Къде са антикомунистите?

Да, сега е добре. М/у другото, виждам, че "Последната свобода" е качен целия във vbox от някаква с псевдоним bludnicata преди една година.
"Неизбодени очи" също е качен там преди 3 години.

Връзка към "Неизбодени очи":
vbox7.com/play:fbaa57d5

Връзка към 3-те части на "Последна свобода":
vbox7.com/play:d49db3648f
vbox7.com/play:f9ac5cb995
vbox7.com/play:f4b33cb31a

Аз качих и двете кратки видеа за Григор Симов и Илия Минев:
vbox7.com/play:f434e67561
vbox7.com/play:8e6a59f1e1

Поправка. На третия опит успях да кача първата чад.ст на "Неизбодени очи":
tranzit.dir.bg/load.php?id=oJHE6qTjwMCfrqOe1618173
Казвайте, ако съм допуснал още грешки да ги оправям навреме.

Забравените герои на България
Демократите не само забравиха за героите и мъчениците. Те се постараха да ги изтребят физически. Страшният факт, че една цяла категория хора - участниците в антикомунистическата Съпротива бяха умъртвени умишлено и целенасочено след 1989 година остава встрани от общественото внимание. Но истината е такава и не можем да избягаме от нея. Вижте за какви хора става дума и едва тогава говорете за някаква си демокрация.
От блога на Григор Симов:
Димитър Пенчев - обикновен героизъм или Адът в България
Автор: toross
Можеш ли, драги читателю, да си представиш какво е на 24 години да чуеш в съдебната зала присъдата си – Смърт! За политически убеждения. Трима младежи, потомствени земеделци, бедни, обикновени, скромни и тихи селски момчета повеждат своята битка срещу комунизма, както я разбират – с просвещение, четене на книги, примерите на Стамболийски и Никола Петков, със Зеленото Земеделско знаме. На двама от тях присъдата е смърт, на третия – доживотен затвор. А току са преминали 20-те години… Смърт, смърт, смърт – от прокурори, адвокати/!?/, съдии, в крайна сметка от комунистическото „общество”.

„Идеалната жертва” на Димитър Пенчев разказва за това време, за гилотината, която го преследва щял живот. Потресаващ разказ! Уникален! Просто прехвърлих 200-те страници и се върнах в началото, не ми се вярваше, че това е истина. Разказът е толкова сюрреалистичен, че на места изпадаш в нещо като транс от представата, че всъщност това е документално свидетелство за времето. Ама съвсем буквално ни разказва Димитър Пенчев за невероятния си живот – не пише, а разказите му пред микрофона на Вл. Костов и „Свободна Европа” са свалени на хартия. Говори простичко и обикновено, естествено какъвто е той самия, но удивително!? – това слово те кара да настръхваш, да потъваш в един нереален свят на комунизъм, отмъщение, разстрели, затвори и лагери, насилие над човешката воля и недостижими с драматизма си житейски сцени.

Познаваме се отдавна. От 1990 год. – времето на Великото Народно събрание. Бате Митко, както го наричах, бе единственият депутат-емигрант. Тогава млад за групата на николапетковистите, строен, мълчалив, скромен, каквито са истинските български селяни. Не говореше излишно, не викаше, не се навираше в обективите, но правеше непоколебимо каквото трябва – категорично избра групата на 39-те, които напуснаха пленарната зала, когато попаднахме в социалистическия сценарий, върна се от Франция и се включи в гладната стачка срещу Конституцията, обикаляше села и градове. Тогава не знаех подробности за неговата Голгота, за жестоката му битка с комунизма, за бягството му, за крушумите, свистящи около него, за убития приятел Стефан, за съпроцесниците Жеко Стоянов и Петко Илиев, за десетилетната страховита игра с ДС… Сякаш тогава нямаше време за разказите на истинските герои, бе времето на действията, митингите и заблудите.

Сатаната посети България. Може и така да бъде озаглавена книгата на Димитър Пенчев, в която простичко, някак си катадневно разказва да схватката със Сатаната, превъплатил се в образа на офицерите от Държавна сигурност, съдии, прокурори, обикновени доносници и комунисти, партийни шефове и стопански ръководители. А започва своето надлъгване с всемогъщата ДС още като войник. Разбирайки, че отърване от тях няма прави опит да ги преметне с техните методи – режисира един кафкиански спектакъл със свое участие. Е, не му прощават, никога не му прощават.

