м. лишаване от свобода. През 1973 г. избягал от затвора и за трети път излезнал незаконно през границата за Югославия. Отново бил върнат в страната и осъден на 5 г. лишаване от свобода. През 1975 г. бил осъден на 8г. лишаване от свобода за шпионаж. В затвора престоял общо 10 г.

Обв. Божилов не възприемал обществено-политическата действителност в НРБ. Първоначално желанието му е било да живее на запад, където считал, че ще бъде материално по-обезпечен и "по-свободен", поради което три пъти е извършвал незаконно преминаване на българо-югославската граница. Впоследствие, свързвайки се в затворите с осъдени за противодържавна дейност лица, той се оформил като противник на социализма и на народната власт, и в съучастие с други лица, извършил едно от най-тежките престъпления против НРБ – шпионство, (л.22).

Още преди да бъде освободен от затвора, обв. Божилов, взел решение да провежда борба срещу установения строй и властта в страната. В тази връзка, той се уговорил със свид. Емил Бориславов Митев от гр. Перник, който също изтърпявал присъда за противодържавна дейност в Старозагорския затвор, да се срещнат след излизането им на свобода и да помислят, как следва да действуват.

След излизането му от затвора м. март 1981г., обвиняемият решил да образува организация, която да извършва престъпления против НРБ. В същата, възнамерявал да привлече осъдени за противодържавна дейност лица, които не са отстъпили от старите си позиции. С тази цел, още през 1981 г., той неколкократно се опитал да се свърже със свидетелите: Емил Митев и Йордан Александров Лозанов от Кремиковци, с когото се познавали от съвместния им престой в Софийския затвор.

През м. март 1982 г., обв. Божилов установил връзка със свид. Лозанов, а в края на 1982 г. и със свидетела Митев.

В квартирата си в жк. "Люлин", в София, където живеел временно, обвиняемият се срещнал и изложил на двамата свидетели по отделно и по различно време, плановете си за създаване на противодържавна организация, като същевременно им предложил да членуват в същата. (подчертаните или заградени части от обв. акт, не отговарят на истината.)

Обвиняемият разяснил поотделно на Митев и на Лозанов, че за нейни членове трябва да се привличат осъждани за противодържавна дейност лица, а така също и някои криминални, които да се използват като "маши" за извършване на "черната работа". В по-късен етап се предвиждало привличането и на емигранти бегълци, на дисиденти и др. противодържавни елементи от останалите социалистически страни.

Структурата на организацията трябвало да обхване "бойни ядки" или "петорки" (всъщтност, – тройки), като с цел конспиративност, членовете на отделните групи да не се познават помежду си. Бойната ядка следвало да се оглави от ръководител, избран от членовете.

Ръководството на организацията трябвало да е добре законспирирано, като част от него и от членския състав действуват зад граница. За целта било необходимо организирането на постоянно действащ канал за преминаване на границата.

Организацията щяла да се свърже с реакционен капиталистически режим на запад, с цел получаването на всестранна помощ и подкрепа в борбата срещу властта в НРБ, изразяваща се в политическо покровителство и ръководство, финансово обезпечаване, снадбяване с оръжия и обучение в минно-подривно дело.

За дейността на организацията обв. Божилов обяснил, че ще се състои в извършването на терористични актове – убийства на партийни и държавни деятели, отговорни служители от апарата на ДС и Народната милиция, и партийни секретари, а така също и в провеждането на диверсионни действия, като взривяването на възлови шосейни и ж.п. мостове, с цел парализиране движението в страната и предизвикване на политически ефект.

За материално осигуряане на организацията се предвиждало извършването на обири на банки, кражби, отвличаня с цел получаване на откуп. Обири и кражби трябвало да се извършват и от членовете зад граница, като с получените средства от продадените откраднати вещи се закупува оръжие. Същото щяло да се внася в страната по организиран канал за извеждане на членове на организацията, като се използват за превозването му до югославска територия, подкупени чуждестранни шофьори от международния транспорт.

Като най-добър вариант за въоръжаване на организацията, обвиняемият считал установяването на контакт с ливанските фалангисти, чрез специален пратеник, който да преговаря с тях.

Предвидено било и оборудването на скривалища за оръжието, а също и за хранителни припаси и за укриване на членовете, преминали в нелегалност. За целта било необходимо да се издирват подходящи, малкоизвестни пещери, – недостъпни, които да се пригодят и се замаскират входовете им.

Свидетелите Митов и Лозанов възприели тези планове на обвиняемия. На предложението на обв. Божилов за членуване в организацията, свид. Йордан Лозанов не отговорил изрично нито с "да", нито отрицателно, но от последващите му действия и разговори, продължили до началото на 1983 г., е видно, че той се е считал обвързан с предложението.

Свидетелят Емил Митев, също приел отправеното му предложение и дал съгласието си да членува в организацията /л. 69/ (Въобще не е ставало дума за членуване). С цел да поддържа по-непосредствени контакти с него, обв. Божилов му оказал съдействие да започне работа в неговата бригада и го приел в квартирата си в София.

Обвиняемият продължил да обсъжда бъдещата дейност на организацията с двамата свидетели поотделно. Като със свидетеля Митов, такива разговори са провеждали до края на 1982 г., а със свид. Лозанов – до м. януари 1983 г.

При един от разговорите си със свид. Лозанов, обвиняемият проявил интерес, какво точно работи във МК – Кремиковци. Разбирайки че е чугунодобивчик в доменен цех, той му предложил да намери начин за "изваждане от строя" на цеха, за да стане негоде да произвежда чугун. Свидетелят заявил, че не би могъл да направи това, тъй като не разбира от тези неща. Обв. Божилов се заинтересувал и от производството на останалите цехове, а също и от пропускателната система за влизане в Комбината и в самите цехове.

По повод забележката на свид. Лозанов, че дейността на организацията по извършване на терористични и диверсионни актове е много опасна и че е възможно "предателство", обвиняемият заявил, че на тези членове, в които се съмнява, трябвало да се "окървавят" ръцете чрез извършване на убийства на отговорни ръководители от партийния и държавния апарат, /л.99/. (За Кремиковци, нито съм имал, нито съм предлагал подобни идеи, а относно "забележката на Лозанов", – действително, самият той е изказвал пред мен подобни разсъждения, които за мен са груби и примитивни.)

При друг разговор, обв. Божилов възложил на свид. Лозанов да се срещне с негови познати от затвора, които да са "озлобени" срещу властта, за да ги привлече в организацията. Свидетелят заявил, че не поддържа връзка с никого от старите си познати и не изпълнил това поръчение. /л.105/

При обсъждане на необходимостта от издирване на подходящи скривалища – пещери, свид Лозанов споделил с обвиняемия, че му е известна в района на Кремиковци стара изоставена галерия, съществуваща от турско време, която би могла да се използва. От своя страна обв. Божилов заявил, че следва да огледат района около Черепишкия манастир, където считал че има пещери. В тази връзка, през лятото на 1982 г., обвиняемият потърсил свид. Лозанов в дома му в Кремиковци и предложил да огледат старата галерия. Същият бил облечен в туристически дрехи. Свидетелят отказал, тъй като се връщал от нощна смяна и бил уморен, но се уговорили това да стане по-късно. (б.а. – Аз отказах, понеже сериозно се усъмних в Лозанов).

През м. септември 1982 г., по предложение на обв. Божилов, той и свид. Митев заминали с влак за гр. Видин за да издирват пещери в района на с. Лагошевци. Слезнали на гара Димово и пеша се придвижили към с. Лагошевци. Между двете села, край река Арчар, двамата търсели цял ден пещери, но успели да открият само сводове и малки входни дупки. Обв. Божилов предварително се бил подготвил за това пътуване, като закупил джобно фенерче с което да огледат вътрешността на пещерите, ако открият такива. Той заявил, че сам е ходил в Стара планина и бил се спрял на една пещера, но желаел да потърсят и в Ловешки окръг, където предполагал, че има много пещери. /л.86/. (За това пътуване ме подведе и излъга, "свид." Митев, който е прекарал неколко години като дете, в ТВУ-то на с. Лагошевци, като каза, че знаел една много удобна пещера!?).

Според плановете на обвиняемия, необходимо било, част от членовете на организацията да действат зад граница, за да се "опипа" обстановката и се свържат с хора, които чрез изготвяне на фалшиви документи, да извеждат членивете през границата, да се създаде отделна "ядка", която да установи контакти с реакционен западен режим за оказване помощ в борбата срещу властта.

Свидетелят Митев дал съгласието си да бъде един от "задграничните" членове на организацията, но нямало подходящ случай за прехвърляне зад граница.

В края на есента на !982 г., обв. Божилов и свид. Митев заминавали с бригадата на работа в гр. Лом. На Централна гара София, свидетелят случайно се срещнал с египетския гражданин Ериан Мата Дос, с когото се познавали от Софийския затвор. Дос бил осъдн за подправка на документи и валутни престъпления. Свид. Митев обяснил на обвиняемия, кой е Ериан Дос и с какво се занимава. Последният заявил, че "такива хора трябват за нуждите на организацията и нетрябва да го изпускаме" /л.86/. Тогава свид. Митев се уговорил с египетския гражданин да се срещнат след 10 дни на същото място в 13 ч., за да проведат разговора.

При срещата си с Ериан Дос, Митев го завел в квартирата на обв. Божилов и му обяснил, че се нуждае от фалшив паспорт с който да излезе от страната на Запад. Дос му обещал да изготви паспорт срещу сумата от 3000 лв., които да се изплатят на три пъти: 1000 капаро, 5оо при тръгването към границата и 1500лв. зад граница. /л.90/. Уговорили се извеждането да стзне през м. декември 1982 г.

Свидетелят Митев обяснил подробно за разговора си с египетския гражданин, на обв. Божилов и заедно обмислили възможността да намерят 1000 лв. за капаро. Сумата от 500 лв., която да се даде при тръгването към границата, обещал да осигури обв. Божилов.

От м. август до декември 1982 г., свидетелят Митев с одобрението на обв. Божилов, ходил два пъти да иска необходимата сума пт свид. Стефан Вълков в Асеновград и и три пъти от свид. Хр. Цачев в с. Долна Липница, В. Търновски окръг, като пътните разходи поемал обвиняемия.

В началото на м. декември 1982 г., свидетелят Митев получил от Тодор Димитров от с. Страхилово, В. Търновски окръг необходимата сума, чрез посредничеството на свид. Христо Цачев. И на двамата свид. Митев обяснил истината по предназначението на сумата. (След тази измама на Емил Митев, Христо Цачев, с цената на труд и лишения, възстанови сумата на Тодор Димитров!)

Свид. Митев предал парите на Ериан Дос, била му направена от същия и снимка за паспорта, но впоследствие свид. Митов размислил и се отказал да извърши незаконно излизане през границата, като същевременно направил доброволно заявление до органите на МВР.

По отношение набирането членове на организацията, обв. Божилов извършвал системна дейност по издирване на осъдени за противодържавни престъпления лица, проучване на същите и привличане на подходящите. За да може безпрепяттвено да извършва издирването, той отказал предлаганата му работа в Пернишки окръг, мотивирайки се с "недобро здравословно състояние" /л.134/, като постъпил в монтажна бригада, към ТВ на СБА, която работа е свързана с много командировки из цялата страна и които той използвал за срещи и разговори с познати бивши затворници /л.92/.

След излизането му от затвора през м. март 1981 г., до пролетта на 1983 г., той се срещал по негова инициатива с познатите му от затвора: Христо Цачев, Тодор Димитров, Стефан Савовски, д-р Николай Попов, Христо Угринов, Валентин Наков, с последния е разговарял само по телефона, като го поканил в квартирата си за разговор, но свид. Наков не отишъл. Некои от посочените лица е търсил и по неколко пъти, интересувал се е чрез близките им кога ще бъдат освободени от затвора. При разговорите е проявил интерес и към други затворници, за които считал, че могат да бъдат "полезни" за организацията /л.102/. (Срещал съм се и с други колеги от затвора, но за тях не са узнали, а за други са знаели, но по "съображения" на ДС, не ги споменават в обвинителния акт!)

С оглед изразяваните мнения при разговорите и в зависимост от настроенията на "проучваните" от обвиняемия лица, той не е проявявал доверие към всички. По отношение на свид. Цачев, той е заявил пред свидетеля Митев, че бил "страхлив и бърборко"(!?), а за свидетеля Христо Угринов – че "много приказва и неможе да му се има доверие". За същия, пред свид. Лозанов е казал че бил много озлобен и можел да се изпусне някъде /л.91 и л.100/.

Плановете и усилията на обв. Божилов да създаде противодържавна организация, не се осъществили на практика, поради трудностите които е срещал при привличане на членове.

Разговорите и обсъжданята на обв. Божилов със сидетелите Митев и Лозанов за създаване организация, както и проучванята по откриване на пещери, явно завършили във фазата на приготовлението, изразено в намирането на съучастници и създаването на условия за престъпна дейност. Факта с отказите на тези двама свидетели от участие в една организация поставяща си задачи за противодържавна дейност, особено при първоначалното мълчаливо съгласие на св. Лозанов, определя извършената дейност от обв. Божилов, като приготовление към създаване организация.

На предварителното следствие обв. Божилов потвърждава, че през 1982 г. действително се е срещал и е провеждал разговори по негова инициатива с познати му от затвора, с цел да се "видят". Той отрича дейността си по образуване на противодържавна организация и многократните му разговори със свидетелите Митев и Лозанов в това отношение.

Като се има предвид изключителната предпазливост и конспиративност в действията на обвиняемия, а така също и факта, че свидетелите Емил Митев и Йордан Лозанов не се познават помежду си и никога не са се виждали, а изявленията им относно дейността на обв. Божилов се покриват, следва извода, че показанията им са достоверни.

При изложените обстоятелства и дейност, обв. Божилов е извършил престъпление по чл. 110 във връзка с чл. 109 ал. 1 във вр. С чл. 96 ал. 1 и 101 и 106 от НК.

От субективна страна, престъплението е извършено с пряк умисъл. Още в затвора обвиняемият е решил да провежда борба срещу установения строй и властта на НРБ. Той се е ръководил от целта да извършва дейност, чрез която да предизвика отслабване и създаване на затруднения на народната власт. Целта на групата е била да лишава от живот държавни и обществени деятели, да унищожава и поврежда съоръжения и друго значително обществено имущество и част от членовете да напуснат страната и се поставят в услуга на чужда държава или организаця, за да ú служат във вреда на НРБ.

Обвиняемият Божилов произхожда от селско семейство. Баща му се е занимавал със земеделие, бил е миньор и животновъд, понастоящем е пенсионер, безпартиен. Мака му е също земеделски пенсионер, безпартийна. Обв. Божилов има двама братя и две сестри, по-големи от него, които живеят в различни населени места.

Начално образование обвиняемият е получил в родното си село, а основно, в с. Филиповци, Пернишки окръг. След това завършил две годишно ПТУ по вътрешни електроинсталации в София и през 1969 г. започнал работа по специалността, по разппределение към ДСО "Софстрой". От 1970 г. до м. март 1981 г., обв. Божилов изтърпява 5 различни присъди – за за бягство от страната и затвора и за шпионаж в Софийския, Ловешкия и Старозагорския затвори.

След освобождавнето му е работел като монтажник към НПК Садово, и от м. юни 1982 г. – също като монтажник към дирекция "Архитектурно-художествени строително-монтажни работи" при ТФ на СБА. За периода от половин година е характеризиран, като добър работник, ползващ се с авторитет пред колегите си /л.27/.

От края на 1981г. до началото на 1983 г. обв. Божилов е пребивавал в София в квартирата на негови роднини в ж.к. "Люлин". В характеристиката, дадена му от с. Парамун – Пернишки окр. е посочено че на изборите през 1981 г., той е скъсал бюлетина на всички кандидати на ОФ /л.134/.

Здравословно не е добре, страда от аритмия на сърцрто.

При определяне на наказанието, следва да се приемат като отегчаващи обстоятелства осъжданята на обвиняемия за противодържавна дейност.

Причините за извършеното от обвиняемия Божилов престъпление се изразяват в отрицателното му отношение към социалистическия обществен строй, в натрупаната омраза и непримиримост към народната власт, по време на продължителния му престой в затвора.

В подкрепа на това са твърденията на свидетелите Митев и Цачев, пред които е заявявал, че в нашето общество съществувал "фалш" и имало "неправди". Властта ни била "власт на силата и на диктатурата" и липсвал демократизъм. Била създадена "нова буржоазия". /л.83, л.107/ (Наистина казвах, но не "нова буржоазия", а " комунистическа феодална аристокрация", понеже комунистите, както феодалите, имаха неограничена власт и бяха над законите, – но за разлика от феодалите, – нямаха нищо благородно!)

