Италианските селища и местности, за които се твърди, че имат български произход, са поне стотина на брой: Болгаре - до Бергамо, Болгер- до Терни, Болгери - до Ливорно, Булгариа ди Чезена - до Форли, Булгарограсо - до Комо...
Но най-истинското - и като название, и като история от тях е като че ли Челле ди Булгериа, на 100 км. от Салерно. Името означава Килии от България.
До селото, разположено в южната област Кампания, се стига след едночасово пътуване с кола от град Салерно. Виещ се планински път ви отвежда до долината Мингардо, която се намира в подножието на връх Булгериа. Панорамата е великолепна.
Оприличаван на излегнал се лъв, високият 1225 метра връх докосва с южния си склон Средиземно море.
До тези южни земи прабългарите пристигат през IX век от намиращото се по на север херцогство Беневенто, където се били установили два века по-рано. Челле ди Булгериа носи името си от 1861. До тогава е било квартал на селището Рока Глориоза.
Повечето от 2000-те жители на Челле ди Булгериа не познават историята на местността.
Създадената преди десетина години културна асоциация се опитва да пробуди историческото съзнание. Някои от участниците в нея още помнят участието си в младежките си години в местната музикална банда „И булгари" (българите).
Челле ди Булгериа смята себе си за съвременно село, тъй като основаването му се дължи на заселването около монасите, дошли тук през Средновековието. Самото име Челле (килии) напомня за монашество, а Булгериа се свързва с близкия връх, който пък е наследил името си от прабългарите.
С разкриването на българските корени през 1986 се заема дон Пепино Каталдо, завеждащ по онова време Семинарията на близкото селище Поликастро Бусентино.
Дон Пепино идва по тези земи още през 1964 след ръкополагането му за свещеник. Сред многото задачи, с които трябва да се заеме в ролята си на епископски секретар, е и тази да проучи местната история.
В своето изследване, за което използва над 50 източника, дон Пепино описва подробно различните етапи в емиграцията на българите на Апенините.
Първото преселение е през 452, когато като съюзници на хуните българите отиват във Фриули, Северна Италия. След като биват отблъснати обаче, се връщат по долното течение на Дунав.
Втората и третата вълна на българите са през VI век. Тогава българите пристигат в Италия като част от византийската войска, която дебаркира в Сицилия.
Едва при четвъртото емигриране през VII век прабългарите оставят по-трайни следи.
Както пише в изследването си за тях Винченцо д'Амико, през 667 в Италия влиза мирно синът на Кубрат - Алцек, който преди това се е разделил с братята си, сред които е и Аспарух.
Алцек и неговите хора искат да останат на територията , управлявана от Лонгобардите. Намеренията им обаче са попарени от тогавашния крал Гримоалдо, който отпраща българите в Беневенто, Южна Италия.
Там ги посреща дружелюбно Ромуалдо, син на Гримоалдо, който им дава земи за заселване, по онова време безлюдни - в Сепино, Бояно, Изерния.
Така прабългарите, от една страна получават помощ, а от друга, се превръщат в хората, които ще разработят неразораните полета на Юга, и по-точно Пестум, Палинуро, Поликастро Бусентино.
Своеобразната благотворителност дава импулс за развитието на земеделието и овцевъдството по тези земи, които по онова време са били единствено места за лов.
Петото и шестото заселване на прабългарите са пряко свързани с долината Мингардо и околностите.
Така постепенно, както пише изследователят Джузепе Антонини, „изменяйки език, навици и религия, българите стават италианци".
Според Антонини към 830 прабългарите биват изгонени от първоначално населените от тях места, след което се насочват към планинското възвишение, на което по-късно ще дадат името си.
Изследователят Пероне-Капано пише, че „отчаянието на тези българи номади" било толкова голямо от преследванията заради вътрешните войни в Беневенто и Салерно и заради набезите на маврите, че се принудили да поискат убежище при гръцко-италианските монаси. Те обитавали пещери и отшелнически места в Южна Италия.
В „Анали на Италия" Антонио Муратори пише, че през 940 свети Нило да Росано, на път за манастира до Чентола бил взет за българин - заради расото си, бастуна и лисичата кожа, с която бил наметнат.
Това доказва, че българите били познати и със специфичните си дрехи.
Но защо прабългарите се установяват именно в долината Мингардо, в подножието на Булгериа?
Предполага се, че мотивите за това са номадският начин на живот, който водят, както и фактът, че са можели да служат като наемници на местните крале и принцове.
Благоприятен бил и местният климат, както и гостоприемството на монасите. Освен всичко друго, зоната се смятала и за удобно прикритие от набезите на морските пирати.
Около пещерите в подножието на планината прабългарите намират не само убежище. Там те създават и потомства, с които поставят началото на селища, съществуващи и до днес - Сан Северино, Сан Костантино...
Като познавачи на строителния занаят те възстановяват и старинни центрове като този в Рока Глориоза, замъка в Чентола.... Или, както отбелязват историците, праотците ни идват в Италия не само за да населят земите й, а и за да внесат културата си по безлюдните територии.
Свидетелство за това са поясите от квадратни и масивни стени, оставени от наследниците на Алцек.
И до днес най-почитаните светци по тези места са свети Никола, света София и свети Йоан Предтеча.
Смесвайки се с други европейски народи - италийци, гърци и германи, българите оставят на днешния италиански народ много неща, пише Винченцо д'Амико.
Смята се, че прабългарите, населявали Италия, стоят в произхода на много от фамилните имена на Апенините, които имат в корена си „булгаро" - българин.
Въпреки че в днешна Южна Италия тези фамили са рядкост, това съвсем не е така за богатата северна част на страната.
В телефонните указатели на Милано и Торино например има поне десетина души с фамилното име Булгаро и близо 30-ина с фамилията Булгари, по подобие на световноизвестния бижутер.
Семействата с фамилни имена Булгаре, Булгарело, Булгарини, Булгарино, Булгарон са поне 200 на брой.
/ Виолина Христова, ProntoSofia.com/
news.ibox.bg/news/id_225392548 
