Срещу течението Биографичната книга на Григор Симов

"Пистолетът" на Угринов

Лятото на 72-ра година, наближи времето Угринов да излезе от затвора, и понеже ни бе разказвал, че имал скрит пистолет в някаква вила в Бояна (До паметника на скиорката!), се разбрахме на определена дата да го донесе и скрие през нощта, в тоалетната на строителния ни обект в кв. Сухата река. Попитах го, какво ще правим, ако по някаква причина неможе да го донесе? Да речем че неочаквано го арестуват или "си счупи крак", но той многократно ми отговори, че нищо неможело да му се случи и ще направи както сме се уговорили!

Разбрах, че или не разсъждава, или няма намерение да направи това, което обещава! Така и стана. Угринов не се "появи"! И по-добре, защото (лекомислено) планирах, заедно с Данчо "Мурука", с помощта на пистолета, некоя вечер да "отвлечем" затворническия автобус с който, често пъти, по тъмно ни прибират от София, и да се насочим към границата, в посока Петрохан! Аз Щях да карам автобуса, а Данчо с пистолета, да държи охраняващите ни милиционери, легнали между седалките, след като ги обезоръжим! Всъщност, аз едвали щях да мога да карам автобуса, защото преди затвора бях "подкарвал" автобуса, с който работеше брат ми Борис, само неколко пъти, по стотина метра!? Да не говорим за останалата част от "плана"! А "планът" беше: Първо действай, а после мисли! Така е, когато си затворник!

А понеже сега е "модерно" да се наричат терористи всички съпротивляващи се с оръжие на някаква власт, – ще възникне въпроса: – не сме ли били и ние терористи, щом мислехме за оръжие и въоръжена борба?

! За съжаление, и днес, в интерес на силните на деня, още не е формулирана дефиниция на тероризма, но това "явление" не е толкова сложно за обяснение и формулиране! Едва ли подлежи на спор, че тероризъм е: – всяка въоръжена борба против демократично и законно избрана власт, управляваща на основание утвърдени международни норми, и съобразяваща се с основните човешки права и свободи!

Неможе да е тероризъм обаче, въоръжената борба срещу чужда окупация, или против диктаторски режим, който не допуска свободни избори, и където е забранена, елементарна, опозиционна политическа дейност, а за човешки права и свободи, какъвто бе случаят в България, – неможе и да с мечтае!

Разбира се, борбата против какъвто и да е режим, и при каквито и да е условия, неможе да оправдае, убийства или тормоз, на невинни цивилни граждани, особено, когато това се прави целенасочено (както винаги са правели комунистите)! И именно това, убийствата и тормозът на невинни хора, е тероризъм!

Всичко това, добре знаех и разбирах, но още не знаех, че всяко насилие, макар и на пръв поглед, "оправдано", води до ново насилие! Незнаех и за Божия закон, че и мисълта за насилие е грях!

По това време в кремиковския затвор се разпространиха въшки! Приличаха на малки, прозрачни житни зрънца и се натрупваха по вътрешните ръбове на дрехите. Но за около седмица се отървах от тях, като накисвах дрехите във вода, а "по-населените" дрехи, изхвърлих!

Времето минаваше, а удобен случай за бегство от обектите на които работим, неможех да издебна. Веднъж, край блока, който строехме до пожарната в "Сухата река", кв. Левски, бяхме с Данчо "Мурука". Единия от надзирателите нареди да му запалим печката във вишката, иззидана до единия ъгъл на блока, откъм пожарната. Докато палехме печката с дърва и нафта, надзирателят мръдна на някъде. Веднага помислих да използваме момента! Парцала натопен с нафта, който държех, пуснах на земята и бързо си изтрих краката в него, с цел да не могат да ни проследят с куче! Казах на Данчо да направи същото и тъкмо хвърляхме последен поглед, да няма некой наблизо; – повдигнах нагоре глава и виждам старшината да стои точно над нас, на плочата, на втория етаж на блока, и ни наблядава, а дотогава никога не бях го виждал да се качва горе! Бързо дадох знак на Данчо, и все едно нищо не е било!

Лошото бе, че не се пазехме само от надзирателите, а и от неколкото наши колеги, криминални, които управата точно за това държеше при нас. Криминалните не бяха лоши момчета, но надзирателите често ги инструктираха и трябваше да се пазим от тях. Така, един ден, когато събаряхме стари къщи в кв. "Гевгели", до Западния парк, едно от тези момчета ме предупреди:

– "Внимавай много, всички тебе пазят! Аз нямам нищо против тебе и няма да те издам, но се пази от другите!" Това момче, – викахме му, Кабачéто, – между другото, ми измисли прекора, "Графа" или "Графчето", и така ми викаха докато бях в Кремиковци.

Есента на 72-ра година, бригадата ни работеше на две места. Половината ни сваляха от затворническия автобус, до пожарната, в кв. Левски, а другите (с тях и Данчо), работеха в "Младост". Една вечер в бараката ни в Кремиковци, Данчо ми каза, че утре трябва едноврвменно да избягаме, той от Младост, а аз от кв. Левски! – "Добре", казах, "но ако един от двамата не намери начин да избяга, какво ще правим?" – "Неможе да не намери начин", каза Данчо! "Трябва да избягаме едновременно!" Така спорихме с него неколко минути и видях, че се получава като с пистолета на Угринов, и си рекох: Той може би има възможност да избяга когато реши, но при мен не е така, и той го знае. В такъв случай, ме поставя в много рисково положение. Явно неможеше да разсъждава логично, – затова прекратих разговора! Утре ден, Данчо действително избяга! Бяха го хванали чак след неколко месеца, на гара Тулово!

Тук ще спомена един случай с техническия ни ръководител на обекта в "Сухата река". Той беше цивилен, пенсиониран инженер – мостостроител. Веднъж както се бяхме събрали неколко затворници, той неочаквано ни попита тихо: – "Абе момчета, между вас има ли от новите партизани?" – "Има, има", – отговорихме му, полу на шега. – "Ицо е един от тях!" (Ставаше дума за Моя приятел Ицо, от Перник). От този ден Ицо не работеше почти нищо, защото техническия разпределяше работата! А Ицо действително бе избягал от казармата с автомата си, макар и не специално по политически подбуди, но беше много свестно и сериозно момче!

Отмина 72-ра година и започна 73-та. Вече работехме на строежа на друг блок, в кв. Красна поляна, пред родилния дом. И тук, както на предишния строеж, бях неофициално, главен майстор, понеже бързо свикнах и предимно аз правех кофражите, а от кофража зависеше скоростта на напредване на строежа. Това ми даваше известно предимство, никой да не ме пита какво правя и къде отивам, в рамките на строителната площадка.

Някъде преди 1 май 73 г. Гошо "Чепинеца", от село Чепинци софийско, започна да ме навива да бягаме заедно. Той беше осъден за изнасилване, а и не го познавах добре, затова отказах, но той продължи да настоява, и веднъж му казах: Добре, хайде да тръгваме!

От западната страна на строения от нас блок, имаше временна постройка, от която една стаичка бе за техническия ръководител, а другата склад. Зад тази постройка можеше да се прескочи в съседен, частен двор. Веднага се шмугнахме зад постройката и Гошо първ прескочи ниската ограда, но видях че коленете му се огъват и аз помислих че е пийнал, и се ядосах (а сега допускам, че може да е било и от страх!), понеже се намираше начин некой цивилен, срещу пари, да донесе скришом алкохол! Извиках му да се връща, и така незабелязано приключи, този опит.

За 1-ви май събраха от кремиковския затвор, пет-шест, от главните комарджии, а комарджии бяха повечето затворници. Включиха и мен в тая група, и ни закараха в Софийския затвор, в Седмо отделение. Целта беше да отчетат дейност, че са взели превантивни мерки за "празника", да изолират по-вероятните нарушители на реда! Предполагам че за мен е имало донос, че се готвя да избягам, затова попаднах в тази група. Първоначално се поуплаших, защото се опасявах, да не е разкрито нещо от плановете или намеренията ми, които споделях с доста хора! Но това явно беше само превантивна мярка за 1 Май, и след седмица пак бях в Кремиковци.

По принцип бях решил да бягам от затвора, макар да ми остава и един ден от присъдата. Но докато бях в седмо, за пръв и единствен път, си помислих, че ако бях в централния затвор, щях спокойно да си "излежа" оставащата ми една година и като изляза от затвора, по-добре и по-лесно щях да се подготвя и предприема следващото бегство! Но в Кремиковци, при положение че имам възможност да избягам, неможех да стоя "доброволно" в затвора!

В средата - Христо Угринов

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Бегство от затвора

На 15 Май, с Гошо Чепинеца тръгнахме! Бяхме снабдили и облекли зелени работни дрехи "за в гората". Гошо резна жицата на телефона, намиращ се в стаята на техническия ръководител на строежа, и прескочихме в частния двор! Щом излязохме през портичката на улицата, веднага започна викане и стрелба, но ние вече бяхме набрали скорост и свихме по първата прека за да объркаме преследвачите си! Познавах малко района, колкото да вземем посока на запад, към покрайнините на София. Тичахме около 500 метра, след това от умора, а и да не правим впечатление, ходехме забързано. За щастие, заваля дъжд и ние започнахме пак да тичаме, без вече да правим впечатление никому! Така след петнаесетина минути бяхме извън София, югозападно от Западния парк. Скрихме се в първата горичка; изчакахме да се стъмни и поехме по посока на днешния кв. Люлин. Още на първата височина се натъкнахме на телени заграждения, и се сетих че това най-вероятно е военен обект. Дадох си сметка колко е опасно в тъмното да се натъкнем на охраняващ военен караул. Бързо се изтеглихме, по-встрани, и през следващото било, покрай една махала (тогава комплекса Люлин още го нямаше), слязохме на днешния бул. Европа. Пресякохме го в посока северозапад, и след малко пресякохме и околовръстното шосе, а зад него имаше дълги камари от бали слама. Качихме се на билото на една камара и се заровихме под сламата, с която бяха покрити балите.

Там прекарахме остатъка от нощта и следващия ден. Вечерта пресекохме ломското шосе, и от северната му страна, някъде след полунощ, край едно село (Драговищица), се качихме на тавана на един обор и там подремнахме до сутринта. Когато дойдоха краварите, започнаха да се ядосват, че едно теле било умряло. Измъкнахме се от обора, излязохме над селото и видях че сме в подножието на Стара планина, някъде северно от ломското шосе (и източно от Беледие хан).

Имахме 20 – 30 лева и Гошо слезе в селото да купи нещо за ядене. Бяхме остригани, със зелени работни дрехи и гуменяци! Гошо се върна от магазина, с малко храна и бутилка коняк. Изкачихме първата гола височина над селото, и зад билото направих колибка от клони, а Гошо, като видя как правя колибата, и той си направи. Там пренощувахме и продължихме на северозапад през била и потоци. На първия поток изсипахме коняка, от който бяхме изпили около 200 грама и наляхме в бутилката, вода. Привечер стигнахме до асфалтов път. Помислих че Ломското шосе свива в дясно (а в същност, това е било отклонението за гр. Своге, през с. Чибаовци) и тръгнахме успоредно на шосето, отдалече в дясно, през планините и доловете.

Сигурно е било облачно или понеже се движехме дотогава само рано сутрин, и късно вечер, затова това асфалтово шосе, за Своге, ни бе поубъркало посоката. Усъмних се на следващия ден, но продължихме да се движим и чак когато чух пред нас локомотивна свирка, разбрах че сме близо до Своге!

Вечерта оставих Гошо да почива, като му казах, че ще ида да огледам накъде да вървим утре. Но той се е уплашил че може да го изоставя и като се върнах при него след двадесетина минути, го намерих заспал и сигурно е сънувал кошмар, че наистина съм го изоставил и са го заловили, защото щом го побутнах, той полусънен, силно се уплаши и започна на лакти да се отдърпва назад, като бълнуваше: – "Той ме изостави! ... Здравко Стоянов... Зелените тояги...!" Опомни се след около минута, но не го питах какво е сънувал, защото ми беше ясно! (Здравко Стоянов бе офицер в Кремиковския затвор, проявил се като бияч, и неговите тояги сънуваше Гошо Чепинеца!)

Настанихме се на върха над Своге, над Дефилето и там пренощувахме. Сутринта Гошо слезе в края на града и купи от една лавка, малко наденица и 10 шоколада. Наденицата беше малко и я изядохме веднага, а шоколадите оставихме за запас! Тръгнахме обратно по билото, вече с ясна посока и след два дни бяхме край най-високото било, източно от Петрохан, може би в границите на някакъв резерват, понеже местността бе обградена с някакви боядисани колове.

Следващия ден пресекохме шосето за Берковица, северно от билото на Петрохан, след което пак прехвърлихме билото, но този път на юг. Минахме южно от един телевизионен ретрансатор и тръгнахме нагоре и на запад, по южното било, към връх Ком.

Когато се стъмваше излезе силен, много студен вятър и ни обгърна ледено студен облак. Нямаше нито време, нито имахме сили да търсим някакво по-зáветно място, затова, като видях неколко ели, с клони до земята, обрасли в мъхове, – притиснах клоните на една ела, и седнахме върху тях. Така елата ни пазеха малко завет. Имаше опасност да измръзнем, затова както бях клекнал, разкопчах дочената куртка и я закопчах през коленете и главата си, както бях свит, с глава върху коленете, така че да дишам под нея! Така направи и Гошо, и в тази невероятна поза, без да мърдаме, изкарахме до съмване! Тогава побързахме да се спуснем по-ниско, по южния склон на планината, за да се постоплим. Движейки се надолу и на запад по склона, преминахме през един водосборен канал, вероятно за водоснабдяване на Годеч.

Минахме над едно селце (Кóмщица). От планината, на юг към селото, се спускаше дълбока долина и течеше рекичка, а покрай нея черен планински път. Там направихме малка колиба от клони и суха шума.

Според изминатия път, на запад от Петрохан, ми беше ясно, че сме близо до границата. Заваля дъжд, колибата ни протече и върху нас започнаха да падат глисти от старата шума, с която бяхме покрили колибата. Сигурно защото сме били изтощени и измръзнали, не продължихме на сутринта, а останахме в колибата. Над нас по черния път, един овчар си изкара стадото към планината. Кучето му се отби към колибката ни, подуши входа и без да лавне, си отмина! А иначе, колибата не се забелязваше от пътя.

През деня напалихме огън в колибата и по едно време, както стоехме отвън, колибата се подпали и изгоря, а вътре бяха останалите неколкото шоколада. Разровихме изгорялата шума и ги намерихме разтопени, но станиола ги бе запазил. Вероятно, следващата сутрин, тръгнахме на запад, нагоре по склона. По дългото голо било, на което излязохме, имаше съборена стара ограда от бодлива тел, с големи дървени колове. Най-вероятно това бе границата. В това се уверихме, когато на слизане по западния склон, попаднахме на едно кладенче, край което имаше консервени кутии със сръбски надписи!

Слязохме до една река, слизаща от балкана и тръгнахме по черен път, над първото селце. Там някъде, от около 100 метра, ни видя един военен офицер, и явно ни наблюдаваше, а ние действително бяхме прекалено съмнителни на вид! Военният не посмя или не бе сигурен как да реагира, а ние, щом прехвърлихме билото, ударихме на бяг и се отбихме от пътя, за всеки случай. Попаднахме на една воденичка, която си мелеше, а в нея нямаше никой. Пробахме житото от коша, видяхме че може да се яде и си напълнихме по един джоб. Излязохме пак на черния път, но пред нас на един селски разклон имаше хора и затова се отбихме, и напреко, далече от хората излязохме северно, на една височина, на пътя за селцето. От височината видяхме селото и излязохме над пътя да починем и да видим дали ни преследва некой. Само след пет минути на пътя под нас спря мотоциклет и явно същият военен, ни видя и нещо извика. За секунда, с пълна скорост прехвърлихме откритото място, и въпреки че военният започна да стреля, аз на скорост скочих от първата скала, а след мен и Гошо, в някакви гъсталаци. Не мислех нито колко е високо, нито върху какво ще паднем. Но нито се контузихме, нито даже се одраскахме, и без да се обръщаме, давахме максимума от беговите си възможности, – през скали и гъсталаци! Трябваше с най-голяма скорост да се отдалечим от мястото и от селото, защото допусках, че след изстрелите, може от селото и околността да се съберат "някакви" доброволци, и щеше да стане по-лошо.

Гошо неможеше вече да ме следва по нанагорнището и като видях че при изкачването на един слог, му се подгънаха коленете, го хванах временно за ръка и това му помогна да се съвземе и да продължим да тичаме. Известно време ни преследваха лай на кучета и човешки гласове, но заваля силен дъжд, а и ние вече бяхме взели голям аванс пред преследвачите ни, защото бягахме "на живот и смърт" а не за слава или пари!

Продължавахме да тичаме леко, но вече без сили. Дъждът спря. Преследвачите ни, вече не се чуваха и ние се спуснахме в една долина, и пресекохме, явно същата река, през която минахме, когато влязохме в Сърбия, но този път, по на север или северозапад, и в по-горното и течение. Зад реката имаше гора и в нея спряхме да починем и се опомним. От екстремното тичане, в джобовете ни бяха останали само по неколко зърнца от житото!

Прехвърлихме и този хребет и зад билото, в същата гора, направихме колиба от клони, напалихме в нея огън и изсушихме, напълно мокрите си дрехи! Сутринта се спуснахме към следващата долина. Бяхме на километър от село и хората си изкарваха добитъка на паша. Изчакахме да се разотидат пастирите и в най близката градина, наскубахме пресен лук и чесън. Това ни бе храната за деня, понеже вече бяхме свършили шоколадите и друго нямахме. Беше около петнадесетия ден, от как избягахме от кв. "Красна поляна" в София.

Привечер тръгнахме на запад и преминахме, по мост, в долния крй на селото, над същата река, още по-нагоре по течението ú. В тъмното минахме покрай барачка (виличка). Може би по идея на Гошо, решихме да видим има ли нещо интересно за нас. А на нас ни трябваха, най-вече, цивилни дрехи и малко храна. Трудно отворихме вратата, но без да счупим нещо. Отвътре взехме брадвичка и одеало, а Гошо изтърси една възглавница и взе празната бяла калъвка.

