ВАЖНО..!!! да се прехвърли в матеряли

www.philosophybulgaria.org/books/Riskove.pdf

Това е официално изследване на института за философски иследвания към БАН на тема: РИСКОВЕ ЗА БЪЛГАРИЯ ОТ ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И ТЕРОРИЗЪМ..!!!

Сравнете какаво казват аналитиците и каква е официалната позиция на "правителството" и "свободните" медии в България.....

Нека админите го прехвърлят в "матеряли" докато все още има достъп до до доклада...!!!

Е,поиграх си около час но се получи!
Качвам целият текст да си е тука на по-сигурно,пък админите си знаят.

---

1
ИНСТИТУТ ЗА ФИЛОСОФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
РИСКОВЕ ЗА БЪЛГАРИЯ
ОТ ИСЛЯМСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
И ТЕРОРИЗЪМ
ИК ИФИ–БАН
София
2005
2
РИСКОВЕ ЗА БЪЛГАРИЯ ОТ ИСЛЯМСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И ТЕРОРИЗЪМ
© Васил Проданов, Богдана Тодорова – съставители, предговор, 2005
© Васил Проданов, Иван Желев, Цветан Теофанов, Богдана Тодорова,
Славчо Велков, Стойчо Йотов, Недялко Ташев, Владимир Чуков, Фанка
Петрова, Бончо Асенов, Иван Бояджиев, Т. Стойчев, Димитър Йончев,
Валери Личев, Любомир Владимиров, Ивелина Иванова, Драган
Тодорович, Драголюб Джорджевич, Асен Колев, Жасмина Донкова,
Румен Мудров, Лилия Денкова, Петър Балкански, Станка Христова,
Мюмюн Тахир – автори, 2005.
© ИК ИФИ–БАН, 2005.
ISBN 954-91351-4-4
Кръгла маса
„ИМА ЛИ РИСКОВЕ ЗА БЪЛГАРИЯ
ОТ ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И
ТЕРОРИЗЪМ?
(възможни сценарии и превенции)“
ИНСТИТУТ ЗА ФИЛОСОФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
Проблемна група „Религия и национална сигурност“
3
Съдържание
Уводни думи .............................................................................................................. 7
ЧАСТ ПЪРВА.
РЕЛИГИОЗНО-ПОЛИТИЧЕСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И ТЕРОРИЗЪМ
Глава първа
ИМА ЛИ ОПАСНОСТ ОТ ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И
ТЕРОРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ? (Васил Проданов) ........................................... 11
1. Мисли за немислимото ............................................................................... 11
2. Средносрочни и дългосрочни прогнози за рискове от ислямски
фундаментализъм и тероризъм ................................................................ 14
3. Основни тенденции и предпоставки, които да бъдат следени
и регулирани в дългосрочен план ............................................................ 16
Бележки и литература .................................................................................... 35
Глава втора
ХРИСТИЯНСКИ И ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ ................... 38
1. Ислям и християнство (Иван Желев) ...................................................... 38
2. Християнският и ислямският фундаментализъм
(Цветан Теофанов) ...................................................................................... 43
3. Фундаментализмът: външни рискове с вътрешна рефлексия
(Богдана Тодорова) ....................................................................................... 57
Бележки и литература .................................................................................... 62
Глава трета
РЕЛИГИОЗНО МОТИВИРАНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ .................................... 67
1. Ислямският тероризъм и неговата основа (Славчо Велков) .............. 67
2. Религиозният фундаментализъм като фактор за верско, етническо
и държавно противопоставяне (Стойчо Йотов) ................................ 70
3. Религиозността на тероризма (Недялко Ташев) .................................... 75
Бележки и литература .................................................................................... 79
..........................9
4
Глава четвърта
ИСЛЯМИСТКИ ДВИЖЕНИЯ, РАДИКАЛЕН ИСЛЯМ И РИСКОВЕ
ЗА БЪЛГАРИЯ ....................................................................................................... 80
1. От ислямски към ислямистки движения (Владимир Чуков) ............. 80
2. Застрашена ли е България от ислямски фундаментализъм и
тероризъм? (Фанка Петрова) ................................................................... 89
3. Възможни рискове от радикален ислям в България (Бончо Асенов) ..93
Бележки и литература .................................................................................... 97
Глава пета
ПСИХОЛОГИЯ НА ТЕРОРИЗМА ................................................................... 99
1. Ислямският фундаментализъм и глобалният тероризъм като
заплаха за националната сигурност (Иван Бояджиев) ........................ 99
2. Ислямският тероризъм: история и съвременност (Т. Стойчев) .... 109
3. Ислямът и психологията на самоубийствените атентати
(Васил Проданов) ........................................................................................ 119
Бележки и литература .................................................................................. 137
ЧАСТ ВТОРА.
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ, ТЕРОРИЗЪМ
И НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ
Глава шеста
СОЦИАЛНИ КОНФЛИКТИ И НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ ......... 141
1. Ислямът и регионалните игри на сигурност (Димитър Йончев) ... 141
2. Граници, напрежения и социални конфликти (Валери Личев,
Любомир Владимиров) ............................................................................... 147
3. Страх или управление на конфликтите (Ивелина Иванова) .......... 154
Бележки и литература .................................................................................. 158
Глава седма
РОМИТЕ-МЮСЮЛМАНИ – ВЪЗМОЖЕН РИСК
ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ .......................................................... 160
1. Ромите за ислямския фундаментализъм на Балканите: „Не,
благодаря!“ (Драган Тодорович, Драголюб Джорджевич) .................. 160
2. Циганите-мюсюлмани и ислямският тероризъм (Асен Колев) ....... 172
Бележки и литература .................................................................................. 182
..............................139
5
Глава осма
РЕЛИГИОЗНИ ЦЕННОСТИ И ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА ................. 184
1. Понятието „религиозна ценностна система“ в съвременното
мултикултурно общество (Жасмина Донкова) ................................... 184
2. Религиозната толерантност в България и нейните граници
(Румен Мудров) ............................................................................................ 188
3. Религия и държавна политика (Лилия Денкова) ................................ 194
Бележки и литература .................................................................................. 199
Глава девета
ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, МОДЕРНИЗАЦИЯ И РЕИСЛЯМИЗАЦИЯ .......... 200
1. Абсурдите на ставащото в нашето съвремие (Петър Балкански) .. 200
2. Радикализацията на ислямския свят в условията на закъсняла
модернизация (Станка Христова) ....................................................... 205
3. Интеграция, свобода и сигурност (Мюмюн Тахир) ........................... 218
Бележки и литература .................................................................................. 225
Хроника
КРЪГЛА МАСА „ИМА ЛИ РИСКОВЕ ЗА БЪЛГАРИЯ ОТ ИСЛЯМСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И ТЕРОРИЗЪМ (възможни сценарии и
превенции)“ ................................................................................................................. 227
6
7
Уводни думи
Настоящият труд се роди в резултат на проведената на 28 февруари 2005 г.
кръгла маса на тема Има ли рискове за България от ислямски фундаментали-
зъм и тероризъм? Неин организатор бе Институтът за философски изследва-
ния при БАН, подпомогнат от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерс-
кия съвет на Р България и Академичен форум – 2007. Целта на кръглата маса
бе да направи анализ и да оцени дали са възможни сценарии за развитие на ис-
мямски фундаментализъм и оправдаван чрез исляма тероризъм в България и
какви би трябвало да бъдат мерките на превенция. Това е втората след 2004 г.
конференция, в организацията на която основна роля играе проблемната гру-
па „Религия и национална сигурност“ към Института за философски изслед-
вания, като идеята е подобни дискусии, събиращи учени, експерти и хора, ко-
ито вземат решения и реализират политика във връзка с проблемите на рели-
гията и сигурността, да станат ежегодни.
Докладите, изнесени на кръглата маса, станаха основа за подготовка на
този колективен труд, в чието написване се включиха и други специалисти.
Предизвикателството на неговото заглавие отразява нашето виждане за роля-
та на науката в решаването на социалните проблеми – тя трябва да анализира
възможни алтернативи на развитие на социалните процеси, да предупрежда-
ва за евентуални опасни посоки за обществото и да подпомага управленските
органи в търсене на най-перспективни с оглед сигурността и просперитета на
хората алтернативи на развитие.
През своята история след Освобождението България се е опазила от меж-
дурелигиозни и етнически конфликти, каквито е имало у съседите ни. У нас
не е имало арменски геноцид и многогодишна война срещу кюрдите, както в
съседна Турция. Не е имало междунационална и междуетническа война с хи-
ляди изгорени манастири, църкви и джамии, както на територията на бивша
Югославия. Не е имало продължително действащи терористични групи, както
в Гърция. Ние се гордеем с това, че политици и народ са спасили българските
евреи по време на Втората световна война. За отношенията между български-
те християни и българските мюсюлмани е характерен феноменът на комшу-
лука и толерантното взаимодействие. В България няма сериозни политичес-
ки сили, които да са под влияние на ислямски фундаментализъм, опитващи се
да използват религията за политически цели. Но ние днес живеем в глобален
свят, в който огромно количество процеси вътре в страната са все по-зави-
сими от външните въздействия и от острите противоречия на този глобален
свят. Страната ни е на границата между Близкия Изток и Европа. Възходът на
8
насилието в глобален план, мотивирано или легитимирано с помощта на рели-
гията и по-специално на исляма, макар и неговите причини да са икономичес-
ки и политически, е тенденция, която не може да бъде пренебрегвана. Глобал-
ните комуникации улесняват проникването на разрушителни за обществото
идеи и опасни фундаменталистки влияния. След 11 септември 2001 г. и съби-
тията в Афганистан и Ирак, след терористичните актове в Мадрид, мислейки
за бъдещите рискове на страната, се нуждаем от цялата налична експертна и
аналитична мощ на нашите специалисти, от анализ на всички възможни ал-
тернативи, за да могат те интелектуално да предвидят и предупредят за евен-
туални опасни тенденции в бъдеще, които могат да се зараждат още днес, за
които са нужни теоретически очи, за да бъдат видени, и гражданска отговор-
ност, за да бъдат казани.
Ако прогнозите на големи международни институции и аналитич-
ни структури са, че през следващите две десетилетия опасността от ислямс-
ки фундаментализъм и религиозно мотивиран тероризъм няма да отпадне, а
дори ще се засили и нито една държава не може да се смята застрахована сре-
щу подобна опасност, трябва да се замислим какво би могло да означава това
за нас. Ако в България има традиция на мирно съсъществуване на ислям и
християнство, трябва да мислим как да запазим тази традиция и да не извър-
шим грешки, направени в други балкански страни? Следва да наложим управ-
ленски политики, при които вярата на вярващите да служи за благото на Бъл-
гария и всички български граждани, а не за противопоставяния, конфликти и
„сблъсъци на цивилизации“? Ако печатът непрекъснато вдига тревога за въз-
действието на външни фондации и организации от Близкия Изток, Турция и
Западна Европа, участващи във финансирането на джамии, училища, курсо-
ве, програми за обучение, влияещи чрез чужди за нашето население версии на
исляма, трябва да се питаме какво означава това. Достатъчен ли е контролът
от страна на държавата върху мюсюлманските училища, програмите и препо-
давателите им, не се ли предлагат политически опасни версии на исляма, кои-
то в бъдеще могат да застрашат светския и демократичен характер на българ-
ската държава?
Тези и множество други въпроси се поставят и им се търсят отговори в
настоящата книга.
Проф. д.ф.н. Васил Проданов
Н.с. д-р Богдана Тодорова
9
Част първа
РЕЛИГИОЗНО-ПОЛИТИЧЕСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
И ТЕРОРИЗЪМ
10
11
Глава първа
ИМА ЛИ ОПАСНОСТ ОТ ИСЛЯМСКИ ФУНДА-
МЕНТАЛИЗЪМ И ТЕРОРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ?
Васил Проданов
1. Мисли за немислимото
2. Средносрочни и дългосрочни прогнози за рискове от
ислямски фундаментализъм и тероризъм
3. Основни тенденции и предпоставки, които да бъдат
следени и регулирани в дългосрочен план
Още в началото искам да кажа, че опасностите от ислямски тероризъм в
България, осъществяван от български граждани, са все още относително мал-
ки, макар и да не се изключват, но внос отвън е по-вероятен в контекста на
глобалните процеси. Както традицията на съвместно съжителство между мю-
сюлмани и християни, така и категоричният отказ на политиците от основни-
те политически сили да спекулират с религиозни противопоставяния играят
благоприятна роля.
1. МИСЛИ ЗА НЕМИСЛИМОТО
Защо поставяме тогава въпроса за евентуални рискове от ислямски терори-
зъм? За да анализираме определени тенденции и перспективи, а не един или друг
конкретен казус, който би трябвало да бъде предмет на управленски органи. Ра-
бота на науката е да предвижда, да анализира условията за развитие на определе-
ни процеси и да предупреждава, ако след време се появят някакви опасности. За-
щото и днес България не е застрахована от рискове от ислямски фундаментали-
зъм, а в перспектива и от ислямски тероризъм. Ако погледнем това, което стана
през последното десетилетие на различни места в света, ще открием, че именно
подценяването на скрити процеси и предпоставки води до ужасни следствия.
– Така беше на територията на бивша Югославия, така бе в Сараево, къде-
то степента на взаимна интеграция дори бе по-висока, но изведнъж се разпад-
на като картонена кула.
– Така беше до 11 септември 2001 г. в САЩ, където властите имаха разпо-
късана информация за нападение, но не успяха да организират адекватно про-
тиводействие.
– Така беше в Русия, където не смогнаха да предотвратят нито един от ак-
товете на тероризъм от Будьоновск до Беслан.
12
– Така беше доскоро и в Западна Европа, в която не е имало възродителен
процес през последните десетилетия и степента на търпимост и държавна орга-
низация са много по-високи. Въпреки това в мирна Холандия режисьорът Тео ван
Гог бе открит застрелян и доубит с нож от марокански ислямист, а разследванията
на холандските служби за сигурност откриха неподозирана преди това мащабна
ислямистка терористична мрежа в страната си. Изводът е, че независимо от опре-
делена ситуация досега, ние трябва да внимаваме за определени тенденции.
Следва също да имаме предвид, че глобализацията и движението на хора
рязко повишават опасността от пренос на тероризъм, от използване на гло-
балните комуникации за организация на всякакви действия, от нарастване на
вероятността за атаки с масов разрушителен характер, особено с химически и
биологични материали.
В същото време в нашето общество няма достатъчно яснота и развити ме-
ханизми на противодействие на средносрочни и дългосрочни опасности, лип-
сва методология за индикация на съотношението между краткосрочни, сред-
носрочни и дългосрочни предпоставки за терористични действия, мотивира-
ни, легитимирани чрез исляма. Политици и експерти в нашето общество са
разделени и с недостатъчно точна оценка за ситуацията, пред която сме изпра-
вени, което се вижда в противоположните позиции по един и същ проблем в
публичното пространство.
Първо. Няма единство в разбиранията на политическите сили по този
проблем. Има политически сили, остро поставящи въпроса, че има опасност
от ислямски фундаментализъм, на която не се обръща достатъчно внимание, и
такива, които смятат, че няма такава опасност. Сред политическите сили този
въпрос най-активно се поставя от ДСБ. В своята статия от 29 януари 2003 г.,
посветена на Ирак, И. Костов заявява: „Възползвайки се от демокрацията,
външни фактори направиха много опити и изхарчиха значителни финансо-
ви средства да се разпали верски екстремизъм сред българските мюсюлмани и
сред значителния брой приютени в страната ни лица от арабските страни.“1
Второ. Вътре след лидерите на ислямското вероизповедание имаме про-
тивоположни позиции в това отношение. През последните години те взаим-
но се обвиняват и опровергават за връзки с опасни арабски фондации и това
се възприема в контекста на битката за властови позиции сред българските
мюсюлмани. Ако следим техните публични оценки, проблемът за опасностите
най-остро и тревожно се поставя от Недим Генджев, докато например Фикри
Сали или Ридван Кадьов най-често твърдят, че става дума за измислици и из-
лизат с контраобвинения.
Трето. В печата също срещаме противоположни оценки – от стряскащи
заглавия за ислямски емисари, които създават дъга на нестабилност в Евро-
па, до твърдения, че става дума за преувеличения и за България няма никакви
опасности. Няма достатъчно съзнание за един нов асиметричен тип заплахи
за националната сигурност в контекста на нарастващата роля на религията в
световен план.
13
Четвърто. Има различия и противоречия между различните групи от на-
селението във връзка с опасността от ислямски фундаментализъм и тероризъм.
Според представително за страната социологическо проучване на „Алфа рисърч“
от февруари 2003 г. на въпроса „Кои са основните заплахи за националната си-
гурност?“ 11 % от българските граждани смятат, че това е ислямският фундамен-
тализъм (през 1999 г. са били 17 %), а 37 % смятат, че страната е заплашена от те-
рористични действия (през 1999 г. са били 23 %). Това обаче са по-ниски стойнос-
ти в сравнение с онези, които наблюдаваме в САЩ или Западна Европа.
Пето. Има противоречия между вижданията на правозащитни органи-
зации като Хелзинкски наблюдател и действията на правителството, както и
между тази организация и експерти по исляма. Известно е, че тази органи-
зация протестира преди няколко години срещу изгонването от България на
лица, намиращи се под влияние на радикални ислямски възгледи, оценени
като опасност за националната сигурност. А неотдавна един от нашите извест-
ни експерти по исляма е бил извикан в тази организация и запитан какво има
против това Ал-Каида да строи у нас джамии.
Противоречивостта на говоренето в публичното пространство по тази
тематика е израз на две основни причини:
Първата от тях е свързана с факта, че както активното публично говорене за
заплаха, така и категоричните твърдения, че такава няма твърде често са неотде-
лими от определени лични и политически интереси. Обществото не е единно от
гледна точка на възприятията на интересите си в тази област, разделено е, което
прави невъзможно изработването и провеждането на ефективна политика.
Втората причина е концептуална и познавателна – липсата на ясни отго-
вори на няколко основни въпроса:
– За отношението между непосредствени рискове от терористични дейст-
вия, проучването и блокирането на които е работа на органите за сигурност, и
рисковете в средносрочен и дългосрочен план, които са свързани с много по-
сложни каузални вериги и тенденции, изглеждащи в момента незначителни,
второстепенни, но които след определен период, поради нашето недоглежда-
не, могат да доведат до много тежки последствия.
– За отношението между религиозни права и сигурност: ние живеем в об-
щество, в което се акцентира силно върху индивидуалните и колективните ре-
лигиозни права и свободи, като правозащитните организации са много крес-
ливи в опазването им. Стои обаче въпросът къде са границите на определени
права и свободи, кога те се превръщат в опасност за сигурността на общест-
вото, има ли някакви критерии това обективно да се прецени? А добре е из-
вестно, че след 11 септември 2001 г. в света като цяло върви преоценка на от-
ношението между права и сигурност, като обществата и държавите все повече
осъзнават, че в тази област в цял ред случаи определени права трябва да бъдат
ограничавани за сметка на сигурността. Както в САЩ и Западна Европа има
тенденция на преосмисляне на сложните баланси между религиозни права и
сигурност, това би трябвало до стане и у нас.
14
– За отношението между отбранителна и превантивна реакция: като се
има предвид, че последствията от един съвременен терористичен акт при
днешните технологии може да бъде фатален за много хора и закъсняването
на реакцията може да има жестоки последствия, ние се нуждаем от много по-
строг мониторинг върху явления, които не изглеждат в момента опасност, но
утре могат да станат такава. Оттук и необходимостта от превенция в широкия
смисъл на думата. И по отношение на рисковете от ислямски фундаментали-
зъм и тероризъм се нуждаем не просто от контрол за това дали няма да се по-
явят някакви членове или симпатизанти на Ал-Каида например в България, а
от широка превенция за блокиране на лица и тенденции, които на пръв поглед
не представляват опасност, но при определено развитие на събитията могат да
се превърнат в такава и тогава ще бъде късно.
– За това каква е мярата на публичното говорене по тази тема и на съот-
ношението му с експертния анализ: защото факт е, че по закона на Томпсън
за самооправдаващите се прогнози, създаването чрез излишен медиен шум на
публични очаквания, че нещо може да стане, би могло да бъде фактор в създа-
ването му, като породи ненужни антиислямски нагласи, които пък да затвър-
дят определени ислямски идентичности и това да има отрицателен резултат.
Очевидно е, че е необходимо спазването на някаква мяра на безопасност при
публичното говорене по този въпрос, адекватно съотношение между публич-
но политическо говорене и експертна дейност в тази област.
Като цяло страната днес е изправена пред една ситуация, при която в гло-
бален план има ерозия на функцията национална сигурност, отслабваща авто-
ритета на държавата и основанието, което хората намират да се идентифици-
рат със своята държава, търсейки вместо това идентификация със субнаци-
онални и транснационални групи.2 Ако става дума за световна тенденция на
засилено участие на религията в идентичността и за сблъсъци на религиозна
основа, които ще дестабилизират и дезинтегрират една или друга държава, в
каква степен подобна тенденция е валидна и за страна като България?
2. СРЕДНОСРОЧНИ И ДЪЛГОСРОЧНИ ПРОГНОЗИ
ЗА РИСКОВЕ ОТ ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
И ТЕРОРИЗЪМ
Факт е наличието на средносрочни и дългосрочни прогнози за рискове от
ислямски тероризъм в България, които изискват нашия внимателен анализ и
реакция. В прогнозите „Глобални тенденции 2020“ на аналитиците от амери-
канските разузнавателни агенции и около 1000 водещи неправителствени екс-
перти от целия свят се изтъква, че през следващите 15 години политическият
ислям ще бъде мощна сила и можем евентуално да очакваме възход на идеоло-
гията на джихад и по-нататъшно въздействие на религиозността върху единс-
твото на държавите и потенциала за конфликт.
15
Изводът, който се прави там, е: „Ключовите фактори, които пораждат
международния тероризъм, не показват признаци на затихване през след-
ващите 15 години. Улеснено от глобалните комуникации, възраждането на
ислямската идентичност ще създаде рамка за разпространението на радикал-
ната ислямистка идеология както в Близкия Изток, така и извън него, вклю-
чително и в Югоизточна Азия, Централна Азия и Западна Европа, където ре-
лигиозната идентичност не е била традиционно така силна. Това възраждане
ще бъде придружено от задълбочаваща се солидарност между мюсюлманите,
въвлечени в национални или регионални сепаратистки борби, както е в Па-
лестина, Чечня, Ирак, Кашмир, Минданао и Южен Тайланд, и като реакция
на правителствени репресии, корупция, неефективност. Неформалните мре-
жи на благотворителни фондации, ислямски училища (медресета), неформал-
ни ислямски банкови системи (hawalas) и други механизми ще продължат да
процъфтяват и да бъдат експлоатирани от радикални елементи; отчуждението
между безработните млади хора ще попълва редовете на онези, които са уяз-
вими за рекрутиране от терористите... Информационните технологии, даващи
възможност за незабавна връзка, комуникация и обучение, ще дадат възмож-
ност на терористичната заплаха да стане все по-децентрализирана, развиваща
се в еклектична съвкупност от групи, клетки и индивиди, нямащи нужда от
постоянна главна квартира, която да планира и провежда операции. Обучава-
щите материали, ръководствата за насочване към една или друга цел, оръжи-
ята, обясненията как да се действа, събирането на средства ще станат вирту-
ални (т.е. онлайн).“3
Очаква се, че нарастващата обвързаност чрез интернет ще доведе до разг-
ръщане на транснационални виртуални общности по интереси. Това е тенден-
ция, която може да усложни способността на държавата и глобалните инсти-
туции да генерират вътрешен консенсус, да налагат решения и би могла даже
да предизвика тяхната власт и легитимност. Групи, основани на обща религи-
озна, културна, етническа или друга принадлежност, могат да бъдат разкъсани
между техните национални лоялности и други идентичности.4 Разпростране-
нието на радикалния ислям ще има значително глобално въздействие, воде-
що към 2020 г. до обединяване на разпръснати етнически и национални групи
и може би до създаване на власт, която отива отвъд националните граници.
Затова именно един от четирите възможни сценария на развитие на света до
2020 г. е „Нов Халифат“, като се изтъква, че „революцията в информационните
технологии ще засили сблъсъка между Западния и Мюсюлманския свят“5.
Знаменателно е, че в картата на ключови региони на радикални ислямски
активности от 1992 г. насам, направена от ЦРУ и представена в прогнозите на
американските разузнавателни агенции, България попада сред страните и те-
риториите, където има базирани радикални ислямисти или граждани, които
са преминали през „джихад-тренировки или опит в реални битки“.6
16
3. ОСНОВНИ ТЕНДЕНЦИИ И ПРЕДПОСТАВКИ,
КОИТО ДА БЪДАТ СЛЕДЕНИ И РЕГУЛИРАНИ
В ДЪЛГОСРОЧЕН ПЛАН
Кои са предпоставките за появата и развитието на терористични дейст-
вия, имащи религиозни основа? Както при всички противоречия и конфлик-
ти, не бихме могли да намерим тяхното обяснение само чрез един отделен фак-
тор. Защото ислямският фундаментализъм и тероризъм стават възможни при
определени условия и съчетанието на множество причини, условия, предпос-
тавки. Те имат комплексен и системен характер. Ислямът има мотивираща,
светогледна и легитимираща роля при появата на конфликти, резултат на мно-
жество причини, но след като започне да изпълнява тази си роля, той може
да придобие самостоятелна динамика при участието в тези конфликти. В слу-
чая ислямът играе ролята на системообразуващ елемент в цялостна система от
конфликтни отношения. Като такъв той дава своето отражение, интерпрета-
ции, смисли, възприятия на всеки специфичен конфликт.
3.1. Ситуацията с ислямската религия и мониторинг върху
опасни тенденции
Ислямът, както и християнството, притежава множество различни нап-
равления, адаптирани към различни обстоятелства, култури и история, ак-
центиращи на различни значения в ислямските текстове и на различни ис-
торически събития. Разграничението между тях може да бъде правено върху
основата на различни класификационни принципи. Факт е например, че има
различия между сунити и шиити или между исляма в арабския свят и исляма
в най-голямата ислямска страна в света – Индонезия. От своя страна сунизмът
и шиизмът не са единни и непротиворечиви, а са свързани с множество раз-
лични течения, секти и школи, всяка от които претендира да бъде представи-
тел и интерпретатор на „истинския ислям“. Аз ще се опирам на разграничени-
ето на три типа ислям – битово-традиционен, умерено-политически и ради-
кален. Битово-традиционният и умереният са толерантни и мирни, за разли-
ка от радикалния. В България имаме битово-традиционен ислям. Това, което
характеризира битово-традиционния ислям е липсата на претенции за изява
на политическо равнище, приемане на разделението между светска държава и
църква. Такъв е в основни линии ислямът, какъвто се опитва да го ограничи
извън структурите на държавата в Турция Ататюрк. Вторият вид ислям е уме-
реният ислямски фундаментализъм. Той е толерантен и мирен, но не приз-
нава разделението между ислям и държава. В този смисъл ислямският фунда-
ментализъм и политическият ислям са преплитащи се феномени. Ислямският
фундаментализъм като завръщане към оригиналните идеи на исляма е по сво-
ята същност политически, но може да бъде както умерен, така и радикален.
17
В този дух някои специалисти по тероризъм разграничават ислямски и
ислямистки движения. Ислямските движения използват ненасилствени сред-
ства, но в крайна сметка може да са насочени към възстановяването на мина-
лото във формата на единна ислямска държава (Халифат), чиято конституция
е ислямското право. Тъй като характерно за исляма е, че при него няма разли-
чие между религия и политика, тези групи привличат подкрепа чрез полити-
чески усилия, свързани със социални и културни дейности. За разлика от тях
ислямистите или представителите на радикалния ислям използват екстре-
мистки действия и водят джихад за постигане на своите цели.
Като размишляваме за ролята на исляма, трябва да имаме предвид някол-
ко момента:
Първо. Поначало религиозните системи са твърде синкретични и функци-
онално и каузално обвързани с околната среда, като техните функции и интер-
претации на съответните идеи са зависими от тази среда. Не би било вярно да
се каже, че само ислямът предлага религиозни мотиви за насилие. Такива мо-
жем да открием у всички религии – под флага на християнството се осъщес-
твяват Вартоломеевата нощ, инквизицията, кръстоносните походи, религиоз-
ните войни, довели до смъртта на милиони хора. Очевидно е, че използването
на религиозни мотиви за насилие е силно обусловено от определени социални
условия, към които се адаптира съответната религия. Нещо повече – това, ко-
ето отличава ислямът в доктринално отношение, е наистина неговата толеран-
тност, особено към религиите, с които има общ произход – християнството и
юдаизма. В същото време обаче той има характеристики, които при радикал-
на смяна на ситуацията, при наличието на съответни социални обстоятелства
предпоставят радикализацията му. Той се опитва да адаптира обстоятелствата
към себе си и когато тези обстоятелства в процеса на модернизация започнат
да се променят, възниква силно конфликтна ситуация, която води до транс-
формации, активизиращи радикални интерпретации на съпротива в рамките
на исляма.
Второ. Има религии, които съдържат вътре в себе си много силни полити-
чески и правни системи, бивайки неотделими от тях. Така е например с юдейс-
твото и исляма, за разлика от християнството. Това обаче прави от юдейство-
то и исляма религии с по-мощен политически ресурс. Вярно е, че православи-
ето изглежда традиционно обвързано с държавата, но то не притежава само по
себе си значим политически потенциал. От една страна, то е свързано с тради-
цията на цезаро-папизма, т.е. с господството на светската власт над религиоз-
ната, подчинението му на светската власт, а не обратното. От друга страна, то
не притежава и доктринално, и като практика каквито и да е връзки с правна-
та система, не предлага закони на светската власт, нито модел на социално-по-
литическо устройство, опира се на идеята „Божието – богу, кесаревото – кеса-
рю“. Затова и секуларизация като ключова характеристика на модернизацията
18
се извършва безпроблемно в православните страни. При исляма по принцип
имаме различна ситуация.
От една страна, това е органично обвързана с правото и законите рели-
гия. Ислямът набляга на определени правила на поведение, които за разлика
от християнството са специфицирани в правни детайли. Тези правила на по-
ведение не могат да бъдат интерпретирани светски. Легализмът, съдържащ се
в ислямската религия, прави законите на държавата неотделими от религия-
та. В този смисъл освен инструмент за духовно ръководство, коранът е правен
компендиум, предполагащ създаването на определен социален и политически
порядък.7 Макар понятието за шериат да е много по-широко от „закон“, то е
кодифицирано в правни термини, поради което неговото съдържание за мю-
сюлманите навсякъде се възприема и като божието законодателство, стоящо в
основата на правната система на държавата.8 От друга страна, политическото
също е вътрешно инкорпорирано в исляма и първите деления в него възник-
ват на политическа основа. Мохамед е пророк, държавен деец и военачалник,
за разлика от Христос, който си остава само пророк. Той стои едновременно
начело на исляма като религия и на неговата държава, поради което ислямът
е силно политизиран. Затова християнският фундаментализъм като завръща-
не към първоначалата на християнството, каквото то се създава от Христос,
е свързан с обръщане към определени ценности, но не имплицира директно
виждания за държавата, докато ислямският фундаментализъм като завръща-
не към първоначалата, каквито ги имаме при Мохамед, е обръщане по същес-
тво не само към ценности, но и към политическа и правна система, чрез която
единствено могат да бъдат реализирани. Затова и съвременната активност на
исляма не може да бъде обяснена само със съществуващите социални обстоя-
телства, тя не е само маска на някакви социални противоречия. Радикалните
ислямистки движения се опират на определени текстове на исляма, пренеб-
регвани или непознавани от огромната част от мюсюлманите, и твърдят, че
дават своя адекватна интерпретация на тези текстове, оправдаваща тяхната
насилствена активност. Във всеки случчай ислямът е по своята същност по-
литическа религия, т.е. много трудно подлежи на секуларизация, на отделяне
от държавата и официално изисква законите на шериата. Там, където имаме
такова отделяне, както е в Турция, то става с огън и кръв и жестока система
на контрол в продължение вече на 80 години.9 Вярно е, че днес има модерни-
затори в ислямските страни, опитващи се да наложат нова интерпретация на
исляма, при която трансцендентната власт се оставя на Аллах, а понятието за
халиф се интерпретира в широкия смисъл като „народ“, за да се обоснове дава-
нето на властта в ръцете на гражданите. Това обаче остава засега маргинална
позиция в интерпретацията на исляма.
Трето. Факт е, че поради съчетанието на множество различни причини
именно радикалната интерпретация на исляма се превръща в духовно и идео-
19
логическо оправдание на битката срещу Запада и изобщо срещу светските ре-
жими. Той е каузата, която придава смисъл на действията на онези, които во-
дят битка на живот и смърт. Насра Хасан, пакистански журналист, интервюи-
ращ 250 мюсюлмани, готови за мъченическа самоубийствена смърт, открива,
че всички те са силно религиозни и трябва да бъдат убедени в религиозната
оправданост на техните действия.10 Тази оправданост идва чрез множество-
то значения на понятието за „джихад“. То е многозначно и факт е, че съдържа
и различни ненасилствени смисли, но същевременно от най-ранните етапи
на развитието на исляма в него се съдържа и понятието за „свещена война“.11
Джихадът мобилизира и мотивира мюсюлманина да изпълни своя религиозен
дълг на война срещу неверниците с очакването, че ако бъде убит на бойното
поле, ще се превърне в мъченик и ще отиде направо в рая.12 Тук всъщност има-
ме една подсилена със съответна посмъртна награда ислямска версия на пър-
вия основен принцип на «справедливата война», какъвто го формулира няко-

