За Мещера и не само за него

МАЛКИ ЛИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Повод да напиша тази статия ми дадоха идиотските думи на разни политици и политички, че видите ли, работите в България вървели от добре на все по-добре. И ако някой си там имал някакви си трудности, това си било негов личен проблем. Защото, видите ли, сега сме демокрация и пазарна икономика и всеки се оправя както може. А който не може сам да се оправя, идват защитаваните от кримизащитната БХК мангали на Дон Цеци и го оправят. Това последното се наричало „позитивен расизъм”, според израелския шпионин Соломон Паси. След като Царят, наричан от черногледия неблагодарен народ „царвул” не можа да ни оправи, защо пък циганите да не се пробват? И хълцащите от радостно умиление политици, политички и малки политичета почват да кимат в знак на съгласие в такт глави като ортодоксални евреи пред Стената на плача. С две думи демокрация е, пазарна икономика сме, в ЕС и НАТО сме, всичко е наред, работите се нареждат като по мед и масло, проблеми няма, и ако някъде все пак има, то те са лични и не си заслужава да говорим и да мислим за тях.
Слушам тези глупости, гледам какво става наоколо и реших да разгледам част, малка част, нищожно малка частица от тези „лични” проблеми, за да разбера доколко са лични и доколко не са. Като начало ми попадна вестникарска изрезка със съобщението за смъртта на Маргарит Минков. Да, проблемът си е личен, проблем на личността Маргарит Минков.
Спомням си как в средата на 90-те години, годините, през които разни мутри, хиени и други подобни безличия натрупаха милиони и милиарди, световно известният български писател Димитър Делян ми се оплакваше от безпаричие. Живееше твърде скромно, а нямаше пари да си плати парното. Друг блестящ български ум, Владимир Свинтила ходеше със стар излинял шлифер, защото не можеше да си купи нова дреха. Все лични проблеми. Същият личен проблем имаше поетът Биньо Иванов, който умря в крайна мизерия. Ако сте забравили, през 1993 година Биньо Иванов дълго време провеждаше гладна стачка в подкрепа на Едвин Сугарев и СДС, а после именно правителството на СДС го остави да умре от глад. И с малки изключения като това на художника Светлин Русев /масон/ и актьора Стефан Данаилов /комунистически капиталист от БСП/, ще се окаже, че лични проблеми имат повечето личности, изграждащи националната ни култура. Няма проблеми дебелия педерас певеца Азис, но той пък май не се числеше към българската нация, доколкото си спомням. Вероятно и Слави Трифонов няма проблеми, освен с очите, но при него трудно може да се говори за култура. Та ще се окаже, че цялата българска култура страда от дълбок личен проблем. Впрочем не само културата. Може да не вярвате, но същото е и в политиката. Помните ли Любомир Собаджиев от Русе? Същият, който през първите години на демокраДцията даваше лице на новосъздадения Съюз на демокраДичните сили. По онова време Ваньо Костов, Надето Михайлова, Петьо Стоянов и останалите мушмороци ги нямаше, та горкият Съюзец още си нямаше свое лице. И се налагаше такива като Любо и като Янко Янков да му го дават. Ето го на снимка, ако сте го забравили. В инвалидна количка, разбира се. Любо беше личност, а вече се разбрахме, че личностите в бивша България по правило и по принцип си имат лични проблеми.
Илия Минев и той. Докато беше жив, всички се преструваха, че не го забелязват. И него самия, и всичките му съратници, за които тръбеше целият Западен печат преди 1989 година. Илия Минев, чието Независимо Дружество изправи на нокти всемогъщата тогава ДС. Погледнете го как изглеждаше през последните месеци на своя живот. Същата съдба сполетя и останалите ветерани от неговата организация. И пенсия не му отпуснаха, защото докато бил по затворите заради антикомунистическа дейност, не успял да натрупа трудов стаж. Предлагаха го за награда, но тогавашният президент Петър Стоянов отсякъл, че не може, трябвало да се чака кръгъл юбилей. Стогодишнина, например. Едва след смъртта му се сетиха да го наградят, та даже и паметник му издигнаха. А един, колкото висок, толкова широк написа книга за героя. Хубаво, да, уважавал си го, книга си написал. Ама защо не му прати някой долар от Щатите докато беше жив, та да поживее още малко? На всичко отгоре в книгата пише, че бай Илия отхвърлил пенсията, която му предлагали. Странно, на мен бай Илия ми каза точно обратното. Че отказвали да му отпуснат пенсия и се налагало да преживяват с пенсията на съпругата му Ангелина. После тя получи инфаркт и легендарният Илия Минев нямаше с какво един хляб и едно кисело мляко да си купи. Обаче това си било проблем на бай Илия, както остроумно се изрази г-н Президентът Стоянов. Неговият, на Стоянов баща също бил легионер, но нямал такива проблеми.