„Арест, Съд, Смърт” – така е озаглавена една част от тази изповед. Лапидарно и смразяващо в човешката бездна на страданието. А диренето е, че една група младежи просто четат земеделска литература, събират се и обсъждат актуални факти от родната комунистическа действителност. По време на следствието Пенчев отговаря така, както е свикнал да живее - простичко, кратко и ясно – Да, Не… Само на въпроса дали признава БЗНС отговаря по-обширно: „Не го признавам. Това не са земеделци, а ваши /на комунистите/ хора. Последователи на Стамболийски са Г.М. Димитров и Никола Петков”. Годината е 1961. Резултат – „Смърт”. Съдията е Димитър Раданов, а прокурор някой си Чобанов. Сцената – Ямболски окръжен съд.

На тази наказателна съдебна сцена Бате Митко ни разказва и за гордите български антикомунисти от селото и чернозема. Обикновеният разказ на подсъдимия младеж. Като този за бай Иван – Рожбата от с. Воденичане, Ямболско, който на въпроса на съдията, че „всичко е написано на машина” естествено и простодушно отговаря „Ами аз не мога да пиша на машина”. Или емблематичният образ на стария земеделец Кънчо Велчев Кънчев от с. Стралджа, който за обвиняемите младежи казва „Ще станат добри земеделци”, разбирай – антикомунисти, а след това ще предизвика скандал в съдебната зала с железния аргумент: „В България има само едни земеделци и те са николапетковистите!”. Гръм и трясък в съдебната зала, препъват се адвокати, съдията изпуска молива, викове и сълзи… Бай Кънчо го одрусват веднага по комунистическата съдебна мяра – 20 години, а той чака в катафалката осъдените на смърт младежи и вади от торбичката си две ябълки да си разквасят пресъхналите устни – по една ябълка е скътал за младите си последователи. Шекспирова сцена, как мислите?!

„Всички искаха да бъдем избити” – простичко констатира Димитър Пенчев. От безкрайните заседания на съда с еднообразни обвинения у всички, казва той, настъпи … умора: „Колкото пъти се обърнех и видех майка си – винаги беше с развързан, разбраден ръченик…” Този разбраден ръченик като символ на непомерната мъка, на майчината горест и безутешие, удивителният усет за детайл у автора/спомнете си само „По жицата” на класика Йовков/.

В последната си дума тези младежи не искат милост /откъде ли са намерили сили?/. Следват пътя към Съдебната палата в София, където смъртниците са „помилвани” с 20 години. От уникалните примери за героизъм из затворите на България ще спомена два – бунтът в старозагорския затвор от 16 юни 1963 г. и нереалния образ на съкилийника Кольо Петков-Бежански. Този човек от луковитското село Бежаново е оставен гол в карцера на Плевенския затвор и дори не му се позволява да пие вода. Заливан е с изпражнения от надзирателите, пие собствената си урина… Адът тогава е плевенския затвор. Издържа Кольо Бежански и по-късно в Белене отказва да копае … карцери. Следват същите гаври. Пак издържа. Българинът Кольо от село Бежаново, Луковитско!

Ей за такива примери на обикновен героизъм ни разказва Димитър Пенчев. Трудно се четат, почти нереално звучат, но са толкова простичко разказани, че емоционалния заряд насълзява. Подобен непосредствен, физически досег със злото и Сатаната съм изпитвал само в книгите на Шаламов и Солженицин. И нека, който твърди, че в България е имало слаба съпротива срещу комунизма прочете книгата на Димитър Пенчев…

През 1964 г. по случай 20 г. от „светлата дата” политическите затворници са амнистирани, за да попаднат „от малкото в голямото каре”, както пише Пенчев. В „голямото каре” издържа само три години – тежка работа, преследване, тормоз. Този път изборът е – бягство. Със Стефан Тутеков от с. Врабево, Ловешко – скъп приятел от общия роден концлагер. В книгата има доста снимки на приятелите от тези години – млади и красиви момчета и момичета, едва започнали живота си, с природно интелигентни физиономии, бистър поглед и наивна вяра в доброто, дори с леко присмехулни изражения понякога. Няма нито един с каскет – любим комунистически атрибут от това време. Млади, ведри и достойни българи: Д. Пенчев, Стефан Тутеков, Жеко Стоянов, Петко Илиев, Димитър Прасаджиев, Генко Йорданов, Донка Йорданова, Димо Алдинов – малка част от гигантите на антикомунистическата съпротива, представителна част от етнотипа на нацията. Хора от 60-те без каскети и шлифери… Истински и непосредствени, неразвратени от комунизма, запазили себе си.

