Великият Щутград Ситово, България

Това пък е статия от Иван Венедиков. Тук той прави една нелоша съпоставка на Ситовския надпис със фригийските. А знаем, че фриги/бриги е едно от прозвищата на древните Българи. Оттук той се опитва да датира и надписа, но според мене, тази датировка е твърде неуспешна и твърде условна.

Съществен принос е, съобщението му, че в своята книга за долмените в Странджа, братя Шкорпил са обнародвали подобен надпис!

Подобен надпис в Странджа, ето, това вече е новина, дами и господа)) Но това не бив ада ни изненадва!

Молбата ми е, ако някой притежават тази книга на братя Шкорпил, да сканира този надпис и да го публикува тук. Книгата днес, вероятно, представлява страховит антиквариат, кой знае на каква стойност.

Отново, обаче, забележете, обявилата за "природна забележителност" надписа от Ситово, научна пасмина, никъде не споменава факта, че подобен надпис е имало, а вероятно има и съществува още в Странджа!

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ЗАГАДКАТА КРАЙ СЕЛО СИТОВО

Това лято пловдивски туристи съобщиха в редакцията на „Отечествен глас", че на скалния надпис при с. Ситово, Пловдивски окръг, трябва да се обърне по-голямо внимание. Това даде повод на ситовската ръководна общественост и на Народния археологически музей в Пловдив да отидат на самото място и решат какви мерки трябва да се вземат за опазването на надписа.
Преди няколко дни обходихме местността Щут. Посетихме двете естествени крепости и скалите, на които е издълбан „Ситовският надпис", който се намира до десния бряг на Ситовската река. Издълбан е на един плосък слой на гнайсова скала на височина 2 м. от основата й, и има дължина около 4 м. Някои епиграфи считат тази скала за южна стена на „стаичка" или „римски кантон". Фактически това е един скален навес. На източния край на надписа има процеп, вследствие на което надписът е разделен на две части, височината на знаците му е от 10.до 13 см. (скалната основа в западния край е ерозирана, поради което скалата с надписа е пропаднала и се е разломила на две части. Наложително е основата на този скален навес да се укрепи, че да се запази надписът. Той представлява неразгадана рунна писменост". Издълбана от човек, който по всяка вероятност е бил тракиец или от друга народност, населявала Родопите.
Направи ми силно впечатление, че по неразгадания още надпис ясно се забелязват писмени знаци, които приличат на славянската, гръцката и латинската азбука. Известно е, че в тази част на Родопите са живели бесите. Те били не само земеделци и животновъди, но и добри рудари и
металурзи. Намиращата се около северната естествена крепост Щут пепел, части от желязна сгурия и глинени съдове от желязната епоха потвърждават това. Допустимо е, бесите да са оставили този надпис. В такъв случай рунната му писменост може да бъде тракийска. От нея са запазени знаци в славянската, гръцката и латинската азбуки. Макар че се отрича съществуването на тракийска писменост, ние допущаме, че траките са имали писмени знаци, както всички племена и народи на земята. Дали те са отразявали мисълта и идеите си посредством художествени образи, черти и резки като българите, идеографска писменост, йероглифи, клинопис, руническа писменост или азбука — няма значение. Всички стадии в развитието на писмеността изразяват една мисъл или идея, представляват някое историческо събитие.
Ситовският надпис навярно е тракийско дело, което по време и съвършенство се явява преди появата на азбуката в най-широк смисъл на думата. Това е дело на племена от индоевропейски произход, каквито са траките, затова някои епиграфи, които са се опитвали да преведат надписа, допущат, че той може да бъде славянска рунна писменост, тъй като по начало езиците на славяните и траките са близки. На това мнение е била и първата научна експедиция, която проучвала надписа през 1928 г. Тя е отбелязала в доклада си за Ситовския надпис следното: „Ако нашият родопски надпис принадлежи на древните траки, което е най-вероятното, той ще хвърли нова светлина върху тяхната културна роля на Балканите в дълбоката древност".