В дворчето имаше неколко кошера и отворихме капака на един, за да се опитаме да намерим мед. Но по тревата в тъмното плъзнаха много пчели. Една ужили Гошо и за голямо съжаление неуспяхме да затворим кошера, а трябваше да го оставим отворен и да бягаме от пчелите. На около километър по-нагоре, изкарахме остатъка от нощта в росата на една поляна, като до сутринта неможахме да се стоплим, въпреки одеалото. Стоплихме се, чак когато изгря слънцето.

Към обед тръгнахме по близкия черен път и на около 2 километра от селото в нивите над пътя видяхме мъж и жена да си работят в нивата. Реших да им поискаме хлеб! Казах им че сме български войници и че искаме да избягаме през Югославия, към Италия или Австрия, и питах имат ли малко хлеб? Човека каза че имали много малко и извика намиралия се наблизо техен съсед по нива. Другият започна да ни увещава да се предадем и че щели да ни откарат в лагер, откъдето после ще заминем на запад. Виждаше се че мисли само как да ни предаде! Все пак ни дадоха малко хлеб и ние вървейки го изядохме, а щом се скрихме от погледа им, пак затичахме с пълна скорост!

Беше явно, че единия от селяните ще отиде до селото и ще обади на властта, затова се отклонихме от пътя и напреко през една клисура, преминахме най-вероятно, същата река, този път, на юг в посока на Пирот. Там излязохме на друг черен горски път и тръгнахме по пътя, на запад или северозапад, успоредно на реката.. Покрай пътя имаше отделни изоставени стари къщи. Привечер над пътя видяхме още една такава къща и решихме, ако няма проблеми, да пренощуваме в нея. Огледахме добре, наоколо нямаше никой, и влязохме! Вътре имаше печка и часовник - будилник. Набрахме коприва покрай обрасналата къща, запалихме печката и сварихме копривата. Изядохме голата копривена чорба и преспахме на топло.

Аз почти винаги знаех къде приблизително се намираме и прецених че вече трябва да сме подминали Пирот, от север, и ще трябва да се придвижим на югозапад, към магистралата и ж.п. линията. В тази посока се насочихме сутринта, право нагоре през гората, и в една стръмна ливада, цял час ядохме киселец и млечка. После ислязохме на едно голо плато, което прекосихме, но изчаквахме да се стъмни, защото бе открито, а наближавахме село и шосе (явно за Пирот). Вече по тъмно, излязохме на това шосе и когато минавахме покрай селце или махала, срещу нас се зададе кола и за да не ни освети с фаровете, се изкачихме над шосето. Колата отмина, а ние се озовахме пред вратата на една черква. Сега немога да си спомня защо решихме да влезем в черквата, във всеки случай, не за да се помолим и запалим свещ, защото тогава не бяхме вярващи!

Вратата бе затворена с дървено мандало и в тъмното бе трудно да я отворим, но аз си помогнах с дръжката на секирчето, и с малко натиск я отворих! Вътре с изненада намерихме храна! Първо кутия с килограм захар на бучки, която изядохме докато оглеждахме какво има. След това Гошо намери боб, ориз и брашно, и започна да ги слага в бялата калъфка от възглавница, която носеше. От черквата, Гошо взе още, шишенце с олио и неколко съдинки. Не ми беше приятно че взима тези неща, – първо че е от черквата, и второ, че ще трябва да носим "походна кухня", в бялата калъфка.

Аз дотогава не бях ходил на черква и нямах представа как трябва човек да се държи вътре, но знаех от обща култура, че в краен случай, човек може да вземе каквото му е потребно за оцеляване, пък било то и от черква, когато е изпаднал в крайна нужда или в екстремна ситуация! За съжаление, обрахме и монетите от иконите, макар че нямаха никаква стойност, и тръгнахме надолу по една долчинка, към ж.п. линията София – Белград, западно от Пирот. Там в гората, напалихме огън и Гошо започна да вари боба в едно канче. Но до изгрев слънце боба неможа да се свари и го разсипахме, – затова пък, ориза се свари за 10 минути.

Продължихме надолу по долината, но сигурно сме били още гладни, щом Гошо влезе през търните в първата малка градинка, край която минахме, и започна да скубе зелените, дребни картофи. Беше около 1-ви Юни, картофчетата бяха много дребни и ми беше жал за собственика на градинчето, но ги изпържихме и изядохме!

Слязохме в долината, по която минаваше ж.п. линията и току що построеното шосе, от Пирот до Бела паланка. Първо вървяхме по асфалтиран междуселски път, по който се разминахме с неколко местни хора. Външният ни вид, обаче, не бе за пред хора! Остригани, окъсани, брадясали, и на всичко отгоре, Чепинеца носеше бялата възглавница с "походната кухня"! Поради това, аз вървях отпред, като си придавах безгрижен вид и си свируках популярни сръбски песнички!

Отминахме този рисков участък, излязохме на ж.п. линията и вървяхме по нея до вечерта и цяла нощ. Трудно се ходеше по линията, защото траверсите са близо една до друга и трябва да се ходи с дребни крачки, а по релсите трудно се пази равновесие! И двата начина са много уморителни, а покрай линията, на повечето места, няма път. Хубавото бе, че не срещахме хора и не минахме през нито едно населено място!

Естествено, с този начин на придвижване и с това темпо, нямаше да стигнем доникъде. Така можеше да продължим най-много до Ниш, като до там трябваше да се снабдим с цивилни дрехи, от нечий простор, и да търсим някакъв превоз! Имаше вариант, ако не се оправим с превоза и се наложи да вървим пеша, да свием от Ниш, на юг към Гърция, защото е много по-близо отколкото Австрия и Италия!

На един участък от линията, където шосето бе близо, видяхме на една отбивка, паркиран фолксваген – костенурка, вероятно на турски гастарбайтер. Поогледахме го и понеже не се виждаше добре вътре, нарочно разклатихме колата, и на задната седалка се размърда човек в спален чувал. Оставихме колата и продължихме пак по линията, докато се съмна. Тогава видяхме близо до линията, друга черква, и понеже бяхме свършили олиото и вече съжалявахме че взехме малко, решихме да проверим и нея! С много усилия счупихме катинара на вратата, намерихме олио и взехме две бутилки, по литър, но слабо си давахме сметка, че: – "В Божия храм, не се влиза със взлом !" Нищо чудно, това да бе главната причина, за последвалото развитие !

Продължихме по линията, без много да му мислим, оглеждайки се само да намерим скрито място, където да има вода и дърва, за да сготвим нещо! Покрай нас имаше гора, но нямаше вода. Движехме се покрай пълноводната река Нишава, но тя не е за пиене и готвене. Наблизо след черквата има клисура, през която минава линията, а голям железобетонен мост, на новото шосе, пресича клисурата над линията, в посока на Бела паланка.

След клисурата, гората свърши и се виждаше, че излизаме в неголяма равнина. От левата ни страна имаше дълъг и висок, горист брег и ние се упътихме към него. Там, настрани от линията, се разположихме, без да имаме вода. Поради липса на избор, изпържихме олио и брашно, на което в трънско казваме "гулумач". За гладни, това не е лошо ядене, но без вода стана още по-зле!

Незнам защо, излязохме за малко над гората в една нива! Може би за по-скришно, но се налута някакъв човек, сигурно да си види нивата и ни попита, откъде сме. – "От Пирот", казах. – "От кои сте тамо"? Продължи човека, основателно усъмнил се в нас! – "Какво те интересува"? Му отговорих на сръбски, понеже нямаше какво друго да кажа! Човека си замина, а ние слязохме пак, под гористия брег, като си мислехме, че тоя човек едва ли ще си остави работата, да ходи до селото, да ни предаде!

Но малко по-над нас, минавало новото шосе, а май точно в тоя или предишния ден, му е било откриването, и селянина се обадил на минаващ там милиционер!

Няма, след половин час, се събуждам от говор. На десетина метра от мене, един милиционер пита нещо Чепинеца, а той, нито разбира какво го пита, нито може да му отговори, затова сочи мене! Понадигнах се, все едно се каня да му отговоря, като същевременно, за секунди закопчах разкопчаните си гуменяци. Дадох знак на Гошо с глава, и беж, но Гошо остана като закован.

Започна викане и стрелба, но аз бягах с все сила под гората, която наблизо свършваше, и затова бягах покрай нея на запад, наляво и нагоре, по една долчинка! Пред мен видях мост, явно на шосето, на парапета на който, имаше десетина души, главно младежи, гледащи кой стреля и кого гонят! Бях се откъснал вече от милиционера, стотина метра (и както се казваше във вица: – "Водех го с една обиколка"), но той продължаваше да тича, да стреля и да вика: "Дръжте го!", като целеше да привлече вниманието на хората!

Аз трябваше да мина под моста и разчитах, че след него, променяйки посоката, ще се откъсна от преследвача си! Но за моя изненада се оказа, че след моста, зад шосето, излязох на голямо поле, като, най близката гора бе на километър през полето! Но най-лошото бе, че полето се оказа пълно с народ, понеже било почивен ден, Неделя, и всеки си бе излязъл на нивичката. А в същност, това явно бе "блок", разпределен на парчета, за лично ползване, затова имаше толкова много народ.

Продължавах да тичам и през блока, въпреки хората, но вече силите ми свършваха! Изпод моста се показа и преследващия ме милиционер, и пак започна да вика: "Дръжте го, дръжте го!". Хората по нивите стоеха и гледаха, а някой каза: – "Може да има оружйе!".

Положението ми беше безнадеждно! Поради непознаване на местността, при бягането бях попаднал в капан! От скоростното тичане по нанагорнището, вече нямах сили да бягам, и това се виждаше! Бърках се в джоба за да ги плаша че имам оръжие, но това подейства само за кратко. Всъщност, после се оказа че едно джобното ножче наистина е било в джоба ми, но при тичането, не съм успял да го напипам! След известно колебание, двама – трима се затичаха и ме задържаха! Нямах никакви сили да се браня, а и в тази ситуация, бе безсмислено!

Дойде и запъхтеният милиционер, и започна да ме налага с палката, докато се умори напълно! Намериха частна кола и ме подкараха към близкото градче, Бела паланка.

Наблизо, на шосето имаше пропускателен пункт за плащане на "пътна такса". Ако с Гошо бяхме откраднали кола, каквото намерение имахме, пак щяхме да се забием в този пункт, защото въобще не бяхме го очаквали!

В милиционерския участък на Бела паланка, – моя милиционер, пак се умори да ме бие с палката, и след кратък разпит, ме затвориха с белезници в ареста! Някъде отвън долиташе песен, която харесвах: (Жéльела сам, дрáгьи, од льýбави нáше, да ствóримо нáши мáли тóпли дóм...)

"Исках, драги, от наща любов да сътворим наш малък топъл дом,

в който малки дечица се гонят; – най хубав подарък за теб и за мен"!

Люби, люби драги, моля те; – свършва нашата любов!

За целувките ти ще тъгувам и ще помня прегръдката ти!

А за мен, идваше краят, защото връщане назад не предвиждах!

Привечер докараха и Гошо. Той сиромаха, нямаше представа от карта и от посоките на света, и нямаше почти никакъв шанс да се оправи сам! Пообикалял покрай Нишава и понеже не знаел, че съм заловен, след неколко часа се върнал да ме търси на мястото, където се "разделихме"! Там го подгонили и задържали, в търнаците!

Така, на 2-ри юни, на седемнадесетия ден от бегството ни от София, бяхме пак зад решетките. А мен, вече трети път ме залавяха югославяните!

Беше ми ясно, че с този начин на придвижване, нямахме особен шанс. Ако бях сам, сигурно щях да съм по-предпазлив и по бърз, но неможех да не се съобразявам с характера и възможностите на Чепинеца. А той ми каза, че никога не бил излизал извън (голяма) София, и само веднъж бил ходил на Витоша!

Малко отклонение!

През тези дни, докато съм бил в неизвестност, майка ми отишла в Петрич, при пророчицата, баба Ванга, да разбере какво става с мен, и тя ú казала: "Небой се за него! Той сега лети като сокол, ... но пак ще се върне!"

Това вероятно е било по същото време, когато се спускахме низ едно голо било в Стара планина, а аз тичах с големи крачки и наистина имах чувството, че летя! А Гошо се сърдеше, че тичам.

На същото било, от западната му страна, видяхме неголям каменен кръст. Неразбрах чий е, но си помислих че може да е на някой загинал хайдутин. И по повод този кръст, а и нашето несигурно положение, – казах на Гошо:

– Поне по един такъв кръст да остане след нас, пак ще е добре, но да не разберат комунистите, че сме загинали, та да не се радват!

– "Не говори такива работи !" – Сепна се Той.

– Казвам ти това, за да знаеш, че предпочитам да умра в некоя пещера, и никой да не разбере, – та близките и приятелите ми, да не страдат и да не се отчайват, – продължих аз!

В югославския затвор

В килията, в Бела Паланка, ни държаха в белезници, с ръце на гърба. Аз вече имах опит с белезници и си прехвърлих ръцете, през краката, отпред. С малко повече усилия, понеже беше по-пълен, и Гошо успя да направи така. А пред килията имаше коридорче и щом започваха да отключват външната врата на коридора, и докато отключат вратата и на килията, ние премествахме ръцете си пак отзад!

Нощно време беше хладно, а бяхме с летни дрехи. Лежехме на пода с белезници и нямаше нито завивка, нито постелка! Още първата вечер, се наложи да лежим с опрени гърбове, и само така можехме да поспим!

На другия ден намерих в килията кибритена клечка. Разцепих на две клечката и не след дълго отворих моите, а след това и Гошовите белезници! Така бе доста по-поносимо и трябваше само да се ослушваме, – щом щракне вратата, ние щракахме белезниците си, които държехме през останалото време, заключени само на едната ръка!

Знаех че в Югославия, най-вероятно ще ни осъдят за незаконно преминаване на границата, на 20 - 30 дни затвор. Затова не бях крайно притеснен, понеже ни оставаха най-малко две седмици живот, а през това време можеха да се случат мноого неща!

В Бела паланка ни държаха около 5 дни. Осъдиха ни на по 20 дена, за границата, и ни закараха с кола в "Нишкия общински затвор", където се озовавах за втори път!

Там около две седмици правехме истински фурор, с невероятния си глад и апетит, вследствие на голямото изтощение и недояждане по време на бегството! Колеги ни бяха затворници, осъдени до три месеца, за дребни престъпления. Изяждахме веднага всичко, – кой от тях, каквото ни даде. Стар недояден маргарин; кашон с парчета твърд стар хлеб. Даваха ни, кой каквото намери!

Първоначално бяхме в общите помещения, но понеже през деня, изкарваха другите на работа, а ние оставахме сами, ни отделиха в малка килия за двама и вече бяхме по цял ден заключени! Изкарваха ни по един час на "каре", в квадратния вътрешен двор с павета; обграден от четирите страни със сгради. На карето кацаха гълъби; ние с Гошо ги гледахме, и веднъж, началника на затвора, който предитова ми беше удрял шамар, каза ехидно:

– "Бугарчета, – да бяхте и вие като тези гълъби, да литнете, а?" Защото знаеха, че нашата мисъл бе само как да избягаме!

Започнахме да се тревожим, защото присъдата ни, от 20 дни затвор, вече изтичаше! Тогава ни съобщиха, че ще има следствие за кражбата ни в последната черква, край Бела паланка! Ние още първите дни правехме всичко възможно да предизвикаме дело, но чак сега, това беше факт. В тази черква бяха ходили на оглед, но за другата, край Пирот, за наше съжаление, не пожелаха да се заинтересуват.

Целяхме да изпросим присъда от неколко години затвор, за да имаме повече време да търсим възможност да избягаме, или нещо друго да измислим, но в никакъв случай да не се връщаме в България!

Крайно интересно бе делото ни за кражбата! След като ни осъдиха на по една година затвор, областният вестник "Нúшкье нóвине" под заглавие: "На разбивачите две години" (Обијáчима, двé гóдине), между другото, писа и това:

— "За първ път в съдебната практика, прокурора и обвиняемите бяха на една страна и заедно искаха по-голема присъда! А когато съдията прочете присъдата, – и двамата подсъдими, извикаха: – Мáло, сýдия, – мáло!"

А Гошо, наистина извика така.

Тази статийка бях изрязал, но в следващия затвор ми я взеха, при обиск! Това което писа вестника беше верно. Но имаше и други куриози: – Назначеният ни, служебен защитник пледираше за условна присъда, и когато, за да ни оправдае, се опитваше да каже нещо в наша защита, – Гошо извика: – "Не го слушайте, он лаже"! А ние се държехме така, защото ако ни осъдят условно, веднага ни връщаха в България!

Докато бяхме в Нишкия затвор, през него минаха още неколко бегълци от България. Един от тях излизаше на работа с другите затворници и се бе опитал да избяга, но го хванали и го пребили от бой! Видяхме го да лежи окървавен на карето, до стената, откъм входа на затвора! Дали се казваше Симо Григоров или нещо подобно, не помня, но беше от Плевен!

След като ни осъдиха, за нас по-важно бе в кой затвор ще излежаваме присъдата, и ще има ли някакви шансове за бегство!

В Нишкия общински затвор изкарахме около 3 месеца, докато излезе окончателната ни присъда, и щяха да ни местят в Сремска Митровица, където събирали всички чужденци.

Двамата милиционери, които щяха да ни конвоират, бяха избрали успешна тактика! След като ни претърсиха абсолютно щателно (защото Гошо говореше, че ще скрие игла за отваряне на белезниците), вързани един за друг с белезници, ни закараха в ресторанта на гарата! Черпиха ни по едно пиене и взеха една бутилка за из път! В купето на влака извадиха бутилката, и не след дълго, Гошо беше пиян. Помнеше, че трябва да бягаме, но правеше само смешни опити, за удоволствие на Милиционерите! Бяхме вързани един за друг и аз сигурно не съм го гледал "одобрително", щом единият милиционер, самодоволно каза на другия, сочейки към мен: "Тоя ще го пребие, стигнат ли в Митровица"!

