За паметниците на Духа

След големия цирк настанал в българското обществено пространство, вследствие изографисването на паметника на съветската армия и разгорелите се дебати след това - “за” и “против”, време е, да се каже нещо по съществено за паметниците в българската история, въобще. Оставяме настрана противопоставянето “русофоби”, русофили”, а също така появилата се либерална среда, между тях, която нито “филска”, бито “фобска”, има друга визия, защо даден паметник не трябва да бъде разрушаван, камо ли оскверняван.
Първом, паметниците в България, бих ги разделил на две основни категории – паметници на Духа ( в които има и неръкотворни) и паметници на световните идеологии и системи. Вторите в България, са определено много повече от първите. Паметникът на Духа визира естествения еволюционен процес на националността, всичко онова, което тя е достигнала със собствените сили, развивайки своите самобитни ценности, паметниците на идеологиите са следите на онези световни доктрини, вклинили се в народностното българско съзнание и профанизирали, спряли или изменили естестествения му еволюционен процес. Можем да кажем, че имаме един паметник на Духа, когато ние, като народ, като националност сами правим и пишем историята си. Този паметник е символ, който храни съвестта и съзнанието на последващите поколения и създава традиция, вдъхновяваща творчеството развиващо и изграждащо националността. Казваме, че имаме “идеологически паметник”, когато сме загубили свястта и самобитността си, а оттам възможността да творим своята собствена история, и нашата история се прави и пише от други. За съжаление при нас, навикът друг да прави и пише историята ни, се е вкоренил толкова дълбоко в психологията ни, че се е превърнал в “табиет” и непоправимо е увредил зрението ни. Вътрешното зрение. Затова идеологическите паметници приемаме като част от историята си и неистово ги браним от всякакво посегателство и осквернение, особено, когато смятаме, че господството на дадена идеология е била светла страница в нашия исторически и житейски бит. Но това съвсем не е така, идеологическите паметници за разлика от паметниците на Духа са загуба на историчност, един израз на безвремието в историята ни. Това са моментите, в които ние не се изграждаме като народ, а изпадаме в подражателства на доктрини и народи, които ни унищожават – физически, психологически и духовно. Затова много често идеологическото самоопределение надделява над народностното. Какъв си? Аз съм комунист, аз съм демократ, аз съм либерал, аз съм земеделец... чуват се отговори. А българин ли си? Този отговор, не е еднозначен. Днес някои казват: аз съм славянин, други – аз съм американски гражданин или гражданин на света, трети – аз съм турчин. Тук вече е налице една асимилация на народността, загуба на национално самосъзнание и свяст.
Затова, ако трябва да водим дискусии, какво трябва да се прави в България с идеологическите паметници, които демонстративно и крещящо се налагат в полето на зрението и битието ни, отворът на тази дискусия е един – да се разрушат без остатък, защото те не са част от историята, а са загуба на историчност. Да не загубиш историчност е по-важно от това да имаш история, която те унижава! Затова паметниците, които свидетелстват за това, как други са ни правили историята, трябва да бъдат разрушавани безмилостно и без остатък, защото са лош пример за поколенията. Трябва да останат живи единствено паметниците, които показват как правим историята, за да възпитават положителен национален импулс в подрастващите и коренуват националния нихулизъм. Само, този, който може да прави историята, има бъдеще, на когото му я правят, той само подражава и вегетира. Ето защо всички паметници на освободители, трябва да бъдат демонтирани и на тяхно место да бъдат поставени паметници на Духа, и техните чествания трябва да бъдат масово отразявани. Останалото е национален нихилизъм, водещ до национален упадък. “Паметник на Освободителя” е своего рода национален нихилизъм, не чувство на признание, коленопреклонението пред него не възпитава и не дава на бъдещите поколения един нов хоризонт, а пренася върху тях робската психика на предишните. Това е един много тънък психологичен момент, затова управляващата върхушка не демонтира нито един паметник на “Освободителя”, дори допусна възможността да бъдат изграждани паметници на Османската империя в 21 век в България. Защо? Отговора е много прост. Тези паметници са част от средството и енергията за управлението на масата. Идеята да имаш винаги Освободител, който да идва и да те спасява, когато изпаднеш в беда, да не разчиташ на собствените си сили, да се чувстваш винаги малък и нищожен, за да имаш нужда от покровителство, това е част от голямата робска верига, която управляващата юдовърхушка много елегантно налага на масите в третото хилядолетие. За управляващите, ако народът започне да прави история, те стават излишни, за тях е удобно, друг да прави историята, за да могат, те да управляват. Затова идеологическите паметници в България седят по села, паланки и градове, а паметниците на Духа липсват. Те са като стълбове-излъчватели на подсъзнателно ниво, които врастват в съзнанието на подрастващите формулата на безпомощността и собствената незначимост да правиш големи дела, да правиш история. Правенето на история е оставено на някой, вън от теб, а ти трябва само да вегетираш и подражаваш. Не си способен на подвиг, не си способен за надмога на личното, за израстване. Ето защо, префасонирания паметник на съветската армия, независимо от кого бе направен, бе една отлична провокация, едно свръхгениално послание, един сигнал към нас, към нашето историческо самосъзнание. Той много елегантно подмени старата реалност с новата, за да се види, че двете са едно и също, че съветския комунизъм и американския империализъм, събрани в един паметник са две лица на злото за българската история и те ни лишават от правото на историчност и възможност сами да правим историята си. Време е да се събудим! Българската история не се пише от победителите, а от титаните на Духа, с които националния ни съвест прозира Бъдещето!