Вестници, радио и телевизия години наред ни занимаваха със съдбата на няколко леки жени. То бяха репортажи, то бяха интервюта, то бяха командировки из чужбина… Бяха похарчени милиарди, за да им се помогне. Даже в Холивуд решиха да правят филм за тях. Обаче когато през лятото на 2007 година почина политзатворникът Коци Иванов от Монтана, съратник на Илия Минев, никой от тези „патриоти” даже две думи не произнесе. А после, само седмици след погребението на героя общинската власт в Монтана реши да изгони от общинското жилище неговата вдовица, за да настани там цигани. И пак заплахи, и пак терор, и пак никой нищо не забелязва. Само ще поясня, че прословутото общинско жилище беше едно мазе.
Спомням си за Благородна Божинова, активистка на БНРП /Българска национално-радикална партия/. Блага беше прекарала седем години в титовските лагери и затвори заради нейната непреклонност при отстояване на Българското. От 1948-ма до 1955-та. През 1999 година си имаше неприятности с властите, тоя път с „българските” по същата причина. А нали г-н Командирът на тези власти, циганинът Иван Костов държеше пламенни речи против Югославия и клеймеше титовите инквизиции над българи? Думи като „лицемерие” и мангалска наглост” са твърде слаби по адрес на Костов. В отношението си към истинските личности на България тоя тип с нищо не се отличава от своите политически противници – БСП, ДПС, НДСВ и прочее нищо не значещи буквени съкращения. Те, управляващите преяждащи негодници са еднакви, те всички еднакво ненавиждат личностите.
Типичен пример за презрително отношение към личностите на България беше смъртта Кирил Борисов от Перник, когото някои помнят като Кире Либерало. Не е нужно някой да споделя идеите на Кире, за да признае, че той беше честен човек, идеалист, и по своему личност. Ето как завърши. Разболял се, и тъй като нито принадлежал към висшата циганска раса на ромите, нито имал пари за лекарства, си стоял вкъщи и чакал да му мине. По някое време усетил, че няма да му мине, поискал да излезе и да потърси помощ, но не могъл да стигне до вратата. Паднал и умрял. За любителите на клевети ще кажа, че Кире и преди не пиеше, а през последните три години изобщо не близваше никакъв алкохол. Само че умря като куче, защото не умееше да краде, а за такива като него работа нямаше, няма и няма да има. По същия начин завършиха още много други идеалисти а които още не са завършили, и те са пред процес на завършване.Преходът завърши, значи е редно да завършат и хората, олицетворявали по един или друг начин този Преход. Имам предвид личностите, а не назначените от Световното правителство професионални грабители. Е, да си признаем честно, и на тях им се случват разни неща. Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев... Все отбор юнаци, паднали в битката за разграбването на България. Не беше естествена и смъртта на Огнян Дойнов, нито на сина му Ясен, макар официално да се твърди обратното. Само че когато на някой от тези «юнаци» му се случи нещо, тогава се оказва, че проблемът не е личен, а е проблем на всички ни. Нали си спомняте какво каза Нора Ананиева след убийството на Луканов: «България вече не е същата»? Дори за наркотрафикантите и за наемните убийци се жали повече, отколкото за хората, дали принос за развитието на българската култура и за героите, отстоявали българската чест през време на комунистическата диктатура. Сигурно България няма вече да е същата и след убийството на Меди Доганов - Ахмед Доган? Със сигурност няма да е същата, но за добро.