Страниците за бягството през турско-българската граница са трудни за преразказване. Успяват тримата младежи да преминат в Турция под картечните откоси, а оттам ги … връщат. Представени са от всесилната ДС като терористи. Нашите копои ги чакат на границата и посрещат младежите за отстрел на пусия, на гьоме, както се чака диво животно на лов. Стефан Тутеков го правят на решето социалистическите охранители на „свободната” страна, Димитър Пенчев оцелява по чудо, за да изповяда: „Исках да умра, заедно с теб, приятелю, но крушумите не ме улучиха! Какво да направя?”… И пак следва познатия път, който завършва в затвора – този път за 9 год. Излежава ги изцяло в Старозагорския, където ще се появят нови приятелства и политически врагове на режима: Петър Попиванов от Куклен /това е големият антикомунист Бай Тушо, съкилйник преди това на Трифон Кунев и Кръстьо Пастухов в Сливенския затвор, за който съм разказвал другаде/, братята Петър и Владо Гошеви, Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, които пък ще играят съществена роля в съдбата на Пенчев впоследствие.

И нови примери за инатлива съпротива срещу режима. На 8.10.1969 г. нов бунт в затвора. Водачът му Петко Чобанов се самоубива пред очите на милиционерите. През 1972 г. нов опит за бягство. За 364 дни група младежи прокопават 18 метра тунел под дувара, изнасяйки пръста в джобовете си. Следва провал. Убити са Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. „Бяха съвсем млади” проронва Димитър Пенчев. Нямало съпротива срещу режима в България ли? А тези хора? Къде са им паметниците, къде са имената им в учебниците?

В края на 1974 г., след като е излежал присъдата си, на Димитър е лепнато от ДС Дело за оперативно наблюдение „Диверсант” и веднага полк. Генков от ямболското управление ще произнесе нова присъда: „Ако не се откажеш, този път няма да се върнеш от границата!”. Точно и ясно, като заповед доживот. Прави опити бившия политически затворник да заживее спокойно, но след него души като хрътка всесилната ДС – гонят го от Ямбол, гонят го от Сливен, не му се разрешава да се сдобие с жилище и накрая заживява в лозята до Сливен, като отшелник. Цяло чудо е, че намира сродна душа да се задоми, ражда му се през 1978 г. и дъщеря, която носи името на баба си – Недка. Семейството е все там – на лозето, с детето, далеч от хората, от града, но нюхането не спира, нали е лепнато онова „Диверсант”.

С началото на възродителния процес е задържан отново перманентно опасния Димитър Пенчев. Арест на 14 юни 1985 г. Нищо не се е променило, дори е станало по-зле: „В много килии съм бил, но в толкова мръсна – никога.” Разбира се ДС предлага „избор” – „Или ни сътрудничиш, или – Белене”. Отговорът е категоричен: „Час по-скоро в Белене”. И така на острова на смъртта – 450 турци и 11 българи, след които и особено опасния Пенчев. В средата на 1985 г. Не толкова отдавна, нали?

Следва изселване в Бобов дол. С невръстно момиченце, което има мечти и също иска да е щастливо като другите деца. И отново тормоз, страдание и онзи дъх на преследвано животно. Тогава Димитър Пенчев взима решение окончателно да се раздели с Родината си. Свързва се с Петър Бояджиев и Алфред Фосколо – стари приятели от тюрмите, които са намерили пътя към Франция. Следва акция за спасяване на българина – медии, комитети в негова защита, почти екшън посещение на френски журналисти в Бобов дол, интервюта и много, много подкрепа за него от българи. Писма, телеграми на съчувствие и човешка споделеност. „Най-светлите неща, които съм получавал в живота си…” – скромно ще отбележи в книгата авторът. И веднага се лепват копоите от ДС – за пореден път са изиграни от обикновения човек, който има фанатичната цел да ги унижи, да ги победи със своите средства. На тяхното недвусмислено „Имаме много възможности да те ликвидираме…” бившия и настоящ затворник отговаря: „Дотук съм, повече с вас няма да живеем заедно. Направихте живота ми непоносим…”

В крайна сметка Димитър Пенчев успява. С помощта на приятелите, с подкрепата на демократично мислещите българи и европейци отлита през 1988 г. за свободния свят, за Франция. Преди това ще запали две свещици на общия гроб на баща и майка, претеглили с него страданията и терора на системата.

