За да не ни навират постоянно в очите нуждата от толерантност, предлагам да си припомним каква е ТЯХНАТА толерантност. Предлагам ви откъс от книга, която не е писана от българин:
"ТОЛЕРАНТНО ПОБИВАНЕ НА КОЛ
Когато заповядаха на Радисав да легне се поколеба, а после, без да гледа циганите, сякаш ги нямаше, се приближи до Плевляк и почти като на свой, му каза тихо и глухо:
— Слушай, заклевам те в тоя и оня свят, направи добро и ме прободи да се не мъча като куче.
Плевляк се дръпна и му викна, сякаш се бранеше от този толкова свойски разговор:
— Сиктир, гяурино! Зер ти, такъв делия, дето царство рушиш, ще хленчиш като жена! Ще бъде както е заповядано и както си го заслужил.
Радисав още повече сведе глава, а циганите се приближиха и почнаха да му свалят абата : гърдите му се показаха раните от веригите, покрити с мехури и почервенели. Без да каже нито дума, селянинът легна, както му бе заповядано, с лице към земята. Циганите се-прибяижиха и първо вързаха ръцете му на гърба, а после по едно въже за глезена на всеки крак. Всеки опъна въжето към своята страна и широко разкрачиха нозете му. През това време Мержан постави кола върху две къси обли дървета така, че върхът му дойде между краката на селянина. Пое пояса си къс широк нож, клекна до осъдения и се наведе над него, за да разреже сукното между краката му и да разшири отвора, колът щеше да влезе в тялото. За щастие тази най-страшна част от работата на палача беше закрита от хората. Виждаше се само как вързаното тяло затрепера от краткото и незабелязано убождане се повдига до пояса, сякаш ще стане, но веднага, пада обратно и се удря тъпо о дъските. Щом свърши това, циганинът скочи, хвана дървения чук от земята и с него почна да удря долния тъп край на каля с бавни и отмерени удари. Между два удара се малко и поглеждаше първо тялото, в което забиваше кола, а после двамата цигани, напомняйки им да теглят полека и равномерно. Тялото на разкрачения селянин се гърчеше от само себе си; при всеки удар гръбнакът му се свиваше и изкорубваше, но въжетата го изправяха затягаха. Тишината от двете страни на реката беше такава, че ясно се различаваше и всеки отделен удар, и неговото ехо по стръмния бряг. Най-близките можеха да чуят как човекът удря чело в дъските и още един друг необикновен звук; но това не беше ни вопъл, нито ни предсмъртен стон, нито какъвто и да е човешки глас, а цялото това разпънато и мъчено тяло издаваше някакво скърцане и пукот, като плет, който тъпчат, или като дърво, което чупят. След всеки втори циганинът се приближаваше до протегнатото тяло, надвесваше се над него, проверяваше дали колът отива в добра посока и когато се увереше, че не е повредена нито една от важните части на вътрешността, връщаше се и продължаваше своята работа.
Всичко това се чуваше малко и още по-малко се виждаше от бреговете, но краката на всички трепереха, лицата бледнееха и пръстите на ръцете изстиваха.
По едно време удрянето престана. Мерджан видя, че на върха на дясното рамо мускулите се опъват и кожата се повдига. Той бързо се приближи и разсече на кръст това подуто място. Потече бледа кръв, отначало малко, а после все по-силно. Още два-три леки и внимателни удара и от насеченото място почна да излиза окованият в желязо връх на кола. Удари още няколко пъти, докато върхът на кола стигна до височината на дясното ухо. Човекът бе набит на кол, като агне на ръжен, само че върхът не излизаше през устата му, а през гърба и не беше повредил силно нито утробата, нито сърцето, нито дробовете. Тогава Мерджан захвърли чука и се приближи. Разгледа неподвижното тяло, заобикаляйки кръвта, която шуртеше от местата, колът бе влязъл и излязъл, и се събираше на малки локвички по дъските. Двамата цигани обърнаха вдървеното тяло на гръб и почнаха да връзват краката за основата на кола. През това време Мерджан гледаше дали човекът е жив и внимателно разглеждаше лицето, което изведнъж бе станало подуто, по-широко и по-голямо. Очите бяха широко отворени и неспокойни, клепачите бяха неподвижни, а устата разтворена и двете устни вцепенени в гърч; между тях се белееха зъбите. Отделни лицеви мускули човекът вече не можеше да владее, затова лицето изглеждаше като маска.
Бранислав Нушич, из “Мостът на Дрина"