За да бъда докрай справедлив, трябва да призная, че същото, абсолютно същото отношение към личностите и към героите на България имат не само комунистите и техните производни като циганина Костов, но и представителите на рода Кохари-Кобурггота. Сигурно затова Симеон, дядото на Хасан така бързо намери общ език с типовете, екзекутирали чичо му. Всъщност ако погледнем българската история след Освобождението ще видим, че изтребването на личностите в България е целенасочена политика. В края на 19 и началото на 20 век старите поборници и борци за свобода постепенно били изтласкани от обществения живот. Една цяла категория хора, цветът на нацията били пожертвани, за да се заеме тяхното място от старите, послушни на султана чорбаджии. Един Стефан Стамболов успява да си пробие път, но те и него убиват. Династията Кохари – Кобург, покръстени евреи се оказват непримирими врагове на българските личности. Тук виждате изрезка от „Държавен вестник”, от която личи как уж свободните българи нямали право дори да говорят и пишат срещу бившите си поробители. После се опитаха да изличат и самия спомен за робството, та по тая причина то, робството настъпи отново.

После, след септември 1944 година историята се повтаря. Онези наивни хорица, въобразили си, че комунизмът е нещо хубаво, носещо справедливост били преследвани наред с националистите. Все пак да си кажем, че и по време на ІІІ Българско Царство нещата не са били съвсем наред, че и тогава е имало зло и несправедливост. И че мнозина не са се примирявали със злото. А че са повярвали на погрешна идеология, това не е вина, а наивност. Погледнете невероятната наглост на Кохари – Кобург след Деветоюнския преврат от 1923 година и убийството на Александър Стамболийски. Дали Стамболийски е управлявал добре или зле, дали е бил честен и почтен е отделен въпрос. Погледнете официалната реакция на управниците, публикувана в „Църковен вестник”.

Отново ще спомена неудобния факт, че в Горянското движение, във въоръжената съпротива срещу комунизма вземат участие и бивши комунисти. Повечето от тях заплащат с живота си. Третата фаза се развива сега, в днешния ден. За 19 години „Преход” бяха ликвидирани почти всички участници в противоболшевишката Съпротива. Под равнодушния поглед на остатъците от народа и с одобрението на западните „демократични” правителства. Войната срещу България продължава. Наред са будните млади хора, за които тук и сега няма бъдеще. Защото нека не забравяме: след 500 години турско-черкезки терор, след 500 години насилствена ислямизация, юдеизация и циганизация, България успя да роди Левски, Раковски, Бенковски, Ботев и още хиляди народни герои. И след 1944 година имахме герои, макар управниците да предпочитат за тях да не се споменава. Ще има герои и в бъдеще, ако остане народ. Ако остане нация. Сега разбирате ли всичките ужасни измерения на геноцида срещу българите?
Има смърт, от която България печели, колкото и цинично да звучат думите. Има смърт, от която България губи. Гадното в случая е, че след смърт, от която България печели, нашите управници и подвластните им дезинформационни средства изливат потоци сълзи, та после се случват разни наводнения. А след смърт, от която страната и нацията ни губят, тези уж държавници на несъществуващата ни държава се преструват, че абсолютно нищо не се е случило. И даже въздъхват с облекчение: "Още един от ТЯХ си отиде".
Понякога се питам защо най-големи проблеми се струпват именно върху главите на хората, от които България и българската нация най-много се нуждаят? Дали проблемите са лични или са национални, проблеми на цялата нация? И ако все пак наречем проблема личен, длъжни сме да поясним. В бивша България проблеми имат най-вече личностите. Питам се и дали без личности ще има България. Питам се, а няма кой да ми отговори. Които бяха в състояние да отговорят измряха. Останалите не знаят. Останалите не разбират. Останалите, останалите… скоро и тях няма да ги има. Знаете ли защо няма да ги има?
Личностите правят света по-красив, по-справедлив, по-човечен. Личностите оживяват този свят. И обратно – силите, които са против личностите не искат красота, не искат справедливост, не искат човечност. Не искат Живот. Те искат само смърт. Обещавам ви – Смъртта неизбежно ще дойде, когато последната личност си отиде от нас.

Koyto moje da pusne snimkite!

Като чета текста на Елтимир се сещам за "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. Прочетете и ще видите, че от 1884 до сега нищо не се е променило.

"Старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко... Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковскн, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещн във всичката своя голота. Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на "Гимнастическите дружества", комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост... По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище... Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията иа друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат."

Даже има и напътствия, които са актуални и днес.
"Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистемен-ски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гьделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество - свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример. Не се бойте от високите шапки на учените и от разкошните къщя на богатите. Не слушайте ония пернати глави, които ви натякват всеки ден, че вие не разбирате от нищо, трябва да си гледате само ралото и да слушате какво ще да ви кажат учените господиновци. Това е прах във вашите очи."

