Честит 3 март на сички българи! Наздраве, Българийо, и помни уроците!

Честит 3 март на всички българи!
Най-българският и истински наш празник.
Твърде бързо забравен, твърде бързо преиначени уроците на историята.
Които имат очи, да видят, които имат уши, да чуят, които имат български сърца, да празнуват!
Наздраве, дружина!

Пламен Пасков писа: Честит 3 март на всички българи!
Най-българският и истински наш празник.
Твърде бързо забравен, твърде бързо преиначени уроците на историята.
Които имат очи, да видят, които имат уши, да чуят, които имат български сърца, да празнуват!
Наздраве, дружина!

Няма да е много честит днешния 3-ти март...

Най-българският и истински наш празник.

...наред със триколиора се веят черни знамена...

Твърде бързо забравен, твърде бързо преиначени уроците на историята.

...може би това не е достатъчно???

Наздраве, дружина!

...Бог да ги прости...и едните...и другите....

Честит и от мен!
Да развеем байряка и да вдигнем глави! А черните байряци нека ги вдигат тези,които предизвикаха събитията! Май съвсем не е случайно,че точно в навечерието на националния празник се "случват" трагедии. А още по-малко случайно е според мен,че точно Бойко Борисов се опита да забрани на българите да празнуват.Нека не забравяме истинското му име-Барух.
Нали целта на нашите народни душмани е да изтрият историческата ни памет и всичко българско,да забравим,че сме българи и да бъдем смазани като нация.
Няма да стане! Не са познали!

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ
В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като "национални". Това са: 3 март - Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май - Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември - Ден на Съединението на България; 22 септември - Ден на независимостта на България; 1 ноември - Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май - Ден на труда, 24 декември - Бъдни вечер, 25 и 26 декември - Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от "национални празници"; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са "национални", т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за "официални" национални празници: 27 февруари - учредяването на Българската екзархия през 1870 г. - първата законнопризната общобългарска институция, 16 април - приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април - изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април - избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на "българския национален идеал" (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като "национални празници".

Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март - денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември - денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември - денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три "национални празника" е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три "политически дати" в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември - също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на "официалните празници" исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май - дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с "Трети март" става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. - т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С "Шести септември" пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил - 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно "третиране" на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи "велики сили" (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. "национални празници".

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор "приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г." и той именно "донесъл освобождението на българите", ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че "България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира" (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече - Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения - Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че "руски войски ще заемат страната" и ще подпомагат императорския специален комисар; "тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години" (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като "временно руско управление". Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и "всенародно" почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор - Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, - 24 май и 1 ноември - то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век1, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: "За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот - интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!" Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: "1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията". Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник - 24 май.

Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий - 11 и 24 май - с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) - и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.
Петко Ст. Петков

Дали е "прелиминарен" Снастефанския договор, нас малко ни интересува. Важното е, че на 3 Март, 1878 по Грегорианския календар на световните карти възкръства като Жар птица най-древната държава - България. Това е кулминацията на саможертвата на Левски и Априлци. Гръбнакът на Турция е пречупен на 20.08.1877г. когато в нощта на решителната атака на Соломон Леви Българският Бог показва с лунното затъмнение какво е отредено. Дали е била после руска окупация, фактът е, че руси, волжски българи и дунавски българи съвместно проливат кръвта си и чудото става. България отново е свободна страна!
Сега, като отново сме загубили Държавността си, този ден иде да ни напомни, че България е вечна.
Честит празник на всички Българи! Честит 3-ти Март.
Да живее България!

"Слънцето разпери криле над Египед, Месечината над Междуречието, Вечерницата се спря над Гърция. Звездата на посланика покри с лъжи Иудеа, Звездата на Бранника- Рим, а звездата на Отшелника - Византия."
"А народите не се бяха родили още на Земята, но те живееха в чертозите на Господнята Всемъдрост."
"И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух - само над България тъмнееше мрачина и звезден ангел не развя криле над нея."
Колобър Петър
"И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той нямаше. И с плач поиска от Бога Твореца, ала нямаше вече звезда и звезден дух".
"Духна тогава Бог в простора - и осени с божествено мановление Млечният път, та рой светли ангели се родиха там и повели Бог и Млечния Път да Властва над България."
"И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа - близнаци на Междуречието, изгоря Гърция, погина Иудеа, разсипа се Рим, само Византия и България останаха.
... Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят и Византия навсякъде, а България като Огнена Птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде."
"Защото гаснат звездите една по една. Ала Божият Пояс ще свети вечно - и Млечният Път ще бъде светъл саван на мъртвата вселена..."