Но и от Западния свят Пенчев не спира борбата – говори на международна конференция в Париж за правата на човека, поддържа непрестанна връзка със земеделците-николапетковисти от България, НДЗПЧ, „Подкрепа”, Петър Манолов, а след 10.11.1989 г. се … връща в България, за да се включи в предизборните битки, в оня красив и син кипеж на надеждите и вярата, за да сподели думите на друг политически емигрант Искър Шуманов – „Това са най-хубавите дни в моя живот”…

Димитър Пенчев и днес от Марсилия води своята битка, част от която е книгата, издадена в скромния тираж от 300 броя, но задължително трябва да се прочете от всеки антикомунист и демократ. Води битката си със същата онази ДС, стилистиката на която е усвоена перфектно от уж „демократичната” Комисия по досиетата с оперетъчните фигури на Евтим или Екатерина. Житейската битка със злото. Лична и обществена. Безкомпромисна. За да ни покаже, че има българи, които са по-силни от всесилната ДС, независимо от могъщото рамо на една партия.

Всъщност, просто трябва да се прочете тази книга-изповед, нищо повече. И да се размислим. Иначе дъщеричката на Димитър Пенчев е вече голяма дама и съм убеден, че разбира какво е коствало на баща и` присъствието в кръговете на Ада, устроен в България от една партия и нейната „сигурност”, защото книгите от този род имат една висша цел – да се помни какво е било и да не се забравя. Никога.

Тази удивителна книга може да прочетете на адрес/от дясната страна имате възможност да свалите текста/:

www.decommunization.org/

Спомен за жертвите на комунизма
От блога на Григор Симов:

grigorsimov.blog.bg/

Двамата цивилни влизат в килията му и затварят вратата зад себе си! Сутринта намират Борис Арсов в килията, обесен за решетката на прозореца! (Вече не съм сигурен, но май, очевидеца каза, че намерили Арсов, обесен надолу с главата?)

Не всичко е забравено, господа,

– не е забравен и Борис Арсов.

Есента на 74г. на една страница на вестник "Работническо дело” бяха поместени две малки статийки. По-отгоре пишеше "Хуманен Акт”, където тържествено се съобщаваше, че по случай годишнината от "социалистическата революция” се дава амнистия на емигранти "невъзвръщенци”, които доброволно се завърнат в родината !

В другата статийка под заглавие "Демагогски ход”, пишеше, че по повод една година от преврата, – президентът на Чили, Пиночет, дава амнистия на всички задържани след преврата срещу комуниста Алиенде, които се съгласят да напуснат страната!

Набиваше се в очите, че ако заглавията на двете статии се разменят, щяха да си дойдат на място, защото по амнистията от "хуманния акт” пуснаха показно от затвора, само един-двама, явно техни хора, и толкова! А пет-шест души, повярвали на уловката, дълги години търкаха наровете на родните затвори, след наивното си завръщане от запад ! Такъв беше "Хуманият акт"!

Но от "демагогския ход” на Пиночет, – стотици, ако не и хиляди задържани чилийци – комунисти, бяха освободени и радушно бяха приети в много европейски страни, включително и в България! А в същото време, в "социалистическата ни родина”, – хиляди младежи, без да сме извършили каквото и да е престъпление, ни мъчеха години в затворите, само за това, че искахме да видим свят и да напуснем режима, превърнал родината ни в "строго охраняван затворнически лагер"! Обаче, на комунистическата ни власт и през ум не ú минаваше да ни амнистира, а още по малко, да ни разреши да напуснем страната, както бе направил Пиночет! Така че, нека всеки сам разсъди за "хуманния акт на Живков” и "демагогския ход на Пиночет”!

Същата есен бе оповестено, че бил задържан некой си Борис Арсов, опитвал се от чужбина да организира борба против комунистическата власт в България. Търсел помощ от различни правителства и пращал обръщения и декларации! – Дейност, напомняща за времето на Раковски!

Тогава неможехме да разберем нищо повече от това което писаха в комунистическите вестници, но с течение на времето научих доста неща !

По това време, мен и още двама души (Христо Угринов и доктор Васил Пеев) ни съдеха за "шпионаж” , затова че като затворници 1972г. по инициатива на Угринов, записвахме номерата на колите в "Школата на Държавна сигурност” в Симеоново, където ни караха да работим. Групата ни "за събиране на сведения” бе от пет души, но останалите останаха неразкрити !