Izvinyavam se, eto celia text.
МАЛКИ ЛИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Повод да напиша тази статия ми дадоха идиотските думи на разни политици и политички, че видите ли, работите в България вървели от добре на все по-добре. И ако някой си там имал някакви си трудности, това си било негов личен проблем. Защото, видите ли, сега сме демокрация и пазарна икономика и всеки се оправя както може. А който не може сам да се оправя, идват защитаваните от кримизащитната БХК мангали на Дон Цеци и го оправят. Това последното се наричало „позитивен расизъм”, според израелския шпионин Соломон Паси. След като Царят, наричан от черногледия неблагодарен народ „царвул” не можа да ни оправи, защо пък циганите да не се пробват? И хълцащите от радостно умиление политици, политички и малки политичета почват да кимат в знак на съгласие в такт глави като ортодоксални евреи пред Стената на плача. С две думи демокрация е, пазарна икономика сме, в ЕС и НАТО сме, всичко е наред, работите се нареждат като по мед и масло, проблеми няма, и ако някъде все пак има, то те са лични и не си заслужава да говорим и да мислим за тях.
Слушам тези глупости, гледам какво става наоколо и реших да разгледам част, малка част, нищожно малка частица от тези „лични” проблеми, за да разбера доколко са лични и доколко не са. Като начало ми попадна вестникарска изрезка със съобщението за смъртта на Маргарит Минков. Да, проблемът си е личен, проблем на личността Маргарит Минков. Спомням си как в средата на 90-те години, годините, през които разни мутри, хиени и други подобни безличия натрупаха милиони и милиарди, световно известният български писател Димитър Делян ми се оплакваше от безпаричие. Живееше твърде скромно, а нямаше пари да си плати парното. Друг блестящ български ум, Владимир Свинтила ходеше със стар излинял шлифер, защото не можеше да си купи нова дреха. Все лични проблеми. Същият личен проблем имаше поетът Биньо Иванов, който умря в крайна мизерия. Ако сте забравили, през 1993 година Биньо Иванов дълго време провеждаше гладна стачка в подкрепа на Едвин Сугарев и СДС, а после именно правителството на СДС го остави да умре от глад. И с малки изключения като това на художника Светлин Русев /масон/ и актьора Стефан Данаилов /комунистически капиталист от БСП/, ще се окаже, че лични проблеми имат повечето личности, изграждащи националната ни култура. Няма проблеми дебелия педерас певеца Азис, но той пък май не се числеше към българската нация, доколкото си спомням. Вероятно и Слави Трифонов няма проблеми, освен с очите, но при него трудно може да се говори за култура. Та ще се окаже, че цялата българска култура страда от дълбок личен проблем. Впрочем не само културата. Може да не вярвате, но същото е и в политиката. Помните ли Любомир Собаджиев от Русе? Същият, който през първите години на демокраДцията даваше лице на новосъздадения Съюз на демокраДичните сили. По онова време Ваньо Костов, Надето Михайлова, Петьо Стоянов и останалите мушмороци ги нямаше, та горкият Съюзец още си нямаше свое лице. И се налагаше такива като Любо и като Янко Янков да му го дават. Ето го на снимка, ако сте го забравили. В инвалидна количка, разбира се. Любо беше личност, а вече се разбрахме, че личностите в бивша България по правило и по принцип си имат лични проблеми. Илия Минев и той. Докато беше жив, всички се преструваха, че не го забелязват. И него самия, и всичките му съратници, за които тръбеше целият Западен печат преди 1989 година. Илия Минев, чието Независимо Дружество изправи на нокти всемогъщата тогава ДС. Погледнете го как изглеждаше през последните месеци на своя живот. Същата съдба сполетя и останалите ветерани от неговата организация. И пенсия не му отпуснаха, защото докато бил по затворите заради антикомунистическа дейност, не успял да натрупа трудов стаж. Предлагаха го за награда, но тогавашният президент Петър Стоянов отсякъл, че не може, трябвало да се чака кръгъл юбилей. Стогодишнина, например. Едва след смъртта му се сетиха да го наградят, та даже и паметник му издигнаха. А един, колкото висок, толкова широк написа книга за героя. Хубаво, да, уважавал