Текст и снимка: П. ДЕТЕВ

Това пък е статия по въпроса от най-великия ни археолог Петър Детев. За Щут, обаче, доста се е изложил, явно не е бил във форма, както и със статията си. От него очаквах малко повече по въпроса. Както и да е, на Щут може да се намери керамика и от бронзовата епоха, не само от желязото, както те ги категоризират тия епохи. Явно и той е минал, просто разхождайки се.
Достойнствата на статията са, че се поставя въпроса за писмеността на "траките", т.е. допуска се, че такава има, въз основа на съществуването на Ситовския надпис. Тази теза, по-нататъше, не се налага в археологико-историческото мислене и дори се заклеймява. Затова удобството, че е "природно образувание" е добре дошло, както за топлото место на археолога и историка, така и за масовото мислене, което се захранва от трапезните отпадъци на титулуваните светила.

ЕДНО МНЕНИЕ ЗА ПРОИЗХОДА НА СИТОВСКИЯ НАДПИС
(списание "Орбита")

През лятото на 1928 година българският любител-археолог и по-късно легендарен разузнавач д-р Александър Пеев изследва скалите край село Ситово, недалеч от непристъпния връх Щутград в Родопите. В отчета на експедицията той пише: „При по-внима-телно вглеждане в южната стена на пещерата, която е почти отвесна и гладка естествена скала, открихме, че на около два метра от основата на скалата е изгладена много добре с длето една ивица, един вид лента с ширина на западния край 30 см и на източния _ 23 см. цялата дълга 2,60 м. На тази ивица по средата има врязани някакви неразбираеми знаци. Това безспорно е интересен надпис, издялан от човешка ръка, на език и азбука, кои-го още не са известни . . ."
Ситовският надпис, под каквото наименование той става известен на науката след повече от две десетилетия, и до днес не е разчетен. Следователно никой няма понятие на какъв език е написан и най-вече кой народ или етническа група го е създал. Може би кимерийци, скити, траки, келти, славяни или прабългари? В хода на тези предположения да разгледаме и едно наше мнение за произхода на този уникален писмен паметник.
Вероятно в края на VI хилядолетие пр. н. е. Балканският полуостров се обособява като една изявена културно-историческа област, населена с племена, които се занимават със земеделие и животновъдство. Следи от техните култури са намерени в България (Караново и Градешница), Югославия (Старчево и Винча), Румъния (Криш и Тартария). В началото на V хилядолетие пр. и. е. племената, които са населявали територията на днешна България, стигат до един необичаен културен и производствен възход. Край Стара Загора е открит най-древният рудник за добив на мед в Европа. От същата епоха датира и прочутият Варненски некропол, в който бяха намерени повече от 5,5 кг златни предмети. Подобно количество злато от епохата на халколита не е намирано в Европа. И макар че по-късно рудно-металургичното производство запада. Духовната култура вече се е изявила под формата на своеобразна прото-писменост. В неолитните селища по горните места са намерени глинени плочки и фрагменти от съдове, по кон то са отбелязани пиктографически знацн. Сред тях най-интересни са: глиненият печат от Караново — краят на IV хилядолетие пp. н. е., и плочката от Градешница средата на IV хилядолетие пр. н. е. (България), както н трите малки глинени таблични от Тартария (Румъния). Тези изключителни находки доказват, че на Балканския полуостров писмеността е възникнала много пo-рано от писмеността на Шумер и на о-в Крит. А според академик Владимир Георгиев някои знаци на табличната от Градешннца . имат аналогия с древните критски йероглифи.
Но за да се запази, развие и затвьрди една писмена система, е необходимо не само дьлъг период от време, но най-вече етническата общност, която я е създала, да не се изменя или разпада през този период. Такива са били например гърците, езикът на които се е бил обособил през втората половина на IV хилядолетие пр. и е
Кои и какви са били автохтонните племенни групи, които са населявали Балканите в тази далечна епоха, ние не знаем. Вероятно те не са представлявали здрава етническа група, поради, което вече в III хилядолетие пр.н. е. те са се разпаднали и били асимилирали от праиндоевропейците, идващи от север и от запад. За това свидетелствува и рязкото западане на рудно-металургичното производство и керамиката в тази епохa. От древногръцките легенди и предания обаче е,