Затвора в Сремска Митровица бе много голям. Около месец бяхме в приемната, която бе отделна сграда, вероятно най старата, от комплекса затворнически сгради. Там пак си изкарах боя, защото веднъж не бях чул звънеца за ставане и един по-злобен надзирател, само това е чакал. Тогава ми взеха и изрезката от нишкия вестник!

Докато бях още в приемната, при някаква възможност, се видяхме с моя комбина от кремиковския затвор, Петър! Той избяга от Кремиковци, година и нещо преди мен, но след като минал границата, убил човек, за да не го заловят, но пак го хванали и го осъдили на смърт! А понеже според югославския закон, нямал навършени 21 години и не бил пълнолетен, а на непълнолетни не издаваха смъртна присъда, – затова, заменили присъдата му на 20 години затвор! От Сремска Митровица, пак се опитал да избяга през канализацията, но го измъкнали от каналите и го били жестоко!

Заварихме още един българин, – от Ловеч, който бил там от 6 години! Името му забравих, защото оттогава минаха 30 години, но случаят му е такъв: (Май беше военен) При опит да избяга на запад, стигнал до юго-австрийската граница. Там го засекли югославски войници, които били на учение. При престрелка, той ранил един войник, и го хванали. След нахлуването в Чехословакия, на войските от Варшавския договор, написал от затвора в Югославия, "протестно писмо", срещу участието на България в окупацията на Чехословакия, за което, в България задочно го осъдили на още 20 години!

Споделих с него, че ние с Гошо или ще избягаме от затвора, или ще трябва да "изкараме" допълнителна , вътрешна присъда, за да не ни върнат в България.

– "За какво ви е вътрешна присъда", каза той?

– "Ще чакаме политически промени", отговорих.

– "Аз ги чакам 6 години, но няма" !

През цялото време го залъгваха, че няма да го върнат в България, но разбира се, го излъгаха! Между другото, той беше забравил български и говореше само на сръбски!

В България се знаеше, че за един върнат беглец, комунистическата ни власт, дава на Югославия, от 300 – до 1000 кг. телешко месо! А от югославяните научих, че за върнат румънец, Румъния давала, – вагон царевица!

Тази престъпна търговия с избягали роби, продължи десетилетия, а за хилядите стремящите се към свобода, бегълци от комунизма, това означаваше смърт или многогодишен каторжен затвор! Всичките тези ужасии нямаше да се случат, ако комунистическа Югославия не връщаше политическите бегълци, от окупираната от "Съветския съюз" и насилствено комунизирана източна Европа !

— А сега се сещам и за още един показателен случай: Във Войводина, където се намираше затвора ни, има голямо унгарско малцинство и половината затворници бяха унгарци, и понеже аз съм беглец, – един унгарец ми разказа следния случай от детството си:

Живеел на село, а някъде наблизо имало затвор или лагер: – "Една сутрин, като влязох в плевнята ни, заварих десетина полуразсъблечени жени и момичета, които сушеха мокрите си дрехи. Те били заловени бежанци от Унгария. Държали ги в близкия затвор, преди да ги върнат обратно. От затвора избягали през канализацията и затова били мокри и изцапани! — "Най-възрастната от тях, ме прегърна и ме помоли да не казвам на никого за тях. Избери си, – каза, – "да любиш" която искаш от нас, но не ни издавай! Аз и посочих най-малката, а жената каза: – Еее, моля ти се, недей нея, тя ми е дъщеря"! ...

Но така или иначе, жените били отново заловени !!

Седмо отделение 1974 – 75 г.

Този път в ареста на ДС, на Развигор, ме държаха само десетина дни. Там разбрах, че имам издадена задочна присъда, – 3 години, за бегството ми от затвора. Но междувременно бил подпален софийският районен съд и много дела, включително и моето, – за бегството ми от затвора, били изгорели. (След десетина години бяхме заедно в затвора с подпалвача на съда, – "Ван дер Любе", – както му викахме, но името му не помня)

След Развигор, пак се намерих в 7-мо отделение на Софийския затвор, и направо, в "подготвителната" килия за карцера! Там заварих ... Гошо Чепинеца! След като изскочил от югославската камионетка, скочил в река Нишава, с ръце в белезници, и без да умее да плува, в пълната тъмница, някакси подскачайки по дъното, от камък на камък, преминал пълноводната река, но неуспял да отвори белезниците и след три дни го хванали!

В подготвителната килия, се чака заповедта за наказание, – карцер! Това бе законен начин да се удължи карцера, който иначе бе максимум, 2 по 14, т.е. 28 дни. Разликата от карцера е само това, че в карцера дават през ден малко чорба, а в "подготвителната", всеки ден, както на всички неработещи затворници. Всичко друго е еднакво, включително това, че се спи на пода, без никаква завивка или постелка! Само вечер дават за през ноща, по едно одеало.

Още първите дни дойдоха началниците на затвора да ни видят и да преценят дали да наредят на надзирателите да ни бият! Единственото нещо, което ни питаха бе: – "Биха ли ви в Югославия"? – "Оо, много!" отговорихме! И след кратко шушукане, началниците си отидоха с доволни физиономии. А всъщност, от големия бой ни спаси само факта, че от бегството ни бе изминало година и нещо, и повечето началници, по някакъв повод бяха сменени. И то, май точно заради редовните жестоки побоища над затворници в 7-мо, при така наричаната – "операция варел", – след някаква издънка с пребит затворник, който се оказал с връзки на високо ниво!

В седмо отделение, почти всеки ден биеха някого! Боевете ставаха обикновено, когато на смена са надзирателите Илия и Здравко! Те бяха "щатни" биячи! За бой ползваха телескопичните милиционерски палки или тежки кабели! От преживели тази процедура знам, че са ги връзвали за една стълба или за парапета в коридора, или ги събаряли на пода, ритали ги и скачали върху гърдите им! За последното, са ми разказвали, най-често!

В умивалнята в седмо, стоеше постоянно един голям варел, пълен със студена вода. От него гребехме с кофа и плискахме в тоалетните, защото в тях нямаше вода. В този варел, след боя хвърляли пребитите, за да се свестят, и ако искат, – продължават боя! Това си продължаваше десетилетия и преди мен, и през цялото време докато бях по затворите!

В седмо, се разминах с боя. Само веднъж надзирателят Илия, докато биеше някого в килията ни, се обърна и към мен с думите: – "И на тебе съм ти мераклия, но се пазиш"! (т.е. не съм му давал повод, макар че те биеха и без повод!)

Но най-известен бияч в софийския затвор, беше Боян Мечката! Славата си е придобил през педесетте и шеесетте години, когато седмо е било буквално претъпкано с политически, а по мое време, не се проявяваше. (Говореха, че се "занимавал" само със смъртните, при извеждането им за разстрел. Тях просто ги удряли с тежка бухалка и ги извличали, полу-мъртви!)

Осъдените на смърт бяха също в седмо, но с тях неможехме да имаме никакъв контакт. Тях изкарваха до тоалетната на бегом, един по един, и то само нощно време! Вероятно голяма част от битите са били смъртните, а между тях имаше и политически! Явно, затова ги извеждаха до тоалетна, само нощно време, за да немогат да разберат, за какво им отварят килията през нощта! А ние, от затворените килии неможехме да видим, нито кого бият, нито кои точно, и колко са биячите, а само слушахме плющенето и охканята!

В Централния затвор, както се казваше Софийския, всички килии са, два на четири метра, а във всяко отделение има по 40 килии. След 1944 г. и през педесетте, по време на масовите комунистически кампании, за арестуване, измъчване, съдене и избиване на всички, посмяли да дигнат глава, или само да споменат за свобода и демокрация, – килиите така са претъпквани с политически затворници, че не е били възможно да се седне! – "Краката ни отичат и се подуват от непрекъснато стоене и само ако некой умре, тогава сядаме върху него!", казваха стари затворници!

А доктор Васил Пеев, за държани при такива условия, свещеници, казваше:

— "Изтощени и бледи, но вярата им сияе в лицата"!

Ще завърша темата за редовните побоища в седмо, със запечаталя ми се спомен, за Ангел Стратиев, от село Елов дол, Пернишко: В 35-та килия, където ме преместиха след карцера, есента на 74-та година, докараха Ангел. По време на пореден бой в коридора, виждам че кожата на ръцете му е настръхнала, понеже беше с къси ръкави, и му викам, на шега: – "Страх ли те е бе?"

– Не бе, не ме е страх, но ме е яд, че немога да направя нищо!.

А Ангел, като граничар, на гръцката граница, избягал с автомата си в Гърция, но не след дълго, гърците (по византийски маниер) го върнали на комунистите в България! И естествено, осъдиха го за "шпионаж", и изкара присъдата си в Старозагорския затвор!

И в Седмо, както почти винаги в затворите, се говореше за амнистия, а един надзирател даже ни сподели тихо, че скоро на някакъв пленум, щели да преименуват България, на "Социалистическа република България", вместо дотогавашната "Народна република", и намекна, че това ще е повод за амнистия!? И когато в килията коментирахме тази новина, – казах, че това ще се направи, за да може после да се добави, само думата, – "Съветска", и да станем, "Съветска социалистическа република България"! Но замисляното преименуване, така и не се осъществи.

Вътрешна присъда за "шпионаж"

Есента на 74-та година, ненадейно ме вдигнаха от седмо и ме закараха на Развигор! А там докато ме преобличаха и записваха, ми попадна едно голямо тапицерско кабарче. Прибрах го скришом и в килията грижливо го забодох в един перваз, със съвсем сериозното намерение, ако работата излезе дебела, както подозирах, да опитам с него да се самоубия!?

Опасенията ми се оказаха основателни! Цял ден ме разпитваха за събираните с Угринов сведения през 72-ра година. Отричах всичко, но късно вечерта ми пуснаха запис, от малък ролков магнетофон (тогава нямаше касетофони), в който Угринов си признаваше и ме посочваше, като негов помощник!

Продължих да мълча, но не ме и питаха повече, а ме прибраха в килията. Там взех кабарчето и дълго го въртях в пръстите си, мислейки какво мога да направя! Неможех да измисля нищо, и се учудих на себе си, как съм си представил, че може да се самоубия с него?

Гледах кабарчето, в безизходното положение, мислейки трескаво как да се самоубия, и сигурно от напрежението така горех, все едно че имах 42 градуса температура! Това продължи около час, и пак "смъртно" (или спасително) ми се доспа, както неколко месеца преди това в Цариброд, и вече не бях в състояние да правя нищо!

През нощта размислих и погледнах на положението по друг начин. Понеже за другите участници в "шпионското дело", Угринов не каза нищо, а и следователите също, – си казах, че все пак, ще е "победа", ако не разкрият останалите, а ще пострадаме само двамата с Угринов! Но ако продължа да мълча, ще се разровят повече и може да ги разкрият! (Много по-късно разбрах, че в нашето дело е замесен и д-р Васил Пеев, който в това време е бил следствен в ДС, за опит за бегство през граница!)

Поради тази логика, по време на двумесечното следствие, започнах да си приписвам много по-голяма дейност, за да не проличи, че и други са участвали! Това правех защото допусках че ДС може да разполагат със записките на Угринов, а от тях може да се усъмнят, че и други са участвали! А Угринов ме бе издал, защото е знаел, че съм избягал от затвора и е бил сигурен, че вече съм на запад.

В записаните на магнетофона признания, Угринов, освен другото, каза, че това е вършел "за пари"! Незнаех дали е така, но мислех че е казал това, само по "тактически" съображения, затова и аз повторих в общи линии, това което чух той да признава! А иначе, поне за мен, за никакви пари неможеше да става и дума.

По средата на следствието ме дигнаха от ареста, и с Чепинеца ни закараха в Монтана (Михаиловград), на дело за преминаването на границата, след бегството ни от затвора. Това щеше да ми е трета присъда за бегство и очаквах да ми дадат максимума, – 5 години. Когато на делото, един по един ни попитаха: – "Признаваш ли се за виновен?", И двамата отговорихме: – "Не!", и естествено, ни осъдиха на по 5 години, при "Усилено строг режим"!

След делото, разрешиха свиждане с моите близки, които беха дошли с две коли, и аз, "за да успокоя" старата си майка, ú казах: – "За мене повече не се грижи! Аз вече съм "отписан". Чака ме и друга, още по-голема присъда, най-малко 10 години, а ти не си сама, имаш още 4 деца.

Но майка ми (Бог да я прости), с тридесет лева земеделска пенсия, за тринадесетте години, които прекарах по затворите, и година и половина, изселване, – не е пропуснала нито едно свиждане, независимо в кой затвор на България бях!

(Тук вмъквам текст, написан малко по-рано!)

Не всичко е забравено, "господа";

не е забравен и Борис Арсов

Есента на 74г. на една страница на вестник “Работническо дело” бяха поместени две малки статийки. По-отгоре пишеше “Хуманен Акт”, където тържествено се съобщаваше, че по случай годишнината от “социалистическата революция”, се дава амнистия на емигранти “невъзвръщенци”, които доброволно се завърнат в родината !

В другата статийка със заглавие “Демагогски ход”, пишеше, че по повод една година от преврата, – президентът на Чили, Пиночет, дава амнистия на всички задържани след преврата срещу комуниста Алиенде, които се съгласят да напуснат страната!

Набиваше се в очите, че ако заглавията на двете статии се разменят, щяха да си дойдат на място, защото по амнистията от “хуманния акт” пуснаха показно от затвора, само един-двама, явно техни хора, и толкова! А пет-шест души, повярвали на уловката, дълги години търкаха наровете на родните затвори, след наивното си завръщане от запад ! Такъв беше "Хуманият акт"!

Но от “демагогския ход” на Пиночет, – стотици, ако не и хиляди задържани чилийци – комунисти, бяха освободени и радушно бяха приети в много европейски страни, включително и в България! А в същото време, в “социалистическата ни родина”, – хиляди младежи, без да сме извършили каквото и да е престъпление, ни мъчеха години в затворите, само за това, че искахме да видим свят и да напуснем режима, превърнал родината ни в "строго охраняван затворнически лагер"! Обаче, на комунистическата ни власт, и през ум не ú минаваше да ни амнистира, а още по малко, да ни разреши да напуснем страната, както бе направил Пиночет! Така че, нека всеки сам да разсъди, за “хуманния акт на Живков” и “демагогския ход на Пиночет”!

Същата есен бе оповестено, че бил задържан некой си Борис Арсов, опитвал се от чужбина да организира борба против комунистическата власт в България. Търсел помощ от различни правителства и пращал обръщения и декларации! – Дейност, напомняща за времето на Раковски!

Тогава неможехме да разберем нищо повече от това което писаха в комунистическите вестници, но с течение на времето научих доста неща !

По това време, мен и още двама души (Христо Угринов и доктор Васил Пеев) ни съдеха за “шпионаж” , затова че като затворници 1972 г. по инициатива на Угринов, записвахме номерата на колите в “Школата на Държавна сигурност” в Симеоново, където ни караха да работим. Групата ни “за събиране на сведения” бе от пет души, но останалите останаха неразкрити !

По това дело, Христо Угринов получи присъда 12 г., аз 8, а доктор Пеев бе осъден на 3 години, защото “знаел но не казал”! Неколко пъти ни караха “на дело” в Съдебната палата, и там, в една от по-отдалечените килии за арестанти, където по стечение на обстоятелствата, ме затвориха, попаднах на следния надпис на стената: Бор. Ар. осъден на 15 г. за рев. дейност.

А доктор Пеев е бил в една килия с Борис Арсов, по време на следствието им, на “Развигор”. Там Арсов му е разказал следното: Идват един ден в жилището му, в Дания (ако не се лъжа), неколко непознати. – "Как си бай Боре, какво правиш?" – докато влезнат! После го връзват, качват го на една кола, и на пристанището, направо с колата, го качват на кораб! Така Борис Арсов се озовава на “Развигор”!

След около година, чухме, че Арсов се “обесил” в пазарджишкия затвор! Беше ясно, че са го убили, но още не се знаеше нищо конкретно!

Десетина години по-късно, – 1984, когато бях пак в Софийския затвор, осъден за “подготовка за създаване на противодържавна организация”, ме заговори един колега, който през 1975 г. е бил в Пазарджишкия затвор, в наказателното отделение, точно срещу килията на Борис Арсов.

Този колега, специално ми разказа как видял през процепа за "сигналната палка" (или през шпионката), следното: Една вечер надзирателите пускат в отделението двама цивилни и им отварят килията на Арсов! Той като ги вижда, явно, ги познава и се отдърпва назад в килията си. Двамата цивилни влизат в килията му и затварят вратата зад себе си! Сутринта намират Борис Арсов, в килията, обесен с чаршаф за решетката на прозореца!

Вече не съм сигурен, но май, очевидеца каза, че намерили Арсов, обесен надолу с главата?!

— ВЕЧНА ПАМЕТ И ПОКЛОН НА БОРИС АРСОВ ! (май 2001г.)

Дърводелната на Старозагорския затвор. Снимка - Ангел Грънчаров - Елтимир

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Политическото ми ограмотяване!

Поради много по-голямата отвореност на Югославия към запада, тамошната преса бе несравнимо по-обективна и богата на външнополитическа информация! Когато българските вестници бяха само от 4 страници, в Югославия, и общинските ежедневници, бяха многостранични свитъци.

В Нишкия затвор прегледах и прочетох всички събирани стари вестници и списания. А в Сремска Митровица имаше и читалня със всички вестници и списания, където, щом имаше възможност, четех. Така че, ако до тогава имах само откъслечна представа за политиката на запада, – там научих почти всичко за основните политически партии и за отношението на всяка от тях към "съветския блок". И от тогава, преценявах западните демократични партии и техните лидери, по "пробния камък": — отношението им към "Съветския съюз"!