Предвид горното и на основание чл. 43 ал. 1 във връзка с чл 235 ал. 1 от НПК, СГП

О Б В И Н Я В А М : (и така нататък...)

29.08.1983 г. София ЕЛ/3 ЗАМ. ГР. ПРОКУРОР: ....... /Колев/

Обвинителните актове, по политически дела, тогава обикновено "изчезваха"! Адвокатите ги вземаха "за да се запознаят с обвинението" и умишлено не ги връщаха, за да не остават документални следи за политическите процеси и за случаите на съпротива срещу комунизма! И с моя обвинителен акт, се случи същото, но за щастие, брат ми Борис бе направил ксерокопие, на единствения тогава "ксерокс" в София, на ул. Пиротска (Жданов)10! А това бе мого важно, защото, както вече писах, използвах обвинителния акт за агитация между затворниците, понеже тогава никъде неможеше да се прочете нещо, което да е против комунизма!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Делото!

Сутринта, преди да ни подкарат за делото, се срещнахме в една от килиите, със "свидетеля" Емил Митев, който по това време беше осъден за обир на магазин и беше в затвора! Попитах го: – Защо си говорил такива неща? Недей поне на делото да ги повтаряш, или поне не говори за убийства, за което въобще не сме говорили! А Емил отговори:

– "Несмея! Пускаха змия в килията ми!? Ако следователят ми не присъства в залата, – ще отрека, но ако е там, – несмея"! (Понеже следователят му казал, че ще е в залата!)

В съдебната палата, когато ме водеха от килиите, към съдебната зала, един от милиционерите, ме упрекна:

– "Невиждаш ли накъде отива светът, та се занимаваш с такива работи"?

– "Тú, невиждаш", – му отговорих.

И наистина, за разлика от 1975 г., когато комунизмът беше в експанзия, то през 1983г., вече имаше засилващи се съпротивителни движения в почти всички новозавладени от комунистите държави! А да не говорим за "Солидарност" в Полша! Виждаше се реална тенденция, обратна на експанзията! – Тенденция, водеща към провала на комунизма. Но кога щеше да стане това: – след 20, 50 или 100 години, никой неможеше да предвиди!

По време на двудневното дело, бяха интересни некои от репликите. Например, въпроса на прокурора към свидетеля Йордан Лозанов:

– "А ти защо го издаде бе?"

– "Амии, ... аз мислех…, че не е верно"! – Отговори чистосърдечно Данчо!

А към Христо Цачев, викна:

– "Отговаряй точно, иначе и ти ще отидеш при него!"

А Цачев, за да ме защити, между другото, каза и следното: – "Той е най-добрия човек! Даже не яде месо, защото е против, да се убиват животните"! Това изречение съдийката специално продиктува на секретарката, за да го запише в протокола. Впрочеем, мисля че се чувстваше известна симпатия към мен, от страна на съдийката, а даже и на прокурора.

Очаквах да ме осъдят на 10 години, но ме осъдиха на 3 г. и 6 м.

– "Пръднаха ти на хуя"! Каза първият от затворниците, от моето отделение, като му казах, колко са ме осъдили, понеше всички очаквахме много повече. А за мен бе най-важно, че въпреки неуспеха ми да постигна нещо, поне не вкарах никого в затвора, а загазих само аз, както бе и редно! Не случайно, един от колегите (или началник) на следователя ми, в ДС, който често влизаше в кабинета му, по време на следствието, подмяташе, полу на шега, към мен:

– "Сам съм, други няма!"

Боян "Мечката" стреля с "Калашников"

по разбунтували се затворници – чужденци !

На 10 Септември, 83г. в софийския затвор, бях свидетел на следния "инцидент": Ядосани затова, че надзирател удари техен колега, понеже бе скрил парче хлеб, за да го внесе в отделението, група затворници, – чужденци, "въоръжени" с лъжици, наскачаха в горната мрежа на колелото (стълбището) на затвора и искаха да се срещнат с прокурор. Тази проява не беше бунт, нито опит за бегство, а протест.

Веднага заключиха всички останали по килиите и не след дълго се чуха писъци, и един от наща килия каза, че сигурно ги плискат с вряла вода, а аз предположих, че ги бодат със шишове, както са върху мрежата, защото, от по-долния етаж на стълбището, това би било много удобно. Чак на следващия ден, се разбра, че известния надзирател (а тогава вече, началник на надзирателите), – Боян Мечката, взел автомат Калашников, и от първия етаж (трети пост), стрелял в неподчиняващите се, но не заплашващи никого, затворници. Един бе убит а друг ранен. Останалите пребити от бой, са завлечени в седмо отделение и след това преместени в Пазарджишкия затвор.

По това време началник на Софийския затвор беше Топкаров, бивш дългогодишен началник на Пазарджишкия. За времето докато е бил началник на пазарджишкия затвор, там са извършени много убийства на политически затворници и поне едно от убийствата, а най-вероятно всичките, е извършил лично Топкаров. Убитите, за които зная, са: Заркин, Борис Арсов и Володя Наков. За тези убийства, извършени по жесток начин, има свидетели!

В софийския затвор, работата ми бе, предимно бе, да почиствам ръчно с пила и със самоделен нож от ножовка, – оловни отливки за акумулаторни накрайници (скоби), за "Жигули".

По време на излежаването на тази присъда, плюех често кръв. Често ми беше и много студено и неможех да се стопля с часове. Чувствах се доста зле и установих само, че след като по време на следствието ми, в ДС, 83-та г., правех любимите ми "стойки на ръце", състоянието ми се влошаваше и плюенето на кръв се увеличаваше. Затова, от тогава, не съм си позволявал да правя "стойка", и кръвта намаля, но не се прекрати напълно и до днес!

Пак в Старозагорския затвор

След две години, – пролетта на 85 г. – внезапно ме "преведоха" в Старозагорския затвор, и там заварих много приятели и познати от предишната ми присъда, и се запознах с други.

Ще спомена неколко души:

– Иван Василев Янков, от Кърджали, изкара доста години в затвора, а след това бе изселен в гр. Априлци (вероятно, след учередяването на дружеството). Есента на 88-ма г., замина на запад и сега е в Норвегия. Според мен, само Иван Янков стана идеен последояател на Илия Минев, – по време на пребиваването им в "разряда". А Иван е и един от примерите, как комунистите използваха психиатрията за политичски цели! Заради това че бе писал протести, управата го бе "изпратила" в затворническата лудница в Ловеч (не помня за колко време)! А аз, като негов колега, го опознах добре и категорично заявявам, че той нямаше абсолютно никакви психични проблеми, а напротив, – беше изключително стабилен и уравновесен! Вината му бе, че е убеден противник на комунистическата система и не мълчеше, а беше активен изобличител!

– Цеко Кръстев Цеков, от с. Клисурица, Монтанско, – осъден, заедно с Янко Янков, за "противодържавна организация"! По късно той бе един от подписалите "Откритото писмо", а след това, при учередяването, стана секретар на "Независимото дружество за защита правата на човека в България". Замина на запад, на 10 Декември 88-ма г. с официално издаден паспорт.

– Андрей Димитров, локомотивен машинист от Раднево, по убеждение, – земеделец, – осъден на 10 г. за опит да създаде съпротивителна организация.

– Петър Гогов, от София, – националист, режисьор с образование и ерудиция, но с малко надменен характер. Запомнил съм го и с това, че казваше на висок глас: – "Югославия е измислена държава", – много години преди некой да предположи, че тази относително просперираща тогава, комунистическа държава, ще се разпадне по шевовете си! Но за мое недоумение, Гогов казваше и, че "бил доволен от комунизма, поне затова, че всички пътища били асвалтирани!?" – Сякаш, ако не беше комунизма, е нямало да се асвалтират!?

– Емил Благоев – пилота, също от Монтанско. – Направил опит за бегство със селскостопански самолет. Самолета му свършва гориво над тогавашната юго-република Босна. Залавят го и го връщат в България. Тук го осъждат на 16 г. за "шпионаж"! Ето и едно негово стихотворение, което ми изпрати, Иван Янков, докато бях изселен в Кайнарджа:

< Изстрадани стремления >

Приятелю, несретнико незнаен, По път трънлив, досадно сив и сух,

защо си тъй замислен и посърнал ? познах и горест и лишения ...

Дали към свиден край, омаен, но вярата и моят дух,

случаен спомен те е върнал ? окрилят изстрадани стремления.

Къде блуждаеш устремен ? Към съкровена цел – желана,

Отвъд небеския зенит се рее с мъдрост жаждата си утолявай,

погледът ти уморен, макар и птица окована,

надхвърлил каменния зид не падай духом – и не се предавай !

Не казвай, че не те разбирам ! 13 май 1987 година О.З. Ст. Загора

Болката е вездесъща ... Емил Благоев

Търся правда, но не я намирам,

а вярата ми е могъща.

– И Коста Калмуков (брат Коста), от Карнобат, – вярващ християнин от евангелските църкви, – минал през много лагери и затвори, затова че брат му, още навремето успял да избяга в Америка, а и затова че е "активист" на тяхната църковна общност. Ето едно негово куплетче, което често повтаряше: "Брат Коста от Карнобат, считан от някои за психопат,

тъй работата издокара, че всички сложи на кантара!"

Брат Коста разказваше за лагера Куциан (или Богданов дол), където в най-големите мразове през зимата, за карцер е "ползвана" кучешка колиба край оградната мрежа, в която и той е пребивавал неколкократно. На карцираните в колибката не разрешавали да се показват, и е трябвало "да ходят по голяма нужда" в чорапите си, но не им разрешавали и да ги изхвърлят, затова ги окачвали в колибката, като наденици! Окачените чорапи замръзвали така, че от виелиците, непрекъснато се удряли едни в други и дрънкали силно, та дрънченето им се чувало и в бараките!

Тази "музика" на виелицата и дрънкащите чорапи, се бе запечатала в паметта на брат Коста!

Тук ще опиша и едно негово по-особено преживяване:

По време на едно следствие, сложили отрова в храната му. Той бил сам в килията и вече умирал. Както си седял приведен на нара, по едно време почувствал, че гледа себе си, отзад в тила! Бавно се отдалечавал назад и нагоре, гледайки приведеното си тяло с клюмнала глава, да седи на нара. Чул глас: – "Ела с мен", и воден от дух, преминали през стените и се устремили нагоре. Озовал се Брат Коста, на небето, а там Самият Христос го целунал по челото и му казал, че ще трябва да се върне на земята, със специална мисия!

След което, брат Коста се озовал пак в тялото си, помнейки много добре, случилото се и мисията, която му е възложена, а от отровата вече нямало и следа!

Но за съжаление, както на повечето протестанти и евангелисти, така и на брат Коста бе втълпено, че Христос бил първият комунист, и че християнството и комунизма били едно и също! И понеже това сравнение, за некои може да изглежда и правдоподобно, – напомням, че лъжата и насилието, – основните инструменти на комунизма, – са напълно противоположни на християнството, и са абсолютно несъвместими с него!

– Ще спомена и един скромен човечец, от източния край на Софийското поле, чието име не помня (но помня че жена му, която често споменаваше, се казвала Ружа). Той и негови съмишленици, заредили със взрив новопостроения тогава, паметник на "Априлските въстаници", – при откриването на който, трябвало да присъства Тодор Живков! Но в последния момент били разкрити. Та, помня как веднъж подигравателно го "бъзикаха" цивилните началници в затвора:

– Ако " стане нещо", ще станеш ли кмет на вашето село?

– "Ааа, че станем". – клатеше отрицателно глава, позачервеният от притеснение шоп.

– Но все пак, ако "нещо стане"? – продължаваха да го бъзикат.

– "Е паа..., ако стáне нещоо..." – отговори уклончиво хитрият шоп!

Съветският комунизъм и политиката на запада!

Отдавна се съмнявах, но по време на изтърпяването на тази присъда (1983 – 85 г.), се убедих окончателно, че повече нетрябва да се залага на "въоръжената борба". Отдавна ми бе ясно, че каквато и да е въоръжена акция, години наред ще бъде оправдание, и за икономическите несполуки на системата, и за допълнителни репресии спрямо народа! Но по-важното е, че насилието ражда насилие, а всяко насилие е зло, макар и да е подплатено с най-благородни подбуди! Ясно ми бе също, че западът няма да подкрепи и никога не е подкрепял, въоръжена борба против комунизма. Но докато "този запад", не започна да оказва, макар и символичен натиск за човешки права, друг начин за съпротива, почти нямаше! А и достатъчно красноречив е, широко известният тогава, лозунг на комунистите: С кръв сме я взели тази власт, с кръв ще я дадем !

За разклащане "идеологическите" и политически устои на комунизма, голяма роля изигра президентът Картър, с политиката си за зачитане на човешките права! Но реален ефект постигна, само честната и решителна позиция на Рейгън, който има доблестта да назове – основния световен проблем, – Съветската комунистическа империя, – с истинското ú име: – "империя на злото"! А това бе малкото, което бе нужно, за да я доведе до невероятно скоропостижното ú рухване!

( Друг е въпроса, че именно западът непрекъснато подкрепяше тази "империя" и продължава, след рухването ú, със всички средства да прикрива и оправдава престъпленията на комунизма !

Днес, когато пиша тези спомени, Съединените Щати "освободиха" Ирак и Авганистан, както навремето СССР ги "освобождаваше"! А Куба, която е под носа им, не само че нямат намерение да освобождават, но флотилията им край Флорида, издирва, залавя и връща в Куба, всички бегълци, търсещи по всевъзможни начини, спасение от мизерията и комунистическата тирания на Кастро !

Нека си припомним, че комунизмът в цяла изтична Европа рухна, тъкмо, след като Унгария отвори границата си към Австрия, за хилядите източногерманци, напиращи на запад! А какво да кажем за целенасоченото, нечовешко третиране на десетките хиляди, произволно арестувани иракчани и други мюсюлмани! — Всичко това е страшен позор, и за САЩ, и за демокрацията, и за света в който живеем ! )

По време на затворническите години, по отношение слабостите и недостатъците на западната демокрация, прецених, че основният ú, "генетичен дефект", е пряката избирателна система, – т.н. "пряка демокрация". Именно тя предопределя фасадната, – демагогска същност, на "преките, общи избори" за парламент, при които, с помощтта на рекламни методи и много пари, на избирателите се рекламират и пробутват, непознати им личности. Затова, според мен, преките избори са удачни само на ниво "община", където хората познават тези, които избират, и много по-трудно могат да бъдат излъгани.

Ето защо считах и считам, че най-лесният начин за елиминиране на този умишлено заложен недостатък, е: – въвеждане на двукамерен парламент, при който едната кáмара задължително да се избира, – непряко. Което ще рече: След провеждане на общинските избори (а общината нетрябва да е с население, повече от неколко хиляди души), избраният общински съвет, от своите редици избира представители за по-горната управленска инстанция, – "областния съвет". А областният съвет, съответно, избира или "отбира" представители за Сенат. Така, след известен период, – от качеството на работата на непряко избрания Сенат, и пряко избраното Народно събрание, се преценява, коя от тези институции е "по-удачна", и съответно, нейните правомощия и задължения, се увеличават! До колкото помня, тези разсъждения, споделих само с Андрей Димитров, но знаех, че ще е "много трудно" да се прокара, даже и тази малка реформа.

Поредното ми освобождаване от затвора

и подслушвателят !

Ноември 85-та година, изтърпях и тази присъда, като този път прекарах в затвора, само 2 години и 6 месеца. И естествено, никога не съм получавал каквото и да е намаление на присъдите, но два отработени дни в затвора, се броеха за три!

Неколко дни след излизането ми от затвора, в София беше делото на Андрей Димитров от Раднево, за обжалване на присъдата му. Той бе осъден на 10 г. затвор, за "Противодържавна организация", и както му бях обещал, отидох и аз, само колкото да му кимна с глава за поздрав!

Бяхме се разбрали и с Асен Методиев, от град Септември, да отида и на негово дело, но за съжаление, делото му още не бе насрочено. А когато отидох в гр. Септември, да питам неговия чичо, за кога е насрочено, – той току що се връщаше от делото и бе много ядосан на Асен, задето си бе признал едно криминално деяние, само за да се опита да направи "кумулация" на присъдите си! Затова не споделих нищо с него, във връзка с това което ми бе поръчал Асен. Така или иначе, бях закъснял с един ден и неможах да изпълня обещанието си! А Асен бе в затвора, след като с бащи си и братята си, избягали в Италия, но Асен се върнал за нещо, в Югославия, и там го задържал и върнали в България. След това, в Пазарджишкия затвор, заедно с Емил Митев (който по-късно бе прокурорски свидетел срещу мен), подготвяли "освобождаване" от затвора, на Петър Пасков. С тази неизяснена "афера", на Асен му бяха прибавили и "вътрешна присъда".

