Селище и светилище в м."Хаджийца", село Лилково "Към светилището на Дионис"

Всички снимки в 2 страници, тук

www.voininatangra.org/modules/xcgal/thum...php?album=492&page=1

Оповестяването на селището е част от изследванията на светилищата и селищата в района на село Лилково и село Орехово и е под идейният надслов „Към Светилището на Дионис”. Затова публикацията му няма комерсиален характер и цели. Селището/Светилището в м. „Хаджийца”, село Лилково не е описвано до този момент в научна публикация, не е описано и в книгите на краеведа Ангел Личков. То в общи линии, дори да е било знайно, на някои лилковци със силен интерес в областта на археологията и историята, не е осмисляно в контекста, в който ще го представя с тази публикация. Точното му местонахождение, макар и вече известно на определени хора, няма да бъде огласявано. Готов съм да напиша и името на човека, който ме заведе до него, през 2010 г. Достатъчно е, да се знае, че то се намира в м. „Хаджийца”. През него минава древният път, (по който днес се стига до м. „Митницата”), но вероятно в древността, това е част от пътя, водещ към светилището на Дионис, откъм Пловдив и днешната Бяла Черква с манастира „Св. Козма и Дамян” (Преименуван на „Св. Апостоли Петър и Павел”). Само тук, той е запазен в неговият автентичен вид. Руините на селището са разположени от двете страни на този път, като най-много те са от дясната му страна. Там се намира, най-забележителната конструкция – терасиране на терена с 4 тераси, от които са запазени три. В средата на всяка от терасите са изградени стълбища, от наредени камъни, по които се изкачва и преминава от тераса в тераса. Подобен тип терасиране се прави при селища градени на височини (хълмове, върхове) (акрополи) или при светилища (свещени тераси), чиято основна идейна концепция на градеж е да олицетворяват пирамидалният планински връх (древнобългарският Самара). Такава идея на градеж на светилището, виждаме при зикуратите ( www.google.bg/url?sa=i&source=images&cd=...ust=1540411166789418 ), но в нашият случай, разбира се, мащабът е много по-малък и е приблизително идейно сходен с терасите на пирамидите Гуимар . bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B8%D1%80...B8%D0%BC%D0%B0%D1%80 Именно липсата на видими следи от руини на постройки върху терасите, ме навежда на мисълта, повече за светилищен, отколкото за жилищен комплекс. Основите на такива правоъгълни постройки са разположени встрани и около самите тераси със стъпалата. Те също биха могли да представляват, не толкова жилищни, колкото храмови постройки.
Другият важен елемент, за разкриване предназначението на тези руини е именно самото име на местността „Хаджийца” като топоним и като кръстопътен възел.
Краеведът-агроном Ангел Личков, споменава в двете си книги „Лилково-камъни, богове, руни” и „ Лилково-вихри, веди, влъхви”, местността „Хаджийца” във връзка с много събития и случки свързани с историята на село Лилково, но не дава повече сведения за нея, нито разглежда местността като топонимия, както прави с всички останали местности в лилковското землище.
Затова нека да погледнем местността, първом като кръстопътен възел, в който се събират и излизат пътища.
Първият път е пътят от самото Лилково през Рай дол и м. Шумарица, подсичащ връх Свети Илия откъм юг/югозапад, вторият път е „Юрушкият пот”, идващ от Бяла черква-Бялата Преспа-Баш Мандра- Йеремлийца-Кюмюрлю тепе-Котките-Чуката-Кукулек и подсичайки северозападно връх Свети Илия излиза в м. „Хаджийца”. Това е пътят, по който от светилището на Дионис би трябвало да е минала войската на Александър Македонски, за тогавашният Пловдив в похода си, за да достигне на север от Стара планина; респективно, това е и пътят, по който би трябвало от Пловдив да се достига до светилището на Дионис в Родопите. В тоя ред на мисли, м. „Хаджийца” би трябвало да се явява Врата, Порта, пропусквателен пункт към светилището. Определено, обаче, тя е свързващото звено и обединяващ център между селищата в западното подножие на връх Свети Илия (местностите Шумарица и Елак) и източното подножие на връх Свети Илия (местностите Блата/Св. Спас, Планка, Ладката) т.е. на древната селищна система разположена около връх Свети Илия.