И общо взето, – разбрах, че "делото на давещите се, си е тяхно дело", и че американците, с които ни "плашеха" комунистите, – всъщност, нямаха никакво намерение "да идват", макар че, хората у нас, щом се чуеха взривове или рев на самолети, – си викаха, един на друг, полу на шега: – "Наще идат"! А че никак не беше шега да кажеш – "Наще идат", – показва следният случай, за който наскоро ми разказа един познат от трънско: – "Возехме се в трамвая с един приятел и над нас мина ниско самолет. Приятелят ми, каза: –"Наще идат!", и на следващата спирка го прибраха! Видях го отново, чак след три години"!!

От югославското военно списание "Фронт", научих, че преди втората световна война, България е произвеждала свои бойни самолети ДАР и ЛАЗ ! По-важното бе, че научих за леките, изстрелвани от рамо, противосамолетни ракети, – съветските "Игла" и американските "Стингър". Това, и други технически новости, като очилата за нощно виждане, например, ми даде основание да вярвам, че е възможна, не само символична, но и ефективна партизанска борба, против комунистическата военна империя ! Разбира се, реална партизанска борба, би била възможна и ефективна, само при подходяща международна обстановка и с политическа подкрепа от запада, а тези условия не бяха налице, нито тогава, нито по-късно!

По това време се случи аферата с "Гюнтер Гийом", съветник на западногерманския канцлер, Вили Брант. Гйом бе разкрит че е комунистически агент и бе арестуван. От тази афера, а и от всичко което вече знаех, останах с убеждение че и самият Брант, а и социалдемократите, въобще, – са комунистически агент, защото, освен всичко друго, дотогава не бях чул, нито прочел, да са казали и дума против СССР и комунизма!

А условията в затвора в Сремска Митровица, бяха доста по-добри, в сравнение с българските затвори. В основната сграда от затворническия комплекс, помещенията бяха за по 100, 120 души, като всеко крило на етажа, бе цяло помещение. Леглата бяха разположени на два етажа, покрай двете стени, а по средата дълъг ред маси с пейки покрай тях. Пода бе асфалтов и се забръсваше всеки ден с нафта, а не с вода! Умивалнията и тоалетната бяха в дъното на помещението и бяха достъпни през цялото денонощие! Освен това, имаше и бойлерче за топла вода!

Чаят "трепач" и връщането ни в България

Веднъж Гошо каза, че ако се накиснат в гореща вода два пакета цигари и престоят, не помня колко дни, и след това "водата" се изпие, се получава жълтеница (или симптоми на жълтеница)! И понеже жълтеницата е заразна, най-вероятно ще карат "болния" в болница, а от там, естествено може да се избяга по-лесно!

Реших да опитам. Така и така, реален шанс за бегство нямаше. Не помня колко дни киснаха цигарите, и на местоработата си, почнах да пия "чая трепач"! Сигурно подобен чай, само с една цигара е вреден, а какво остава, с 40 ?!

Още с първите глътки усетих, че това чудо, много пари и стяга устата и гърлото, и макар да бях решен да го изпия, без да се замислям, все пак си помислих: Ако изпия целия буркан, или ще се отровя, или изобщо няма да мога да ходя, а камо ли да бягам! Тревожното парене в стомаха, ми помогна да се откажа, макар и с малко закъснение, от неразумния експеримент, и колкото можах, повърщах за да намаля пораженията от ужасната отвара!

Слава Богу, в следващите дни не забелязах никакви последствия, но покрай машината, на която работех, и зад която повръщах, цял месец се носеше ужасна смрад!

Вече минаваше година и присъдата ни свършваше! Почти се бях отказал от варианта, да си издействам по-голема присъда, поради отрицателното мнение на по-стария затворник от Ловеч, а и затова, че трябваше да извърша реално престъпление, за да заслужа присъда, примерно от 5 години, каквато ми беше нужна! Оставаше варианта, да нападнем и обезоръжим конвоиращите ни към България милиционери, в някакъв напълно отчаян и обречен "щурм", но въобще не можехме предварително да знаем, каква ще е реалната обстановка, за да имаме какъвто и да е план и готовност! В такива случаи, се разчита на всяка случайна възможност!

В цеха за тракторни и автомобилни джанти, в който работехме в затвора, – направих "кама" от парче ръчна ножовка! Ножовките им бяха твърди и златисти на цвят, но много чупливи, – което разбрах по-късно!

Получихме цивилните си дрешки, които предишната година ни бяха дали колегите от нишкия затвор, и а скрих камата в чорапа, под десното си стъпало! Трябваше да отидем, – от сградата, в която ни дадоха дрехите, и ни снимаха, – до основната сграда в рамките на затворническия комплекс. Гошо вече бе там. Мен ме съпровождаха двама надзиратели, и за беля, още с първите крачки, поради прегъването на стъпалото, камата се пречупи на две и парчетата започнаха да дрънчат едно о друго, при всяка крачка! Получи се ужасно положение! Ако откриеха камата, естествено щяха да ме пребият! Опитвах се да ходя така че да не се чува дрънченето, и някак си успявах! Стигнахме "благополучно" в сутеренния етаж на основната сграда, където заварих Гошо! Останахме сами, и докато чакаме да ни извикат за конвоирането, се събух и с облекчение изхвърлих двете парчета от ножа!

Бях облечен изцяло в черно, и Гошо прие това, за лоша поличба! Той пък нямаше горна дреха и затова му дадох, нова, бяла, домашна, вълнена жилетка, с дълъг ръкав.

Пред портала ни чакаше малко милиционерско микробусче (викаха му, Мáрица), което отпред имаше два реда седалки, а отзад закрита кабинка за арестанти. Бяхме с белезници, с ръце отпред. Мен ме "разположиха" на задната седалка, между двама милиционери, а Гошо остана сам отзад в кабинката. Мислех че ще ни карат на гарата, но те бяха измислили друго! Щяха да ни карат директно с колата, около 300 километра, до Димитровград (Цариброд), на българската граница! Това беше изненада и нов удар за нас, защото силно намаляваха, и без това нищожните шансове за бегство!

След неколко часа път, започнахме да се преструваме на гладни, с надежда да се отбием в некое крайпътно заведение! Това не стана, а ни купиха храна с малкото пари които бях изкарал в затвора. Спряха колата и ме преместиха отзад при Гошо, за да хапнем. Бяха ни купили хлеб, наденица и по една бира! На мен въобще не ми бе до ядене и пиене, затова неможех да преглътна нито един залък, но накрая, насила отпих една глътка бира, понеже ни наблюдаваха и щяха да разберат, че симулираме.

Преди пак да ни разделят, казах на Гошо: – "Аз съм до Димитровград"! А той: – "Аз стигна ли в България, в знак на протест, ще си извадя очите"!!

Неговият "избор" ми се видя доста по-откачен и неприемлив, но не случайно е казано: "Не намирай кусури на другите, а гледай своите"! (Споменавам това, заради последвалото развитие, с мен, неколко години по-късно!)

"Наядохме се" и заехме пак местата си. По-нататък измислихме нов претекст. Искахме да спрат некъде, да ходим по нужда! Но конвоиращите ни милиционери, бяха добре инструктирани и никъде не спряха, а чак когато влязохме в Ниш, ни вкараха в Милицията!

В Ниш, след като ни качиха отново в катафалката, явно, не са затворили добре вратата на кабинката, където бе Гошо! Вече се беше стъмнило и на светлината на уличните лампи, той забелязал, че в процепа на вратата, вече не се вижда резето!

Движехме се по "Сúчевачката клисура", между Ниш и Бела паланка. Само скали и много тунели, като от десно долу някъде бе река Нишава. Изведнъж чухме силно трясване! Милиционерът, зад когото бе прозорчето към кабинката, се опита да запали лампата в кабинката, за да види какво става, но лампата не светна. Продължиха да карат още малко, докато намерят отбивка. А като спряха и отвориха задната врата, вътре нямаше никой!

Гошо бе скочил в движение, с белезниците на ръце, макар че колата караше много бързо, и едновременно бе бутнал та затворил вратата, и това трясване бяхме чули!

Обърнаха колата и тръгнахме назад, но неможаха да видят нищо, защото фаровете осветяваха само асвалта! От десно, високи скали и нагоре не се виждаше, а от лево пак скали и долу някъде бе реката, но в пълна тъмнина!

Въобще нямаше смисъл да се опитват да го търсят, и затова се върнаха още назад за да излязат от клисурата и да могат да се свържат по радиостанцията, за да съобщят за бегството. Попитаха ме как е облечен, и аз, естествено, "промених" цветовете на дрехите му!

Бегството на Гошо, доста ме зарадва и ободри, и само си виках: Дано успее да се крие по-дълго време, защото страшно неприятно ми беше, не толкова че ни връщат, а че ще зарадваме комунистите!

В милицията на Цариброд влязох за трети път с белезници! Веднага ме настаниха в познатата ми килия, и тук трябваше да намеря начин да се самоубия! Повдигнах се на мускули, на прозорчето, за да разгледам, и там намерих парчета стъкла. Взех едно и го пречупих, за да е по остро! Исках да разрежа артериятя на една от ръцете си, – там където се проверява пулса! Там налягането е по-високо и няма опасност кръвта да спре да тече, след като изпадна в безсъзнание!

Започнах да търкам надлъжно, където е пулса, с парчето стъкло, но кожата също се движеше и неставаше нищо. Опитах да опъвам някак кожата на китката, пак нищо! Пречупих стъклото още веднъж, опитвах и на другата ръка, но не ставаше, защото търках не напреко, през сухожилията, а по дължина на артерията. Напреко през сухожилията щях да прережа само некои малки вени и предполагах, че нямаше да се получи нищо, понеже вече знаех за много подобни неуспешни опити.

Свалих от прозореца друго парче стъкло и продължих опитите, но със същя успех! Така опитвах около 5 – 10 минути, и отведнъж ми се доспа така тежко, сякаш съм изпил конска доза приспивателно! И още в момента прецених, че това е някаква екстремна, защитна реакция на организма!

Вече неможех да правя нищо. Ще спя, си рекох, и без това вече немога нито да мисля, нито да правя каквото и да било, а утре сутринта, ще видим! (А драскотините от стъклата, и след 30 години, още личат на ръцете ми!)

Сутринта, с по-ведър ум, реших все пак да видя "как ще ме посрещнат наще", след като Гошо бе успял да избяга!

Годината беше 1974-та, около 24-ти Юни. За трети път югославските комунисти ме връщаха насила в България!

"Посрещането"

"Наще" хубаво ме посрещнаха! Още докато ме караха с джипа, към заставата в Калотина, командващият граничарите (под)полковник, неколкократно с викове нареди на шофьора да спира, с цел да ме принуди да сляза, та да ме разстреляли! Намерил с какво да ме плаши! Аз седях невъзмутимо, и не слязох доброволно, за да не му правя това удоволствие, а те не ме свалиха насила, и джипа продължи.

Вечерта обаче, явно същият полковник, ми организира голям бой! В умивалнята на заставата в Калотина, където пренощувах след всяко връщане от Югославия, слязоха десетина войници – граничари, водени от един пълничък ефрейтор. Застанали в кръг около мен, и както бях с белезници отзад, започнаха да ме удрят с юмруци! Най активен бе ефрейтора и още двама-трима, а останалите, повече симулираха че удрят. Аз се държех на крака, с лека презрителна усмивка на лицето, въпреки силните удари (включително и саблени, по врата) от които се олюлявах. Усмивката ми помръкна, чак когато един много силен удар в гърдите, ми предизвика аритмия! Стана ми тежко, – гърлото ме стягаше и пред очите ми притъмняваше, но още се държех на крака!

Поумориха се момчетата и един по един, гузни, се изнизаха. Остана само ефрейтора, който преди това ми бе разказал, че били много уморени, понеже току що се връщали от границата, където заровили едно германско семейство (А източногерманци постоянно правеха опити да избягат на запад, и през България)! Беше ми казал също, че жена му била от едно трънско село, та затова след боя, ме попита: – "Ще ме търсиш ли, като излезеш от затвора?" Отговорих му прямо: – "Ти въобще не ме интересуваш!" И действително, никога не съм мислел за лично отмъщение Тези хора: – следователи, милиционери, надзиратели; – като представители и изпълнители, на престъпната комунистическа власт, – за мен бяха, нещо като "неодушевени предмети". Много добре съзнавах, че вината е в системата, а вината на всеки отделен изпълнител, е вторична. Затова, мислех само за смяна на системата! Знаех и виждах, че лошата политическа система, прави от нормални хора, – зверове!

Сега не помня, но вероятно този бой ме е амбицирал, та затова вече не мислех да се самоубивам! В ареста на Гранични войски, в Драгоман, престоях неколко дни. Един от охраняващите ареста, войници, дълго ме разпитва за Югославия и запада, и накрая каза, че и той ще бяга, щом се уволни. А по повод мои неволни изрази на сръбски, каза: – "Скоро от тук мина един, който беше напълно забравил български, и говореше само на сръбски"!

Без съмнение, ставаше дума за българина от Ловеч, изкарал около 7 години, юго-затвор! Това бе последното, което чух за него! Дано е още жив и здрав!

д-р Васил Пеев и ненаписаният български "ГУЛАГ"

Васил Пеев познавам от кремиковския зтвор, където беше зъболекар, но тогава не бях близък с него. През 72-ра година, Угринов криел събираните от нас "шпионски" листчета, под балатона в зъболекарския му кабинет, разбира се, с неговото знание! Незная за какво беше тогава в затвора, но вероятно и той е бил за бегство. Помня, че на окачената на стената на кабинета му карта, по негово настояване, му "начертах" маршрут за минаване на границата, през Трънско!

Пеев, без да знае, че и аз съм в групата на Угринов, каза: – "Тоя Угринов е луд! Събира некакви сведеня за "кисело млеко", и само ще направи некоя беля" А то си беше почти така, но аз си премълчах, все едно незнаех нищо.

След излизането си от затвора, Угринов пренесъл "листчетата", в дома на Пеев, а той в последствие ги изгорил! Това научих по време на процеса, и най-вероятно, е било така!

Макар че с Пеев след това бяхме заедно, и в осмо отделение, и в първи отряд, на Старозагорския затвор, – незная колко години беше лежал в затвора! Но от разговорите ни, зная че е бил в повечето затвори на социалистическа България, включително и в Белене! Мечтата му бе, да напише български "Архипелаг ГУЛАГ", пред който, този на Солженицин, щял да бледнее, защото Пеев е бил свидетел на безброй затворнически съдби и одисеи, на масови жестокости и диващини, а и целенасочено разпитваше и помнеше много случки и драми!

Последните два пъти, Пеев лежа за опити за бегства, и най вероятно и предишните му присъди са били затова, но до 68-ма година, за бегство са "давали" от 5, до 15 години.

Заради стремежа си да опише нописуемата епопея на българските комунистически затвори и лагери, Пеев често повтаряше: – "Аз трябва да оцелея ! Аз трябва да оцелея"!

От други затворници, разбрах, че по време на последната му присъда за бегство, комунистите умишлено затворили Пеев в седмо отделение, с криминални мародери, които неколко месеца го малтретирали жестоко (Така направиха и с моя приятел Огнян Ченгелиев)! Там Пеев заболял от рак, и малко след като излязъл от затвора, починал!

Доктор Васил Пеев, не оцеля, и най-вероятно не е успял да напише българския "Архипелаг ГУЛАГ"! Но дано все пак има запазени някакви негови записки! Дано!

Първи слухове за "Хелзинки"!

Когато ме върнаха в седмо, след следствието за шпионажа, казах в килията, че ще ме съдят за шпионаж, по член 104, който предвижда от 10 до 20 години затвор, или смърт, а Асен, – криминален от Монтана, ми каза: – "Ти трябва да се гордееш че си политически"! А аз действително бях донякъде горд и доволен, и си казвах, че вече поне ще знам защо съм в затвора(!?), понеже щях да се броя за политически затворник, макар че официално, политически затворници в България нямаше!!

Към края на годината, или в началото на следващата, в килията ни, докараха Огнян Ченгелиев. Той и съпроцесника му Румен Панков, са били "Ди-Екс-ери"! Това ще рече "слушатели на далечни, късовълнови радиостанции". Това е отдавна утвърдено международно движение на радиолюбители, които улавяйки предаване от далечна радиостанция, пишат до нея писмо с деня, часа и предаването което са чули, и от там получават картичка – потвърждение, които картички, радиолюбителите колекционират с гордост! И колкото по-далечна е радиостанцията, например от Нова Зеландия, Южна Африка или Таити, толкова картичката в колекцията им е по-ценна! Това движение издава и международен бюлетин със списък на честотите на всички възможни радиостанции по света, и часовете на тяхното предаване. Особен интерес за всички тях, са представлявали "нелегалните" радиопредаваня, със все още неуточнени координати.

Нашите радиолюбители, с транзисторните си приемници, набързо уточнили приблизителните координати на неколко излъчващи от България, на чужди езици, радиостанции. Уведомили международния бюлетин, и затова бяха осъдени за шпионаж! Огнян на 8, а Румен, на 11 години!

В началото на 75-та година, за първи път разбрах от Огнян Ченгелиев, че в Женева се водели някакви преговори за сигурност и сътрудничество, в които имало и специален раздел, за човешките права! Огнян вярваше и ме убеждаваше, че скоро ще можем да слушаме западни радиостанции, ще получаваме западни вестници, а и вероятно, и ще можем да пътуваме през граница!

Веднага му възразих, че това е невъзможно и абсурдно, защото, и да подпишат договор, комунистите няма да го изпълняват, понеже комунистическата система е напълно несъвместима с човешките права, така че, само едно от тези права да е налице, системата ще рухне, и те го знаят много добре, затова никога няма да го допуснат! Така казах на Огнян, и в това не се съмнявах! Може би недооценявах, че ако се подпише подобно споразумение, това би ни дало някакво легитимно основание за "настояване", за човешки права? Но нали и до тогава си имахме "Международна харта за правата на човека", приета от ООН, и задължителна за всички нейни членки, но всеки който се е позовавал на тази харта, – от източна Европа и СССР, – обикновено е завършвал дните си в затворите и лагерите! Така че, какъвто и договор да се подпишеше, ако няма реален международен натиск (а такъв дотогава нямаше), нищо не би се променило!