Неколко седмици, след излизането ми от затвора, постъпих в болница, за изследване на белите дробове, и цял месец бях по болници, но без резултат, защото плюването на кръв и другите ми оплакваня, си останаха!

Пролетта на 86-та година, дни преди да започне пореден конгрес на БКП, в паянтовата ни къщичка на село, случайно открих, току що монтирания миниатюрен подслушвател. Това стана по следния начин: Една сутрин пристигна началникът на МВР Трън, Генадиев, и с различни "поводи", изведоха от къщи, мен, майка ми и баща ми,! Така у нас не остана никой, и "специална" ДС бригада, през това време монтирала подслушвател.

След два часа се прибираме в къщи, без да подозираме нищо, и аз както обикновено, включвам радиото, но то, не работи! Започнах да проверявам каква е причината. Отворих контакта и виждам някакви съмнителни тънки, бели жички. Издърпах ги и измъкнах едно "устройство", – четиристенно, дълго около 5 см. и дебело 7-8 мм. Тънките жички бяха за захранване на подслушвателя от мрежата, а допълнителна малко по-дебела жица, дълга десетина сантиметра, водеше към микрофонче, – малко по-големо от главичка на кибритена клечка. Микрофончето бе заклещено под капачката на контакта, откъдето "подслушваше" стаята.

Веднага се сетих какво е, и малко ядосано дърпнах жиците, та откъснах микрофончето, понеже жицата му бе провряна под мокавената конзола. Тогава разгледах устройството и видях, че е бяло и има означения с латински букви и цифри, и за да не се забелязва, допълнително бе увито в черен изолирбанд.

Оказа се, че при монтирането на подслушвателя, в контакта, "майсторите" не са притегнали добре една жица, която допълнително бях извел от контакта, специално за захранване на радиото.

Казах на майка ми, какво съм открил и го сложих в джоба си. В този момент пак пристигна началникът на МВР, Генадиев, и започна да търси повод, отново да ни разкара от къщи, за да проверят защо не им работи подслушвателят.

Тогава извадих от джоба си подслушвателя и подавайки му го, казах:

– Ако търсите това, вземете си го?

– "Как го намери", – попита изненадан, началникът!

– Случайно!

― ІІ част ―

"Откритото писмо – апел"

и "Независимото дружество за защита правата на човека"

Спомени за "Откритото писмо – апел"

Този текст, под заглявие, – "Нередактирана записка", – написах на ръка, "на един дъх", на 26. 04. 91г. вечерта, в София, в апартамента на Екатерина Маркова, по нейно искане. Оригинала, Екатерина занасе в САЩ, с моя молба, да предаде копия, на Едуард, Цеко, Сватовски и Божидар, а и на всеки друг, който би се интересувал. Към този текст, добавих и ксеро-копие, на "кратката история" на дружеството, от бюлетин № 4, на НДЗПЧ, от Февруари 90-та година. Този текст дадох и на представители на дружеството в София.

При писането присъстваше и Стефан Савовски, когото накрая помолих да прочете текста и да се подпише, ако е съгласен с него. Той така и направи, но понеже нямаше свободно място на плътно изписаните 12 страници, Савовски написа под заглавието:

—"Съгласен съм с написаното"; датата; трите си имена; и се подписа.

Спомените редактирах и допълних, 2001 – 2005 г.

Есента на 1986г. започна “Виенската конференция за преглед на изпълнението на договореностите от Хелзинки”. В това време, по западните радиостанции бе разгласен меморандум, подписан от дисиденти от четири источноевропейски страни, по повод годишнината от унгарските събития и във връзка с "Пражката пролет", и бунтовете в Берлин и Полша.

По повод горните две събития, и факта, че от България и за България нищо не се чува, и като имах предвид десетина бивши политически затворници, реших да направя всичко възможно да покажем, че макар и намиращи се в доста по-тежки условия, и на нас българите, не са чужди общочовешките стремежи към свобода и човешки права, и че съвсем не доброволно, сме "съветски сателит"!

От политическите затворници с които бях близък, Илия Минев бе най-изявен противник на комунистическия режим. Затова отидох първо при него.

Първите думи на бай Илия, при срещата ни, бяха за “меморандума”!

– Аз затова съм дошел, – казах. – Трябва да напишем поне едно изречение и да го подпишем неколко души.

Предложих да напишем кратък апел за човешки права и в него да декларираме, че се присъединяваме към източноевропейския меморандум, но Илия Минев държеше само на "декларация за присъединяване" към неморандума, като казваше че единствено тя ще има историческа стойност! А човешките права, неколкократно нарече: – "правцá", и, – "като щели да ни дадат некакви правцá, та голема работа"!

Аз доста се озадачих от това отношение на бай Илия, защото основателно бях убеден, че само едно от човешките права да се спазва у нас, – комунистическата система много бързо ще рухне. (Но годините на "демокрацията", след 10-ти ноември, показаха, че може на книга да имаш всички права, и пак да си безправен и беззащитен! Затова, може би Илия Минев е имал право, да бъде така резервиран!)

А за да не спорим повече, кое е по-важно и по-ефекно, предложих аз да напиша поотделно, – "апел за човешки права", до Виенската конференция, и "декларация за присъединяване". Уточнихме, че най-вероятно аз, ще предам подписаните документи в некое западно посолство, – най-вероятно, в Американското.

Разбрахме се да говоря с хората, които познавам, а бай Илия да говори с Ангел Грънчаров от ботевградско, който често идвал при него. Аз трябваше да се свържа и с Иван Янков от Кърджали и да му предам да се обади на бай Илия, във връзка с подписката.

В София говорих с бай Стефан Савовски и той се съгласи да отиде до Кърджали при Иван Янков, и да му каже да се обади на Илия Минев. Иван обаче, не се обади на бай Илия и затова, като помислих че не е разбрал важността на "въпроса", реших и аз на свой ред да отида до Кърджали, но нямах пари! По тази причина отидох със Савовски при друг познат от старозагорския затвор, – Петър Гогов, с цел да преценя дали да му предложа да подпише и той, подготвяното писмо, и ако има пари, да му поискам 20 лева за отиване до Кърджали. Но както и допусках, Гогов не се впечатли от моето предложение, а ми разтяга надълго и на широко, че имал планове за бегство и за снимане на "шпионски" филм в Америка, за който имал готов сценарий. А и без да съм му споменал нещо за пари, многословно, изказа убеждение, че "който в това време няма пари, не заслужава да живее"!!?

Не се получи нищо, от срещата ни с Гогов, затова казах на Савовски, че е много важно да отида и да предам на Иван Янков, да се обади веднага на Минев, и Савовски ми даде 20 лева! На него още не бях казал за идеята, макар че му имах пълно доверие.

Така заминах за Кърджали, без да имам адреса на Иван, а Савовски го знаеше и ми обясни как да го намеря, но не го запомних, като разчитах, че ще намеря Иван, в школата за шофьори, която знаех, че по това време той "караше". Неможах обаче да го открия и си тръгнах без резултат, защото го търсих в школата за любители шофьори, а той бил при професионалните! Това беше есента на 86 г. по време на “Възродителния процес”, затова на влизане и излизане от кърджалийски окръг, милиционери спираха всички превозни средства и влакове и проверяваха документите на всички пътници!

У нас, на село, написах първоначален вариант на “открито писмо – апел”, в две страници текст. С този текст трябваше да обиколя приятелите и познатите ми от затвора, за да “илюстрирам” идеята ни, и разбира се, да се уверя, колко души биха подписали подобен апел. Първата страница бе почти същата, като в крайния вариант на писмото, само дето липсваше предложеното по-късно, изречение, от Илия Минев. Втората, бе доста по-остра, но не беше обработена. В нея визирах конкретно положението в България, в неколко насоки. Помня приблизително следните пасажи: “С един замах на комунистическата власт, в България, престанаха да съществуват един милион турци!” За “правото на труд”, пишех, че “това право се използва само за пропаганда, а в същност, у нас правото на труд е превърнато в робско задължение!”

Пишех още, че: – “Като дългогодишни политически затворници, наш дълг, пред нашите приятели в затворите и пред хилядите български затворници, е да заявим: Условията в българските затвори са нехуманни! Глад, студ, принудителен труд и своеволия върху затворниците! Такова е затворническото ежедневие! Ние сме свидетели и на много убийства на затворници, – политически, криминални и даже чужденци!” Накрая на писмото, бе написано, че се присъединяваме към меморандума на дисидентите от източна Европа.

С този необработен вариант, тръгнах да обиколя колегите от затвора, на които разчитах. Стефан Савовски ме заведе при Едуард Генов, когото не бях виждал от затвора и не знаех къде живее. Дадох на Едуард да прочете текста и след това му обясних, че има инициатива да се изпрати подобно писмо до “Виенската конференция”, – открито, с имената и адресите, на поне десетина души. Едуард каза, че ако го подпишат десетина души, и той ще го подпише! Тогава и Савовски го прочете и каза, че и той може да го подпише.

Обясних им, че този текст е само за сондиране на мнения.

– "Защо лежахме толкова години по затворите, ако сега не направим нещо?" – Каза Едуард и същевременно изрази мнение, че съдържанието е прекалено силно.

– "Силно е, но не е ли верно?", отговорих.

Едуард каза още, че ще е добре, ако може всички, които ще подпишем писмото, да се съберем и да обсъдим некои работи, но сам си отговори, че е най-вероятно да се съберем в "Старозагорския затвор"!

Като видях, че Едуард има две малки деца, му казах, че не е желателно да се подписва! В този дух, изразих мнение, че освен всичко най-лошо, което може да ни се случи, не е изключено и да ни изгонят от страната (Което тогава бе почти немислимо, но само след 2 години, стана факт)!

– "Де да имаме тоя късмет", – каза Едуард!

А по отношение идеята за предварителна обща среща, това бе само пожелание, а на практика бе неразумно и би довело до почти сигурен провал. Такава среща щеше да е крайно нужна, едва след успешно изпращане и получаване във Виена, на замислените от нас документи!

Моят замисъл бе: – след като евентуално успеем да изпратим “апела за човешки права” и се убедим, че е получен, тогава да се съберем, да уточним и да оповестим, че е създадена, примерно: – “ Българска хелзинкска група”. В онова време, само в подобна форма можеше да се води някаква борба за човешки права, – на основание “хелзинкските споразумения” от 1975 г. А борбата за човешки права, е и политическа борба, за свобода и демокрация!

След Едуард Генов, заминах за Търновско при моя най-добър политически приятел, Христо Цачев, от село Долна Липница. За съжаление, Цачев каза, че не е добре в този момент да подпише писмото, зашото щял да си попречи на други, по-сериозни планове, които имал. Опитах се да го убедя, че по-сериозно и по-ефектно нещо, от такова открито писмо, неможе да се направи! Същевременно отлично съзнавах, че с това писмо се обричахме, най-малкото, на още дълги години затвор, а това най-малко желаех на най-уважаваните от мен хора! Затова неможех да настоявам на всяка цена да се подписваме, а просто проверявах мненията. А Цачев, за да ме подкрепи, каза, че "и трима души да го подпишат, ефекта ще е същия", – което бе така, но има значение, колко, и какви хора ще го подпишат.

На тръгване, Цачев ми даде 20 лева, макар че не исках да ги взимам, защото добре му знаех положението. А "положението" на всички ни, бе еднакво!

След Цачев, тръгнах за село Крушуна, Ловешко, при Радослав Пройнов. Бай Радослав е бил комунистически партизанин, а брат му е убит, като партизанин. Завършил e две висши образования в Унгария, – металургия и биохимия. След унгарското въстание, 56-та г. заминал на запад. През осемдесетте години се връща в България, но този път като националист, да се бори против комунизма, и се озовава в Старозагорския затвор, oткъдето се и познаваме!

От гара Летница, до селото, което е на 7– 8 километра, ходих пеша. Намерих бай Радослав в тях, късно вечерта. Тогава беше една студена и ветровита вечер, в началото на Декември. Бях доста измръзнал и при Радослав изпих чаша вино, за да се постопля.

– "Хич не ми се връща, полусляп, в затвора! Немога да понасям надзирателите," – каза Радослав, – "но ако е такова решението..., и аз се присъединявам"!
И аз неисках бай Радослав да се връща полусляп в затвора, и му казах:
– "Недей бай Радославе, ти си стар! Ще намерим хора за подписи." Той ми подаде 40 лева, а аз ги отказах, понеже знаех че няма никакви доходи, но той пак ми ги подаде, с думите:
– "Взимай! За тази работа трябват пари"!

По-добре да помогне с тези пари, си казах, отколкото да го вкарам пак в затвора!

Тръгнах си от село Крушуна, посред нощ, обратно за гара Летница. От там с влакове, сутринта пристигнах в Михаиловград (сега – Монтана), и с автобус, – в село Клисурица, при Цеко Кръстев Цеков. Тези пътуваня бяха много рисковани, но друг начин нямаше!

След разговорите ми с хората до тук, се убедих, че трябва да променя радикално текста на писмото. Реших, вместо да пиша така както виждам и чувствам нещата, да съкратя съдържанието, за да остане само най-същественото. По този начин нямаше да дадем формален повод на властта, "законно" да ни преследва, но същевременно ще постигнем същия ефект!

Намерих Цеко в тях. Прочете текста и се съгласи по принцип. Попитах го, дали да добавя и едно изречение за защита на природата? –"Няма смисъл", – каза, и аз се отказах.

Казах му, че скоро ще дойда с окончателния текст.

На село уточних текста, като след всяко преписване, слагах в печката предишния вариант, за да намаля до минимум риска от провал.

В София се срещнахме с Илия Минев. Той прочете писмото и каза, че ще го подпише, ако добавя и: "Свободно изразяване на мисли, мнения и убеждения, в писмена или устна форма, – без страх от преследване!”, като го повтори два пъти. Казах му, че няма никакъв проблем да го добавя! И така, след поредно пренаписване, на село, текста придоби следния окончателен вид:

До конференцията във Виена,

разглеждаща изпълнението на договореностите от Хелзинки

О Т К Р И Т О П И С М О – А П Е Л

от български радетели за човешки права,

– дългогодишни политически затворници

Уважаеми представители на европейските страни, на САЩ и Канада. Ние се обръщаме към вас и към широката европейска общественост, с апел: конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права, за всички европейски народи, – като: Право на свободно движение и емиграция; право на обективна информация и право на свободна трудова дейност!

Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа, ще може свободно и без страх от преследване, да изразява своите мисли, мнения и убеждения, в писмена или устна форма, – хелзинкският процес няма да оправдае оказаното му доверие!

Ние сме напълно убедени, че без елементарни права и свободи, истински мир и сигурност, неможе и няма да има!

Ако на конференцията във Виена не се удаде да постигне напредък по ключовия раздел от хелзинкските споразумения, – раздела за човешките права, – ние предлагаме, да бъде съставена постоянна европейска, междуправителствена комисия, която непрекъснато да следи и да разобличава, пред своите правителства и пред европейската общественост, онези правителства, за които подписването на раздела за човешките права, от хелзинкския документ, е било само една от заблуждаващите маневри, и които и до ден днешен, единадесет години след Хелзинки, не са осигурили нито едно от основните човешки права на своите народи!

(Но ето вече 15 години след 10-ти ноември, това открито писмо, не само че не е публикувано, но даже не се и споменава! Само от този факт, си правете извод, за истинската същност на "демократите" от СДС !)

Едновременно с "Откритото писмо – апел", на отделен лист, – както се бяхме уговорили с Илия Минев, – написах:
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Долуподписаните български граждани, бивши политически затворници, декларираме, че се присъединяваме към меморандума от четирите источноевропейски страни, по случай годишнината от унгарското въстание и във връзка със събитята в Берлин, Варшава и Прага!

Така, двата документа бяха готови. Написах ги на ръка с печатни букви. Под текста на “декларацията за присъединяване” се подписвахме само с имената си, а на обратната страна на “Открито писмо – апел”, освен подписите и адресите, пишехме колко и за какво сме били в затвора.

Илия Минев беше изразил желание да отида първо при него, щом бъдат готови документите, но по транспортни съображения, отидох първо при Цеко Кръстев.

Той прочете документите и ги подписа.

В град Септември, при Илия Минев, пристигнах късно вечерта на 18.12. 86 г. Подадох му документите на вратата и за по-голяма сигурност, останах да чакам отвън, прикрит в тъмното. Бай Илия се забави близо половин час. Когато излезе, видях че се е подписал под № 3, но за съжаление бе изпълнил с биографични данни, цялата останала част от страницата, като редовете му в долния край на листа бяха със все по-дребен шрифт и изкривени нагоре, на почти 45 градуса! Беше почти развалил документа, но при свършен факт нямаше смисъл да го упреквам. Попитах го само: – "Къде ще се подписват останалите"? – "Ще се подписват на друг лист", – отговори той!