Третият път е „Юлджийският пот”. Той тръгва от началото на самата поляна на Хаджийца към Белият Камък-Модър- Каракачански Мандри и оттам Модърска пещера-Чувечи гоз-Митницата- Пилаф тепе-Персенк или надясно към върховете Ушите и Голица. Тук трябва да отбележим, че с местностите „Елак” (където също има селище) и „Белият камък” е свързана и една от легендите за произхода на село Лилково, където основен патронимичен герой е брадварят Лалку* (вж. „Лилково-камъни-богове-руни). Но и всички други легенди, за произхода на селото, отпращат началото му именно в селищната система разположена по пътя към светилището на Дионис, а именно между мерите на днешните села Лилково и Орехово. Това, автоматически, не означава, че другите древни селища в землището на Лилково, не са участвали в неговото създаване, изграждане и развитие, участвали са, но тези са основополагащите.
Четвъртият път се явява именно този, който преминава през разглежданото от нас селище/светилище, оттам към Прангув чучур (който във „Лилково-вихри,веди, влъхви”. А. Личков извежда като видоизмененото с времето наименование Бакхусов чучур или извор), и подсичайки източното подножие на върховете Свети Георги и Чувечи гоз, достигайки вторият, много важен кръстопътен възел Митницата/ Чатал олук, откъдето един от пътищата е към Персенците и Мезар Гидик, покрай върховете Кремене и Пилаф тепе(Пангей).
Нека сега обърнем внимание на самият топоним „Хаджийца”. Думата „хадж“ на арабски означава „поклонение”. И с такова значение, тя е усвоена и от християните. По интересното е, защо тази местност в южното подножие на връх Свети Илия е наречена „Хаджийца”. Първото допускане е, че името й идва от това, че е била имот на някой лилковски хаджия. Такива сведения, обаче липсват. Липсват и сведения за това дали не е била място за сбор на хаджиите от Лилково и Орехово, например. Сведения в тази посока също липсват. Тогава ни остават две възможности за допускане, а именно, първата, че името на местността е свързано с може би, първият манастир построен в Родопите, вероятно в южното подножие на връх Свети Илия (по канон, манастирът е в подножието на върха, а църквата, на самият връх) под ръководството на Никита Ремесиански. Тогава той е бил естествен духовен център на всички новопокръстени беси в Родопите, обект и цел на свещено пътуване и духовно посвещение.
Второто допускане е свързано със светилището на Дионис и руините на селището/светилището в „Хаджийца”. Няма как този топоним „Хаджийца” и предполагаемото светилище на Дионис, да не ги свържем с тези руини. Защото самото светилище също е било обект на свещено пътуване, пилигримство в древността и то не само на обикновеният човек, но и на различни владетели, където те получават вид посвещение в тайните на личната им път и съдба, която е и историческа съдба на цели народи и държави, на историческите епохи. Е, тогава е ясно, че свещеното пътуване до Йерусалим или до Мека, не е единствено прерогатив на християнството и исляма, то си има своят предтеча. Затова и съвсем неслучайно, на древният арамейски език, влизането и посещението на Йерусалим има значение на „изкачвам се в Йерусалим” . Това значение, не е просто и защото Йерусалим, географски е върху хълм, а защото изкачването на този свещен хълм издига съзнанието на човека, от планетарност към небесност. Именно това символизират терасите на селището/светилището със стълбите в м. „Хаджийца”. Те са степени на издигане на съзнанието, което се извисява, точно, както козелът катери скалистият Пангей. Пангей е символ на Всемирността на Съзнанието, което освобождава своята планетарност. Имаме ли го този Пангей в Йерусалим? Имаме го? Това е църквата на Божи гроб, която „в основната си част има кръгла форма – символ на безкрайността на Вселената; центърът на тази ротонда е Гробът Господен – олицетворение на самият Бог,а куполът, който се издига над ротондата и Божи Гроб е наричан омфалос, т.е. пъп, „център на света”. Ето така е вписано вътре в основният християнски храм, светилището на Дионис на Пангей! Защото Пангей не е просто „Всеземие”, той е Всесъзнание! Именно затова на Пангей в Кушница имаме Мати – Око, а в Лилково имаме – Чувечи гоз (вероятно Човешко око) и наистина там, на съседният нему „Св. Георги” стоят руините на кръгла сграда! Тогава хайде да си представим тези символи съчетани, куполовидно-пирамидалният Пангей, (ипостас на древнобългарският Самара, планетарното олицетворение на Тангра) и Окото на върхът му, ви дават експлоатираният от илюминати символ на пирамидата, чийто връх е самото Око!
