Летописът на Тертерите

Ще го напиша и тук. Страшно е, но е истина. Сред човешкия род се извършва невиждано досега Разделение. Само че тоя път то няма да е по биологичен, национален, родов или кастов път. Разделението вече е духовно. Не вярвам в Библията, но и там е писано. Двама ще лежат в една постеля. Единият ще умре, а другият ще оцелее. Ще бъдат ударени не хората, а злоносещите центрове в тях. Те ще изгорят. И който е допуснал Злото да се настани в него и да го завладее, той няма да има шанс.
Ще има огън. Изпод земята и огън отгоре. Градовете, както е било писано някога, ще бъдат разпилени като ято гълъби. А после ще има селища. Красиви китни селища. Един малоброен, но човешки и справедлив свят.

Ангеле - къде беше написано следното : " големите човешки струпвания ще бъдат премахнати ...." ?

Отдавна търся къде съм го чел и не мога да го намеря ...

Не си спомням. Даже за ятото гълъби не помня къде точно съм го прочел. Но със Зенд Бурджан навремето правихме експеримент да погледнем в бъдещето. Той в София, а аз в Ботевград. Видяхме едно и също. Красиви селца с разкошни градини. Едноетажни къщички. Ниски декоративни дървени огради и поразителна чистота. Лъхаше някаква добронамереност, която просто не мога да опиша.
Ще има огромен катаклизъм. Огън отдолу и огън отгоре. Но накрая човешкия род ще оцелее, това само знам.

Напоследък се улавям, че почнах много да забравям. На компютъра съм залепил значка на Българския национален фронт, а не помя откъде я имам. За много събития си спомням финала, но не и началото. Гришата Симов се оплаква от същото. Тръгне за някъде и забрави и половината задачи, с които е тръгнал. Ние си заминаваме, няма какво да се лъжем.

Вярвам, че си струва да разкажа нещо за живота си. До 1963 година живях при баба ми и дядо ми в Гурково. През 1963 родителите ми ме заведоха в село Щерна, Кърджалийско. Дотам нямаше път, а само една стръмна пътека. Спомените ми са малко смътни, но пътеката я помня. Хранили са ме с консерви. Нямаше да го знам, ако така наречената ми майка веднъж не се изпусна. Изглежда съм бил така наплашен от тях, че не съм посмял да го кажа направо, а съм рекъл: "На едно дете му се яло боб, ама като нямало боб, то яло риба." Турците се отнасяха по-дорбе към мен. Спомням си Хюсеин ага. Къщата му имаше само една стая и винаги се чудех как кокошките му спят там. Обичах да ходя при него, беше много добър човек. Други турци ме учеха да яздя на кон. Водеха ме на кон до махалите Бараклар и Инелер. Гощаваха ме, после пак на кон си ме връщаха. Когато след ваканцията искаха да ме въра в Щерна, аз се се тръшнах на земята и дядо ми ме защити. Как да се върна? За най-малката лудория бой до посиняване. И глад, та турците ме хранеха. Останах си на Гурково. Тези хора днес са се заели поучават българите.
Ще продължа разказа си.

След разгрома на ботевата чета турците носят в нашия край главите на 12 четници, между които и на самия Христо Ботев. 10 от главите остават в Скравена, селото на жена ми. Две от тях, на Ботев и друг четник с брада носят в Уруците, днешно Гурково. Том дядото на баба ми ги откупува с жълтици и ги погребват. След Освобождението с руски средства, дадени лично от генерал Гурко направили църква в селото. Изравят главите, прадядо ми свещеник Георги Донов ги опява и ги поставят зъд витрина в църквата, като свещени реликви. Сега главите се намират в пантеона в Скравена, който изградиха по времето на Живков.
Не знам, не мога да бъда напълно сигурен, но през последните дни си мисля, че отричането от нашето родово име довежда до израждането на нашия род. През турско приемаме фамилията Донови. Като спомен за реката Дон, където навремето сме владели големи земи. В началото на 20 век дядо ми взема фамилията Грънчаров, за да може да учи. Мръсният евреин цар Фердинанд по някакъв начин научил кои са Донови, законните наследници на българския Псестол и дядо ми, както и прадядо ми си имали големи неприятности. Но тая смяна изглежда имала и сакрално значение.
Днес поради алчност семейство Грънчарови е готово да ме унищожи физически, но да ми вземат етажа от селската ни къща, както и личната ми библиотека. Нищо няма да вземат. Къщата може да се разруши, но те нищо няма да вземат. А библиотеката ми оставям за дъщеря си и за внучето си, които безкрайно обичам. Но нека примерът и поуката да останат.
Призовавам ви да разпространявате това, за да се знае. Някои истини са горчиви, но такъв е животът, горчив.