За някои хора вече звучи като нещо изтъркано да се повтавя, но творецът на обновения паметник загатва нещо, което отдавна се знае и твърди в тази интернет страница - единият окупатор се смени с другия. Червеният ботуш мачкаше 60+ години, а американския засега 20+ чрез наследената ситема и слуги от предишния. Двете страни на една й съща монета. А кой държи парата в севтовен мащаб е ясно и на малките деца.

www.prikachi.com/images.php?images/945/3500945G.jpg

Няма ги, Йордан, няма ги паметниците на Духа в ежедневието на хората.
Навремето често ми се налагаше да казвам - моя град има една Витоша и не я давам за всичките паметници и архитектурни постижения на Европа и света. Трябваше да минат години, за да осъзная до каква степен е било вярно това ми мнение...

Няма ги паметниците на духа, няма ги и хората на духа. Защото ако отидеш на Витоша да посрещаш изгрева на Еньовден - мога да ти кажа: сам ще си - 1 на 1,5 милиона души!

Сега: проклятие - непроклятие - като отидеш в която и да е езотерична книжарница - ще намериш 100 книжки за Буда, 5 на Дънов и 1 на Спас Мавров.
Как да се появят тези хора на Духа, които да съградят паметниците на Духа?
Много е просторна и разнопосочна и всеобхватна темата, но от някъде трябва да се подхване.

Ето и нещо интересно по темата от днес:

ВДИГАТ ПАМЕТНИК НА ЦАР САМУИЛ В СКОПИЕ
www.blitz.bg/news/article/112008

Дали пък македноците няма да се окажат по-достойни за Българската история от българите?
Друг е въпроса, че епохата на Самуил не е сред най-знаменитите от Българската исторя. От братята му със странни имена, които се провалят кански начело на Българските войски до размиването на Орендата с женитби в чужбина - все кофти поличби и провали се нижат. Реално оттам започва същинското падение на Българската държава и държавност, за да се стигне до днес!
Защо ли точно Самуил са избрали макетата...?

Както и да е - по-важен въпрос ми хрумва:
Кой Български Владетел бихме избрали за да му изградим паметник ако трябва да е на мястото на "съветската армия" - в самото сърце на Столицата?