Малко преди да се стигне до руините по древният път в м. „Хайджийца”, има извор, който излиза от една малка скала. Върху скалата е имало изсечен символа "пентаграм". Според сведенията, този символ е бил унищожен, от обезумял ореховец, който с чук и длето обикалял из района и заличавал всички комунистически символи. Човекът, който ме заведе, и който е откривателят на този знак, бе възстановил символът, но под формата на пентаграм на Бялото Братство (Дъновото общество). Така, че ние, нямаме достоверно негово изображение или снимка, освен твърдението, че е съществувал точно там. По сведения, на Ангел Личков, този символ в района на Лилково е бил търсен, както от ислямски духовници в идеята чрез неговата сила да възстановят Османската империя, както и от хората на Хитлер в идеята за могъществото и вечността на Третият райх. Ясно е, обаче, че изворът и пентаграмът са тясно свързани с изследваните от нас руини. Защо? Защото пентаграмът има своето ярко присъствие в Шумер, Вавилон и Египет и тази връзка, ясно е подсказана със зикуратното изграждане на 4-те тераси на светилището в м. „Хаджийца” край Лилково. По-нататък, ще видим, че шумерските архетипи са дълбоко скрити, както в песента за създаването на Лилково, така и във вариациите на легендата за неговото създаване, така и в самото име на селото.
В Шумер и Египет, пентаграмът е и знак означаващ „звезда”, а в египетските гробници и знак символизиращ Небето. Древните шумерски астрономи са установили, че когато се нанесе видимото движение на планетата Венера върху една окръжност, то се получава пентаграм (вж. bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D0%BD...B3%D1%80%D0%B0%D0%BC ). Ясно е, че, ако приемем това, за валидно, в нашият конкретен случай, става ясно, че светилището в м. Хаджийца е посветено на богиня. Такава богиня, свързана с Венера в Шумер е Инана, но в нашият особен случай, когато търсим връзката на всичко това с Дионис, това е Рея, съпругата на Кронос. Не бива да ни съмнява, че самото й име е всъщност българското „рея се” ( rechnik.chitanka.info/w/%D1%80%D0%B5%D1%8F+%D1%81%D0%B5 ) и от астрономическа гледна точка, можем да сметнем, че то отново ни предава основната характеристика на видимото движение на планетата Венера или планетното движение, въобще. И макар, че по този начин, богинята да е визирана повече в небесният аспект на една духовна сила, това не бива да ни смущава, защото баща й е все пак Уран (Небето),а майка и Земята - Гея.
В изграждането на самият Дионис като посветен и учител, най-голяма роля играе именно Рея, като негова втора, духовна майка (баба), която претворява неговото съзнание освобождавайки го от безумието на лудостта (но не и от самата лудост като вид творческа екстаза). Безумието на Дионис в неговата първичност е символ на непригодността на душевната му, мисловна и билогична конструкция да понесе силата на събуденото божествено съзнание. Символно можем да го асоциираме с реенето, сиреч с блуждаенето, скитането на планетата Венера. Тогава идва земният аспект на Рея, който трябва да пречисти и облагороди емоциите, страстите, мислите, душевността, за да ги направи пригодни за силата на божественото съзнание. Това е посвещението на Дионис, което му позволява да продължи своят поход, вече с една друга размерност. Именно това се е вършело с пилигрима в светилището на Рея, в м. „Хаджийца”, по пътя му към светилището на Дионис, една подготовка на неговата физическа, емоционална, мисловна и душевна цялост, за преминаването на съзнанието му от земност към небесност при изкачването на Пангей.