През 1964 година отидохме в село Липница, Ботевградско. Взеха ме със себе си. Баща ми за най-малкото нещо ме пребиваше от бой. До квартирата ни имаше вир, който през зимата замръзваше и ние се пързаляхме. Веднъж ледът се счупи и аз пропаднах. Прибирам се веднага и баща ми ми свали гащите. Взе една метла и я счупи от мен. После все ми я натякваше, сякаш аз съм я счупил. Там се роди брат ми. Той беше детето, а аз бях никой. Като почнах училище, ходех често при съученици, по махалите и оставах да спя там. Липница е село с огромна територия, но с много махали. Някои от които на 10 километра от самото село. На сутринта "родителите" ми даже не се интересуваха къде съм спал. В Ръждавец, в Голямо Усое, в Дилковци, в Сирашки Ливади, в Куковци... Но определено тях не ги интересувах. Беше истински празник, като ме оставяха в Гурково при дядо ми и баба ми.

Не, десетилетия мълчах, но повече не мога. Тая фамилия Грънчарови трябва да бъде заклеймена и проклета. Аз съм Елтимир и това ми достатъчно. Преди затвора имах едни много странни бронзови кръстове, от прадядо ми. ДС не ми ги взеха. Имах две големи икони, около метър на височина и около 50 см на ширина. Като се върнах от затвора и тях ги нямаше. Имах позлатена чаша, гравирана. И още много предмети, които вече ми е трудно да опиша. Нищо не бе останало. Едно безценно духовно наследство бе унищожено от баща ми Георги Грънчаров. Останала беше само една икона, изгнила по краищата. Лакирах я си сега е кухнята ми в Гурково. Става дума за старинни дървени икони, а не за имитации. Баща ми си палил печката и си пекъл във фурнята мръвки. А днес внукът му, носещ същото име има наглостта да се кичи с масонската титла "Рицар на книгата". Понякога, когато имам възможност си вземам бутилка вино. Пийна някоя глътка и си мисля. Жена ми казва, че пиян не ме е виждала вече много години. Но ме е заварвала как седя на фотьойла и от очите ми текат сълзи.

Преди 1944 година в Липница е имало много партизани и ятаци. Майка ми обикаляше оцелелите с намерение да напише книга за тях. Не отпечатаха книгата и даже й направиха строга партийна забележка. Разказаното противоречало на партийните догми. Баща ми хвърли ръкописа в печката и се разкрещя. Но думата ми е за ятаците. Имаше една баба Цека. Живееше с 20 лева пенсия по старост. А имаше три скривалища, в които е крила партизани. Ама жената не им цепеше басма. Казваше, че и преди 9 септември са би страхливци, а след това са станали подлеци. И че са предали идеалите, които някога са проповядвали. После родителите ми забраняваха да говоря за баба Цека. Семейство Грънчарови. Ортодоксални комунисти. Изменници на своя род. Искам това да бъде разпространено навсякъде и да се знае.

Вярвам, че ще се случи. Моите видения се сбъдват. Няма да съм жив да го видя, но ще се случи.
Огромно поле. Мисля, че Добруджа. И огромно множество народ. Царят, застанал на дървена трибуна размахва над себе сабя. Не меч, а сабя. Извиква "За България!", а народът отговаря "За България, за нея ние живеем!".