По това дело, Христо Угринов получи присъда 12 г., аз 8, а доктор Пеев бе осъден на 3 години, защото "знаел но не казал”! Неколко пъти ни караха на „дело” в Съдебната палата, и там, в една от по-отдалечените килии за арестанти, където по стечение на обстоятелствата, ме затвориха, попаднах на следния надпис на стената:

Бор. Ар. осъден на 15 г. за контра-революционна. дейност.

А доктор Пеев е бил в една килия с Борис Арсов по време на следствието им, на "Развигор”. Там Арсов му е разказал следното: Идват един ден в жилището му, в Дания (ако не се лъжа), неколко непознати. – "Как си бай Боре, какво правиш?" – докато влезнат! После го връзват, качват го на една кола и на пристанището, направо с колата го качват на кораб! Така Борис Арсов се озовава на "Развигор”!

След около година чухме, че Арсов се "обесил” в пазарджишкия затвор! Беше ясно, че са го убили, но още не се знаеше нищо конкретно!

Десет години по-късно, – 1984, когато бях пак в Софийския затвор, осъден за "подготовка за създаване на противодържавна организация”, ме заговори един колега, който през 1975 г. е бил в Пазарджишкия затвор, в наказателното отделение, точно срещу килията на Борис Арсов.

Този колега, специално ми разказа как видял през процепа за "сигналната палка" (или през шпионката?), следното: Една вечер надзирателите пускат в отделението двама цивилни и им отварят килията на Арсов! Той като ги вижда, явно ги познава и се отдърпва назад в килията си. Двамата цивилни влизат в килията му и затварят вратата зад себе си! Сутринта намират Борис Арсов в килията, обесен с чаршаф за решетката на прозореца!

(Вече не съм сигурен, но май, очевидеца каза, че намерили Арсов, обесен надолу с главата?!)

ВЕЧНА ПАМЕТ И ПОКЛОН НА БОРИС АРСОВ !

(май 2001г.)

д-р Васил Пеев и ненаписаният български "ГУЛАГ"

Васил Пеев познавам от кремиковския зтвор, където беше зъболекар, но тогава не бях близък с него. През 72-ра година, Угринов криел събираните от нас "шпионски" листчета, под балатона в зъболекарския му кабинет, разбира се, с неговото знание! Незная за какво беше тогава в затвора, но вероятно и той е бил за бегство. Помня, че на окачената на стената на кабинета му карта, по негово настояване, му "начертах" маршрут за минаване на границата, през Трънско!

Пеев, без да знае, че и аз съм в групата на Угринов, каза: – "Тоя Угринов е луд! Събира некакви сведеня за "кисело млеко", и само ще направи некоя беля" А то си беше почти така, но аз си премълчах, все едно незнаех нищо.

След излизането си от затвора, Угринов пренесъл "листчетата", в дома на Пеев, а той в последствие ги изгорил! Това научих по време на процеса, и най-вероятно, е било така!

Макар че с Пеев след това бяхме заедно, и в осмо отделение, и в първи отряд, на Старозагорския затвор, – незная колко години беше лежал в затвора! Но от разговорите ни, зная че е бил в повечето затвори на социалистическа България, включително и в Белене! Мечтата му бе, да напише български "Архипелаг ГУЛАГ", пред който, този на Солженицин, щял да бледнее, защото Пеев е бил свидетел на безброй затворнически съдби и одисеи, на масови жестокости и диващини, а и целенасочено разпитваше и помнеше много случки и драми!

Последните два пъти, Пеев лежа за опити за бегства, и най вероятно и предишните му присъди са били затова, но до 68-ма година, за бегство са "давали" от 5, до 15 години.

Заради стремежа си да опише нописуемата епопея на българските комунистически затвори и лагери, Пеев често повтаряше: – "Аз трябва да оцелея ! Аз трябва да оцелея"!

От други затворници, разбрах, че по време на последната му присъда за бегство, комунистите умишлено затворили Пеев в седмо отделение, с криминални мародери, които неколко месеца го малтретирали жестоко (Така направиха и с моя приятел Огнян Ченгелиев)! Там Пеев заболял от рак, и малко елед като излязъл от затвора, починал!

Доктор Васил Пеев не оцеля и най-вероятно не е успял да напише българския "Архипелаг ГУЛАГ"! Но дано все пак има запазени някакви негови записки! Дано!