…известно, че преди гърците Елада се наричала Пеласгия н била населена с пеласги — голяма етническа група п водеща сила в догръцка Елада. А според легендите, предадени от Пазваний, родоначалникът Пеласг и неговите потомци положили основите на цивилизацията — строеж на храмове и къщи, шиене на дрехи от кожи, добив на мед и др. От историческия анализ на гръцкия език е установено, че още във 2 хилядолетие пр. н. е. в него са се включили твърде много елементи от езика на пеласгите, също много близък до индоевропейекия, а изследванията на академик Владимир Георгиев показват, че пеласгите съставлявали и на о-в Крит древния етнически субстрат, който се задържал там чак до края на II хилядолетие пр. н. е. От гореизложеното вече може да се направи предположението, че пеласгите вероятно са били наследници на духовната и материалната култура на неизвестните енеолитни племена от 5-то хилядолетие пр. н. е. на Балканския полуостров И те са поели щафетата на протописмеността и доразвивайки я, са я предали на първите гръцки племена. Оттук са и сходните елементи между знаците от културите Bинча-Турдаш и Градешница с пиктографските знаци, намерени в Троя и о-в Крит.
Но между знаците от Градешница н Караново и знаците на Cитовския надпис също могат да се открият някакви сходни елементи!
И в такъв случай, не ще бъде невероятно да предположим, че авторите на Ситовския надпис са били „божествените пеласги", че знаците от надписа са своеобразно „промеждутъчно" звено между протописмеността и древните пиктографски знаци от о-в Крит. Обстоятелството, че надписът е изсечен върху скала в непристъпна област, отдалечена oт каквито и да е населени места в миналото (дори и днес), говори за. неговата важност, за желание да се запази завинаги. Освен това твърде забележителен е фактът, че и досега не са открити на Балканския полуостров пък и в Европа подобни паметници. В огромния период между IV и края на II хилядолетие пр н е. са известни само орнаментите по каменните блокове (спирали и др.) от мегалитната култура на о-в Малта, каменните надписи по храмовете- в Египет, Шумер и Вавилон и петроглифите в Сибир.
Материалът за писане, открай време е била глината, а по-късно папирусът и пергаментът.
Техниката за гравиране и скулптуриране върху камък, не е била позната нито на траките, нито на славяните. Само гърците, през 1-во хилядолетия пр. н.е. изрязвали надписи на специално подготвени каменни плочи (стели) и тъй като тази работа била изключително трудоемка, се стараели да бъдат съвсем кратки, а самите надписи били: закони, международни договори, постановления и други важни текстове, това са така наречените лапидарни надписи.
Видно е, че уникалността на Ситовския надпис се състои не само в непонятните му знаци, но и в материала и техниката на изписване, както и в неговото месторазположение. Нелепо е да се смята, че каквато и да е племенна или дори едноетническа група е могла да изсече такъв надпис, когато не е имала своя писменост и не са й били присъщи каменоделството и обработката на камъка. Следователно тези, които са го създали, би трябвало да са притежавали, своевременно висока материална култура и оформена писменост. Но тъй като следи от тях не са останали (поне не са открити до днес), можем само да предполагаме, че още в дълбоката древност „те" окончателно са изчезнали като самостоятелна етническа общност. Вероятно те са били част от прасемито- хамитските народи, които под натиска на праиндоевропейците в началото на IV хилядолетие пр. н. е. били отчасти асимилирани, отчасти прогонени в Мала Азия и в Близкия Изток. На Балкан-ския полуостров настъпва упадък. Различни индоевропейски племена го прекосяват и опустошават, за което свидетелствуват следите от пожари във всички селища от каменно-медната епоха у нас. Етническият състав се изменя и вероятно първите праиндоевро-пейци са се смесили с последните остатъци от прасемито-.хамитите и са положили началото на няколко племенни групировки: пеласги, кари, ликийци, кавкони и др. Но истински наследници на древните традиции и знания се оказали пеласгите, които от грьцки ,източници са ни известни като народ със значително пo-високо равнище на производство, социа :лен н духовен живот от ахейците. Нахлуването на траките през средата на 3-то хилядолетие пр. н. е. и най-вече на прагрьцките племена (ахейците) в края на хилядолетието обаче постепенно ликвидирало политическата самостоятелност на пеласгите и в края на краищата завършило с пълното преобладаване на гръцкия етнос над всички древни субстрат ни традиции.