га Августин Блажени.
Оттук и отговорът на въпроса какви трябва да бъдат действията по отно-
шение на религията, за да имаме блокиране на рискове от ислямски терори-
зъм. Те са подкрепа за традиционно-битовия ислям в България. Характерни за
него са няколко основни момента:
Първо. Той се проявява на битово равнище преди всичко чрез традицион-
ната празнично-обредна система, така както християнството на българските
граждани се проявява преди всичко чрез почитане на празници като Коледа,
Великден, задушници, имени дни, погребения и пр. На това равнище той е ре-
гулатор на всекидневното поведение, имащ позитивна социализираща роля и
утвърждаващ базисни морални ценности против лъжата, кражбата, за спра-
ведливост.
Второ. Това е ислям, който се е утвърдил в резултат на над сто и двадесет
годишно развитие на модерна държава в България, която се опира на запад-
ноевропейските принципи на отделяне на държавата от църквата и свобода-
та на съвестта. Той не претендира за политически позиции, нито спекулира с
политиката, не се опитва да налага ислямско законодателство, не служи като
основа на политическо поведение или политически идеологии. В този смисъл
българският традиционно-битов ислям притежава – в резултат на историчес-
ко развитие – онези характеристики, които в момента някои ислямски модер-
низатори се опитват да вложат в тази религия в ислямските страни, тълкувай-
ки я секуларистки в дух на отделяне на светското от религиозното, на държа-
вата от религията.
Трето. Това е ислям, който има дълга традиция на мирно съсъществуване
с други религиозни общности, на взаимно уважение с тях. Дори, когато него-
ви изкушени от религиозната литература адепти споменават думата „джихад“,
те утвърждават неговите мирни и неконфронтационни значения. Затова и ис-
20
лямското население у нас, свързано с тази традиция, демонстрира традици-
онно висока степен на толерантност и диалогичност във взаимодействията с
другите. Независимо от факта, че степента на религиозност сред мюсюлмани-
те винаги е била значително по-висока отколкото сред християните, същест-
вува висока степен на религиозна търпимост. В социологическо проучване от
1994 г. за съжителството между мюсюлмани и християни в страната се прави
извод, че религиозният фанатизъм няма значими шансове в България.13
През последните години обаче наблюдаваме опасни тенденции на ерозия
на този традиционно-битов ислям и замяната му с версии на политически ис-
лям, идващи от Турция и от Близкия Изток. По времето на социализма исля-
мът официално бе отделен от държавата, но мюфтийството получаваше дър-
жавна субсидия, необходима за неговата дейност. След рухването на социа-
лизма тази субсидия бе премахната и – изправили се пред липсата на средс-
тва – представителите на мюсюлманското вероизповедание се обърнаха към
„спонсори“, идващи от Турция и Арабските страни, които от своя страна ста-
наха вносител на опасни за държавата интерпретации и течения на исляма.
Със средства, идващи отвън, се извършва ускорен строеж на джамии дори, ко-
гато няма достатъчно вярващи. Така ислямското вероизповедание бива тлас-
кано към превръщането му в част от ислямската мрежа, идваща от Близкия
Изток и Турция и отиваща към Западна Европа. Това създава предпоставки да
бъде подчинено на опасни за българската държава и общество тенденции.
Преди време в дискусия по радио Нова Европа един от лидерите на бъл-
гарските мюсюлмани заяви, че подкрепя шериата с убийството, например, с
камъни при изневяра и не вижда нищо страшно в него, а така също, че уаха-
бизмът е безобидна и безопасна версия на исляма. Мисля, че такива схваща-
ния трябва категорично да бъдат отхвърляни. Уахабизмът е типична форма на
политически ислям (ислямски фундаментализъм), който съществува както в
умерени версии в Саудитска Арабия, така и в радикални и терористични, но
и при единия и другия имаме едни цели, но различни средства. Затова и едно-
то, и другото би следвало категорично да бъдат отхвърлени и контролирани
от органите за сигурност. Това означава реакция срещу идващите от различ-
ни посоки благотворителни ислямски фондации, които по принцип са свърза-
ни с разпространение на политическия ислям навсякъде по света, макар и да
правят най-често това с благотворителни мерки в социалната и образовател-
ната област и строежа на джамии. Тези мерки обаче създават предпоставки за
следващ, по-опасен стадий, защото формират ядра от хора с мощна автономна
религиозна мотивация.
Какво би следвало да се направи при тези обстоятелства?
Първо. Запазването на традицията за отделяне на религията от държава-
та и ненамеса на религиозния фактор в политиката не означава, че държава-
та трябва да се откаже от събиране на информация и регулация на процесите,
21
свързани с функционирането на религията в гражданското общество. Ако в
световен план имаме нарастващо значение на религията и особено на исляма
за националната сигурност на държавите, то и информационните и регула-
ционни усилия на държавата трябва да са много по-силни и организирани в
сравнение с това, което наблюдаваме сега.
Второ. Нужни са радикални мерки за прекъсване на кадровото, финан-
совото, информационното, образователното, теологическото влияние на ис-
лямски организации, фондации, проповедници от Турция и Близкия Изток в
България. Там доминира политическият ислям в двете му версии – умерена и
радикална, мирна и агресивна, – но и двете не признават разделението на дър-
жавата и религията. Поради това дори умереният, мирният политически ис-
лям, който обаче се опира на идеята за ислямско право, може да бъде опасен,
защото на определен етап лесно става насилствен и агресивен. Сега органите
на сигурността реагират само при прояви на радикалния ислям, а не изобщо
на политическия ислям, който носи със себе си бъдещи опасности.
Трето. Следва да се отчита, че в исляма има множество различни тради-
ции. Те интерпретират по различен начин Корана и историята на исляма. Това
не е случайно като се имат предвид неговият метафоричен език и множеството
исторически напластявания в съдържанието на един или друг термин. Религи-
озните текстове не са строги аксиоматични системи и многозначността, кон-
текстуалността на всекидневния език предполагат различни тълкувания. За-
това едни и същи текстове се тълкуват по множество различни начини и това
е една от предпоставките във всяка от големите религии да се появяват нап-
равления със своя интерпретация, за която се претендира, че е „истинската“,
„вярната“, „автентичната“. При това между тях често пъти може да има не само
радикални различия, а между техните интерпретатори и свързаните с тях нап-
равления да се води жестока борба, при което всеки се опитва да наложи сво-
ята интерпретация като изразяваща „същността“ на доктрината. Затова исля-
мът също не е монолитен, а представлява плуралистична религиозна общност,
каквато е и християнството. Това дава възможност навсякъде по света един от
ключовете за борба срещу фундаментализма и тероризма да бъде откриването
на противопоставящи се сили вътре в самата ислямска общност, формирани
от страна на онези, които не приемат радикалните версии на исляма.
В своите усилия да се противопостави на политическия ислям държавата
следва да се опира на онези лидери и организации на ислямското население в
България, които защитават интерпретациите и практиката на сложилия се в
страната традиционно-битов ислям срещу външните опити той да бъде тран-
сформиран и у нас да бъдат създадени ядра от съмишленици на радикалния
ислям. ДПС като либерална партия се утвърди като една светска организация,
която не се опира на исляма с неговите религиозни догми – и тази негова по-
зиция би следвало да се подкрепя. В крайна сметка трябва да бъде спрян опас-
22
ният процес на налагане на радикални интерпретации на исляма сред българ-
ски граждани и включване на българския ислям и българските мюсюлмани в
глобалните ислямски мрежи с център в Близкия Изток, утвърждаващи поли-
тическия ислям, въздействието на исляма върху държавата и върху полити-
ческите процеси в глобален план.
3.2. Социално-икономически неравенства и маргинализа-
ция като дългосрочни предпоставки за радикален ислям
Факт е, че една от ключовите предпоставки за възникване на конфликти
са ситуациите на социалноикономическите различия и противопоставяния.
Неслучайно възходът на ислямския фундаментализъм и тероризъм се свързва
и с провалилите се опити за социално-икономическа модернизация в редица
ислямски страни и появата там на големи маси бедно, живеещо в нищета на-
селение.14 В този смисъл религиозните конфликти биха могли да се тълкуват
и като маска на социално-икономически противоречия. Но това е само едната
от техните страни, защото религиозните конфликти притежават и своя собст-
вена динамика, свързана със специфичната мотивационна, ценностна, легити-
мираща едно или друго поведение сила на исляма. Социално-икономическите
противоречия рязко засилват своя конфликтен потециал, когато те съвпадат с
религиозни и етнически разделения и противопоставяния. Именно тогава ре-
лигията и национализмът може да се превърнат в обяснителни и мобилизаци-
онни механизми за реагиране на тези социално икономически противоречия.
Имайки предвид това, можем да кажем следното за дългосрочните опасности,
които изскват реакция на управленски органи:
Първо. Общата социалноикономическа ситуация на обедняване на големи
маси от хора и срив на контролните системи прави нашия регион по-лесна цел
на организации като „Ал-Каида“. За това допринася и високото ниво на коруп-
ция в него. Освен това обедняването прави този регион податлив на въздейст-
вието на различни ислямски благотворителни фондации, чрез които могат да
проникнат всякакви сили.
Второ. Маргинализацията на големи маси от хора както в техните собст-
вени страни, така и като емигранти в други регияни в условията на глобали-
зация и агресивен икономически и политически натиск от развитите западни
държави, паралелно с опитите за вестернизация и модернизация на ислямс-
кия свят, играят ключова роля за възхода на тероризма и фундаментализма.
Традиционно понятието маргиналност е свързано с неинтегрираност на ин-
дивидите в своята общност, пребиваване в състояние частично вътре, частич-
но вън от своята група, споделянето на живота и традициите на две различни
групи, съществуването като „културен хибрид“. Маргиналът е човек, напус-
нал една култура, страна, съсловие, класа, група, но неприобщил се достатъч-
23
но към ценностите и начина на живот на друга, а маргиналността е промеж-
дутъчност на положението на индивида или групите, заемащи погранично по-
ложение в определен слой, група, класа, общество.15 Точно в такова състояние
се намират големи маси от хора в условията на бърза модернизация, когато
традиционните им общности са в криза, а те не могат да създадат или да се ин-
тегрират в общности от модерен тип. Такава е и ситуацията на мюсюлманите
емигранти в развитите страни, където противоречието между културата на
своята общност и вестернизирания свят се усеща като заплаха за собственото
съществуване и това ражда агресивна реакция на атавистично връщане назад
към някакви „автентични корени“ – в случая това са „корените“ на исляма.
Социалното неравенство и изолацията на турското и българомохамедан-
ското население може да създаде подобни предпоставки и у нас. В редица ре-
гиони на страната, в Кърджалийско например, турското ислямско население е
капсулирано в бедни на ресурси и информация общности, чиито информаци-
онни контакти в света са доминирани от новата джамия, построена или поп-
равена с пари от някоя чужда фондация, и сателитната антена за турската те-
левизия. От своя страна българомохамеданското население е типична марги-
нална общност – „културен хибрид“, при който бягството от маргиналността
по отношение на всяка от двете култури – българска и ислямска – се реализи-
ра в бягство и агресивно прегръщане на едната от двете идентичности.
Трето. Още по-голяма е маргинализацията в големи гета на ромското ис-
лямско население в България, което е предпоставка за бързи тенденции на
промени в религиозната ситуация сред него в две посоки – мисионерска дей-
ност на протестантски секти, която е по-слаба тенденция, според мен, и исля-
мизация, която е по-силната. Според изследване на Световната банка ромите
у нас са 8 пъти по-бедни от етническите българи и тяхната маргинализация
нараства. Огромна маса от хора няма никакви трудови навици, живее в свят
на аномия и податливост на всякакви масови въздействия и проповедници
отвън.
Четвърто. Липсата на достатъчно контрол върху «сивата» и «черната»
икономика, високите равнища на престъпност, наличието на организирани
трансгранични престъпни групи е предпоставка за лесно «закупуване» и сът-
рудничество с лица и организации за целите на една или друга терористична
организация. Известно е, че при терористичния акт в Беслан в Руската феде-
рация войници пропускат камион с взрив, подкупени за една нищожна сума
в рубли.
Цялостната стратегия на социално-икономическо развитие, която прео-
долява огромната безработица сред мюсюлманското население, подобрява не-
говия бит и интеграция в системата, има така и свои позитивни следствия за
перспективите на религиозни конфликти и противопоставяния.
24
3.3. Образователни предпоставки
Когато говорим за образователните предпоставки на ислямския фунда-
ментализъм и тероризъм, следва да имаме предвид две тенденции. От една
страна, това е възходът на радикалния ислям в световен план с включване-
то в неговите редици през последните две десетилетия на голяма маса от ви-
сокообразована интелигенция, играеща роля на духовен и политически елит
на големите маси от маргинализирано и бедно население. Фундаменталист-
ки идеи обхващат значителна част от университетската младеж в ислямски-
те страни, а и част от онези, които се учат в университети в развитите стра-
ни. Сред тях има представители на научни институти, значителна част от ин-
женерно-техническата интелигенция, хуманитари, юристи. Сред ислямските
общности „не възрастните хора са най-религиозните, а младежите, не бедни-
те селяни, а вертикално мобилните, добре образованите бели якички и про-
фесионалисти: техен символ са студентките в турските медицински институ-
ти, които демонстрират религията си, носейки фереджета по време на учеб-
ните занятия“16. Млади и образовани ислямисти играят ролята на идеолози
и „внасят“ радикално съзнание сред масите, разгръщайки огромна публика-
ционна дейност, създавайки мощни организации, използвайки най-модерни
методи на пропаганда и асиметрична война. Както става по принцип и с пре-
дишни радикални движения в историята, немалка част от онези, които фор-
мулират техните идеи и интерпретации и играят ролята на най-активна част
от водачите им, немалка част от тях идват от относително заможни семейст-
ва, имат относително широки знания, но чувстват заплашени своята култура
и традиция от глобализационния натиск на Запада и се ангажират с полити-
ка на агресивно противопоставяне. В България елитът с относително висо-
ко образование сред мюсюлманското население е свързан със силна секулар-
на традиция, но не можем да изключваме, че сред множеството млади хора,
свързани с ислямската традиция, изпращани да учат по университети в Близ-
кия Изток или Турция, не е възможно попадането под влияние на такива ра-
дикални идеи, които да ги превърнат в лидери на агресивни ислямски групи
в нашата страна.
От друга страна, рекрутирането на редови кадри за радикалния ислям ста-
ва сред една голяма маса от бедно и неграмотно население, попаднало под уда-
рите на модернизацията и глобализацията. То лесно може да бъде използвано
като запалителна смес за всякакви цели. Поради икономически причини в ис-
лямските страни образованието не е задължително и множество родители ня-
мат условия да го осигурят за своите деца. Това се съчетава с факта, че липсата
на държавни училища навсякъде се компенсира с наличието на разположени
във всички райони ислямски религиозни школи, които дават не само безплат-
но образование, но и безплатна храна, подслон и дрехи, привличащи така ог-
ромно количество млади хора, които нямат друга перспектива в живота. Само
25
в Пакистан през 90-те години религиозните школи са били между 40 000 и 50
000 и там именно са обучавани афганистанските талибани.17
Подобни тенденции вървят и при нас сред ислямското и турското населе-
ние, където се разгръщат две противоположни тенденции. Първата е на уве-
личаващо се количество непосещаващи и отпадащи от държавните светс-
ки училища деца и юноши. Огромната част от ромското население не ходи на
училище или прекъсва след няколко години. В момента вече общо около 200
000 души са напълно неграмотни. Сред уязвимите райони са и турски махали
и селища, където децата до четвърти клас не могат да се научат да пишат доб-
ре, сочат пък данни от изследване, проведено от експерти на ООН през 2003 г.
Много от грамотните деца пък не знаели българските думички и затова изпис-
вали с кирилица турски думи, например "таушанчето" (вместо зайчето) подс-
качало в гората.18
Втората тенденция е свързана с факта на възход на ислямски училища,
повечето незаконни, които обаче осигуряват спане и храна за привличаните
бедни деца от турски, българомохамедански и ромски произход. В България
регистрираните мюсюлмански средни училища са само три – в Шумен, Мом-
чилград и Русе. Техните програми са утвърдени от МОН и в тях българчета
мюсюлмани след VIII клас учат ислям и се обучават за имами. Паралелно на
тях обаче през последните години в страната действат поне още седем ислямс-
ки училища, нерегистрирани никъде и без какъвто и да е контрол от страна на
държавата. В редица случаи обучението се води в джамиите, от имамите, а не в
самостоятелни постройки; никой няма достъп до часовете, децата, преподава-
телите, програмите, при все че често се проповядва не от българи, а от чужден-
ци. И никой не контролира как точно те тълкуват Свещения Коран пред деца-
та. Обучаваните в тях момичета са забрадени по типично арабски маниер, по
който не може да се види мюсюлманка в който и да е край на България. Същес-
твуват страхове, че тези училища са гнезда за създаване на фундаменталисти.
Допълнителни опасения поражда и фактът, че след като са завършили в тях,
вече над 100 деца са изпратени в арабски страни да продължат обучението си,
а там наистина липсва какъвто и да е контрол. За един от известните поддръж-
ници на тези незаконни школи се сочи районният мюфтия на Разград Мехмед
Аля. През последните години немалко шум се вдигна във връзка с незаконни-
те ислямски училища в пловдивското село Устина, исперихските села Делчево
и Ножарово, училището в Сърница на сириеца Муафак Ахмед ал Асад. За него
британският вестник "Гардиан" написа, че е уличен в ислямски фундаментали-
зъм и обучава бъдещи терористи в училището си в Сърница. Същественото е,
че в Сърница се обучават на уахабистка версия на исляма, разпространението
на която в Чечня се смята за една от важните предпоставки за появата на рели-
гиозен ислямски фундаментализъм и тероризъм. При това в повечето от тези
училища децата са на пълен пансион – там спят и се хранят, като част от тях
26
са сираци или на разведени родители и няма кой да ги издържа. През 2002 г. в
Нова Загора бе разбито нелегално ислямско училище.
В училището за имами в Устина, организирано от фондация «Давутоглу»,
повечето от децата, които идват тук, са циганчета, има деца от помашките
райони на страната, от неуки, разбити или бедни семейства, както и деца
без родители или родителски контрол. А един от лидерите на тази органи-
зация пише статии, възхваляващи чеченските ислямисти. Съществува тен-
денция религиозното обучение на децата да се прикрива под формата на кур-
сове за изучаване на арабски език, мениджмънт, маркетинг.19 Така има опас-
ност традиционният битов и отделен от държавата умерен ислям в България
да бъде заместен от версии, идващи от Близкия Изток, които са много по-аг-
ресивни. Разгръща се ясно очертана тенденция на реислямизация на традици-
онно ислямско население в страната, проявяваща се в повишаване на негова-
та религиозност и приемане на стил на поведение, което го изолира и проти-
вопоставя на останалите, прави го нещо коренно различно от доминиращата
светска среда в нашето общество.
При това липсва сериозен контрол върху лица от България, които се обу-
чават в ислямски структури в Близкия Изток и се връщат след това у нас, кое-
то може да ги превърне в преносители на опасности. По същество сега всички
ислямски училища в България – и регистрираните, и нерегистрираните, както
и Ислямският институт, – получават финансиране от Турция или Близкия Из-
ток и спонсорите се опитват да контролират програмите им и изпращат пре-
подаватели със своя интерпретация на исляма, отчуждаваща обучаваните от
българската традиция и нация. Стои въпросът и за блокиране на идващи от-
вън проповедници, спонсорства, ислямски структури – фирми, организации,
фондации. Трябва да се предотврати тенденцията на обръщане на български-
те мюсюлмани към арабския ислям и да се запазят традициите им. Смятам, че
взаимодействието с ислямски структури в страни, в които има силни прояви
на радикалния ислям или уахабизма, е заплаха за националната сигурност. В
този смисъл контактите не само с религиозни организации като „Ал Уак ал
Ислями“, пропагандиращи уахабистката форма на исляма, носят със себе си
рисков потенциал. Поначало подобен тип взаимодействия с взривоопасния
регион на Близкия Изток би следвало да се гледат под лупа. Факт е, че в Чечня
именно вносът на чуждия за страната уахабизъм от Саудитска Арабия стана
взривоопасен фактор за разгръщащите се там процеси.
Също така в Германия едва сега оцениха пренебрегването на факта, че
всички имами в ислямските школи в страната идват от Турция, заплащани от
турската държава. Оказало се обаче, че внасяният отвън ислям води до сблъ-
сък с основни ценности и норми на модерната светска германска държава. За-
това се предложи на турското правителство да спре изпращането на ислямски
учители и проповедници и започна създаването на факултети под държавен
27
контрол за подготовка в духа на европейския тип ислям. Очаква се той да до-
развие тълкуването на исляма, вкарвайки редица неща в него в исторически
контекст.
Какво би следвало да се прави при това положение у нас?
– Да се прекъсне образователната зависимост на исляма от външни про-
поведници и финанси. Ако Германия оценява като грешка приемането на има-
ми за обучение в ислям дори от Турция, то в още по-висока степен у нас този
процес трябва да бъде под максимален контрол. Заредено с множество опас-
ности е пристигането на мюсюлмански емисари отвън за краткотрайно или
дълготрайно пребиваване сред българските мюсюлмани. Негативни следст-
вия може да има фактът, че Турция се меси в обучението на български мюсюл-
мани, определя кои да бъдат приемани и то на турска бюджетна издръжка.20
– Да се закриват всички незаконни и неконтролирани от държавата шко-
ли и училища и да не се допуска появата на нови. Допускането на чуждо влия-
ние, финансиране и управление на делата на мюсюлманите в България е заре-
дено с тежки опасности в средносрочен и дългосрочен план.
– Обучение по проблемите на исляма да става само в рамките на държав-
ни структури и финансиране при контрол на програмите от страна на държа-
вата. Да не се допускат интерпретации по посока на политическия ислям при
обучението у нас. Да не се допуска обучение, което да изолира и противопос-
тавя българските мюсюлмани на останалите граждани в страната.
– Стотици деца и юноши от средите на мюсюлманското население у нас
през последните години са изпращани да учат в Ливан, Саудитска Арабия,
Йордания и други ислямски страни и никой не контролира с какви идеи се
връщат те в България и как те разпространяват тези идеи чрез незаконни и
безконтролни училища. Необходим е обрат в това отношение и стриктен кон-
трол над процеса, свързан с изпращането на български мюсюлмани на обуче-
ние в чужбина, на какво се учат там, къде се учат, дали след всяко обучение в
чужбина трябва да оставим тук след това да пренасят съответни идеи.
3.4. Демографски тенденции и мултиетнизация като пред-
поставки за ислямски тероризъм
Демографските предпоставки на ислямски тероризъм са между най-зна-
чимите в средносрочен и дългосрочен план. Две от тях са особено важни:
Първо. Това е наличието сред мюсюлманското население у нас на големи
младежки маргинализирани детско-юношески и младежки маси, които са бед-
ни и в същото време етнически и религиозно различни. Появява се нараст-
ващо количество необразовани, маргинализирани млади хора от мюсюлман-
ските малцинства, част от които поради това ще бъдат податливи на външ-
ни въздействия, радикализация и рекрутиране за евентуални терористични
28
цели. Според социологическо изследване на АССА-М от април 2004 г около
70 % от родените през 2003 г. деца в България са от малцинствата или от чуж-
денци.21 Тази все по-нарастваща по брой в сравнение с немюсюлманите етно-
религиозна масса от млади хора би могла да бъде хранителна среда на всякак-
ви радикални течения.
Второ. Това се съчетава с увеличаващия се брой имигрантски общности
от мюсюлмани в Европа като цяло и в България, които също биха могли при
определени условия да се обособяват и стават разсадник на евентуални опас-
ности. Факт е, че изгоненият през 2000 г. от България Ахмад Наим Мохамед
Муса вербува членове на организацията си от средите на арабски студенти и
бизнесмени от Судан, Йордания, Египет, Сирия и пр., като голямата част от
тях са използвали различни ислямски фондации, движения и търговски фир-
ми, чрез които са прикривали религиозната си дейност. В структурата, ръко-
водена от Муса, влизат 18 души, сред които и арабски граждани.
Като се има предвид бързото застаряване на българското население, през
следващите години България ще бъде принудена да приема големи имигрант-
ски маси в активна възраст. Още повече, че членството в ЕС ще превърне стра-
ната в привлекателен център за емигранти от третия свят и страните от ОНД.
В това отношение обаче трудно можем да бъдем оптимисти за интеграцията
на ислямското население като се имат предвид изводите, правени дори за Герма-
ния и Франция, че в тях «мултикултурният модел се е провалил», а поне една част
от чужденците не приемат законите на страната, в която живеят. Проблемите, с
които се сблъсква Западна Европа днес, са възникнали през последните десети-
лятия, но са останали незабелязани за дълго от обществото и политиците.
3.5. Разцепена идентичност и повишени опасности
Две групи в страната са сравнително по-застрашени от въздействие на ра-
дикалния ислям отвън – българомохамеданите и ромите. Ислямските фонда-
ции работят особено активно сред тях. Не е случайно, че „Ал Уакф ал ислами“
подкрепя училището в Сърница. Двойствената идентичност и вътрешната
раздвоеност на тези групи, както и специалната работа на външните ислямски
сили за разпространение на радикалния ислям сред тях представляват увели-
чен риск. А държавната стратегия за интеграция на малцинствата досега има
по-скоро отрицателни, отколкото положителни следствия и при тях се наблю-
дава нарастващо капсулиране в свой свят, откъснат от този на нацията.
Първо. Българомохамеданите с тяхната особена двойна идентичност –
български произход и език и ислямско вероизповедание – са обект на особен
интерес от арабския свят. Основна част от техните религиозни водачи са за-
вършили в арабски страни и налагат проарабска ориентация, внасяйки оттам
чужда за българските мюсюлмани обособяваща ги и отчуждаваща ги от дру-
гите български граждани религиозна идеология.
29
Второ. Подобна двойствена идентичност, опираща се на разделението на
обективното и субективното, имаме и при ромската група. По същество се
провежда възродителен процес сред това население, тласкащ го към наложе-
на му отвън нежелана идентичност. Появяващото се противоречие е зареде-
но с психологически взрив. По данни от преброяването от 2001 г. в България
живеят над 307 908 роми. Толкова са се самоопределили като роми, а тъй като
именно субективната идентификация стои в основата на идентичността, то
би следвало да приемем, че те са толкова. Известно е, че при „възродителния
процес“ срещу турското население у нас вместо субективното самоопреде-
ляне на преден план бе изведена идеята за обективната принадлежност към
българското население, подкрепяна с исторически и етнографски данни. Този
подход бе отхвърлен като диктаторски, авторитарен, насилствен и на негово
място бе поставено правото за субективно самоопределяне на своята принад-
лежност. Сега обаче, когато става дума за ромите, се действа отново по ста-
рому – на преден план се извежда обективният критерий. Специалисти, ме-
дии, политици непрекъснато изтъкват, че обективно техният брой бил някъ-
де между 715 000 и един милион души, отхвърляйки правото на тези хора на
самоидентификация. При това следва да се има предвид, че дори обективно
тези, които ние наричаме роми, са разделени на множество различни локал-
ни общности и там доминира локална идентичност, а не обща ромска. Десет-
ки фондации обаче и стотици милиони се хвърлят за изкуствено създаване
на ромска идентичност, език и т.н., насилствено отделяйки едно голямо коли-
чество хора от останалите български граждани. Дейността на тези фондации,
които по същество насилствено налагат обективен критерий, чрез който ня-
колко пъти да увеличат циганското население в България, води до изкустве-
но „оциганяване“ на България, до сепариране на голяма маса от хора в отдел-
на общност. Това е не по-малко вредна и с не по-малко опасни последствия
дейност от възродителния процес сред турското население. Държавата и осо-
бено гражданските организации следва да спрат възродителния процес сред
ромите, в който изкуствено раздуват и отделят като идентичност стотици хи-
ляди хора от останалото население. Това е вредно и – в средносрочен и дъл-
госрочен план – опасно за България, защото изкуствено създава двойствени
идентичности, обособява големи маси от хора, което би могло да бъде допъл-
нителен фактор за дезинтегративни въздействия и влияние на радикален и
фундаменталистки ислям сред това население.
Никак не е случайна особената активност на радикални ислямски струк-
тури сред това население. „Държавата е халифат“ – така е написано на знаме,
развято в ромския квартал през 2003 г. в Пазарджик над две къщи, където се
събират последователи на забранената ислямска секта „Халифат“, проповяд-
ваща радикален ислям и джихад. То стои там в продължение на четири месеца
без някой да му обърне внимание.
30
При това следва да се отбележи, че в опита за интеграция на различни ре-
лигиозни, културни, етнически общности държавата не успява засега да на-
мери адекватния баланс между това, което е различно, и онова, което е общо
между тях, между обособяване и взаимовръзка. Надали под маската на по-
литика за съблюдаване на идентичността трябва да допускаме обособяване и
сегрегация между различните общности в страната. Уважението към култура-
та и различието не може да бъде инструмент за фрагментизация и дезинтег-
рация на българското общество, на българската нация и българската държа-
ва. Стимулиране на разпада на единната национална култура върху етническа
основа би било опасно за страната. Под маската на уважение към различието
в много случаи по същество изкуствено се формира различие у отделни гру-
пи от населението, налага им се идентичност, противопоставяща ги, отблъск-
ваща ги, капсулираща ги, изолираща ги от останалото население, което носи
със себе си огромни рискове за всички. При това много важно е кой и как ще
интерпретира различното и общото. Ако се оставят пространства за произвол
в това отношение, то и последствията могат да бъдат непредвидими. Отбеляз-
вайки увеличаващото се количество емигранти в САЩ с различна етническа и
религиозна идентичност, които американската нация все по-трудно асимили-
ра и интегрира, Самюел Хънтингтън със страх говори за бъдещето на своята
страна: „Ако асимилацията не се осъществи САЩ, ще се превърнат в страна,
намираща се на линията на разлома, потенциално готова на гражданска вой-
на.“22 Ако в САЩ се страхуват от задълбочаването на религиозни различия и
противопоставяния, независимо от мощната и уникална традиция на интег-
рация на разнородно етнически и религиозно население, то много по-внима-
телни към тези процеси би трябвало да бъдат страни като нашата.
3.6. Глобализацията и европейската интеграция като пред-
поставки за тероризъм
Всички горепосочени предпоставки могат да се превърнат в каузални
фактори или катализатори за политически ислям и ислямски тероризъм при
активно външно въздействие, каквото очевидно ще се засилва, като се имат
предвид прогнозите и разгръщащата се глобализация. Оценките на американ-
ските разузнавателни органи са, че това, което става в Ирак, тепърва ще бъде
опасност за останалия свят. Там „бойците на джихад ще натрупат опит и ще се
включат в международните терористични групи“. Глобализацията и интернет
са предпоставка за разгръщане на глобален ислямски интернационал, в който
влизат хиляди организации, обвързани с хлабави организационни, финансо-
ви или само идейни взаимовръзки. В глобален план се финансират организа-
ции, преследващи религиозни, благотворителни, граждански цели, които рек-
рутират привърженици за радикалния ислям. Според С. Хънтингтън „джами-
31
ите могат да служат като бази и като прикритие, а битките между умерените и
войнстващите мюсюлмани за контрол над тях възпроизвеждат битките между
прокомунистически настроените и антикомунистите в американските проф-
съюзи през 30-те и 40-те години на ХХ в.“23
Не само в ислямските страни, но и на много други места в света се за-
силва значението, отдавано на религиозната идентичност. „Двайсет и първи
век започва като век на религията.“24 Не само ислямските фундаменталистки
движения, но и евангелисткото протестанство са във възход. Религията изг-
лежда все по-значима за идентичността на социални групи и нации на много
места. В САЩ – страната, представляваща световен икономически, полити-
чески, военен, културен хегемон, задаващ тон на процесите в глобален план,
това е ясно изразена тенденция. Там християнството изглежда все повече зна-
чимо като израз на идентичността на американската нация. Проучвания през
2004 г. разкриват, че 85 % от американците вярват, че бог е създал вселената. В
изостанала Нигерия 98 % от населението твърди, че вярва в бог, а 10 % от ин-
донезийците заявяват, че са готови да умрат за своя бог или религиозните си
убеждения. Проучване през януари 2005 г. в Ирландия показва, че 87 % от на-
селението вярва в бог.25 Най-различни движения в САЩ призовават за връ-
щане към религиозните корени на Америка и към изключително ангажиране
на американците с религията. Към 1995 г. 130 издателства публикуват христи-
янски книги там, а 45 се занимават с издаването на християнски учебници и
други помощни образователни материали. Продажбите на християнска лите-
ратура се извършват от седем хиляди търговци на книги и се утрояват между
1980 и 1995 г., достигайки 3 млрд. долара годишно.26 В страната има 1600 ре-
лигиозни радиостанции и 250 телевизионни канала, проповядващи християн-
ството или под влияние на християнски проповедници.27 Затова не е случай-
но, че през 2002 г., след нападенията срещу САЩ, 59 % от американците вяр-
ват, че апокалиптичните пророчества от Откровение на св. Йоан Богослов ще
се сбъднат. Преди това 69 % от американците твърдят, че вярват в ангели.28
Това превръща религията в ключов елемент на американската политика. Еван-
гелистки ориентираното християнство се превръща в мощна сила. Фундамен-
талистки ориентираните християнски организации представляват значителна
част от коалицията, която подкрепи Републиканската партия и сегашния пре-
зидент на САЩ при неговия избор. Когато Джон Кенеди бе избран за прези-
дент, той твърдеше, че желае да бъде президент, чиито разбирания за религи-
ята са негова лична работа. Днес кандидатите за президент в САЩ и от двете
партии призовават Бог и Исус Христос с честота, немислима когато и да било
преди това в американската история. На въпроса кой е любимият му полити-
чески философ, Джордж У. Буш отговаря: „Христос, защото той промени сър-
цето ми.“ А неговият опонент за президент от Демократическата партия през
2000 г. Ал Гор заявява, че е стигнал до извода, че „целта на живота е прославя-
32
нето на Бог“, а като се изправи пред трудно решение се пита: „Какво ще напра-
ви Исус на мое място?“29 Това обръщане към религията от страна на най-сил-
ната държава в света, в която политиците цитирайки Бог, реализират своята
глобална политика, намирайки оправдание в религията, изглежда като мек, но
огледален образ на възхода на религията в ислямски свят, където тя също се
превръща във важен политически фактор, а ислямските и ислямистки лидери
по сходен начин се позовават непрекъснато на Аллах. Във всеки случай тази
атмосфера на разрастваща се религиозност по целия свят има своето отра-
жение и върху отношенията между различните общности, благоприятства за
създаването на нагласи, че битката на САЩ и Запада с ислямския фундамен-
тализъм и тероризъм е „сблъсък на цивилизации“.
При това развитите западни държави, а и страни като Русия изглеждат
безпомощни пред асиметричната заплаха на стотици и хиляди хора, които
под влияние на религиозни мотиви, оправдания, възприятия извършват са-
моубийствени атентати в държавни учреждения, училища, автобусни спирки,
гари, метра, самолети, офиси на големи фирми. Даже няколко такива съгласу-
вани акта водят до огромна паника, а ако този тип действия продължат, дър-
жавната система на не една страна би потънала в хаос. При това тези дейст-
вия ще се реализират все повече с нови разрушителни оръжия благодарение
на съвременните технологии. Достатъчно е само няколко души – може и да са
деца или майки с бебета – с инфекция от остър заразен нов вирус да се помо-
таят няколко часа по най-големите летища на Европа и САЩ, откъдето всеки
десет минути излитат самолети, то епидемията, която ще обхване всички раз-
вити страни, би била сравнима само със средновековната чума, унищожила
почти половината население на Европа.30
В повечето държави в света с ислямско население, в които се провеждат из-
бори, ислямски и ислямистки партии демонстрират нараснала мощ. В Ирак по
време на диктатурата на Саддам Хюсеин ислямът бе изтикан встрани за смет-
ка на опит за светска модернизация, а след свалянето `и и опита за създаване на
демократична политическа система спечелилите изборите са силно ислямски
ориентирани и дори във външните им атрибути на облеклото има връщане на-
зад. В страна като Турция, където в продължение на осем десетилетия се нала-
гаше дори със сила светски тип политически режим, възходът на умерения по-
литически ислям започна да притиска светската държава. Евентуалното `и вли-
зане в ЕС, високата степен на откритост на границите и обмен на население по-
между ни също носят със себе си опасности и за страни като нашата.
Русия и нейните граници с Централна Азия и Кавказ също се очертават
като територия на възход на ислямския тероризъм през следващите години и
това ще означава допълнителни опасности за нас.
Превръщането на България във външна граница на Европейския съюз ще
бъде предпоставка за увеличаващи се опасности от две страни – откъм мю-
33
сюлманите в Европа и откъм тези от Близкия Изток, Кавказ, Средна Азия. При
това именно в този аспект интеграцията с Европа няма да блокира, но може и
да увеличи опасностите. Общият брой на мюсюлманите в Европа като цяло
през 2003 г. е бил около 53 млн., като техният брой в отделните западноевро-
пейски държави е съответно: в Австрия – 180 000; в Белгия – 370 000; във Ве-
ликобритания – 1,48 млн.; в Гърция – 170 000; в Дания – 160 000; във Франция
– 5,98 млн.; в Германия – 3,06 млн.; в Италия – 1,37 млн.; в Испания – 500 000;
в Люксембург – 10 000; в Полша – 40 000; в Португалия – 50 000; в Словения
– 30 000; в Холандия – 870 000; в Чешката република – 20 000; в Унгария – 10
000; в Швейцария – 230 000; в Швеция – 280 000; в Норвегия – 50 000; в Лат-
вия, Финландия и Естония – по 10 000 във всяка от тях.31 Тяхната раждаемост
обаче е толкова висока, че около 20 % от децата и младите хора в ЕС вече са
от мюсюлмански семейства.32 Ако преди половин век в Западна Европа почти
няма джамии, сега във всяка от основните страни има с хиляди. Количеството
на мюсюлманите в Европа се е увеличило само за десетилетието между 1989 и
1998 г. със 142,35 %.33 Мюсюлмански групи за натиск, лобита, благотворител-
ни организации действат със стотици във всяка от западните държави. Исля-
мът в Европа притежава радикална периферия и прагматично ядро, насочено
към разпространение на политическата власт на исляма в обществото. Броят
на избирателите мюсюлмани се увеличава и те се превръщат все повече в по-
литическа сила, влияеща върху резултатите при избори. Във Франция минис-
тър-председателят Жан-Пиер Рафарин бе принуден да включи двама мюсюл-
мани от Северна Африка в своя кабинет.
В Германия първото поколение мюсюлмани, главно от Турция, пристиг-
нали след 50-те – 60-те години на ХХ век насам в огромната си част образу-
ват паралелно общество, в което не се говори немски, телевизия и новини се
гледат от старата родина, а законите се познават сравнително малко. Второто
и третото поколение знаят немски и имат немски паспорти, но немалка част
от тях също са недостатъчно интегрирани или със силното усещане за марги-
нализираност, за пребиваване на границите на две култури и това е фактор за
по-висока престъпност и религиозни влияния. В много отношения немалка
част дори от третото поколение турски преселници са по-консервативни от
своите баби и дядовци и се обособяват в своеобразни гета и социалният им
живот се организира от джамиите. А още през 90-те години на ХХ век в Гер-
мания през 90-те години има вече около петнадесет хиляди джамии.34 Коли-
чеството от хора сред това население, живеещо на социални помощи, е много
по-високо отколкото сред останалите германци. Там мюсюлманите гласуват
главно за социалдемократите и така през последните години влияят върху ре-
зултатите от изборите, противопоставящи се на антиемигрантската политика
на Християндемократите, които се противопоставят и на членството на Тур-
ция в ЕС. На парламентарните избори през 2006 г. се очаква поне един милион
34
германски турци да гласуват за социалдемократите и да намалят шансовете на
християндемократите. Това превръща постепенно ислямското население в ба-
лансьор при изборите в различни страни в Европа, където две партии се със-
тезават с близки резултати. Те подкрепят онази от тях, която има по-благоск-
лонна към ислямското население политика.35 В същото време обаче това по-
ражда като реакция не само ксенофобски прояви сред радикални и маргина-
лизирани слоеве от германски младежи, но и тенденция на възход на един нов
германски патриотизъм и национализъм, непознат от Втората световна война
в Германия, но подкрепян от десните партии. На него залага като нов полити-
чески ресурс и Християндемократическата партия..
Попари всички тези процеси, паралелно с възхода на политическата роля
на един умерен евроислям има тенденции на засилване на ислямската иден-
тичност сред това население, които благоприятстват появата на гнезда на те-
роризъм. Сред огромното мнозинство от мюсюлманите има и периферно мал-
цинство, вдъхновявано от радикалния фундаментализъм, сред което има и
войнствена част. В някакъв смисъл ислямът се разгръща като идеология на
унижените и оскърбените, възпламенявана допълнително от подема на рели-
гиозността в арабския свят.36 В Западна Европа открито функционират по-
вече от 700 различни „центрове“, партии и организации от уахабистки тип.
Чрез тях се създаде, въоръжи и снабдява албанската екстремистка организа-
ция АОК, чиито действия доведоха до войната срещу Сърбия.37 Всичко това в
контекста на свободното движение на хора в Европа ще води до допълнителни
рискове за нас. Ще бъде възможен пренос на радикален ислям оттам чрез: (а)
Мюсюлмани там, които създават мрежи тук; (б) Български мюсюлмани, кои-
то работят в Западна Европа или Близкия Изток и има вероятност да попад-
нат под въздействие на фундаменталистки и терористични организации. Факт
е например, че при циганите мюсюлмани у нас нетрадиционният ислям идва
преди всичко от Западна Европа.
За тази тенденция ще допринасят два основни фактора.
Първо. Особено силният конверсивен потенциал на исляма, който от
САЩ до Русия се занимава с мисионерска дейност, водеща до бързи тенден-
ции на ислямизация. Така например във Франция през 2002 г. около 100 хиля-
ди души са приели исляма, във Великобритания – 50 хиляди, а само в Москва
– 20 хиляди. Върви процес на коригиране на европейската идентичност, в ко-
ято мюсюлманският елемент става все по-силен. В Русия също върви процес
на реислямизация.38 В САЩ има около 3 млн. мюсюлмани, но един милион от
тях са местни граждани, приели исляма.39
Второ. На много места в големите градове в Западна Европа се оформят
цели квартали-гета, ставащи опасност не само за западноевропейските дър-
жави, но и за останалия свят. Младите араби и африканци приемат исляма в
тях със същото усърдие, с което младите хора на Запад през 60-те години на
35
ХХ век се обръщат към марксизма. В тях имаме паралелни общества и втвър-
дяване на отношението към исляма. По цял ред данни повечето терористи в
Европа са се появили в такива общества. Само в Холандия службите за сигур-
ност са разкрили до началото на 2005 г. над 15 различни терористки опита да
бъде наказана страната за своя военен корпус от 1 300 души, пратен да пома-
га на САЩ в Ирак. Независимо от това, че голямата част от мюсюлманите са
мирни хора, които са избягали поради икономически причини от своите стра-
ни, интеграцията на немалка част от тях в западноевропейските общества се
оказва изключително трудна. В много отношения Европа е изправена пред ал-
тернативата: Или ислямът да се европеизира, или Европа да се ислямизира.
Ето защо в «Глобални тенденции 2020» се отбелязва: „Изследванията по-
казват, че мюсюлмански имигранти се интегрират в западноевропейските
страни, които стават все по-способни да ги включат в своите общности, но