На основата на тези преговори, следващата, 1975-а година, бе подписано "Хелзинкското споразумение, за сигурност и сътрудничество в Европа", третият раздел, от което, – т.н. "трета кошница", макар и със закъснение, изигра огромна роля за рухването на комунистическия блок, но само благодарение на западния натиск, и специално, на Рейгън!

Килията ни в "седмо"

Килиите в седмо бяха 4 х 2 метра. Прозореца с дебела железна решетка е високо, така че за да погледнеш през него трябва да подскочиш за да се хванеш за ръба; да се набереш на мускули и да се хванеш за решетките. Но в действителност няма какво да видиш, защото от източната страна на затвора, всички прозорци бяха закрити с ламарини и се виждаше само "късче небе"! Освен това рискуваш да те види надзирателят!

На пода има нар, повдигнат десет сантима над бетонния под, но в едни килии нара бе до половината на пода, а в други, почти върху целия под. Върху нара, а където нара е къс, и върху циментовия под, са наредени 3-4 дюшека. В килия средно бяхме по 7-8 човека, но ограничения за вместимост нямаше.

В килиите обикновено имаше и по едно малко, старо дървено шкавче, в което си държехме половинката хлеб, който ни се полагаше на ден, както и чиниите и лъжиците. Други "мебели" не се разрешаваха и нямаше, – освен кофата за "спешни нужди", и пластмасовата дамаджана за вода!

Помня когато за първи път отворих шкафчето в 35-а килия и видях парче хлеб, върху който се бяха натрупали кафяви хлебарки, като пчели върху пита! Веднага започнах да тръскам хлеба и да гоня хлебарките, а бай Тодор, когото заварих в килията, ме успокояваше: — "Не ги закачай, те не са лоши!"

Храната бе за "т.н. неработящи" (за 22 стотинки, на ден). Сутрин даваха по черпак "чай", – с вкус на парцал за миене на съдове, и по лъжица възкисел мармалад,от подменяните военновременни запаси, или конфитюр. За обед и вечеря, един ден е чорба от ориз, на следващия от фиде и на третия, от боб. Аз ядех само когато е боб чорба, а в останалите дни само хлеб, от който ни се полагаше по половинка на ден.

Рядко се намира нещо останало от свиждането, което за мен бе през 3 месеца, когато можех да получа от близките, – 5 кг. храна и плодове. Но не на всеки има кой да дойде на свиждане, а който получи храна, обикновено се изяжда колективно за ден - два!

Другият източник на допълнителна храна е лавката, където веднъж седмично, може да се купи нещо за ядене, но месечната сума е ограничена на 8 лв. за осъдените на строг режим, и 5 лева за "усилено строг режим", а и не всеки има пари. Повечето бяха осъдени на строг режим и който е пушач, парите не стигат само за цигари! А аз вече бях на "усилено строг режим"!

Когато бяхме много гладни, имахме една голема паница, в която дробехме хлеб с вода и захар, и насядали в кръг, кусаме! Още помня как бай Тодор Циканделов, от Петрич, подканяше:

– "Айде кусай! Нема я мáкьати да те покани" !

Бай Тодор беше от една македонска група, възрастни хора от петричко, замисляли някаква дейност за обединение на Македония! Ако не съм точен, се извинявам, защото не всеки смееше да казва истината, за какво е съден, но на мен бай Тодор каза, че целели обединение на Македония, която в последствие да се присъедини към България ! По техния процес, Тодор Циканделов бе осъден на 1 година, а останалите, на по 4 – 5! От тях помня името само на бай Пандо, който впоследствие бе и в Стара Загора.

От бай Тодор помня и части от две песни. От едната помня само строфата: "Танкове минават, мрежите късат, и заминават за Скопие!" А от другата: "Линда е мома, мома еврейка, а люби българин. Брат ú недава, брат ú недава да люби българин!"

На каре (разходка) ни изкарваха по един час на ден. Карето в софийския затвор беше във формата на табло за "игра на дама", три квадрата, един в друг. Движехме се на групи, по килии, на разстояние 5 – 10 метра едни от други, за да не можем да си говорим! На каре не се изкарваха само намиращите се в карцера и в "подготвителната" килия, както и осъдените на смърт!

До умивалнята и тоалетните ни пускаха три пъти на ден, за две-три минути, по две-три килии едновременно. Имаше обаче един висок надзирател, – Ефтим, – ако на се лъжа, – който щом е на смена, отваряше почти всички килии едновременно, което бе рай за нас! Тогава за десетина минути, в умивалнята, се виждахме със съпроцесници, с приятели и познати! Обменяхме новини, информации и цигари, научавахме кой за какво е и откъде е. В седмо имаше и доста чужденци, предимно немци, – главно за опити за бегство през граница, и постоянно чувахме как надзирателите подвикват, когато ги пускат до тоалетната: – "Áлес, áлес!", като си мислеха че викат: – "Бързо, бързо", – защото само това знаеха!

През повечето време, докато бях в затвора, учех по малко английски, защото виждах, че английския ще е "световен" език, а и защото имах намерение да бягам за Америка. Нямах учебник или речник, защото в затворите постоянно се правеха "тараши" от надзирателите и се вземаше или изхвърляше всичко "съмнително". Докато бях в седмо, от съседна килия ми попадна английско-български речник. Седейки на пода, за около месец, преписах речника, за да го имам и за да науча нещо, по време на преписването!

Преписаният речник, съдържащ 10 000 думи, по случайно стечение на обстоятелствата, съм запазил. ( В старозагорския затвор преписах още един такъв речник, понеже предишния вече се намираше у нас, на село! За втория преписан речник, бях напълно забравил, но при следващото ми "постъпване" в старозагорския затвор, Антон Запрянов ми го показа и ми припомни, че аз съм му го оставил. Този речник остана при него!)

От седмо помня и едно момче избягало в западна Германия. Там е бил на военна служба при американците и си сменил името, на, – Джон Фостър, и така съм го запомнил. Та както той ни казваше, от западен Берлин, американските войници многократно, легално преминавали в източен, но веднъж него го задържали и го върнали в България! Бях вече забравил, но Огнян Ченгелиев ми припомни, че Джон, вероятно заради това че неискаше да отговаря на българското си име, за което го биеха и тормозеха, се беше барикадирал в килията си (което се правеше често). Надзирателите разбиваха вратата с лостове и го плискаха с врела вода от противопожарна кофпомпа! От тогава не съм чул нищо за него и най-вероятно са го убили, защото беше сериозен и твърд, макар и дребен на ръст!

В седмо отделение споделях и това, че: — Комунизмът е световна мафия, в сравнение с която, сицилианската е "благотворителна организация" !

Осмо отделение, – шивалната

Юни 75-та година, след 1 година в седмо, ме изкараха на работа в осмо отделение, – шивалната. Това бе отделение за по-тежки престъпления и за рецидивисти. Вече ми се бяха натрупали присъди от общо 20 години и 2 месеца, които евентуално, след т.н. "кумулация", щяха малко да се намалят, но това не беше сигурно!

В осмо, за кратко се сближихме с Христо Гамджалиев от София и Гюлейдин, от Свищов. Христо, след опит за бегство през граница, се озовава във военния арест в Плевен, където организира бунт и превземат ареста! Обезоръжили караула и избягали с оръжието. Но за ден-два, след преследване и стрелби из чукарите и лозята, северозападно от Плевен, един по един, били задържани всички, и Христо бе осъден на 14 години.

А Гюлейдин, турче от Свищов, не помня за какво бе осъден, но важното е, че и той беше бунтовно настроен, и още щом разбра, за какво сме в затвора аз и Христо, ни предложи, след излизането си от затвора, да ни измъкне и нас! Това трябваше да стане, когато нас с Христо ни подкарат с влак на инсценирано дело, на което ние да сме свидетели или подсъдими. Ние знаехме много добре какъв е редът при конвоиране с влак, затова Гюлейдин щеше да организира обезоръжаване на конвоя!

Въобще не си въобразявахме, че това е просто и има голям шанс да се успее, и не подтиквахме Гюлейдин, към такова самоубийствено начинание, но по принцип бяхме готови на всякакъв риск, защото целта ни бе, – борба против комунизма, за свобода и демокрация!

В килиите имаше радиоточки (говорители), по които пускаха само радио София, и от управата на затвора, всяка сутрин четеха дълги заповеди за наказания. Добре помня как с Гюлейдин слушахме с въодушевление, от "радиоточката", македонската бунтовническа песен,

за "Таке Даскалот и неговата верна дружина", от която помня следните строфи:

- - - "Тогаж им викна Таке Даскалот, Откачи бомба, на нея легна,

на неговата верна дружина: жив на тиранот не се предаде.

– Фърлайте бомби, тиран сопрете; Таке Даскалот славно загина

живи во рáка, не се давайте! за слободата на Македония!

Тази бунтовническа песен много ни "импонираше", но изглежда, още от онези години е негласно забранена и не съм я чувал повече !?

С Гюлейдин говорехме за непрекъснатата експанзия на комунизма и неспособността, а и нежеланието на западната демокрация, да му се противопостави ефективно! Изглеждаше, че най-вероятно, съветският комунизъм постепенно ще завладее целия свят! А аз изказвах убеждението си, че "и да завладее целия свят, и 100 години да го владее, комунизмът ще рухне от самосебеси, поради своята античовешка същност и явната си ирационалност"!

Тогава, около 1975-та, съветският комунизъм бе в експанзия и продължаваше почти безпрепятствено, с пропаганда и сила, и с негласната подкрепа на запада, да разпростира своето влияние! И от моя гледна точка, това бяха най-мрачните години за бъдещето на света и за световната демокрацята!

Наскоро след това ни разделиха, като само аз останах в осмо, но от идеята си, Гюлейдин не бе се отказал!

По това време, в дъното на коридора на осмо отделение, имаше неколко килии с чужденци, предполагам всичките криминални, с които не ни смесваха. Едно пълничко момче, за опит за бегство, от град Бяла, русенско, с когото бяхме близки, контактуваше с един немец, на име Волф. Веднъж, момчето каза, че немецът предлагал някакъв фотоапарат, за около 150 лева, който можел да прави снимки и нощно време. Позаинтересувах се, защото счетох, че няма да е лошо да се направят снимки на "забележителностите" на затвора, но парите трябваше да се вкарат отвън. Наскоро щеше да си излиза Гошо Чепинеца, който също бе в осмо и на когото адвоката бе успял да направи кумулация на присъдите. Та той, обеща да намери парите и да ги вкара в затвора.

Поусъмних се във версията на Волф, и когато Чепинеца, както се бяхме уговорили, дойде заедно с моите близки, на свиждане, му казах че се отказвам от идеята за фотоапарата!

В по-късни години чух, че имало някаква "разкрита" сделка с фотоапарат, но не разбрах имало ли е действително апарат, или е било само някаква уловка?

От 74-та, – 75-та година забелязах, че вече имам сериозни проблеми с паметта! Предполагам, от постоянното пренапрежение и липсата на време за припомняне на преживяното, усещах, че понякога ми се губят месеци, от близките години, и впоследствие с мъка успявах да си припомням и възстановявам по-важните събития! Тук трябва да уточня, че забравях, и забравям, само "сивото ежедневие", но съзнателно запомнях събития и факти, които съм считал за твърде важни, и които нетрябва да бъдат забравени! Но имена на хора, даже на близки приятели, често пъти въобще и не запомням! Така забравих и името на по-възрастен колега затворник, с когото неколко месеца бяхме в една килия, в осмо отделение и много се сближихме!

Този мой колега и приятел (може би се казваше Кольо) е бил по затворите още петдесетте или началото на шеесетте години (заедно с Илия Минев), и още от тогава е правел опити да избяга! Той ми сподели идеите си за бегство през граница с балон, за което имал събрано оборудване и бил правел доста опити, а аз му обясних моите идеи за малки двувитлови вертолетчета, с по два мотоциклетни двигателя, което доста го въодушеви! Вертолетчетата предвиждах, като едно от самоделните "транспортни" средства за партизанска борба!

Моя приятел беше едър и рунтав, но добродушен, смел и открит. Но за съжаление, след една неразумна "раздумка" с доносници, го преместиха в затвора в Белене, където, както разбрах по-късно, от Илия Минев, е "починал"! За него зная само, че преди последния затвор, е живеел в град Рила при съпругата си!

Докато бях в югославския затвор, прочетох и за изобретен в Австралия, двигател с вътрешно горене, който бил във формата на "торта"! И от тогава често се замислях, какъв може да е принципа на този двигател, и дали не мога, на базата на тази идея, и аз да измисля нещо.

Голям стимул за търсене на някакво ново техническо решение, беше мисълта ми, това да е един от начините за финансиране на борба срещу комунизма!

Така, в началото на 1975 г., и аз "измислих" принципа на работа, на такъв двигател, заедно с основните съпътстващи го, технически решения, – в четиритактов и двутактов вариант! Давах си сметка, че понеже не знаех нищо по въпроса, – е вероятно, наистина да измисля нещо ново, но и досега не съм проверил, има ли нещо оригинално в моето "изобретение"! А този род двигатели, както доста по-късно научих, се наричали: "роторни, постъпателно-възвратни".

В осмо отделение отново се събрахме и с Данчо Мурука (Йордан Александров Лозанов), от Кремиковци. С него, както и в кремиковския затвор, споделяхме за "съпротива", за землянки и за начини на екипиране и укриване. По това време вече бях обобщил за себе си, идеите и "лозунга", под който мечтаех да отпочнем отчаяна борба против комунистическата диктатура в България. — "Свобода, истина, любов"! А тези лаконични думи, са напълно актуални и днес! Тогава вече знаех за Християнската любов, но за съжаление, още незнаех Христóвите думи:

— "Ще научите истината и тя ще ви направи свободни"!

Бях вече зле със здравето и плюех кръв, затова известно време бях и в "Болницата на затворите", намираща се в двора на Софийския затвор, където докторите препоръчаха да ми се направи "цветна снимка" в цивилна болница. Но разрешение за това, така и не бе дадено. Това споменавам само заради един друг "пациент" в затворническата болница, който по това време бе напълно сляп и казваше че е бил началник на "идеологическия" отдел на Це Ка (Централния комитет на БКП). А "Полит бюро", – казваше съседа ми по легло, – "ни беше само през една стена"! Та този човек, – "идеологическият стожер на Партията", – често пееше следната песничка, която вероятно помнеше от детството си (а аз запърви път чувах религиозна песен):

"Неделя, неделя; камбаните бият, камбаните бият: бим, бам, бум; бим, бам, бум.

Канят ни на черква, Богу да се молим, Богу да се молим; бим, бам, бум; бим, бам, бум"!

Някъде около Юни, 76-та, започнаха да привикват, един по един затворници, извикаха и мен! По-късно разбрах, че викащият ни, е бил началник по Държавна сигурност на затвора. Той правеше "сондажи" за вербуване на доносници! С мен разговора му не потръгна и се отказа, но все пак ми каза: – "Ако те питат защо са те викали, ще кажеш че (някаква) женска организация, настоявала за помилване на затворници"!?

Въобще не се съобразих с хитрото им прикритие, а казвах на всеки който пита, че са пробвали, дали след големите ми присъди, съм "узрял" за доносник!

Между виканите беше и едно високо момче, заловен след бегство през прокопан тунел от старозагорския затвор! Когато и той се върна от "срещата", каза това което бяха искали и от мен да казвам! Но това не значи, че той се е съгласил да е доносник.

След ден-два, "преведоха" голяма група от софийския, за ловешкия затвор. В групата бях и аз. Донякъде се радвах, че ще преживея поне някаква промяна, но промяната, както ме предупреждаваха, не бе към по-добро!

Ловешкият затвор

В софийския затвор имаше доста голям либерализъм в отношенията между затворниците и надзирателите, а в Ловеч надзирателите бяха надменни и високомерни! Макар условята в некои отношения да бяха по-добри, като, – престоят на открито бе повече и при по-свободни условя, –имаше много по-голям произвол в отношенето към затворниците, а оплаквания и жалби, както казваха тамошните затворници, не се пропускали да излизат от затвора.

Първото ми впечатление от ловешкия затвор бе от "приемната"! Вкарват ни цялата софийска група в едно сутеренно помещение, през което минава спуканата канализация на тоалетните от горните етажи. Вътре, купища боклук, дупки в стените, и ужасен смрад и задух! Първоначално помислих, че ни вкарват за малко, докато ни разпределят, и си мислех, че няма да издържа повече от 5-10 минути! Но на големя примитивен нар, подпрян на криви дървета, заварихме едно момче, което за наш ужас, каза, че тук бил от неколко дни! Върнал се от дело и чакал да го извика началника на затвора, за да може да се прибере в отделението! – Такъв бе редът! Показа ни и ушите си, нагризани от плъховете, през нощта. А дупки от плъховете имаше навсякъде, даже и покрай дюшеците над нара. – "Те излизат, – вика, – на глутници! Първо излезе един, направи една бърза обиколка и се върне в дупката. След него изскачат всички и ако си заспал, ще ти оглозгат ушите и лицето".

Имахме достатъчно време да се убедим, че това е точно така, но понеже бяхме десетина човека и по принуда дежурехме, понеже нямаше място на нара, нямаше друг ухапан, по време на нашия престой, продължил около седмица!

Отначало, сериозно се задушавах от смрада и затова се придвижих по-близо до прозореца, където влизаше малко свеж въздух. Вечерта вързах двата края на едно одеало, за преминаваща над нара тръба, и легнах в него като в койка, защото на нара беше тясно. Но одеялото се отвърза откъм главата ми, и паднах по гръб върху нара, та от удара си изкарах въздуха и дълго време неможах да си поема дъх.

От софийската група с която пристигнах в Ловеч, помня само прекора на "Шестака"! Той и още едно момче, след "приемната", отказаха да излязат на работа и ги наказаха с, 2 х 14 дни, карцер. Не помня, но май отказаха да работят, именно заради "условята" в приемната.