Факт е, че на този ден се възражда Третото българско царство, но все още, не и Българската държавност. Неоспоримо е, това, че руските войски остават в страната и в крайна сметка, администрирането на новата държава е по руски образец. Няма как да е, иначе. Това е риска, който поема всеки, когато не победи във въоръжената борба със собствени сили. Тогава идва необходимостта да вземаш впредвид мнението на твоя съюзник, което най-често се превръща в твое верую или начин на поведение. Затова аз смятам, че днес тези исторически клишета, повече ни вредят, отколкото помагат.
Трябва да се търсят своите собствени сили, а те никак не са малко. Има неща, които трябва да преодолеем съвместно, помежду самите нас, за да можем да се възползваме от тях. Така, че 3 март е исторически урок за нас, днес. За мене, неговата стойност е, не просто в освобождението от външния тиран, а в това, че трябва да преодолеем вътрешния, който ни пречи да се възползваме от своите собствени сили.
Та, от всичко в този ден, впечатление ми направи мнението на една обикновена българка, която каза: "Може да е криза, но няма нищо по-важно от Свободата". Те, това е. Иначе провокации стил "ала Райчев" не липсваха. То не бяха приказки, особено по БНР за "вакъфите" и как в името на общото европейско бъдеще, трябвало да си стиснем ръцете с Турция. Не можело да съществуват учебници, в които историта да е така патосно, възрожденски написана, защото това не отговаряло на истината и нашите дейци за национално освобождение не били такива големи светци, каквито сме ги описвали, нито пък днес, важало правилото на Захари Стоянов, да се редактира историята, защото "тя служила за пример". Разбира се, че историята трябва да служи за пример. а всички действащи лица в нея са имали огромни човешки недостатъци. Важното е, те да не са им попречили да си свършат това, за което са се родили.

Честит празник на всички българи!

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов, 11 август 1877

Поклон в памет на всички загинали за свободата на България!
Може би днес не трябва да празнуваме,а трябва да се срамуваме...всяка дума по нататък е излишна...прекланям се пред подвига на всички смели Българи с ЛЪВСКИ сърца и искам силно да извикам:
Къде Си Вярна Ти Любов Народна
www.vbox7.com/play:3f785347

И тази година да кажем - Честит национален празник. Честит 3-и март, макар и да сме отново под робство. И да си пожелаем това да е последен път, когато празнуваме Освобождението на България като васална колония на чужди сили.

Да си пожелаем и още тая година да е последната, когато нищожества във власт държат помпозни речи от името на Ботев и Левски.

Турция ке падне. Юдея ке падне. България завинаги!

"В края на церемонията настроението беше силно приповдигнато от внезапно появилия се слънчев лъч, който озари мемориала на Шипка."
03.03.2012 връх Св.Никола - Шипка

Мичо пламна.

- Ако не щеш Задека, аз да ти покажа и друго пророчество, много по-дълбоко и по-ясно.

- От кого е?

- От провидение божие е. Дух свети само може да го вдъхне... Човешки ум не го измисля.

И Мичо захвана да бърка в пазвата на салтамарката си.

Марко го гледаше учуден.

- Ах, остало е тефтерчето ми у дома - каза Мичо с досада; - но чакай, аз мога да си го припомня... Ако кажеш, че и сега не вярваш за падането на Туркия, аз ще те оставя да се мъчиш... На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе.

И Мичо извади дивита си, затопи перото в мастилницата и пак хвана да търси в джоба си.

- Късче бяла книга нямаш ли?

- Нямам - каза Марко, като потърси и той в пазвата си.

- Чакай, тука ще пиша!

И Мичо се облегна до топа и взе да драще по гладката му повърхност.

Марко гледаше с любопитство.

Скоро там се източиха няколко редове от черковни букви и арабски цифри, правилно размесени в следующия вид:

Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) I (=10) А (=1)
К (=20) Е (=5)
П (=80) Д (=4) Н (=50) Е (=5)

Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦIА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876!

Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат "каприз на случая"; старите ги наричат "орисия".

"Под Игото"