в същото време множество имигранти, които са второ и трето поколение, са
привличани от радикалния ислям, тъй като срещат препятствия при пълната
си интеграция и бариери в това, което те разглеждат като нормални религиоз-
ни практики. Различията в религиозно и етническо отношение ще допринесат
за бъдещи конфликти, ако са неконтролирани, което ще предизвика регионал-
ни борби. Региони, в които има опасност търканията да се превърнат в по-го-
леми граждански конфликти, са Югоизточна Азия..., Западна Африка, Фили-
пините, Индонезия.“40 Това неизбежно се превръща в опасност и за страни
като нашата.
Всички изброени дотук факти показват, че проблемите за развитието
на исляма в България, за свързаните с това евентуални опасности и риско-
ве и тяхната регулация трябва да бъдат предмет на много силен мониторинг
от страна на специална експертно-аналитична и информационна структура.
Институтът за философски изследвания към БАН подготвя такава структу-
ра като информационен и изследователски център за състоянието на исляма
и ислямските организации в България. Наред с нея обаче държавата се нуж-
дае от стратегия за предотвратяване на тези рискове, която не е работа само на
специализираните органи за сигурност, а на множество ведомства, включи-
телно и научни и недържавни организации.
БЕЛЕЖКИ И ЛИТЕРАТУРА
1 Костов, И. Ирак, националната сигурност и българските интереси, в. Сега, 29
януари 2003 г.
2 Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната иден-
тичност на Америка, С., Обсидиан, 2004, с. 33.
3 Mapping the Global Future. Report of the National Intelligence Council’s 2020 Project.
Based of consultations with nongovernmental experts around the world, Pittsburg:
Government Printing O.ce, December 2004, p. 15.
36
4 Mapping the Global Future. Report of the National Intelligence Council’s 2020 Project.
Based of consultations with nongovernmental experts around the world, Pittsburg:
Government Printing O.ce, December 2004, p. 77.
5 Mapping the Global Future. Report of the National Intelligence Council’s 2020 Project.
Based of consultations with nongovernmental experts around the world, Pittsburg:
Government Printing O.ce, December 2004, p. 91.
6 Mapping the Global Future. Report of the National Intelligence Council’s 2020 Project.
Based of consultations with nongovernmental experts around the world, Pittsburg:
Government Printing O.ce, December 2004, p. 82.
7 Вж. Smith, Huston. The World’s Religions: Our Great Wisdom Traditions, Harper,
1991, р. 249.
8 Вж. Rahman, Fazlur. Islam and Modernity: Transformation of an Intellectual
Tradition, Chicago: University of Chicago Press, 1984.
9 “Eдна от основните религиозни предпоставки на ислямизма е, че „истинският
ислям“ не може да бъде практикуван през ХХ век по друг начин освен в кон-
текста на ислямска политическа система. Следователно очевидна цел на ис-
лямското възраждане, особено на неговото радикално крило, е установяване-
то на ислямски политически режим“ (Ibrahim M. Abu-Rabi, Intellectual Origins
of Islamic Resurgence in the Modern Arab World, N.Y.: State University of New York
Press, 1996, р. 55.).
10 Hassan, Nasra. An Arsenal of Believers: Talking to the ‘Human Bombs’, New Yorker,
November 19, 2001, p. 38.
11 Вж. Peters, Rudolph. Jihad in Classical and Modern Islam, N.Y.: Markus Wiener,
1996, р. 2.
12 Вж. Gould, Mark. Understanding Jihad, Policy Review, N 129, February 2005.
13 Вж. Митев, Петър-Емил. Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежед-
невието между християни и мюсюлмани в България (социалогическо изслед-
ване), Във: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мю-
сюлмани в България, С., Фондация «Международен център по проблемите на
малцинствата и културните взаимодействия», 1995.
14 Вж. Христова, С. Ислямът встрани от модернизацията, сп. Философски алтер-
нативи, 2004, № 4-5.
15 Вж. Добреньков, В.И. и А.И. Крачвенко. Социология, Том 2, Социальная
структура и стратификация, М., Ивфра-М, 2000, с. 516.
16 Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната иден-
тичност на Америка, С., Обсидиан, 2005, с. 444.
17 Вж. Stern, Jessica. Pakistan's Jihad Culture, Foreign A.airs, 2000, Vol. 79, N 6,
November/December, pp. 118-120.
18 Вж. 2000 000 българи не познават буквите, в. Стандарт, 2 февруари 2004 г.
19 Вж. Илиева, З. България в сянката на Бин Ладен – фундаменталистката пропа-
ганда у нас, В: Ислямска заплаха или заплаха за исляма? Глобални и регионал-
ни измерения на радикалния ислямизъм, С., Национален консервативен форум,
2003, с. 70-74.
20 Вж. Мизов, Н. Ислямо-американският сблъсък, С., Христо Ботев, 2004, с. 328-335.
21 Вж. Мирчев, М. Ние сме в процес на автогеноцид, в. Труд, 13 юли 2004 г., с. 2-3, 13.
37
22 Huntington, S. The Clash of Civilizations, New York: Simon & Schuster, 1996, p. 305.
23 Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната иден-
тичност на Америка, С., Обсидиан, 2005, с. 447.
24 Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната иден-
тичност на Америка, С., Обсидиан, 2005, с. 444.
25 Вж. Tests of faith, The Guardian, February 24, 2005.
26 Вж. Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната
идентичност на Америка, С., Обсидиан, 2004, с. 426.
27 Вж. Moyers, Bill. Welcome to Doomsday, The New York Review of Books, Vol. 52, N 5,
2005.
28 Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната иден-
тичност на Америка, С., Обсидиан, 2004, с. 429.
29 Вж. Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната
идентичност на Америка, С., Обсидиан, 2004, с. 440-441.
30 Вж. Бьюкенен, Патрик Дж. Смерть Запада, М., Изд. АСТ, 2003, с. 431-432.
31 Вж. European Muslim Population, In: www.islamicpopulation.com/europe_
islam.html (05.03.2005).
32 Вж. Islamization of Europe Far Advanced, Battle Cry, January/February 2005 (http://
www.chick.com/bc/2005/islamiceu.asp).
33 Вж. Islam is the fastest growing religion and the second largest religion in the world,
In: www.islamicweb.com/begin/results.htm (05.03=2005)
34 Вж. Wallace, William. Europe, the Necessary Power, Foreign A.airs, May/June 2001,
p. 24.
35 Вж. Taspinar, Omer. Europe's Muslim Street, Foreign Policy, March 2003.
36 Вж. Smith, Craig S. Letter from France: In Europe, Islam .lls Marxism's old shoes,
International Herald Tribune, December 30, 2004.
37 Смоленцев, В. Три сценария готовы, Завтра, 6 април 2005.
38 Малашенко, А. Мусульманский мир столкнулся с Западов, Washington ProFile,
In: www.washpro.le.org/ (17.03.2004).
39 Вж. Pipes, Daniel and Duran, Khalid. Faces of American Islam, Policy Review, N
114, August-September 2002.
40 Mapping the Global Future. Report of the National Intelligence Council’s 2020 Project.
Based of consultations with nongovernmental experts around the world, Pittsburg:
Government Printing O.ce, December 2004, p. 82.
38
Глава втора
ХРИСТИЯНСКИ И ИСЛЯМСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
1. Ислям и християнство (Иван Желев)
2. Християнски и ислямски фундаментализъм
(Цветан Теофанов)
3. Фундаментализмът: външни рискове с вътрешна
рефлексия (Богдана Тодорова)
1. ИСЛЯМ И ХРИСТИЯНСТВО
Преди да започна да говоря за отношенията между двете най-големи и ис-
торически религии в България, искам да подчертая, че не съм привърженик
на странната идея за някакво супер-учение, някаква свръх-религия, която да
обедини всички хора по света и да се решат проблемите на религиозните раз-
личия. Подобно намерение е безсмислено от практическа гледна точка, а от
идейна дори е кощунствено, защото предполага промяна, съответно заличава-
не на едни от най-съкровените човешки убеждения – религиозните, за сметка
на някакви нови и във всички случаи програмирани! Всяка от световните ре-
лигии има свой вероучителен фундамент, който не е възможно да се промени
ни най-малко, защото е определящата връзка между миналото, настоящето и
бъдещето `и.
Почти четиринадесет столетия християнството и ислямът съществуват
заедно, на една и съща територия или в най-пряко съседство. Познали са труд-
ности и напрежения, но и мирно съжителство. Това кара познавачите на рели-
гиите да се убедени, че в съвременния свят сътрудничеството между исляма
и християнството в практическия живот е не само възможно, но и насъщно
необходимо. И нека не звучи парадоксално, че „именно ярката несъвмести-
мост на нашите вероучения и практическата нереалност на взаимните мисии1
е една от главните предпоставки на такова сътрудничество“2.
За сметка на споменатата доктринална несъвместимост двете религии
имат голямо сходство в областта на нравствените добродетели, към които
те призовават своите вярващи. Християнството често е определяно като ре-
лигия на любовта, а ислямът – като религия на справедливостта. Разбира се,
39
налице е същностно различие между нас3, когато теоретически разсъждаваме
кое от тези велики чувства (любовта и справедливостта) трябва да доминира в
действията на човека при служението му на Бога. Но в практическия ни живот
справедливостта и любовта в никакъв случай не са в конфликт. Предразсъдъ-
ците у християни към мюсюлмани и обратното обикновено са плод на елемен-
тарно невежество, на пределно слаби познания за другата религия. За мнозина
може би ще е поразително откритие фактът, че погледнати от друг ъгъл мю-
сюлманите се оказват несравнено по-добри християни, отколкото са носещите
това име. Имам предвид по-силната и много по-масова привързаност на мю-
сюлманите към определени верови и нравствени начала, които са еднакви или
твърде сходни за християни (особено православни) и мюсюлмани.
И още нещо: между православни и мюсюлмани никога не са възниквали
сблъсъци на чисто религиозна (разбирам доктринална) почва, понеже Пра-
вославието винаги е спазвало главното условие на добросъседството: да не се
вмесва във вътрешните работи на Исляма. Православието и Ислямът имат и
друго важно сходство: четиринадесет века те вървят успоредно – неподвижни
в учението си, без да се поддават на никакво „осъвременяване“, вярвайки в не-
изменността на божествените установления на своето учение и произтичаща-
та от него нравственост.
Православната църква от няколко десетилетия води диалог с Исляма.
По инициатива на Цариградската вселенска патриаршия (чието седалище,
днешният Истанбул, от средата на 15 век става видно средище на Исляма)
са проведени в различни мюсюлмански страни поредица от срещи на
представители на поместните православни църкви (висши духовници и учени-
богослови) със съответни представители на Исляма (също висши духовници и
учени-богослови от страни с мюсюлманско население). Имах честта да участвам
в някои от тях, включително и на последната среща през 2002 г. в Бахрейн.
Искам да отбележа две неща за тези срещи: а) те се договарят нелеко поради
явна неохота от мюсюлманска страна4 и б) обсъжданията остават на равнище
споделяне на позициите. Но тяхното значение е по-скоро в положителния
политически сигнал, особено на последната среща, състояла се година след 11
септември 2001 г.
Тъкмо днес5 се провежда още една значима среща между православни
и мюсюлмани в столицата на Йордания – Аман. Тя е организирана при
благосклонното гостоприемство на крал Абдула ІІ по инициатива на местната
организация на православните и със съдействието на Международния
фонд за единство на православните народи. По линия на православната
междупарламентарна асамблея там са и няколко наши народни представители.
Убеден съм, че срещата ще протече в дух на разбирателство и ще стане израз
на взаимното желание за сътрудничество в днешното ни настръхнало време.6
По моя преценка има още голям потенциал в диалога между християни
40
и мюсюлмани. В духа на току-що казаното не смятам, че трябва да се очакват
някакви компромиси в религиозните позиции, а по-скоро да се задълбочи вза-
имното познаване и да се намерят опорни точки за съвместни действия в мно-
го области на живота, като привържениците на всяка религия търсят идейни
подтици тъкмо в учението си. Готовност за такъв подход е изразен многократ-
но от представителите и на двете религии.
Във връзка с това считам, че извеждането на дневен ред като въпрос на
настоящия век на „сблъсъка на цивилизациите“, дефиниран чрез религиозни-
те различия, е контрапродуктивен. Твърде пресилено е да се каже, че основата
на тероризма е само религията и че ислямът като цяло генерира подобни дейс-
твия. Процесите, които протичат в страните, изповядващи исляма, са сложни
и многопосочни и затова следва да бъдат внимателно анализирани, за да може
да се осъществи едно адекватно общуване.
Бих искал да обърна внимание на още някои въпроси.
Твърде често фундаментализъм и тероризъм необосновано се използват
като синоними. Фундаментализмът е завръщане към корените на религията
и подчиняване на живота на основните религиозни ценности, затова, когато
говорим за проблемите на тероризма, по-точният термин е радикален или по-
литически ислям. Този ислям започва своя възход с национално освободител-
ните движения, доста несръчно подкрепяни от тогавашния двуполюсен свят,
който търсеше реализация на свои цели и приоритети, нямащи нищо общо
със стремежите на тези народи. В резултат на това се формираше едно отноше-
ние на негативизъм към всичко привнесено като ценности отвън. Най-типич-
ният пример в тази посока е Афганистан, където две от най-силните държави
(СССР и САЩ) получиха горчив урок.
Важна специфика на политическия ислям е, че той разчита на солидар-
ността, основана на разбирането за умма (общността). За мюсюлманина опре-
деляща е религиозната, а не националната принадлежност. Всяко посегателс-
тво над мюсюлманин се възприема като посегателство върху общността, не-
зависимо къде и с кого се е случило. Затова ислямският тероризъм придоби-
ва интернационален характер. Именно по тази причина диалогът следва да се
води на плоскостта на вярата, а не да се търсят двустранни или многостранни
политически решения. Последните са повече или по-малко краткотрайни, тъй
като не се основават на взаимно разбиране и уважение на ценностите.
Основен проблем на комуникацията между Запада и Исляма е въпросът
за правата на човека и в частност религиозните права и свободи. Западни-
ят свят изработи и прилага универсални документи като МПГПП на ООН и
ЕКПЧОС, които гарантират индивидуалните права, докато ислямския свят се
опира на Каирската конвенция за правата на човека, в чиято основа е защи-
таването на колективни права. Това е говорене на чужди един на друг езици
и голямата задача в тази посока е постигане на разбиране. Мисля, че Западът
вече е достигнал до формулирането на този проблем, което само по себе си е
41
един успех.
Една от големите драми на политическия ислям е, че не можа да предложи
алтернативен политически модел на западната демокрация и затова е затворен
в сферата на тероризма и разрушението, а не в съревноваването на политичес-
ки идеи. Дори в типични ислямистки държави за осъществяване на управле-
нието радикалните идеи се обличат доста несръчно в дрехите на институци-
ите на демокрацията – например парламентите. Тези наистина демократич-
ни институции (в западния свят) в споменатите държави всъщност служат за
прикриване на липсата на демокрация. Разбира се, съществуват макар и редки
положителни примери като еволюцията на двете радикални групировки Мю-
сюлмански братя в Египет и ООП в Палестинската автономия, които успяха да
се превърнат в легитимни субекти на политическия живот.
Споменах тези особености, защото именно тяхното неразбиране доведе
до лоши практики – поредицата от конфликти в Западните Балкани, където
националното начало се конфронтира с религиозното или пък се направиха
опити за странно препокриване между двете. Верният път е съвсем друг – пъ-
тят на искрения диалог. И мисля, че Западът вече го намира. А и редица ислям-
ски страни го предпочитат. Много положителни сигнали за правилната кому-
никация между нашите два свята бяха както отправената покана към Турция
за започване на преговори за присъединяване към Европейския съюз, така и
извинението, което папа Йоан Павел II направи за кръстоносните походи.
Накрая искам съвсем накратко да очертая моето виждане за мястото на
България в тези процеси.
Конфликтът между национално и религиозно беше консумиран в Бълга-
рия чрез Възродителния процес през 80-те години. Той не отчиташе тради-
ционната толерантност на народа ни, нито дългогодишното съжителство на
християни и мюсюлмани. Този безсмислен репресивен акт, извършен от тота-
литарната държава, за щастие не създаде линия на конфронтация в българс-
кото общество, а предизвика в голяма част от него съчувствие и солидарност
с жертвите.
Желанието за политическа промяна още при първите дисиденти поста-
ви своя специфичен акцент върху ролята на човешките права и свободи. Рож-
ба на тези процеси стана българският етнически модел, оказал се уникален за
Балканите и осигурил един мирен демократичен преход. Независимо от това
не бива да се заблуждаваме, че сме застраховани от навлизането и разпрост-
ранението на политическия ислям у нас с всички последствия, които могат да
произтекат от него.
Къде виждам рисковите моменти? На първо място това е институционал-
ният хаос в мюсюлманското вероизповедание, който създава възможности на
ислямски радикалисти да разпространяват без контрол своите възгледи сред
мюсюлманите. На второ място, но не по важност, е дългогодишната липса на
42
религиозно образование, която дава възможност безкритично и безалтерна-
тивно да се приема всяко знание за исляма, особено от младежи, осъществили
само и изцяло религиозното си обучение в чужбина.
Трябва да отбележа и опитите за капсулиране на отделни общности. След
Националната мюсюлманска конференция на 20 март 2005 г. за пореден път се
чуха гласове за създаване на „помашко“ мюфтийство, т.е. което ще е обособе-
но на етнически, а не на териториален признак и съответно ще доведе до раз-
деляне на мюсюлманите по етнически признак. Макар и неясно артикулирани
в публичното пространство се появиха и идеи за създаване на партии на рели-
гиозна основа. Такава вече има създадена от евангелските среди, която показ-
ва политическото капсулиране на една група български граждани на основата
на религиозните им разбирания. Не съм убеден, че тази партия има някакво
влияние и дейност или че реално оказва вредно отражение върху национално-
то единство, но е обезпокоителна самата тенденция.
Не трябва да се забравят и опитите за създаване на финансова зависимост
от направления на Исляма, чужди на традицията му в България, чрез органи-
зации с нестопанска цел (фондации) или отделни емисари. Не само при насто-
ящото икономическо положение на мюсюлманите у нас, но и във всяко общес-
тво материалните стимули са примамливи.
И накрая трябва да подчертая, че с влизането на България в ЕС тя ще ста-
не още по-привлекателна за емигранти от третия свят, голяма част от които
изповядващи исляма. Всичко това би могло да създаде благоприятна среда за
навлизането на радикалния ислям в страната ни.
Посочените проблеми не трябва да се драматизират, но следва да се поло-
жат усилия в няколко посоки:
– укрепване и преодоляване на кризата в институциите на мюсюлманско-
то вероизповедание и тясно сътрудничество с държавните институции;
– повишаване на качеството на обучение в мюсюлманските средни и вис-
ши училища;
– развиване на програмата за изучаване на Ислям в държавните и общин-
ските училища;
– осигуряване на прозрачност при външно финансиране на проекти на
мюсюлманското вероизповедание;
– да се използват в положителен смисъл гаранциите, дадени в новия Закон
за вероизповеданията: при регистрация на сдружения и фондации, свързани с
вероизповеданията, да се иска съгласието на съответното вероизповедание, а
при работа на чуждестранни свещенослужители – съгласуване на разрешени-
ето за престой с дирекция „Вероизповедания“, както и създаване на духовни
училища само и единствено по реда на Закона за вероизповеданията.
Естествено над всичко това трябва да се постави необходимостта от нов
начин на мислене у християни и мюсюлмани у нас. Ние сме граждани на сво-
43
бодна и демократична страна, която може и трябва да служи за пример на ос-
таналите народи и в областта на диалога между религиите. За да не бъде два-
десет и първият век „век на сблъсъка на религиите“, а на тяхното мирно съв-
местно съществуване и сътрудничество.
2. ХРИСТИЯНСКИЯТ И ИСЛЯМСКИЯТ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
Възраждането на религията, особено в нейните фундаменталистки
форми, е един от най-съществените глобални процеси, характеризиращи
края на двайсети и началото на двайсет и първи век. Въпреки наличието на
капитални изследвания, посветени на фундаментализма в отделните религии7,
почти липсват такива, които проследяват и анализират общите им теми и цели
в съпоставителен план.
Настоящата статия набелязва сходствата и различията в християнския и
ислямския фундаменталистки дискурс. Тя се основава на анализ на първични
текстове, коментари и теоретични трудове, главно тълкувания на първоизво-
рите. За целта на изследването са използвани монографии, трактати, брошури,
статии, манифести, както и публикации по Интернет, особено съдържателни
и ценни, защото позволяват свобода на изразяване, а за някои секти и движе-
ния това е единствената възможна публична трибуна.
От ислямските извори са използвани трудове на основоположниците на
фундаментализма Хасан ал-Банна, Сайид Абу л-Аля ал-Маудуди, Абу л-Хасан
Али ан-Надуи и Сайид Кутб8, които представят главните фундаменталистки
движения като Мюсюлмански братя и Джамаат-и ислами. Анализирани са и
съчинения на техни ученици от второ и трето поколение фундаменталистки
лидери като Юсуф ал-Карадауи, Хуррам Мурад, Хуршид Ахмад, Рашид
Ганнуши и Хасан ат-Тураби9. Включени са и радикални интерпретатори на
фундаментализма, участващи в различни екстремистки групи: Мухаммад
Абдуссалям Фарадж от Танзим ал-Джихад, Шукри Мустафа от Ат-такфир
уа л-хиджра, шейх Умар Абдуррахман, духовен лидер на групите Танзим ал-
джихад и Ал-джамаа ал-исламия, Таки ад-Дин ан-Набхани, основател на Хизб
ат-тахрир и Усама ибн Ладин10. Харизматични шейхове като популярния
Мухаммад Митуалли аш-Шарауи и Абдулхамид Кишк11 от Египет са включени
като представители на влиятелното течение, което се стреми да мобилизира
мюсюлманите за политическа активност. Включени са и шиитски идеолози –
айятоллах Хомейни, Али Шариати и айятоллах Али Хаменей.
От християнските източници сме се опирали главно на съчиненията на
консервативни протестантски евангелисти, и по-специално, но не изключително
на американските им представители в качеството им на най-многобройните
и най-влиятелните съвременни християнски фундаменталисти. Въпреки че
44
много евангелисти са склонни да отхвърлят етикета фундаментализъм като
пейоративен, те попадат под него, когато приемат непогрешимия авторитет
и универсалната власт на Божието Писание. Това са теолозите и мислителите
Джон Гришъм Мечън и Корнелиус Ван Тил12, които представят по-ранното
реформистко течение, Френсис Шефър, второ поколение фундаменталистки
мислител, Джон Стот и Джеймс Пекър, които са най-влиятелните представители
на англиканските евангелисти, Мартин Лойд-Джоунз от британското
реформистко крило, Клайфърд Хил и Дерък Принс, Джон Русъс Ръшдуни и
много други.
2.1. Антисекуларизацията – общ знаменател
В различни райони по света се наблюдава сблъсък на гледни точки между
секуларизацията и фундаментализма, доколкото те си съперничат за домини-
ране в културата и обществото. Реалният конфликт в нашата епоха не е между
цивилизациите, а е война на култури, мотивирана от противоборството меж-
ду секуларизацията и фундаментализма, между крайно отричащи и крайно
утвърждаващи движения в рамките на отделните цивилизации.
Критиката на светското начало е поразително общ главен деноминатор на
фундаменталистките дискурси въпреки доктриналните различия между тях. И
християнският, и ислямският фундаментализъм развиват сходни концепти за
влиянието на секуларизацията в съвременния свят, като инстинктивно отхвър-
лят нейната власт, противопоставят се на безбожната `и същност, на маргина-
лизирането на религията и изолирането `и от актуалните социални проблеми.
Фундаментализмите са теоцентрични по дефиниция, те ситуират Бог и
Божието откровение в центъра на Вселената и осъждат секуларизацията като
материалистична антропоцентрична идеология, основана на фалшиви прос-
ветителски концепции, които разполагат автономния човек в центъра на все-
лената, опирайки се на безпомощния човешки разум за философско и научно
обяснение на света. Обективната истина е елиминирана от светското начало
и от светските науки, които създават методи и механизми за субективно раз-
глеждане на действителността и за размиване на границата между реалност
и фантазия, и пораждат интелектуално отчаяние, особено в края на двайсети
век. Възприемането на еволюционната теория на Дарвин и прилагането `и в об-
ществените науки води до възникване на утилитарни възгледи, при които цел-
та оправдава средствата, неизбежно водейки до тоталитаризъм.
Секуларизацията се разглежда като антитеза на истинската религия, като
бунт срещу Бог и отхвърляне на Неговата власт и на свещеното Му послание. В
допълнение към тези общи тенденции мюсюлманските фундаменталисти смятат
европейския секуларизъм за генетично обременен с враждебност към исляма.
Откъсването на религията от обществения живот и разчленяването на
културата се тълкуват като част от нетолерантния секуларизационен стремеж
45
за доминиране в държавата и в обществото и за маргинализиране на религия-
та. Докато някои баптисти приемат известна степен на изолиране от актуална-
та действителност като библейска и крайно необходима стъпка за въздържане
от политическата власт и за гарантиране на религиозната свобода, всички ис-
лямисти осъждат откъсването на религията от социалния живот като главен
грях на съвременната епоха, който води до елиминиране на Божия закон от
публичната сфера и до социално и морално разложение.
Друга обща критика към секуларизма е, че въпреки антропоцентричния
му характер и сляпата му вяра в човешката еволюция той всъщност не оценя-
ва истинската стойност на човека и накърнява достойнството му, защото хо-
рата се принизяват до равнището на животните, растенията и машините, без
да се отчита тяхната изключителност и богоизбраност. И двете групи фунда-
менталисти подчертават неотменимото високо положение на човека, създаден
по Божи образ и подобие. Но докато християните отхвърлят утопичния кон-
цепт за съвършенството на човека като противоречащо на падението му и на
долната му природа, ислямистите са склонни да приемат, че той би могъл да е
перфектен и на този свят при условие да живее в идеалната среда на общест-
во и държава, управлявани според шариата, обаче изключват това да стане в
светски климат, лишен от вяра в Бог.
Фундаменталистите смятат секуларизацията за идеен източник на всич-
ки съвременни злини, включително моралната разпуснатост, криминалните
престъпления и кризата в семейството, вярата и правовия ред. С отричането
и отхвърлянето на абсолютния нравствен кодекс, както е разкрит в свещените
писания, секуларизацията поставя морала на относителни основи и предиз-
виква дълбока криза във всички общества. Фундаменталистите посочват тен-
денцията към безскрупулно погазване на законите и нормите на поведение,
разпространението на наркотиците, абортите и порнографията като резултат
от маргинализацията на религията. Докато мюсюлманите охотно се съглася-
ват с християните относно моралното разложение на западните общества, ко-
ето те тълкуват като логично следствие от хода на тяхното развитие, възгледи-
те им за ислямския свят носят по-сложен и краен характер. Западното влияние
е обхванало и ислямските страни, които са се отклонили от предписанията на
Корана и Пророка, управлявани са от безбожни и лицемерни марионетни мо-
нарси и правителства, и целта е те да бъдат свалени чрез свещена борба джи-
хад, за да се възцарят принципите на шариата в смисъл на ниспослан универ-
сален Божи закон. Тук се крият най-сериозните причини за радикализма, екс-
тремизма и революционните настроения в средите на ислямистите.
Накрая, и християнският, и ислямският фундаментализъм са единодуш-
ни, че секуларизацията е еквивалент на идолопоклонството и че светското об-
щество ни връща към епохата на предхристиянското езичество или предис-
лямската джахилия (безпросветност), кланяйки се на множество фалшиви ку-
46
мири вместо на единия Бог. Тези идоли са самият човек с неговото високоме-
рие и стремеж към власт, съвременната национална държава и нейните управ-
ници, науката и технологиите и самото общество. Най-красноречивият при-
мер за опростенческо иконоборство е унищожаването през 2001 г. на огром-
ните статуи на Буда в Бамиян, извършено от представители на талибанското
движение в Афганистан.
Широкото съгласие на фундаменталистите въпреки религиозната
им принадлежност за вредите от секуларизацията подсказва възможност
за сътрудничество и обединяване на по-умерените представители на
двете движения с цел да се отхвърли част от светските посегателства.
Някои фундаменталисти осъзнават наличието на подобни потенциални
възможности и бавно се насочват към добронамереност и диалог, водещи
към споразумения по отделни въпроси, без да се жертва доктриналната
специфика и идентичност. Докато някои ислямски екстремисти твърдят, че
между исляма и християнството няма пресечни точки, Юсуф ал-Карадауи
подчертава наличието на важни сходства между тях и специално акцентира
върху нуждата от сътрудничество за противодействие на секуларизацията и
моралното разложение.13
2.2. Свещеното писание – ниспослана универсална
и задължителна норма
Удивителни са приликите в начина, по който християнските и ислямски-
те фундаменталисти характеризират своето Писание. Те подчертават нужда-
та от него, очевидния му авторитет, съвършенство, Божествената му природа,
неговото запазване и пребъдване, вдъхновение, непогрешимост, съществува-
не извън времето, ролята му на единствено вярно напътствие и на окончате-
лен критерий за установяване на истината и за отсъждане. Фундаменталис-
тите изискват връщане към оригиналните свещени текстове, които трябва да
получат нова интерпретация и да се приложат към актуалните условия, като
се отхвърлят натрупаните изопачения. Писанието е първоизвор за цялото ис-
тинско знание, с който трябва да се съобразяват всички сфери на човешкия
живот, включително и науката. И накрая, то е Божие предписание за вярващи-
те във всяка област и при всяка ситуация.
При исляма непогрешимостта на Корана е основна догма за всички мю-
сюлмани, които приемат неговия божествен произход, съвършенство и изк-
лючителност като безспорен факт, така че ислямисткият дискурс не предлага
по-широки възможности за дискутиране на този въпрос. Християнските фун-
даменталисти са подложени на атаки по темата за Писанието от страна на се-
куларистите и на християнските либерали, което ги принуждава да се сплотят
в защита на този частен проблем и да се впуснат с огромна енергия в аргумен-
47
тирането на тезата, че мнението за непогрешимостта на Писанието е тест за
истинската вяра.
Необходимостта от ниспославане на Божи писания произтича от човеш-
ката ограниченост и зависимост от Твореца. Човешкият разум може да фун-
кционира надеждно единствено в рамките на Божието откровение. Той не е
способен самостоятелно да даде отговори на основните житейски въпроси.
Процесът на ниспославане на откровението се представя по различен на-
чин. Ислямистите подчертават божественото естество на текста, в който не се
намесвал медиум, неподражаем е и е запазен с точност в чистата си небесна
форма. Християните признават двойствената природа на писанието и съучас-
тието на хората като необходим, макар и второстепенен фактор в процеса на
неговото разкриване. Те посочват, че абсолютната непогрешимост е валидна
единствено за оригиналните писания, допускайки, че е възможно в тях да са се
прокраднали незначителни грешки и неточности, свързани с преписите или
преводите им, но те в никакъв случай не накърняват техния авторитет и не во-
дят до изопачаване на предписанията им.
Мюсюлманите са склонни да разширят рамките на непогрешимото и пре-
бъдващо Божествено откровение, като включат в тях хадисите и житието на
Пророка Мухаммед (ас-сира ан-набауия), но разграничават степента им на ав-
тентичност: Коранът е запазен напълно, до последната си дума и буква, в своя
оригинален текст, докато сунната (заветите, хадисите на Пророка) е достовер-
на в преобладаващата си част.
И едните, и другите фундаменталисти твърдят, че от значение са не
теоретичните дискусии за Писанието и неговите интерпретации, а вярата и
смирението пред безспорния му авторитет. Бог ясно говори на хората в Своето
послание, така че въпросът е дали искат да му се подчинят и да изоставят
собствените си желания и страсти. Те трябва да го допуснат да им говори
директно, за да промени живота им и да го моделира съобразно предписанията
си. Накрая, и двете групи подчертават важността на подчинението и
прилагането на онези откровения, които Божият раб осъзнава и разбира14.
2.3. Отношение към политиката и държавата
Съществуват различни възгледи за това, дали вярващите трябва да се
включват в политиката, като мненията варират от пасивна набожност до ак-
тивно участие. Въпреки широкото сходство между ислямския и християнския
дискурс, между тях се забелязва значимо различие: ислямистите са политичес-
ки по-ангажирани в резултат на тяхната идеология на единство между религия
и политика, докато християните като цяло са по-неуверени по този въпрос.
2.3.1. Типове нагласи
Наблюдават се три типа нагласи.
48
1) Ненамеса в светските дела. Някои фундаменталисти са аполитични, изо-
лират се от актуалните светски проблеми и се отдават на мисълта за отвъдния
живот. Това произтича от мнението им, че политиката е по природа корумпира-
на и корумпираща, несъвместима с религията, поради което истинските вярва-
щи трябва да се въздържат от участие в нея (дори се препоръчва да не се участ-
ва в избори), но са длъжни да се подчиняват на властите, да зачитат държавните
институции и никога да не въстават срещу тях. Хората са създадени за отвъдния
свят и понеже на земята са само пътници, не бива да се стремят към промяна и
развитие на актуалната действителност, а напротив – трябва да се въздържат
и да възпират другите от нея. Подобна позиция е разпространена повече сред
християнските, отколкото сред мюсюлманските фундаменталисти.
2) Неохотно участие в политическите процеси. Този тип мислене също
се разпространява главно в християнските фундаменталистки кръгове, които
разглеждат църквата и Евангелието като първостепенна грижа на вярващите,
но хранят надежда да влияят върху политиката на правителствата и да спома-
гат за промени в законодателството с цел да се налагат библейските ценности.
Тази група признава легитимността на светското правителство, което според
нея не е длъжно да се придържа към религиозния закон. Поощрява се участие
в изборите, лобиране пред правителството и парламента за промени в законо-
дателството. При правителствени решения, които директно противоречат на
Божия закон, се препоръчва пасивно неподчинение.
3) Ревностно участие в политическите процеси. Тази група от движения
смята, че след като цел на правителствата според Божия замисъл е те да фун-
кционират в полза на обществото, вярващите трябва да се ангажират поли-
тически за прилагане на религиозните концепти за правораздаване и съчувс-
твие. Социалната активност и политическата ангажираност са дарени от Бог
средства за лечение на явните болести и недъзи на обществото и вярващите
са длъжни да участват във всички сфери на управлението, за да гарантират
прилагането на Божиите принципи за възнаграждаване на доброто и наказва-
не на злото. Християнските фундаменталисти от това течение смятат, че вяр-
ващите не само не бива да се изолират от обществото, но е необходимо и да
се мобилизират, за да спрат разпространението на царящата безнравственост.
Калвинистите са най-ревностните привърженици на идеята за християнско
включване в политиката. Доколкото приемат дихотомичността на двете сфе-
ри – религиозната и светската, те настояват, че и двете се намират под Божия-
та власт и затова легитимират християнското участие в тях. Радикалното кал-
винистко реконструкционистко движение, представено от своя идеолог Джон
Русъс Ръшдуни, смята светското управление за дадена от Бог институция, ко-
ято има за дълг да наложи в обществото Божието правосъдие и принципите
на християнството и на Библията. Но църквата се е отказала от държавата и
я е оставила на Божиите врагове. Реконструкционистите твърдят, че Божието
49
слово включва програмата за съвременното управление и че библейският ко-
декс е критерий, чрез който би могло да се съди доколко правителството при-
лага Божието желание. Поемайки политическа отговорност, християните мо-
гат да ограничат сферата на въздействие на Сатаната и да наложат законите на
Божието писание в обществото. Но те се противопоставят на революцията и
насилието и се изказват за постепенни демократични промени. Реконструкци-
онистите отхвърлят максималистката съвременна национална държава, като
пледират за нейното ограничаване с оглед да се предостави повече пространс-
тво за други автономни институции като семейството и църквата.
Американската християнска десница има радикално крило, което си пос-
тавя за цел да участва в политиката, за да се предотвратяват осезаемите щети,
нанасяни от управляващите либерални елити. То ги обвинява, че съсредото-
чават федералната власт, отслабват държавата и като цяло нарушават неотме-
нимите и гарантирани от конституцията индивидуални права и свободи на
гражданите. Представителите на това течение твърдят, че свободата може да
бъде отстоявана единствено чрез опиране на вярата в Бог и в Библията и връ-
щане към автентичното съдържание на Конституцията.
Идеалната за ислямистите държава е онази, в която са реализирани прин-
ципите на Божията власт (хакимия) и еднобожие (таухид) и е наложен все-
обхватен ред (низам) на основата на шариата. Хората не са дарени с друга за-
конодателна или политическа власт освен с онази, която им е поверена от Бог
в ограничена степен и единствено в рамките на шариата. Властта се дава сви-
ше и политическите лидери са лишени от законодателна инициатива. Те могат
само да интерпретират Божия закон и им се позволява само второстепенната
роля на иджтихад, тоест взимане на индивидуални решения от компетентни
учени по конкретни въпроси, които не се съдържат в сакралните текстове. Но
повечето ислямисти подчертават, че халифатът не е тиранична система на уп-
равление, а е по-скоро еквивалент на западната конституционна демокрация
с президентска форма на управление, защото тя включва съвещаване (шура),
разделение на властите, назначаване на управляващите в резултат на избори и
тяхната отговорност пред Бог, шариата и народа.
Въпреки че повечето християнски фундаменталисти осъждат отделяне-
то на църквата от държавата, като твърдят, че Бог управлява всички сфери на
живота, в общи линии те приемат това разделение в минимални граници съг-
ласно принципа „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Лука,
20: 25). Повечето християни са съгласни, че разделението на църквата и дър-
жавата е дадено от Бог и всяка от тях е автономна в своята сфера на действие,
като за вярващите църквата има първостепенно значение. Съществува широк
спектър от възгледи, вариращи от анабаптисткото сепаратистко отричане на
всякаква намеса на държавата в религията и обратно до калвинистката теок-
ратична позиция. Крайните сепаратисти се изказват против всякакво участие
50
на вярващите в държавното управление, защото те са граждани на небето, а
не на земята.
Баптистката традиция разглежда отделянето на църквата от държавата
като гаранция за религиозна свобода. Но те претендират за известно включ-
ване на вярващите в обществения живот и се възмущават от модерните секу-
ларизационни интерпретации на това разделяне, което цели да не се допускат
до управлението религиозно мотивирани хора и да се формират морално не-
утрални правителства.
Протестантите постулират по-тясна връзка между църквата и държавата
и стоят най-близо до ислямистите с мнението си, че църквата е разработила
принципите на доброто управление и че цивилното законодателство трябва да
се опира на Библията. Но те също така приемат и разделението между светско-
то и църковното управление. Вярващите трябва да участват изцяло в държав-
ната власт, за да вложат в нея възможно повече от Божия закон. Мнозинството
им отхвърлят модерната национална държава, защото монополизира властта,
престъпва отредената `и от Бог легитимна сфера и отнема от правата на други
благословени свише институции като семейството и църквата. Тази общност
настоява за ограничаване на силата и дейността на държавата.
Ислямистите смятат, че тяхната религия е цялостна и неразчленима сис-
тема, която обхваща всички сфери на живота. Ислямът съчетава религията и
политиката и трябва да се прилага в ислямска държава, основана на шариата.
Но в Иран например доминира властта на духовния водач, докато в Саудитска
Арабия превес има политическият елемент, представен от краля и кралското
семейство. И при двата модела се забелязва постоянна борба между отделните
крила на хегемонията.
2.3.2. Интегриране на държавата и религията
Мюсюлманските фундаменталисти са постигнали повече успехи в срав-
нение с християнските си събратя в прилагането на техните изисквания за до-
миниране на религиозния закон и за интеграция на държавата и религията.
Без да споменаваме за Иран, където ислямската република се утвърждава след
революция, ще подчертаем, че в други ислямски страни се наблюдава посте-
пенна промяна вследствие на фундаменталистки натиск и на взаимодействие
между фундаменталистите и обществото като цяло, така че политическият
и социалният живот се ислямизират в по-голяма степен. Повечето ислямски
страни приемат шариата за основен законодателен източник, а в някои тя е
дори единствен такъв, въпреки борбата за начина на практическото му при-
ложение. В Пакистан например се наблюдава пълзяща ислямизация в продъл-
жение на десетилетия в опит държавната правна система да се постави в съот-
ветствие с шариата. Тази тенденция се ускорява при управлението на генерал
Зияулхак (1977–1988), който въвежда наказанията хадд и милостинята закат,
51
забранява алкохола и дава власт на шариатските съдилища. Правото се свежда
до това, да преценява кое противоречи на шариата.
В Судан президентът Нимейри започва да прилага ислямизираща програ-
ма през 70-те години, като въвежда различни шариатски елементи. През 1989 г.
в Судан е извършен военен преврат и на власт идва генерал Умар ал-Башир.
Но зад военния режим стои ислямисткият Национален ислямски фронт наче-
ло с Хасан ат-Тураби, който предприема линия на интензивно ислямизиране
на обществения живот. Конституцията от 1998 г. определя ислямското право
като законодателен първоизвор и въвежда различни шариатски забрани (не
само срещу алкохола и лихварството) и предписания (даване на закат). В нея
също така е декларирано, че върховенство в държавата има Бог, докато хората
разполагат с ограничена власт под Негова повеля.
За мюсюлманските малцинства в страни, доминирани от немюсюлмани,
акцентирането върху прилагането на шариата поражда редица трудности, за-
щото се търсят начини той да се признае от светската държава като валидна и
приложима поне спрямо мюсюлманската общност.
2.3.3. Възгледи за демокрацията и разделението на властите
Докато някои експерти смятат фундаментализма за несъвместим с демок-
рацията, други осъзнават, че религиозните движения разполагат с широк и
гъвкав спектър от подходи към политическите системи, и че много фундамен-
талисти одобряват демократичния избор.
Поради концепта им за греховната човешка природа християните често
разглеждат демокрацията като най-малкото зло, позволяващо на вярващите
да организират усилията си за отмяна на неморалното законодателство и при-
емането на нови юридически норми, основани на библейската етика. Демокра-
цията също зачита достойнството на всички хора, като търси тяхното съгла-
сие, не позволява властта да се концентрира в ръцете на ограничен елит, както
и допуска свобода на вероизповеданията. Реконструкционистите подчертават,