(От книгата "Срещу течението")

Коментар:

„анонимен - Борис Арсов, Георги Заркин и десетки други, засега неизвестни

21.10 16:01

Пазарджишкият затвор е бил предназначен за ликвидиране на най-твърдите противници на комунизма, дисиденти, непоправими борци за свобода и т.н. По нареждания-устни, разбира се- са убити жестоко, без присъди, Борис Арсов (1974 г.), Заркин (1977 г.) и други като тях, които не се знаят.Същата съдба постига и писателя Георги Марков през 1978 г. в Лондон, не смогнал да се спаси от дългата ръка на ДС. Срам за българското правосъдие, за българския народ, за българската демокрация и за всички т.н. демократични правителства след 1989 г., които не потърсиха отговорност нито от преките изпълнители на зверствата, нито от тяхните вдъхновители...Може би защото те не са един или двама, а хиляди?! Българи, помнете че комунистите са зверове и не се спират пред нищо, когато се касае за власт, пари и надмощие. Трябва да бъдат изключени от обществения живот, презрени и изобличени.”

Да се ликвидира!
Спомен за Борис Арсов

От сайта „Епохални времена”

www.epochtimes-bg.com/

Автор: Петко ОГОЙСКИ

Беше краят на есента 1962 г., няколко дни след второто ми осъждане по член 81, 83 и 90 от Наказателния закон, "за написване на вражески стихове и афоризми, които са от естество да влошат братските ни взаимоотношения със СССР и обидни за народната власт.”

Двама надзиратели ме взеха от 62-ра килия на следственото отделение на Софийския централен затвор и ме вкараха в 25-а килия на зловещото СЕДМО ОТДЕЛЕНИЕ на затвора.

Въпреки да беше единочка (2/3,40 м), там заварих 5 души, също като мен току-що осъдени. Това беше Стоян Димитров Върбанов от с. Ръжена, Казанлъшко, преди месеци избягал в Югославия, но го върнали и тук получил 3-годишна присъда. Друг един, също единично съден, казваше се Петко от с. Гугутка, Ивайловградско, който имаше комплекс за продължаващо преследване и че някой ще го "предаде”, та освен малкото си име и селото си, нищо повече не казваше. Другите трима бяха съдени за "организирана противонародна банда, която устно и писмено е провокирала омраза срещу народната власт и срещу СССР”... Това бяха Борис Арсов Илиев, Николай Чотов и Райно Василев Райнов, и тримата живеещи в гр. София. Те всъщност бяха четирима, защото с тях беше съден и Иран Хаджийски от с. Драгичево, Пернишко /но не е роден там) и по обвинителния им акт Хаджийски беше посочен като инициатор за "престъпната им дейност”, но той беше в друга килия.

И с него се виждахме из коридора, но по всичко личеше, че душата на групата е Борис Арсов. Той беше доста изтерзан душевно. Ту пееше, ту проплакваше, когато заговореше за жена си, защото, за да го смажат душевно, следователите от ДС уверили жена му, че са го задържали за морални нарушения. Показали и някакво име на жена, с която имал дори незаконно дете, и тя им повярвала. И не искала никаква връзка вече с него. (Това беше често срещан маниер на ДС.)

Като разказваше за дейността на групата, Н. Чотов често му се сърдеше, че разкрива тайните им.

- Какво ще крием и мрънкаме сега? - питаше той колегите си. - То тия, които не трябваше нищо да знаят за нас, сега знаят всичко и ни осъдиха, а вие тепърва искате да криеме. Не е ли просто кощунствено при такъв ужасен режим като днешния, честен човек да не попадне под ударите му? Аз се срамувам за времето, в което съм бил навън, като покорна единица в стадото на червения пастир. А сега съм накарал този овчар да ме вписва в триста документи, да поставя стража пред клетката ми, да се страхува от мен, като от свой заклет враг. Тази част от живота ми е истинската, не другата...

С този увод Арсов заразказва за позивите, които вечер и нощем разлепвали из София, в самия център, а сутрин най-невинно ги четяли заедно със слисаните граждани. Едрият и красив технически шрифт на Н. Чотов личал отдалече. И с особеното си съдържание: "Братя българи, да отхвърлим робския червен феодализъм!”, както и с адресата: "Непокорените българи и Обществото на истинските комунисти в България”...