"Фашисткият" карцер, както му викаха, се намираше също в сутерена, като прозореца му бе навътре към коридора. Върху решетките на прозореца, комунистите бяха сложили гъста телена мрежа! След като вкараха обаче, двамата софиянци, закриха плътно прозореца със шперплат, и продължаваха да му викат, "Фашисткия карцер", а не, "комунистическия", какъвто си беше!? В този карцер било още по-задушно отколкото в "приемната", казваха предишни обитатели! А може да си представите, какво е станало след като затвориха плътно единствения прозорец !!

Мен ме разпределиха в дърводелната, а отделението (или отряда) ни, бе на първия етаж на затвора. Вторият етаж, беше – лудницата на затворите!

Незная как беше в цели затвор, но в нашето отделение килиите бяха големи помещения. Леглата бяха на три етажа и бях пресметнал, че на човек се падаше по 0.8 кв. метра площ, от помещението. Аз бях на третия етаж и можех само да лежа, но не и да седна, защото тавана бе ниско над леглото и нямаше място! Нарочно избирах втория или трети етаж, ако има такъв, защото горе е по-топло, и защото по-спокойно можех да се занимавам с рисуване, чертаене и учене на чужди езици, предимно, от преписи в тетрадки или листа.

Обикновено съм мълчалив и въобще не обичам безсмислените спорове и скандали, но понеже в помещението бяхме триесетина души, не исках да търпя, когато некой, от незнание или умишлено, заблуждава и затъпява всички!

Бях много по-запознат, от останалите, по политическите въпроси, и винаги вземах отношение, когато станеше дума, – като без заобиколки изразявах мнение, или цитирах факти. Това малко хора си го позволяваха, пред такава "широка аудитория", но аз нямаше какво да губя!

С неколко момчета, осъдени също за бегство, и там се сближихме, и започнахме да обсъждаме различни идеи за бегства, за укриване и за съпротива, но сега не помня имената им. Ако не се лъжа, едното момче се казваше, Дúне, и бе от кюстендилско село!

Не помня и името на "Ушко". Викаха му така, заради клепналите уши. Той казваше, че е татарин и ми предлагаше да се включа в неговата или тяхната, турска тайна организация, – "Свободата си искаме"! Незнам дали е имало такава, или това е било само идея.

Не приех предложението му и не го разпитвах, защото имах свои идеи и стремеж за организиране на някаква българска "демократична антикомунистическа съпротивителна организация"! Вярвах, че всеки човек, а и всеки народ, е длъжен да се бори за свободата си! Затова считах, че непременно трябваше да покажем и да докажем, че и в България комунизмът не се приема доброволно, и че и ние не сме по-долу от другите европейски народи, по свободолюбие, борбеност и жертвоготовност! А комунистите, с масовия следдеветосептемврийски терор и с ликвидирането на нционалните лидери и организации, наистина доведоха България до незавидното положение, на "верен съветски сателит", което съвсем не бе добре за авторитета и бъдещето на България!

По това време в ловешкия затвор, но в друго отделение, беше Петър Пасков, виден политически затворник, земеделец ! Тогава за пръв път чувах за него, и живо се интересувах от подобни хора, но не ми се удаде възможност да разговаряме, защото много скоро ме преместиха от Ловеч! Изглежда Пасков е прекарал най-много години в затвора, по политически причини, но за съжаление, пред Христо Цачев, откровено е споменавал за себе си и ДС, озадачаващи неща, които, най-малкото, следва да се проверят!

В софийския затвор не се разрешаваха стъклени буркани, затова много се зарадвах когато видях в лавката на ловешкия затвор, компот от праскови. Едва чаках да ми излезе месечния картон за лавка и купих за всичките полагащи ми се за месеца 5 лева, 5-6 буркана. Не съм много по яденето, но обичам плодовете и десертите, а такива работи в затвора нямаше! Но за нещастие тъкмо прибрах бурканите си в едно самоделно шкафче в дърводелната, и още не бях отворил нито един, когато вечерта получих известие, че утре ме превеждат, без да ми казват закъде и без да мога да си взема багажа от дърводелната! Така компота, който дълго след това, неможах да прежаля, остана в Ловеч, а мен ме подкараха неизвестно накъде!

Нали често споделях с много хора, "опасни" мнения, идеи и планове, затова очаквах да ме карат за следствие в ДС ! Споделях, не защото съм приказлив и непредпазлив, – точно обратното, – но за да разпространявам истините и да доказвам, между по-будните и смели момчета, че има начини да се борим против комунизма, въпреки формалното им могъщество и въпреки липсата на подкрепа от някъде!

Оказа се, че ме преведоха в Старозагорския затвор, което доста ме зарадва. Тук бяха докарани преди мен, доста мои приятели и познати, а и най-важното, щях да видя какво представляват политическите, и има ли сериозни хора между тях!

В Старозагорския затвор

Закараха ме при началника на затвора и той ме пита: Ти политически ли си? А аз му отговорих: – "Е, не съм политически, но не съм и криминален"! След това ме вкараха в "Тежкия салон", където на част от килиите имаше табели:

осъдени за престъпления против Народна Република България

Вкараха ме в една такава килия и там, или заварих Илия Минев, или го докараха след мен, а по късно докараха и Ханс Алаксандър Клайн, – български гражданин от австрийско потекло. С бай Илия, когото дотогава не познавах, прекарахме в тази килия два месеца, а Ханс изкараха на работа, по-рано.

Тежкият салон беше наказателно и изолационно отделение, подобно на седмо в софийския, но тук беше по-строго. Изкарваха ни до тоалетна, три пъти на ден, отделно, килия по килия, и докато още отивахме, нарочно започваха да викат да се прибираме. А трябваше да изплакнем със студена вода чинията за хранене; да изсипем и изплакнем "тоалетната кофа", да налеем вода за пиене, а и да ходим по нужда! Всичко ставаше на "тъгъдък", с много викане и заплахи! Всеки ден ни извеждаха и на каре, по един час, всички едновременно, като се движехме, по килии, на разстояние 5-6 метра. Само тогава можехме да се поогледаме и да видим какви други затворници имаше в нашия салон, и евентуално крадешком да разменим некоя дума. От всички в тежкия салон, помня само Димитър Велков, за когото ще става дума и по-нататък.

От Илия Минев разбрах, че моя съпроцесник, – д-р Васил Пеев, е негов добър познат и приятел. И двамата били легионери и бяха изкарали доста години по затворите.

След 16 години затвор, бай Илия е бил освободен, някъде 1964 г. след което 10 години е бил изселен в село Божур, Разградско. А този път беше осъден на 6 години, "за клевети против Народната власт", по чл. 108, по повод реакцията му, против скалъпена "криминална присъда", че продавал произвеждани от него, за някаква кооперация, пластмасови копчета!? С тези присъди, срещнах бай Илия в старозагорския затвор, 1976 година.

Бай Илия разказа, как на два пъти, по време на предишния му затвор, са го изнасяли мъртъв, в книжен чувал, но и двата пъти се съживявал, "преди Циганина да го зарови"! –"Ето така", – казваше Бай Илия, – "сгъват те на две, и в чувалчето"! (А по разказ на Христо Цачев, в Белене, с брадва отсичали краката на недоубитите лагеристи, за да се поберат в чувалите")! Такава е била погребалната практика. Бай Илия казваше, че е прекарал в карцерите над 1300 дни!!

А Ханс беше кротък, приятен човек, и понеже каза че е австриец, го попитах: – "Ще се присъедини ли Австрия към Европейския съюз?", и той уверено отговори: –"Ще се присъедини"! А тогава, 76-та година, това не само че не бе сигурно, но този въпрос въобще не се и повдигаше, защото на Австрия не бе позволено да влиза в никакви съюзи. Все пак, Ханс излезе прав, защото само след десетина години, Австрия стана член на Европейския съюз!

Скоро изкараха Ханс на работа в първи "отряд", където бяха политическите, и в килията останахме само двамата с бай Илия. Радвах се че срещам стар, непречупен политически затворник, от когото мога да науча много, но аз вече бях убеден привърженик на западната демокрация, въпреки всичките и недостатъци, и симпатизирах на БЗНС, а бай Илия беше преди всичко националист – легионер, и доста резервиран към запада, за което си имаше основания.

Славяни или прабългари ? – Ненужен спор

С бай Илия често говорехме и спорехме за произхода на българите. Той, като легионер, не се съмняваше, че българи и прабългари, е едно и също, а аз считах и считам, че българите сме преди всичко славяни, – по език, по раса и по култура, а славяните по раса са арийци, както почти всички европейски народи! Затова веднъж попитах бай Илия: "Какви са били прабългарите по раса?" И той, като се позамисли, отговори: – "Те са си отделна раса"!?

Прабългарите, сигурно не са били отделна раса, но по-важното е, че ние българите, по раса, по език и по култура, сме неразделна част от останалите европейски народи! Срамуването от славянството, и търсенето на някаква друга идентичност, в друга раса, е смешно и крайно жалко! Убеден съм, че който априори приема, че сме преки наследници на прабългарите, се води само от името, българи – прабългари, а не от фактите и реалностите!

А и аз доста време преди това, се бях интересувал и размишлявал, търсейки следи от прабългарите, в особеностите на езика ни, или във външния ни вид, но се убедих, че не сме нито тюрки, нито татари, нито хуни, нито угро-фини! А освен това, нали казват че има "Волжски българи", и добре се знаят, техният език и раса, и който иска, нека направи нужното сравнение! Но привържениците на "прабългаризма" си имат толкова "хлъзгави" аргументи, че ако им докажеш, че българите не са тюрки, – те казват че са хуни, но понеже е очевидно че не сме монголоиди, то сме били иранци. А когато и това предположение увисне, – тогава, или се започва отначало, или, както каза бай Илия, – били сме отделна раса, – явно позната само на неколко души!?

Та нали в първите български писмени "произведения", от 10-ти век, не само няма нито една тюркска или друга "съмнителна" дума, но самите автори, с гордост наблягат, че става въпрос, само за славянски народ и за славянски език!

А между другото, и до днес в Трънско, а вероятно и в цяла западна България, на Бъдни вечер, с кратък символичен ритуал, все още се почита и славянският ни "Бог" (или "светец") Джерман! Пред вратата на къщата се изнася храна и се призовава Джерман, със следните думи: – "Éла Джéрмане да вечéрамо! Éла сегá да вечéрамо, а после цéлу гóдин óчи да ти не виджýйемо"! (За да не донася градушка) А при наближаващ буреносен облак, ние пастирчетата, и всички на полето, викахме: – "Пренéси га, Джéрмане !"

За позицията ми по този въпрос, допринасяше и съображението, за бъдещо сближаване с република Македония! А с абсурдната теза, за хуни, татари и тюрки, е нереалистично да очакваме разбиране и сближаване с братята ни в Македония, с които сме разделени по чужда воля. (А трябва да се има предвид и това, че манията по прабългарите и по шатрите, бе официална политика в последните години на комунизма. А тогава всичко се вършеше съвсем целенасочено, и нямаше нищо случайно! Не се съмнявам, че целта е била, – отчуждаване и разединяване на арийските народи!)

Предложих на бай Илия, за да няма излишни спорове и разделения, – да оставим този въпрос, да се решава в бъдеще от науката, но той отказа! А когато стана дума за "трънския" диалект, бай Илия каза, че диалектите са извращение на литературния език! Но понеже тези въпроси мен много живо ме занимаваха, и ми беше ясно, че диалектите са от хилядолетия, а литературните езици са възникнали от диалектите, както е станало и с българския, през 19-ти век. Така че, диалектите няма как да са "извращения на литературния език"?

Още от ученическите години, се интересувах откъде идва "членуването", което е основната отлика на българския език, от останалите славянски езици, и дали това не е под влияние на прабългарския? И чак много по-късно, в Старозагорския затвор осъзнах, че членовете (вкл. в македонския и родопския говор), – всъщност са чисто славянски местоимения, и че 90 % са еднакви със съответните местоимения в съвременните, сръбски и хърватски езици!

Много преди срещата ми с бай Илия, знаех, че крайният национализъм може да е вреден и за собствената нация, а с подобна позиция, бай Илия, все едно се съмняваше, че населението говорещо диалекти, е българско!?

И днес много хора, а и български институции се чудят защо българи от западните покрайнини в днешна Сърбия, а и в Македония, се отчуждават от България? Вероятно една от причините е, игнорирането на местния "говор"! Да, "трънският" говор е близък със сръбския, и това е съвсем естествено (та нима трябва да е близък с татарския), но в Трънско, няма нито един човек, който да се съмнява, че е българин. В тази връзка, крайно деструктивно бе тоталното отричане на издадените или подготвяни за издаване, – в Западните покрайнини, – "Шопски", а в Гърция, – "Помашки" (Родопски), речници!

Наистина, може целите за издаването им, да не са по нашия вкус, но нали в края на краищата, става дума за български диалекти и за български думи, събрани в тези речници. А нямаше ли да е много по-добре, ако всеки българин още от училище знаеше поне по неколко изречения от основните ни диалекти, за да има елементарна представа, а не, както се е случвало и се случва, невежи хора да казват за македонския говор, че е сръбски, и за македонците, че са сърби! И после се чудят и възмущават, защо наши сънародници се отчуждават от нас.

Ще цитирам, родения и израсъл в южноморавския град Враня, сръбски генерал Михич, главен участник в преврата и убийството на Крал Милан и кралица Драга:

– "Във Враня имаше три махали, – турска, сръбска и българска, но българската беше по-голяма от турската и сръбската, взети заедно. А аз бях от сръбската махала."

След преврата, генерал Димитър Михаилов (Михич,) се преселил в гр.Трън, и тук създал семейство, и оставил потомство. А горния цитат многократно ми е "декламирал", неговият вече покоен внук, известен български скулптор, – много честен и добродушен човек, – Димитър Тодоров Димитров.

По-късно в "разряда", бай Илия пак се ядоса, като казах полу на шега, че "Както вървят нещата, след време, нациите вероятно ще изчезнат или ще трябва да се направят резервати"! А той каза ядосан: – "Червената буржоазия ни държи по затворите, а синята буржоазия, ще ни държи в резервати!"

Не исках да спорим и не му го казах, но имах предвид, прогресивно увеличаващите се контакти и обмен между народите, и ако не бе се ядосал, щях да му посоча: – "С колко, и в колко насоки, на самия него е повлияло следването му във Франция и Германия, и колко неща, самият той е "привнесъл" в България", от чужбина! Този процес никой неможе да спре, но той е естествен и сравнително бавен. А иначе, и аз съм категорично против, целенасочено да се пришпорват тези процеси, и насилствено да се налага изкуствена унификация на света, както се прави сега! В тази връзка, ще спомена, че чак около 1980 г., за първи път чух от радиоточката в затвора, – по радио София, да излъчват песен на Бийтълс, а днес отвсякъде звучи английска музика, все едно че други народи, езици и култури няма! Несъмнено, това се прави целенасочено, по същия начин, и даже още по-нагло, отколкото преди се налагаше, руският език и "съветската култура"!? И най отвратителното е, че това го вършеха и го вършат, – едни и същи хора, кадри на една и съща Партия !

Веднъж, бай Илия ме попита: – "Кой, според тебе, е най-великият българин"? Отговорих, че за мен, най-велик е Левски. А той каза: – За нас, легионерите, най велики българи, са трима: – Аспарух, Паисий и Раковски!

Според мен, държавата се създава за да служи на хората, а не обратно, както предпочитат националистите. В тази връзка, Бай Илия често цитираше виждането на националистите, които казвали: – "Индивиде, ти си нищо, – нацията е всичко"! А за демократите, – индивида, бил всичко!

Разбира се, това са две крайности, а "истината", и тук, е по средата!

Друга причина за резервите ми към национализма е, че в крайното му разбиране, национализмът, до голяма степен е вид егоизъм, и в много случаи се свежда само до "измамно себевъзвеличаване и самозалъгване". А на мен, егоизмът, във всичките му форми, е максимално чужд.

(Тогава наивно вярвах, че всеки нормален политик, и всяка нормална власт, – с изключение на комунистическата, – държат сметка за националните интереси. Но неколко години след десети ноември, се видя, че нашите правителства, – под чужда диктовка, – работят против националните ни интереси. Освен това, разбрах, че България е обградена от доста националистически настроени държави, което създава сериозен дисбаланс, във вреда на България, понеже нашият народ е много по-добронамерен и доверчив към всички. Тук трябва да се знае, че неколкото поредни вълни на антитурски кампании, в България, и по време на комунизма, и през 1990, и през 2006 г., съвсем не произхождат от българския народ, а са подла политика на комунистите и техните непокътнати "ДС" служби, и по същество, са анти български и анти национални. Тези изкуствени, но изкусно провеждани, псевдонационалистически кампании, имат и ще имат дългосрочни, вредни последствия за България! А иначе, за България е крайно нужен, един разумен национализъм, за поддържане на някакъв междунационален баланс на Балканите, но комунистите, само имитират, и с това, умишлено компрометират национализма, както вече компрометираха демокрацията!)

Някъде по това време съобщиха че е починал Мао Цзе Дун! Тогава Китай, "благодарение на комунизма и културната революция", беше страшно изостанала страна, въпреки милиардното си население. По този повод направих за себе си заключението, че "за сега комунистчески Китай не представлява опасност, но ако възприеме някаква по-рационална икономическа система, а запази комунистическата диктатура, ще стане много опасен за света"!

Това което тогава допусках като вероятност, за китайската икономическа система, – вече е факт, но засега Китай още не е опасен за света, и дано не стане! Съдейки обаче по източноевропейския опит, предполагам, че светът ще има огромни проблеми с китайската комунистическата мафия, която неизбежно ще се развие от неестествената китайска политико-икономическа система! (Впрочем, днес съм напълно убеден, че комунистическите власти и държави са винаги под контрола на своите задокеански господари, макар за неосведомените, това да е "пълен абсурд"!)