че републиканската форма на управление е за предпочитане, защото при нея
е по-важна конституцията, отколкото мнозинството и неговите хрумвания.
При тази система господства законът, а не мнозинството.
Сред ислямистите се води спор дали демокрацията е съвместима с исля-
ма. Някои смятат, че ислямската система е уникална и няма връзка със съвре-
менната западна реалност. Други твърдят, че ислямът е истинска и автентична
демокрация, докато трети адаптират демокрацията към ислямските концеп-
ти и акцентират върху плурализма и човешките права. Умерените ислямски
фундаменталисти в действителност са по-демократично настроени, отколко-
то светските националистични режими в мюсюлманските държави. Повечето
от тях описват възможни ислямски модели на управление, удивително сходни
със съвременните западни демократични системи и разделението на властите
на законодателна, съдебна и изпълнителна.
52
Нихилистите твърдят, че ислямската политическа система не може да бъде
сравнявана с никоя друга човешка форма на управление, защото е божестве-
но организирана. Сходствата са външни и не засягат същността. Западната де-
мокрация с нейната презумпция за власт на народа е антитетична на доктри-
ната за Божието господство. Глобалните характеристики на ислямската систе-
ма се основават на святия модел на сподвижниците на Пророка и на шариата,
като съчетават религия и светска власт. Но когато описват предпочитаните от
тях системи, ислямистите говорят за избори, партии, консултации, отчитане
на лидерите пред народа и други сходства със западните системи.
Други ислямски фундаменталисти приемат валидността на демократич-
ните принципи. Маудуди защитава „теодемокрация“, управлявана от цялата
ислямска общност. Бог е удостоил с политическата власт общността като цяло
– целия народ – а тя я поверява на избрания от нея лидер, халифа, който е от-
говорен пред народа, както и пред Бог и шариата, и така властта му се огра-
ничава и контролира. Това е сходно с конституционна президентска републи-
канска система, въпреки че повечето ислямисти са склонни да дадат широки
правомощия на водача на изпълнителната власт – халифа, – който е и духовен
водач и е смятан за главен гарант на ислямската държавна система. Халифът е
длъжен да управлява чрез съвещаване шура, което се осъществява чрез зако-
нодателна или консултативна асамблея, докато съдебната власт е автономна.
По въпроса за съучастието във властта в немюсюлманска държава има
противоположни мнения. Мухаммад ал-Масари, саудитски професор по фи-
зика и дисидент, който живее във Великобритания и е учредител на опозици-
онен Комитет за защита на легитимните права, представя нихилистите. Той
смята, че мюсюлманите не трябва да се включват в никакви ръководни за-
конодателни, изпълнителни или съдебни функции в немюсюлмански (куфр)
страни, така че да не бъдат принудени да посягат на Божието законодателно
господство или да приемат закони, които противоречат на шариата. Позволя-
ва се най-много да работят като държавни служители в административни или
изпълнителни органи.
Обаче фундаменталисти като Рашид Ганнуши аргументират тезата, че мю-
сюлманите могат да участват в светски демократични системи на управление
на всички равнища, ако те спазват принципите на справедливостта и равенс-
твото за всички. Въпреки че идеалът е ислямската система, демокрацията е за
предпочитане пред диктатурата. Според Ганнуши един от шариатските прин-
цип гласи, че ако ислямският закон не може да бъде приложен, е за предпочи-
тане най-близката до него възможна система. Религиозно задължение на мю-
сюлманите е да взимат политическо участие във всяко управление, което вър-
ши добро и предпазва обществото от зло. Участието във властта при демок-
рацията се опира на общи цели като национална солидарност, зачитане на чо-
вешките права и гражданските свободи, социална справедливост.
53
През последните десетилетия се експериментира с различен успех исля-
мистко участие в демократичния процес в различни страни. Политическите
системи в тях се отварят и позволяват на ислямисти да участват в изборите и
да се изявяват като водеща опозиционна сила, както и като партньори в управ-
ляващи коалиции.
2.4. Съвременната битка
Удивително е сходството в начина, по който и християнският, и ислямски-
ят фундаментализъм виждат целия живот като постоянна битка между Божи-
ите сили на доброто и сатанинското зло. И двете общности призовават вярва-
щите да се борят и търпеливо да понасят страдания в името на Божията кауза,
като акцентират върху военния аспект на битката, в която се очаква вярващи-
те да участват. Този възглед намира многостранно отражение както в личния
живот, така и в обществената дейност. Докато главната зона на сблъсък е лич-
ността, която води нравствена борба срещу греха и страстите, протича и вън-
шна борба срещу идентифицируеми врагове. Друга сфера на битката е насоче-
на срещу демоничните сили на злото. Използваните термини са символични,
въпреки че могат да бъдат манипулирани и в определен контекст да породят
опасност.
2.4.1. Различни аспекти на битката
И двете анализирани общности разглеждат историята като диалектична
духовна битка, в която защитата на Божията истина винаги въвлича в кон-
фронтация. Сражението е реално и изключва неутралитет – задължително
трябва да се заеме категорична позиция. Вярващите са войници в Божията ар-
мия и трябва да са готови да жертват най-скъпото си, дори своя живот, за да
възтържествува Божията правда.
И двете групи акцентират върху свръхестествения характер на тази битка,
в която вярващите са устремени под строй срещу невидими зли сили, желае-
щи да контролират всички общества. Християните очевидно отделят по-голя-
мо внимание на този аспект, като приемат реалността на демоничното и не-
обходимостта от духовна битка. И ислямски проповедници като аш-Шарауи
постоянно предупреждават за сатаните и джиновете, които застрашават вяр-
ващите и от които трябва да се търси защита от Аллах.
И едните, и другите тълкуват битката като включваща света на идеите,
гледищата и идеологиите, в който два антагонистични лагера се борят за гос-
подство. Християните се смятат за бранители на западната юдео-християнска
цивилизация срещу атаките на светския хуманизъм, визиран като съперниче-
ща религия. Ислямистите говорят за битка срещу джахилията – всяка система,
която не се основава на Корана, сунната и шариата.
И християнските, и ислямските фундаменталисти напомнят, че осново-
54
положниците на техните религии са били радикални революционери, които са
създали нова система, за да се борят срещу развалата и деспотизма. За хрис-
тияните Иисус е революционер, който се е борил срещу консервативната вър-
хушка и неговите съвременни последователи трябва да бъдат революционери
на любовта и светостта, борещи се да възстановят Божието господство в об-
ществото и културата и бранещи обективната истина на Божието откровение,
разкрито в Писанието. Ислямистите сочат Мухаммад като най-великия рево-
люционен лидер на всички времена, исляма – като революционна идеология,
джихада – като революционна борба за промяна на статуквото и за установя-
ване на революционна система.
2.4.2. Фундаменталистки сепаратизъм
Концептът за битката поражда фундаменталистка склонност към изоли-
ране като защитна реакция на очертаване на граници пред враждебния свят,
средство за пречистване в рамките на общността и позитивен образец за иде-
ална комуна. Мюсюлманите виждат в изолацията един от етапите на борбата
за въвеждане на ислямската система на управление по модела на преселението
хиджра на Мухаммад в ал-Медина.
За християните изолацията се основава на концепта за светостта на Бог и
се изразява главно като разграничаване и странене от персоналното зло и от
фалшиви църковни доктрини и системи, което кара някои да учредяват собс-
твени църкви и институции. Независимата фундаменталистка библейска бап-
тистка църква в Америка и някои библейски протестантски църкви предста-
вят склонността към изолация. Сепаратизмът се разглежда като съществена
доктрина, която трябва войнствено да се налага и която разграничава истинс-
ките от лицемерните фундаменталисти. Всяко помирение с ренегатските цър-
кви трябва да се отхвърли и да се очертаят ясни разграничителни линии, кои-
то не могат да се престъпват.
Някои обаче отхвърлят тоталната изолация, която характеризират като
ескейпизъм (бягство от действителността) и призовават за включване в соци-
алния и политическия живот в духа на евангелистките традиции от ХІХ в., но
признават личната морална изолация от злото. Тези „неофундаменталисти“ и
евангелисти търсят обединение и съюз с представителите на други консерва-
тивни евангелистки течения и движения за постигане на общи цели и за соци-
ална дейност.
За ислямските фундаменталисти изолацията обикновено означава под-
ражание на Пророческото преселение от Мека в ал-Медина, интерпретира-
но като временно предпазване от джахилийското обкръжение, за да се кон-
солидират силите на общността за евентуално връщане в управлението с цел
да се разруши властта на злото и да се установи Божието господство. Сайид
Кутб поставя началото на съвременния ислямски дебат за изолацията с него-
55
вото преосмисляне на преселението хиджра и усамотяването муфасала. Той
се стреми да докаже, че сподвижниците на Пророка са показали ясно етапи-
те, през които трябва да се премине и днес просто трябва да им се подражава.
Докато личният аспект на изолацията занимава само донякъде ислямистите,
главното им внимание е насочено към политическия `и израз – дали тя озна-
чава цялостно скъсване с настоящите режими и общества, или само частич-
но, защото истинските мюсюлмани търсят влияние в обществото и култура-
та. Ат-такфир уа л-хиджра възприемат идеите на Сайид Кутб в логическата
им крайност, като изискват тотално физическо изоставяне на джахилийско-
то общество. Истинските вярващи трябва да се оттеглят в безопасни зони и
да живеят в обособени комуни, като избягват всякакви контакти със света на
вероотстъпниците. Членовете на тази група отхвърлят военната повинност и
всички форми на зависимост от държавата, като отказват да използват нейни-
те образователни и законови системи, униформи и институции. Обаче Абдус-
салям Фарадж от Ал-Джихад не приема пълната изолация, която според него
трябва да бъде чисто духовна и нравствена, като вменява на всички вярващи
да проникват в джахилийското общество, особено в държавата и в силовите `и
структури, за да я завладеят накрая чрез джихад.
2.4.3. Влияние на есхатологията
Есхатологията и милениризмът играят важна роля в доктрините на пове-
чето фундаменталисти, като поощряват изолацията и оправдават конспира-
ционните теории, защото истинските Божи раби се изживяват като участници
в последната битка преди края на времето.
Християнските милениристи интерпретират всички библейски апокалип-
тични пасажи като отнасящи се към действително предстоящи или дори вече
случващи се събития и изработват схеми за тяхното случване. Повечето им
възгледи са спекулации за „знаменията на времето“, нарастването на световно-
то зло, появата на Антихриста, връщането на Христа. Милениристите са склон-
ни към негативни възгледи за човешката история и акцентират върху изолаци-
ята. Цялата световна система е враг на Христа и е обречена на гибел при зав-
ръщането му. Многоглав звяр се надига в светските хуманистични възгледи и в
политическите конфигурации като бившия комунистически блок, ислямските
нации или Европейския съюз. Свързани чрез вселенско движение в ренегатска
църква, накрая всички те ще формират единно световно правителство, съюзе-
но с единна световна църква. Някои виждат възраждането на държавата Изра-
ел като знак за края на времето, други – за връщането на Иисус за неговия на-
род. Общото за всички е, че виждат края не като единично събитие, а като про-
цес и верига от случвания, водещи към завършека на историята.
При мюсюлманите този аспект е представен чрез вярата в идването на Во-
дения от Аллах ал-Махди при шиитите или чрез знаменията, споменати в ха-
56
дисите. Като цяло упадъкът и разложението в съвременния свят се смятат за
белези на края на времето.
2.4.4. Конспиративни теории
Друг интересен паралел се изявява в процъфтяването на конспиративни-
те теории сред някои крила на двата лагера, които са склонни да идентифици-
рат разобличени врагове и да разкриват тайни съзаклятия, някои – общи за
религията като цяло: секуларизацията във всички нейни форми, масонството
и донякъде юдеите и ционистите. Християните смятат секуларизацията, ате-
изма, марксизма, фашизма, нацизма и масонството за плодове на Просвеще-
нието, които си поставят за цел да завладеят всички центрове на сила и да мар-
гинализират християнството, като първо го изхвърлят от публичната сфера, а
после го разрушат дори в личностната сфера.
Много християнски фундаменталисти повтарят темата за злосторен таен
елит, кроящ нов световен ред. Свързан със секуларизма, с вселенското цър-
ковно движение и с Обединените нации, той се опитва да придобие господст-
во във всички държави и евентуално да елиминира националните държави и
да създаде единно световно правителство, съюзено с единна световна църква,
което ще се ознаменува с богослужене на Сатаната и появата на Антихриста.
Някои християнски фундаменталисти изобличават исляма като реален
съвременен враг, отправящ предизвикателства към християнството за конт-
рол над света. Забелязва се дори метаморфоза на расистки внушения, като ом-
разата спрямо евреите и чернокожите се преориентира към мюсюлманите.
Ислямистките конспиративни теории сочат заговор от страна на христи-
яните и юдеите, които винаги и навсякъде са се стремели да унищожат исляма.
Секуларизмът е плод на християнско-юдейското лукавство и е основен враг на
исляма наред с християнския Запад и еврейския ционизъм. Тези три основни
враждебни сили намират изява в империализма, колониализма, ориентализ-
ма, мисионерството, създаването на държавата Израел, разпространението на
моралното разложение и сексуалната разюзданост.
2.4.5. Антисемитизъм
Сред християнските фундаменталисти антисемитизмът е преобладавал
главно преди Втората световна война, но в резултат на холокоста неговото прос-
транство на действие е сведено до няколко крайно десни движения. Те разпоз-
нават истинския враг зад съвременните деструктивни сили като малката група
от международни банкери и масони, които са успели да манипулират федерал-
ното правителство, за да го превърнат в ционистко окупационно правителство,
използващо своите институции за постигане на крайните си цели. Тези стра-
хове са свързани предимно с апокалиптичните и милениристични очаквания,
както и със западния расизъм, антисемитизма, антимасонизма и омразата към
чернокожите, мотивирани и подхранвани от съответните идеологии.
57
В съвременния ислямски фундаментализъм антисемитската реторика играе
доминираща роля и се е превърнала в маркер на повечето движения, не само от
периферията, но и от основните групи. В резултат на израелско-палестинския
конфликт мнозина експлоатират западния расистки антисемитизъм и го
свързват с традиционните антиюдейски настроения в Корана и хадисите.
Сайид Кутб има специален принос в това отношение, като използва различни
западни материали с обвинения срещу юдеите: че са генетично обременени със
зло, агресивни, използвачи, манипулатори, консуматори и мизантропи. Затова
и повечето мюсюлмански фундаменталисти се виждат въвлечени в космическа
битка срещу юдеите, като развиват нова доктрина за отношенията между юдеи
и мюсюлмани. Модерните мюсюлмански антисемити използват и Интернет,
за да доказват своите възгледи едновременно чрез западни и традиционни
ислямски източници. Представителите на по-умерени течения предупреждават,
че подобно отношение към юдеите е продукт на късни интерпретации. В
действителност те са съжителствали мирно с мюсюлманите в продължение
на векове. Ислямът винаги е бил толерантен към хората на Писанието, които
са се намирали под негова защита и са имали права. Други интерпретират
ислямските източници не толкова като осъждащи всички юдеи, колкото като
предупреждаващи мюсюлманите за възможните последствия от изопачаването
на Божието откровение и подбуждащи ги към постоянна бдителност, защото
Пророкът е казал: „Вие ще последвате пътищата на Бану Исраил стъпка по
стъпка.“15
Изводи
1) Съвременният християнски и ислямски фундаментализъм имат важ-
ни пресечни точки, общи теми и цели, които позволяват да се очертаят
параметрите на глобален религиозен фундаментализъм с отчитане на
различията и отклоненията от универсалния модел.
2) Фундаментализмът следва да се изучава и да се взима под внимание
при изработването на прогнози за глобалното и регионалното разви-
тие, доколкото сферите му на влияние се разширяват и задълбочават
3) Възможно е обединяване на различни фундаменталистки и политичес-
ки групи и движения по отделни проблеми за реализиране на крайните
им цели.
3. ФУНДАМЕНТАЛИЗМЪТ: ВЪНШНИ РИСКОВЕ
С ВЪТРЕШНА РЕФЛЕКСИЯ
Ако в началото на миналия век АРАМКО16 подготви почвата за ислямския
фундаментализъм, избирайки уахабитът Абдел Азис ал Сауд, а не продукта на
американското просветителство – БААС (Възраждане), то днес отново Америка
отваря пътя за проникване на ислямския радикализъм на Балканите.
58
Уроците от историята, които не трябва да забравяме, са, че фундаментали-
зъм и тероризъм има във всяка религия, а фундаментализъм и ислямизъм не
са синоними на екстремизъм. Ислямската религия не допуска тероризъм. Те-
роризмът не принадлежи на определена религия, няма територия и определе-
ни граници. Той ще продължи да съществува, без да спира да бъде заплаха за
хората от различни вероизповедания, включително и за мюсюлманите.
За съжаление днешните информационни технологии ще позволят на те-
рористичните организации да бъдат по-мобилни, изобретателни, по-мащабни
в действието си и по-децентрализирани.
Големият въпрос е – след „победата“ на САЩ в Ирак, от което пострада
авторитетът на модернизацията в арабо-ислямския свят и когато стана ясно,
че един ще реформира, а останалите ще бъдем реформирани, обгрижвани и
надарявани с демокрация, – готови ли сме да се справим с определени външни
рискове, които пряко засягат сигурността на България.
На първо място като подобен външен риск бих определила предизвика-
телството Турция да се трансформира от държава от европейски тип общес-
тво в преобладаващо теократично ислямска държава, доколкото тя уверено
продължава своята целенасочена политика за разширяване влиянието на ис-
ляма с цел продължаване на процеса на турцизиране на българските мюсюл-
мани и тяхното етническо обособяване. Бих определила 2004 г. като годината
на Турция – Ердоан получи наградата за най-добър европейски политик, тур-
ски режисьор взе европейския еквивалент на „Оскарите“, а през юни 2004 г. тя
оглави традиционно доминираната от арабските страни Ислямска конферен-
ция. И ако изборът на проф. Екмеледдин Исханоглу, автор на редица трудо-
ве за връзките на ислямския свят със западноевропейската цивилизация, се
свързваше с очакванията за конструиране на нова визия на организацията, то
Турция също е изправена пред сериозни обрати: трансформирането `и в свет-
ска европейска държава при доминиращо мюсюлманско население във връз-
ка с предстоящото `и членство в ЕС, надвисналия вече ислямски религиозен
въпрос и не на последно място кюрдският етнически проблем. Ето защо всеки
неин избор и трансформация пряко рефлектират и върху нашата сигурност с
оглед влиянието, което тя има върху мюсюлманското население у нас. Всяко
едно заиграване с членството `и в ЕС, както и търсенето на различни похва-
ти (напр. референдуми) за отлагане на влизането `и само ще увеличи риска от
фундаментализация на мюсюлманското политическо ръководство. Факт е, че
през последните години в Турция се наблюдава политико-религиозно възраж-
дане и теократизиране на някои елементи на светското общество. Под натиска
именно на ЕС намалява ролята на военните като гаранти за светския характер
на държавата. Бе гласуван закон, ограничаващ ролята на армията и по-конк-
ретно на Съвета за национална сигурност в политическия живот на страната.
Същевременно регистрираната Партия на справедливостта и възраждането
59
на бившия кмет на Истанбул Реджеп Ердоан по същество не се отличава от ре-
гистрираните проислямистки партии, които една след друга бяха забранени.
Политолозите ги определят като по-опасни от регистрираната от традициона-
листите на Ербакан нова партия Саадет партиси (на мястото на забранената
Партия на благоденствието), доколкото при тях застаряващия фактор е отри-
цателен за партията. Партията на Ердоан обединява млади и силни личности
от проислямистките среди, които са опасност номер едно за светския характер
на държавата. Ислямистите разполагат с около 6 милиона избиратели, които
при никакви обстоятелства не биха гласували за светска партия. А нека не заб-
равяме, че проявите на фундаментализма в световен мащаб се дължат главно
на безсилието, което показва мюсюлманският свят в намирането на решение
за собственото си демократизиране. Точно това безсилие позволява на екст-
ремистите да действат и доминират в същото време, когато повече от всякога
държавите от ислямския свят са предизвикани да променят традиционните
представи за своите морални и духовни ценности.
Партията на Ердоан разполага със значителен „зелен капитал“ (както
наричат ислямските капитали). Кои са вътрешните рефлексии произтичащи
от това? Редица фундаменталистки партии, институти и организации в
Турция оказват финансова помощ на мюсюлманската институция в България.
Не спира притока на учебници и литература, както и на емисари, които да
подпомагат религиозното обучение у нас. През лятото стана практика турски
богослови (или обучени там хора) да организират курсове по религиозно
обучение на децата, като новост са курсовете за момичета към някои джамии.
Така джамиите започват да се обръщат назад към традицията, когато освен
като център на религиозен живот, са били и място за религиозно обучение.
Много младежи се изпращат да продължат религиозното си образование
в Турция, Саудитска Арабия, Египет, Сирия и Йордания. В продължение на
години Ислямският институт и училищата (в Шумен, Русе и Момчилград)
се издържат от турската фондация „Мармара“, а от учебната 1998/99 г. тази
помощ се поема официално от турското правителство по договореност с
Главно мюфтийство посредством държавната религиозна фондация Диянет
вакфъ.17
Това създава условия за завишаване на религиозността на мюсюлманското
население, на места се възстановяват забравени обичаи и традиции, по-
масово се спазват религиозните обреди и празници, наблюдават се промени
в облеклото на българките мюсюлманки. Подобно допускане на основата на
мюсюлманския фундаментализъм и панислямизъм, освен до подкопаване на
националното ни единство, води до нарушаване целостта на мюсюлманската
общност и до разцепления в нея. Чрез религията и под външен натиск
етнически се претопява една друга част от българското население, чиято
психология и поведение не е обект на наблюдения и анализ и рисковано се
60
подценява. Нека си припомним думите на Ханес Свобода18: „Социалните
проблеми в България са огромни и различни в различните региони. Трябва да
бъдете нащрек, защото никога не се знае какво ще се случи, а това е важно за
България. Добре че нямате голяма албанска общност“.
Вярно, албанска нямаме, но имаме голяма циганска общност. Особено
тревожен е фактът, че половината от циганското население, изповядващо мю-
сюлманската религия, се самоопределя като турско и това са предимно хора,
населяващи централните и южни части на България. Ако се стигне до ситуа-
ция на вземане на управленски решения на местно ниво, ще имаме ситуация,
аналогична на тази в Струга, а и това е факт, рефлектиращ пряко върху една
потенциална заплаха от терористични нападения.
При приблизително 13 % от нашето население, изповядващо мюсюлман-
ското вероизповедание, евроинтеграцията на Турция ни сблъсква с друг вън-
шен риск – този за новите граници.
Изведнъж ние се изправяме пред цялата т.нар. „ос на злото“ – Ирак, Иран,
Сирия. Заклеймени като „котило на терористи“, „главен спонсор на терориз-
ма“, „дестабилизираща сила в международната система“, те при определени ус-
ловия биха могли да се превърнат в ресурс за терористична дейност. България
от геостратегическа гледна точка може да се превърне в идеален център за ор-
ганизиране и координиране на терористични актове. Ето защо е необходимо
да се изгради ефективна бариера пред асиметричните заплахи на международ-
ния тероризъм, което автоматично налага преосмисляне на политиката ни за
стимулиране на регионалното развитие. При нарастващия миграционен ин-
терес към България (независимо дали ще е крайна дестинация или транзитна
територия) е възможно формиране и масово разпространение на негативни
нагласи, свързани с имигрантите по подобие на други страни в Западна Евро-
па. А засега у нас липсва цялостна национална имиграционна политика за не-
утрализиране на подобни етностереотипи по отношение на миграционните
потоци и бежанците.
Шиитски Ирак на аятолах Али Систани и зреещия проблем за кюрдското
етническо обособяване.
Ислямска Република Иран, където днес консерваторите все по-безсрамно
консолидират властта си. През 2004 г. там се отчете огромна ескалация на соци-
алните проблеми, като наркомания, проституция, бедност и СПИН. Вече не ста-
ва дума за ограничени реформи в една теократична система, а за друг тип демок-
ратична система, следствие на реформаторския процес в Иран, който способс-
тва да се развие демократично съзнание у населението. Неслучайно Йошка Фи-
шер го нарече „големия демократичен потенциал на Иран“. Именно този потен-
циал, който е евентуален гарант за завръщане към общата западна политика, а
не ядреното оръжие на Иран, е заплаха за Америка. Парадоксално е, че Буш под-
тиква иранците към онова, в което обвинява иракските бунтовници. Той подст-
61
рекава към сваляне на онази демократична форма, установена през 1979 г. като
протест срещу налагането на твърде американска политическа реформа.
Вътрешна рефлексия – важното в случая дали ще бъдем отново коалици-
онен партньор или ще подкрепим междуцивилизационния диалог и идеята на
президента Хатами за един 21 век, подчинен на еволюцията на разума и фило-
софията, един век на духовността.
Това са само предпоставки, сигнализиращи за глобалната заплаха днес –
засилващите се фундаменталистки и консервативни тенденции в дългосроч-
ната американска неоконсервативна програма по глобално усвояване на света.
Програма, от която струи готовност да се функционализира и подчини всяка
трансцендентност независимо дали мюсюлманска или християнска, на инди-
видуалната свобода като абсолют лишаващ от алтернативен избор. При това в
един международен контекст на засилващо се влияние на десниците във Фран-
ция, Холандия, Австрия, Белгия, Италия и нестихващия процес на възпроиз-
водство на политици изкушени от екстремизма. Липсата на алтернативност,
представена като съзнателен избор измежду автентични различия е кредото
на американската демокрация.
Ако 21 век започна с критика на либералния разум, то на Запада и
неговия тип цивилизация му остана последната надежда: мира на пазара
и развитата апология на нихилизма. Битието не е във властта на субекта,
а напълно се е разтворило в дискурсивното обръщане на стойността, в
безкрайните преобразования на всеобщата еквивалентност, ни уверява в
Краят на модерността Джани Ватимо.19 Неговият колега Норберт Болц,
издига консумизма като лек срещу вируса на фанатичните религии и в
опит да се разреши по естествен път опасното напрежение между трите
типа съществуващи днес общества или т.нар. „трикорпусен проблем“.20
Напрежението е между предмодерните (т.нар. трети свят, източник на
бедност, фундаментализъм и миграция), модерните (при които господства
националната държава) и постмодерните общества (обществата на знанието,
в които правилата се определят от глобалните икономически играчи).
„Продължаваме напред с пълна увереност в окончателния триумф на сво-
бодата“, каза Джордж Буш при иногурацията му за втори мандат. А това е по-
казателно за новия акцент в американската политика – пазарния аспект на
свободата, глобалното движение на стоки и пазари, на хора и услуги. Като ана-
лог на тази свободна търговия мога да посоча опиумните войни, които също
се водиха за отваряне на пазари. При тях Западът използва военните блокади,
за да отвори нови пазари за необузданата си търговия. Днес Световната Банка
може да поръча финансова блокада, която също да е толкова ефикасна и също
толкова смъртоносна, според носителя на Нобеловата награда за икономика
Джо Щиглиц.
Както през 19 век така и днес европейци и американци събарят бариери-
62
те пред своите стоки и пазарите на Азия, Африка и Латинска Америка, но ус-
поредно с това барикадират собствените си пазари за селскостопанската про-
дукция на т.нар. страни от Третия свят. МВФ държи на финансова и фискална
дисциплина, която спира растежа на доходите, НАТО поставя условия за на-
маляване на армията, което автоматично изважда на улицата десетки хиляди
хора. ЕС настоява за либерализация на пазара на земята, за даване права на
малцинствата и отмяна на смъртното наказание, което поражда чувство на
несигурност. И от този омагьосан кръг няма изход. Ето защо ясно трябва да
дефинираме какви ще са загубите от интегрирането ни в световните институ-
ции, и всъщност къде да търсим алтернативи, за да спечелим като „значимите
други“. Защото новата глобална война, чиято цел е заздравяване на установе-
ното безредие, е война между „те“ и „ние“.
„Ние, армията на Бога, в дома на Бога, в царството на Бога, сме призвани
за тази мисия“, ген. Уилям Бойкин на пресконференция в Сан Диего, по повод
изказването му, че е забавно да застреляш някого. Новата глобална война, е
война, в която жертвите са две: исляма и православието. Ако се оттласнем от
крайността на нашето постхристиянско съвремие ще видим защо и как освен
ислямът и християнството се оказа заложник в тази война. На практика пост-
християнството стигна до това, до което е изведена в момента евроамерикан-
ската цивилизация.
Човекът има право да потребява битието, да изисква то да му служи. И в
това безобразно потребителство сякаш забравихме, че и в исляма, и в христи-
янството самият човек е ценност, че той е ценностно значим у Бога. Забравих-
ме, че християнските и ислямските фундаментални ценности са идентични.
България прекалено бързо се отваря към глобалния свят, който подкопа-
ва държавата и приватизира нови сфери от публичното. Ето защо ако се осъз-
наем като една реалност, в която заменим ролята на наблюдател с тази на „зна-
чимия друг“, залагащ на една стратегия за развитие чрез взаимодействие, ние
ще конструираме една заедност, която задава, предвижда и ситуира събития,
а не ги следва. Само така ще предотвратим опасността да се превърнем в по-
редния трансграничен network, в който някой друг изгражда мрежи, а нашата
единствена роля е да координираме и съвместяваме как етническите българи
да си сътрудничат с бъдещите евро-български цигани и българските турци –
сунити, шиити и уахабити.
БЕЛЕЖКИ И ЛИТЕРАТУРА
1 Т.е. мисии за разпространение на евентуална обща вяра – б. м.-И.Ж.
2 Ташкентский и Среднеазиатский архиепископ Владимир (Иким). Принцины
православно-исламского диалога. – В: www.um-islam.nm.ru/vladimir.htm.
63
3 Тук говоря като православен християнски богослов, естествено.
4 Православните смятат, че тази неохота се дължи на отъждествяването им от
страна на мюсюлманите с останалия свят, традиционно определян като хрис-
тиянски – т. е. Европа и Америка.
5 18 март 2005 г.
6 На срещата са прочетени приветствени послания от министър-председателя на
България г-н Симеон Сакскобургготски и главата на Българската православна
църква Българския патриарх Максим.
7 Един от впечатляващите комплексни изследвания на тази тема е петтомното
издание The Fundamentalism Project (Marty, M. E., Appleby, R. S. (eds)), University
of Chicago Press, 1991–1995. В него се дискутират общите характеристики на
фундаментализмите и интерпретирането им в различните религии, включител-
но християнството и исляма.
8 Хасан ал-Банна (1906–1949), ранен ислямски фундаменталист и основополож-
ник на организацията Мюсюлмански братя в Египет. Абу л-Аля ал-Маудуди
(1903–1979), ислямистки мислител и основоположник на пакистанската Джа-
маат-и Ислами. Абу л-Хасан Али ан-Надуи (1914–1999), фундаменталистки
учен, писател и университетски преподавател. Сайид Кутб (1906–1966), главен
идеолог на Мюсюлмански братя в Египет, екзекутиран по заповед на президен-
та Гамал Абдуннаср за радикалното си преосмисляне на концептите за джахи-
лия (езическа безпросветност) и такфир (обвиняване в неверие), предимно в
книгата Знаци по пътя (Маалим фи т-тарик).
9 Юсуф ал-Карадауи (род. 1926 г.), изтъкнат eгипетски учен, член на Мюсюлман-
ски братя, декан на Колежа по шариат, Катарски институт за религиозни изс-
ледвания. Хуррам Мурад (1932–1996), пакистански учен и активен член на Джа-
маат-и Ислами. Хуршид Ахмад (род. 1932 г.), пакистански икономист и ислям-
ски учен, един от най-влиятелните лидери на Джамаат-и Ислами, основател на
Ислямската фондация – Великобритания. Рашид Ганнущи (род. 1941), туниски
фундаменталистки лидер и мислител, водач на Хизб ан-нахда. Хасан ат-Тураби
(род. 1932 г.), судански интелектуалец и активист на Мюсюлмански братя, лидер
на Националния ислямски фронт, който подкрепя военния преврат, извършен
от генерал Умар ал-Башир през 1989 г. Някои изследвачи отхвърлят принадлеж-
ността на Шариати, Тураби и Ганнуши към ислямските фундаменталисти.
10 Абдуссалям Фарадж (1952–1982), египетски електроинженер, главен идеолог на
радикалната египетска организация Танзим ал-Джихад, която убива президен-
та Ануар Садат през 1981. В книгата си Отсъстващото задължение (Ал-фарида
ал-гаиба) той определя Свещената борба джихад като шести стълб на исляма и
единствен начин да се създаде ислямска държава. Шукри Мустафа (1942–1978),
радикален ученик на Сайид Кутб, основател на екстремистката организация
Ат-такфир уа л-хиджра в опит за тотално отделяне от корумпираното египет-
ско общество и от управляващия режим. Умар Абдуррахман (род. 1938), сляп
радикален египетски учен, осъден в САЩ за съучастие в нападението срещу
Световния търговски център през 1993. Таки ад-Дин ан-Набхани (1909–1977),
палестинец, основател на споменатата радикална ислямистка организация, ко-
ято е клон на Мюсюлмански братя.
64
11 Освен че печелел любовта на аудиторията Мухаммад Митуалли аш-Шарауи
(1911–1999) заемал важни държавни постове като президент на Университета
Ал-Азхар и министър на вакъфите. Абдулхамид Кишк (род. 1933 г.), египетски
проповедник, чиито книги и касети се ползват с огромен успех сред широката
публика.
12 Джон Гришъм Мечън (John Gresham Machen) (1881–1971), американски консер-
вативен презвитериански теолог, ранен фундаменталистки лидер, който напус-
ка Принстънския теологичен семинар, защото го смята за твърде либерален, и
основава през 1929 г. Уестминстърския теологичен семинар. Корнелиус Ван Тил
(Cornelius Van Til) (1895–1987), американски протестантски теолог, професор
по апологетика в Уестминстърския теологичен семинар, който напуска Принс-
тън заедно с Мечън. Френсис Шефър (Francis Schae.er) (1912–1984), влиятелен,
особено сред студентите, американски евангелистки и протестантски мисио-
нер, философ и апологет, главен лидер на евангелисткото възраждане през 60-
70 години на миналия век. Джон Стот (John R.W. Stott) (род. 1921 г.), английски
англикански пастор, един от най-изтъкнатите евангелистки лидери и апологе-
ти на нашето време. Джеймз Пекър (James I. Packer) (род. 1926 г.), английски
англикански пастор, теолог и писател, смятан за един от най-влиятелните съв-
ременни евангелистки мислители. Мартин Лойд-Джоунз (Martyn Lloyd-Jones)
(1899–1981), известен уейлски протестантски пастор и писател, смятан от ня-
кои изследвачи за най-великия британски проповедник на двайсети век. Клай-
фърд Хил (Cli.ord Hill), английски англикански пастор, проповедник от хариз-
матичното движение, социолог и теолог, директор на Центъра за съвремен-
но пасторство. Дерък Принс (Derek Prince) (род. 1915), популярен английски
петдесетник, пастор, проповедник и тълкувател на Библията. Русъс Ръшдуни
(Roussas Rushdoony) (род. 1916), американски протестантски учен и теолог, ос-
новател на радикалното Калвинистко реконструкционистко движение.
13 S. Parvez Manzoor, 'The Con.ict Between the Transcendence A.rming and the
Transcendence Negating World Views', лекция, изнесена на XXI семинар по
ислямизъм, плурализъм и гражданско общество, Лондон, 23 април 1999, (http://
www.islam21.netlpages/confrences/apriI99-4.htm); James I. Packer, Thomas Howard,
Christianity: The True Humanism (Waco, Texas: Word, 1995), pp. 19–20; Sayyid
Qutb, 'Social Justice in Islam', in William E. Shepard (ed.) Sayyid Qutb and Islamic
Activism: A Translation and Critical Analysis of ‘Social Justice in Islam’(Leiden:
E.J. Brill, 1996), pp. 302–303; Sayyid Qutb, Milestones (Ma'alim .-l- Tariq), English
translation (Indianapolis, In: American Trust Publication, 1990), pp. 5–6. Francis
Schae.er, 'No Little People', in Francis Schae.er, The Complete Works of Francis A.
Schae.er: A Christian Worldview, Vol. 3, (Westchester, 11: Crossway Books, 1982), p.
53; Rene Padilla, 'The Unique Christ in the Challenge of Modernity', in Bruce Nicholls
(ed.) The Unique Christ in our Pluralist World (Carlisle: Paternoster Press, 1994),
pp. 89–90, 96–97; Също 'The State of Religion', (неизвестен автор), Al-Khilafah
Magazine, MSANEWS (6 July 1998), ( msanews.mynet.netl MSANEWS/
199807/19980703.36.html); 'North America Owes its Religious Freedom to the
Baptists' (неизвестен автор) ( www.techplus. com/ bkjvI611Ibd0089.htm);
Schae.er, 'A Christian Manifesto', in Schae.er, The Complete Works of..., Vol. 5, p.
65
430; Hill, A Prophetic People, pp. 66–68; Hasan al-Banna Five Tracts of Hasan al-
Banna (1906–1949): A Selection From the Majmu'at Rasa'il ai-Imam al-Shahid
(Berkeley, CA: University of California Press, 1978), p. 27; Hasan al-Banna, 'The New
Renaissance', in John J. Donohue and John L. Esposito (eds) Islam in Transition:
Muslim Perspectives (New York&Oxford: Oxford University Press, 1982), pp. 78–83;
Cornelius Van Til, Why I Believe in God (Philadelphia, PA: Committee on Christian
Education, nd); Derek Prince, Blessing or Curse: You Can Chose! (Milton Keynes:
Word, 1990), pp. 55–57, 68; Yusuf al-Qaradawi, 'Why Muslim and Christian Scholars
Come Together', изявление на християнско-ислямска конференция на високо
равнище, Рим, 3–4 октомври 2001, IslamOnline.net. ( www.islamonline.org/
English/ contemporary/qpolitic-17/qpolitic1.shtml). Вж. Peter Kreeft, Ecumenical