Това обяснява пълната липса на каквито и да са останки от културата ни пеласгите. И може би Ситовският говори именно за последния етап от съществуването на този древен народ. И се е запазил, благодарение на разположението си, както и че по Северозападните Родопи е имало тракийски светилища, посветени на бога Дионис, гръцко-тракийско божество, произходът, на което се губи в тъмата на хилядолетията. Последните изследвания установиха, че същността на Дионис, фактически е била много примитивна и много от нейните страни се коренят още в първобитните народи от късния неолит и каменно-медната епоха.
/„зрение на месторазположението както и че по Северозападни пи е имало тракийски светилища посетени на бога Дионисе — гръцко-тракийско божество, произходьт на което се губи в тъмата нз хилядолетията. Последните изследвания установиха, че същността на Дионис фактически е била много примитивна и много от нейнитe страни се коренят още в първобитните народи от късния неолит и каменно-медната епоха.
Историческият подход към разкриване на произхода на този уникален писмен паметник и изводите от него засега са само наши предположения. Дали ще се потвърдят, или не, ще покаже бъдещето, когато бъдат разчетени критските йероглифи, вследствие на кое то може би ще се появят и реални перспективи за разгадаването на тайната на Ситовския надпис.
(Сп. Орбита)

Една от най-читавите, според мене статии за произхода на Ситовския надпис, която пряко го обръзва с древните Българи на Балканския полуостров, наречени по гръчки "пеласги". Друго нейно достойнство е, че прави аналогии на Ситовския надпис с културите на Градешница и Караново и го свързва с времената на късния неолит и каменно-медната епоха. Нещо, което дори и Петър Детев, не прави, въпреки, че той е тесен специалист в тази област.
Оставям настрана слабостите й, като преклонението пред теорията на Скумрия Гимбутас и други такива хипотези-небивалици в архео-историята ни.

СИТОВСКИЯТ НАДПИС
(Стефан Никитов)