Илия Минев живееше в западния край на Септември. На излизане се разбрахме, че няма да ида на гарата, за да не излагам на риск начинанието, в най-решителната му част! Бях решил да отида пеша до гара Белово. Бай Илия ме изпрати до края на града, като ясно му личеше, че е много доволен от развоя до тук!

Беше около полунощ и аз поех през полето на запад, като разчитах да достигна жп. линията и да вървя покрай нея. След неколко часа наближих Белово и преди да стигна гарата, в една изоставена спирка скрих двата документа под стелките на обувките си, защото на гарата бе най-рисковано, особено нощно време! Тогава вървеше кампанията за насилствено преименуване на турците в България, и в отговор бяха извършени неколко терористични взривяваня, включително, на гара и на пътнически влак! По гарите и във влаковете беше пълно с милиция. Затова само проверих кога има влак и се отдалечих.

В София стигнах рано сутринта на 19.12. 86 г. Понеже беше студено, а нямаше къде да вляза на топло, – час-два, се разкарвах с градския транспорт, докато стане подходящо време да отида при Божидар и Минка Статеви.

Вече неколко пъти бях ходил при Божидар, при когото ме насочи Цеко. Те се познаваха от Централния затвор, където Божидар бе лежал за опит за бегство. Сега той бе обявил своеобразна стачка и официално бе декларирал, че няма да излиза от апартамента си, докато не му се разреши да емигрира от България, – с целото си семейството! Когато го търсят по телефона, вдигайки слушалката, винаги казвал: – "тук е комитетът за защита на човешките права"! Божидар бе в течение за инициативата и вече бе чел предварителен вариант на “писмото”.

Около 8 ч. сутринта, влязох при Божидар и Минка. У тях, събух обувките си и извадих двата документа. И двамата ги прочетоха, но най вероятно, понеже Илия Минев бе запълнил цялата страница, Божидар каза, че няма да се подпише директно на документите, а через свой човек ще изпрати подписите си в посолството на САЩ. Съпругата му Минка, каза, че ще подпише само единия документ, който считаше за “по-неопасен”. За съжаление забравих, кой документ е подписала Минка. Най вероятно е казала, че ще подпише само "декларацията за присъединяване".

След посещението ми в Статеви, по съвета на Божидар, реших да не рискувам повече и веднага да занеса писмата, в Американското посолство, – поради следните разбираеми причини:

Първо: След като Божидар и Минка Статеви ще предадат подписите си допълнително и на отделен лист, то и останалите могат да направят същото.

Второ: Несравнимо по-добре е да успея да предам документите с три подписа, отколкото да се стремя да ги подпишат повече хора, но накрая изключително важното начинание, да се провали!

Трето: Страницата за подписи, на “откритото писмо”, вече беше запълнена и другите подписи трябваше да се правят на отделен лист. Освен това, този ден бе последен работен за Виенската конференция (а може би и за Американското посолство), преди Коледните и новогодишни празници!

От Статеви взех пощенски плик. В него, без да го адресирам, сложих двата документа, –”Открито писмо – апел” и “Декларация за присъединяване”. Сложих също и две служебни бележки, с които бях освободен от затвора в Стара Загора, 81г. и съответно, 85г. В тях пишеше, с подписи и печати, за какво съм бил в затвора, кога съм “влязъл” и кога освободен! А до тогава бях прекарал в затворите, 13 години! В последната бележка имаше и кратка характеристика от затвора: – "По характер е тих, хитър и прикрит"! Сложих също и “свидетелство за съдимост”, в което се изреждаха шестте ми присъди! Също така, в плика сложих и квитанцията с която наскоро ми върнаха обратно, от Старозагорския затвор, колет, изпратен от мен, за Михалис Михалис, колега – политически затворник! Квитанцията от върнатия колет сложих, понеже исках да повдигна в посолството на САЩ, и въпрос за “положението” на Михалис, но нещата се развиха другояче!

В посолството на “Съединените американски щати” съм влязъл някъде след 9ч. на 19-12- 86 г. Вътре във входа на посолството видях пред себе си неколко стъпала, и на площадката над тях бюро, зад което седеше цивилен служител. От левата страна, долу до вратата, имаше остъклена, защитна кабина, в която седеше американски полицай.

Служителят ме попита на български, – какво желая. Казах, че искам да разговарям с някого от посолството и да предам едно писмо. Попита ме: – "С кого искаш да разговаряш?" – "Нямам претенции", казах, тъй като непознавах никого от посолството. Цеко Кръстев ми бе казал кого да търся, но аз не го запомних, като считах, че е най-важно да успея да вляза в посолството, защото тогава, влизане в западно посолство, си беше направо "лудост"! А Цеко бе влизал и познаваше некои от служителите.

Служителят на входа, ме попита: – "Какво е това писмо"? – "Отнася се за човешките права", казах. Той леко се усмихна. След като се допита по телефона, каза да пусна писмото в кутията отвън или да го оставя на бюрото при него!

Не бях подготвен за такова развитие и затова не бях залепил и адресирал плика! И сега, за секунди трябваше да решавам, да изляза ли отвън и да пусна писмото или да го оставя на служителя, който ми се стори съмнителен! Отвън можеше да ме “сграбчат” заедно с писмото (както и стана месец по-късно), а въпросният служител, може да “предаде” съдържанието на плика “където нетрябва”! Не ставаше дума за моята сигурност, а за сигурността на подписаните документи! Ако те попаднат в “Държавна сигурност”, ще пропадне тази вече успяла, много важна инициатива! Предпочетох да оставя плика на бюрото на служителя. Не желаех да обяснявам във входа, за какво всъщност става дума, понеже допусках, че се подслушва, а нашата "работа" с подписките, небеше приключила!

Нямах особено доверие по отношение сигурността на западните посолства в комунистическите страни и допусках, че съдържанието на плика може да попадне директно в “ДС”. Така, излязох от посолството, без никаква увереност, че документите ни ще бъдат препратени за Виена! Сега считам че е можело да настоявам да бъда приет, но тогава бях изненадан от отказа им да ме приемат, та не се сетих за друг вариант!

Същата вечер отидох при Едуард Генов и там разбрах, че току що, при съмнителни обстоятелства, е починал Петър Стефанов, наш колега от затвора! Обясних на Едуард, как съм предал писмото, и че има приложена отделно “Декларация за присъединяване”. Цитирах по памет на "Едо" и съпругата му – "Откритото писмо – апел” и “Декларацията за присъединяване”, и как сме се подписали на тях. В това време дойде и Савовски. Така и тримата уточнихме как те, и евентуално други, трябва да “пуснат” подписите си в пощенската кутия на американското посолство.

(! Но в никакъв случай неможе и нетрябва да се прави разлика между подписалите се директно на документите, и предалите подписите си допълнително! Това разделение се получи само по "технически причини"!)

Такъв начин за подписване, через допълнително предаване на подписите в американското, или в други западни посолства, щеше да е идеален, и много хора щяха да се присъединят към инициативата, но само ако бях получил уверение, че документите ни ще бъдат препратени до “Виенската конференция” !!

За голямо съжаление, не само че нямах уверение, но както писах по-горе, имах опасения за съдбата на подписките! Затова неможех да агитирам други, да се присъединят! Затова и не отидох повторно при Христо Цачев и Радослав Пройнов, а бях сигурен че щяха да се подпишат, защото текстът на писмото вече беше относително безопасен и лесно щях да убедя и тях.

С Едуард и Савовски се разбрахме, че утре, на погребението на Петър Стефанов, ще се видим с по широк кръг наши приятели. Очаквахме да дойде и Ангел Грънчаров от Гурково. Вярвах, че ще го убедя и той да се подпише, макар че вече бе отказал на Илия Минев.

От Едуард разбрах, че наблизо живее мой много добър приятел и съкилийник от “седмо отделеление” на Софийския затвор, – Огнян Ченгелиев. Отидох и при него, разказах му за писмото, но той отказа да се присъедини.

Вървейки по улицата, говорехме с Едуард и Савовски, по отношение опасностите за нас. Казах им, че за този текст, е малко вероятно да ни осъдят, и че ако осъдят някого, то ще е, – само мен!

И тази вечер, както почти винаги когато оставах в София, преспах в апартамента на брат ми Борис, в кв. Сердика. Там направих препис по памет, на “откритото писмо” (защото го помнех дословно), за да могат утре ден да го прочетат Едуард и Савовски, и евентуално други желаещи.

На погребението на Петър Стефанов, – Ангел Грънчаров не дойде. Видяхме се с други познати от затвора. Там бяха, Борис художника (Който пишеше комунистическите плакати в затвора), и Георги Касабов. Савовски ми каза, че е пуснал в кутията на посолството на САЩ, неговия и на Едуард подписи

След погребението на Петър Стефанов, всички заедно отидохме в апартамента на Данов, с когото не бях близък. Разчитах че и Георги Касабов ще подпише, затова му дадох да прочете преписа на писмото. Той, след като го прочете, каза че сега неможе да го подпише, но си запазва правото за друга акция, в бъдеще! Аргументира се, че има деца и че се занимава с друга, също важна работа, и неиска евентуално да си попречи. От тогава не съм виждал Касабов, и чак 2000-та година прочетох, че по онова време той е пишел и разпространявал позиви, и не е бил разкрит до 10 Ноември.

Там, в апартамента на Данов, дадох на Едуард и Савовски да прочетат преписа. Те се отделиха, с още неколко души, в друго помещение и когато се върнаха, понеже покрай панихидата, Данов беше пийнал, започна да ме обвинява и да налита да ме бие, че съм щял да вкарам Едуард, пак в затвора! Другите го задържаха, но се наложи набързо да развалим "компанията", в памет на Петър Стефанов, и да се разотидем.

Същия (или следващия) ден отидох в гр. Септември при Илия Минев. Казах му че съм предал документите с трите подписа, че още двама са “пуснали” подписите си, и очаквам това да направят още двама. Минев беше много доволен!

Между другото, казах на брат ми Борис, че: — "Има вероятност пак да ме арестуват, заради едно писмо, но нема да се плашите! Нищо нема да могат да ми направят"!

Дните минаваха, но за нашето писмо и декларация, не се чуваше нищо.

Ако бях дал нужните обяснения, когато предадох документите в американското посолство и бях получил уверение, че ще бъдат препратени, нямаше да се налага да чакам да чуя от радиостанциите, че са получени във Виена! Щях веднага да опитам, всички подписали се, да се съберем и евентуално, веднага да обявим, че сме създали, – “Правозащитна хелзинкска група”, или нещо подобно!

Течеше вече втори месец. Чувствах се отговорен пред приятелите, ангажирали се с инициативата, и даже вече ми беше неудобно пред тях! Мисля че е било 27- 01- 87г., когато отидох при Божидар Статев и го попитах: – "Да вляза ли пак в посолството за да питам, каква е съдбата на подписките ни?" Божидар каза, – "да"!

На следващия ден, 28. 01. 87 г. в 9 ч. сутринта, бях задържан, точно когато докосвах дръжката на вратата на американското посолство ! Задържаха ме трима души. Двама ме държеха от двете страни, а третият, отзад. Завлякоха ме зад ъгъла откъм градската градина и ме набутаха в лека кола, а от там, на “Развигор” 1.

За шести или седми път “постъпвах” там.

– Май се познаваме, – каза един от милиционерите, в приемната на ареста на “ДС”!

– Ще се познаваме..., – отговорих, – тук влизам за седми път!

– Оо, значи ти много ни "уважаваш", щом толкова пъти си бил при нас!

– "Взаимно се уважаваме!" – отговорих му и аз иронично!

До края на ареста ми, продължил два месеца, отричах да съм имал намерение да влизам в посолството, за да си спестя излишни разпити! Също така, докато не се убедех, че документите ни са получени във Виена, нямах намерение да признавам за правената подписка. Така се бяхме разбрали с колегите, подписали документите.

В “ДС” знаеха че съм разнасял нещо за подписване, но за учудване, все още не знаеха нищо конкретно. Те предполагаха, че съм дошел в София, по повод 40 дни от смъртта на Петър Стефанов, но това бе съвпадение. Следователите се опитваха да ми внушат, че знаят нещо повече, но от това, че неможеха да цитират поне заглавието на откритото писмо, се разбираше, че почти нищо незнаят.

Две седмици, при ежедневни разпити, не казах нищо за моята дейност. Втория ден от ареста, докато ми вземаха отпечатъци от ръцете, забелязаха че на лявата си длан имам записани с химикалка, пет-шест съкращения! Снимаха ги и дълго ме разпитваха и за тях. Затова, трябваше набързо да измислям съответни обяснения за всяко от съкращенията. Тези съкращения всъщност трябваше да ми служат за подсещане, кои въпроси да повдигна, в посолството.

Естествено, първо трябваше да питам за “Откритото писмо” и “декларацията за присъединяване”. Другото бе, да разкажа за политическите затворници останали в затвора, като Михалис Михалис, един от стотиците деца емигранти, след гражданската война в Гърция, и брат Коста от Карнобат, – евангелист, – минал преди това и през социалистическите лагери! Щях да настоявам и за "сателитна телевизия", предавана от спътници на ниска орбита, за да може да се приема директно, без "сателитна чиния"!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Един от протоколите за разпит в ДС

За да се добие известна представа за протоколите от рзпитите, а и да е видно, как съм отговарял на следователя, от арестуването ми на 28 януари, – до 13 февруари, – тук преписвам дословно един от протоколите за разпит, от 12. 02. 87 г., от следствено дело 35/29.01.1987 г. Добавил съм само номера на следственото дело, защото в оригинала, вместо номер, е оставено празно място! (Следователя леко е променил отговорите ми, за да са в "юридическия стил" на ДС.)

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ

ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ на заподозрян София – 12. 02. 1987 г.

Подписаният Деньо Проданов Колев – следовател по ДС в Главно следствено управление МВР гр. София, по следствено дело 35/29.01.1987 г. по описа на същото управление и в съответствие с чл. 87–91,206,223,–227 и др. от НПК, разпитах в качеството на заподозрян:

Григор Симов Божилов – с установена по следственото дело самоличност.

Разпитът започна в 14.15 ч.

Въпрос: От кога датира познанството ви с лицето Стефан Савовски и в какви отношения се намирате с него ?

Отговор: От 1976 до 1981 г. изтърпявах наказанието си в Старозагорския затвор. През този период от време се запознах с лицето Стефан Савовски който изтърпяваше също присъдата си в този затвор. С това лице се намирам в нормални отношения, но дали поддържам с това лице връзки и какво е тяхното естество, аз не желая да давам обяснения.

Въпрос: По какъв повод в средата на м. декември 1087 г. Вие посетихте домът на Стефан

Савовски в гр. София ?

Отговор: На този въпрос не желая да давам каквито и да било обяснения.

Въпрос: При посещението на домът на Стефан Савовски, какви разговори водихте с това

лице, със съдържанието на какъв материал го запознахте и какво му предложите ?

Отговор: И на този въпрос, конкретен отговор не желая да давам.

Въпрос: По същото време по какъв повод посетихте домът на Едуард Генов от София?

Отговор: Още веднъж повтарям, че за отношенията ми с приятелите, няма да давам обяснения.

Въпрос: Как да тълкувам отказа Ви да дадете отговор на горния въпрос: като потвърждение на факта че сте посетили неговият дом или като отрича не на този факт ?

Отговор: Отговора ми е ясен, посещавал съм някои приятели, но не искам да давам обяснения относно тези посещения.

Въпрос: Значи Вие не отричате посещението си в дома на Едуард Генов през средата на

месец декември, така ли да разбирам отговора Ви?

Отговор: Не желая да давам обяснения по този въпрос, като мотивировката ми за това е, че не е извършено никакво нарушение на закона.

Въпрос: Присъствувахте ли на погребението на Петър Стефанов, и кога се състоя то ?

Отговор: На погребението на Петър Стефанов присъствувах, то се състоя мисля че на

20.12.1987 година.

Въпрос: По какъв начин узнахте за неговата смърт и за датата на погребението?

Отговор: Беше ми съобщено за това, но от кого и по какъв начин, не желая да дам обяснения.

Въпрос: Кои от Вашите приятели присъствуваха на погребението на Петър Стефанов ?

Отговор: На въпроси за мои приятели и познати няма да давам отговори.

Въпрос: След погребението, дома на кого от Вашите приятели посетихте и кои лица присъствуваха на тази среща в неговия дом.

Отговор: Не желая да давам отговор и на този въпрос ?

Въпрос: По какъв повод заедно със Стефан Савовски посетихте дома на Едуард Генов в

град София, след погребението на П. Стефанов ?

Отговор: Няма да давам отговор на този въпрос.

Въпрос: Познавате ли лицето Илия Минев от гр.Септември и в какви от ношения се намирате с това лице?