си го, книга си написал. Ама защо не му прати някой долар от Щатите докато беше жив, та да поживее още малко? На всичко отгоре в книгата пише, че бай Илия отхвърлил пенсията, която му предлагали. Странно, на мен бай Илия ми каза точно обратното. Че отказвали да му отпуснат пенсия и се налагало да преживяват с пенсията на съпругата му Ангелина. После тя получи инфаркт и легендарният Илия Минев нямаше с какво един хляб и едно кисело мляко да си купи. Обаче това си било проблем на бай Илия, както остроумно се изрази г-н Президентът Стоянов. Неговият, на Стоянов баща също бил легионер, но нямал такива проблеми.
Вестници, радио и телевизия години наред ни занимаваха със съдбата на няколко леки жени. То бяха репортажи, то бяха интервюта, то бяха командировки из чужбина… Бяха похарчени милиарди, за да им се помогне. Даже в Холивуд решиха да правят филм за тях. Обаче когато през лятото на 2007 година почина политзатворникът Коци Иванов от Монтана, съратник на Илия Минев, никой от тези „патриоти” даже две думи не произнесе. А после, само седмици след погребението на героя общинската власт в Монтана реши да изгони от общинското жилище неговата вдовица, за да настани там цигани. И пак заплахи, и пак терор, и пак никой нищо не забелязва. Само ще поясня, че прословутото общинско жилище беше едно мазе. Спомням си за Благородна Божинова, активистка на БНРП /Българска национално-радикална партия/. Блага беше прекарала седем години в титовските лагери и затвори заради нейната непреклонност при отстояване на Българското. От 1948-ма до 1955-та. През 1999 година си имаше неприятности с властите, тоя път с „българските” по същата причина. А нали г-н Командирът на тези власти, циганинът Иван Костов държеше пламенни речи против Югославия и клеймеше титовите инквизиции над българи? Думи като „лицемерие” и мангалска наглост” са твърде слаби по адрес на Костов. В отношението си към истинските личности на България тоя тип с нищо не се отличава от своите политически противници – БСП, ДПС, НДСВ и прочее нищо не значещи буквени съкращения. Те, управляващите преяждащи негодници са еднакви, те всички еднакво ненавиждат личностите.
Типичен пример за презрително отношение към личностите на България беше смъртта Кирил Борисов от Перник, когото някои помнят като Кире Либерало. Не е нужно някой да споделя идеите на Кире, за да признае, че той беше честен човек, идеалист, и по своему личност. Ето как завърши. Разболял се, и тъй като нито принадлежал към висшата циганска раса на ромите, нито имал пари за лекарства, си стоял вкъщи и чакал да му мине. По някое време усетил, че няма да му мине, поискал да излезе и да потърси помощ, но не могъл да стигне до вратата. Паднал и умрял. За любителите на клевети ще кажа, че Кире и преди не пиеше, а през последните три години изобщо не близваше никакъв алкохол. Само че умря като куче, защото не умееше да краде, а за такива като него работа нямаше, няма и няма да има. По същия начин завършиха още много други идеалисти а които още не са завършили, и те са пред процес на завършване.Преходът завърши, значи е редно да завършат и хората, олицетворявали по един или друг начин този Преход. Имам предвид личностите, а не назначените от Световното правителство професионални грабители. Е, да си признаем честно, и на тях им се случват разни неща. Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев... Все отбор юнаци, паднали в битката за разграбването на България. Не беше естествена и смъртта на Огнян Дойнов, нито на сина му Ясен, макар официално да се твърди обратното. Само че когато на някой от тези «юнаци» му се случи нещо, тогава се оказва, че проблемът не е личен, а е проблем на всички ни. Нали си спомняте какво каза Нора Ананиева след убийството на Луканов: «България вече не е същата»? Дори за наркотрафикантите и за наемните убийци се жали повече, отколкото за хората, дали принос за развитието на българската култура и за героите, отстоявали българската чест през време на комунистическата диктатура. Сигурно България няма вече да е същата и след убийството на Меди Доганов - Ахмед Доган? Със сигурност няма да е същата, но за добро.