През лятото на 1928 година пловдивският адвокат и любител археолог д-р Александър Пеев изследва скалите край с. Ситово. недалеч от връх Шутград в Родопите. Според мълвата разпространена от местните иманяри. тук някъде се намират белези на скрито имане. Разбира се уважаемият адвокат не е и мислил да търси заровени съкровища Предполагал е, че това са били някакви археологически останки. И наистина той открива в една скална ниша необикновени знаци, наподобяващи чудновато писмо.
В статията си. публикувана в „Известия на Българския археологически институт". T.V. 1928-29 г.. той пише:
„При по-внимателно вглеждане в южната стена на пещерата, която е почти отвесна и гладка естествена скала, открихме... врязани някакви неразбираеми знаци. Това безспорно е интересен надпис, издялан от човешка ръка. на език и азбука, които още не са ни известни... Надписът напомня тъй нареченото рунно писмо, с което си служели германските народи, преди да попаднат под културното влияние на Рим..."
Това откритие остана в забвение чак до 1950 г., когато Златка Ракова-Морфова изследва странния надпис, прави частичен отпечатък и публикува кратко научно съобщение. Това заинтересува някои наши учени, а Иван Гошев на място проучва загадъчните знаци и се опитва да ги дешифрира. Той предполага, че надписът е дело на славянското племе ринхини. което обитавало Родопите и част от Северна Гърция, и започва с думите: „Аз, княз на ринхините..." Но малко преди смъртта си ученият се отказва от това си тълкуване.
През 1967 г. нова експедиция, организирана от студентското туристическо дружество „Академик" и студентския алпийски клуб под шефството на БАН, изследва надписа. Под ръководството на професора от Великотърновския университет Иван Гълъбов младите ентусиасти снемат пълен отпечатък и правят множество фотоснимки и рисунки на надписа.
Ситовският надпис, под каквото наименование той става известен на науката, и до днес не е дешифриран. Засега не се знае на какъв език е написан и най-вече от кой народ или етническа група е създаден. Край надписа, а и в цялата околност не са намерени останки или дори признаци някога да е обитавана от хора, което не дава възможност той да бъде датиран със съвременните археологически методи. Освен това знаците нямат аналози с известните древни писмености. Тогава? Да се опитаме да проследим древната история на племената, населявали нашите земи, и да потърсим сред тях най-вероятните създатели на този уникален писмен паметник.
Вероятно в края на VI хилядолетие пр.н.с. Балканският полуостров се обособява като самостоятелна културно-историческа област. През първата половина на V хилядолетие пр.н.е. племената, населявали територията иа днешна България, достигат необичаен културен и стопански възход. Това е времето на каменно-медната епоха (халколит). през която духовните търсения на тогавашните хора отчасти намират израз в създаването на своеобразна протописменост. В селищата от тази епоха (Караново VI, Градешница и др.) са намерени глинени плочки и фрагменти от съдове с врязани пиктографски знаци. Такива са открити и в Крит и Тартария в Румъния, в Старчево и Винча в Югославия и др. Тези изключителни находки доказват, че на Балканския полуостров писмеността е възникнала много по-рано в сравнение с шумерската и критската. Според акад. Владимир Георгиев някои знаци в табличката на Градешница имат аналогия с древните критски йероглифи (писмо А).
За да се запази, развие и затвърди една писмена система, с необходимо не само много време, но най-вече етническата общност, която я е създала, да не се изменя или разпада през гози период. Ние не знаем кои и какви са били автохтонните племенни групи, населяващи Балканите в оная далечна епоха. Най-вероятно е те да са били асимилирани от нахлулите от североизток други индоевропейски племена.
Започва сложен и многопосочен етногенетнчен процес, който в крайна сметка довежда до образуването на тракийската народност. Към средата на II хилядолетие пр. Христа на Балканския полуостров ще се появи за пръв път етнонимът „траки".
Пръв Омир споменава за тях във втора песен на „Илиада", но чак през V век пр. Хр. Херодот подробно и обстоятелствено ги описва: „Траките носят много имена, всяко племе според страната си, но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение... Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако се управляваше от един господар и беше единодушен, той би могъл по мое мнение да бъде непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога. Затова са слаби."
През близо трихилядолетното си съществуване траките не създават единна държава и писменост. Няколкото известни надписа на тракийски език са с гръцки букви, чието графично изображение няма нищо общо със знаците от Ситовския надпис. Следователно не с възможно Ситовският надпис да е дело на траките.
Според Ал. Пеев, унгарския езиковед Геза Фехар и други учени знаците от надписа наподобяват руни. Това са първите писмени знаци от древногерманските народи. Може да се допусне, че някое от многобройните келтски племена (римляните ги наричали гали) са познавали и може би са ползвали руническата писменост на своите северни съседи. Към 278 г.пр. Хр. келтите нахлуват в балканските земи и един от келтските племенни съюзи, след като покорил тракийското Одриско царство, създава силна държава със столица Тиле (вероятно съвременния Ямбол). Следователно може да се предположи, че келтеките жреци (друиди) изрязват този надпис за някакви свои, може би ритуални цели. Непонятно обаче е, обстоятелството, че никой изследовател досега не е успял да прочете надписа с помощта на руническата писменост, въпреки че тя е добре известна. Хронологическата разлика от няколко века (от експанзията на келт ските племена до появата на първите руни) също изключва възможността ситовският надпис да е дело на келтите.