Отговор: Познавам лицето Илия Минев от град Септември. Познавам го от 1976 година. С това лице се намирам в добри отношения.

Въпрос: По какъв повод посетихте в домът му в гр.Септември Илия Минев в началото на м. декември 1986 година ?

Отговор: Не желая да давам отговор на този въпрос. По отношение на въпроси които засягат моите познати и приятели, не искам да давам обяснения.

Горното продиктувах лично аз, прочетох го, правилно е записано и затова се подписвам.

Разпитът приключи в 15.50 часа.

СЛЕДОВАТЕЛ: .................. ЗАПОДОЗРЯН: ...................

А току що прочетох пресниман протокол за разпит в ДС, в който, на въпрос на следователя: – "Какво написа Илия Минев на гърба на Откритото писмо?", – отговарям:

– Пише, че в затвора е прекарал 23 години, и 10 години в изселване!

Не бях прочел написаното от бай Илия, но нарочно отговорих с тези факти, които тогава още съм помнел, за да напомня на следователя, че бай Илия úма какво да напише и има пълно основание за това!

(След десети ноември, бай Илия, имаше възможност да пише и публикува всичко, каквото сметне за нужно, защото имаше средства, дадени му от чужбина, и неколко години издаваше вестник, "Свободно слово"! Нямах намерение да го цитирам, но понеже по телевизия "Скат", Георги Жеков и Николай Галев, започнаха да ме наричат, "комунистическо ченге", – затова тук ще цитирам мнението за мен, на бай Илия Минев, – от статията му "История на Независимото дружество", от вестника "Свободно слово", бр. 16, март 1992 г. стр. 2; написана от Минев: "... в последно време се шири слуха, че... Григор Симов е лансирал идеята за създаване на Независимо дружество за защита правата на човека ... Този циркулиращ слух е несъстоятелен, защото самият Григор Симов неведнъж ме е предупреждавал да не се поддавам на интригите на заинтересованите интриганти. Лично аз съм считал, считам и сега, че Григор Симов е честен човек, и че веднага след освобождаването му за трети път от затвора, дойде в домът ми в гр. Септември, през късната есен на 1987 г., пробивайки полицейския комунистически кордон, който охраняваше жилището ми, и ме попита какво да правиме... Отговорих му, че е крайно време да осъществим – учередим Независимо дружество... за която цел посочих редица имена, които да ни съдействат в тази насока. Дори спомням си за да пробием полицейската охрана на домът ми... всред калта и снега минахме все в блоковете на ТКЗС-то и му посочих пътя за гара Белово, за да избегне гара Септември. За честта на България, Григор Симов се справи блестящо с тази задача."

Това са цитатите които избрах, и нека всеки сам съди, доколко прав и искрен е Минев. А що се отнася за подробностите, – то, "полицейски" кордон не е имало, и за никакво "Независимо дружество" не е ставало дума тогава. В тази книга описвам дума по дума, всичко което съм вършил и каквото знам, за "Откритото писмо" и за "Независимото дружество". А и по отношение имената на хора, които да подпишат или съдействат по друг начин, – аз наистина мислех, че и бай Илия ще посочи неколко души, които да се подпишат, но не би! А за съжаление, въпреки добрите възможности, бай Илия не написа спомените си от затворите, и реалните факти от "дружеството"!

Следствието продължава

Аз по принцип не лъжа! Лъжех само следователите от “ДС”, когато се налагаше! Така, трябваше да лъжа и този следовател, от деня на арестуването ми, на 28 Януари, до 13 Февруари. Тогава той, след като се увери че продължавам да не признавам нищо, – ми даде да прочета части от показанията на Цеко Кръстев Цеков и Едуард Генов. В общи линии, те бяха казали за какво става дума. Така, реших, че най-вероятно писмото ни е пристигнало, а и да не е, нямаше какво да крия. До тук мълчах, защото като инициатор и донякъде, – агитатор, – нетрябваше да “издавам” моите колеги, за да не им навредя нещо, при още неясната съдба на подписката ни! Но като се убедих, че Цеко и Едуард, вече не крият какво сме предприели, казах на следователя, дословно:

– "Хайде да не пишем повече глупости! Ще ви обясня точно за какво става дума!". И цитирах на следователя, дума по дума, точния текст на писмото. До тук те не му знаеха и заглавието, защото никой от подписалите се, не го бе запомнил точно. Казах на следователя, кои са подписали писмото, и по негово искане, обясних какво съм имал предвид със всеки израз в него. Всичко това, следователя записа в протокола за разпит, а той, слава Богу, поне до 98 г., все още се пазееше.

А в протокола за разпит, вместо моите думи: – "Хайде да не пишем повече глупости" – следователят написал: – "Другарю следовател, искам да си призная"! И когато в края на разпита, ми представи протокола, за да го прочета и подпиша, – като прочетох това изречение, се понамръщих, но за да не го карам да преписва отново, дългия протокол, го подписах , – въпреки това изопачено изречение.

Но много се ядоса следователя, когато към края на този разпит, му казах: – Аз всъщност няма какво да крия", – скочи със заплахи да ме бие, но се въздържа, защото в “ДС” вече осъзнаваха, че изпадат в позиция, да са безсилни против истината! Това ги вбесяваше!

След този разговор, следователят не ме вика на разпит месец и половина. Само веднъж ме отведоха в кабинета му, и там, освен него, срещу мен на масичката за арестанти, седеше непознат за мен човек. Като седнах, непознатят, без да се представи, каза кротко:

– Григоре, ние с тебе трябва да се разберем!

Но може би, понеже бях много изтощен и изнервен, не изчаках да разбера какво ще ми иска или предлага, а машинално му отговорих:

– Неможем да се разберем, защото седим от различни страни на масата!

Исках да кажа, че аз съм арестант и нямам намерение да се разбирам или пазаря с тях. Тогава, човекът стана и си излезе, вероятно, не очаквал такъв отговор, а следователят смутено каза:

– Как можеш така да се държиш! Ти незнаеш с какъв важен човек разговаряш!

В ареста на “ДС” изкарах два месеца, но този път едва оцелях. Храната бе по-добра от предишните години, но аз бях по-зле със здравето. Поради студа трябваше постояно да се движа, но се изтощих много и започнах почти да немога да стоя прав!

По това време ми докараха един съкилийник. Ето как:

Един надзирател отваря вратата на килията и пита тихо, да не се чува в съседните килии: – "Знаеш ли турски?" – "Не", – отговорих. След пет минути отваря друг и пак пита – "Разбираш ли турски?" – "Не", казвам пак. И след малко докарват в килията ми едно момче. Казваше се Ирфан Узсуль, от Турция. Оказа се, че той говори английски, а и аз говорех елементарно.

Той бил тръгнал за Германия с фалшиви документи и го хванали на влизане в България. По убеждение бил левичар (комунист). В Турция често участвал в улични “битки” с полицията и имаше заседнал куршум под лявата мишница. Похвали се, че бил чел всичките трудове на Сталин.

Бързо се “сприятели” със следователя си и се хвалеше, че следователят му го канел да му гостува, когато го освободят. Но когато му "разказах играта", – какво е истинското положение в България, и какво стана с българските турци, – него, буквално го втресе, та трябваше неколко часа да го завивам, за да може да се съвземе от треската, а аз дебнех, да не видят надзирателите, понеже през деня е забранено да се лежи. Но в моята килия надзирателите надничаха по-рядко, понеже вече бях престоял там близо два месеца, а и усещах кога надзирателят се приближава и можеше да се полежи при нужда, “с повишено внимание”.

До вечерта Ирфан се пооправи. Утре ден пак го извика следователя и наново го "подкова” идейно. Затова като се върна в килията, Ирфан веднага ме попита: – "Ти антикомунист ли си?"

– "Да, антикомунист съм", – казах. – "Демократ съм и затова съм антикомунист". Но за Ирфан бе достатъчно да му потвърдя, че съм антикомунист, за да не взема вече присърце описаната му от мен, “социалистическа” действителност, и да си върне вярата в следователя и комунизма.

Между другото, в килиите на ДС, на "Развигор", съм прочел най-много "антисъветски" книги! Книгите вероятно са били издадени по време на Хрушчовото, временно "размразяване", а след това са били иззети от книжарниците. Но, веднъж попаднали в ДС, никой вече не е обърнал внимание за съдържанието им, и ги даваха, от време на време, по килиите. А докато бях в Кремиковския затворнически лагер, у Христо Угринов, отнякъде беше попаднала книгата на Солженицин, "Един ден на Иван Денисович", та и аз я прочетох.

Интерниране в с. Кайнарджа, Силистренско 1987- 88 г.

Като минаха два месеца, следователят ми каза, че нямало да ме съдят, но ме изселват в село Кайнарджа силистренско, за три години, на основание чл. 39, от закона за МВР. А след като изтекат трите години, щели отново да ми продължат срока!

До там щяха да ме карат "по етапен ред". По етапен ред се “карат” затворници за дело в друг град, и пътуването се нарича “делегация”. Когато затворници се местят за друг затвор, се нарича “превод”, и също става по етапен ред. По същия ред се превозват и изселвани.

За тази цел има пригодени специални арести (етапни отделения), на всяка възлова гара. Арестантите се съпровождат и охраняват от специални части към транспортна милиция. Във всяко етапно, арестантите обикновено преспиват и на следващия ден се поемат от друга милиционерска “бригада” .

По моя маршрут за силистренско, пренощувах, незнам за кой път, в софийското етапно. По изключение, софийското етапно отделение се помещава в Софийския затвор, защото старото етапно на софийската гара бе разрушено, когато започна строежът на новата гара, 1970 – 71г., а ново не бе строено.

Следващите етапни през които преминах и преспах са: Мездра, Плевен, Горна Оряховица, Русе и следствения арест в Силистра. От етапния арест, до гарата и обратно, арестантите се придвижват пеша, с белезници по двама. Качват се в едно от първите купета на първия вагон и в купето обикновено свалят белезниците.

При това пътуване, още в софийското етапно разбрах, че за наща подписка са съобщили по “западните радиостанции” и са чели писмото ни! Вероятно в плевенското етапно, се срещнах с български турци изселени в Белене, във връзка с “възродителния процес”. От тях също чух, че са слушали по късовълновите радиостанции за “Откритото писмо – апел” и “Декларацията за присъединяване”.

Един, от изселените турци, запита: – "Каква може да е причината за този Възродителен процес", – и аз му казах моето убеждение, че идеята и заповедта за насилственото преименуване на турците в България, е дошла от Съветския съюз и най-вероятно е репетиция за подобна акция в съветска средна Азия! (Предполагах, още, но не го казах, че се целеше и "отваряне на незарастваща рана" в отношенията ни с турското малцинство в България, както и трайно влошаване на отношенията ни с Турция, – за да бъде България още по-зависима от СССР!). В това съм уверен и сега!

В групата конвоирани беше и един брадат журналист от в. Отечествен фронт, когото изселваха за неплатена издържка, ако добре си спомням.

В село Кайнарджа, силистренско, ме докараха на 30 март 87г. и веднага обявиха община Кайнарджа за “гранична зона”. Поставиха контролен пункт на “входа” на общината и пропускаха външни хора, само с “открит лист”! Граничната зона в общината бе отменена след около 3 месеца, а няма съмнение, че "граничната зона" бе обявена заради мен.

Настаниха ме в една необитавана стара частна къщичка близо до центъра на селото, за която щях да плащам наем. Преди това ме уведомиха, че нямам право да напускам селото, а жилището немога да напускам вечер от 21 – до 7 ч., сутрин. Трябваше и да се подписвам в общината, сутрин и вечер в точно определен час. За всяко закъснение да се подпиша, повече от 5 минути, глобата беше до 200 лева (и веднъж ме глобиха 50 лева!). Разбира се, можех да откажа да се подписвам, въпреки заплахите със затвор, но в такъв случай нетрябваше да работя, за да няма откъде да ми отдържат глобите. Така е правел неколко години преди мен, в същото село, Володя Наков, когото, уж заради неспазване на режима и писмени протести до различни инстанции, вкарали в затвора и наскоро след това, по жесток начин, го убили, в Пазарджишкия затвор!

Неколко месеца се подписвах само сутрин и вечер, но веднъж ме извикаха в милицията, десарите от Силистра, и ми дадоха да прочета, дълга заповед, с която ме наказваха да се подписвам и на обед, в 12 ч, т.е. по три пъти на ден. В заповедта се цитираха много причини за наказанието: Бил съм извеждал хора през граница (?), бил съм против политиката на БКП и съм я саботирал, и много други, в този дух. В заповедта се намекваше и, че вече съм имал психични отклонения, понеже съм бил "кукал" от покрива на семепречиствателната станция, но ми бе ясно накъде бият!

За мен, единствено приемливо поведение бе, да работя и да съм материално независим. А нямах никакво намерение да бягам от изселването, което иначе не би било проблем за мен. Назначиха ме на работа като монтьор в зърнопречиствателна площадка – склад, край селото. Веднага писах на родителите си в село Парамун, да ми изпратят с колет транзисторния ми приемник “Селена”, за да мога да слушам западните радиостанции. Така, някъде през м. Май, чух в един от ежедневните “редакционни коментари на радио Гласът на Америка”, посветен специално на нашия случай, в който се цитираше нашата подписка, и че Илия Минев, по този повод е държан под домашен арест, а аз съм изселен в село Кайнарджа!

Фактът, че имената и съдбите ни са известни на запад, ни даваше известна сигурност.

Основната ни цел бе постигната. За България вече се говореше, но формалното сформиране на правозащитна група или организация, се забави с моето интерниране. Това стана така, защото повечето от подписалите писмото, не се познаваха или все още нямаха връзка помежду си. До тогава само аз познавах всички, и всичките, повече или по-малко, ми имаха доверие.

Малко отклонение във връзка с "Възродителния процес"

Неколко дни ме боля зъб, но в Кайнарджа, по това време, нямаше зъболекар. Настоях пред кврталния милиционер, и той ме "заведе" на зъболекар в Силистра. На връщане се качихме в някакъв ученически автобус. Повечето деца явно бяха турчета и на задните седалки си говореха на турски. Една учителка бе дочула, че се говори турски и извика на шофьора: Спирай, спирай! Автобуса спря а учителката отиде нервно към задните седалки и се развика: Защо говорите турски? Кой говори турски? Децата се свиха и несмееха да се обадят. Учителката им повика още малко, прибра се напред и автобусът потегли. Питам се само, дали наистина така строго се е съблюдавала тази заповед, да не се говори на турски, или по-вероятно, заради милиционера в автобуса (квартален началник на Кайнарджа, който ме охраняваше), учителите са решили да се застраховат!?

Докато бях изселен, есента на 87г. при мен дойде Стефан Савовски. С него споделих да каже на нашите приятели да не спират до тук и да предприемат по нататъшни действия, – според възможностите! А условията явно вече бяха сравнително благоприятни!

Между другото, есента на 86-та г., в София, бай Стефан Савовски ми каза, че се срещал с някакви хора, – предсказатели ли, астролози ли, – незнам, защото въобще не го взех насериозно и не му обърнах внимание (но сега вече съм убеден, че са били масони!), – и те казали, че след две години, комунизмът ще падне!? Това ми прозвуча като: "Туркия ке падне", от "Под игото", и на шега го попитах: – "Къде? В България ли?" – Защото ако бе казал за конкретна страна, по-щях да допусна че може да има нещо в това предсказание (или "план"?)! – "Не бе, комунизма ще падне, – и в Съюза! – Така казаха"., – повтори Савовски! А след като бях интерниран, същото бе казал и на семейството на брат ми Борис, и понеже и те не го приели на сериозно, им казал: – "Ще видите!"

В Кайнарджа, два пъти ме посещава и приятелката на Иван Янков, Златка, от Кърджали, която живееше с него в гр. Априлци, където той бе изселен.

Със Златка споделихме за вероятността да ни изгонят от България, и аз казах за себе си, че вече се съмнявам дали трябва да напускам България, когато се усеща, че у нас все повече ще има възможности за полулегална борба за човешки права! Бях получил и писмо от Иван Янков, в което между другото ми пишеше: "В скоро време, теб ще те изтеглят на запад"!

В Кайнарджа при мен идва неколко пъти и моя съпроцесник по делото ни за “шпионаж”, Христо Угринов, който отдавна бе изселен в с. Ножарево, Силистренско. Угринов идваше нощно време, защото бягаше нелегално от Ножарево. С него веднъж дойде и един турчин, – Кадир, от с. Главеница, Силистренско, който ходеше много трудно, понеже явно страдаше от т.н. "множествена склероза". Той ми подари малко тефтерче, което още пазя. Веднъж ме посети и Христо Цачев.

