Липсата на мярка може да превърне дори и смъртта в бутафория
Ясен Бориславов
На 19 април 2007 г. с държавно погребение и военни почести костите на българския владетел цар Калоян (1197-1207) бяха върнати в земята под църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново. Дни наред медиите информираха за подробностите около този ритуал. Саркофагът е изработен от неръждаема никелирана стомана в завод "Терем" и производителите гарантират, че ще издържи поне 3000 години на огън и вода. Върху капака е поставен личният герб на владетеля. Запечатан е със силиконова паста, за да не пропуска въздух и влага. Костите са обработени с пчелен восък - по технология от времето на египетските фараони. Над тях митрополит Григорий е чел очистителна молитва, след което ги е прелял с елей и вино. Драматургичен характер в церемонията внесоха военният оркестър, бронетранспортьорът с лафет, както и снимката на владетеля, възстановена по неговия череп и носена от гвардеец, и естествено подобаващите речи на държавни мъже.
На пръв поглед всичко е като истинско, но не е.
Няма как да се подмине усещането, че този държавен ритуал няма отношение към смъртта, а много повече има отношение към живота. Той е в пряка връзка с новобългарската съвременност и особено с нейното силно изразено увлечение към кича.
Сигурен знак за евтиния привкус в този държавен ритуал е вниманието, с което той беше отразен в туристическите сайтове. Туризмът е модерно блудство, способно да олигави и лиши от собствена идентичност всяко нещо - от морския бряг и планината до градската улица и селото. Стана ясно, че дори и смъртта може да бъде превърната в туристическа бутафория.
Очевидно целта на погребението не е просто цар Калоян да бъде погребан. Отвъд привидността има друга цел - да се направи зрелище.
Ще оставим настрана факта, че не е категорично доказано дали това са точно тленните останки на цар Калоян, или на друг висш сановник. През 1972 г. костите са открити при археологически разкопки в северната зала на църквата "Св. 40 мъченици" и самоличността на покойника е разпозната по косвени белези - известния пръстен с надпис, червените обувки и високия ръст. След това находката е била предмет на множество спорове, докато е стояла под стъклена витрина в експозицията на градския музей. Не е изключено някой ден пак да се върне там. Поради което саркофагът е херметизиран, а костите са балсамирани. "За да може да бъдат извадени за нови проучвания", както пише един всекидневник. И отново церемониално да бъдат погребани, бихме добавили.
Парадигмата на кича е липсата на мярка
Точно това личи и при погребението на Калоян. По инерция от миналото образите на кича се свързват предимно с бита (куче касичка от филма "Опасен чар"), но той може да има проявления в различни сфери. Има музикален кич (чалгата), политически кич (инициативата на Яне Янев за евродепутатството на медицинските сестри), архитектурен кич (в Банско, по Черноморието, в столичния квартал "Лозенец"), съдебен кич (процесите срещу кримибосове) и т. н. Вече има и погребален кич с монументално-исторически характер.
Особено силно националното увлечение по кича се проявява по време на празници като Коледа и Великден. Тогава медиите заливат публиката с фалшиво благочестие и безвкусица. Тук няма да говорим за коледните шапки със звънчета на главите на касиерки в софийски супермаркет, нито за ваденките за яйца с физиономии на поп-фолк персонажи и политици, но се изкушаваме все пак да споменем един пример. На Велики четвъртък т. г. водещ всекидневник в една и съща кратка дописка успя да разкаже как благодатният огън щял да пристигне от Йерусалим в английски ветроупорен фенер, как хлебозаводът във Велико Търново щял да прави хляб със светена вода и как майстор-ковач от Добрич бил подковал пъдпъдъче яйце. Тази мило благочестива информация беше потопена сред мащабен опус за цените на яйцата, агнешкото и козунаците.
С известно облекчение можем все пак да приемем, че кичът не е чисто национална черта. Гръцкият писател Никос Диму в "Нещастието да си грък" пише следното: "Ако трябваше да избера най-характерният символ за новогръцката евтиния и лош вкус, бих избрал смехотворните ни американски катафалки с кристални барокови аплици. Никога по-сериозно нещо не е било принизявано до такава степен от своя символ."
Подобно чувство пробужда и погребението на цар Калоян въпреки (или заради) военните почести, гвардейците, БТР-а с лафет и стоманения саркофаг с 3000 години гаранция, запечатан със силиконова паста. Погребахме Калоян, но кичът диша.