Jihad: Ecumenism and the Culture War (San Francisco, CA: Ignatius, 1996).
14 Ahmad S. Moussalli, Radical Islamic Fundamentalism: The Ideological and Political
Discourse of Sayyid Qutb (Beirut: American University of Beirut Press, 1992), pp. 77–
78; James Barr, Fundamentalism (London: SCM Press, 1977), pp. xx–xxi; Schae.er,
'Whatever Happened to the Human Race?' In Schae.er, The Complete Works of.", Vol.
4, pp. 373–374; Rene Pache, The Inspiration and Authority of Scripture (Chicago, IL:
Moody Press, 1969), pp. 11–14, 18, 20–24; Sayyid Qutb, In the Shade of the Qur'an,
Vol. 30 (London: MWH Publishers, 1979), pp. 119, 188, 241; Abu al-A'lia Mawdudi,
Let Us Be Muslims (Leicester: The Islamic Foundation, 1982), pp. 61–62; Abu al-A'lia
Mawdudi, Towards Understanding Islam (Leicester: The Islamic Foundation, 1980),
pp. 62–65; Muhammad Mitwalli al-Sha'rawi, The Miracles of the Qur'an (London:
Dar al-Taqwa, nd), pp. 5–39; John Stott, In David L. Edwards and John Stott (eds)
Evangelical Essentials (London: Hodder & Stoughton, 1988), pp. 102–106; John
Stott, The Contemporary Christian (Leicester: Inter Varsity Press, 1992), pp. 167–
169; Muhammad al-Mas'ari, 'The Devil's Deception of Hizbut- Tahrir', MSANEWS
Reader's Corner (17 February 1998) ( msanews.mynet.netlMSANEWS/199802/
19980217.0.html> ; Tim LaHaye, The Beginning of the End (Wheaton, IL: Tyndale
House publishers, 1972), pp. 78; Khurshid Ahmad, 'Islam: Basic Principles and
Characteristics', in K. Ahmad (ed.) Islam: Its Meaning and Message, p. 34; Khurram
Murad, Key to al-Baqarah: The Longest Surah of the Qur'an (Leicester: The Islamic
Foundation, 1996), p. 8; 'Ali Shari'ati, On the Sociology of Islam, translated by Hamid
Algar (Berkeley, CA: Mizan Press, 1979), p. 72; 'Ali Shari'ati, Man and Islam, translated
by Marjani, (Houston, TX: Free Islamic Literature, 1981).
15 William MacDonald, Believer's Bible Commentary: New Testament (Nashville, TN:
Thomas Nelson Publishers, 1990), pp. 416, 548–549, 958–959; Norman Geisler,
'Dispensational Premillennial View of Law and Government', in Anderson J. Kerby
(ed.) Living Ethically in the '90s (Dallas, TX: Dallas Seminary Press, 1990), p. 157;
Norman Geisler, Christian Ethics: Options and Issues (Grand Rapids, MI: Baker
Book House, 1990), pp. 216–217; John Stott, Issues Facing Christians Today (London:
Marshall Pickering, 1984), pp. 10–14; Franky Schae.er, A Time for Anger: The Myth
of Neutrality (Westchester, IL: Crossway Books, 1982), p. 137; 96 Jerry Falwell, Listen
America! (Garden City, NY: Doubleday, 1980), pp. 255–257; John Roussas Rushdoony,
The Institutes of Biblical Law (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed, 1973),
pp. 238–241; Gary North and Gary DeMar, Christian Reconstruction: What It Is,
66
What It Isn't (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1991), pp. 27–29,44,51–
52,56–59,82,92,125–126; Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion Versus
Power Religion (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1985), pp. 211–212;
Independent American Party, 'Principles', ( www.usiap.org/principles.html);
Qutb, 'Social Justice...', pp. 109-115; Mawdudi, Human Rights in Islam (Leicester:
The Islamic Foundation, 1976), pp. 9–10; Mawdudi, 'Political Theory of Islam', in K.
Ahmad (ed.) Islam: Its Meaning ..., pp. 158-159; Mawdudi, The Islamic State, translated
by K. Ahmad (Birmingham: UK Islamic Dawah Centre, 1994), p. 5; John H. Garvey,
'Fundamentalism and American Law', in Marty and Appleby (eds) Fundamentalisms
and the State (Chicago, IL: University of Chicago Press, 1993), pp. 34–39; Mawdudi, The
Islamic Way of Life (Leicester: The Islamic Foundation, 1986), pp. 34–35; 'Cha1cedon
Vision Statement', inside front cover of Chalcedon Report, 400 (1998); Andrew Sandlin,
'A Critique of Christian Nontheonomic Conceptions of Civil Government', position
paper of the Ohio Centre of Policy Studies, ( www.forerunner.com/puritanlPS.
Nontheonomic_critiqu.html); Rushdoony, The Institutes ..., pp. 10, 34; Nancy T.
Ammerman, 'North American Protestant Fundamentalism', in Marty & Appleby
(eds) Fundamentalisms Observed, pp. 50–52; Greg L. Bahnsen, By This Standard: The
Authority of God's Law Today (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1985),
pp. 2–5; Andrew Sandlin 'The Creed of Christian Reconstructionism', (http://www.
cha1cedon.edu/creed.html); Gary North, Theonomy: An Informed Response (Tyler,
TX: Institute for Christian Economics, 1991), pp. 43, 51, 87,151,160; Falwell, Listen
America! pp. 53–54; John Berggren, 'The Baptist Heritage: The Baptist Struggle for
Freedom of Religion', ( www.geocities.com/AthenslParthenonl7412/bapt3.
html); Omar Bakri Muhammad, 'Islam vs Democracy', ( www.obm.clara.net/
democracy.html); O. B. Muhammad, 'The Khilafah', ( www.obm.clara.net};
AI-Turabi (1994), 'Interview with Sudanese Leaders AI-Turabi and AI-Attabani,
1111994' at the Inter-Religious Dialogue Conference, Khartoum (8–10 October 1994)
( www.sas.upenn.edu/ African_Studies/Hornet/horn_sdn.html); AI"Turabi,
'Islam, Democracy, the State and the West', WISE Roundtable with Dr Hasan Turabi,
Middle East Policy, 1(3) (1992), pp. 49–61; Israr Ahmad, 'Legislation in an Islamic
State', Tanzeem-e-Islami Press Release (2 August 1991) MSANEWS, (http://msanews.
mynet.net/ MSANEWS/199808/19980810.6.html}. 124 Muhammad al-Mas'ari,
'Ruling by Kufr is Haram', MSANEWS (18 December 1997) (http:// msanews.mynet.
net/MSANEWS/1997 12/19971219.4.html); Rashid Ghannushi, 'A Government of
God?' Interviewed by Omayma Abdel-Latif, Al-Ahram Weekly, 409 (24–30 December
1998); Rashid Ghannushi, 'Islamic Movements: Self Criticism and Reconsideration'
Palestine Times, 94 (April 1999); Rashid Ghannushi, quoted by 'Azzam Tamimi
in 'Democracy: The Religious and the Political in Contemporary Islamic Debate',
(http//msanews.mynet.net/Scholars/Tamimi/deen.html}; Rashid Ghannushi, 'The
Participation of Islamists in a Non-Islamic Government', in 'Azzam Tamimi (ed.)
Power Sharing Islam, pp. 51–56.
16 АРАМКО – Arabian-American-Oil-Company.
17 Асенов, Б. Религиите и сектите в България, С., 2000, с.257.
18 Цитатът е на австрийския социалдемократ и докладчик в Европарламента за
Македония, публикувано във в. Сега.
67
Глава трета
РЕЛИГИОЗНО МОТИВИРАНИЯТ
ТЕРОРИЗЪМ
1. Ислямският тероризъм и неговата основа
(Славчо Велков)
2. Религиозният фундаментализъм като фактор
за верско, етническо и държавно противопоставяне
(Стойчо Йотов)
3. Религиозността на тероризма (Недялко Ташев)
1. ИСЛЯМСКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ И НЕГОВАТА ОСНОВА
Преди няколко години Самюъл Хънтингтън написа Сблъсъкът на ци-
вилизациите. Основната идея на книгата е, че след края на студената война
конфликтите в световен мащаб ще бъдат между различни цивилизации по ре-
лигиозен признак. Твърденията на автора бяха посрещнати с множество кри-
тики от представители на политически, културни и религиозни среди в поч-
ти цял свят. Дори ислямска страна като Иран официално заяви, че това е една
"невярна" книга. Бъдещето ще покаже доколко авторът е прав в твърденията
си. Не може обаче да се отрече, че в много "горещи" точки на света възникват
прояви на сблъсък именно на религиозна основа. В бивша Югославия етни-
ческите конфликти през последните години и месеци (Косово) придобиха ре-
лигиозен характер и доведоха до унищожаването на символи на вярата – цър-
кви, манастири, джамии.
Религиозната нетърпимост като основа и оправдание за прилагането на
насилие датира и е характерна за повечето от големите религии, включително
и за християнството: кръстоносните походи, религиозните войни, Светата ин-
квизиция, жестокото преследване на сектантите и разколниците. За изживя-
ването им на християнския свят са били необходими няколко столетия.
В съвременни условия дефинирането на понятието тероризъм и опреде-
лянето на видовете му на религиозна основа крие опасност от неразбиране
на същността на явлението. Дори в теоретичен план трябва да подхождаме
предпазливо към твърденията, че големите терористични прояви от начало-
то на новия век са единствено религиозно мотивирани и представляват война
на исляма срещу християнството. Подобно схващане за изправяне на религии
68
една срещу друга може да създаде условия за съдбоносен сблъсък с непредви-
дими (вероятно гибелни) за човешката цивилизация последствия.
Ислямският тероризъм може да се определи като религиозно мотивиран,
изграден върху солидни основи – фундаментализма, фанатизма и религиозна-
та нетърпимост.
Редица водещи специалисти определят на ислямския тероризъм ролята на
най-голямата заплаха за международната сигурност в началото на ХХI век.
Според доклада на Националния съвет по разузнаване на САЩ „Бъдещ-
ето на света до 2020 г.“ през 2025 г. християните в света ще бъдат 2,5 млрд., а
мюсюлманите 1,7млрд. В условията на подобен баланс на големите религиозни
общности се прогнозира, че:
• Радикалният ислям ще е основна сила, а Интернет – „киберклечка“ за
разпалване на терора;
• В идните 15 години религията ще става все по-важен критерий за самоопре-
деляне на хората, който ще окаже силен натиск върху държавното управление;
• Радикалният ислямизъм ще се превърне в обединител на етнически и
национални групи и вероятно ще създаде център на властта, която ще се про-
стира над националните граници. Ислямът ще е основна сила и това ще е га-
рантирано от комбинация от фактори, най-важният от които ще бъде проце-
сът на ислямизация в различни сфери;
• Религиозните и етническите различия ще са в основата на бъдещи конф-
ликти и ще предизвикват регионални кризи – в Югоизточна Азия, Западна
Африка, Филипините, Индонезия;
• Възраждането на мюсюлманската идентичност ще бъде подпомогнато
от използването на Интернет и ще създаде условия за разпространението на
радикалната ислямистка идеология във и извън Близкия Изток, Югоизточна
Азия, Централна Азия и Западна Европа. Това възраждане вече е съпроводено
от задълбочаваща се трайна солидарност между мюсюлманите в Палестина,
Чечня, Афганистан, Ирак, Кашмир;
• До 2020 г. „Ал Каида“ ще бъде заместена от също толкова вдъхновени
крайни ислямистки групировки, налице е сериозен риск те да се обединят с
локални сепаратистки движения;
• Информационните технологии ще позволят на терористичните органи-
зации да станат още по-децентрализирани и постепенно ще се превърнат в
истински самостоятелни армии, които нямат нужда от щабквартира за плани-
ране на операции.
Без съмнение, независимо от шанса за сбъдване, подобни прогнози вещ-
аят нарастване на мащабите на заплахите и радикална промяна в характера
им, което предполага и задълбочено изучаване и непрекъснато изследване на
проблема с крайна цел ефективното им противодействие.
Ислямският тероризъм представлява специфична, особено остра форма
на терористична дейност, която се прилага от най-опасните радикални терори-
69
стични организации. Позоваването на ислямската религия и действията в ней-
но и от нейно име са само маска на едни от най-жестоките терористи в света.
Познаването на същността и идеологическата основа на ислямския теро-
ризъм е необходимо условие за успешно противодействие. Това предполага и
вникване в същността на тази религия.
Ислямът проповядва специфичен модел на поведение, който се прокламира
чрез Корана – там се лансират идеите за смирение и верска търпимост. Според
Корана в света съществува един бог. Ислямът е толерантен към западните рели-
гии, отрича религиозния антагонизъм и проповядва общо начало. То не проти-
вопоставя мюсюлманите на останалия религиозен свят, защото смята, че и евре-
ите, и християните са съпричастни към догматичното откровение на религията.
Такава колизия е възможна само ако ислямът е пряко осквернен от народи-атеи-
сти. Именно тази постановка се използва от духовните вдъхновители на ислям-
ския тероризъм за използване на религията като средство за оформянето и като
параван за действия от друг характер и за постигане на други цели.
Основно средство за постигане на тези цели е джихад – понятие, тясно
свързано и допълващо ислямския тероризъм.
В превод от арабски джихад е свещена война, борба за вярата; буквално ус-
илие, усърдие, стремеж. Стремеж към добро и справедливост, към самоусъвър-
шенстване по пътя на Аллах, т.е. свещена война против своите грехове и пороци.
Дори в смисъл на борба понятието е ограничено от редица сериозни морални
забрани. Разрешава се самозащита, но не и нападение. Ако противникът е скло-
нен към примирие, мюсюлманинът е длъжен да отговори по същия начин.
Радикалните ислямисти умело експлоатират двусмислените постановки в
Корана и великолепно ги обосновават. Идеята за Свещена война с неверни-
ците под формата на въоръжена борба е широко разпространена в ислямския
свят и това се дължи на няколко сериозни причини:
1. Умереният ислям като религия, търпима към други религии, се оказва в
очите на значителна част от населението на мюсюлманските страни неспосо-
бен да предотврати размиването на традиционното общество под въздействи-
ето на новите икономически модели и социални идеи;
2. Радикалният ислям, за разлика от умерения, предлага прости, прими-
тивни, но точни решения, достъпни за разбиране от нискообразованите маси.
Той ясно обозначава врага, отговорен за преживяваните от народа трудности,
и посочва пътя за тяхното преодоляване – свещена война в името на утвърж-
даването на „истинските“ ценности;
3. Радикалният ислям учи, че шахид (мъченик на вярата) – човекът, кой-
то жертва живота си в битка с неверниците, – незабавно получава награда на
небето.
Посочените причини са още едно свидетелство, че особеностите на ради-
калния ислям съвпадат с потребностите на ислямистките политически дви-
жения, т. нар. организации на политическия ислям. Към началото на 2005 г.
техният брой в света е над двеста. Около 150 от тях участват или са участва-
70
ли в терористична дейност. Организационната им структура е запълнена от
десетки хиляди добре обучени, неуловими бойци, презиращи живота – соб-
ствения и особено чуждия. Ползват се с подкрепата и съчувствието на милио-
ни симпатизанти. На практика мрежата на ислямския тероризъм е обхванала
почти целия свят. Основната цел на организациите от мрежата е стратегичес-
ка: сваляне от власт на светските режими в арабските страни и установяване
на управляващ по нормите на шариата (ислямското религиозно право) строй,
а в перспектива – обединяване на всички мюсюлмански страни в единен ха-
лифат. Тази цел следва да се постига чрез противодействие на присъствието и
влиянието на западните страни и особено на САЩ в регионален и в световен
мащаб, изгонване на въоръжените сили на САЩ и съюзниците им от светите
за исляма земи, активно участие в унищожаването на държавата Израел.
За осигуряване на изпълнението на амбициозните си цели организациите
от мрежата на ислямския тероризъм управляват и се разпореждат с колосални
финансови средства.
Налице са достатъчно основания да се направи изводът, че в началото на
новия век ислямският тероризъм се превръща в гигантска национална импе-
рия, в своеобразен „терористичен интернационал“, преследващ стратегически
цели. Това му ниво определя и глобалния характер на заплахата, която може да
бъде елиминирана само със съвместно глобално противодействие.
2. РЕЛИГИОЗНИЯТ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
КАТО ФАКТОР ЗА ВЕРСКО, ЕТНИЧЕСКО
И ДЪРЖАВНО ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ
През последните години понятието фундаментализъм най-често се свър-
зва с ислямската религия и особено с ролята и връзката на ислямския фунда-
ментализъм с т.нар. световен тероризъм. Ето защо преди да отговорим на въп-
росите, касаещи настоящата кръгла маса, трябва да изтъкнем, че фундамента-
лизмът като характеристика на определена религия не е присъщ единствено
на исляма. Според някои автори това е понятие, което възниква в пределите
на протестантизма и по-точно за обозначаване на ортодоксалното течение в
съвременния протестантизъм. Появява се в навечерието на Първата световна
война сред консервативните среди на американския протестантизъм като ре-
акция на богословския модернизъм и либерализъм в християнството. Назва-
нието си получава след 1909 г. Фундаменталистите изисквали и се стремели да
укрепят вярата в традиционните догми на християнството и особено в тяхна-
та безусловна непогрешимост, стриктно придържане към Библията, отказ от
критика и т.н. В годините след Първата световна война американските фунда-
менталисти дори постигат организационно обединение в лицето на Световна-
та християнска фундаменталистка асоциация.
71
Според мен не е толкова съществено кога възниква терминът фундамен-
тализъм. По-важното е, че като характеристика на определени религиозни на-
правления фундаментализмът се проявява в ранния протестантизъм, и в съв-
ременните християнски общества от сектантски тип, и в ислямската теологич-
на доктрина, и в различните ислямски сектантски общности и т.н.
Както вече посочих, една от най-съществените черти на фундаментализма
е тоталното затваряне на религиозната личност, на вярващия в рамките на ре-
лигиозните догми и предписания. Това естествено води до формиране на силна
религиозна убеденост, последната фаза на която е религиозната фанатичност.
Между религиозния фундаментализъм, респективно религиозния фана-
тизъм и тероризма не може и не трябва да се търси пряка връзка и зависимост.
Защото, първо, не всеки тероризъм е психологически и идеологически моти-
виран с религиозни аргументи.
Второ, внимателният анализ на съвременните религии показва, че не е въз-
можно да се даде еднозначен отговор на поставените въпроси. Ако вземем за
пример християнството и исляма, ще видим, че както в исторически, така и в
съвременен аспект проблемът за войната и мира никога не е бил решаван едноз-
начно. Болшинството християнски теолози определят християнството като ре-
лигия на любовта, включително и към враговете. В същото време обаче не мо-
жем да забравим, че кръстоносните походи през средновековието се извършват
в името на религията, селската война в Германия през XVI в., довела до форми-
рането на протестантското направление в християнството, протича под лозунга
за възстановяването на истинското християнство, както и редица други войни в
Европа – хусистките, албигойските и др. В съвременна Ирландия участниците в
конфликта са разделени и по религиозна принадлежност. Двадесети век роди и
т.нар. „теология на революцията“ и „теология на освобождението“, които от ре-
лигиозни позиции защитават правото на революционни действия.
Що се отнася до ислямската религия, в продължение на цялата `и история
важно място в нейното учение заемат възгледите за т.нар. „джихад“ – „свеще-
ната“ религиозна война, която мюсюлманите в съответствие с предписанията
на Корана трябва да водят против друговерците. На пръв поглед това е едно
сериозно основание да се гледа на исляма като на една агресивна религия, на-
саждаща ненавист към немюсюлманските народи и подбуждаща към завоева-
телни войни. Обаче трябва да се има предвид, че в понятието „джихад“ не ви-
наги се влага един и същ смисъл и съдържание. Буквално терминът „джихад“
в превод означава „полагане на усилия“, а в каква насока ще бъдат отправяни
тези усилия това не е нещо постоянно и неизменно. Ето защо в практиката на
исляма се очертават няколко вида „джихад“. Приетото за класическо положе-
ние е това, при което налагане на усилия означава водене на война срещу вра-
говете на Аллах с военни средства, разграбване на тяхното имущество, разру-
шаване на техните светилища, унищожаване на техните идеали, насилствено
налагане на ислямския мироглед и ценностна система и т.н. Друг вид „джихад“
72
е когато борбата е насочена срещу тези, които посягат върху неприкоснове-
ността на границите на ислямската държава. Оръжието „джихад“ се използва
и срещу вероотстъпниците, срещу поробителите и тираните, срещу разбойни-
ците, които отказват да плащат данък. В съвременните тълкувания на поняти-
ето джихад може да се открие и схващането на ислямската военна доктрина,
според която „джихад“ е „комплексна философия на личността на боеца, на
неговата психология, бит и социално поведение, която го подбужда да отива
на бой в името на истината и върховенството на словото на Аллах“.1 Както се
вижда, в посочените тълкувания на понятието „джихад“ преобладава агресив-
ният момент, върху който се изгражда вътрешната и външната политика на
различните сили и движения, на политическите или духовните ръководители
или на отделните държави.
През последните десетилетия в ислямската философска и теологическа
мисъл все по-често се правят опити за придаване на един миролюбив вид на
това основно предписание към вярващите мюсюлмани. Така според някои ав-
тори „джихад“ е „път и метод за вътрешно усъвършенстване и външна побе-
да“, според други „джихад“ е философия и всеобемащ боеви мироглед, тъй като
мюсюлманинът не може да живее във века на идеологическа борба без защитен
(отбранителен) мироглед, а според трети – „джихад“ „настоятелна необходи-
мост за всеки мюсюлманин за да ликвидира изостаналостта на нашите умове“.
Можем да продължим с още тълкувания на понятието джихад. Това обаче
не е необходимо. По-важното е, че от казаното можем да направим някои изво-
ди. Първо, не само ислямът, но и другите религии, в основните си схващания за
бога и свръхестествения свят се опитват не само да обяснят света, но и да дадат
оценка и да направят предписания и норми върху които да се гради човешки-
ят живот. От една страна това са оценки и норми, които визират отношение-
то на вярващия към бога. От друга страна, поради факта, че религията никога
не е била асоциален феномен, основната `и функция е да регулира отношенията
между хората. Именно тук се крият големите отговорности и възможности на
религията, църквата, духовенството да влияят реално върху човешките взаи-
моотношения. Независимо че и тези оценки и норми се представят като даде-
ни от бога, те не са нещо неизменно и визират много и най-различни взаимоот-
ношения – междуличностни, групови, класови, национални, междунационал-
ни, религиозни, политически, битови и т.н. В каква степен религиозните идеи,
оценки и норми ще се превърнат в мотив за поведение на вярващия зависи от
два вида фактори и причини. Едните се отнасят до индивидуалната религиоз-
на убеденост в истинността на религиозните идеи. Колкото по-висока е степен-
та на религиозна убеденост (крайната степен на която е фанатизмът), толкова
по-безкритично и всеотдайно се отнасят вярващите към религиозните догми
и идеи, толкова по-стриктно се придържат към ценностната система, която се
утвърждава от идеолозите на религията. За разлика от светската ценностна си-
стема, религиозната включва и т.нар. религиозни ценности и антиценности. –
73
Разбира се, между религиозните и нерелигиозните ценности винаги съществу-
ва определена корелация, в смисъл, че колкото по-високо се оценяват религи-
озните ценности, например вечен живот в рая (при християнството и исляма),
толкова повече се обезценява земният живот на хората. Така на земния живот
започва да се гледа не като на цел и висша ценност, а като на средство за пости-
гане на висшата цел и ценност – „вечното спасение“.
Изтъквам тези неща не за да давам оценка на различните ценностни си-
стеми. Целта ми е преди всичко да разберем механизма, по който и чрез който
на основата на религиозните чувства и вярвания може да бъде манипулирано
и насочено поведението на вярващите. Мотивацията на човешкото поведение
се определя не само от йерархията и субординацията на значимите за човека
ценности. Не по-малко важен момент във всяка ценностна система са начинът
и средствата, чрез които се реализират висшите ценности. Всъщност тук вече
става дума за конкретния начин на живот, който трябва да следва отделният
индивид. Както вече отбелязах, колкото по-силно е влиянието на религиозния
мироглед и ценностни ориентации, толкова по-многоаспектно и цялостно ре-
лигията признава индивидуалния и обществения живот на вярващия, толко-
ва са по-големи възможностите за манипулиране на религиозните чувства и за
използването им при решаването на едни или други политически въпроси. Ето
защо съвсем естествено е, че в страните от т.нар. мюсюлмански свят религия-
та присъства много по-активно в политическия живот за разлика от страните
с християнско вероизповедание. Основната причина е, че поради нивото на со-
циално-икономическото и политическото развитие болшинството от мюсюл-
манските страни продължават да градят обществено-политическите отноше-
ния, както и личния и семейния живот върху принципите и нормите на ислям-
ските възгледи и законодателство. А като имаме предвид, че през последните
десетилетия, и особено сега, мюсюлманският свят и преди всичко арабските
страни са арена на много вътрешни и международни конфликти, не е трудно да
разберем защо например борбата на палестинците срещу Израел или на Ирак
срещу САЩ и съюзниците му, на Афганистан срещу бившия СССР и т.н. се
води под лозунга на „свещената война“ и „в името на Аллах“. Самоубийстве-
ните атентати в съвременния международен тероризъм, извършвани от члено-
ве на различни неправителствени мюсюлмански религиозно-политически ор-
ганизации едва ли щяха да имат такъв масов характер, ако не съществуваше
убеждението, че загубата на земния живот е нищо в сравнение с възнагражде-
нието, което вярващият ще получи на другия свят – „вечен живот в рая“.
САЩ и техният президент обявиха тероризма за враг номер едно на демок-
рацията в световен мащаб, а войната против него – като трета световна война.
От казаното не трябва да се прави обаче изводът, че религията е в основата
на терористичните действия. Същевременно не трябва едностранно да се под-
хожда и към тероризма като политическа форма на борба и противодействие. Те-
роризмът подлежи на осъждане заради загиването на невинни жертви, но много
74
повече загиват невинни жертви от бомбите и снарядите. Понякога тероризмът
е предизвикана по принуда форма на борба, особено когато врагът превъзхож-
да с военна сила и техника. Така че основният извод, който трябва да направим,
е, че и религията, и тероризмът са само средство за постигане на едни или други
политически цели. А зад тези цели стоят интересите на определени сили. Какви
са интересите и кои са силите може да каже само конкретният анализ. Борбата
срещу тероризма също не може да бъде самоцелна защото може да се превърне
в оправдание за агресия срещу страни и народи. А в страна като нашата, в която
съжителстват няколко религии, насаждането на верска нетърпимост между вяр-
ващите е една от потенциалните опасности за единството на българския народ и
държава. Оттук и отговорността на всички вярващи, църква и духовенство, по-
литически партии и политическа власт. Религиозният мир е път към етническия
мир, а етническият мир – път към демократичното общество.
Годините след 1989 г. са време на многостранно настъпление на религията
в страната. Демократизирането на страната бе използвано не само за премах-
ване на някои ограничения, налагани от социалистическата държава. Всъщ-
ност религиозната пропаганда и дейността на религиозните общности се пре-
върна в безконтролен процес, който даде възможност не само на съществу-
ващите в страната религиозни изповедания да правят опити за разширяване
сферата си на влияние, но и да се появят пропагандатори и емисари на рели-
гиозни изповедания и общности, непознати досега на българския гражданин.
Приемането на новия закон за вероизповеданията не само че не ограничи дей-
ността на църкви и секти, изповядващи открито антихуманни идеи, но дори
даде възможност почти безконтролно от страна на държавата да се регистри-
рат в съда и да привличат свои последователи. Сега е по-лесно да се регистри-
ра религиозна фондация или вероизповедание, отколкото какъвто и да е тър-
говски или производствен обект. В резултат броят на регистрираните вероиз-
поведания в страната непрекъснато расте и е вече няколко десетки.
Отбелязвам този факт не защото отричам правото на свобода на съвест-
та и на религиозен избор. Трябва обаче да се има предвид, че умножаването на
вероизповеданията и клерикализацията на обществото не допринасят за еди-
нението на българската нация. Тъкмо обратното. Принадлежността към даде-
но вероизповедание винаги е водело до разделение на обществото по религи-
озен признак. Дори понякога принадлежността към отделни течения или раз-
новидности в рамките на една религия (исляма, християнството) е съпроводе-
но с много по-голяма верска нетърпимост, отколкото между отделни религии.
Има достатъчно факти, които показват по-голяма непримиримост и враждеб-
ност например между католици и протестанти, между сунити и шиити и т.н.,
отколкото между християни и мюсюлмани.
Напоследък много се говори за т.нар. етнически модел в България и по-
конкретно за мирното съжителство между българските граждани, произ-
75
хождащи от различен етнос и изповядващи различни религии. По-конкрет-
но се визира отношението между българи и турци, между християни и мю-
сюлмани.
Безспорен факт е, че на равнище битови взаимоотношения традиционно
българите и турците са съжителствували добросъседски. Въпреки това обаче,
не трябва да се забравя, че както в миналото е имало опити, така и в бъдеще
не е изключено да бъдат използвани религиозните чувства и различия за ет-
ническо и религиозно противопоставяне. Например никак не е нова идеята за
религиозната принадлежност като етноопределящ признак. Еднакво невярно
е, че щом си българин трябва да си православен и за да я има България трябва
да го има Православието, както и твърдението, че всеки мюсюлманин е тур-
чин (българин, циганин и т.н.). Та нали и досега една значителна част от бълга-
ромохамеданите под влиянието на това твърдение и смесването му с религиоз-
ните чувства не изразяват открито българската си идентичност. Ами какво да
кажем за опитите българомохамеданите да бъдат третирани като нов етнос –
така наречения помашки етнос.
Разграждането на българската държава след 1989 г. даде възможност на
различни ислямски фондации, намиращи се извън страната да изпращат свои
емисари и да развиват дейност сред българските граждани. Тази дейност има
няколко насоки: пропаганда на ислямската идеология, изграждане на джамии
и обучение на нови кадри – чрез откриване на мюсюлмански духовни учили-
ща и чрез изпращане на български младежи за обучение в арабски страни.
„Демократичното“ отношение на държавата към ислямизацията на българ-
ското общество, както впрочем и към всяка друга религиозна дейност, е при-
чина да няма поглед както върху характера на религиозната пропаганда, така
и на какъв ислям се обучават българските младежи в чужбина. Няма гаран-
ция, че именно тези кадри или част от тях няма да станат пропагандаторите на
ислямския фундаментализъм.
В заключение пак ще повторя. Не може да се търси пряка връзка между
идеите на фундаментализма и тероризма. Безспорно според мен е това, че иде-
ите на фундаментализма водят до по-силен религиозен фанатизъм, а оттук и
до по-ясното разграничение от останалите религиозни и етнически общности.
По този начин религиозният фундаментализъм, не само ислямисткият, и в бъ-
деще ще е един от факторите, който може да се използва за верско, етническо
и държавно противопоставяне.
3. РЕЛИГИОЗНОСТТА НА ТЕРОРИЗМА
Участието на България в Многонационалните сили в борбата срещу све-
товния тероризма (с реално действащ военен контингент) я включва в групата
на потенциалните цели на същия този тероризъм. Заявената позиция на стра-
76
ната ни като дeйствителен член на Евроатлантическите структури и кандидат-
член на Европейския съюз е в унисон с борбата против локалния и глобалния
тероризъм.
Често срещани в медиите са определения за тероризма като „ислямски“
или „религиозен“. Доколко такива определения могат да бъдат адекватни? До-
колко и кога е възможно тероризмът да бъде собствено религиозен феномен?
Според определението на К. Кар „тероризмът е съвременно наименование и
съвременна метаморфоза на войната, съзнателно водена срещу цивилното на-
селение с цел да бъде унищожена волята му да подкрепя политическите си ли-
дери или политически стратегии, приемани от извършителите на това насилие
като неприемливи“2. Човешката история (съвсем не на последно място евро-
пейската) е изпъстрена с подобни примери. Държавите от т.нар. „център“ ви-
наги са употребявали подобни „военни“ средства: Рим срещу гали и германи;
историята на Кръстоносните походи; покоряването на Източна Европа, Ибе-
рия, Централна Азия и Северна Африка от араби, селджуки и турци; Испания
и Португалия в Централна и Южна Америка; Англия и Франция в Северна
Америка и т.н. и т.н.
Много често срещан е видът тероризъм, при който под маската на религи-
озната различност и нетърпимост се изпълняват икономически или полити-
чески цели. Агресивността в „тактиката“ – чрез която религии, претендиращи
да са основани върху морала, милосърдието и състраданието, налагат чрез во-
енна експанзия посланията на пророците и боговете си – е гротескна и абсур-
дна. Безкрайно лесно е да бъде обвинена една цяла религия или вяра за дейс-
твия, извършени от индивиди, прикриващи се зад канони и неправилно ин-
терпретирани Свещени книги. Същевременно се налага фактът, че държавите
от Центъра успяват да удържат своята хегемония не просто благодарение на
своята „бруталност“, а въпреки нея. Историята, както винаги, е била на стра-
ната на силния.
В За Божия град Аврелий Августин казва: „Целта на войната е мирът. Дори
когато хората градят планове да нарушат мира, то е само за да се постигне нов
мир, по-близък до желанието на сърцето... когато победа постигне този, чиято
кауза е по-справедлива, това несъмнено е повод за ликуване и тогава мирът е
повод за ликуване...“ Резонна и в съзвучие с идеята, че християнин не може да
убива християнин, защото който убива християнин несъмнено пролива кръв-
та Христова, са думите на папа Урбан II от 1095 г.: „Нека тези, които дълго вре-
ме са били разбойници, сега станат воини на Христа. Нека онези, които се бие-
ха срещу братя и близки, сега да поведат справедлива война срещу варварите“.
Близостта и подобността на постулирането на „Свещена война“ при христи-
янството и исляма е голяма. И двете религии са последователно монотеистич-
ни, и двете религии имат общ корен – юдаизма. Каквито и да са били конкрет-
ните причини за военните конфликти между последователите на двете рели-
77
гии – териториални, политически, икономически или други, то винаги (или
почти винаги) претекст са били религиозните различия. Не бива да се пропус-
ка фактът, че Богът на Стария завет, който е в основата и на християнството,
и на исляма, забранява други богове освен себе си. Възможността за приема-
не на друг Бог, макар и от друговерци, и от двете страни се интерпретира като
безбожие или неверие в „правия“ бог. Когато у друг или някои други същест-
вува такъв бог, то той бива отхвърлян. Сходно и при двете религии е „войнст-
ващото мисионерство“ – мисионерство, носено на върха на меча и спомена за
което е в основата на „религиозния“ тероризъм.
„През вековете призивите на свещениците за война се приемат както от
християните, така и от мюсюлманите като защита на вярата, защита, която по
ирония на съдбата била вдъхновена от потребността правоверни воини да бъ-
дат накарани да преустановят тормоза над мирното население в собствените
си общности – това съвсем не са единични случаи, международна война да се
използва за разрешаване на вътрешни проблеми.“3 При почти всички циви-
лизации или големи социални системи е стандартна практиката за търсене на
външен враг за решаване на вътрешни проблеми. Безкрайно лесно за полити-
ческите елити е да делегират у „другия“, въобще в различността на „врага пред
портите“, отколкото да признаят собствените си грешки или пропуски. Стан-
дартни са примерите „варварска“ или „неверническа“ победа над икономичес-