- Брей, я гледай, че и комунистите са против властта, разцепиха се - шушнело се из тълпата и я окуражавало.

Но най-интересен, и може би единствен такъв, е случаят с измисленото от Арсов политическо покушение срещу Н. Хрушчов при неговото посещение у нас на 14 май 1962 г., заради което ги и открили. Като касиер-деловодител на футболния клуб "Левски” Б. Арсов успял да разбере, че щабът на делегацията е установен в хотел "Балкан”. Там сред стотиците поздравителни писма и телеграми от партийни, профсъюзни, ОФ и други организации се получило и едно писмо от "Емилия Стефанова, пионерски ръководител на училищата в София”. А щом е така, писмото било предадено на "съветските другари” без преглед.

Но когато тези другари все пак го прочели, що да видят: "Ние, всички българи, от деца до старци и баби, горещо ви заявяваме: Вън съветските окупатори от нашата родина! Долу вашите покорни слуги на червената буржоазия! Долу Варшавския договор! България - свободна и независима!”

Един син плик с герба на СССР побрал копие от това писмо и, съпроводено от протест, кацнал на бюрото на самия министър на вътрешните работи Г. Цанков. На свой ред разредката го докладвала и на самия Хрушчов, който го поставил и пред Т. Живков при разговорите.

В чудо се видели от Държавна сигурност с денонощното си бдение, докато открият групата на Хаджийски-Арсов, Чотов-Райнов, а още в по-голямо чудо се видял и авторът, докато едвам останал жив, за да ни го разказва сега в килията...

Борис Арсов Илиев е роден в София, но баща му е от българите бежанци от Македония и той се гневеше и от това, че негови братовчеди там са сега "македонци”, а тези тук са българи.

- Още по-лошо е - казваше със сълзи той, - да не станем и ние тук "советские человеци”. Дано поне присъдата в архивите докаже някога на хората, че съм бил българин...

Когато след месеци отново се намерихме в Старозагорския затвор по идея на Арсов и мой текст съчинихме една "Затворническа песен”, която отново по негова мелодия стана популярна и се пееше от мнозина затворници:

Мили Боже, отвори ми,

оттук отпусни ме,

отпусни ме от затвора

на Стара Загора.

През решетката да литна,

далеч да отлитна,

тамо дето мойта майка

все за мен се вайка...

(Мойте мънички дечица,

жена мъченица,

да ги видя, Боже прави,

че са живи и здрави...

Да огледам вред земята,

хората, полята,

да оставя мойта сила

на България мила...

И тогава пак върни ме,

тука затвори ме,

и тогава нека гния

в тясната килия!

Мъчително жаден да получи вест от жена си, която никак не се обаждаше, Арсов искрено се радваше, когато аз получех писмо, и ме караше да му чета и препрочитам. А при един такъв случай той се отдели за час-два и ми донесе листче с едно искрено и топло стихотворение, което си пазя и сега:

ПИСМО

Писмо в затвора да получиш

е слънчев лъч със

много светлина,

ако от него, скъпото, научиш,

че те обича милата жена...

Прочиташ го веднъж и

пак отново,

четеш го всеки Божи ден дори,

а то не вехне, винаги е ново

и с чудна бяла чистота искри...

Седмица след излизането си от затвора (преди него), аз потърсих по негово указание жена му, която живеела в кв. "Банишора”, но не я намерих. След нова седмица - отново нямаше никой в самотната къща. Години след това разбрах, че Арсов също е излязъл и успял да избяга на Запад. Там, мисля, в Швеция, издавал списание с любимото за него име "Левски”, но дългите пипала на вездесъщата ДС го сграбчили и оттам и аз с болка на сърце го видях сред глутница следователи, показан по телевизията като "Най-опасният враг на народната власт”. Оттам следите му отвеждат в Пазарджишкия затвор, душегубката на будните духом българи. Това е вече 1974 година и нищо повече не разбрах за него.

Чак през 1992 г. името му се появи в една кратка дописка във в. "24 часа”, бр. 100 от 27.04 с твърдението, че след резолюцията на сталинисткия генерал Григор Шопов, заместник-министър на вътрешните работи, "Да се ликвидира!”, следите му напълно се изгубват.

Ето така, за многохиляден път загиваха честните и родолюбиви българи през кървавия болшевишки режим.

Нека с миром си спомним и се помолим за мир на праха и християнско душеспасение на достойния човек и твърд българин Борис Арсов Илиев, един от най-светлите духове, които е родил народът ни!