Получавах писма и картички, от политическите приятели: Цеко Кръстев, Илия Минев, Ангел Грънчаров и Цачев. А една картичка, просто невероятно за тогава, дойде чак от Германия, от д-р Николай Попов!? Получавах и анонимни картички, като след 10-ти Ноември разбрах, че ги е пращал Гочо Халачев, от с. Пясъчево, Хасковско. От Любо Собаджиев, получих само празен плик, а съдържанието бе прибрано от ДС.

На тази снимка от онова време,

са: Иван Янков, Златка, Ангел Грънчаров и Любо Собаджиев

Заплатата ми бе 170 лева и понеже неколко пъти пращах или давах по некой лев, на закъсали политически приятели, затова без обяснения, ми намалиха заплатата, на 100 лева.

Слушах редовно предаванята на западните радиостанции, а По Би Би Си, пускаха често запис на едно прекрасно инструментално изпълнение на "Шуми Марица". Щом пуснеха записа, веднага усилвах докрай, големия си транзисторен приемник, "Селена"! За съжаление и сега все още практически е забранен старият български химн, а записа от Би Би Си, не съм чул никога повече!

А сега, една шега от Кайнарджа: Председател на местния АПК (местният феодал), беше "другарят" Вълчев, и щом се чуеше да блее агне (беее...), местните хора казваха:

― "Няма, á, няма, бé! Другарят Вълчев знáе кого да изяде"!

Една година след изселването ми, чух от радиото, че моите приятели са учередили – "Независимо дружество за защита правата на човека в България"! По този повод изселиха и Едуард Генов, в с. Михалково, в Родопите. Затова бе изселен и Иван Янков.

Някъде по това време, в Лондон започваше "Европейски информационен форум", в рамките на "Съвещанието за сигурност и сътрудничество е Европа". Написах едно кратко обръщение до "Форума", но нямаше как да го изпратя. Точно тогава при мен пак дойде Угринов, и обеща да занесе "писмото" в Германското посолство. Бях вече забравил за това обръщение, но намерих запазената кратка чернова, която тук преписвам:

ДО “ИНФОРМАЦИОННИЯ ФОРУМ” В ЛОНДОН

Уважаеми представители:

В настъпващия век на информацията, правителство, което поддържа информационни завеси, обрича себе си и своя народ, на застой и упадък!

За българските граждани, все още, единствен алтернативен източник на информация, са западните късовълнови радиостанции. Особено значима роля между тях, изпълнява българската секция на “Радио свободна Европа”, която, след прекратяването на заглушаването ú, се превръща все повече в – истинска българска радиостанция !

Уважаеми представители: У нас, в България, сме все още толкова далеч от свободното движение на идеи и информация, колкото и преди "Хелзинки"! Затова се надяваме, “Информационният форум” в Лондон, да завърши с такива споразумения, които да доведат до действителното вдигане на “желязната завеса” и до деня, когато вече няма да имаме нужда от радио “Свободна Европа!

Не вярвам моето обръщение до "Информационния Форум" да е получено, макар че, след десети ноември, Угринов потвърди, че го е предал в Западногерманското посолство. Но още на по-следващата вечер, в предаване на "Дойче Веле", германският канцлер, в свое изказване, все едно че цитираше първото изречение от моето писмо! Но това сигурно бе съвпадение.

(Всичко което пиша е абсолютно верно и искрено, защото това е и моята цел, но само в това "обръщение", до Информационния форум, съм си позволил, "по целесъобразност", да направя малка "четка", или, "да дам рамо", на радио Свободна Европа! А в действителност, доста по-малко слушах това радио, в сравнение с другите, понеже по-лошо и по-трудно се приемаше.)

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Този ден, във в. "Работническо дело", бе поместена следната статийка:

Несъстоятелни твърдения

СОФИЯ, 9 ноември (БТА). Напоследък западни информационни средства твърдят, че български граждани, членове на някаква “група за защита на човешките права”, са били “изгонени”, а други, “предстои да бъдат изгонени” от Народна република България. БТА получи информация, че тези лица не са принуждавани да напускат страната, а са заминали по свое желание, с редовни документи, издадени в отговор на молбите им за пътуване в чужбина.

Такъв е случаят с Едуард Генов и Иван Янков. На Екатерина Маркова, Христо Сватовски и Григор Симов са издадени задгранични паспорти по тяхно искане и могат да заминат зад граница в удобно за тях време.

Компетентните съдебни органи не са получавали молби за регистриране на някаква “група за защита на човешките права” и не е известно да съществува такава или подобна група. Очевидно става дума за твърдения, които не отговарят на истината. Това са измислици на хора, които искат да създадат политическа сензация и очакват да получат съответното възнаграждение.

"Митничарите", а всъщност, десарите, ми взеха багажа да го проверяват в друго купе, и след проверката не ми върнаха половината неща, – главно стари писма и документи!

На унгаро-австрийската граница, след като австрийският митничар ни попита, кои сме и къде отиваме, аз, като видях че Екатерина и Сватовски, не разбират добре какво пита митничарят и немогат да отговорят, му отговорих на немски, който знаех съвсем малко, колкото за беля: – "Ние сме български политически емигранти"! Митничарят веднага се ядоса! Поиска ни троснато, да покажем колко пари имаме, и като му показах моите 50 долара, – заяви: – "Това не са пари!" ! И по този повод, ме свали от влака, а Сватовски, Екатерина Маркова и двете ú деца, останаха в купето и влязоха в Австрия.

След като ме върнаха от границата, първо намерих Американското посолство в Будапеща и поисках да получа съдействие, но служителката на гишето, за да ме отпрати, ми отговори така: – "Трябва да се обърнеш към австрийското посолство! Ти говориш много добре английски, а в австрийското посолство всички говорят много добре английски!" В австрийското посолство в Будапеща, очаквах бързо да разрешат въпроса, затова наех за три дни, частна квартира, чрез туристическо бюро, но минаха трите дни и аз неможех да остана повече в квартирата, защото вече свършвах 50-те долара!

Докато чаках някякво решение от австрийското посолство, двадесетина дни спах на гарата в Будапеща, с унгарските клошари, с които събирахме и продавахме празни бутилки, за да си купуваме хлеб. Видях, че случаят явно няма да ми се разреши, а и отдавна бях свършил парите, и затова трябваше да се връщам в България. Можех да замина и за Швеция, понеже в паспорта ми бе написано, че мога да отида в Австрия и Швеция, но нали бяхме тръгнали за Виена, където да се съберем със Едуард Генов, а и неочаквах да ме размотават толкова време в посолството, и свърших парите!

Така се наложи да намеря и българското посолство, откъдето ми отпуснаха пари за връщане, които след това възстанових в троен размер!

Като се завърнах в България, с група активисти на дружеството посетихме в Монтана, Цеко Цеков, секретаря на дружеството и мой приятел от затвора, който на свой ред, утре ден, – на 10 Декември, щеше да заминава на запад. Встрани, го попитах: – "Сега кой ще е секретар на дружеството, и той ми отговори: – "Ти"! Бяхме се отделили с него само за момент и нямаше време да му отговарям. Попитах го, само за да чуя има ли някакво предложение, а не че аз имах амбиция за секретар.

Цеко каза, за себе си, че няма да се връща в България, а аз, между другото, внимателно му споменах, че може да не бъде приет много добре на запад, понеже чух от Димитър Томов, как Петър Бояджиев се заканвал, че Цеко щял да изгние по лагерите!? Незнаех каква е причината за тази напълно неочаквана за мен позиция на Бояджиев и Томов, но бях, меко казано, озадачен!

Там в Михаиловград (Монтана), предложих на Димитър Томов, – на утрешния ден, 10-ти Декември, да направим демонстрация в София, по случай "деня на правата на човека", но Томов и другите отказаха с довода, че сме малко (а по западните радиостанции, Томов твърдеше че сме много!). А аз считах, че и трима души да участваме, пак ще е добре, но предложението ми не се прие.

На следващия ден, 10 Декември, изпратихме Цеко, от Централна гара София. Изпращаше го и десарят, който бе "заплашвал" и мен, и който ми даде международния паспорт! Същата група активисти, веднага след като изпратихме Цеко, отидохме в гр. Септември, да посетим председателя на дружеството, Илия Минев. Разчитах че бай Илия ще приеме моето предложение за демонстрация, но от ДС попречиха на срещата ни в този ден! В град Септември, ни арестуваха всички и без да можем да се срещнем с Минев, ни закараха обратно до гарата за да се върнем в София.

По време на този кратък арест, десарите ми предложиха да ми дадат (вероятно да ми обменят?) 200 долара за да замина отново на запад, но аз отказах, тъй като и без това, предишния път бях тръгнал с нежелание. Тогава ми взеха международния паспорт, който наскоро ми бяха издали. Така, въпреки че прекарах по затворите 13 години, затова че исках да напусна комунистическа България, счетох че вече ще съм по-полезен у нас! Тук, макар и в условия на полулегалност, вече имаше някаква възможност да се оказва натиск за човешки права, а с това, и за демокрация! A за човешки права и демокрация, – тогава трудно можеше и да се мечтае, и почти никой , несмееше публично да спомене нещо в тази насока!

Сигурно е било Декември, 88 г., kогато Илия Минев бе написал заявление до Пазарджишкия окръжен съд, за регистриране на дружеството и поиска двамата да отидем в съда, за да го внесем официално. Така и направихме, но датата не помня! Явно е било преди 10 декември, – Преди Цеко да замине на запад, зщото в заявлението, Минев подписа секретаря на дружеството, Цеко Цеков, и аз му направих забележка, но той се оправда, че го е подписал "със запетая"! Знаех че със запетая неможе да се подписват важни документи, но нямаше полза да спорим!

В указания ни от съда срок, пак двамата, проверихме за резултата, и както се очакваше, молбата ни бе отхвърлена, без аргументи!

Събранията на дружеството в София и Асеновград

На 25 Декември, Коледа, трябваше да проведем събрание на дружеството, край Ихтиман, в една "виличка" на Екатерина, но всички пристигнали там, бяха арестувани. Мен ме арестуваха още на автобусната спирка в нашето село и ме държаха в МВР Трън, до късно след обед, когато счетоха, че събранието ни вече е провалено, Добре че бях предложил, ако не успеем в Ихтиман, то да се съберем същата вечер, в апартамента на Екатерина! Така и направихме. Успяхме да се съберем повечето от активистите и проведохме първото си, по-разширено събрание.

На това събрание, преизбрахме Илия Минев за Председател, а на мястото на заминаля на запад, секретар, Цеко Кръстев Цеков, по предложение на Минев (който преди това се бе консултирал с мен), избрахме задочно, поета от Пловдив, – Петър Манолов. Избрахме и пълномощници за следните области:

Софийска – Екатерина Маркова и Павел Стефанов

Михаиловградска – Цветан Златанов

Пловдивска – Стефан Вълков

Хасковска – Борис Лафчиев

Варненска – Зейнеп Ибрахимова

Русенска – Сабри Хамдиев

За координатор на пълномощниците, по предложение на Минев, избраха мен, но в края на събранието, незнам защо, Минев нареди, името на координатора, т.е. моето име, да не се огласява!? Според мен, така или иначе, името на координатора на пълномощниците, неможеше да остане скрито за ДС, и сигурно не това е било съображението на Минев.

За говорител бе избран Димитър Томов.

Повечето предложения за избиране, бяха на Минев, и се приемаха единодушно. На мен не ми бе направило впечатление, и не обърщах внимание, но от другите чух, че по принцип, бай Илия недавал да се спомене за "заместник председател" на дружеството!

Събранието ни завърши успешно, но според мен, голяма спънка за разгръщане на дейността ни, бе това, че никой от софийските активисти на дружеството не искаше телефона му да бъде обявен по радиостанциите, и така хората много трудно можеха да влязат в контакт с нас!? А аз, въобще нямах телефон.

До есента на 88 г. не бях участвал в никакви събрания, и нямах представа че трябва да се води протокол, но понеже почти във всяко жилище където се събирахме, обикновено имаше радиокасетофон, аз, поне на два пъти, предложих да правим записи на нашите събрания, на касетофон, но и двата пъти предложението ми бе отминато с мълчание!

(Сигурен съм, че "Държавна сигурност" все пак е правела записи на нашите сбирки, по един или друг начин, и въпрос на обществен интерес и натиск е, – записите, доносите, и всичко намиращо се в архива на ДС, относно "Независимото дружество за защита правата на човека", да стане обществено достояние !)

След това събрание, замислих към дружеството да създадем "секции" за защита: на работниците; на природата; и т.н., но поради последвалата криза, тези идеи не се реализираха така, а членове и симпатизанти на дружеството, учередиха: "Подкрепа" и "Комитет за защита на вярващите".

Следващото събрание, за обсъждане и приемане на устав, се проведе в Асеновград, в апартамента на Стефан Вълков. Мястото и датата, определи Минев.

В хола на Вълков, "на бюрото" пред събранието, седеха Илия Минев, Стефан Вълков и Николай Галев, когото бай Илия представи за "кадровик" на дружеството!? Виждах Галев на наше събрание, за първ път, и едноличното решение на Минев, да го назначи за "кадровик", не ми хареса, защото знаех от личен опит, за некои недостатъци в характера на Галев, а и явно бай Илия щеше да продължи и в бъдеще да ни сервира еднолични решения, които в много случаи биваха не съвсем удачни!

Не че Галев може да е "доносник", и не такива бяха резервите ми към решението на Минев, но знаех, че бе малко с "детски характер", а и го бях чувал в "разряда", да казва за Че Гевара, че бил герой!?

Проекти прочетоха, Димитър Томов и Илия Минев. Проекта на Томов не бе обсъждан, а по отношение проекта на Минев, казах, че съм съгласен, но ако се направят три съществени допълнения, – а именно:

1. В ръководството на дружеството да бъдат представени различните политически течения у нас. (Считах че така ще е най-добре, а и по подобен начин се е изказал по радиото, наскоро заминалия на запад, Едуард Генов!)

2. Пълномощниците по области, да се избират от местните членове и да се предлагат за утвърждаванена на ръководството, а не да се назначават.

3. Важните решения да се вземат, не еднолично от председателя (каквито случаи често имаше), а от разширеното ръководство!

Ако не бях поставил тези условия, вероятно проектоуставът на Минев щеше да бъде приет. Гласувахме за моите предложения, но само още двама души ме подкрепиха, и аз приех това решение.

Не помня, кой какво предложи след мен, – вероятно, – да се гласува точка по точка проектоустава, но изненадващо, Минев отказа да се гласуват спорните въпроси! Започна да се държи доста грубо и така набързо загуби пълното предварително доверие към него, от страна на участниците в събранието. Последваха спорове, между бай Илия и другите участници, и ядосан, че не се приемат без гласуване, неговите предложения, бай Илия каза: – "Който е с мен, да излиза след мен!", и излезе сам от хола на Вълков! След малко, след него излязоха, само домакина Стефан Вълков и Николай Галев.

Знаех, че бай Илия и Вълков са "легионери", а и Галев е с подобни убеждения. Нямах нищо против тях и ги уважавах, като борци против комунизма, макар да бях малко резервиран към легионерите, но за дружеството, едвали щеше да е добре, да придобие само "легионерски" облик! Това би стеснило обществената подкрепа, и най-важното, – подкрепата на запада!

(Незнам дали некой си е въобразявал, или сега си въобразява, че без подкрепата на запада, тогава можеше да се говори за човешки права, а комунистическата власт щеше да търпи "някакво дружество за защита правата на човека"!?)

След известен смут, събранието продължи без Илия Минев. Взе се решение, избрана комисия да подготви нов проектоустав, на базата на прочетените два, и на 11.01.89 г. да се съберем отново, в Пловдив, в дома на Петър Манолов, за да приемем устава.

От разговорите и "дискусиите", помня следните моменти: Петър Манолов предлагаше за устав, "хартата за правата на човека", като вероятно бъркаше устава с "програма". Хартата за правата на човека, наистина бе идеална за наша програма, но уставът урежда предимно организационните въпроси!

Ясно се чувстваше разочарование от Илия Минев, и само братът на Зейнеп Ибрахимова, се опитваше да го защити, като каза: – "Държавна сигурност" иска да сменим Минев, – значи нетрябва да го сменяме!" А аз казах: – "Те настояват да го сменим, само за да създават недоверие между нас, а иначе, им е много удобно да натякват: – "Минев е легионер – фашист", – и така да настройват хората срещу дружеството! А ако действително искат да го сменим, ще "позволят" да проведем следващото събрание, в противен случай, няма да ни позволят!" На този разговор бе свидетел и сестра му, Зейнеп Ибрахимова, и съм сигурен, че добре го помни, защото на 11 януари, бяхме арестувани всички, включително и тя!