ки и социално-политически изчерпилите се Римска или Османска империи.
Като форма на война срещу мирното население съвременният тероризъм
се е модифицирал. В съвременността архаичната военна техника на насилие
срещу цивилни е комбинирана с прогресивни военни технологии и свръхмо-
дерни средства за комуникация. Реално погледнато, съвременната глобализа-
ция не може да бъде разглеждана частично, т.е. „на парче“. Нереално е да се
приемат финансовите инструменти, инвестициите и технологиите, а да се от-
хвърлят всички останали културни и социални продукти (каквото е положе-
нието в момента в арабския свят). Капсулирането, дори и на локално ниво,
на една културна, социална или религиозна общност може да бъде ефективно
единствено за определен период от време. В определен аспект затварянето на
ислямските общности може да бъде разглеждано като форма на „мимикрия“.
Отричайки Запада, т.е. принизявайки го до религиозна, а оттам и до цялост-
нокултурна „по-нисша“ различност, те употребяват западни продукти от рода
на GSM- и GPS-технологии, internet, лаптопове и др.4 Съвременните ислямски
„капсулирали се в себе си“ общности с лекота използват медии и internet за ко-
муникация и като интегратори с вътрешните ислямски публики.
Често срещани в литературата и медиите са анализи, приемащи терориз-
ма единствено като повод или извинение против „хибридизацията“ на култу-
рите.5 Във времето на все по-усилено формиращи се наднационални форма-
ции на финансовополитически и производителни сили религията и въобще
78
различната култура са единствено параван за неприемането на другостта. Раз-
лично не само като нетрадиционно, а и променящо и подменящо статуквото
на властта на елитите. Като правило дисбалансът между глобалното и локал-
но-етносното или националното е в опозицията по-силен – по-слаб.
Когато на историческата сцена се сблъскат две култури, едната от които е
с претенциите и саморефлексията за по-висша, тя с „наглост и арогантност“
се опитва да се наложи над другата, опитва се да я погълне, да обеме друга-
та. Възприема частично „по-нисшата“ култура, а `и налага изцяло религиоз-
ните, културните, политическите, социалните и икономическите си парамет-
ри. Употребявайки всички възможни лостове на власт, по-високата култура
се старае да превърне останалите в консуматор на произведените от нея бла-
га (стоки), а същевременно максимално да извлича суровини и работна ръка.
Фундаментализмът (ако го възприемаме като капсулиране и връщане към ар-
хаичното) е форма на неадекватност, опитваща се чрез „взрив“ да промени
„естествената еволюция“ на нравите. „Еволюция“, оформила се като резултат
от свалянето на стари догми – морални или социални – под влиянието на тех-
ническия прогрес. Трудно би било на съвременни религиозни и нравствени
водачи да потреблението на MTV, COCA-COLA, GSM, internet и т.н.
Насилието като феномен е форма на отказ от каквато и да било кому-
никация от страна на „насилващия“ към „насилвания“. Възприемащият се
като по-силен се опитва да подчини възприемания като по-слаб. По-силният
възприема самоубийствените атентати, въстанията и революциите, от стра-
на на по-слабия като тероризъм. Погледнато от страната на по-слабия, те-
роризмът може да се разглежда като форма на опит за комуникация, а същ-
евременно, бойците на Хизбула, Ал Каида, Ислямски Джихад и др. се изжи-
вяват като мъченици и защитници на вярата, която е във война със САЩ и
въобще със Запада.
Ако изчистим тероризма доколкото е възможно (във варианта на война от
страна на по-слабия към по-силния) от морално-нравственото, то той наисти-
на може да бъде тълкуван като форма на комуникация. Големият процент ак-
тове на насилие от страна на по слабия, т.е. нелегитимния, като взривявания,
самовзривявания, отвличания, а дори и въстания и революции могат да се раз-
глеждат като опит за манифестиране на чувства, каузи или идеологии с другия
или другите. Опит за заявяване (макар и в най-гротескен вид) на собствено
мнение. Кореспондентните публики в тази „комуникация“ са в няколко посо-
ки: на първо място, това е конкретно атакуваната страна или по-силният; на
второ, това са останалите външни публики – другите световни държави; на
трето, но не последно място, този тип актове кореспондират със самата общ-
ност, от която произлиза атентаторът.
Поради разноликостта на тероризма общовалидна теория за него труд-
но би била формирана. Терористичният акт, военната инвазия или геноци-
79
дът са дело на човешки индивиди, пребиваващи в определена социо-култур-
на или религиозна парадигма. Ако една нация не може да бъде виновна, то
определен индивид или група индивиди трябва да понесат отговорността за
терора. Основният проблем е доколко една нация може да носи отговорност-
та за отделни свои членове или една религия – за отделни фанатици и мен-
тори, тълкуващи произволно посланията на Свещените книги. Тероризмът е
война срещу мирно население без начало и без край. Дедуктивно той би мо-
гъл да се разглежда като преднамерено убийство на невинни хора за пости-
гане на политически цели. Индуктивно би могъл да бъде диференциран на
международен и вътрешен; на ляв и десен; религиозен; етнически; национа-
листически и др. Религиозният тероризъм може да обособи, условно, един-
ствено на индуктивно ниво. Виновни са не религиозните или нравствените
форми, а отделни индивиди или групи индивиди, употребяващи ги за соб-
ствени цели.
Според С. Хънтингтън по нашите земи преминават „кървавите граници
на исляма“, през които минава „линията на разлома“, „провокиращ сблъсъка
на цивилизациите“.6 На фона на този „предначертан Апокалипсис“ политичес-
ката ситуация, наричана „български етнически модел“, е най-малкото впечат-
ляваща. Правата на всички малцинства, в това число и на ислямските общно-
сти, са законодателно гарантирани. Участието им във всички нива на властта
е пример за Балканите и за света. Неслучайно това се интерпретира като етни-
ческата и религиозна безконфликтност на прехода в българския политически
модел. В контекста на съвременната глобализация и взаимните културни про-
никвания този модел е пример за толерантността на българите. Същевремен-
но Международната общност – в рамките на Общото събрание на ООН – де-
финира заплахата от международния тероризъм като обща за всички държави
и цялото човечество. Никоя държава няма имунитет срещу тероризма в раз-
личните му форми и не може да се самоизолира от мрежата на международни-
те усилия за борба с него.
БЕЛЕЖКИ И ЛИТЕРАТУРА
1 Вж. по-подробно: Н. В. Жданов, А. А. Игнатенко. Ислам на пороге 21 века, М.,
1989, с. 220.
2 Carr C. The lessons of terror, N.Y., 2000, p. 18.
3 Гаврилова Р. Глобализация и културна идентичност, – В: Културата на прага
на трихилядолетието, С., 2000, с. 43.
4 Вж. пак там, с. 45.
5 Пак там, с. 46-47.
6 Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на новият
световен ред, С., 1999, с. 364-374.
80
Глава четвърта
ИСЛЯМИСТКИ ДВИЖЕНИЯ, РАДИКАЛЕН
ИСЛЯМ И РИСКОВЕ ЗА БЪЛГАРИЯ
1. От ислямски към ислямистки движения
(Владимир Чуков)
2. Застрашена ли е България от ислямски фундаментали-
зъм и тероризъм? (Фанка Петрова)
3. Възможни рискове от радикален ислям в България
(Бончо Асенов)
1. ОТ ИСЛЯМСКИ КЪМ ИСЛЯМИСТКИ ДВИЖЕНИЯ
В началото на 21 век ислямистките движения представляват един от ос-
новните канали на политическо участие на милионите мюсюлмани в обшир-
ната умма (1,5 милиарда световна ислямска общност), претърпявайки много
сложни и зигзагообразни процеси на социализация и ресоциализация, на по-
литизация и реполитизация. Практически те се превърнаха в един от стоже-
рите на местната политическа система, заемайки своето място като иманентна
част от нейния водещ институционален компонент.
1.1. Ислямското движение: история, типология и тенденции
на развитие
Ислямските движения се появяват като значим социално-политически су-
бект след нахлуването на европейското политическо, икономическо и правно
влияние в обширни територии на ислямския свят и завладяването на огром-
ни сфери от мюсюлманския дух. Колонизацията на отделни държави и най-
вече заличаването на институцията на халифата се превърна в мощен фактор
за експлозията на гнева на множество мюсюлмани. Този тип движения могат
да бъдат разгледани като естествена народна реакция срещу политически съ-
бития, които са оценени като нелегитимни от шариатска гледна точка. Чужда,
враждебна сила е нарушила политическия интегритет на уммата. Родилният
гняв определя и поведенческите характеристики на ислямистките движения.
Те стават неразделна част от опозицията на властта и сякаш този белег се за-
пазва и до ден днешен независимо от промяната на характера на държавата и
упражняваната от нея политика.
81
Развитието на съвременните ислямски движения преминава през някол-
ко формационни етапа в зависимост от естеството на посланията, които те из-
пращат към обществото. Практически процесите на социализация и полити-
зация се редуват, заимствайки своята сила и специфика от водещите полити-
чески събития, които се изправят като предизвикателства пред уммата.
1. Ислямските движения се формират като естествени опозиционни дви-
жения, които успяват да се отличат от другите опозиционни субекти чрез пос-
лания, които могат лесно да бъдат декодирани. В изостанали общества като
мюсюлманските подобна роля могат да играят единствено социалните и ци-
вилизационни елементи. Както отбелязват двамата американски изследовате-
ли Макадам и Смит „в края на 19-ти и началото на 20-ти век пред ислямската
къща се открояват силни социлно-икономически предизвикателства. Те съз-
дават социална нестабилност, прекъсват социалната приемственост и нагне-
тяват социално напрежение.“1 Всичко това предизвиква трусове в структура-
та на съществуващите властови отношения, стимулирайки процеси като ур-
банизация, индустриализация, държавна централизация и т.н. Логически се
създава политически вакуум, който трябва да бъде запълнен.
Най-ранните движения възприемат идеите на първата генерация ислямс-
ки мислители, които издигат глас за възраждане на духа и ценностите на исля-
ма. Всички те могат да бъдат квалифицирани като социални мислители, въп-
реки че се различават в собствените си начини на интерпретация на исляма
и достигат до различни степени на омраза към „другия“. Разводнеността на
същността на социалният етап на ислямските движения се изразява и в поя-
вата на движения, които призовават към компромис и респективно към по-
голям прагматизъм. Така се зараждат различните категории „реформатори“,
„възрожденци“, „балансьори“ и др., които по различен начин виждат възста-
новяването на ислямския триумф.2 Така или иначе всички по-късни ислямски
движения тясно свързват своето идейно развитие с най-видните представи-
тели на тази първа генерация мислители като Джамаладин Афгани, Мохамед
Абду, Мохамед Икбал, Шакиб Араслан, Каукаби и др.
2. Втората генерация мислители дава мощен тласък в логическия процес
на политизация на ислямските движения. Малик бен Наби, Хасан ал Банна,
Абул Хасан ал Надауи и др. отправят много по-усложнено и наситено с поли-
тически елементи послание към уммата. В началото и до средата на 20-ти век
ислямските движения ясно изправят своята снага срещу светската и езическа
държава, търсейки да уточнят или преориентират външната цел на своята ом-
раза. С течение на времето бившите метрополии са заместени с новоизгрява-
щата западна сила – САЩ. В същото време още една характеристика се налага
през този период. Отбелязва се един своеобразен процес на „национализация“
на ислямските движения. С появата на Мюсюлманските братя в Египет през
1928 г. и Джамаат ал исламия в Индия-Пакистан в края на 30-те години на 20-
82
ти век започва една оригинална „ерозия“ на идеологическия универсализъм
на тези движения.3 Тяхното звучене става все по-национално.
3. В средата на 20 век се появява третата генерация ислямски мислители,
чиито идеологически приноси много силно политизират и „военизират“ ис-
лямската доктрина. Става въпрос за Сайд Кътъб, Мохамед Ашур, Ахмед бен
Фодио, Абу Аля ал Маудуди, Али Шариати, Абдел Кадер Джазайри и др. Тях-
ната основна заслуга е въвеждането на модела на теоретичното насилие в про-
цеса на интелектуалната оригинализация на ислямските движения. Създава
се нов политически дискурс, чрез който ясно са обозначени обектите на ом-
разата и целите на борбата. Именно тогава се създава и онова, което експер-
тите днес наричат „културата на глобалния джихад“. Както отбелязва Екелман
„появява се ислямското бунтовническо съзнание като състояние на колектив-
но разбиране и интерпретация на социално-политическите предизвикателст-
ва“.4 Логично е всеки един от изброените големи ислямски мислители да има
своя собствен акцент в общия принос. Така например Сайд Кътъб, наречен
още ислямския Ленин (и още Ницше) трасира хоризонтите на бъдещия ис-
лямски джихадистки интернационал. Той посочва още в края на 50 години ек-
сплицитно с пръст САЩ като основния враг на исляма. Абу Аля ал Маудуди
се опитва да схематизира въпросната ислямска тоталитарна държава. Той се
счита за идеолога на ислямския тоталитаризъм (копирайки може би съветс-
кия опит). Абдел Кадер Джазайри и Ахмед бен Фодио пък се опитват за пръв
път да концептуализират утопичния сунитски федерален халифат. Всеки сла-
га своя интелектуален „динамит“, легитимирайки политическото насилие като
тайна тенденция в ислямската доктрина.
4. Съвременният период на развитие на ислямските движения, прибли-
зително след падането на Берлинската стена и краха на световния комунизъм
е най-динамичния и противоречив етап. В действителност, ниско- и среднос-
татусните слоеве в ислямското общество вече са натрупали достатъчно опит,
за да съумеят да лансират ясния процес на ресоциализация и реполитизация.
Всъщност последният е производно на постепенното превръщане на исляма
в идеология на липсващия конкурентен на либералната демокрация полюс.
САЩ и западния свят намериха в ислямските страни онзи фактор, който сти-
мулираше тяхното собствено развитие. Тази роля до съвсем скоро играеше
световния комунизъм. В същото време ислямът не е в състояние да излъчи
единен център, общопризната столица каквато беше Москва в социалистичес-
кия лагер. Така или иначе ние сме свидетели на две антагонистични тенденции
в рамките ислямския блок:
1. Омразата към чужденците стимулира притъпяване на противоречията
в многоетничния и конфесионален ислямски свят. Както отбелязва Абу Джан-
дал ал Азди от Световния ислямски информационен фронт: „Мюсюлманите
са били винаги по-силни когато са се биели срещу чужденците. Във всички ос-
танали случаи те са били побеждавани“.5
83
2. Постоянни сблъсъци между отделните мозаични съставни части на ум-
мата на конфесионална основа (шиити срещу сунити и обратното, книгата
на салафита Али Мохсен Рифай Игнорентно-кръстоносният съюз в Ирак и
влиянието му в региона е последният салафито-уахабитски химн на омразата
срещу шиитите.6 Същото може да се каже за декларациите и окръжните пис-
ма на Върховния съвет на ислямската революция за борба срещу сунитите),7
на етническа основа (араби срещу кюрди или бербери), на регионална основа
(Ирак срещу Сирия) и т.н.
Ислямските движения постепенно избистриха своята идеология и опре-
делиха своята тактика на осъществяване на своите разнородни цели. Практи-
чески това стана в зависимост от поведението към монистичния политичес-
ки център – държавата. В крайна сметка те се дисперсираха в периферията на
политическата система, но на различно разстояние от властта, влизайки в раз-
лични конфигурации с нея. Реално се създадоха четири модела на взаимодейс-
твие между ислямските движения и държавата в арабския свят:
А. Парламентарният модел, чрез който ислямистите получиха политичес-
ка легитимност и се превърнаха в неразделна част от местната политическа
система чрез избори. Те са част от държавата. Такъв е случаят с радикалните
шиити от Хизбула в Ливан. Те са част от управляващата просирийска коали-
ция, която ясно се очерта след смъртта на Харири.
Б. Модел на толерантност към ислямските движения, доколкото държава-
та им позволява да участват в поддържането на социалния и политически ред.
Инициативите на йеменските, кувейтските, йорданските и мароканските ис-
лямисти следва да се разглеждат в този контекст.
В. Моделът на забрана на ислямските движения с цел изкореняване на
тяхното влияние в обществото. Това се постига чрез репресии и физическо
унищожаване на този тип опозиционери. Такива са случаите в Сирия, Либия,
Саудитска Арабия, Оман и Египет.
Г. Модел на тактическа военна конфронтация с ислямските движения с
цер тяхното обезкървяване. В същото време не се достига до предния модел
на пълна забрана, тъй като държавата си дава сметка за огромната подкрепа, с
която разполагат ислямистите. Такива са случаите в Судан и Алжир.8
Особено важен акцент в разделянето на този тип движения на ислямски
и ислямистки има активизирането на процеса на изграждане на нови струк-
тури. Новите цели и възприемането на нова тактика вследствие на засилване
на конфронтацията (вътрешна и най-вече външна) тласна организационните
стратези да изградят нов тип тяло. По този начин се търси повишаване на ко-
ефициента на полезно действие на отделните структури.
1.2. Ислямистката идеология
Повечето експерти-партолози и специалисти по ислямски науки считат,
че заслугата за подобно структурно преобразование е именно на Айман За-
84
ухири. От края на 90-те и началото на 21-ви век той започва бавно и методи-
чески да променя структурата от вертикално-субординативна в хоризонтал-
но-координирана. Той се опитва да „изтласка“ класическите бойни марксист-
ко-ленински тип структури, каквито продължават да имат Хизбула, Хамас и
дори неговия Ислямски джихад (във вид на бойна група) когато го поема. Те
са ефективни при откритата битка, видимия враг и те дават предимство на по-
силния във военно отношение. Той отчита факта, че при тази военна сила на
Америка откритата битка не е в полза на ислямските движения.
Втората голяма заслуга на Заухири е, че той отново универсализира, де-
национализира джихада и го превръща безалтернативно в глобален. Той от-
белязва, че не националните правителства трябва да бъдат цел номер едно, а
именно техния външен крепител – САЩ.9 Али Садредин Биануни, главният
наблюдател на сирийските Мюсюлмански братя използва друг термин със съ-
щото съдържание „културата на глобалната съпротива“ на конгреса в Доха 23-
26.02.2005 „Световна кампания на съпротивата срещу агресия против ислямс-
ката нация чрез мирни средства“.10
Практически ислямизирането на ислямските движения става вследствие
на обобщаване на позитивния и негативния опит на ислямските движения в
Египет през 80-те и в Афганистан през 90-те. Дори ние бихме могли да опреде-
лим формално неговата официална дата на раждане. На 2 октомври 2004 Зау-
хири заяви, че е необходимо да се създаде ислямско младежко съпротивител-
но движение в целия свят.11 В своята известна програмна реч от февруари 2005
„Освобождението на човека и родината под знамето на Корана“ той нарича
младежите „джихадистки авангард“ и заедно с улемите-пропагандатори, офи-
церите и войниците, капитала (наричан нервът и горивото на битката), учите-
лите, възпитателите, журналистите, обществениците, племенните вождове и
всички хора с мнение те следва да осъществят три основни цели:
А. Да установят тотална власт на шариата, което е божи дар в борбата сре-
щу светското политическо начало, наречено демокрация. Сигурността, казва
Заухири е дадена от Аллах, а не от разума или човешката логика. Хората тряб-
ва да търсят детайлите на сигурността, които също са дадени от Аллах.
Б. Свобода за ислямския свят от всички агресори и крадци. Основния ак-
цент е срещу САЩ.
В. Освобождаването на човека чрез неговото пълно разкрепостяване.12
Всъщност, ако трябва да бъдем искрени, неговите активизирани теоре-
тични разработки и последвали практически резонанси са следствие от един
приблизително реципрочен процес, иницииран от американските стратези. В
крайна сметка през август 2004 зам.-министърът на отбраната на САЩ Пол
Волфовиц, конструкторът на войната в Ирак заяви, че САЩ ще създадат „доб-
роволческо тяло за борба срещу тероризма в цял свят“. Първите страни ще
бъдат някои ислямски като Египет, Саудитска Арабия, Афганистан, Ирак, Йе-
85
мен, Алжир, а по-късно Палестина и Мароко. Субсидията ще бъде 500 мили-
она долара.13 Доколкото тези американски планове обхващат цял свят, можем
да си обясним някои съответстващи резонанси и в нашето общество чрез при-
зивите за създаване на структури за борба срещу организираната престъп-
ност, подети от определени политически фактори у нас.
Така в края на 2004 година ние станахме свидетели на теоретизирането на
евентуален сблъсък между два типа „народни движения“, силно радикализи-
рани, но използващи идентични тактически средства. Първото се наложи ме-
дийно като ислямистко, а второто – антитерористично. Ако американците все
още са относително назад в изграждането на своеобразните си „ескадрони на
смъртта“, то атентатите в Таба, в Египет на 7 октомври 2004 бяха своеобраз-
на практическа проекция на замислите на Зауахири. Както много оригинал-
но отбеляза известния саудитски журналист от вестник Ал Хая Мохамед Са-
лах, тези атентати бяха извършени от „неофундаменталисти“.14 Подобни из-
води се наложиха след като беше установено, че не съществуват организаци-
онни връзки между терористите и каквито и да е структури на Ал Кайда, как-
то и между самите извършители не съществуват племенни връзки. Единстве-
но верско-идеологическата омраза е била главния мотив за извършването на
престъплението.
1.3. Политико-организационната демаркация на ислямски-
те и ислямистките движения
В светлината на всичко казано дотук можем да обобщим, че ислямските
движения бавно възприемат две отчетливо различни структури в зависимост
от начина на осъществяване на поставените цели:
А. Политически субекти, които имат структурата на класическите поли-
тически партии;
Б. Политически субекти, които имат структурата на социални движения.
Двата типа движения израстват от своеобразна „социална мъглявина“,
стремейки се да достигнат до властта.15 В същото време социалния тип ислямс-
ко движение е много трудно да бъде конфронтирано, тъй като на практика не-
говата структура остава невидима. Заедно с това тя не може да бъде и изкоре-
нена. Всъщност тези органически социални корени представляват прототипа
на „спящите клетки“ на Ал Кайда, най-образно казано. Подобен тип колективи
избуяват като класически референтни групи – около джамия, учебно заведе-
ние, производствен център, чат ром16 или друг вид рекрутационно звено. Съв-
падение на конфесионалната принадлежност на отделните членове не е задъл-
жителна, но важното е прилагането на идентичния подход за реализиране на
политическите цели, а именно – салафитския. Тази структурна особеност от-
личава паякообразните субекти тип Ал Кайда от класическите ислямски дви-
86
жения като ФИС, Хамас, палестинския Ислямски джихад, ливанския Хизбула и
др. Съществуват и междинни (преходни и в двете посоки) форми като мрежата
на Мюсюлманските братя или Партията на освобождението (Хизб ат тахрир).
Като цяло, в ислямските науки първия тип субекти се наричат ислямистки, а
втория – ислямски. Логично е подобен тип класификация да остане дискути-
руем. Всичко опира до отделните субективни, авторови критерии и начина на
тяхното приложение. Те в най-общи линии могат да бъдат обобщени в конфе-
сионалната принадлежност на членовете, степента на радикалност в действия-
та, историческо развитие, основни обекти, считани за врагове и др.
Много често разликата между двете групи се чувства по-ясно чрез идеи-
те, теоретичните произведения и най-вече конкретните персонални позиции
по фундаментални въпроси на техните най-видни представители. В действи-
телност, привържениците на ислямските движения се характеризират с по-го-
ляма прямота, относително по-светски изказ и старание за придържане към
диалог с всички, приятели и идеологически врагове. Към тази група можем да
причислим Рашид Гануши, Садек ал Махди, Хасан ат Тураби, Ануар Ибрахим,
Неджметин Ербакан и др. Всички те допускат плуралистичната, състезателна-
та политическа система, оставайки открит кои точно субекти могат да се със-
тезават за доверието на избирателите. Дали само ислямските или и светските
политически партии. Тези сунитски мислители конструират своите полити-
чески представи най-вече възприемайки или хиперболизирайки реалностите
по времето на Праведните халифи. Политическата форма на управление си ос-
тава републиканската като политическите субекти задължително декларират
своята лоялност към шариата. Остава обаче открит въпросът дали шариатът
е единствен или основен източник на националното законодателство, което
поставя и реално дилемата за характера на бленуваната държава. Всеобщото
избирателно право, гарантирано от християнското естествено право реално
се обяснява не чрез него, а чрез прилагането на принципа на консултация, ат
ташаор между съратниците на пророка, ас сахаба, когато Праведните халифи
са се възкачвали на престола.17 С други думи, европейската „заемка“ е премъл-
чана или просто напълно съзнателно игнорирана. Този тип ислямски движе-
ния пледират за избори в страните от Близкия изток, но легитимирани чрез
модели от 7-ми век, а не чрез правните последици на голямото творение на
Джон Лок и Шарл-Луи Монтескьо – институционализацията на либералната
държава и теорията за разделението на властите от 18-ти век.
Най-общо казано позициите на тези представители се характеризират с
изключителна откритост и прямота, съобразена с лидерската им позиция в
обществения живот. От друга страна те се различават от улемите и традици-
онните религиозни школи, както и от нелегалните въоръжени ислямистки
групи. Базирайки се върху религиозни текстове и примери, те преди всичко
се опитват да бъдат политици, които се стремят да спечелят народното дове-
87
рие чрез предложения за разрешаване на всекидневните проблеми на мюсюл-
маните. Те дори категорично се опитват да се разграничат от интелектуалния
елит на Ал Кайда или други подобни ислямистки интелектуалци. Така нап-
ример Халид Машаал, ръководителят на политбюро на Хамас нееднократно е
критикувал изявленията на Осама бен Ладен, че последният се произнася по
въпроси на палестинската борба. Той се разграничава и от методите на групи-
ровката Ал Кайда Джихад в Месопотамия на йорданския терорист Абу Муса-
аб аз Заркауи.18
1.4. Джихад и глобален тероризъм. Джихадският боец
Изглежда, че оценката на атентатите от 11 септември 2001 се явява най-
ясната демаркационна линия между ислямски и ислямистки движения. При-
мер в това отношение е Рашид Гануши, лидер на забранената ислямска пар-
тия Нахда в Тунис, който понастоящем живее в Обединеното кралство. Той бе
първият, който публично осъди кървавите атентати в САЩ. На конференция-
та „Ислямският свят и глобализацията“, проведена в Джедда през април 2002 г.
Неджемитин Ербакан, бившият турски премиер предложи да се постои мав-
золей или възпоменателен паметник на жертвите от тези атентати в някоя от
големите ислямски държави.19
В същото време джихадистката група зае два типа позиции: запазване
на мълчание или открита подкрепа на терористичните актове. Последни-
те бяха разглеждани единствено като част от глобалния джихад, напоен с
расова и религиозна омраза независимо от деноминационната принадлеж-
ност. Реално всички послания, декларации или други разработки представ-
ляват вид апел за отмъщение. Двете големи деномицаии, сунити и шиити
могат да бъдат включени в ислямисткия интелектуален елит. Въпреки, че
живеят преди 1989 г. сред тях могат да бъдат включени шиитите Науаб Са-
фауи, Абдерахман Сорош и др. Сред салафито-уахабитите сякаш обаче мо-
гат да се намерят изключително продуктивни личности като Абдала Азам,
Айман Зауахири, Абу Мохамед ал Макдаси, Абу Катада ал Фалестини, Юсеф
Иири, Абу Анис аш Шами, Абдел Азиз Макран и множество други. Всеки
един от тях символизира цяла епоха. Така например едва ли може да се на-
мери брой на „Гласът на джихада“, теоретично-приложното списание на Ал
Кайда в Саудитска Арабия, в който да не бъде намерен материал на Юсеф
Иири, бившият лидер на организацията в страната, убит още през 2002 го-
дина. Същият е толкова продуктивен, че обемът на написаното от него над-
хвърля повече от 40 книги. В същото време всеки един от тях освен, че е до-
бър идеолог, притежава лична харизма и е себеотрицателен войн на Аллах.
Те не само на думи, но и на дела са готови да умрат за каузата, както всъщ-
ност и се получава.
88
Задълбочаване на изучаването на спецификата на социализацията на ис-
лямистките движения доведе до очертаване на своеобразен профил на члена
и симпатизанта на тези движения. Особено ценни са проучванията на отдел-
ни институции в Саудитска Арабия, която организира внушителна конфе-
ренция по тероризъм в периода 5-8 февруари с участието на около 50 стра-
ни, сред които не беше България. Според д-р Абдерахман Джадия в Близкия
Изток са осъществени 9 255 терористични акта през периода 1980-2000 го-
дина.20 Повечето от тях са дело именно на подобен тип движения. В детай-
лен доклад със съответните препоръки до саудитското правителство Юсеф
Якуб Кантаб, член на шурата и председател на Специалната комисия за изу-
чаване на явлението тероризъм и разпространението на джихада и джиха-
дистката мисъл обобщава следните характерни особености на споменатата
група хора:
1. Задължително присъствие в Афганистан;
2. Силно влияние на идеите на Ал Кайда и възприемане на харизмата на
Бен Ладен;
3. Отхвърляне на фетвите и тафсирите на местните саудитски шейхове и
улеми;
4. Мнозинството са хора около 30-годишна възраст;
5. Мнозинството имат средно образование;
6. Изключително слабо познаване на ислямската религия.21
Множество са препоръките на отделните експерти и специалисти за пре-
сичане на проявите на насилие, прикрити под воала на религията. Пробле-
мът е, че джихадистките движения притежават изключително голям социа-
лен потенциал, дори по-голям от този на останалите опозиционни субекти.
Именно върху това акцентира американският изследовател К. Викторович.22
Така наред и осъвременяване на учебните програми в дух на толерантност и
верска търпимост, повишената роля на медиите, вече споменатата саудитска
комисия препоръчва много силно внимание да се отдели на социално-иконо-
мическите програми. Така например полезното запълване на свободното вре-
ме на учениците и студентите е толкова необходимо колкото и представяне
на ефективни програми за борба срещу безработицата и общата бедност. За-
едно с това обаче обща препоръка на всички специалисти и институции, за-
нимаващи се с проблема препоръчват подобряване на условията за проучва-
не, анализиране и прогнозиране на явлението. Съществува консенсус между
арабски и западни експерти, че фундаментализмът трябва да се изучава, а не
да се игнорира. Науката трябва все по-категорично да присъства в осъщест-
вяването на всички по-сериозни дискусии и написването на всички по-дъл-
госрочни документи.
89
2. ЗАСТРАШЕНА ЛИ Е БЪЛГАРИЯ ОТ ИСЛЯМСКИ
ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И ТЕРОРИЗЪМ?
Проблемите за ислямския фундаментализъм и тероризъм са актуални и
тревожни. Поради това те трябва да бъдат обсъждани, за да не се превърнат в
своеобразно табу, а да се намери път за правилното им решение. Преди всичко
искам да представя някои респектиращи факти:
– След 11.09.2003 г., когато в сърцето на САЩ – Ню Йорк, бяха взривени с
пътнически самолети два небостъргача, светът вече е друг. Този печален факт
доказа, че международният тероризъм не може да бъде спрян дори и от най-мо-
дерния противоядрен щит, какъвто притежават САЩ. Жертвите са хиляди;
– През м. март 2005 г. се навършва една година от жестоката влакова екс-
плозия на гара Аточа в Испания. Спирам се на този факт, защото последните
разкрития сочат, че подпалвачите са били марокански терористи, а не членове
на ЕТА, както се твърдеше. Броят на убитите е трицифрено число;
– Продължава ескалацията на напрежението в Чечения и свързаните с нея
кървави събития – в Москва, Беслан и др., при които загинаха стотици невин-
ни хора;
– Ситуацията в Ирак, въпреки обявената победа от САЩ и коалицията,
въпреки проведените демократични избори, се характеризира с ежедневни
атентати и кръвопролития, като не може да се посочи нито точният брой на
жертвите досега, нито да се направи прогноза за бъдещите жертви;
– Изпод привидно загасналото военно огнище в Косово и Македония все
още проблясват искри на напрежение, като че ли малко военни и цивилни и от
двете страни бяха жертвани съвсем напразно.
Могат да се посочат още зловещи примери от различни точки на земното
кълбо. Но и тези са достатъчни, за да се достигне до извода, че ислямският фун-
даментализъм и тероризъм са огромна заплаха за мира и спокойствието на на-
шия свят. Точно поради това политици, учени, представители на различни ве-
роизповедания търсят верния отговор на възникналите тревожни въпроси.
Самото понятие „терор“ (от лат. terror – ужас) се обяснява като страх, ужас,
предизвикан от заплашителни и жестоки мерки на групи или отделни лица. Те-
роризмът се определя като прилагане на насилническа, заплашителна дейност,
всяване на ужас с цел постигане на определени цели – политически, финансови
и др. С развитието на човешкия интелект, с постигането на все по-усъвършен-
ствани технологии в различни сфери на науката и техниката за съжаление се
развива и една друга тенденция – употребата на тези технологии за всяване на
ужас и смърт сред „противници“, които в преобладаващата си част са цивилни.
И тези потенциални жертви на терора са потресени не само от вече демонстри-
раната безсмислена жестокост, но и не по-малко сковаващ е ужасът от витае-
щата във въздуха заплаха от евентуални терористични актове.
90

Според мен, сред съществуващите най-различни тълкувания на спомена-
тите събития се очертават два подхода за тяхното обяснение – философски и
прагматически.
Бих се спряла на някои аспекти от философски характер на тази сложна и
многоаспектна проблематика.
Известно е, че доктрините на монотеистичните религии са едно обобще-
ние на историческия и житейския опит на човечеството в съответен регион,
а тяхното основно съдържание е насочено към религиозно-нравственото усъ-
вършенстване на човека. Това се отнася за всички световни религии – христи-
янство, ислям, будизъм, юдаизъм.
Същността на определена религиозна доктрина трябва да се тълкува в
контекста на нейната цялост, съвкупност – подход, който изключва абсолюти-
зацията на едно или друго положение и на тази основа не позволява да се фор-
мулират неправилни изводи, несъответстващи на общия смисъл, същност и
въздействие на доктрината, която е обект на анализ и оценка.
Характерно общо например и при християнството, и при исляма относ-
но въпросите, свързани с Всевишния, е, че Той е създател на света – всемъ-
дър, всемогъщ, олицетворение на всичко съвършено. Ислямът, като по-късно
формирала се религиозна доктрина, има възможност за възприемане на някои
положения от утвърдилите се вече религиозни доктрини – по-конкретно ста-
ва дума за християнството и юдаизма (това е научно установен факт). Освен
това, както е известно, Мохамед – пророкът на Аллах – е общувал с христия-
ни и евреи. Но според исляма Аллах не само е създал човека, но той ръководи
неговата дейност, човешкия живот е предначертан безусловно, всичко е пре-
допределено – положение, което лишава човек от стимул за постигане на опре-
делени цели. И може би тъкмо в тази поведенческа предопределеност трябва
да се търси мотивацията на камикадзетата, хората-бомби, които освен своя-
та смърт – според тях осмислена и възвишена – предизвикват гибелта на мно-
жество невинни и инакомислещи хора.
Възприемането на подхода на абсолютизацията, без да се търси справед-
лив, балансиран отговор на наболелите проблеми – точно това положение дава
отчасти отговор на проявите на съвременния фундаментализъм и тероризъм.
Като се фокусира вниманието върху дадено положение, то се откъсва от кон-
текста на цялото и се определят практически задачи за провеждането му в жи-
вота с всички сили и средства, дори и с цената на невинни жертви. А това е в
грубо противоречие с умереността, уважението към всяко живо същество –
творение на Всевишния. Това се отнася за всички световни религии.
Но освен това, налице са и други, не по-маловажни причини от социален
характер, които също трябва да се вземат предвид при обяснението на теро-
ризма на религиозна почва в наше време и които всъщност подклаждат стре-
межа към абсолютизацията, която вече споменах. По-конкретно, възниква
91
проблемът за крещящото икономическо неравенство, в центъра на внимани-
ето са „богатият север“ и „бедният юг“. Всъщност, основната причина за теро-
ризма са нерешените социални проблеми в света. Той е следствие на крещящо-
то неравенство между бедни и богати. Върху тази почва израстват бурените на
фанатизма, национализма и други злини в наше време. На тази ирационална
политика се отговаря още по-неразумно – с безогледен терор и безпричинни
убийства. По този начин се създава ескалация на жестокостта.
Сближаването между народите и държавите в политически, икономи-
чески и културен план е исторически процес с крайна цел светът да постигне
едно усреднено високо ниво на материално благополучие и духовно извися-
ване. Този процес е заложен в развитието на обективната историческа дейс-
твителност. Това не е утопично теоретизиране, а историческа необходимост,
развиваща се с различна скорост в различните части на Земята. С други думи
– трябва да се избегнат двата полюса в социума – разточително богати и уни-
зително бедни държави, съществуващи благодарение на подаянията от страна
на първите. Това е бъдещето на глобализиращия се свят, който трябва да дос-
тигне до такова ниво в своето демократично развитие, което е било мечта на
мислителите от древноизточните общества, доразвито през Древногръцката
епоха, достигнало извисяване през Европейското Възраждане, започнало да
се реализира в съвременната бурна епоха на демократизиращия се свят, с на-
дежда за бъдещето.
Но за съжаление в по-голямата част от съвременната действителност, тези
идеи за глобализация звучат все още съвсем нереално на фона на икономичес-
кото неравенство. Съвсем правилно възкликва полският писател и журналист
Р. Капушчински, че в този вид тя е едно „уедряване на капитали, което е полез-
но за хиляди, а е мит, че ще се създаде щастливо общество“.
Освен икономически причини съществуват и други – политически, етни-
чески, които са не по-малко значими за разрастване на тероризма. И това е не-
еднозначната политика на световните лидери към еднозначно взети полити-
чески решения на Международни органи. Какво имам предвид? С решение на
ООН през 1948 г. е трябвало да бъдат създадени две държави – Израел, с пре-
обладаващо еврейско население и Палестина – с преобладаващо мюсюлманс-
ко. И до днес това неизпълнено решение е причина за терористични актове от
страна на палестинците, които се стремят да организират своя държава. Друг
е въпросът, че законните права се отстояват с терористични средства. Друго
размирно огнище на света са земите на кюрдите. Трябва ли те да се наричат те-
рористи, защото искат да бъде призната тяхната национална идентичност и
език (те не търсят държавна самостоятелност). В тези и в много други случаи
трябва да се търсят причините, корените на злото и да се отстраняват. Нужно
е да се замени „езикът на оръжията“ с „езика на преговорите“. Но преговори,
зачитащи правата и интересите на всички преговарящи, а не само на онези,
92
които притежават аргументите на силния. Това влиза във възможностите и за-
дълженията международния политически елит.
На фона на тази мрачна картина на света, какво е конкретното положение
на проблема у нас?
През последните години се засилва влиянието на секти с фундаменталис-
тки уклони – уахабити. Тяхното влияние се засилва, тъй като наши младежи-
мюсюлмани се изпращат със стипендии на обучение в някои арабски страни и
оттам се завръщат като настъпателно и войнствено настроени противници на
традиционния ислям (ханифизъм). Някои фондации със съмнителен харак-
тер издават печатна литература, поддържат финансово някои ислямски инс-
титуции и пр.
Освен това у нас има многобройна колония от араби, някои от които пос-
тоянно живеещи в България. Сред тях има и привърженици на секти. Тези фак-
ти са известни на нашите власти и не се съмнявам, че те правят необходимото.
Неотдавна се проведе заседание на Съвета по сигурността при Президен-
та, на който се обсъди доктрина за национална сигурност, отговаряща на съв-
ременните предизвикателства. Като документ с държавно значение, в нея тези
въпроси намират адекватно и правилно решение.
Вече сме редовни членове на НАТО, предстои приемането ни в Европейс-
кия Съюз през 2007 г. А това означава, че България става източната граница на
ЕС (а и на Атлантическия пакт). От това произтичат задачи, свързани не само
с нашата национална сигурност, а и със сигурността на Европа.
Но това са въпроси на държавната политика и те имат прагматичен харак-
тер и решение на други нива, затова аз само ги изброявам, без да се задълбоча-
вам в търсене на тяхното решение.
Моят извод е, че България със своя етнически модел не е рискова държава,
пряко заплашена от терористи и фундаменталисти, което не изключва вероят-
ността от прояви на местни фанатици или такива, внедрени отвън. Основание
за този извод ми дава фактът, че у нас доминира традиционният, умереният
ислям. По нашите земи открай време между обикновените хора – християни и
мюсюлмани – съществуват отношения на разбирателство и добросъседство и
т.нар джихад (свещена война) против друговерците няма традиции и прояви.
Всъщност, най-авторитетни тълкуватели на ислямската доктрина обясняват
понятието джихад като борба на вярващия с пороците у него, а не като война
против друговерците.
Независимо от историческите дадености на Балканския полуостров и по-
специално в България отношенията между отделните етноси винаги са били от-
ношения на търпимост, добросъседство и взаимопомощ. Обикновените хора,
независимо от религията, която изповядват, са живели и живеят и сега заедно,
без непреодолими противоречия – грижите и на християни, и на мюсюлмани,
и на евреи и на арменци са еднакви. А най-обнадеждаващото е, че и празници-
93
те са достъпни за всички. Оформилият се в последните петнадесетина годи-
ни прословут български етнически модел всъщност е съществувал от векове
по нашите земи. И тук отново достигаме до значимия проблем – за лидерите.
Може би именно тук е приносът на България за прилагане на този етнически
модел – а именно, че лидерите са тези, които трябва да се стремят да обединя-
ват, а не да разединяват хората, изповядващи различна религия. Пред лицето
на заплахата от тероризъм различните етнически групи – независимо дали са
малцинство или мнозинство, различните икономически полюси в обществото,
представителите на различно ориентираните политически партии – независи-
мо отляво или отдясно, трябва да обединят усилията си в противодействието
срещу този световен бич, а не да го улесняват с противопоставяне помежду си.
Ескалацията на тероризма между различните държави в наше време може
да бъде спряна единствено с усилията на всички цивилизовани държави, ръ-
ководени от правителствата си, или от Международни неправителствени ор-
ганизации, защото противното – ескалацията на терора – е възможно да пре-
расне във война между цивилизациите, а то би било гибелно.
3. ВЪЗМОЖНИ РИСКОВЕ ОТ РАДИКАЛЕН ИСЛЯМ
В БЪЛГАРИЯ
Прокарваните тенденции, че в България няма условия за прояви на ради-
кален ислямски фундаментализъм, че ние сме един обетован остров, незап-
лашен от тероризъм, действа успокоително на обществото ни, но не отговаря
на реалността. Това е така поради наличието на външни и вътрешни фактори,
действащи в тази насока.
Кои са външните фактори?
Глобални. Свидетели сме в последните години, че обществено-политичес-
ката обстановка в света доведе до разрастване на световния тероризъм в не-
виждани досега граници. И като водеща идейна основа на този тероризъм се
оформи ислямският фундаментализъм. Той се превръща в политическа иде-
ология, в сериозна икономическа, политическа и идеологическа сила, с която
не може да не се съобразява светът. Една от конкретните прояви на този по-
литически или държавен ислямски фундаментализъм е тероризмът, а негов
продукт са десетките терористични организации, изградени на тази основа. Е,
като сме част от глобалния свят, като сме част от европейската общност, като
сме член на НАТО и верен съюзник на САЩ, като участваме във войната в
Ирак, да се надяваме, че ще ни подмине световният тероризъм, извършващ се
на основата на ислямския фундаментализъм, е наивно. Позицията на щрауса,
заровил главата си в пясъка, няма да ни помогне.
Регионални. Турция. Влиянието на Турция върху част от населението в на-
шата страна не може да не се отрази и в тази насока. Имам предвид, че не може
94
нарастването на влиянието на ислямския фундаментализъм в Турция да не
води до подобно явление в нашата страна и конкретно върху мюсюлманите,
които и без това се намират под силно протурско националистическо и верс-
ко влияние.
Ислямски фундаменталистки организации. Говоря за тези десетки све-
товни, регионални и какви ли не други организации, които нахлуха в нашата
страна през последните 15 години и някои от тях са определено фундамента-
листки. Да спомена фондациите „Ал Уакф ал Ислами“, „Исламик рилиф“, „Ал
Минар“, „Ир Шаад“ и редица други, които са обвързани с фундаменталистки
организации от Саудитска Арабия или с такива като „Мюсюлмански братя“.
Те в началото официално, а след забраната им нелегално организират курсове
за обучение на подрастващите – в джамии, почивни станции, на летни лагери,
внасят отпечатана зад граница литература, организират религиозно обучение
зад граница и разпространяват своите фундаменталистки идеи сред мюсюл-
маните в нашата страна.
Ние се успокояваме, че в България досега няма прояви на тероризъм на
основата на ислямския фундаментализъм. Обаче опитът на САЩ, Русия, Ис-
пания и други страни показва, че терористичните организации, преди да се за-
действат в тези страни, първо създават свои позиции в тях, в съответния ра-
йон, град, където замислят или вече подготвят извършването на терористичен
акт. Това са техни, нека се изразя професионално, агенти или доверени лица,
които постоянно или временно живеят в съответната страна и които ще игра-
ят спомагателна, но много важна роля при осъществяването на терористич-
ния акт. И смея да твърдя, че точно това сега се извършва в България – вербува
се агентура от местното население, внедрява се агентура от чужбина, наемат
се квартири, вкарва се оръжие, подготвят се документи, изучава се обстанов-
ката в страната, в евентуални райони и дори конкретни обекти. И когато те-
рористичният център насочи своето внимание към България, той да има вече
необходимата база, за да пристъпи към конкретната организация на терорис-
тичния акт. Аз се моля това никога да не стане, но го казвам, защото България
е уязвима и трябва да имаме готовност и да вземаме мерки за недопускане на
наш 11 септември или 11 март.
Тези външни фактори щях да ги подмина, ако не бяха налице няколко
вътрешни фактори, които превръщат заплахата от радикални прояви на ис-
лямския фундаментализъм в реалност. Кои са те?
Смесването на панислямизма с пантюркизма сред част от българските
мюсюлмани води до протурски национализъм и създава основа от идеи, възг-
леди, чувства и настроения, които при определена ситуация биха тласнали от-
делни групи и лица от тях към по-радикални политически прояви. Свидетели
сме от по-далечно и близко минало как на тази основа са извършвани теро-
ристични актове в страната.
95
Забелязва се засилване на фундаменталистките идеи и настроения сред
българските мюсюлмани. Започна се по-строго спазване и придържане към
повелите на Корана. Момичета слагат фереджета. Малки дечица се обучават в
джамийските неделни училища и биват принуждавани да наизустяват съвър-
шено непознати и неразбираеми текстове на арабски. Възстановяват се забра-
вени обичаи и норми на поведение, познати ни от миналото на това население.
Някои ще кажат, че това е връщане към ислямския традиционализъм. Прак-
тиката в Иран, Афганистан и Чечения показва, че този традиционализъм тра-
сира пътя на ислямския фундаментализъм.
Увеличава се броят на мюсюлманите шиити в България. А шиитството
лежи в основата на световния ислямски фундаментализъм.
В страната действат полулегално или нелегално редица мюсюлмански ре-
лигиозни секти, някои от които са с фундаменталистки уклони. Те се финанси-
рат и подкрепят от задгранични религиозни фундаменталистки организации.
В печата отвреме-навреме излизат публикации за техни прояви, за нелегални
училища, за разпространявана литература, но практически тяхната дейност
не е изяснена напълно. Какво се върши в тези секти или от тях не е известно
на обществото.
Стотици деца с финансовата подкрепа на задгранични ислямски органи-
зации се обучават религиозно в Турция, Саудитска Арабия, Египет, Сирия,
Йордания. Засега знаем, че част от тях се връщат с религиозни познания и
практикуват чужди на традиционната за българските мюсюлмани сунитска
вяра. Но не знаем колко от тях са вече обвързани с ислямски фундаменталис-
тки, в това число и крайно радикални организации. И дали някои от тях вече
не са контингент на тези организации, готови да се задействат в насока, даде-
на им от тях.
В България живее вече компактна маса от араби – едни постоянно, а други
временно. Никой не ни гарантира, че някои от тях не са обвързани с ислямски
фундаменталистки и радикални организации или че някои от тях не са отсед-
нали в България по указания на тези организации.
И не на последно място трябва да посочим използването на мюсюлманска-
та религия за етническо обособяване на мюсюлманите в България. Политиката
на ДПС и подобните на нея етнически организации за културно, икономическо
и политическо обособяване води до отчуждение, до противопоставяне мюсюл-
маните на българското население. След подписването на Рамковата конвенция
за защита на националните малцинства те водят борба да се признае наличието
на турско национално малцинство в нашата страна. Сега вече теоретизират, че
България е мултиетническа държава. Очевидно има сили, които се стремят да
откъснат мюсюлманското население от националния организъм. Крачката към
искания за турска автономия на територията на нашата страна е много близо.
Да припомням ли устава на нерегистрираната Турска демократична партия на
96
Адем Кенан, в който се говори за федеративно устройство на България, в коя-
то ще има републики и автономии със собствени културни и административни
уредби? А световната практика и особено тази на Балканите показва, че пътят
към тази цел много често е осеян с кръв и насилие.
Ето тези вътрешни фактори предизвикват в мен тревогата, че в страната
има организации, групи и лица, които – водени от своите националистически
и религиозни идеи и настроения – биха се поддали на влиянието на радикал-
ния ислямски фундаментализъм и от тези позиции биха се ангажирали с ан-
тиконституционни, политически екстремистки, сепаратистки и дори терорис-
тични прояви.
Възниква въпросът: има ли сили вътре в страната, които при определени
обстоятелства биха се ангажирали с подобна дейност дори и без указания от-
вън? – Мисля, че да – и тези сили се намират вътре в ДПС и в кръжащи около
нея подобни етнически организации. Какво имам предвид?
В момента в България има оформен етнически модел, създаден под сил-
ното влияние на ДПС и поддържан от него с всички сили и средства. Това е
така, защото той е изгоден най-вече за него. В крайна сметка тъкмо този модел
постепенно го доведе до властта и му даде възможност не само да влияе върху
развитието на страната, но и да продължи процеса на етническото обособява-
не и отчуждаване на мюсюлманското население, на турцизиране на българо-
мохамеданите в Родопите и Пиринска Македония. Той е изгоден за неговите
активисти, защото те сега са във властта и тази ситуация задоволява не само
партийните, но и личните им амбиции и стремежи.
Питам се какво ще стане когато рухне този етнически модел. Или по-точ-
но – когато ДПС излезе от властта. Аз се страхувам от този момент, когато
ДПС ще престане да играе сегашната си политическа роля на балансьор (или
брокер) и още повече, когато престане да бъде парламентарна сила. А нещата
вървят натам, ако ДПС продължава своето развитие като етническа партия.
И то не защото американският посланик го казва, а защото българското об-
щество вече е настроено за това. Гарантирам, че тогава ще изпълзят от свои-
те леговища разните му Адем Кенановци, забравеният Мехмед Ходжа, бивши
зам.-областни управители и кметове и редица загубили сладостите на властта
привърженици на ДПС. И те няма към какво друго да се обърнат, освен към
оръжията на ислямския фундаментализъм. И чак тогава ще разберем какво
змийско гнездо сме отгледали през всичките тези години на преход или де-
мокрация да ги наречем. Ще припомня как при предпоследните парламентар-
ни избори, когато опасността от невлизане в парламента на ДПС бе осезател-
на, какви заплахи се отправиха от неговите ръководители, че това ще наруши
нормалното функциониране на етническия модел, че ще доведе до ексцесии,
че не може да гарантират накъде ще тръгне ДПС. Питам се при реална такава
обстановка какво ще стане.
97
Когато през 1985 г. при Ахмед Доган отиват създателите на нелегалната
организация „Турско национално-освободително движение“ и му предлагат
да оглави организацията той се противопоставя на тяхната програма за „бор-
ба с всички средства“, включително и с извършване на тероризъм и дивер-
сии и предлага лозунгът на организацията на бъде „война без оръжие“. Питам
се дали при гореописаната ситуация той би успял да възпре екстремистките
стремежи и настроения на своите привърженици или те ще върнат ДПС към
неговото начало от 1985 г.
Какъв е изходът за избягване на подобна ситуация? Единият изход – да
бъде забранено ДПС поради антиконституционния му характер – бе пропус-
нат преди години. Аз и сега съм за него, но ми се струва нереалистичен. И
между другото, неговото прилагане сега вероятно ще доведе до горепосоче-
ния резултат. Другият изход е ДПС да се превърне в национална партия. През
1993 г. Ахмед Доган заяви в доклада си на II Национална конференция на ДПС,
че в следващите десет-петнадесет години движението ще остане на „прехода
между етническа партия и национална партия“. Факт е, че това негово жела-
ние не се осъществява. Най-сигурният признак за запазения етнически харак-
тер на движението е гласуването за него на парламентарни и местни избори
– неговите избиратели са почти 100 на сто български турци и мюсюлмани. Но
е факт и това, че Доган и ръководството на ДПС, оценявайки този момент, по-
лагат неимоверни усилия да превърнат партията в национална. За това гово-
ри членуването в него на вече минимум 6 000 българи, а по-други данни близо
13 000. Също, че в ръководството на движението влязоха българи. Ако дви-
жението успее в близко време да осъществи тази цел, поставена от Доган през
1993 г., то ще излезе от неизбежната криза, в която ще изпадне, и от тези опас-
ности, за които предупреждавам по-горе.
Накрая искам да повторя. Успокоението, че проблемите на ислямския
фундаментализъм и неговите радикални прояви не се отнасят за България е
заблуждаващо и опасно. Ние трябва внимателно да изучаваме реалните зап-
лахи за нашата страна, идващи от тези външни и вътрешни фактори, които
съществуват. И да предприемаме превантивни мерки за техния контрол, овла-
дяване и недопускане да се осъществят в България. В противен случай нашето
общество го чакат тежки дни.
БЕЛЕЖКИ И ЛИТЕРАТУРА
1 Antinomies of Islamic Movements under Globalization, ed. Paul Lubeck, Center for
Global International & Regional Studies, University of Cali.rnia, Santa Cruz, 1999,
repositories.cdlib.org/cgirs/CGIRS-1999-1.
2 Vikor, K., Dialog form Political Islam list on Islamic Fundamentalism, http://www.
hartford-hwp.com/archives/29/017html, January 1995.
98
3 Kepel, G., Jihad: The Trail of Political Islam, Anthony F. Roberts, trans. Cambridge,
MA Belknap Press of Harvard University Press, 2002.
4 Eickelman, D.F., Trans-state Islam and Security, in Transnational Religion and fading
States, ed. By Rudolphe, Susanne Hoeber and James Piscatori, Boulder;Westview,
1996.
5 Aл Азди, А., Ал Кайда уа ал харб гайру ал мутауазия, Ал Кайда и несиметрич-
ната война, Форум Ал Калаа, www.qa4ati.net/vb/, 27.09.2004.
6 Рифай, А., Игнорентно-кръстоносностният съюз в Ирак и влиянието му в ре-
гиона, Ат тахалоф ар рафиди-салиби фи ал Ирак уа татиирихи фи ал минта-
ка, www.qal3ah.net/vb/, 26.02.2005.
7 www.iraq4all.dk, 26.02.2005.
8 Гарайбе, И., Мураджаат ал харакат ал исламия … иля харамия иля шабакия,
Преглед на ислямските движения…от пирамидалност към мрежа, Islam online,
www.islamonline.com, 12.09.2004.
9 Zawahiri, A., Фурсан тахта раят ан наби, Конници под знамето на пророка,
Аш Шарк ал аусат, Лондон, 2-12.12.2001.
10 Бейнуни, А., Islam on Line, www.islamonline.net/arabic/index.shtml,
24.02.2005.
11 Зауахири, A., Шарит джедид лил шейх Айман Заухири, Нова касетка на шейх
Айман Заухири, Ислямски форум Осама, www.almjlah.net/vb/shwthred.
php?=812, 2.10.2004.
12 Зауахири, А., Тахрир ал инсан уа ал аутан тахта раят ал Коран, Освобожде-
нието на човека и родините (родината-бел.авт.) под знамето на Корана, Форум
Икхлас, www.ekhlaas.com/forum, 20.02.2005.
13 Ислямски форум Ал Маджала, www.almjlah.com, 15.08.2004.
14 Салах, М., Филастини мин „ал усулиун ал джудуд“ када тафжират Таба, Палес-
тинец от „неофундаменталистите“ ръководи взривовете в Таба, Ал Хая, Лон-
дон, 26.10.2004.
15 Dunn, M.C., Islamic Movements at the End of 20th Century: Where now? Islam
online, www.islamonline.net/english?Contemporary...2/05/Article17.shtml,
30.05.2002.
16 Харб ал кулуб уа ал укул ала шабакат интернет, Войната за сърцата и умовете
в мрежата интернет, Al Mokhtsar, www.almokhtsar.com, 20.11.2004.
17 Ganushi, R., Islamic Movements. Self-Criticism and Reconciliation, http://www.
youngmuslims.ca/articles/display.asp?ID=66, 29.10.2004.
18 Ал Хая, Лондон, 12.09.2004.
19 Айн ал акин, Риад, 24.04.2002.
20 Риад, Риад, 8.02.2005.
21 Antinomies of Islamic Movements under Globalization, ed. Paul Lubeck, Center for
Global International & Regional Studies, University of Cali.rnia, Santa Cruz, 1999,
repositories.cdlib.org/cgirs/CGIRS-1999-1.
22 Antinomies of Islamic Movements under Globalization, ed. Paul Lubeck, Center for
Global International & Regional Studies, University of Cali.rnia, Santa Cruz, 1999,
repositories.cdlib.org/cgirs/CGIRS-1999-1.
99
Глава пета
ПСИХОЛОГИЯ НА ТЕРОРИЗМА
1. Ислямският фундаментализъм и глобалният терори-
зъм като заплаха за националната сигурност
(Иван Бояджиев)
2. Ислямският тероризъм: история и съвременност
(Т. Стойчев)
3. Ислямът и психологията на самоубийствените атентати
(Васил Проданов)
1. ИСЛЯМСКИЯТ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ И
ГЛОБАЛНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ КАТО ЗАПЛАХА
ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ
Отношенията между САЩ и Русия до голяма
степен ще определят обстановката в света
в началото на 21 век. Днес сме изправени пред общ
враг, заплашващ свободолюбивите хора на цялата
планета. С гордост наричам Русия партньор
във войната срещу терора.
Джордж Буш
За всички хора вече е ясно, че съвременният тероризъм не цели да събуди
международно съчувствие и подкрепа за една кауза, а по-скоро да предизви-
ка страх, гняв и отвращение по целия свят. Затова и Русия заявява, че е готова
да нанася превантивни удари по терористичните бази, независимо в коя част
на света се намират те. Америка пък реагира там, където са засегнати нейните
интереси. Белият дом съветва Русия да води преговори с терористите, а сами-
те американци се ръководят от максимата, че тероризмът не се „опитомява“,
той се унищожава. Гледищата върху тероризма на Европа и Америка се разми-
нават. Според европейците тактиката на терористите не ни казва нищо за пра-
вотата или погрешността на тяхната кауза. Американското гледище е, че теро-
ристичната тактика е зло само по себе си, а опитите да се търси обяснение за
произхода му било оправдание за наивността и нерешителността на европейс-
100
ките партньори. За Европа изкореняването на тероризма би било успешно, ако
се отстранят пораждащите го причини – нерешените политически проблеми,
бедността, гладът и фанатизмът, като се започне от Близкия Изток, та до Кав-
каз и Чечения, из самите цивилизовани европейски държави.
Антитерористичната концепция и на Джордж Буш, и на Путин създава
страховита психоза, желание да се защити отечеството като се води война с те-
рора, а това от своя страна отклонява вниманието на света от основната цел –
спечелването на умовете и сърцата на мюсюлманските маси, превърнали се в
торна почва за ислямския фундаментализъм. Тактиката на Буш в Ирак прово-
кира създаването на общ фронт от остатъците от режима на Саддам шиитс-
ки радикални образувания, племенни вождове и прииждащи отвън терорис-
ти – по повика на Осама ибн Ладен да бъде пуснат агресора в страната и след
това унищожен във всеки град, на всяка улица, във всеки дом. Ясно се очер-
таха три региона на засилен тероризъм – Ирак, Кавказ, Израел и Палестина.
Част от талибаните и хората на Ал Каида, след тежките и съкрушителни удари
на американците в Афганистан, проникнаха на други територии, за да извър-
шват терористични актове и отвличания на заложници. Тероризмът ескалира.
„Тероризъм – антитероризъм“ се завъртяха в една възходяща спирала. Няма
координация в глобален мащаб, но глобално се разпространиха идеологията
и практиката на групировката на Осама ибн Ладен. Образците на тероризма
вече са глобални, но причините за всеки конкретен терористичен акт засега са
си само локални. Но вече се говори за ново и много опасно стъпало на между-
народния тероризъм, където няма защитени територии и незастрашени хора.
Корените на съвременния тероризъм могат да се търсят в много посоки: бед-
ността в ислямските държави, съпротивата срещу настъпващата в страните
им чужда цивилизация, религиозният фанатизъм или определящата сила на
национализма. Религиозният фундаментализъм се преплита с национализма.
Безумните самоубийствени актове на камикадзетата и воините „шахиди“, „бо-
евици“, талибани целят разпалването на ислямския национализъм и религио-
зен фанатизъм в името на „всевишния“.
Няма готови решения за съвременния тероризъм, който е безпрецедент-
но явления в нашия век. Може да се зададе въпрос: не е ли вече мегатероризъм
явлението, погълнало хиляди невинни жертви по четирите краища на света?
Преди година президентът Буш избърза със своята реч, че след прилива
във войната с международния тероризъм е дошло време за отлив. Абсолют-
ният триумф на борбата с терора се оказа само временно зашеметяване под
смазващите удари на бомбардировките и танковите вериги на американско-
британската мощ. Въпреки уверенията на експертите от Управлението за на-
ционална сигурност на САЩ, оказа се, че гръбнакът на Ал Каида не е докрай
прекършен. Ал Каида вече не е същата: смазани главатари, разбити лагери,
няколкостотин бойци хвърлени в затворите, заловени и загинали съратници
101
на Осама ибн Ладен, намаляло финансиране за терористите. Но се появи едно
ново, следващо поколение ислямистки радикали, които не са толкова цивили-
зовани и организирани, но далече по-фанатични. Тяхна униформа станаха ша-
хидските пояси с експлозиви.
Според експерти по антитероризма регионалните командири на Ал Каида
винаги до някаква степен са били независими от Осама ибн Ладен и негово-
то обкръжение. Днес обаче те се чувстват не толкова изпълнители на терорис-
тични актове, колкото техни автори, композитори, изобретатели. Новата гене-
рация ислямски бойци признават, че на Запад засега няма особено достъпни
и сензационни мишени, ударът срещу които би предизвикал същия или още
по-голям ефект от този на 11 септември. Затова смъртниците взривяват ками-
оните си главно в мюсюлманските страни, където режимът е по-разхвърлян и
съмишлениците – значително повече. И така, свещеният джихад срещу Запа-
да постепенно се превръща в месомелачка за всички, включително и за едно-
верците-мюсюлмани. Според Ал Каида неволният джихад с нищо не е по-лош
от доброволния. Ислямският тероризъм се завърна в едно по-регионално, но
и по-кърваво превъплъщение. Целта му се стеснява и се очертава по-ясно: бе-
зогледното отричане на цялата западна цивилизация се трансформира в целе-
во насочена омраза към САЩ и съюзниците им. Нека си спомним взривения
испански ресторант в Казабланка, терористичните актове в Мадрид. Събуж-
дат се подозрения дали не се проваля американската стратегия за борба с меж-
дународния тероризъм, не се ли превръща той в глобален, не се ли раждат все
повече шахиди, опасани с терористични пояси, не залива ли терористичната
заплаха всяко кътче на планетата?
В последните дни Хизбула обяви своите 156 000 членове – обучени, фана-
тизирани и готови за бой. Те са събрани от Ливан (не закъсня зловещият теро-
ристичен акт тези дни срещу бившия премиер и 14 убити), Бряг на слоновата
кост, както и Сенегал, Сиера Леоне и др.
Издирваният в Ирак международен терорист Абу Мусаб аз Заркауи, кой-
то оглавява иракския филиал на Ал Каида, е разпоредил на подчинените си
бойци да пренасочат дейността си към Кувейт на този етап и да организират
там атаки срещу американските войски и членовете на кувейтското правител-
ство. В Кувейт са разположени близо 25 000 военослужещи на САЩ. Пентаго-
нът използва емирството като плацдарм и транзитна база за американските
войски, които действат срещу съпротивата в Ирак.
Ако потърсим като явление ислямския тероризъм на Балканите, то отго-
ворът и тук ще е доста тревожен: Тероризмът е навсякъде. Ислямистите не са
хора, вярващи в исляма като религия, а хора, живеещи под закона на исляма,
т.е. ислямът е закон, а не религия. Никоя друга религия не превръща хората
във фанатици, готови да убиват и да отричат всички, различни от тях по ре-
лигия. Според ислямистите християните не са вярващи, а езичници, защото
102
вярват в трима: отец, син и свети дух. „Щом делят Бог на три, значи имат три
бога“. И идва замисълът им „Аслим таслам“, т.е. „да станеш мюсюлманин, зна-
чи да останеш жив“. Вярата да се налага с насилие. В Корана ислямът е разде-
лен на Умерен и Радикален. Умереният приема другите религии, макар и „само
за пред хората“. Но Радикалният ислям се придържа към втората част на Ко-
рана – неверниците трябва да се убиват, защото душите им ще се преродят във
вярващи мюсюлмани. Огромната опасност идва от това, че ислямът не пропо-
вядва добродетели, а диктува и отрича. Радикалните ислямисти са фундамен-
талисти и те по-често произлизат от бедните слоеве на населението. Религията
се явява инструмент за постигане на точни цели.
Терминът джихад е използван още от Мохамед и в него се влага смисъл на
свещена война в името на Аллах с цел защита на религията си. Всяка война,
която водят мюсюлманите, е джихад срещу неверниците. Според тях свещена
война, т.е. джихад е и тероризмът.
Терористите по света си имат и свой наръчник. Наръчникът на терорис-
та в различните организации има общи постулати, но има и много различия,
най-вече верски и регионални, зависещи и от степента на цивилизация. Най-
общо в наръчника могат да се посочат следните общи мотиви: Когато се убиват
хора, всички се измъчват не толкова от ужас и страх, колкото от неизвестност-
та, от непоносимата нужда да разберат защо това се случва. Според терорис-