През V VI в. южнославянските племена се настаняват на Балканите и асимилират тракийското население. В своята прародина те имали за свои съседи и германцитс, от които е възможно да са взаимствали някакви елементи на писменост от типа на руническата. Тона предположение косвено се потвърждава от един текст и прочутия старобългарски трактат „О писменехъ Чръноризиа Храбра" (IX п.), в който мимочодом се съобщава, че у славяните преди са съществували някакви „черти и резки", Но и досега никакни следи от подобно „писмо" не са открити, което дава основание на руския учен Н. Рибаков да смята, че това са били нарези па дърво работи, представляващи своеобразен селскостопански календар.
Известно е, че “прабълтарите” са са имали някакво руническо писмо. За това свидетелстват многобройните знаци по керамични съдове и каменен строителен материал от старобългарските центрове т.нар. тамги родови и фамилни знаци, употребявани като отличителни белези за собственост и произход. Повечето от тях са графически идентични с тюркските руни.
Но между старотюркските рунически знаци и тези на Ситовския надпис няма никакви сходни черти. Следователно не е възможно Ситовският надпис да е дело на прабългарите.
И така кой е авторът на Ситовския надпис? От изброените по-горе „претенденти" явно никое племе или етническа група не е могла да го направи, щото или изобщо не са имали писменост, или липсват доказателства за това. Остава обаче още една етническа група, която е мотла да сьздаде този уникален писмен паметник. Това са пелазгите, които са обитавали южната част на Балканския полуостров до идването на първите грьцки племена. Първоначално наименованието „пеласги" се появява у Омир. От сведенията, които той дава за тях в „Илиада", може да се заключи, че това с народ, който населява Тесалия, части от Мала Азия и част от о. Крит.
Може да се предположи, че пеласгите са били наследници на духовната и материалната култура на неизвестните племена oт каменно-медната епоха на Балканският полуостров. Те са наследили протописмеността и доразвивайки я
.са я предали на коренното население на о. Крит и първите грьцки племена. За това свидетелства г и сходния елементи между знаците от културите Караиово VI, Винча, Турдаш и Градешница с пиктотрафскитсзнаци, намерени и Троя и на о. Крит.
Но... между знаците от Градешница, Караново и Ситовския надпис също могат да се открият сходни елементи!
И в такъв случай може да се предположи, че авторите на Ситовския надпис са „божествените пелазги", че може би знаците oт надписа са своеобразно „промеждутъчно" звено между прото-писмеността и древните пиктографски тапи от о. Крит!
Обстоятелството, че надписът е изсечен върху скала в непристъпна област, отдалечена oт населени места, говори за неговата важност, за желание да се запази за бъдещите поколения. Освен това материалът, върху който се пише открай време, е глината, а по-късно папирусът и пергаментът. Техниката на гравиране и скулптуриране върху камьк не е позната ннго на “траките”, нито на “славяните”.
Следователно уникалността на Ситовския надпис се състои не само в непонятните му знаци, но и в материала и техниката на изписване, как го и в неговото месторазположение Нелепо е ла се смята, че каквато и да е племенна или дори етническа група е могла да изсече такьв надпис, когато не е имала своя писменост и не са й били присъщи каменоделството и обработката на камъка. Тези, които са го създали, би трябвало да притежават сравнително висока материална култура и оформена писменост. Но тьй като следи от него не са останали (поне не са открити ло днес), можем само да предполагаме, че още в дълбоката древност „те" окончателно са изчезнали като самостоятелна етническа общност и политическа структура.
Може би Ситовският надпис е свидетелство именно за последния етап от съществуването на пелазгите и се е запазил благодарение на месторазположението си.
На пръв поглед тази хипотеза изглежда привлекателна и може би нелишена от основание. Защото всичко казано досега се основаваше на увереността, че това са някаква знаци, макар и много примитивни, но все пак носещи информация. Обратното предположение, че това не са писмени знаци, изглежда невероятно, докато… през лятото на 1988 г., геолого-археологическа експедиция от БАН не извърши комплексни изследвания на местността и самия надпис. Според учените гладката ивица, върху, която личат знаците, не е изгладена от човешка ръка, тъй като кристалните решетки върху нея не са нарушени. Тази ивица имаща различен състав от околните скали, при изстиването си, се е напукала, при което са се образували пукнатини, които именно съставят „надписа". Освен това изглежда, че средната част на пукнатините е изкуствено разширявана. Геолозите смятат, че изветряването на ръбовете на пукнатините е различно в горния и долния край и се отличава от това в средната част, където те са разширявани.
Според епиграфските проучвания на Василка Герасимова знаците не са отделени един от друг и линиите им се пресичат безразборно, което показва, че те не могат да бъдат руни или букви и не носят смислова информация. Освен това липсват знаци, които да са еднакви или да се повтарят. В крайна сметка излиза, че Ситовският надпис е едно природно образувание.
Категоричните и безапелационни изводи на комисията като че ли слагат край на тази загадка. Но заедно с това възникват и ред други въпроси, на които учените не са счели за нужно да отговорят. А те са:
1. Защо никъде в околността (на територията на България, а
дори и в света) не са открити подобни знаци-пукнатини, щом те са обикновено геоложко образувание?
2. Следва ли да се приеме, че в далечните геологически епохи при образуването на Родопския масив на това място са възникнали някакви специфични условия, които са създали дългата изгладена ивица (също несрещаща се никъде) и пукнатините по нея?
3. Известно е, че протописмените знаци от Караново, Градешница, Винча-Турдаш и др. също не са обособени като отделни „букви". Според Вл. Георгиев те не могат да се „четат", а само да се тълкуват, защото тогавашните хора вероятно са влагали някаква понятна само за тях информация, като знаците им служели за своеобразна подсказка.
4. Може да се предположи, че в древността хората случайно открили някакви естествени пукнатини, които наподобявали зна ците, с които си служели. Вероятно те възприели това като божия поличба и се заели да дооформят и приглаждат тези пукнатини за свои цели, като вложат в тях някаква информация. Това обяснява изкуственото разширение на знаците, което станало не преди 50-60 години, а преди няколко хиляди.
5. Тезата, че Ситовският надпис е чисто естествено образуване не може да обясни графическите прилики с протописмените знаци, както и сходните елементи с най-древните критски йероглифи.
В края на краищата, независимо от различните и противоречиви мнения, въпросите относно Ситовския надпис си остават и само сериозните и задълбочени бъдещи изследвания ще трябва окончателно да ги изяснят.

