Бяхъ на светилището нощьта. Було на тъмнина се разтилаше надъ камънаците. Безсилна, загубила всичко и себе си дори не притежавахъ. Бяхъ сама далечъ отъ хората, далеч отъ себе си. Потопена въ Нищото. Просната по лице на скалната площадка. Надигнахъ се съ усилие, та едва застанахъ на коленете си. Въ ръка си държахъ жезълъ, та съ него въ въздуха изписвахъ знаци, които повторно чертаехъ и върху гладкиятъ камънакъ. Кръстъ въ кръгъ бе, а другите знаци забравихъ, единиятъ бе този, отъ взривения камънакъ.
prarodinata.blog.bg/photos/88147/origina...dpis%20Belintash.jpg
Силата ми се възвърна и ако и да бяхъ сама не се чувствахъ вече самотна. Като се изправихъ видяхъ че съмъ съ дълга бяла дреха и коланъ. Пуснатата ми коса бе дълга и гъста, светлокестенява. Писахъ писахъ както на Небето, така и върху Земята и... Появиха се редомъ до менъ и други хора съ светлокестеняви коси, светли очи и дълги бели дрехи и колани. И запяхме на красивъ езикъ, а музиката... О, възврънахъ се въ истинската си същностъ, далечъ отъ нереалниятъ лъжливъ повърхностенъ святъ. Възвърнахъ се у дома си. Но за съжаление не мога да възпроизведа мелодията. Нито пъкъ знаците помня. Езикътъ знаехъ го, вълшебенъ езикъ бе, но и него съмъ забравила. Та пеейки на благозвучниятъ езикъ завъртяхме се въ кръгъ на хоро. Чакахме Изгрева, но не го чакахме да се появи отъ изтокъ въ видимото измерение. А очаквахме го отъ вътре да се роди. И на всеки единъ отъ насъ на гърдите ни изгря по единъ слънчевъ дискъ. Слънчевите ни сърца полетяха и завъртяха се на небесно хоро движещо се въ синхронъ съ земното хоро. Тамъ сърцата ни се сляха и отъ сливането имъ лумна силна светлина и стана по бяло отъ день. Слънцето изгря и надделя надъ мрака за винаги. И очи срещнахъ дето стоплиха ме за винаги.
Ми това преживяхъ преди години. Немахъ пари за пътъ, а много, много искахъ да отида на Белинташъ, че решихъ да опитамъ по нестандартенъ начинъ да прескоча до тамъ. Че катъ се засилихъ... ))))))))) И прекосила съмъ не само пространството, но и времето. Изглежда да съмъ попаднала въ времето кога Бесите са обитавали тея ми камънаци.
Сега е Тъмнина. По тъмно никога не е било. И азъ съмъ просната. Дали бихъ могла да възвърна силата си. Дали бихъ могала да си спомня какъ някога съмъ го направила. Какъ сме се събирали... Търся ги тези човеци. Ще ги намеря ли? Азъ вярвамъ че тамъ на камънаците чудеса ставатъ. А въ краенъ пределъ сме. Тъмнина и ускорително падение... Няма време за “гимнастика на пръстите” Айде на Хорото! )))))))))