В първи "отряд" на старозагорския затвор

Два месеца прекарах с бай Илия, в "тежкия салон", и ме изкараха на работа в "първи отряд". Там вече бяха повечето от приятелите и познатите ми от "седмо".

След като бях прекарал 5 години с криминални затворници, вече бях при политическите, а това си беше, истински "качествен скок"! Надявах се да се запозная с цвета на българските борци за свобода и демокрация, и да сверя "политическия си часовник"!

Първи отряд бе разположен над тежкия салон, на два етажа, като между двата етажа имаше и вътрешна метална стълбичка. По-голямата част от политическите работеха в дърводелната, а другите ковеха щайги. А от "щайгите", 72-ра година са избягали неколко души, през прокопан тунел! Имаше и пет-шест килии, изолирани неработещи, наричани "разряда"

В първи отряд заварих познатите ми от "седмо": Румен Панков, Ангел от Елов дол, моя съпроцесник Христо Угринов и много други. Уважавани от всички, бяха двамата приятели, – Марин "Маркуча", от Перник, и Кръстьо от странджанско, заради участието им в бунта, заради големите им присъди, и затова, че не бяха конфликтни, а честни и сериозни!

Само след неколко седмици, разделиха първи отряд, на две. На втория етаж останаха разряда и щайгаджиите, които вече бяха – "шести" отряд, а на третия етаж, – дърводелците, които си запазиха името, – "първи" отряд. Металната стълбичка беше затворена, и така, двата отряда бяха напълно изолирани един от друг. А аз, понеже работех в дърводелната, останах в първи отряд.

Големо предимство за нас политическите затворници бе, че можехме да се абонираме за повечето български и за всички "съветски" вестници и списания. Това беше изборът в ония години. На месец заработвахме около 20 лева, от които 5, до 10 лева, според режима, ни се отпускаха за лавката, а останалите 10 – 15 лева се "депонират". Така, който освен на затвор, не е осъден, и на парична "глоба", може за година, да натрупа стотина лева на влог, и да се абонира за цялата сума. Групирахме се по неколко души и си разпределяхме, кой за какво ще се абонира, и по този начин можехме да получаваме и четем всичко, което предсравляваше интерес за нас, от българския и съветския (предимно пропаганден) периодичен печат.

Георги Касабов, осъден за взривяване на милиционерски участък, ми даде да прегледам едно руско списание, – "Зарубежное военное обозрение"! Това списание ме шашна! Може би е било предназначено само за висшите съветски военни, защото то бе единственото комунистическо издание, което показваше и описваше, без никаква цензура, част от западната действителност! Описваха се и се показваха в цветни снимки и чертежи, всички видове въоръжения на западните страни, от автоматичните пушки, до бронираните машини, самолети, крайцери и самолетоносачи!

От това списание, за което впоследствие редовно се абонирах, научавах, освен за съществуващите, но и за новите разработки на оръжия, които щяха да се приемат на въоръжение, години след това!

От въоръженията се интересувах поради любов към техниката и техническите постижения, но и за преценка на военната мощ на запада. За мен обаче, основен интерес представляваха малките, лесно преносими оръжия и екипировки, подходящи за използване в "партизански" условия!!

Редовно се абонирах и четех, всички технически списания и вестници, като: "БТА – Наука и техника", "Орбита" и "Техника Молодёжи". Четех, разбира се, и пропагандните вестници, и списанието, БТА "По света", защото непропагандни политически издания нямаше, но винаги се намираше по нещо, "между редовете"!

В старозагорския затвор, вече се бях доста поизнервил и нямах това спокойствие, да си позволя да чета развлекателни романи. От книгите четех само такива, от които можех да науча нещо практично. Четех, доколкото имаше, за пътешествия и исторически книги, но не исторически романи. За петте години в Стара Загора, съм прочел не повече от 20 книги, от които сигурно нито един роман! Защото си казвах: Романи четат скучаещите, а за жалост, моят живот е "по-интересен" от роман! Увличах се от всяко четиво, но като четех книга, нямаща отношение към основната цел, за която "живеех", се чувствах, един вид, – дезертьор!

А между другото, докато бях в "седмо", и четех попаднал ми роман на Джек Лондон, – казвах: – "Нема ли и тука да се роди некой Джек Лондон, та да опише комунистическите затвори!"

В комунистическите затвори, във всяко отделение или "отряд", които не бяха наказателни или изолационни, управата създаваше т.н. "Кулсъвети", от лоялни или преструващи се на лоялни, затворници (Впрочем, самата комунистическа система си беше една голяма "преструвка", за някаква идеология и за някакви добри намерения). Целта на затворническото ръководство бе, кулсъветите да служат за нещо като "трансмисия", между управата и останалите затворници.

"Председателите на кулсъветите" обикновено биваха очи и уши на администрацията и на ДС, но имаше и изключения, като Ганчо Савов, който дълги години беше председател на кулсъвета на първи отряд, и библиотекар на затвора. Той беше един от многото невинни интелектуалци, жертви на комунистическата шпиономания. Не е бил открит противник на комунизма, нито преди, нито по време на затвора, но това не попречи да изкара 11 години в Старозагорския затвор! Ганчо е бил осъден за "шпионаж" и "идеологическа диверсия", понеже разпространявал "буржоазна естетика и ревизионизъм", – от Чехословакия, Полша и Югославия, където, в Загреб, е завършил славянска филология!

В книгата си за затвора, "Капан за контри", която издаде след многогодишни спънки, – Ганчо добре описва, много страни от затворническия живот в Старозагорския затвор, през погледа на осъден без вина, интелектуалец.

В затвора не бях близък с Ганчо, но по мое мнение, въпреки че не бе се дистанцирал от затворническата управа, Ганчо се държа достойно и политическите затворници го уважаваха! А днес, онези, които са го съдили за "разпространяване на буржоазна естетика", са измежду тези, които нагло, безочно и безнаказано разпространяват чалга, насилие и порнография! Например: – Рекламата на водка "Екстаз", по БНТ, – 2004 г.! Във въпросната реклама, в продължение на седмица, в най гледаното време, в едър план ни демонстрираха "орален секс"! — Не че съм някакъв краен морализатор, но ме възмущава лицемерието и демагогията, че уж имало закон за неразпространяване на насилие, порнография и какво ли още не. Но законите у нас, и в тази област, както и във всяка друга, за свърх богатите комунистически мафиоти, не важат. Те демонстративно плюят в очите на цяла България, със сервилното съдействие и мълчание на компетентните "органи"!

(На стр. 129, в IV част, на тази книга, помествам и спомените на Христо Цачев, за 3-те ужасни години в наказателната бригада на лагера "Белене"! – Прочетете ги непременно!)

Политическите затворници и слуховете за амнистия!

В затворите по принцип постоянно се говори за "предстояща амнистия", и на тези напразни надежди, обикновено не обръщах внимание, но в старозагорския затвор, където от скоро бях, се говореше още по-усилено! И понеже за амнистия говореха, авторитетни, високо образовани и имащи връзки хора, – допуснах, че може наистина да има нещо такова!

А в същност, за амнистия говореха по-необиграните и с по-слаба воля затворници, умело подлъгвани от затворническата администрация. Надеждата за "амнистия" бе един вид, спасителна психологична реакция на изненадващо попадналите в затвора, невинни хора, с над десетгодишни присъди, да речем, за несъществуващ "шпионаж", или нещо подобно!

За шпионаж биваха осъдени много невинни хора, само за това, че при пътуване в чужбина, или при среща в България, с чужденци, са споменали къде са служили в армията, или къде и какво работят, или само са коментирали и цитирали факти и данни, публикувани в български вестници! Поне две трети от осъдените за шпионаж, бяха точно такива, а присъдите им обикновенно бяха над 10 години! А над половината осъдени по "глава първа", от Наказателния кодекс, които наричахме "политически", нито бяха извършили нещо против властта, нито са имали намерение да вършат, а бяха просто жертви на комунистическия режим!

За да оправдае действията си срещу невинните хора, властта разпространяваше всякакви слухове пред познатите на арестуваните. Най-честия беше: – "Еди кой си, бил шпионин на американците! У тях намерили радиостанция", та затова го арестували !

Между другото, голяма част от политическите затворници бяха турци и помаци (българомохамедани). За голямо съжаление, поради това че в нашия край няма турци и не бях свикнал с турските имена, – сега помня имената само на неколко души. Естествено, помня Халил Расимов от Кърджали, с когото бяхме в една килия, в продължение на две и половина години.

По онова време, още не бяха започнали "преименуването" на българските турци, но помаците вече бяха по затворите, точно заради насилственото и брутално, – "комунистическо покръстване"! А ето как са преименували помаците: Поредното село се обгражда с войска, включително и танкове. Милиционери, придружавани от местни комунистически лидери, тръгват от къща, на къща и отвеждат хората в кметството, където им "предлагат" нови имена, от утвърден списък!

Извършеното от комунистите, насилствено преименуване, бе голямо кощунство, срещу това кротко и миролюбиво българско население! А върх на кощунството, бе преименуването на починалите им деди!

Помаците бяха по затворите, главно затова, че са се съпротивлявали срещу смяната на имената им, – като, един от начините за съпротива е бил, с тайни делегации, по планински пътеки да изпращат в чуждите посолства в София, своите оплаквания и протести! По планинските пътеки обаче, ги пресрещали въоръжени засади, и следвали, – бой, убийства, затвори !

На дело за "кумулация" на присъдите

Още с постъпването си в първи отряд, подадох молба пред съда, за кумулация на присъдите ми. Кумулация, в моя случай ще рече: – определяне на една обща присъда, от петте присъди които вече имах. От последните ми три присъди, за бегство от затвора, – 3 г., за бегство през граница, – 5 г. и за шпионаж, – 8 г., общата присъда би трябвало да е 8 години, понеже "деянията" са извършени, преди да съм имал окончателна присъда, по нито едно от тези три деяния ! Като към тях трябваше да се добавят 4 г. и 2 м. от първите ми две бегства през граница!

Към края на 76-та или в началото на 77-ма година, ме подкараха на дело за кумулация, за Михаиловград (Монтана). На новата софийска гара нямаше "етапно" и конвоираните до, или през София, нощуваха в софийския затвор.

Онази година, за етапно ползваха една голяма ъглова килия в седмо отделение. В тази килия, при пътуването си към Монтана, заварих Гюлейдин, който се зарадва повече отколкото да е срещнал брат си, и ме разцелува! – "Не съм забравил за обещанието си", каза той! А аз, все едно го залях със студена душ, като му казах:

– "Не бързай! Политическите в Стара Загора, говорят, че може да има амнистия!"

– "И ти ли им вярваш бе? Не съм очаквал това от тебе!" Сепна се Гюлейдин и лицето му помръкна от внезапно разочарование, но все пак, преди да ни разделят, каза,:

– "Това което говорихме, ще стане!" Но предполагам, в последствие се е отказал, а може и да не е имал възможност. И така бе най-добре, защото Гюлейдúн беше женен и имаше дете, а с планираната от него отчаяна акция, с която да измъкне мен и Христо Гамджалиев, най-вероятно беше да пострада и той заедно с нас!

От тогава, края на 76-та или началото на 77-ма г., не съм чул нищо повече за него! Във всеки случай, на хора като него, трябва да се помнят поне имената !

Веднъж, пак ме вдигнаха внезапно за някъде, без да знам за къде и за какво! Качиха ме в закритата кабина на една арестантска "УАЗ-ка" и цял час, шофьора – милиционер, ме разкарва из Стара Загора. Първо излязохме извън града за да зареди в някаква бензиностанция, после се отби в къщи за половин час, и най-накрая ме закара в етапното на гарата! И понеже не ми казаха къде ме карат, пак допуснах че най-вероятно ще е за някакво следствие в ДС.

Нямах никакво желание да започвам отначало, защото и тези присъди ми бяха повече, затова съжалих че не съм пушач, та да имам в себе си кибрит. Ако имах, щях да се опитам да подпаля уазката, както бях заключен в нея!

Оказа се, че пак отивам на дело за кумулация, този път в София.

Но от делата за кумулация, така и не разбрах колко ще ми е общата присъда.

В пловдивското "етапно" преспивах многократно, на път за, или от дело. Запомних го с това, че беше много мръсно. Докато в некои други етапни, милиционерите умишлено се престараваха да ни карат да чистим, да мием, да сгъваме и подреждаме одеалата под конец, то в Пловдив изглежда никога нито се миеше, нито се тупаха одеала. Затова одеалата постлани в килиите, както и неколкото сгънати за завивки, бяха страшно мръсни и прашни. А с тях се налагаше да се завивам през глава, поради студа нощем!

Бунтът и превземането на затвора – 1969 година

Понеже зная малко за бунта, затова преразказвам публикувания във в. "Труд", разказ на Николай Галев, за бунта в старозагорския затвор, разказан му от участници и очевидци, – 4 години след бунта, – когато, като ученик в Радомирската гимназия, е бил осъден на 8 години лишаване от свобода, по политически причини:

— На 9 септември 1969 г., след вечерна проверка, към 21.30 ч., петима младежи от политическия отряд на Старозагорския затвор, въоръжени с вилици и пирони, завладяват затвора, като освобождават от килиите 80 политически и десет пъти повече, криминални.

Участвалите в бунта, около 20 -годинишни младежи, са били осъдени на по 15 - 20 години, за опити да избягат през граница, на запад! Героите в тази епопея са девет души. Шестима нападат надзирателите, седмият се отказва, но не ги предава, – а двама чакат отвън с камион.

През 1969 г., когато световният и българският комунизъм са на върха на своята мощ, политическият затворник Петко Чобанов, замисля и подготвя завземането на Старозагорския затвор, от малка група политически затворници, които работят на кариерата в село Кольо Ганчево. Младите бунтовници се отказват от по-лесния план за бегство от самата кариера, понеже преценявали че това не би имало политически ефект.

Акцията насрочили за 9-ти септември, 1969 г. вечерта. През този ден дежурен по затвор бил фанатизираният комунистически капитан Кънчо Нанев, произнесъл пред затворниците назидателно: — "Два живота да имам, и двата ще дам за БКП"!

Петко Чобанов скача от втория етаж на вътрешното стълбище на затвора (колелото) и с пирон пробожда капитана, който не успява да даде сигнал за тревога.

За по-малко от 5 минути, всичките петима милиционери са обезвредени, килиите отключени, и настъпва шум и суматоха. Капитан Нанев забравя за готовността си да жертва два живота за БКП и започва да се моли на бунтовниците: – "Не ме убивайте! Вашият преврат успя! Пък и аз ви съчувствам. Тук съм заради високата заплата и семейството".

Бунтовниците помилват живота на милиционерите. Остава им само да преодолеят външния портал. Порталът има две железни врати, които се отключват с ток. В това време обаче, освободените от килиите криминални затворници скачат по решетките и викат: "Политическите превзеха затвора!" Часовите по вишките насочват прожекторите и започват стрелба. Когато разбунтувалите се затворници стигат до портала, дежурният милиционер на портала, изключива електричеството и порталът става непреодолим, защото бравите са електрически!

Затворниците превземат дърводелната, изваждат дълги талпи и се опитват да направят мостче на най-тесното място между зданието и затворническия зид. В това време целият Старозагорски военен гарнизон е вдигнат в тревога.

Затворът е обграден с войска. Там е и известният тогава партизански командир Стою Недялков (Чóчоолу), който крещи: – "Пуснете ме вътре да покажа на враговете на народа как се прави бунт!"

Войниците нахлуват в затвора, а бунтовниците се качват на третия етаж. Тогава Чобанов се прощава с приятелите си: – "Момчета, ние много добре знаем начина по който ще се разправят с нас. Който няма сили, нека се предаде, но който има, – да ме последва!" И Чобанов се хвърля от третия етаж с главата надолу. Той още диша върху площадката, когато милиционерите го доубиват с приклади.

Участници:

† Петко Чобанов от с. Мандрица, Ивайловградско, загинал геройски на 9.ІХ.69г.

– Димитър Карамфилов от Пазарджишко. Изкарал 26 години в затвора.

– Кръстю Атанасов Кръстев от Ямболско, – 20 г. затвор. Сега живее в Бургас.

– Димитър Манолов (Маркуча), живее в Перник, – 19 г. затвор.

– Димитър "Шарана" от Варна, 19г. затвор.

– Едуард Генов от София. 9 г. затвор. Сега живее в САЩ

– Иван и Димитър, са се казвали двамата с камиона, чакали отвън. За тях няма данни !

Едуард Генов - с брадата. Детето е един от синовете му.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Отказвам да работя !

Вече бях изкарал година в първи отряд, но не бях много очарован от политическите затворници, понеже бях очаквал повече! Свестни и сериозни хора имаше, но те бяха малцинство, а мнозинството бяха в затвора, само "по ирония на властта", или както се казваше до скоро: – "за кеф на Офéто"!

Все пак, климатът тук беше много по-благоприятен. Имаше какво да се чете, имаше с кого да се споделя и обсъжда. Но обсъждането и споделянето бе желателно да става само на четири очи и с повишено внимание, защото освен доносници, се предполагаше че има и подслушватели!

Аз не съм много контактен. Мненията си изказвах открито, по всички въпроси, само когато некой ме питаше или когато станеше дума, но самият аз, не обичах да разпитвам хора с които не съм близък. Това е поради характера ми, а и поради естествената за онова време шпиономания, когато всеки се съмняваше в другите. Такова поведение и такъв характер, естествено, не са подходящи за бързо установяване на контакти, но отдавна бях забелязал, че които са много "контактни", в повечето случаи, са по-лекомислени и не особено сериозни.

А върху мен тежеше големата присъда, и най-вече, подтискащият факт, че една трета от света, страда под комунистически гнет, без никаква реална надежда за "близка свобода".

С подобни мисли, като прецених, че в случая нищо друго немога да направя, реших да откажа да работя. А за отказ от работа, обикновеното наказание бе, – 14 дни карцер, и ако пак откажеш, – още 14. На мен обаче ми се размина само с 10 дена карцер!?