А братът на Зейнеп (да ми прости, че не помня името му), в защита на Минев, каза и следното: – "Комунистите най-се плашат от фашистите, защото те най-добре се справят с тях!" Разбира се, това го знаехме много добре, но за да не дадем повод да ни обвиняват във "фашизъм", му отговорих така: – "Важното е какъв е крайният резултат от "фашизма" (всъщност, национал-социализма), защото в края на краищата, комунизмът дойде при нас, и поради тях!" А отец Топузлиев, вметна: – По делата им ще ги познаете!

По време на тези спонтанни обсъжданя и разговори, бяхме на две-три групи и е възможно другите да са обсъждали друго и да не са следели нашия разговор. Между другото, мисля че и на това събрание предложих, да записваме на касетофон нашите събрания, но никой не реагира! Пак повтарям, че ДС винаги имаше начин да се информира за всяка наша по-разширена проява, чрез подслушване или чрез "агенти", защото ние не бяхме конспиративна, а отворена и безпроблемна за следене и манипулиране, – организация! Записването бе нужно на нас, а не на ДС.

Така или иначе, аз дадох повода за спора и последвалата сериозна криза в дружеството, но това не значи, че ако не беше този случай, всичко щеше да е наред !

За следващото събрание, на 11-ти януари, софийската група пристигнахме в Пловдив, с две коли. Още на влизане в града, милицията ни спря и ни закараха в един от пловдивските арести. Малко по-късно, ни преместиха в друг милиционерски участък и започнаха, един по един, дани настаняват в арста. По време на "настаняването ни" в ареста, разположен на два етажа, се засякохме десетина души, включително и Зейнеп Ибрахимова! Добре помня как в този ден бях настинал и кашлях непрекъснато, а тя ме гледаше тъжно, докато ни разпределяха в ареста, вероятно спомняйки си, какво бях казал в Асеновград!

В този арест не видях всичките активисти на дружеството. Дочух че ни били разделили в два пловдивски ареста, а може другите да са били задържани само за кратко!

Бяхме се уговорили, ако бъдем арестувани, да обявим гладна стачка, и така направихме. Мен ме държаха два дни в пловдивския арест, след което, с ръце на гърба, с белезници, ме закараха с една Лада, на ул. Развигор 1, в София. Караха ме на задната седалка, между двама дебели милиционери, които ме притискаха така, че ръцете ми се изкълчваха и опъваха, та белезниците още по силно мие стягаха.

И в Пловдив и в София, не дадох никакви показания. На обвиненията на следователите, че сме правели заговри, – отговорих: "Не правим нищо тайно, и даже можем да проведем събранието си, пред вас, в следствения кабинет"! Което много ги ядоса! Незнам само дали сбърках, че им обещах, – както те настояваха, – да ме освободят, при условие, че няма да напускам един месец, община Трън.

С това условие, след три дни арест, ме освободиха. Най-вероятно, и без това, щяха да ме освободят, защото точно тогава в България пристигаше френският Президент, Франсоа Митеран.

От "Развигор", веднага отидох при Екатерина Маркова, която като ме видя че влизам, ме целуна, каточели идвах от Диарбекир. При нея заварих още неколко души от дружеството, между които и Димитър Томов. Там рзбрах, че всички задържани в Пловдив, са вече освободени. Екатерина ми призна, че е подписала да не се занимава повече с дружеството. Това се принудила да направи, заради двете си малолетни деца, които, ако тя бе задържана, – оставаха сами Тази ú постъпка напълно оправдавам, още повече, че тя продължи, както и преди, да ни подкрепя и съдейства! Между другото, Екатерина се бе завърнала от Австрия, заради проблеми в лагера за емигранти (а се бяха скарали и с Едуард), но скоро след това, пак замина, като настоятелно подканяше и мен, да заминем заедно, но аз вече бях отказал да напускам България!

След излизането ми от ареста, прекратих гладната стачка и заминах на село, за един месец, както бях обещал в ДС. Тогава още незнаех че Илия Минев и Петър Манолов, са обявили безсрочна гладна стачка, за която научих по-късно, от радиото!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

За арестуването ни в Пловдив, във в. "Работническо дело", на 13 януари, излезе следната статийка:

Съобщение на МВР

На 11 яннуари 1989 г. органите на МВР с разрешение на прокуратурата задържаха в Пловдив група лица, между които Илия Стоянов Минев, Григор Симов Божилов, Димитър Томов Йорданов, Благой Василев Топузлиев и други, по-голямата част от които са осъждани за различни престъпления. Следствените органи предприемат необходимите действия за изясняване на фактите и обстоятелствата, уличаващи тези лица в извършване на престъпления от общ характер, изразяващи се в това, че в съучастие и съзнателно са разгласявали неверни твърдения с цел да създават недоверие към властта и нейните мероприятия.

След приключване на разследването материалите ще бъдат предадени на прокуратурата.

Това бе втора публикация, в която се споменаваше че има някакво движение или група хора, борещи се за човешки права, като се цитираха и имената ни! Такова нещо не бе допускано десетилетия, но явно повече неможеха да игнорират и премълчават нашата набираща известност, продемократична, правозащитна дейност!

По повод гладните стачки на Петър Манолов и Илия Минев, доста хора се обаждаха до западните радиостанции в тяхна защита и подкрепа! По това време, за първ път се чу и името на Румен Воденичаров, за когото никой от нас, дотогава не бе чувал. Воденичаров неколко пъти е посещавал Илия Минев, по време на гладната му стачка в гр. Септември и многократно се изказа по радиостанциите, в негова защита.

Клеветническата кампания

срещу ръководството на дружеството

В началото на Февруари 89 г., в гр. Трън, в предприятието, в което принудително ме назначиха на работа, – дойдоха двама "журналисти", от в. "Работническо дело" и от софийския областен вестник "Априлско дело", с настояване да ме интервюират! Отказах им, понеже вече знаехме че готвят оклеветяването ни и ще използват интервюто само за повод. Но след като обещаха че ще ми дадат презапис на касетата с интервюто, се съгласих! — Обещаха, и излъгаха!

Интервюто се проведе в едно от работните помещения. "Журналистите" запълниха една касета с отговори на техните въпроси, и си заминаха.

След неколко дни, на 7 февруари, във вестник "Работническо дело" излезе голяма статия, озаглавена: — "КОЙ И КАК се бори за правата на човека в България?"

Статията беше изцяло клеветническа, целяща да даде тон и насока за "всенародно осъждане и възмущение"! Още на следващия ден започна дирижирани "обсъжданя" в нарочни събрания на "трудовите колективи" и партийните организации, и съответните "отзиви" във вестниците!

Цялата статия бе за Илия Минев; за мен; за Едуард Генов и за Петър Манолов. За Минев пишеха че е легионер – фашист! За мен, че съм "криминален престъпник – борец за човешки права", и че съм бил крал икони в Югославия! А "центърът" на статията, бяха най-тенденциозно подбрани стихове и съчинения на поета Петър Манолов, иззети oт дома му! Тези части от негови съчинения бяха извадени извън контекста на творбите му и нямаха никакво отношение към дружеството, но за целите на оклеветяването, ги приписваха като уж извадки от наши документи и програми!

А под един от цитираните негови куплети, бих се подписал и аз:

"Освободете ни от освободителите, Горбачов!

Освободете ни от освободителите, Рейгън!

Освободете ни от освободителите

и повече не ни освобождавайте

от нашия живот, от бъдещето ни!

Не ни освобождавайте и не нахлузвайте на шиите ни

азиатски феодален гнет!"

От моето интервю нямаше и едно изречение!

След тази "статия", от МВР Трън ме закараха в Перник, при окръжния прокурор, за да ме заплашва! Там видях и Николай Галев, от Радомир.

След това ме закараха в София при зам. областния началник на МВР (по ДС), пак с цел, предупреждения и заплахи! И като ме попита за статията в "Дело", – казах, че почти всичко написано, са клевети, и че не е поместено нито едно изречение от едночасовото ми "интервю"!

Вероятно затова, не след дълго, на 28 февруари, в софийския областен вестник "Априлско дело" (а Софийска област бе цяла югозападна България), публикуваха още една подобна статия, но този път, специално срещу мен, с ироничното заглавие:

ТРЪНСКИЯТ "МЕСИЯ"

– След 13 години затвор за криминални

престъпления – борец за човешки права

– Среща в Трън с Григор Симов – "куриера-

координатор" на т. нар. "Независимо дружество

за защита правата на човека в НРБ"

В тази статия бяха поместили малки части от интервюто, – тенденциозно подбрани, – като повечето от отговорите ми бяха "леко" променени, така че да звучат малко несериозно или да са неясни. Пак ме наричаха "криминален престъпник", и че в Югосалваския затвор съм бил за "кражба на икони"! Пак цитараха извадени от контекста, съчинения и разсъждения на Петър Манолов, като ги обявяваха за "извадки от програмата на дружеството"!

Авторите на интервюто и на статията са: Драгомир Пенчовски и Енчо Цветков. Единия от двамата ДС "журналисти", по-късно работеше в президентството, при Желев!

От тази статия, преписвам част от отговора ми, за обвиненията срещу Минев, че бил фашист и не бил подходящ за дружеството:

... "Специално за Илия Минев, не съм убеден, че той не е подходящ за член на дружеството. Поне от лични впечатления, от това което зная за него. Той многократно е казвал, че легионерската организация не е била фашистка, както се обвинява, а е имала демократични цели"

А ето и един от непубликуваните във вестника им, въпроси на интервюиращите, и моя отговор, който добре помня:

Въпрос: — "Ако се отворят границите, както настояваш, откъде хората ще имат средства да пътуват?" Отговор: — "Ако нямат средства за по-далече, – то, поне до Солун и Бело море, всеки би могъл да отиде. До там са само 200 километра. ." !

Месеца, през който бях обещал да не напускам общината, изтече, но от МВР ми заявиха, "че забраната е продължена"! Нямах намерение да се съобразявам с тази забрана, но милиционерите дебнеха около къщичката ни и на автобусната спирка. Веднъж даже пречакаха и спряха автобуса, на излизане от трънската община, свалиха ме демонстративно и ме закарваха в МВР Трън. Така ме дебнеха денонощно!

Въпреки това, щом се наложеше, обикновено намирах начин да прескоча до София и да се срещна с когото трябва. За деня на обесването на Левски, някой спомена, да поставим венец на паметника му, от името на дружеството, но и предложителите започнаха да се дърпат, че уж ги следели постоянно. Така, тази хубава идея пропадна. От Екатерина Маркова научих, че една жена предлагала апартамента си, за дейността на дружеството. По късно разбрах че тази жена е Мариана Златева.

Не зная по чия инициатива, пролетта на 89 г. по радиостанциите бе обявено, че в нейния апартамент, ще се проведе събрание или конференция, на Независимото дружество. Може би, понеже това "събрание" бе така широко разгласено, от ДС не допуснаха да се съберем.

Между другото, вероятно ще объркам последователността на некои събития от 89 г., за които споменавам, а може и нещо грешно да напиша, понеже минаха 15 години Това е така, защото за 89 г. не съм записал нищо, нито в "кратката история на дружеството", написана в началото на 90 г.; нито в "нередактираната записка", от 91г., но евентуални мои грешки, лесно може да се поправят, от спомените на останалите участници!

По това време започнаха и вълненията на българските турци, и понеже телефона на Мариана Златева бе разгласен, започнаха да ú се обаждат наши членове и симпатизанти, – турци, от североисточна България, и да и искат съдействие. Настояваха да отидем там на място, но Мариана не искаше! Да ида сам, нямайки подкрепа и съдействие поне на софийската група, беше почти безсмислено, а нямах и средства!

Така, освен с декларации в тяхна подкрепа, чрез западните радиостанции, и с разгласена гладна стачка, с друго не подкрепихме нашите съграждани, турци и помаци, когато най-имаха нужда! А галдна стачки правихме и след арестуването на Тренчев, Босия, Гагалов, Бялков, Запрянов, Събев и Собаджиев, които основаха "комитет 273".

Започнахме да се събираме всяка седмица, в апартамента на Златева. Там веднъж дойде и отец Амбарев, от Пловдив. Той се оплака от Илия Минев и настояваше да отидем с Марияна в Пловдив, за да обсъдим в по-широк кръг, този и други въпроси. В уговорения ден отидохме с колата на Мариана, но отец Амбарев го нямаше! Срещнахме се и разговаряхме с други членове на дружеството, но имената и адресите им отдавна не помня.

За моя изненада, вечерта по радиото, Амбарев се обяви за "генерален пълномощник" на председателя на дружеството, Илия Минев! Разбира се, такава "длъжност", – Генерален пълномощник, – нямаше, и всичко това бе малко смешно, и жалко!

Някъде пролетта (3 април), във вилата на Румен Воденичаров, в Панчарево, се проведе събрание на дружеството, за което не бях уведомен! Внезапно при мен на село, пристигна с кола Драгомир Цеков, или Павел Стефанов, (не помня кой, защото и двамата бяха идвали да ме вземат, в подобни ситуации), и ми каза разтревожен, че е започнало събрание, а аз не съм бил уведомен!

Пристигнахме към края на събранието и участвахме в избирането на Румен Воденичаров, за "нещо" (говорител на дружеството ли, на мястото на Димитър Томов, – вече не помня). В събранието участваха, и председателя на дружеството, Илия Минев, и секретаря, Петър Манолов. Там бе и Тренчев.

! (А току що, на 21 октомври, 2005 г., – след като спомените ми вече отдавна са написани, но още не са публикувани, – научих от моя приятел и колега от затвора, и от дружеството, – Христо Гамджалиев, – че събранието в Панчарево е записано на касетофон! Прослушах двете касети, на които е записана по-голямата част от събранието, и в записа, освен другото, ясно се чува, че бай Илия предлага, Румен Воденичаров да бъде избран за говорител на дружеството, а Димитър Томов, за зам. председател!

С това не обвинявам бай Илия, но и той, по-късно, нямаше никакво основание, след избирането на Воденичаров за председател на дружеството, да казва, че "Воденичаров, даже не е член на дружеството"!? А аз може и да не съм присъствал при избирането, понеже пристигнах към края на събранието, и на записа, моя глас не се чува)?!

След това събрание, софийската група, продължихме да се събираме при Мариана Златева. Мариана, много се бе ядосала на Воденичаров, че по време на събранието в Панчарево, бе казал че сме демократи, а тя била монархистка, и повтаряше: – "Той ще ми казва, че сме демократи!" Вероятно е мислела, както много хора, че демокрация и монархия, са несъвместими, и предполагам е бъркала, – "демократи", с "републиканци", – та затова така се ядосваше.

Някъде, по това време, започна "Парижката конференция, за сигурност и сътрудничество в Европа", на която, за пореден път, щеше да се обсъжда, изпълнението на договореностите от Хелзинки!

Понеже Държавна сигурност осуети провеждането на януарското ни събрание, арестува ни, а след това на много от нас не ни позволяваха да напускаме родните си места, – в дружеството останаха много висящи въпроси. Неможахме да приемем устав, не уточнихме предстоящите ни задачи и акции, не се знаеше кой ще ръководи дружеството, защото по време на асеновградското събрание, развалихме отношенията си с председателя Илия Минев, и нито можахме да се съберем, за да изясним и изгладим отношенията си, нито да обсъдим евентуален избор на нов председател! А на "Панчаревското" събрание, доколкото разбрах, защото пристигнах към края, – тези въпроси не се изясниха!

Секретарят на дружеството, Петър Манолов, щеше да емигрира за Франция, най вероятно поради натиска на ДС, и щеше да се опита да представлява дружество, – на "Парижката конференция". Преди да замине, отидох до Пловдив да се срещна с него, за да се информирам за позицията му в Париж, а и да обменим мнения за ситуацията в дружеството, но неможах да го открия в тях. И така, не се срещнахме, а вместо това, в Пловдив, край дома на Манолов, ме арестуваха, след което, трънските милиционери дойдоха с кола, чак в Пловдив и ме "прибраха" в Трън! Освободиха ме на следващия ден.

От името на Независимото дружество, Костадин Георгиев, секретар на софийската група, написал и с Мариана Златева изпратили до Парижката конференция, изложение, в което между другото, България и българите се представяха като най-големите военнопрестъпници на балканите, и върли потисници на всички малцинства, – от освобождението ни от турско, та до сега!

За изпратеното "становище" научих постфактум! Веднага настоях, да изпратим втори вариант, в който уточнихме и премахнахме личните "виждания" на Коста. Но кой вариант е представен в Париж, и дали въобще е представен, не зная!

След събранието в Панчарево, Румен Воденичаров замина, както казаха, на експедиция в Хималаите, където често ходел. Но сигурно преди още да замине, по настояване на мнозина, a както пише в една публикация, самият Румен Воденичаров, – "по предложение на Мариана Златева", сме го избрали за председател на софийската група. Сега нямам спомен, къде и как е станало това, и най-вероятно не съм присъствал.