За да бъда докрай справедлив, трябва да призная, че същото, абсолютно същото отношение към личностите и към героите на България имат не само комунистите и техните производни като циганина Костов, но и представителите на рода Кохари-Кобурггота. Сигурно затова Симеон, дядото на Хасан така бързо намери общ език с типовете, екзекутирали чичо му. Всъщност ако погледнем българската история след Освобождението ще видим, че изтребването на личностите в България е целенасочена политика. В края на 19 и началото на 20 век старите поборници и борци за свобода постепенно били изтласкани от обществения живот. Една цяла категория хора, цветът на нацията били пожертвани, за да се заеме тяхното място от старите, послушни на султана чорбаджии. Един Стефан Стамболов успява да си пробие път, но те и него убиват. Династията Кохари – Кобург, покръстени евреи се оказват непримирими врагове на българските личности. Тук виждате изрезка от „Държавен вестник”, от която личи как уж свободните българи нямали право дори да говорят и пишат срещу бившите си поробители. После се опитаха да изличат и самия спомен за робството, та по тая причина то, робството настъпи отново.

После, след септември 1944 година историята се повтаря. Онези наивни хорица, въобразили си, че комунизмът е нещо хубаво, носещо справедливост били преследвани наред с националистите. Все пак да си кажем, че и по време на ІІІ Българско Царство нещата не са били съвсем наред, че и тогава е имало зло и несправедливост. И че мнозина не са се примирявали със злото. А че са повярвали на погрешна идеология, това не е вина, а наивност. Погледнете невероятната наглост на Кохари – Кобург след Деветоюнския преврат от 1923 година и убийството на Александър Стамболийски. Дали Стамболийски е управлявал добре или зле, дали е бил честен и почтен е отделен въпрос. Погледнете официалната реакция на управниците, публикувана в „Църковен вестник”.

Отново ще спомена неудобния факт, че в Горянското движение, във въоръжената съпротива срещу комунизма вземат участие и бивши комунисти. Повечето от тях заплащат с живота си. Третата фаза се развива сега, в днешния ден. За 19 години „Преход” бяха ликвидирани почти всички участници в противоболшевишката Съпротива. Под равнодушния поглед на остатъците от народа и с одобрението на западните „демократични” правителства. Войната срещу България продължава. Наред са будните млади хора, за които тук и сега няма бъдеще. Защото нека не забравяме: след 500 години турско-черкезки терор, след 500 години насилствена ислямизация, юдеизация и циганизация, България успя да роди Левски, Раковски, Бенковски, Ботев и още хиляди народни герои. И след 1944 година имахме герои, макар управниците да предпочитат за тях да не се споменава. Ще има герои и в бъдеще, ако остане народ. Ако остане нация. Сега разбирате ли всичките ужасни измерения на геноцида срещу българите?
Тероризирани биват не само ветераните на Съпротивата. Тероризирани биват всички българи, доказали, че няма да се примирят с противобългарската политика на колониалната администрация. Последният случай е ето този:

Набеждават човека и го осъждат. Ей така, без никакви доказателства. По тоя случай излязох със следния текст, дано някой от засегнатите го прочете, защото възмездие рано или късно ще има.
ЧАСТЕН СЛУЧАЙ ОТ ГЕНОЦИДА
Думата ми е за присъдата срещу Антон Мещеров. Аз не вярвам, че той е невинен. Аз знам, че е невинен. С Мещера сме приятели и поне пред мен няма какво да шикалкави. А той очакваше оправдателна присъда. Убеден бе, че ще получи оправдателна присъда, опирайки се върху своята невинност. Само че за пореден път бе потвърдено определението на Янко Янков, че в България думата „правосъдие” иде от „съдене на правия”. Само че и това не е цялата истина.
Защо още в заглавието говоря за геноцид? Защото присъдата над Мещера е частен случай от този геноцид. Ахмед Доган, дьонмето от смесен произход и подвалстните му съдии изпълняват своя план за разправа над по-будните българи. Тоест те подлагат на терор хората, човеците, за да не останат такива в България и „тази страна” вечно да бъде управлявана от скотове. Да, от скотове като Доган, като Сер гей, като Симеон, дядото на Хасан. Все отбор юнаци, все с еврейска жилчица. Пък после питат какво имаме против евреите. Не, против евреите нямаме нищо, даже газ нямаме. Обаче през последните години сериозно се настроихме срещу някои евреи като гореизброените. А че те стоят в основата на всички злини, извършвани срещу нашия народ, в този факт все по-малко хора се съмняват.
Още докато разговаряхме с Мещера за делото ми направиха впечатление поразителните прилики с делото, заведено срещу мен от някой си Цветомир Георгиев Йолов. Врачанин, живеещ във Варна. За взривения от ДПС влак присъди няма, случаят се потули. За откраднатите от българския народ над 150 милиарда долара няма нито един осъден. Но за нещо казано, нещо речено, нещо измислено и недоказано бързат да раздават присъди, сякаш раздават бонбони. Също както някой си някъде написал, че Цветомир Йолов е глупак, но не пълен идиот, и за тая работа ме разкарваха на идиотски дела до Варна доста пъти. Йолов, за когото вече се съмнявам дали наистина не е пълен идиот бе изпълнителят, но идеята за делото се бе родила в лабораториите на НСС, бивша ДС, днешна ДАНС. Служба, работеща под ръководството на турската МИТ. Затова предупреждавам Румен Петков, набелязан за убиване от клана „Живков”, предупреждавам Ахмед Демир Доган, също набелязан за убиване. Предупреждавам всички дребни душици, работещи под чужда, враждебна на всичко Българско диктовка. Денят на разплата наближава и ние едва ли ще проявим тоя път милост и състрадание. Видяхме, че проявата на човещина към нечовеци ни струва скъпо, много скъпо. Простихме на евреите за падането на България под турско робство, простихме на турците за робството, простихме за кланетата и за кръвния данък, простихме и на комунистите за унищожението цвета на българската нация. И какво като простихме? Вместо благодарност видяхме само зло. Простихме и докарахме нещата дотам днешна България да се управлява от двама евреи-педераси и един ислямизиран евреин-педофил. Прошка вече няма да има. Прошките свършиха. Прошките се оказаха смъртоносни за нас, а ние не искаме да умираме. Та нека онези, които познаят себе си в предупреждението да внимават когато сеят семената на омразата. Ще пожънат плодовете на ненавистта. Вятърът на Промяната вече е задухал над българската земя и да не засвири под краката на някои продажни съдии… Сега очаквам да ме упрекнат, че призовавам към смърт. Да, призовавам. Смъртта на един виновен спасява живота на хиляди невинни. За да живеят честните хора, за да живеят достойните, недостойните трябва да бъдат избесени.
Предупреждавам и нашите приятели да не проявяват равнодушие. Вчера бях аз, днес е Мещера, утре може да е всеки от нас. Защото всички ние, които надигаме глас в защита на Българското, всички ние сме набелязани. Погледнете на какъв терор е подложен проф. Янко Янков, прочетете на какъв терор е подложен и Григор Симов. На терор са подложени всички българи, проявяващи съвест и българско самосъзнание. Идеята е, когато унищожат нас, по този начин да унищожат съпротивителните сили на българската нация, за да се справят по-лесно и по-тихо с нея. Крайната цел е физическото ликвидиране и на последния останал българин. С тая цел ние няма да се примирим и ще водим войната по правила, създадени от нас. Вземете византийските хронисти и прочетете как те се оплакват, че българите не воюват по техните, по византийските правила, а си създават свои. Когато изродените закони престават да ни служат, когато изродените закони почнат да служат само и единствено за нашето унищожение, ние получаваме правото да създадем свои, неподвластни на българоубийците закони и да заживеем съгласно тях.
И накрая една малка молба. Тези „съдии” не е лошо да бъдат снимани, за да ги разпознаем утре по-лесно. Утре, когато вятърът на Промяната ще засвири под краката им.
***
Има смърт, от която България печели, колкото и цинично да звучат думите. Има смърт, от която България губи. Гадното в случая е, че след смърт, от която България печели, нашите управници и подвластните им дезинформационни средства изливат потоци сълзи, та после се случват разни наводнения. А след смърт, от която страната и нацията ни губят, тези уж държавници на несъществуващата ни държава се преструват, че абсолютно нищо не се е случило. И даже въздъхват с облекчение: "Още един от ТЯХ си отиде".
Понякога се питам защо най-големи проблеми се струпват именно върху главите на хората, от които България и българската нация най-много се нуждаят? Дали проблемите са лични или са национални, проблеми на цялата нация? И ако все пак наречем проблема личен, длъжни сме да поясним. В бивша България проблеми имат най-вече личностите. Питам се и дали без личности ще има България. Питам се, а няма кой да ми отговори. Които бяха в състояние да отговорят измряха. Останалите не знаят. Останалите не разбират. Останалите, останалите… скоро и тях няма да ги има. Знаете ли защо няма да ги има?
Личностите правят света по-красив, по-справедлив, по-човечен. Личностите оживяват този свят. И обратно – силите, които са против личностите не искат красота, не искат справедливост, не искат човечност. Не искат Живот. Те искат само смърт. Обещавам ви – Смъртта неизбежно ще дойде, когато последната личност си отиде от нас.
Ангел Грънчаров – Елтимир