Тази статия на Стефан Никитов, няма особени достойнства. Най-доброто при нея е това, че все пак не приема природния характер на Надписа. Другите му тези са изглежда компилация от различни мнения по въпроса. Особено крещящ минус е поддържането на тюркската теза на Българския произход и изключването на възможността Надписът да е писан от Българи. При него, въобще не може и дума да става за знак на равенство, между Беласгите и така наречените "прабългари"

СИТОВСКИЯ НАДПИС И ОРФИЗМА
(инж. Димитър Чиликов, сп. "Наука и техника", ноември 2004)

Задгробният култ заема важно място в митологията на обитателите на нашите земи - древните траки. Посредникът между богове и хора, легендарният певец Орфей, син на тракийския цар Еагър и музата Калиопа, е един от малцината смъртни, осъществили пътешествие в света на мъртвите и завърнали се оттам. В европейската npeдстава Орфей е онзи архитип на поета-маг предоставил на древните събсем нова поетична космогония, в която се проявява Ди-онис-Аполоновия синтез и една неочаквана връзка между хтоничното (подземно) и небесно начала. Лечебната музика на прорицателя Орфей е била съчетавана със светолечението и билкопознаването, присъщи на древните тракийски знахари. Според Плиний Стари (Естествена история, книга IV), „Орфей живеел около бреговете на Понта (Черно море) с морисени и ситони (тракийски племена), от които произлизал. Легендата за Орфей крие най-дълбоки митологични слоеве за Любовта и Смъртта, като в случая от особено значение е посещението в царството на сенките.
В митовете на много народи се откриват примери за пътешествия в отвъдното. В класическата митология връзките с отвъдния свят били поддържани от Хермес. Германският изследовател Валтер Папст проучва .входовете" към подземния свят и стига до заключението, че портът за пътешествия на гръцките богове се е намирал на полуостров Тейнарон в Южен Пелопонес. Не е изключено подобни портове да са съществували и в обитаваната от богове Родопа, или на Черноморското крайбрежие. В „Дървото на боговете" (Изд. „Литера Прима") Папст пише: „Когато Хермес отлитал към подземното царство и вземал някого на своята машина, то тези, които човекът напускал, смятали, че той отива при Toт, т. е. че е мъртъв. Подобни пътници се наричали “жертви на звездите”, защото на хората е бил известен рискът от тези пътешествия и защото полетът към друга звезда се смятал за пожертвователност. Противоречивият престой на Орфей е съпроводен вероятно с размяна на информация, като Евридика е оставена за заложница. Използвайки специални приготовления, Орфей се завръща на Земята, като до нася важни инструкции в Египет: “Когато в Египет създавах свещеното слово, стигнал дo Мемфис божествен..." (Аргонавтика). В отвъдния свят Персефона (Коре) лети заедно с Хадес. Такива пътешествия извършва и Херакъл. Той използва летателен апарат, означен като триглавото куче Цербер. Въз основа на анализа на тези и други митове, някои изследователи асоциират подземният свят с Космоса. В своите видения Данте Алигиери (1265-1321) описва някои геофизични особености на отвъдния свят, които съвпадат с постановката на Папст за вътрешността на планетата Сатурн. Повече данни за загадъчната планета гигант и нейните спътници ще получим от космическата станция „Касини" (статия в същия брой). След като вече влезе в орбита около Сатурн, „Касини" ще избърши 45 доближавания до неговия спътник „Титан", единственият спътник с атмосфера в Слънчевата система, където се предполага, че условията са близки до тези на примитивната Земя. Снимки в инфрачервения спектър