Мариана Златева държеше да се събираме при нея, но според мен, не проявяваше голяма активност, особено по време на вълненията на турците. А от нея, като домакин и адресат на телефонните обаждания, зависеше много (Защото, обикновено, домакина беше като председател!). Аз предложих, и останалите приеха, вече да се събираме на публични места, например, на първо време, в некоя градинка. Само Мариана не одобри тази промяна. Наричаше ни "градинкаджии" и вече не дойде при нас, с едно изключение: – само при избирането на Воденичаров за председател на дружеството!

Неколко пъти се събирахме в градинката зад Народната библиотека, а после, – на по-видно място, – в градинката срещу университета, от към народното събрание! Сбирките ни бяха ежеседмични.

На една от тях, стана дума за преговорите с неколкото други "неформални" групи, за някаква форма на съюзяване или единодействие. По начало, от "клуба за гласност и преустройство" не искаха да контактуват с нас, понеже бяха все комунисти, а ние, с биографиите си, и със смелите си изяви, според тях, сме били много крайни! Опитите за контакти и разговори правеше, най-често, Любо Собаджиев, от Русе, председател на "Гражданска инициатива". Той ни информираше, с кого и какво е говорил, за съюзяване или единодействие.

На една от срещите, в градинката пред университета, Костадин Георгиев, секретарят на софийската група на дружеството, предложи, името на евентуалния съюз на неформалните групи, да е: "Федерация на демократичните сили", или съкратено, както той сам го произнасяше:

— Фе Де Се! А аз предложих: – "Движение за народно самоуправление и национално възраждане". – "Как, как", – попита Собаджиев, заинтересуван от предложението ми.

Така, вероятно от предложението на Коста Георгиев, чак след десети ноември, се оформи названието — "Съюз на демократичните сили"!

Не зная (или не помня) по чия инициатива, през лятото се направиха два опита за събрание (или "конференция") на дружеството! Единия опит беше в Плевен.

От София за Плевен заминахме с две коли, а Воденичаров пътуваше с мотоциклет. Събрахме се на "Панорамата", в Плевен, но се оказа че въпреки пристигналите още неколко души от други области на България, пак бяхме недостатъчно на брой, за да проведем замислената, но явно, съвсем неподготвена конференция!

За другото събрание, което е трябвало да се проведе на "Петрохан", въобще и не бях уведомен, а за направения опит, научих след това!

Както разбрах по-късно, и както пише Воденичаров, на Петрохан е отишъл само той !?

Тези опити за събрания бяха предприети главно, за да бъде сменен Илия Минев. За смяната на Минев бяха всички от софийската група на дружеството и повечето от присъствалите на асеновградското събрание. Имаше смут обаче, по този сериозен въпрос, между активисти на дружеството от провинцията, които не бяха присъствали в Асеновград и които не бяха в течение за "работите" в дружеството. За смяната на Минев бях и аз, но не виждах кой може да го замести.

Избирането на Румен Воденичаров

През Септември, в апартамента на Екатерина Маркова, която по това време беше вече емигрирала на запад, се проведе поредното събрание, за смяна на председателя.

В апартамента на Маркова, вече живееше под наем "активиста" на дружеството, Владимир Кръстев. По негови смели самопризнания (в-к "Демокрация" от 14 май 91г.), по това време той е бил активен агент на ДС! За това му признание, искрено го поздравявам, понеже само той има доблестта да си признава!

На събранието присъствахме 12 души, от които само трима не бяхме от София. Повечето области на България, в които имахме пълномощници, не бяха представени, но събранието започна и некой предложи, както се и очакваше, Румен Воденичаров, за председател. А Воденичаров не присъстваше (ако не се лъжа?)! Всъщност, и на предишните събрания не се държеше сметка, – кои присъстват и гласуват; кои и защо отсъстват, и дали всички са били уведомени за събранието, – така че, това не беше прецедент

Аз не гласувах за Воденичаров, защото не го познавах и, естествено, имах съмнения. А понеже не виждах между нас човек подходящ за председател, – предложих Димитър Томов, който поне вече бе станал известен и умееше да работи със западните медии, а и бай Илия, в Панчарево, го бе предлагал за зам. председател. Томов беше близък и с Петър Бояджиев, и поддържаше телефонна връзка с него. А Бояджиев, до голяма степен, ръководеше дружеството, от Франция, чрез Томов! (От записа на събранието в Панчарево, пак си припомних, защото вече не бях сигурен, че наистина, Илия Минев, там предложи, – Воденичаров, за говорител, а Томов, за зам. председател).

Мариана или Томов, само като "контра" на моята позиция, предложиха мен, но аз отказах. След гласуване с ръка, се избра Воденичаров. Резултатите от гласуването записваше Костадин Георгиев, секретар на софийската група и предполагам пази този лист!

Костадин Георгиев отдавна ми каза, че е написал книга за "онова време". Неможах да видя тази книга, но важното е, че и той има написани спомени!

Ето така бе избран Румен Воденичаров, за председател на "Независимото дружество за защита правата на човека в България"!

След гласуването, си направихме снимка, на балкона на апартамента. На нея, от лево, на десно, сме: Костадин Георгиев, аз – Григор Симов, Владимир Кръстев, Рут Леви (приятелка на Кръстев, или, играеща такава роля?), † Стефан Савовски, Васил Костов, Мариана Златева, Димитър Томов, Волен Сидеров, Драгомир Цеков и † Коце Иванов.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Както писах по-горе, имах сериозни резерви към Воденичаров, но след като вече бе избран, приех избирането му, понеже дружеството вече месеци бе почти блокирано!

А по отношение на Волен Сидеров, за онова време, мога да кажа следното: Когато пролетта на 89 г. започнахме да се събираме в апартамента на Мариана Златева, там често присъстваше и Волен, а Мариана ни го представи, като, – приятел, – и в това качество той присъстваше, и по-късно, гласува за избирането на Воденичаров. (За Сидеров ще стане дума и по-нататък)

Първата ни публична изява

През октомври (19-ти), по предложение на Воденичаров, насрочихме публична "сказка", на дружеството, пред Народната библиотека "Кирил и Методий". Това щеше да е първа публична изява на опозиционна организация, в комунистическа България!

Мисля че тази ни проява не беше разгласена по никакъв начин. Само аз, саминициативно написах с фулмастер неколко обяви и ги разлепих на видни места, на входовете в централните пешеходни подлези.

На уречения ден, повечето софийски членове на дружеството, се събрахме на тротоара на булеварда пред библиотеката, понеже милицията бе завардили района пред самата библиотеката, а Воденичаров спореше (или разговаряше) с обградилите го униформени офицери от МВР.

Явно, некои от нас са били уведомени предварително, че няма да ни разрешат да проведем публичната сказка пред Народната библиотека, а ни педлагали да направим това, в "Южния парк"! Затова некой носеше свит на роло плакат, в който пишеше, че "сказката" на "Независимото дружество за защита правата на човека", се премества, и ще се проведе в "Южния парк"!

Колегите ми не смееха, но аз разгънах плаката и с помощта на Коста, го държахме десетина-петнадесет минути, срещу движението на преминаващите пешеходци. Около нас стоеха и кържеха доста цивилни десари, и един от тях ни снима, както държехме плаката. Явно не беше журналист, защото от същата група, друг ни "подкани":

– "Хайде, хайде, – подържахте си плаката, а сега отивайте към "Южния парк"!

Не чакахме повече подканяне и се запътихме за там. Когато започнахме да се събираме около първите пейки на парка, вече се притъмваше. Заформи се група от около 20-30 души, повечето непознати, а по-предпазливите обикаляха наоколо, все едно, случайно минават от там! Виждаха се фотоапарати и телевизионна камера.

Воденичаров се покачи на една пейка и започна да чете "Всеобщата декларация за правата на човека"! Присъстващите наобиколиха пейката, като явно, доста от тях бяха от ДС. Те се провикваха и апострофираха Водничаров, с изрази, като: –"Какви прáва бе?"! Беше вече тъмно и Воденичаров, с прожекторчето, с което си осветяваше текста, започна последователно да осветява лицата на апострофиращите го, ДС провокатори. Така те се постъписаха, уплашени че с осветяването им, излизат от удобната им анонимност, и постепенно престанаха да подвикват! А аз, като видях агресивното държание на част от присъстващите, заех поза на "бодигард", зад Воденичаров, който преостъпи четенето на друг, а той се зае само с осветяване лицата на провокаторите.

"Сказката" ни, приключваше успешно! От БНТ, мисля че от студио "Екран", взеха интервю от Воденичаров и от мен, но то естествено не се появи никъде, а само е послужило за визуална информация на партийната и ДС върхушка, за "необичайното за социализма" обществено явление!

Това "явление", несъмнено са възприели като начало на бързия провал на тяхната диктаторска система, основана на лъжи и насилия! Затова са ускорили провеждането на, явно, вече подготвеното, "кардинално преустройство", с което да изпреварят, неизбежните събития!

Не помня по чия инициатива, но решихме да пишем декларация в защита на малцинствата в България. Воденичаров искаше да включим и "македонско" малцинство, аз се противопоставях, като изложих следните аргументи: Мнозинството от населението в Пиринска, както и в цяла Македония, до втората световна война, е определяно, и се е самоопределяло като българско. От тогава насам, в пиринска Македония никога не е провеждан референдум или допитване, които да показват, че това население вече не смята себе си за българско! Разбира се, има малък брой хора с македонско (прокомунистическо – югославско) самосъзнание, – главно, вследствие проведеното от комунистите, след 9-ти 44 г., насилственото записване на хората в пиринския край, като македонци! Затова според мен, не можехме да предопределяме народностното самосъзнание на хората от пиринска Македония, като добре знаем че в пиринско, мнозинството са били и продължават да се чувстват българи, въпреки всичките комунистически експерименти и насилия! А ако бяхме споменали македонско малцинство, това можеше да се възприеме, че едва ли не, се съмняваме, че населението в пиринска Македония, е българско! А иначе, уважавам и защищавам правото на самоопределение на хората от Пиринска, а и от цяла Македония, особено ако са преследвани заради своето самоопределение, но историческата истина за мен е безспорна!

Между другото, най-вече, тази "противоречива" позиция на Воденичаров: – от една страна, – за македонско малцинство, а от друга, – последвалите му "националистически" изяви след 10 ноември, – според мен, показва някаква негова "зависимост"!

През месец октомври "издадохме" първия "Информационен бюлетин на Независимото дружество за защита правата на човека в България"! Бюлетина беше набран на компютър от, или чрез Воденичаров, и разпечатан на принтер. Разпространяваше се и на дискети. А че е стигнал до доста хора в София, се убедих по-късно, когато само от моето село, двама души, живеещи в София, независимо един от друг, ми се обадиха, че са чели бюлетина, понеже в този бюлетин бе поместено и следното мое "съчинение", написано по повод закона за "жителствата":

За селото и за България

Тоталитарната система, наложена в страната ни, наскоро след 9.IХ.44 г., непрекъснато ни убеждава, че по природа е античовешка, антинародна и антинационална. Преди всичко обаче, тя е анти-селска !

Неописуеми са физическите погроми и психическите травми, причинени при така наречената "колективизация", която всъщност е, – безпричинна, насилствена конфискация на земята и имуществото на българските селяни!

Единствената неугасваща искрица надежда, след този нечуван погром, над огромното мнозинство от българския народ, бе вътрешният оптимизъм на хората, че това не е възможно, че това е някаква нвеобяснима грешка, и затова, рано или късно, безумието ще се поправи!

Безумието още не е поправено, но резултатите от този варварски експеримент, надминаха опасенията и на най-непоправимите песимисти! Мнозинството от довчерашните грижовни и компетентни стопани на земя, добитък и инвентар, наследявани от поколения, и умножавани с денонощен труд, напълниха градовете, като черноработници, в грандоманските заводи – гробници. Десетки години вече, тези заводи работят на загуба. Десетки години тровят безмилостно беззащитната природа. А за тях, и покрай тях се унищожиха с лека ръка, милиони декари най-плодородна земя. Стотици хиляди нивички, в планинските и полупланински райони, обработвани от хилядолетия, така запустяха, че вече са необработваеми. Запустяха кошари и обори; опустяват все повече, и рафтовете за хранителни стоки в магазините!

Така, оставени без имот и поминък, без реална перспектива, селяните напуснаха масово селата, а тези които останаха, неусетно, но методично, бяха превърнати в крепостни селяни !

"Всички хора се раждат равни" – се казва в хартата за правата на човека, но за българските комунисти – "псевдоаристократи", налагащи все нови и нови разпоредби и беззакония, тази харта явно не струва нищо!

С наредбите за жителството, с бюрата "труд и работна сила", със забраната да се назначават на работа лица заети в селското стопанство, в България се утвърди (не, реален социализъм, а) "реален феодализъм", на който би завидял всеки средновековен феодал !

На българския селянин е отнета почти всяка възможност да се засели или само да работи извън "своята" община, в някой от близките градове. Това се отнася и за жителите на по-малките градове, които биха искали да живеят и работят в по-голям град. Пред тях се изправя стена от непреодолими забрани!

Най непристъпна за всички по-низши от столичаните, във феодалната йерархия, е столицата ! Единствено за жителите на "главния град", не важи "феодалното право". Те са свободни да се заселят или да работят, почти във всяко населено място в страната! Да, такова е, в няколко изречения, днешното положение на българския селянин и на българското село.

А какво са селото и селяните за България?

Селото: – товá е България! Селяните: – товá са българите!

Кой не знае, че до неотдавна, България бе селска страна. Корена на нашия народ, на нашата култура, е в селата! Но какво остана от тази култура? Местните диалекти и наречия са на изчезване. Народните песни са почти мъртви, за разлика от съседни нам народи. Те престанаха да се развиват и обновяват веднага след "колективизацията". По радиото, от десетилетия се въртят едни и същи песни. Повтарят се по такъв начин, и в такъв вид, сякаш само с единствена цел, да втръснат на народа, и един ден самите хора да въздъхнат с облекчение, ако се прекратят предаванята на народна музика!

Изтъргнати са българите от националния им корен! Отчуждени са насилствено от земята им, и от самия источник на живота, – Природата !

Изтъргнати са корените на българската нация, и пред очите ни тя вехне! Вехне духовно; вехне и физически!

За това, крайно тревожно състояние, и за тези съдбоносни негативни процеси, не само не се търсят и не се предлагат решения, но и престъпно се мълчи! Подтиска се и се парира всяка градивна дискусия. И не може да бъде другояче, защото за да има обективна дискусия, трябва нещата предварително да се назоват с истинските им имена.

Сегашната социална и национална политика, освен че е против интересите на националните малцинства, най-вече е против интересите на самата българска нация. Нещо повече, – тя е пагубна за България !

У нас властва безправието. На дъното на това безправие е българският селянин!

Алтернативата е една : — Правова държава ! (септември 89г.)

(Послепис: За съжаление, след 10-ти ноември, вместо възраждане, – българските села се доунищожават! И това се върши, не от некомпетентност, а по указание на световни сили, които отлично знаят, че с унищожаване на селата се затрива автентичната местна култура, и с това, безвъзвратно се затриват народностите и нациите! Всичко останало е приспивна песен за наивници!)

Текстът е от черновата и има незначителни различия, в две-три изречения, с отпечатания в бюлетина, защото бях упълномощил Воденичаров, ако прецени, да направи корекции. Тук прилагам текста от черновата, понеже отдавна нямам "бюлетина", а и не одобрявам направевните малки корекции от Воденичаров!

Първият брой на бюлетина, получих по време на посрещането в София, на идващата за първ път в комунистическа България, известна тогава, говорителка на радио "Свободна Европа", Румяна Узунова. Срещата се проведе зад Орлов мост, в апартамент, който беше пълен с български "дисиденти", от различните неформални групи. Там хвърлих поглед на моето есе, в току що отпечатания на принтер, информационен бюлетин на дружеството, и с химикалка зачертах добавените в увода от Воденичаров, едно-две изречения, като настоях да се коригира текста в следващите отпечатваня, но текстът така и не бе коригиран, защото "следващо отпечатване", нямаше!

Любо Собаджиев ме представи на Румяна Узунова и аз ú дадох първия ни "Информационен бюлетин", но тя, малко изненадващо за мен, не обърна внимание, нито на бюлетина, нито на мен!

Есента на 89 г., по повод провеждащия се в София, международен "Екофорум", бе сформирана още една неформална организация, – "Екогласност". По време на екофорума, се даде възможност на прокомунистически "неформали", да придобият известност и популярност. Популярност, с която скоро след това, щяха да бъдат представени за “лица", на не съвсем спонтанно сформираната демократична опозиция!

По това време се проведе и "Подписката пред Кристал"! При разгонването на участващите в тази инициатива на "Екогласност", бяха арестувани и малтретирани неколко души, и от дружеството. Един от тях бе Костадин Георгиев!

Костадин Георгиев

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)