Сигурно е било Октомври, но времето беше много студено, а аз болнав и затова много зиморничав. Килиите в карцера бяха единични, около 2 на 1.20 м. Вътре имаше само един гол тесен нар, от шперплат, и от едната му страна оставаха свободни около 60 сантиметра, където поради студа, по цял ден ходех напред-назад. Вечер даваха едно много мръсно одеало, което сгъвах "от четри", постилах го, и свит на кълбо, се увивах с него отвсякъде, през главата и краката, без да събувам гумените галоши! Така, максимално свит, нетрябваше да мърдам неколко часа, за да не изпусна некой от краищата на одеалото, които едва удържах в ръцете. И само така можех да се постопля и поспя малко.

Понеже след побоите бях зле със здравето (беше ми студено и настивах, и при стайна температура), още първия ден настинах и започнах да се потя. Летните дочени дрехи се навлажниха и ми ставаше още по-студено. След два-три дни, обаче, от почти непрекъснатото движене, напред-назад, преодолях настинката, която в нормални условия би ме държала най-малко седмица!

На ден, даваха по половин хлеб, но аз не го ядех, а го събирах. Не правех гладна стачка, но от напрежение, не ми се ядеше въобще.

Незная дали поради психическото пренапрежение и физическото изтощение, или по друга причина, но един ден усетих, че рязко започна да ми се променя емоционалното състояние, през интервали от около половин час. Безпричинно ми ставаше безкрайно тъжно и даже ми капеха сълзи, а след това ме обхващаше еуфория (силна безпричинна радост)! Това се повтаряше неколкократно. Бързо осъзнах състоянието си и можех да се контролирам, но известно време се "забавлявах", с неестествено променящото ми се състояние! Все едно че бях под влияние на някакъв наркотик!?

След десетте дни карцер, въпреки че пак отказах да работя, не ми повториха карцера, както бе практиката, – най-вероятно заради крайно изтощения ми вид!? Така се озовах в "разряда", при петнадесетина изолирани неработящи. А между другото, "отряд и разряд", са руски, комунистически заемки, копирани, както и почти всичко друго, от затворническата система на СССР!

В разряда, некои, като Илия Минев и Стефан Савовски, си излежаха присъдата, а други бяха изолирани по съображения на администрацията. Там беше и Васил Узунов, легионер, с най-дълъг затворнически стаж, между политическите, – 27 години! (Сега знам, че земеделецът Петър Пасков, е "лежал" над 30 години)

В разряда по това време беше и Петър Бояджиев. Преди да излезе от затвора, той ми остави събираните от него изрезки от вестници, в които преобладаваха изказваня на тогавашния американски президент, – Джими Картър. А Картър, по това време, бе доста популярен между политическите затворници, заради застъпването му за "човешките права", а и по негово време за пръв път започнаха да публикуват в тогавашните български вестници, извадки от речите на американски президент! Чувстваше се вече полъха на "срамежливото", но все пак много важно за нас, застъпване от страна на запада, за човешки права! Затова, поисках от Бояджиев, – ако има възможност, да напомни на западните ръководители, за политическите затворници в България, и да посочи, и моя пример, – как човек може да прекара живота си в затвора, само затова, че иска да напусне страната в която живее!

В разряда докараха и Николай Галев, с когото преди това бяхме в дърводелната, но не бяхме близки. И най-вероятно, понеже от политическите затворници, които имаха мнение и изказваха открито своите разбирания и позиции, – само аз твърдях, че ние българите, според расата и езика, и според историческите сведения, сме славяни, – Галев се бе настроил срещу мен, и в продължение на седмица, щом биваха отворени килиите, открито ме дразнеше и предизвикваше да го ударя, и демонстративно се биеше в гърдите, като Тарзан, и викаше с показна гордост:

— "Татарска кръв! Татарска кръв"! Но аз, слава Богу, се въздържах и не му посегнах, за да не правим удоволствие на комунистите и да станем за смях.

"Ужас и безумие"

(Популярен затворнически израз, който и бай Илия често използваше)

Бях вече доста подтиснат от политическата обстановка и от очертаващата се перспектива, безропотно да изтърпявам абсурдните присъди. Постоянно мислех какво да предприема, а изборът беше твърде ограничен!. Бях много изнервен и предпочитах да съм постоянно заключен в килията, за да нямам контакт с надзирателите и началниците, – заради честите им заяждания; заради униформите им, а сигурно и за всичко, което представляваха и символизираха! (И сега, все още трудно понасям униформените полицаи, а костюмираните мъже, подсъзнателно асоциирам със следователи и затворнически началници !!)

В разряда, най-вероятно вследствие на побоите, се разболях сериозно от сърце, или нещо белодробно, – все още незнам точно от какво. Имах болки в лявата, горна част на гърдите, ставаше ми все по-тежко, а сърцето чукаше така че неможех нито да лежа нито да седя по-продължително време и се налагаше да ставам, при което, около 5 - 10 минути сърцето ми биеше още по-бързо. Състоянието ми ставаше поносимо, чак след десетина минути леко ходене, напред – назад, в килията.

Плювах кръв още от 74 -та година, но в началото мислех че е от зъбите. В разряда, вече нямах съмнение, че кръвта е от разбитите ми от боя, дробове. Затова вече почти нямах глас и да пея. Може би състоянието ми се влоши рязко, след като в килията ни в разряда започнах да правя стойки на ръце, а може причината да е била друга.

Ставах все по-зле и вече си давах, най-много, една година живот. Това още повече ме подтискаше, защото пропадаха "надеждите" ми, за някаква организирана борба против комунизма! Затова прехвърлях през главата си, какво бих могъл да направя, за да не си "отивам" напразно, и накрая се сетих за нещо, което въобще не би могло да се нарече разумно, но при положението в което бяхме, е обяснимо:

Бях се сетил, че моят колега от бегството ни от затвора, Гошо Чепинеца, бе казал, че ще си извади очите в знак на протест. Това, тогава ми се бе сторило ексцентрично и откачено, но в случая, незнам защо, се спрях на този безумен вариант. Разбира се, можех и да се самозапаля, но това вече го правиха неколко души в затвора, а ефект нямаше. А си и представях, как сляп, ако остана жив, ще разказвам за престъпленията на комунистите (сякаш щеше да има кой да ме чуе). Така, набързо написах една ДЕКЛАРАЦИЯ, с приблизително следното съдържание:

― ДЕКЛАРИРАМ, ЧЕ ЩЕ СИ ИЗВАДЯ ОЧИТЕ, В ЗНАК НА ПРОТЕСТ, ЗАТОВА ЧЕ ВЕЧЕ СЕДЕМ ГОДИНИ СЪМ В ЗАТВОРА, САМО ЗАЩОТО ИСКАМ ДА НАПУСНА БЪЛГАРИЯ !

Не посочих кога ще го извърша и изчаках повече от месец, за да се разчуе добре намерението ми, между колегите затворници, а и да дам време на властта да реагира.

Чак сега, 2005 г., се сещам, че най-вероятно, тази декларация съм написал, след като неколко дни пих, "успокоителни" хапчета "диазепам", дадени ми от затворническия фелдшер, вместо лекарство! А при фелдшера се отиваше, само след написване на молба, и след задължителното рапортуване: "Гражданино лекар, явява се лишеният от свобода Григор Симов Божилов Величков, № 45-97". Добре си спомням, че не допих диазепама, и даже написах протест до фелдшера, че ми е дал толкова силно действащо на психиката, "лекарство"! Бях усетил и добре преценил действието на Диазепама, но явно, не бях се усетил, че под действието му, нетрябва да предприемам нищо сериозно !!

Тогава бях в една килия с Димитър Велков, а малко след декларацията, ме преместиха при бай Илия Минев. Той ми каза, че е обещал на некой от началниците, да ме наблюдава, но нито той, нито некой друг от колегите, ме е разубеждавал. А аз, след като бях декларирал, – умишлено не разсъждавах, доколко разумно е това мое решение!

По този повод, веднъж ме извика отрядния началник в кабинета си и за да ме разубеждава, ме попита и това: – "Какво да кажа на сестра ти (Цонка), която плаче отвън и пита: – "Защо бе..., защо?" А аз му казах (или само си мислех да му кажа, – вече не съм сигурен):

– "Вие и обяснете! Аз, каквото трябваше, казах!"

На този "разговор" в кабинета на отрядния, присъстваше и Ганчо Савов. А между другото, специално за този отряден началник, който временно заместваше нашия, и чието име не помня, – немога да кажа нещо лошо, понеже почти непознавах началниците, защото много рядко са ме привиквали, най вероятно, защото не правех отстъпки, а който веднъж отстъпи, все повече бива притискан да прави още отстъпки, – и накрая, – да доносничи!

В ония години, все още не вярвах в Бога, защото не бях чел и Евангелието (Благовестието), но и без да бях религиозен, безусловно вярвах в доброто! Но за съжаление незнаех, че и посягането на собствения живот и здраве, е тежък грях.

Все пак, благодаря на Бога, че ме запази и в онази крайно критична ситуация! Благодаря, най-вече за това, че днес, 30 години по-късно, имам възможност да опиша най-същественото, от това което съм преживял и видял, – и да споделя своите изводи и заключения! В противен случай, страданията ми по затворите, щяха наистина да са почти безсмислени!

Впрочем, тогава допусках, че ще живея не повече от година-две; – не само поради силно влошеното ми здраве, а и поради непримиримостта ми.

Не бях решил кога "да го направя", но един от колегите (Боно) ме попита, дали ще е на 9-ти септември, който наближаваше, и аз си казах: – Защо не?

Вечерта на 8 или 9 Септември, 78 г., след като си легнахме, аз станах и потърсих приготвените ръждиви пирони, но се оказа че единият липсва (Вероятно бай Илия го беше скрил) ! Тогава взех единия пирон и едно малко неколкосантиметрово самоделно ножче, което имахме в шкафчето, и многократно се опитах едновременно, с двете ръце, от двете страни на очите, да направя това което бях намислил и декларирал. Но се оказа, че очите "отскачат" и не се дават лесно. А трябваше едновременно да пробода и двете, но "инструментите ми" не бяха еднакви, затова внимавах да не пробода само едното, след което едва ли бих могъл да "довърша" и другото, и щеше да е голям провал! Така, поне на два пъти, докато правех многократните опити, усетих силно "хрускане", и мислех че е "готово", но отивах до малкото огледалце, и с учудване виждах че пак няма резултат! След още неколко опита, вече бях напълно мокър от пот, и отмалял от напрежение, и се наложи да отложа операцията, защото бях изненадан, че не ставаше така, както бях очаквал. Тогава видях, че бай Илия се бе събудил, и като се досещаше какво правя, също се потеше и пребърсваше с кърпата!

Реших да премисля до сутринта! А аз, вечер мисля много по-интензивно и резултатно, но сутрин, – доста по-трезво. Сутринта, прецених че ще е много по-добре да се откажа, защото така и така, виждах, че бях взел прибързано и неразумно решение!

Позволих си да се откажа, само защото това не обвързваше директно никой друг, а само мен. В противен случай, нямаше да има отказване!

От този "безумен опит", минах само с едно кръвясало отстрани око, което от самосебе си, се оправи за неколко седмици.

В шести отряд

Когато отказах да работя, бях решил да изкарам присъдата си като неработящ, въпреки постоянния натиск и заплахи, от страна на началниците. Но след kато се разболях, и след последното премеждие, реших че ще е по-добре да променя малко обстановката, иначе нямаше да изкарам дълго. Така, след една година "неработящ" в разряда, се принудих да изляза на работа в VІ отряд. Там работата ни бе, главно, запояване с поялник, на "куплунги" към кабели, за ДЗУ "Стара Загора" (а куплунгите бяха френски, въпреки уж съществуващите търговски ограничения!).

В разряда и в шести отряд, бях и с доктор Николай Попов, изкарал най-продължителната гладна стачка ! След един месец гладна стачка в разряда, го закараха в болницата на затворите, намираща се в Софийския затвор. Там го хранели насилствено с маркуч, като три пъти на ден, пет-щест души го хващат, пъхат му насила маркуч в гърлото, наливат му кисело млеко, с фуния, и така неколко месеца! По-късно, Попов повтори гладната си стачка и пак го "хранили", или, измъчвали, по същия начин! Забравил съм колко време общо изкара д-р Николай Попов в гладна стачка, – мисля че бяха 10 месеца, – но по неговите думи, бе "световен рекорд"!

Николай Попов бе осъден по чл 108, за "клевети срещу народната власт". Той казваше че е "еврокомунист" и настояваше да му се разреши да замине на запад. В края на краищата, постигна това, с цената на големи изпитания и мъчения, и с решаващата подкрепа от запад. Осемдесет и трета година, доктор Николай Попов замина легално в Западна Германия.

В шести отряд заварих Георги "Гагауза", моряк от Варна, който бе вече "излежал" може би десетина години. Стабилен и сериозен човек, и голям привържрник на прабългарската история. Той ми помогна с доста неща и аз му останах задължен.

Много добре помня "групата – комбина", на Кандиларов от София, Боно Жиков от Лом, Асен от Септември и Цветан от Петърч, софийско. Със всичките бях близък, но с мен най-дружеше, – Цветан. Той се бе върнал от западна Европа и веднъж ми "сподели", че Боно пише характеристики на политическите затворници, и ги предава на отрядния началник!

Нямам никакво основание да се съмнявам в казаното от Цветан, защото той дружеше с мен, от години, и го познавах добре, а и защото ми разказа доста подробности! А това което ми каза, съвпадаше с факта, че Боно бе разпитвал и мен, – какво мисля по определени въпроси, – и си записваше! Неговото работно място бе пред моето и го виждах че си пише нещо. Веднъж ме попита, какво мисля за Ленин, а друг път, – за "социалистическата култура"?

Отговорих му, че: "Ленин е най-големият престъпник, в историята на човечеството, защото е идеолог и "родоначалник" на най-масовия терор, виждан някога в света! А за "Соц. културата", казах, че е, – ерзац култура, т.е. "заместител"! Всичко това, Боно си записваше!

Имаше и един възрастен, дребен, леко мургав човек, за когото казваха, че е "земеделски писател", но с него не съм бил близък, а за съжаление не помня и името му. Той също пишел кратки характеристики, но съвсем не с цел да ги дава на управата, а вероятно от професионален интерес. Неговите характеристики, криминални колеги му ги бяха измъкнали от шкафчето, и ги разпространяваха, с цел да го злепоставят. От тези "характеристики", помня лаконичната му "характеристика" за мен: – "Подозрително мълчи"!?

Трябва да спомена и директора на "Златния Орфей", Генко Генов. Познавах го още от осмо отделение на Софийския затвор. В шести отряд, в Стара Загора, често ставах от работното си място и вместо да пуша, както другите, отивах до умивалнята, където по неколко минути се разхождах напред-назад, умислен за комунистическата експанзия, и за съдбата на България и света.

Там, веднъж ме завари Генко и ме попита, полу на шега:

– "Какво си се привел, като че целият свят е върху плещите ти?"

Явно беше доста проницателен, защото точно за това мислех, но не му отговорих, понеже доколкото знаех, Генко не беше противник на комунизма.

На Генко Генов, баща му е бил в Белене, като земеделец, но както и в много други случаи, и Генко, като син на лагерист, е бил вербуван от ДС. Това, "документално", разкри Иван Янков, който разровил изхвърлените от Генко, в боклука, документи, преди освобождаването му от затвора. (Но и самата кариера на Генко, доказва това!) В боклука, Иван намерил саморъчно написано изложение до държавна инстанция, в което Генко споменавал че е сътрудник на ДС! А иначе, не съм видял нищо лошо от Генко, нито пък съм чул от друг, лошо за него! Напротив, беше човек с добър характер.

Както писах по-горе, в разряда бях известно време и с Димитър Велков. Всички ние бяхме, в някаква степен, "специални модели", но той наистина беше специален модел! Или не съм разбрал, или съм забравил, колко години бе лежал по затворите, и колко бегства през граница беше правил, но бегствата му бяха много, и в много държави. Казваше, че е бил в лагери за бежанци и в Гърция, и Турция, но не изчаквал дългите и често пъти, унизителни процедури и издевателства, – и се опитвал да избяга и от там. Залавяли го и го връщали в лагера, и се принуждавал сам да се връща в България, а друг път са го връщали?! Последния път беше се върнал от западна Европа. Нямаше никого, да му дойде на свиждане или да му изпрати малко храна и гладуваше, но беше здрав.

На прозорците ни, в разряда, кацаха гугутки и гълъби, и Георги Велков започна да ги лови, и да ги "вари". В първия опит, му помагах и аз, макар че съм противник на убиването на животни. Купихме олио от лавката; направихме от консервена кутия, "кандило" с неколко фитила, и върху кандилото, в друга кутия, сложихме да се вари, вече оскубаната гугутка. Но само на Велков му се струваше, че гугутката е сварена, а тя си беже почти сурова.

Когато ги хващаше, гугутките пискаха и пърхаха силно с криле, а кандилото с неколкото фитила, пушеше и смърдеше, но понеже бяхме в последната килия в коридора, надзирателите не го усетиха нито веднъж. А той продължи да ги лови и вари, дълго след като бях излязъл на работа в шести отряд. По късно го изкараха на работа при нас и го запомних с многократните му "гладни стачки"! Сутрин обявяваше гладна стачка, а на обед я прекратяваше, и така, неколко пъти подред!

В шести отряд бяхме две и поиловина години, в една килия, със:

— доктор Кондоферски от Самоков, осъден за "шпионаж";

— Соломон Йозеф, евреин от София, не лош човек, но "партиен кадър". Помня как при един спор, отричаше, че има специални магазини за комунистическата номенклатура! Но така и не разбрах, за какво бе осъден.

— Халил Расимов, от Кърджали, осъден за шпионаж. Беше стабилно момче, а неговият чичо и съпроцесник, почина в затвора.

Старозагорския затвор. Снимката я правих през 1985 година, когато ходих на свиждане на Иван Янков - бел. Ангел Грънчаров - Елтимир

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)