Последствията от бездушието
Обърнахме гръб на идеалистите и героите, забравихме мъчениците, дали живота си за България. С което заслужихме днес да ни управляват самодоволни свине.
Това е реалното положение. Измежду днешните политици, тези гнусни еврейски слуги няма нито един родолюбец. Нито един участник в реалната Съпротива срещу комунизма. Резултатът са ужасните и непрекъснато влошаващи се условия, при които живее българинът. Резултатът е безчовечният геноцид, който политиците извършват над нас, българите по еврейска заповед.
Възмутени ли сте? Твърдите, че не ви харесва жалкото съществуване, което влачите? Възмутете се най-вече от себе си. Възмутете се от вашето собствено доверие към политици, към медии и към всякаква официалност. Възмутете се от вашето пренебрежение към истински светлите личности на България. Вие ги отрекохте, принизихте ги, прогонихте ги от българската Реалност. Прогонихте Светлината и Мракът се настани в Родината ни.
Погледнете само кой допуснахте да стане държавен глава. Да не говорим, че бившит министър-председател беше откровена мутра. бандит и престъпник с доказани убийства. Погледнете си управниците, но се замислете и над вашата вина:
"Първата жена на президента Росен Плевнелиев - Вероника Кавракова, се оказва първа братовчедка Иван Ганчев-Ганята - известен аферист, забъркан в трафик на крадени коли, наркотици, изработка и източване на пари с фалшиви кредитни карти и т.н., разкрива в новия си брой вестник "ШОУ". Той излежава в момента 20-годишна присъда в Уганда."
Да, такива са те всичките. Всичките до един! няма нито един читав, нито един съвестен измежду тях. Погледнете ги и решете за себе си. Дали ще ги търпим още да властват над нас и да ни задушат като плевели. Дали ще принесем в жертва на тези свине децата и внуците си или ще ги изметем и ще спасим своя народ!

Цитирам един читателски коментар от БЛИЦ:

Росен Плевнелиев беше още строителен министър в правителството на партия ГЕРБ, когато за него се появи една много интересна статия в медиите. Тя освен, че хвърляше малко светлина към лукса, в който тъне така наречения елит на България, казваше и още доста неща.
Богаташки жилищни комплекси като софийския „Резиденшъл парк” има на много места из страната, където този елит демонстративно се е отделил от нас, простосмъртните български граждани с високи метални огради и въоръжени охранители.
За разлика от държавните граници, тези на богаташките крепости са непревземаеми и надписите около тях „стреля се без предупреждение” съвсем не са бутафорни.
Ето и най-любопитната информация.
В „Резиденшъл парк” на площ от 235 декара в около 1000 жилища, съвместно съжителстват „чужди дипломати, представители на световни компании, мутри и родни бизнесмени”. Тук се намира една от осемте къщи и на настоящият президент на България Росен Плевнелиев.
Статията не уточнява той към коя точно от горните групи принадлежи и оставя читателите сами да отгатнат. Това обаче не е толкова интересно.
Нещо друго се набива в очи и то е изключителното доверие, което цари между мутрите, бизнесмените, политиците и дипломатите в България. Общият дом говори за принципно единство, а недоверието и охраната са насочени навън от крепостта –към народа.
Защо е така? Кое сближава толкова много обитателите в подобните на „Резиденшъл парк” жилищни оазиси и откъде идва този страх от обикновените български граждани?
Защо световната криза не се усеща в „Резиденшъл парк”?

Един интересен коментар от
www.dnes.bg

"1 Технология на убийството на една нация (кой стои зад интелигентните протести)
2 „Харта 2013” платена отвън
Спонсорите са „Отворено общество”, Atlantic Philanthropies, Charles Stewart Mott Foundation, Ford Foundation, German Marshall Fund of the United States, Open Society Institute Rockefeller Brothers Fund
Ето интересни заглавия прочетете и се прибирайте по домовете си по живо и по здраво господа и госпожи опитни зайчета. "

Потвърждава се версията, че евреите вече искат пряко управление над България, а не чрез подставени безличия. Опасността е смъртоносна, а ние както гледам, нямаме никаква готовност да реагираме. Много време изгубихме и много възможности пропуснахме. Това може да струва живота не на стотици хиляди, а на милиони българи. Призовавам ви да се отърсите от страха докато е време. Утре, когато сложат главите ви на дръвника ще е твърде късно.