И тук трябва да обърнем, внимание на легендата свързана със скалната стъпка на лилковският свещен скален път, описана от Ангел Личков в книгите му „Лилково-камъни, богове, руни”, (стр.70) и „Лилково-вихри, веди, влъхви”, (стр. 160), за която се говори, че служила за „вързването” на една звезда , която изгрявала в полунощ, южно от Лилково. Личков, казва, че свещените животни на Дионис – лъвът, сърната и козелът, трябва да ни насочат, коя е тази звезда и посочва, че най-вероятно тя е от съзвездието Лъв или Дева. Аз, обаче, бих избрал козелът и бих предположил, че първоначалната идея, с която е създаден този жречески свещен ритуал – изсичане на стъпка в скала и „вграждане” на небесно тяло в нея, е да съхрани древните познания за овладяването на космичният хаос, при създаването на Слънчевата система чрез йерархиране на небесните тела в определени траектории, на обикаляне около Слънцето, но и хармоничното позициониране на траекториите им, една спрямо друга. И първоначално е кодирал познанията за напасването на траекториите на Земята и нейната „близначка-сестра”, планетата Венера. Тази точна фиксация на орбитата на Венера** спрямо земната е много важна за наличието и развитието на животът на Земята (вж. www.dnes.bg/science/2018/05/11/iupiter-i...15-mln-godini.376146 ) , защото промяната й води до потопи на Земята и това е ставало, според кодексите на маите и атцтеките, точно 5 пъти (виж повече по темата в студията „Щутград-нощният Дионис” www.voininatangra.org/modules/ipboard/in...p?act=ST&f=11&t=3965 ). Именно такъв ритуал на „вързване” ни представя онзи митологичен сюжет, в който богът-ковач Хефест, изработва мрежа, с която залавя съпругата му Афродита (планетата Венера), заедно с любовника й, богът Арес (планетата Марс) заедно в спалнята му и ги изкарва за показ и присмех на всички останали „богове”и ги кара да обещаят, публично, че ще прекратят връзката помежду си. Митологията носи в пълнота и кодирани познания за гравитационните взаимодействия на планетите в Слънчевата система и техните орбитални особености и отношения. Ясно е, че произходът на този ритуал е от средите на жреците на Кабирите, рудари и металурзи, и това недвусмислено е посочено и в древнобългарският епос „Сказание за Чулман”. Защо им е, обаче на Кабирите (Великите Богове) да владеят тайните на орбиталните отношения между Венера и Земята? Защото манипулацията на орбитата на Венера спрямо Земята, може да носи смърт за биосферата на Земята, но я обогатява с голямо количество висококачествен суровинен материал, които падат на земята под формата на големи метеорити. Затова в много митологии, Сътворителят-Демиург е Божеството-Ковач или поне всяка митология си има един такъв с неговото значимо присъствие в нея. В тоя ред на мисли, ако отнесем въпроса към нашите разглеждания, ритуалът на „вързването” в стъпката, на „вграждането” на звездата свързва небесният аспект на Рея със земният или по-скоро ползва земният й аспект, за да дефинира точно определени функции на небесният, ограничавайки блуждаенето, реенето в точно определени параметри. Затова, когато ритуалът се ползва за други небесни тела, се изсичат различни видове стъпки с различни особености и параметри. Ако пренесем смисълът на този ритуал, от макрокосмичен към микрокосмичен план, към човека (пентаграмът), то ще провидим, че с него могат да се лекуват най-различни психични дисхармонии, разтройства и лудост. И след като знаем, колко дълбока е връзката между богинята Рея и Дионис, то тогава астрономическото съответствие на кръглият отвор на храма на Дионис трябва да е почти кръглата орбита на планетата Венера.
Каква, обаче е връзката на пентаграмът съществувал върху скалата над изворът в храмовият комплекс в м. „Хаджийца”? Древнобългарският епос „Сказание за Чулман” отново ни очарова в тази посока. Тук отново виждаме алпа Субан/Субаш (Сабазий) в пътя му към Деветото небе, към престола на Тангра. Път, който си има своите пазачи, алпите Кубар (свети Илия) и Чулман, които не позволяват нерегламентиран достъп.