тите добре е да имаш подходящ за случая отговор. За унищожаването на врага
войните се водят с едно ужасно оръжие – „идеал“, казват от ЕТА. И затова:
Правило № 1. Не убивай без мотиви. В противен случай ще бъдеш диск-
редитиран или като психически болен, или като криминален престъпник, смя-
тат терористите.
Правило № 2. Причината за действията ти трябва да се споделят и от дру-
ги. На своя страна не можеш да спечелиш много хора с мотиви, които са чужди
на интересите им. Има понятия, които допадат на всички. Това са благородст-
во, саможертва, служба на определени идеали. И ето, идва
Правило № 3. Препоръчително е да се ръководиш от висш идеал.
Необходимо е колкото се може по-рано да се оповести в името на как-
ва висша идея ще проливаш чужда кръв. Висшата ценност според терориста
трябва да е потъпкана. „Трябва да се пролива кръв“, но за целта само симпатии
не са достатъчни, трябва да се събират нови привърженици, споделящи съща-
та кауза, а мнозина следват терориста, ако той им предложи отдушник за тях-
ната омраза.
Правило № 4. Всички причини да убиваш са добри. Достатъчно е да те
уважават и да се боят от теб, смятат терористите. Понякога се разчита само на
шепа ентусиасти, както и на мълчаливото съучастничество на онези, които се
въздържат.
Правило № 5. Търси подкрепата на надеждни хора. Всичко зависи от това
дали ще успееш да си осигуриш подкрепа и разбиране поне от група честни
103
граждани. Никога не липсва недоволство, прикрит гняв и омраза, за които ти
можеш да бъдеш отдушникът. С тази подкрепа и с мълчанието на останалите,
ти постигаш целта си. Идеалният вариант е да си осигуриш подкрепата на една
„умерена“ група, защото между „екстремистка“ и „умерена“ фракция на все-
ки национализъм, се получава добра симбиоза. Притегателната способност в
умерената група се увеличава от наличието на „радикали“ и те, осигурявайки
подкрепа, узаконяват своите искания чрез „умерените“
Правило № 6. Нанасяй постоянно удари, докато победиш. Кръвопролити-
ето, според терориста, трябва да продължи дотогава, докато правителството
се измори или обществото не може да понася повече. Защото бойното поле на
тероризма е общественото мнение, целта му е да спечели подкрепата и разби-
рането на гражданите и може да се удържи победа или да се претърпи пора-
жение само в двубой със законната власт. Защото побеждава не който убива
повече, а който издържа по-дълго. Освен това „ние сме навсякъде и никъде.
Най-главното – невидими сме. Нашественикът не знае къде да атакува. Нанася
удари с могъщата си ръка в празното пространство. Обратно – ние разполага-
ме с хиляди мишени и избираме която пожелаем. Атакуваме точно определе-
на, конкретна и предварително проучена до детайли цел. Затова в момента на
нападението сме по-силните“.
Аналитиците си дават сметка, че макар и да вършат чудовищни деяния,
терористите също са хора, със силни и слаби страни. Върху психологията на
тероризма се работи усилено. Науката и практиката определиха 12 основни
личностни типове терористи:
Ако започнем с главатарите, те са мисионери-фанатици на идеята. Към
тази група можем да включим Джохар Дудадев.
Следващият тип са мъстители. В тази група могат да се открият и много
жени, както и подрастващи, поведението им е ръководено най-вече от мъстта,
породена от лична омраза по конкретен повод. Чеченките-камикадзета са все
съпруги на убити чеченски терористи. Отмъщава се предимно за етническа и
верска група.
Третият вид е „сценарист-режисьор“. Този психотип е близо до фанати-
ка, но е по-уравновесен и планира хладнокръвно терористичната си дейност
за всяка конкретна акция. Този тип е предпочитан за лидер. Като такива сочим
Осамма Осама ибн Ладен и Аслан Масхадов. При този вид терористи се наб-
людава и повече фанатизъм, но и авантюризъм.
„Нарцис“ е четвъртият психотип терорист. Това е типажът на открит ли-
дер-боевик. Той е суетен боец-храбрец най-вече в собствените си очи. Това е
способният и уверен лидер – пример е Сталин, самоуверен, та чак до маниа-
калност. Тук включваме и Бараев, водачът на чеченците в Московския дом на
културата, а като подобен, но вече „карикатурен“ тип-образ на „нарцис“ на-
реждаме Сулман Радуев – един много евтин актьор.
104
Пети психотип: „Омега“ или още „Вреден“. Това е широко разпростране-
ният терорист-неудачник. Слаба личност, с ниска самооценка, който често е
много опасен за останалите терористи в групата.
„Садист“ – шести психотип. Опасна група. Склонен към насилие, убийс-
тва, разрушения, заплахи с реални последици. Терорът за него е единственият
начин да бъда задоволен. Голямата част от представителите на този психотип
са престъпници-убийци. Това са мазохистите-камикадзета. Движещ мотив
при тях е влечението към страданието, самоубийството, саморазрушението.
„Актьор“ или още „Истерик-позьор“ – седми тип терорист. Стреми се да
изиграе някаква си своя роля, публично да прогърми пред околните и на всяка
цена да стане знаменитост. Такави са Нерон и Херострат.
„Играч“ е осмият психотип терорист. Характерен е с наркотичната си
страст към риска. Наричат го още „авантюрист“, „адреналинов наркоман“,
обожаващ екстремалните ситуации. Тук сочим Че Гевара.
Тип „Техничар“: на него му е абсолютно безразлично къде, кого и защо ще
убива. Целта му е не терористичният акт, а неговото перфектно „обзавежда-
не“ и подготвяне, за да е ефективно и ефектно. Неговата бомба трябва да е най-
мощната и най-безотказната. Много опасен тип терорист.
„Зомби“ – идеалният изпълнител на смъртни задачи Той е програми-
ран автомат : безстрашен, съобразителен и бърз.
Удивителното е, че всъщност като хора този тип терористи са абсолютно
безлики субекти
Последни два типа: „Килър“ и „Звяр“. Сходни психотипове. Абсолют-
но безнравствени, хищни и емоционално тъпи. Килърът е и користен. Работи
срещу хазаин за много солидно заплащане.
„Звярът“ не попада в групата на смъртниците, а ако това случайно стане,
намира начин да се измъкне. Така постъпиха двама от чеченските терористи
в Московския дом на културата и няколко чеченци и чеченки в Беслан като се
смесиха с публиката при извеждането.
В центъра на сценариите за възможни терористични атентати срещу САЩ
и техните най-близки съюзници се нарежда и опасността от истинска атомна
бомба, която би взривила някой американски или европейски град. Равнос-
метката на жертвите в подобен случай ще накара да избледнее спомена за 11
септември 2001 година. Бомба, подобна на тази в Хирошима (15 килотона) не-
забавно би отнела живота на 100 000 души и още 2-3 000 души след 12-13 месе-
ца. Смърт от последвал рак би застрашил още 30 000 души.
Не по-малко трагични биха били и последиците от т.нар. „мръсна бомба“
(произведена от конвенционални експлозиви, съчетани с радиоактивен ма-
териал). Само 10 тона взрив, допълнени с няколко килограма „кобалт-60“, са
достатъчни да вдигнат във въздуха целия Манхатън и Сентръл парк, замърся-
вайки хиляди кв.км. площ и причинявайки смърт от рак на около 30 000 души.
105
А ако обикновен пътнически самолет се разбие в атомна електроцентрала –
хипотеза, която никога не престава да бъде актуална, след като ФБР установи,
че самолетът, който се разби близо до Питсбърг, вероятно се е целил в атомна-
та централа Три Майл Айлънд.
По данни на МААЕ в света има към 2160 тона обогатен уран и към 420 тона
плутоний, готов веднага за употреба, както и над 22 000 бойни глави, грижли-
во пазени навсякъде по света, с изключение на Русия, където отслабването на
силната централна власт доведе до загуба на контрола над хиляди складове с
бойни глави и тонове ядрен материал. От 1993 г. насам МААЕ е установила 175
случая на контрабанда на ядрен материал и 201 – на радиоактивни вещества.
Руските управляващи се тревожат при мисълта, че чеченските бунтовници
могат да сменят типа взривни устройства. Много е вероятно чеченците да са се
добрали до изчезналото „ядрено съкровище“ на бившия СССР. В края на 1998 г
вестник „Ал Хайат“ писа, че Ал Каида е закупила 20 ядрени глави от чеченска-
та мафия на стойност 30 млн. долара. Осама ибн Ладен направи няколко опи-
та да се сдобие с ядрен материал от държави като България и Судан. Тези дни
в. „Таймс“ съобщи, че Лондон губи плутоний за 7-8 бомби от най-голямата си
ядрена електроцентрала „Селафийд“ – 30 кг от радиоактивния материал са из-
чезнали. Местонахождението му било неизвестно. „Таймс“ съобщава още, че от
„Селафийд“ се очаква да тушират проблема като обявят, че липсите са само „на
хартия“, за да не плашат населението. Това бе потвърдено и от Би Би Си.
Шефовете на ФБР и ЦРУ в един глас предупреждават, че терористите пла-
шат САЩ с „нов 11 септември“. САЩ са изправени пред многобройни запла-
хи – от севернокорейските и иранските ракети до атентати с граждански само-
лети, похитени от „Ал Каида“. Мюсюлманските бойци на „Джихад“ в Ирак ще
натрупат богат опит и ще се включат в международните терористични групи.
За спецовете е пределно ясно, че терористите се домогват до натрупването на
ядрено, биологично или химическо оръжие.
Високотехнологичният тероризъм породи нова реалност: отделни групи
или дори само една отделна личност да получат достъп до средства, способни
да унищожат десетки хиляди хора. Заплахата за новото време ще дойде от ки-
бер- и биотероризма.
Западните и преди всичко американските стратези залагат на пределно
технологичните методи за борба. Опитът обаче показва, че цялата „техника-
чудо за борба с терора“ бързо става достояние на самите престъпници. Пос-
ледните постижения на техниката позволяват на терористите, едва ли не в до-
машни условия, да сглобят, например, генератор за мощни електромагнитни
импулси, предизвикващи железопътни и автомобилни катастрофи, аварии в
енергийните системи и т.н. Измислено е вече и антикомпютърно оръжие, кое-
то от разстояние поврежда и всява хаос в работата на информационните мре-
жи, в медицинската техника и електронните устройства. И това изобретение в
Америка струва само 100 долара.
106
Но най-страшна си остава опасността терористите да се сдобият с хими-
ческо или бактериологично оръжие.
Биотерорът сам по себе си е винаги неочакван. Провежда се в скрита фор-
ма, без да среща противодействие, насочен е срещу незащитени хора. Може
да се открие едва след като избухне заболяване – след дни или дори седмици.
Значи терористът разполага с достатъчно време да заличи следите си. Нещо
повече – трудно се разграничават подобни случаи от инфекция, избухнала по
естествен път. Доказателствата изискват сериозен анализ, следователно и мно-
го време.
Още по-ефикасен от гледна точка на терористите е селскостопанският те-
роризъм – заразяване на хора и животни, където не се изискват високи тех-
нологии, а болестите по животните и хората могат да се обяснят с природни
причини.
Свидетелство за сложността на борбата срещу биотерора бяха случаите
със заразяване с антракс по пощата в САЩ. Цялата `и могъща система бе де-
морализирана само от няколко писма, съдържащи причинителя на болестта.
Именно безпомощността на могъщата система внесе шок и паника в общест-
вото. Това бе целта на терористите – на онзи етап не си бяха поставили задача-
та да причинят масова епидемия.
Наскоро в щата Пенсилвания полицаите заловиха 250 000 долара, заразе-
ни с токсин, извлечен от стафилококова бактерия. ФБР разследва дали случаят
е биотероризъм. При преброяването на парите полицаите са се почувствали
зле, проявили са симптоми на особен грип. Оказало се, че доларите били пред-
назначени за руски наркобос. Главната задача на биотерористите е да си под-
сигурят щама на някой опасен вирус. Набавянето на щама не е проблем, всич-
ко зависи от сумата, която ще бъде поискана за него. Опасността сега идва и от
Русия, където биологичната наука е в бедствено положение. Експеримент на
австралийски учен по генетика предизвика широк резонанс по света: при кло-
ниране на един ген абсолютно неочаквано получили неизвестен досега причи-
нител на едра шарка – болест, която отдавна е изчезнала по света. Грешка, коя-
то с пълен успех би се превърнала в унищожително биооръжие.
Водещите експерти в САЩ и Русия са единодушни, че в световен мащаб
днес нито една държава не е готова – нито технически, нито психологически –
да окаже съпротива на биотероризма.
На фона на световната борба с различните видове тероризъм нещата при
нас стоят доста тревожно. Отдавайки дължимото на служителите на МВР, как-
то и на неговото ръководство, трябва да се отбележи, че усилията в борбата с
тероризма не са достатъчно ефективни. Подкрепата на държавата не се усеща.
Все още няма закон за борба с тероризма, макар на проблема вече да се
гледа доста сериозно и от правораздаващите инстанции. Тероризмът не съ-
ществува като понятие в НК, а освен това няма приети дори необходимите до-
пълнения. Един закон у нас се гради доста продължително време, което в слу-
107
чая не е от полза за държавата и антитерористите, но налива вода в мелницата
на терористите, било те явни или потенциални.
Няма финансово обезпечение – най-вече техника, облекло, оборудване.
Нужни са антибомОсама ибни костюми, задължително роботи, радиосмути-
тели, много средства за обучаването и пълно снаряжение на полицаите.
В България основният фактор в борбата с тероризма е МВР. Но много
неща не са в помощ на неговата дейност.
– съществува само едно звено (ДОТИ 1) с добре обучени професионалис-
ти, но те вършат своята професионална работа едва ли не с подръчни средства.
А обучени антитерористи са нужни във всяко РПУ в страната, при това да са
оборудвани с необходимите технически средства;
– разнобоят между следствие, съд, прокуратура, МВР се отразява негативно
върху работата на службите за успешното противодействие на терористите;
– не е на висота и кадровото обезпечаване в системата на МВР и по-конк-
ретно в звената, ангажирани с антитерористична дейност;
– вечният български спор къде е мястото на националното следствие. Бит-
ката е жестока, но истинското място на следствието е в МВР, което ни най-мал-
ко няма да пречи на неговата независимост. Така ще му се дадат много по-го-
леми възможности, без да се налага търсенето на допълнителен щат, което ви-
наги е последвано от период от 4-5 години за обучаване на новите специалис-
ти. Това на този етап си е чисто разточителство, което държавата ни не може
да си го позволи;
– прилагането на СРС трябва да се засили. Употребата на специални ра-
зузнавателни средства винаги е било едно от основните, най-бързи и най-дос-
товерни средства за борба с тероризма и престъпността, изобщо. Исканията
за СРС трябва да се утвърждават от прокурор. Съдията е последната, завърш-
ваща инстанция, той решава делото на базата на доказателствата. А прокуро-
рът е този, който участва в разследването.
Неслучайно в САЩ, след горчивия опит от 11 септември, бе създадено
ново Министерство на вътрешната сигурност, чийто първи ръководител ста-
на известният антитерорист Том Ридж, а въведените бързи мерки обещават
реален шанс за противодействие на терористите.
У нас всичко се прави постфактум и стихийно, а на нас добре ни е извест-
но, че бурята е предстояща.
За глобалния тероризъм се говори публично, за да е подготвен всеки един
гражданин при положение, че възникне инцидент. Познанията на хората са от
изключителна важност за избягване на паника. Информираният човек е над
90 % защитен от крайните действия (взривове, бомбени атентати, вземането
на заложници, убийства, масови бедствия).
Извършените в България терористични актове не бива да ни заблужда-
ват. Тероризмът у нас е все още в детска възраст. Но огромната по размерите
си престъпност е хранителната среда за тероризма.
108
Анализирайки обстойно всеки терористичен акт по света, антитерорис-
тите и лекарите установяват един доста тревожен факт: всеки втори терорист
е употребил наркотици. Най-пресен е примерът с взривеното училище в Бес-
лан, Северна Осетия. При аутопсията на убитите терористи е открито огром-
но количество наркотици, порядъчно смесени с алкохол. На 9 души от тях в
кръвта е идентифициран прясно инжектиран хероин. Наркотици се откриха и
в телата на терористите от Московския дом на културата, в кръвта на всички
камикадзета (където е възможно да се уточни) се установява наличие на нар-
котични вещества.
Възниква въпросът: как да се противодейства на лице, което вече е извън
контрол? Не става ли употребата на наркотици стимулатор за терористите,
изпаднали в еуфория, с които воденето на преговори дори е безсмислено? За
употребата на наркотици от камикадзетата нищо не се говори, но тук е ключът
към по-нататъшната ефективна борба срещу определен вид терористи. Всяко
фиаско при терористичен акт носи поуки и попълва базата от познания, стига
това да не се заплаща с най-високата цена, а именно човешкия живот.
За тероризма трябва да се говори високо, открито, да се предвиждат ва-
риантите на терор и да има конкретна готовност за противодействия на всеки
отделен случай. В Англия и САЩ се разпространиха листовки с необходимите
мерки при биологични атаки. Под натиска на медиите у нас Военно медицинс-
ка академия публикува полезни материали за гражданите за предпазване при
терористични актове. Засега ние изоставаме както в изучаването на терориз-
ма, така и в борбата с неговите евентуални прояви.
Ограничаването на дейността на терористите може да стане само чрез
силна държавна власт и силни специални служби за сигурност. Това ще спо-
могне борбата с тероризма да се води успешно.
Преди да се прикачим към глобалната икономика вече изпитваме силния
натиск на глобалния тероризъм. България е засегната от глобалния тероризъм
в неговия умален вид:
Първи вариант: Кербала – убити са шестима български бойци от мироо-
пазващите сили.
Втори вариант: Либийският казус – 5 осъдени на смърт български меди-
цински сестри.
Трети вариант: убити българи в Московския театър, в испанските влако-
ве, моряци, жертва на терора в открито море и т.н.
Независимо дали ударите са вътре в страната или по наши сънародници
из невралгичните райони на света – глобализацията на тероризма не ни е под-
минала.
Световната общественост трябва да се вдигне организирано срещу гло-
балния тероризъм и ислямския фундаментализъм, за да може да се противос-
тои ефективно. Тук е и нашето място.
109
2. ИСЛЯМСКИЯТ ТЕРОРИЗЪМ:
ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННОСТ
1.1. Исторически детерминанти и прояви на ислямисткия
тероризъм
През последните десетилетия като най-активни се изявяват терористите,
принадлежащи към обществено-религиозни организации, развиващи дейност
в Саудитска Арабия, Судан, Иран, Ирак, Пакистан и Афганистан. При техни-
те акции се взимат най-много заложници, жертвите са сериозни, използват се
взривни вещества и оръжия под различна форма. В резултат на тези планирани
действия се оказва сериозно влияние върху вътрешната и международна поли-
тика. Характерно за ислямските терористични организации е поддържането на
широка мрежа от контакти помежду им. Враговете им са ясно очертани:
. Възприеманият в западните държави цивилизационен модел;
. Появата на Израел, неислямска и проамерикански ориентирана държава в
географска зона на исляма, обвиняван при това в окупация на „свещени земи“
. общата идеология на ислямския фундаментализъм;
Характерно за ислямските терористични организации е притежаването
на мощна финансова база, осигурена от сметките на различните радикални
мюсюлмански организации, разпрострели мрежите си в различни страни.
Разделянето на ислямския фундаментализъм на шиитски и сунитски е
трудно да бъде обосновано в теоретичен план.
Как иначе би могло да се обясни, че шиитски Иран всестранно поддържа
фундаменталистите – сунити.
Видимо обединяващото е повече от това, което би могло да ги разделя.
За да се вникне в същността на ислямския тероризъм е важно преди всич-
ко да се разбере ислямският фундаментализъм.
Това е формата на радикалния ислям, който проповядва, че за да бъде въз-
становено миналото величие на ислямските държави правоверните мюсюл-
мани следва да се откажат от всичко, свързано със западните духовни ценнос-
ти и западния начин на живот и да се върнат към фундаменталните извори
на исляма такъв, какъвто е проповядван от пророка Мохамед.
Радикалните ислямисти проповядват, че тяхната религия и ценности са
изправени пред опасност от изчезване. И че причина за това са отровите на
Запада с техният материалистичен свят, идеи и образ на живот. Според тях
често държавата умишлено умъртвява корените на исляма, като допуска раз-
пространение на „гяурската зараза“ сред наивните мюсюлмани посредством
въвеждането на светско законодателство, научни достижения, развитие на
съвременно образование, парламентарни форми на управление, репресивен
апарат и СМИ.
110
За да спасят вярата си и своята душа, правоверните следва да се обединят
и да вземат властта в свои ръце.
Оттук и целите на ислямските фундаменталисти в която и да е страна са:
. Създаване на религиозна държава според тълкуванието на исляма;
. Подчинение на правилата на шериата.
Такива модели на практика бяха реализирани в Иран, Судан и Афганистан.
В повечето ислямски страни фундаменталистите се намират в опозиция
и дори понякога са принудени да минат в нелегалност, но те успяват да оказват
съществено влияние в обществото и върху политическата ситуация.
Основното мото на ислямския фундаментализъм е „Срещу тези, които не
спазват законите на исляма, е необходимо да се сражаваме“. В средата на мина-
лия век идеологът на „Мюсюлмански братя“ Саид Ал-Кутб, по професия учи-
тел по литература, проповядва в Египет, че тържеството на ислямските идеи
няма да се осъществи по мирен път. Той сочи, че „братята“ следва да се изоли-
рат в кръга на своите и да създадат свое затворено миниобщество.
Според неговите проповеди джихад е гражданска война на правоверните
срещу неверниците, в която Аллах е идеал, Пророкът Мохамед е вожд, война-
та е средство за достигане на поставените цели, а смърт в името на Аллах е за-
ветна мечта за всеки мюсюлманин.
След серия от атентати „Мюсюлмански братя“ през 1954 г. извършват по-
кушение срещу Гамал Абдел Насър, министър – председател на Египет. Това
покушение предизвиква властите да предприемат преследвания срещу струк-
турите на МБ. Някои от тях са убити, а други са изпратени в затвори.
Към края на 60-те години организацията се възстановява, като пренася
щаб-квартирата си в Саудитска Арабия и разпростира мрежите си и в дру-
ги страни, превръщайки се в международна. Нейни прояви са наблюдавани в
Афганистан, Бахрейн, Йордания, Йемен, Катар, Кувейт, Ливан, Пакистан, Си-
рия Судан, Турция, Великобритания, скандинавските страни, САЩ, Германия,
Швейцария, Франция и др.
Дейността на организацията се подпомага от дарения на богати сподвиж-
ници и съмишленици, а така също и от други дейности, които самата тя орга-
низира и ръководи.
Показателно в тази връзка е името на организационните ядра – „Джамаат
ислямия“ (ислямски асоциации). Всяко ядро се състои от членове, предвожда-
ни от „амир“, който се явява организатор и ръководител на структурата. Той
поддържа връзките със стоящия над него, отчита се и получава задачи, но с
цел гарантиране на конспиративност не съобщава числеността, състава и име-
ната на хората в групата.
Самите ръководители са причислени към „ислямските семейства“. По-
между им е въведена специализация, като не всички се занимават с терорис-
тична дейност. Мнозина от тях са насочени към политико-пропагандни ме-
роприятия, дейности по финансиране, снабдяване и др.
111
Членовете на организацията се разделят на четири основни категории:
Ах-мусаид или помощни членове – те не са преминали обряда на приемане-
то и на практика се намират в изпитателен, карантинен период;
Ах-мунтасиб – тези, които са се присъединили и са преминали клетвата;
Ах-амил, хората на действието, които са доказали фанатичната си вяр-
ност и съпричастност към идеите;
Ах-муджахид – борещите се за общото дело. Те съставляват ръководно-
то ядро.
Освен това съществуват още т.нар. „сеиди“, духовни идеолози и наставни-
ци. Техните послания (фатви) служат за мотивация на актовете на МБ. Задъл-
жително всеки член на МБ преминава специална подготовка в нарочни лаге-
ри, която съответства на степента на членство в организацията. Задължител-
но се изучават основи на конспирацията, разкриване и противодействие при
наблюдение, екстремно управление на автомобил, топография, различни ди-
версионни техники, владеене на оръжие и др.п.
Защо в даден момент мишена на терористичните атаки става Египет?
Страната взима участие в четирите арабско-израелски войни и винаги
губи.Подписването на мирните договори през 1978 г. в Кемп-Дейвид и през
1979 г. във Вашингтон се определят от останалите арабски участници като
предателство, още повече, че именно в резултат на тези договори свещеният
град Йерусалим става израелска столица. След 1970 г. президент на Египет ста-
ва Ануар Садат. Той предприема завой във външната политика, обръща гръб
на СССР и насочва повече внимание към САЩ.
През 1971 г. посещава Москва по покана на Брежнев за договаряне на ре-
дица въпроси, между които и доставка на въоръжение. Обиден, той демонст-
ративно напуска преговорите и, завръщайки се в Египет, изгонва съветниците-
руснаци, като същевременно моли САЩ те да организират личната му охрана.
След два неуспешни опита за покушение срещу Ануар Садат през януари
1981 г. американците засилват многократно охраната му, а специалните и поли-
цейски служби се задъхват от работа. По подозрения за връзки с различни екс-
тремистки и терористични организации са арестувани няколко хиляди души.
През м. октомври същата година по време на военен парад Садат, успоко-
ен, пренебрегва мерките за безопасност и дори не слага бронежилетка. От пре-
минаващ пред него войскови автомобил изскачат един офицер и трима вой-
ници, които откриват автоматична стрелба, в резултат на което са убити 7 и
ранени 30 души. Садат е тежко ранен и въпреки че своевременно е откаран в
болница, умира от раните си.
Отговорност за убийството поема „Ал-Джихад“, бойна група от състава
на „Мюсюлмански братя“, ръководена от Мохамед Фарадж. Присъдата във
вид на фатва е произнесена от слепия шейх Омар Абдел Рахман. Обвиненията
са предателство към исляма и измяна на вярата.
112
Новият президент Хосни Мубарак продължава курса на своя предшест-
веник на сътрудничество и добросъседство с Израел. Това предизвиква нови
акции на „ал Джихад“, които на 18.08.1993 г. предприемат бомбена атака, зала-
гайки взрив в мотоциклет, покрай който минава автомобилът на министъра
на вътрешните работи. В резултат на взрива загиват петима случайни минува-
чи и са ранени петнадесет души.
На 25 ноември е атакуван по подобен начин министър–председателят
Атиф Сетки, като са ранени 18 души, между които и невръстно момиче.
На 19 ноември 1995 г. терористите атакуват египетското посолство в Па-
кистан, като използват самоубийствена атака.
Убити са 16 и са ранени няколко десетки души. Отговорност и за този
атентат поемат „Ал-Джихад“.
По това време в Египет се подвизава и още една група, свързана с „Мю-
сюлмански братя“, „ал Джамаа ал Ислямийа“ (Ислямска група). В нейните ре-
дици се включват основно ветерани, воювали в Афганистан на страната на
муджахидините. Смята се, че съставът на тази структура възлиза на около 10
хил. души. Те поемат отговорността за убийството на говорителя на египетс-
кия парламент Рифат Макгуба, извършен на 12 октомври 1990 г.
Атаката е извършена от мотоциклетисти, въоръжени с автоматично оръ-
жие. В този случай отново са подценени заплахите към египетското ръковод-
ство, което осъжда агресията на Ирак срещу Кувейт. Разследвалите покуше-
нието се натъкват на следите на известния палестинец Абу Нидал, свързван в
онзи период в тясна връзка със Саддам Хюсеин.
На 20 април 1993 г. терористи от същата групировка атакуват в Кайро ав-
томобила на министъра на информацията Шариф, но без резултат.
На 26 юни 1995 г. в Адис Абеба, Етиопия е атакуван със стрелба от АК
бронираният автомобил на Хосни Мубарак, при което са ранени трима по-
лицаи. При обиск в съмнителна сграда в близост до мястото на покушението
полицията намира РПГ и гранати, които по непонятни причини не са били
използвани.
Въобще деветдесетте години са най-активни за групировката „Мюсюл-
мански братя“ и нейните подразделения. Само в Египет за кратък период са
убити 6 англичани,18 гърци, 9 немци – всички случайни туристи.
Връх става атаката на туристически автобуси в Луксор, извършена от шес-
тима терористи, облечени с полицейски униформи и въоръжени с автомати.
В резултат са убити 58 души, включително една българка, и са ранени 17
души.
Доколкото туризмът по това време в Египет е в подем, то неслучайно те-
рористите насочват своята атака към беззащитните чужденци, разчитайки да
ограничат постъпленията в бюджета. Според някои експерти туристопотокът
година след атаката спада три пъти в сравнение с 1996 г.
113
Друго разклонение на „Мюсюлмански братя“ е „Ислямски джихад“, въз-
никнала в името на създаването на „алтернативна ислямска държава“. Струк-
тури на групировката се разпростират в няколко държави, включително не-
мюсюлмански. Ръководител на този клон е Фатхи Шакаки, преследван от из-
раелските власти за пропагандирането на насилие. По тази причина е пресе-
лен в Ливан, а групировката му сменя името и ръководителя си, наричайки се
вече „Бригада Ал-Касем“ с водач Рамадан Салах.
През 1995 г. Шакаки се установява в Малта, където е убит от неизвестни
стрелци.
От 1991 г. има данни, че „Ислямски джихад“ е провеждал съвместни ак-
ции с проиранската „Хизбула“ и в последните години се намира в условията на
подчиненост към последната.
Впечатлява особено един пасаж от техните документи: „Ние не сме зак-
рита организация или партия в тесният смисъл... Ние сме свързани с всич-
ки мюсюлмани, където и да са по света. Нас ни обединява ислямът“. Оттук и
призивът, че всеки мюсюлманин може да членува в организацията. От 1982 г.
се наблюдава активна дейност на организацията в Ливан, където до граждан-
ската война през 1975-76 г. мирно съществуват различни политико-етнически
структури, придържащи се към договор, сключен още в началото на четири-
десетте години.
Малко преди този договор да бъде подписан, шиитската мюсюлманска об-
щност съставлява малко повече от 30 % от населението, докато в навечерие-
то на гражданската война нейната численост възлиза на 45 %. Демографският
фактор става заплаха за баланса. Това дава основание шиитското население да
предяви искания за пропорционално участие в структурите на властта.
Началото на шиитската активност в Ливан се свързва с проповедите на
младия шейх Муса Ал Садр, който слага началото на обединение. И ако в на-
чалото неговата дейност се свързва с опитите за религиозно възраждане на
шиитската общност, то към средата на 70-те години се създава организация-
та „Амал“, превеждано като „Ливански бригади за съпротива“ и като „Надеж-
да“. Садр изчезва безследно през 1978 г. по време на едно пътуване в Либия и
„Движението“ се разполовява на две части.
След иранската революция шиитите, населяващи долината Бекаа в Ливан,
приемат няколко стотици гости от Иран, нарекли себе си „стражи на ислямс-
ката революция“. От същите райони пък към Иран се отправили шиитски све-
щенослужители. Съчетаването на тези два кръга слага началото в 1982 г. на ор-
ганизация „Хизбула“.
Тя се управлява от висш съвет, който се състои от 12 души. Към него има
няколко отдела – военен, разузнавателен, социален, пропаганден, дипломати-
чески и т.н. Подчинеността е безусловна. След изтеглянето на израелците от
Ливан през 1985 г. Аббас Ал-Мусави, който дотогава оглавява радикалното
крило на „Амал“, обединява своята структура с тази на „Хизбула“.
114
След неговото убийство през 1992 г., за което са ангажирани израелските
власти, начело на организацията застава Хасан Насрула.
В последните години се смята, че числеността на организацията е намаля-
ла и достига около 2500 бойци, но разполага с много добро въоръжение и въз-
можности. Тяхна оперативна територия е Южен Ливан, а съществуването им е
резултат от ирано-иракските конфликти, при което Иран не жали сили и сред-
ства за поддръжката на „Хизбула“, в чието лице изгражда свой евентуален бо-
еви резерв. Според данни на специализирани източници тази помощ годиш-
но понякога надвишава сто милиона долара. Идеите на „Хизбула“ са свързани
основно с надеждата да се наложи в Ливан ислямско държавно управление по
законите на шериата и по този начин да се разшири териториалната база на
привържениците на идеите на ислямския фундаментализъм. С цел освобож-
даване на палестинските земи терористичната дейност на организацията е на-
сочена главно срещу Израел. Показателна за възможностите на „Хизбула“ е за-
държана оръжейна доставка на територията на Турция през 1996 г., при което
са намерени снаряди за установки тип „Катюша „, ПТУРС, ПЗУ. Дълго е изг-
раждана мрежа от помагачи на организацията в Южен Ливан.
Само за една година в средата на 90-те срещу обекти на Израел са извърше-
ни повече от 270 ракетни обстрелвания, 64 атаки с различни взривни устройст-
ва и няколко непосредствени нападения над постове на израелската армия.
ХАМАС или „Ислямско движение за съпротива“ (Harakat al-Muqawama