(86) Алабуга не възпрял коня си, -
нали дълго бил препускал без почивка.
Слязъл от коня
и Субан се навел над извора.

(87) Но едва Субаш отпил от извора
и се почувствувал зле
и изведнъж се превърнал
в малко козле.

---

(91) Вълкът изскочил иззад дървото
и погълнал козлето,
но Кубар, разбира се, не можел
да убие Субан.

(92) Баръс можел само
за подържи Леу-бай
известно време
в стомаха си.

Нека го сравним с древногръцката митологична представа, защо Дионис се превръща в козле.
„ Така малкият Дионис отново останал без подслон и този път Зевс решил да го скрие по-добре. По негова заповед Хермес временно го превърнал в козле и го дал на нимфите, които живеели на връх Ниса — този връх, според едни, бил също в Беотия, според други — в Либия, а според трети — в Тракия, някъде из нашите Родопи. Тук, на Ниса, младият бог изкарал своето детство и юношество, тук нимфите го криели в една пещера, хранели го с див мед и го галели, тук той тичал и танцувал със своите приятели — козлоногите панове и сатири, тук го учел неговият възпитател Силен, дебел, безформен чудак, който често се клатушкал пиян из гората или губел пътя си. Тук, на връх Ниса, най-сетне Дионис направил и своето велико откритие, с което си спечелил слава между всички хора и с което завладял света — виното!”
Ясно е, че пещерата в „гръцкият вариант” е стомаха на алпа Кубар-Барыс, в древнобългарският, който отговоря в общи линии на днешните народни представи за Свети Илия. Тогава, не ни остава нищо друго да допуснем, че тази пещера е някъде на самият връх Свети Илия или в околностите му, които навлизат и в мерата на село Орехово. Именно с една такава пещера в землището на село Орехово е свързан другият вариант за произхода на Лилково и раждането на неговият патронономичен основател Лил. Друга такива възможни пещери са Модърската пещера (Сапорева дупка), Имам кая (в северното подножие на Кремене и Пилаф тепе), но също така и ритуалната зала - кабирският храм (кабириона) на Щутград (с. Ситово), която символизира първичната пещера. Ясно е, че превръщането на Дионис в козле и скриването му в първичната пещера е достатъчно красноречив анонс за неговото посвещаване в мистериите на кабирите (Самотраки), с което, той добива, своят първоначален божески статус със събуденото евристично начало. В този си образ, той се слива с бог Пан, който също е козле, още от рождението си и живее в пещера ( bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD ).
Какво е първичната пещера? Това е нашето Подсъзнание, което е нашата основна база данни, складът с Архетиповете на Сътворението. В тоя ред на мисли, виното е символ и средство за освобождение от съзнанието (което ни прави земни), за да може да се извърши влизането там, което може да бъде оприличено и със слизане в подземният свят. Подсъзнанието е много важният полюс, с който трябва да се свърже, другият полюс – Свръхсъзнанието, като по този начин се създаде Кръгът на Безграничността, който виждаме вграден, неслучайно и в структурата на светилището на Дионис. Така се стига до Истината, която ни освобождава от човешкото и ни въвежда в божественото. Тогава змията престава да ни хапе, защото е захапала опашката си. Човекът престава да губи своята „Евридика”. Дотогава, обаче, кандидатът (в „Сказание за Чулман”, това е Иджик Алабуга) трябва да бъде ухапан от Змията (Майка Умай), да умре, за да възкръсне отново. Смърт и Възкресение, основната идея, в която е облечен, житейският път на Дионис.
Затова, се смята, че, когато пентаграмът се обърне надолу се получава образът на Козела, който се смята за самият Бафомет. Но това вече са много по-късни трактовки на работата с този символ. Когато бъде обърнат се навлиза в подсъзнанието, в архетиповете и творческите йерархии на божествата, които стоят в основата на изграждането на човека като микрокосмос. И ако приемем , че пентаграмът в неговото нормално положение е човекът като микрокосмос, то огледалното му завъртане ни дава вече базисните данни на неговият генезис – козлето, но и дървото (човекът-растение), зад, което изскача вълка Кубар и го поглъща. Това директно ни отвежда към познатата ни приказка за „Вълкът и седемте козлета”, която явно трябва да бъде погледната и от друг ъгъл. Затова козелът става жертвено животно. То е жертвено животно и в ритуала на Кущум (Куков ден) извършван на Кукулек ( северното подножие на връх Свети Илия) в древността от лилковци, ритуал, засвидетелстван от Ангел Личков в книгата му „Лилково-вихри, веди, влъхви” (стр. 177-180). И ако трябва да потърсим защо този ритуал се е извършвал именно там, трябва да се обърнем към образът на скандинавският гръмовержец Тор, чиято колесница е теглена от двата козела Тангиостър и Тангиснир, които освен, че движат колесницата му по небето, му служат и за храна. Те биват изядени и след това възкръсват отново за да теглят пак колесницата му. Те биват пренесени , впоследствие в юдаизма в празника Сукот, където се жертват в деня на Омилостивението. В християнството, по обясними идейни причини, козелът се заменя с агнето и Агнецът Божи се жертва за греховете на света.
БЕЛЕЖКИ

*Легендата за брадварят Лалку в тоя й вариант, би могла да бъде разгледана, като един особеност местен вариант на шумерската „Етана отива на Небето” или могат да бъдат провидени сродни елементи и връзки между двете.
** Венера обикаля около Слънцето на средна дистанция от около 0,72 астрономически единици (108 млн. км.) и прави една пълна обиколка на всеки 224,65 дни. Въпреки, че всички планетарни орбити са елиптични, орбитата на Венера е най-близка до кръговата с ексцентрицитет по-малко от 0,01. Когато Венера се намира между Земята и Слънцето, познато като малкото застъпване, тя прави най-близкият подход до Земята от всяка друга планета, със средна дистанция от 41 млн. км. Средно планетата достига малкото застъпване на всеки 584 дни. Поради намаляване на ексцентричността на орбитата на Земята, минималните отстояния ще станат по-големи след десетки хиляди години. От 1-ва година до 5383-та година, има 526 подхода на по-малко от 40 милиона километра; след това няма такива в продължение на около 60158 години. По време на периодите на по-голяма ексцентричност, Венера може да дойде толкова близо до нас, че да е само на 38,2 млн. км. ( cosmicmysteriesrevealed.blogspot.com/2017/05/Venera.html )