al-Islamiya) възниква в края на 1987 г., като основател и духовен водач става
шейх Ахмет Ясин, парализиран в резултат на травма още като дете. По време
на следването си той попада под влиянието на „Мюсюлмански братя“, чийто
представител става при завръщане на родна територия в ивицата Газа.
Въпреки че от 1988 г. Ясер Арафат и неговите поддръжници се обявяват
за търсене на пътища за регулиране на конфликтите, ХАМАС и неговият ли-
дер остават на позиции, че само въоръжената борба може да реши въпроса.
След ареста на Ясин през 1989 г. начело на движението застава неговият уче-
ник Муса Абу Мазрук, живял преди това дълго в САЩ с мисия по набирането
на средства за „Мюсюлмански братя“. Новият лидер налага смяна на поколе-
нията в структурите и разширява мрежата на организацията на територията
на други страни – САЩ, Иран, Йордания, Сирия, Ливан, Европа.
През 1995 г. Мазрук е арестуван и осъден от американски съд.
Понастоящем структурите на ХАМАС се характеризират със сложна ор-
ганизация. Според някои експерти станалото модерно напоследък делене на
подобни организации на военно и политическо крило е по-скоро мярка за си-
гурност.
И отново същата идеология – преданост на Аллаха, стремеж към осво-
бождаване на палестинските земи от нашественика Израел – дълг на всеки
мюсюлманин, джихад – част от вярата, задължение да се влезе в свещената
война като единствено верен път.
115
И тук нещо интересно. Центърът за международна търговия е атакуван
на 25 февруари 1993 г. на обяд. Епицентърът на взрива е в гаражите на второ
ниво на подземието и според експерти превишава един тон тротил като екви-
валент. Цяло чудо е, че загиналите са само шест души, но ранените са над хи-
ляда. Атаката е организирана от група араби, пристигнали в САЩ по различно
време. Две години по-късно организатора на групата е задържан в Пакистан,
като по време на процеса в САЩ са му повдигнати обвинения и за подготовка
за взривяване на 12 пътнически самолета.
Всички тези хора са воювали в Афганистан против СССР, но техният фа-
натизъм лесно ги пренасочва да воюват и срещу САЩ.
Духовен настойник е слепият Омар Абдел Рахман, идеолог още на египет-
ската „Ал Джихад“, който заявява: „Щом бойците на исляма се справиха с та-
къв гигант като СССР, на тях не може да се опре отдавна прогнилият от-
вътре друг гигант – САЩ. Тогава неговият народ ще бъде обърнат в правата
вяра – исляма“.
„Ал-Каида“ (ОСНОВА). На 13 ноември, 1995 г. тя заявява за себе си с
взрив с еквивалент триста кг, укрит в автомобил до автобусна спирка пред
учебно-тренировъчния лагер на гвардията на Саудитска Арабия. Загиват шест
души и няколко десетки са ранени. Отговорност поема „Ал-Каида“, като ней-
ният главнокомандващ Усама ибн Ладин в радиоинтервю възхвалява осъде-
ните и наказани с най-висша мярка четирима терористи.
Този път искането е – американците да напуснат Саудитска Арабия. Иначе
взривовете щели да продължат.
Усама ибн Ладин е роден през 1957 г. в многодетно семейство в Саудитска
Арабия. Има 52 братя. Отрано се увлича религиозно. От 1979 г. воюва в Афга-
нистан срещу съветските войски. Ръководил отряд. В едно сражение е загубил
окото си.
В началото на 80-те на територията на Пакистан създава две организации,
набиращи средства и осъществяващи логистична дейност по отношение на
муджахидините. С негови средства са провеждани такива операции в Саудит-
ска Арабия, Афганистан, Пакистан, Турция, Египет, Ливан и др.
След завръщането си в Афганистан критикува управляващите, че са се
продали на неверниците – американци, французи и англичани. Властите го
принуждават да се прехвърли в Судан, като е лишен и от саудитско гражданс-
тво. Инвестициите му обаче са го изпреварили в Судан, където заедно с Моха-
мед Ал-Масри през 1989 г. създава „Ал-Каида“.
През 1996 г. Судан под натиска на САЩ изгонва Ибн Ладин, който по това
време е инвестирал 35 млн. долара (иначе неговото състояние, както се твър-
ди, доближава триста милиона). Същата година той заедно с двама от синовете
си отново пристига в Афганистан. Освен ръководството на акции срещу САЩ
и Израел са получавани данни за негови финансови операции за братята по
вяра в Югославия (Босна), Йемен, Египет и Алжир.
116
Събрани са данни, че бойци на „Ал-Каида „ са участвали в операции в Ма-
лайзия, Косово, Чечения, Таджикистан, Еритрея и др.
Дейността на ибн Ладин става постепенно прозрачна за сметка не толко-
ва на военните акции на американските въоръжени сили, колкото на успехите
на спецслужбите.
При опит да влезе в Афганистан с фалшив паспорт е бил задържан Му-
хамат Садик Ховейд, известен също с прякор „Одех“. При разпитите разказва
за началото на връзките си с Осама от времето на лагерите в Афганистан. Па-
ралелно високопоставени чиновници от американската администрация приз-
нават, че е сгрешен моделът в Афганистан, когато борейки се един срещу друг
двата световни гиганта способстват за развитието на верският фанатизъм и
неговото оръдие – тероризма.
Пред службите се разприказвал и главният финансов съветник на ибн Ла-
дин, Мохамат Бен Мойсалех. Неговата словоохотливост е купена срещу мно-
го пари.
1.2. Заплахи за Балканите и България
В началото на 90-те години започна период на икономически и политичес-
ки промени в страните от региона. Като правило процесите доведоха до отс-
лабване на държавата и нейните институции. Конфликтите между етносите на
сърби и албанци, между християни и мюсюлмани затаявани с години избух-
наха с нова сила и доведоха до жестоки кланета. За да бъде въведен мир се на-
ложи намесата на мироопазващи сили под егидата на ООН и ЕС.
Под предлог овладяване кризата в Косово, НАТО и основно САЩ нало-
жиха провеждането на дългосрочни бомбардировки върху обекти на терито-
рията на Югославия.
Въпреки крайната форма на намеса и проведените избори траен мир в
бившите югославски територии не се очертава. Получили аванс, косовските
албанци засилват исканията си. В Македония се проведе референдум и беше
приет Закон за териториалното устройство, който създава предпоставки за
нова ескалация на исканията на албанския етнос и очертава нов риск за си-
гурността.
Според експерти, наблюдаващи региона, Северозападна Македония не е в
ръцете на държавата, а на местни кланове, сформирани и финансирани с неяс-
ни средства и препитаващи се основно от престъпления. Политическите сили
в тази страна са разединени и не успяват да постигнат съгласие по основни
въпроси, свързани с мира и сигурността.
Макар Албания да демонстрира ненамеса в конфликтите, вероятно и там
има кръгове, особено като се има предвид напрежението между управляващи
и опозиция, които биха потърсили изгоди от подкрепа на сепаратизъм или на-
ционализъм в съседни територии.
117
Докато в Косово и Македония се водеха военни действия различни неясни
формирования очертаваха своя периметър. Изграждаха се временни и посто-
янни бази на паравоенните формирования.
Така например има данни, че в североизточен албански град, отстоящ
само на 35 км от сръбската граница е съществувал военен лагер, в който са се
обучавали доброволци за водене на активни действия по методите на парти-
занската война. Има достатъчно данни, че инструктори в такива лагери идват
натрупали боен опит в различни горещи точки от арабските страни и Чечня.
Установено е, че две ислямистки организации, с центрове съответно в Холан-
дия и Саудитска Арабия са поддържали връзки с албанците от кръга на друг
косовски политически лидер. Били са обсъждани стъпки за реално финанси-
ране и военно обучение на кадри извън страната. Има данни, че те са изгради-
ли свои трайни мрежи на Балканите и в Европа. Дейността им е била наблю-
давана в България до 1996/97 г.г., след което се смята, че контролът от страна
на българските служби е преустановен поради изместване на приоритетите от
правителството на ОДС.
„Организация на страните от Третия свят“, която има свой център в Ев-
ропа, а от 1997 г. е и в Турция, като активизира дейността си в посока Босна и
Херцеговина. Свързан с нейната мрежа е Х. Хюсейни, първоначално с умере-
ните кръгове на косовските албанци, отделил се впоследствие под влиянието
на собствените си екстремистки възгледи. Счита се, че историческите тради-
ции за създаване и действие на ислямистките организации на Балканите са се-
риозна предпоставка за тяхната съвременна реализация, още повече като се
има предвид търпимостта към техните мрежи в Турция по времето на Ерба-
кан. В България предстоят избори. С идването на Симеон Сакскобургготски се
постигна известен паритет на политическия сблъсък. С наближаването на из-
борите обаче и изправени пред опасността да не участват в активния полити-
чески живот, мнозина политически лидери и техни сподвижници са способни
на всичко. Особено опасно може да се окаже флиртуването с неясни външни
фактори. Така например е известно, че местните цигани-мюсюлмани нямат
очертан лидер. От това са се възползвали някои лица, свързани с Фондация
„Халифат“, разчитала на финансиране по линия на ислямистки кръгове. Ак-
тивната `и дейност обхваща основно райони на Южна България.
Като основна фигура се очертава М. Ахмет, чиято дейност е пресечена,
привлечен е като обвиняем и осъден на три години условно лишаване от сво-
бода с пет годишен изпитателен срок.
Повечето от сподвижниците и симпатизантите се отдръпват и не желаят
да се компрометират със съпричастност към тези структури.
Във връзка с опасностите от проникване на панислямистки и фундамен-
талистки идеи внимание заслужават някои от по-малко известните нелегални
албански организации:
118
„НАРОДНО ДВИЖЕНИЕ НА КОСОВО“ (ЛПК) е една от най-старите ор-
ганизации. Създадена през 1982 г. в Германия под име „Народно движение за
република Косово“ (ЛПРК), като в нея се вливат съществували преди това ор-
ганизации. Водеща е идеята за обединение на албанците в Югославия. След
1992 г. ЛПРК се нарече „НАРОДНО ДВИЖЕНИЕ ЗА КОСОВО“. Тя има свои
клонове в повечето големи европейски градове. Издава свой вестник „Зъри
Косовьос“, печатан от 1981 г. в гр. Бохум, а от1991 г. в Швейцария. Организа-
цията не отхвърля насилието като средство за достигане на политическите
цели и макар тя или нейни членове да не участват призовава към подпомагане
дейността на АОК (УЧК). Някои анализатори са склонни да считат, че ЛПК е
политическото ръководство, а АОК (УЧК) е бойното ядро на албанците.
Втората организация е АОК, „Армия за освобождение на Косово“ или
УЧК. Едни източници я определят като профашистка организация, други като
създадена в по-ново време за сметка на включили се към нея военни, на хора
от спецслужбите и полицията.
Счита се, че организацията съществува от началото на петдесетте години,
има политическо и военно ядро. Членовете са разпределени по десетници, на
които се подчиняват безпрекословно и отчитат ежемесечна сума, която се раз-
пределя и използва от организацията.
Често се спекулира с военната `и мощ, но се движи между 3 хил. и 30 хил.
По време на събитията в Косово и Македония командването се поема от „Цен-
тралния щаб на АОК“, разположен в Прищина. Повече се разчита на добро-
волци отвън, отколкото на рекрутанти от местното население. Подкрепата на
последните е спечелена по скоро под страх от възмездие при неучастие в ак-
циите.
Командири, участвали в бойни действия, имат претенции за контрол и
влияние върху структурите на организацията. Въпреки това на този етап раз-
пад не е възможен.
АОК поема посредством комюникета отговорност за атентати, при които
са причинени материални щети и жертви, дори сред тях да има албанци. Счита
се, че това е полезна за „делото“ демонстрация на твърдост и неотстъпчивост.
Официална Албания категорично отрича по какъвто и да е повод да има
връзки или да толерира съществуването на нелегални и паравоенни органи-
зации на албанците в бивша Югославия, но е потвърдено, че такива връзки е
имала „Албанската демократическа партия“ на Сали Бериша.
Като най-слабо изучена нелегална албанска организация се счита „Наци-
онално движение за освобождение на Косово“ (ЛКЧК).
Основана е през 1993 г. в Прищина, като част от учредителите са отцеп-
ници от други организации. Върховна цел на организацията е обединението
на всички земи, населени с албанци и тяхното присъединяване към Албания.
Макар и да подкрепят въоръжената борба, но не одобряват някои терорис-
119
тични акции на АОК, защото ги считат за недобре подготвени. Организацията
има клонове в чужбина, като структурите са разделени на политически и во-
енни. Последните са известни с името „Партизани на ЛКЧК“.
На техния Втори конгрес за председател е избран Сейди Веселин, който е
и председател на организацията в Тирана. На този конгрес е бил разгледан и
приет План за освобождение на „окупираните територии“.
В него се предвиждат четири фази:
. провеждане на разяснителна работа сред населението;
. провеждането на единични военни акции;
. обединение на всички албански организации в „Национален фронт за
освобождение на Косово“;
. всенародно въстание.
Доколкото на териториите на всички балкански страни живее население,
проповядващо исляма, то емисарите на ислямския фундаментализъм едва ли
биха пропуснали да разширят влиянието си към региона в стремеж към пос-
тигане на своите цели. Неслучайно при сблъсъците в Югославия се рушаха
храмове. Данните, изнесени по-горе ако не тревожни, са красноречиви.
3. ИСЛЯМЪТ И ПСИХОЛОГИЯТА
НА САМОУБИЙСТВЕНИТЕ АТЕНТАТИ
3.1. Възходът на самоубийствените атентати
За разлика от обичайните терористични атаки самоубийствените атента-
ти са действия, при които самият акт на атака зависи от смъртта на извърши-
теля. Атентаторът изцяло съзнава, че без неговата смърт планираното нападе-
ние няма да бъде осъществено. При повечето самоубийствени атаки това ста-
ва чрез активиране на експлозиви, носени от нападателя или поставени в пре-
возно средство.1Този тип политическа съпротива има същностни предимства
пред конвенционалния тип нападение, при който извършителите на атентата
се опитват да се спасят. Това е проста и евтина операция, гарантираща масира-
ни вреди, без притеснения, че извършителят на нападението може да бъде за-
ловен и да предаде важна информация, а нейното въздействие върху публика-
та и медиите е огромно поради всеобщото чувство за безпомощност.2
В своето класическо произведение Самоубийството Емил Дюркем гово-
ри за фаталистично и алтруистично самоубийство, като посвещава цяла гла-
ва на алтруистичното самоубийство, практикувано от най-древни времена от
чувство на дълг към някого или нещо или като стремеж да се освободиш от не-
поносимия живот, в който, ако продължаваш да живееш, би загубил общест-
вено уважение. Алтруистичното самоубийство се среща в случаите, при които
някой е силно интегриран в определена група и самоубийството става дълг на
120
съответния член на групата, който чрез него удовлетворява интересите на ня-
кой друг или на групата като цяло, а своите интереси възприема като вторич-
ни спрямо тези на другите. Във всеки случай то се извършва в името на опре-
делени социални цели и е много по-вероятно в общности, в които индивиди-
те са силно обвързани един с друг и смъртта на един от тях води до готовност
за смърт и на останалите. Дюркем обаче смята, че в съвременните общества, в
които отделният човек все повече се освобождава от трайните си зависимости
от една или друга конкретна общност, има тенденция на намаляване на броя
на алтруистичните самоубийства.3
През последните години обаче практиката като че ли опровергава Дюр-
кем. Проблемът за саможертвения или самоубийствения тип политически
атентати се превърна във все по-масов и привличащ вниманието феномен.
Той се проявява в готовност да жертваш своя живот при опита да унищожиш
някого или нещо, за да постигнеш някаква цел, възприемана като по-висша от
индивидуалния живот.
Един от най-радикалните асиметрични отговори срещу по-силния в по-
литиката и военната сфера днес са самоубийствените атаки на слабите, какви-
то откриваме масово в палестинско-израелския конфликт, в Чечня и в нападе-
нието срещу Световния търговски център в Ню Йорк. Поначало самоубийст-
вените актове от типа камикадзе не са нещо ново. Това, което ги отличава днес,
е, че в съвременни условия разрушителните следствия от тях могат да бъдат
гигантски.
Появяват се хора, които са готови да умрат, унищожавайки голяма маса
от хората, с които воюват. При това става дума за явление, проявяващо се в
най-различни страни – от САЩ и самоубийствените атентати на 11 септемв-
ри 2001 г. през Русия и серията подобни нападения, извършени от чеченци, и
се стигне до Израел, където те са почти ежедневие от страна на палестинци-
те. При това става дума не за какви да е атентати, а за такива, които могат да
се случат навсякъде, където има по-голямо струпване на хора. Това създава на
много места климат на страх и ужас.
В началото на 80-те години на ХХ век се извършиха няколко впечатляващи
самоубийствени атентата в Ливан. След това такива нападения се извършват
в различни страни като Израел, Панама, Алжир, Пакистан, Аржентина, Хър-
ватия, Турция, Танзания, Кения. През 1993 г. организацията Хамас извършва
първия самоубийствен атентат срещу Израел и през следващото десетилетие
това стана основен елемент на палестинската борба срещу израелците. Глоба-
лизацията прави вероятна цел на този тип действия всяка точка на планета-
та. При това организация, базирана в една страна, извършва самоубийствени
атентати другаде. Хизбула извърши самоубийствени операции в Аржентина.
Египетски групи направиха същото в Хърватия срещу полицейска станция и в
Египет срещу чуждо посолство. Всички самоубийствени групи от атентатори
имат подкрепяща ги инфраструктура в Европа и Северна Америка.
121
Именно затова възходът на насилието в световен план през последните
години има една от най-ярките си прояви в самоубийствените операции от
страна на камикадзета. Само за десетилетието между 1993 и 2002 г. палестин-
ците са извършили 128 самоубийствени атентата срещу израелски военни и
цивилни лица.4 Фронтът за освобождение на тамилските тигри е организаци-
ята, която най-много се опира на тази стратегия; между 1980 и 2000 г. тя е про-
вела 150 такива операции със 168 самоубийствени атаки; на второ място след
тях е била организацията Хамас с 22 атаки, следвана от Хизбула и Кюрдската
работническа партия.5 Тамилските тигри са единствената организация, която
чрез двойка от мъж и жена, извършващи самоубийствени атентати съвместно,
са убили държавни лидери – министър-председателя на Индия Раджив Ганди
и президента на Шри Ланка Ранасинге Премадаса.
Самоубийствени атентати се практикуват както от религиозни, така и от
светски организации. Сред по-известните организации, занимаващи се с тях, са
Ислямското движение за съпротива (Хамас) и Палестинският ислямски джи-
хад в окупираните от Израел палестински територии, Хизбула в Ливан, Египет-
ски ислямски джихад и Гамай Исламия в Египет, Въоръжената ислямска гру-
па в Алжир, Барбар Кхасла Интернационал в Индия, Фронт за освобождение
на тамилските тигри в Шри Ланка, Кюрдската работническа партия в Турция,
бойците на Ал-Каида в Афганистан, Ирак и десетки други държави, чечнската
съпротива в Русия. Целите им са разнообразни – статични и мобилни, военна,
политическа, икономическа, културна инфраструктура и хора. Извършват се
нападения срещу цивилни в автобуси, по спирки, на оживени места.
В ислямските страни – поради икономически причини – образованието
не е задължително и множество родители нямат условия да го осигурят за сво-
ите деца. Това води до появата на огромни маси – на много места над 50 на сто
– неграмотно население, което лесно може да бъде използвано като запали-
телна смес за всякакви цели. Това се съчетава с факта, че липсата на държав-
ни училища навсякъде се компенсира с наличието на разположени във всички
райони ислямски религиозни школи, които дават не само безплатно образо-
вание, но и безплатна храна, подслон и дрехи, привличащи така много млади
хора, които нямат друга перспектива в живота. Само в Пакистан през 90-те го-
дини религиозните школи са били между 40 000 и 50 000 и там именно са обу-
чавани афганистанските талибани.6 Такива като тях, с прикрепени към гър-
дите им мощни взривни устройства, могат да бъдат ужас за всяка пренаселена
сграда, площад, превозно средство, тъй като самоубийственото им поведение
води до смъртта на голямо множество от хора и огромни разрушения. Понача-
ло ислямът забранява самоубийството, но тези действия се разглеждат не като
самоубийство, а като саможертва – джихад в борба с враговете. Този тип ата-
ки притежават огромно въздействие върху публичното мнение както поради
резултатите си, така и поради начина на извършване – най-често извършите-
122
лят не може да бъде заловен, за да се получи някаква информация от него. В
това отношение имаме качествено различно поведение в сравнение например
с това на „градските партизани“ на „Червените бригади“ през 70-те години на
ХХ век. Това е една от причините неизмеримо по-мощната военна машина на
Израел да се окаже безпомощна във войната с палестинците. Много от малки-
те палестинци мечтаят за такава саможертва в бъдеще, както техните връст-
ници на Запад могат да мечтаят да станат космонавти. Във всички периоди в
историята този тип асиметричен отговор на бедните спрямо неизмеримо по-
мощните машини за насилие на богатите е бил типичен и е водел до значими
следствия. В още по-висока степен тази асиметричност, в която основният коз
е саможертвата, става значима сега в началото на ХХІ век, когато един отделен
човек може да задейства огромни разрушителни сили и чрез своята добре под-
готвена саможертва да нанесе гигантски поражения. За периода между 1983 и
2000 г. са извършени 282 такива самоубийствени акта, след което съответните
младежи и девойки са обявени за светци, а техните семейства и близки гово-
рят за тях с възхищение.7
3.2. Психологически профил на самоубийствения атентатор
Медиите нерядко са склонни да сатанизират и да представят извършва-
щите самоубийствени атаки като психически болни и ненормални хора, като
мразещи всеки и всичко „терористи“. Техните атаки се представят като свое-
образна психопатология. Опитите да се изобразят те като психически болни,
примитивни и нискообразовани хора не са достатъчно оправдани. В история-
та е добре известен и изследван феноменът на т.нар. алтруистично самоубийс-
тво. Неведнъж хората са били готови да дадат живота си заради някаква идея.
В някои култури това е много разпространено – типично в това отношение е
поведението на японските камикадзета по време на Втората световна война.
Поначало алтруистичната саможертва неведнъж е представяна в романтична
и героична форма от литературата, особено когато се извършва в условия на
война – гражданска или между държави.
Второ срещано обяснение е, че тези атаки са израз на ислямски фанатизъм
и могат да бъдат обяснени чрез особеностите на исляма. И това надали е дос-
татъчно точно като се има предвид, че твърде често такива атаки се извършват
от хора, които не са мюсюлмани. Очевидно е, че те са резултат на по-базисни
социалнопсихологически причини, които обаче се аксиологизират и подсил-
ват от съответен морал и идеология. Някои изследователи и журналисти са
склонни да описват атентаторите самоубийци като хора, в чиято мотивация
религиозните убеждения се съчетават с бедността. Според други това не са ак-
тивни членове на съответната терористична организация и преди фаталната
атака са участвували слабо в едни или други дейности. В религиозни общнос-
ти често това е млад уязвим човек със силни религиозни пристрастия, поради
123
което е бил рекрутиран в джамия или религиозно училище.8 Ако в предход-
ни етапи самоубийствени атентати са организирани по идеологически моти-
ви, сега се засилва значението на религията и етническият национализъм. Не-
рядко мотивите не са религиозни, а в идеологията на Кюрдската работническа
партия има и марксистко-ленински измерения.
Всичко това затруднява изработването на общ психологически модел на
самоубийствените атентати. Ариел Мерари, психолог в Университета в Тел
Авив, смята дори, че „няма един психологически и социален профил на само-
убиеца атентатор“.9 Въпреки това обаче, дори проучванията на палестински-
те самоубийци, действащи срещу Израел, показват, че между тях има много
общи неща – те са малко над двадесет годишни, завършили са средно обра-
зование, дори някои са записани в колеж, неженени са, безработни са, а соци-
ално-икономическият им статус е нисък. Повечето от тях имат близки, убити
от израелските сили за сигурност. До август 2001 г. средната им възраст е била
21 години като тенденцията е била да пада, израснали са в атмосфера на ост-
ро противопоставяне, на въоръжен конфликт.10 Факт е в същото време обаче,
че всеки опит за психологически профил е условен, защото са възможни отк-
лонения от всяка от описаните характеристики, когато става дума за конкрет-
ни случаи. Мотивация за самоубийствен атентат може да бъде открита в ня-
кои случаи и при хора с други характеристики, особено при продължителни
и силно поляризирани конфликти. Мухамад Ата, пилотът на първия самолет,
ударил Световния търговския център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., е
студент в Техническия университет в Хамбург, Германия. Това е външно инте-
лигентен и образован човек, който не изглежда като жертва, която няма как-
во да губи. Сравнително добре се справя със задълженията си, а негов бивш
професор го описва като „набожен..., обаче не фанатичен“ и като „критичен
дух…, който говори даже за необходимостта от съ-съществуване на религии-
те“.11 Всичко това идва да покаже, че възрастовите, социално демографските и
социалноикономическите характеристики са предпоставки, но те не са дирек-
тно обвързани с мотивацията на извършващите съответните действия. В ре-
дица региони и страни има голямо социално-икономическо неравенство или
икономиката е в колапс, както например в много африкански държави, но там
няма самоубийствени атентати. В същото време обаче и религиозният фунда-
ментализъм може да бъде едно възможно условие, но сам по себе си не води
до такива действия. Такъв има в Иран, но там няма самоубийствени атентати.
Очевидно е, че едни или други фактори могат да бъдат само предпоставки, но
следствията от тези предпоставки не са еднозначни.
Нека се опитаме все пак да видим някои от по-важните характеристики на
самоубийствените атентатори, всяка от които е възможна, макар и не винаги
задължителна в конкретни ситуации. Конкретната комбинация от мотиви и
фактори може да бъде различна в отделните случаи, но все пак може да се фор-
124
мулира определено група от възможни черти и мотиви, водещи до готовност
да се умре в самоубийствен атентат.
1. Възрастово преобладаващото мнозинство от участниците в този род
действия са сравнително млади хора на възраст между 15 и 25 години, възпи-
тани в патриархална и религиозна среда. Това обаче не е задължителна, а само
най-често срещана особеност. В битката на палестинците срещу Израел, в ко-
ято има традиция на дълго противопоставяне и силен идеологически и наци-
оналистически елемент сред самоубийствените атентатори, има и по-възрас-
тни, включително и студенти, главно от научно-техническите специалности.
През февруари 2001 г. самоубийствен атентат извърши 35-годишен палести-
нец, шофьор на автобус. Малко по-късно, на 9 септември 2001 г. самоубийст-
вен атентат на гарата в северния израелски град Нахариа извърши 48-годиш-
ния Мухамед Шакер Хабейши, баща на осем деца. Година преди това той е кмет
на селището Абу Синан в Галилея.12
2. Като тенденция много от самоубийците се характеризират с психологи-
чески травми, резултат от гибелта на близки хора, нерядко станала пред очите
им. В много случаи индивидуалното развитие на човека е свързано с недостиг
на родителски грижи, юношески травми, лишения, унижения, загуби, липса
на емоционални връзки, които след това са били компенсирани с ангажира-
ност със съответни лидери или идеи. Поради загубата на близки хора обаче
мотивът отмъщение и усещането за загуба на смисъл да се живее на този свят
са съществени в немалко случаи. Затова и самоубийствените атентати са осо-
бено характерни в общности, които водят дългогодишна борба с някакъв про-
тивник, довела до гибелта на много хора, както е на палестинците срещу Из-
раел, на кюрдите срещу Турция, на арабите изобщо срещу Запада и САЩ. Съ-
щото е и в Русия, където след повече от десетилетие силен конфликт в Чечня
има достатъчно загинали, за да израсне травмирано и готово на отчаяна мъст
поколение.
3. Проучванията на палестински камикадзета, от които се вижда, че само-
убийствени атентати се извършват обикновено от хора, участвали в несамоу-
бийствени атентати, водят до извода за наличието на два етапа на разгръща-
не на мотивацията – мотивационен и институционален.13 Първата група от
мотиви се отнася до индивидуалните мотиви, които може да са свързани със
стремежа за религиозно или социално безсмъртие или отмъщение на близки
хора. Втората група мотиви са онези цели, които карат организацията, в коя-
то е включен човекът, да планира самоубийствените атаки. Към тях се отнасят
политически цели и тактически съображения за използването на самоубийст-
вен атентат. В тяхното единство те стоят в основата на рекрутирането на инди-
видите от съответната организация и тяхното мобилизиране за извършването
на съответни действия. Индивидът има определена мотивационна готовност,
но по време на включването му в съответната организация и неговата подго-
125
товка се оформят окончателното решение и начинът, по който съответният
човек ще се превърне в герой и мъченик. Задачата на организацията е да вземе
всички мерки да осигури ангажираност на индивида към съответните дейст-
вия. За това се извършва съответна политическа и психологическа подготов-
ка и си осигурява въздействието на колективни очаквания и оценки, които да
повишат готовността за самоубийствен атентат.
4. Значим фактор в обяснението на самоубийствените атентати е също
силната връзка с общността (национална, религиозна, идеологическа), готов-
ността да се слееш с нея и да бъдеш носител на съответен кодекс на поведе-
ние в нейно име, да получиш и утвърдиш своята идентичност с нея и чрез нея.
Тази потребност от своя страна е свързана обикновено с факта, че съответни-
ят индивид идва от социална среда, в която е имал значими дефицити, тлас-
нали към присъединяване към група, която му изглежда като средство за пре-
махване на изолацията и получаване на смисъл и идентичност.
Различни личностни предразположения са фактори за встъпване на ин-
дивидите в съответни групировки. Сред тях е силната съсредоточеност към
защита на своето „Аз“ чрез проекция с постоянна агресивно-отбранителна го-
товност, недостиг на личностна идентичност и елементи на разцепване на лич-
ността, ниски самооценки, силна потребност от присъединяване към група,
т.е. от групова принадлежност, силни преживявания на социална несправед-
ливост, усещания за загуба на жизнена перспектива. Всичко това обаче се ле-
гитимира чрез съответни политико-идеологически аргументи. От своя страна
групата снема напреженията, превръща се в стабилизиращ фактор за придо-
биване на смисъл на живота.14 При това групата може да бъде силно автори-
тарна, но потребността от нея е много висока. Поради това всяка атака срещу
групата се възприема като атака спрямо тях самите и затова външните проти-
вопоставяния играят ролята на фактор, който сплотява много силно групата.
Общността се превръща в един от пътищата за безсмъртие на индивида, за-
щото придава смисъл на неговото поведение. От своя страна групата за съп-
ротива, бунт, революция или просто терористична групировка играе стабили-
зираща роля в поведението му. По този начин се извършва рационализация на
скрити потребности от засилване на личностната идентификация или групо-
вата принадлежност.
Повечето от самоубийствените атентати може да съдържат елементи и
на алтруистичен, и на фаталистичен тип самоубийства по класификацията на
Дюркем. Различията им идват от субективния смисъл на самоубийствените
действия. Ако човек извършва самоубийството от чувство за дълг, неговото
психологическо състояние може да бъде на спокойна убеденост(алтруизъм)
или на краен страх и отчаяние (фатализъм).15 Проучванията на профила на
самоубийствен тип атентатори показват силна корелация с фаталистичен тип
убийства, имащи обаче алтруистични мотиви. Така например типичният са-
126
моубиец от групировката Хамаз е не само религиозен мъж, но също и млад,
неженен, безработен, със средно образование.16 Същото е типично и за атен-
таторите самоубийци от организацията на Тамилските тигри в Шри Ланка.17
Жените, извършващи повечето от самоубийствените атаки на ПКК в Турция,
също имат подобен социално-икономически профил. Възрастта им е между
17 и 27 години, липсва им професионална квалификация и повечето идват от
бедни семейства.18 Това обаче не означава, че във всички случаи атентаторите
идват от бедни семейства. Това е по-вероятна, но не абсолютно задължителна
характеристика. Така например Изедин Ал-Мазри, който убива 11 души в са-
моубийствен атентат на 9 август 2001 г., е син на богат бизнесмен.
3.3. Социално-психологически предпоставки за самоубийс-
твените атентати
Разгръщането на индивидуалната мотивация за участие в самоубийстве-
ни атентати е благоприятствана от съвкупност от външни социално-психоло-
гически предпоставки. Сред тях особено значение имат три групи предпостав-
ки – подкрепата на атентатите от референтната общност на индивида, силно-
то противопоставяне срещу някакъв враг и създаването на условия на безна-
деждност.
1. Активната поддръжка на самоубийствените атентати от страна на
групата е важен фактор за реализация на мотивацията за тяхното осъщес-
твяване и рекрутиране на нови участници. Тя е получавана на различни рав-
нища – от семейството и своята група, от целия арабски или ислямски свят. За
подкрепата на микросоциално равнище типични са думите на Хасан Хотари,
баща на самоубиец атентатор, който казва: „Аз съм щастлив и горд от това, ко-
ето е направил моят син, и честно даже малко ревнувам...Би ми се искало аз
да го бях направил. Моят син е осъществил желанията на пророка. Той стана
герой. Кажете ми какво повече би могъл да иска един баща?“19 Подобна под-
крепа виждаме обаче и в рамките на цялата палестинска общност. Проучване