показаха голям континент. През декември т. г. от станцията ще се отдели спускаемият апарат „Хюп-генс", който ще премине плътната облачна обвивка и ще заплува в океана от течен метан, или ще падне върху ледения континент. Пътешествията в задгробния свят са залегнали в култовата практика на последователите на Орфей - орфиците. В последно време българските археолози направиха редица големи и сензационни открития, изваждайки на бял свят древни светилища, посветени на култовете на Орфей и Сабазий-Дионис. С култа на Орфей обаче е вероятно свързан и един друг уникален паметник - скалния феномен в околността на село Ситово, Пловдивско.
През пролетта на 1928 г. дървари от родопските села откриват на източния склон на Ситовската река скална ниша, издълбана и оформена от човешка ръка като камера (фиг. 11). Върху гладка лента, изсечена върху камерата има надпис с архаични знаци. Селяните решават, че тайнствените знаци са за скрити съкровища от богати еврейски търговци. Те започнали да наричат камерата „еврейското дюкянче". Мълвата за надписа достига до местния учител Ангел Божилов. ' Той пръв информира научния свят за ценната находка. През лятото на същата година д-р Александър Пеев, секретар на Пловдивското археологическо дружество, прави оглед на скалите заедно с група колеги. Докладът на експедицията завършва със следното заключение: „Ако нашият родопски надпис принадлежи на древните траки, което е най-вероятно, той ще хвърли нова светлина върху тяхната културна роля на Балканите в дълбоката древност."
Представянето на скалния надпис като игра на природата е несъстоятелно, тъп като копирната подложка (негативът) сочи еднаква дълбочина на врязване на всички знаци. Повърхността на лентата е гладко полирана и е била вероятно защитена със специално покритие. Фрагментът с надписа е притиснат от голям скален къс, което свидетелства за някаква геологична катастрофа - земетресение, срутване.
През 1939 г. д-р Александър Пеев поканва за консултация прочутия по онова време унгарски археолог проф. Геза Фехер. След разглеждане на надписа проф. Фехер заключава: „Не се съмнявам, че земният живот на един учен би бил оправдан от намирането на пътя към приблизителното тълкуване на този велик паметник на писмеността." Проучванията спират след смъртта на д-р А.Пеев, осъден и разстрелян за антифашистка дейност през 1940 г. По-късно известният езиковед проф. Иван Гълъбов преоткрива находката за науката. От този момент започват и споровете. Знаците от гладката ивица не съответстват на познатите писмени системи. Сравнен с други надписи от протосемитски произход, Ситовският надпис може да бъде датиран около 1500 г. пр. хр. Най-общо можем да го свържем с мистичните основополагащи три нива на обозримия за човека Космос - небесен земен и подземен свят. При един обстоен анализ може да се открият следи от кризисните моменти от борбата за победата на порядъка над хаоса и на светлината над мрака. Една по-смела хипотеза може да свърже създаването на надписа с момента на някакъв природен катаклизъм, т.е. надписът може да едновременно хроника на събитието и послание от оцелелите. Известна увереност настъпва с разчитането на основната група открояващи се знаци, които означават Ану-Аид и Кронос (фиг. 12) Разчитането; или no-скоро разгадаването смисъла на Ситовския надпис е трудна задача предвид на много древния произход на този вид писменост. При Розетския камък „пример, послужил на Шамполион за разчита не на египетските йероглифи, паралелно с йероглифния надпис присъстват надписи-преводи на още "два езика с известна фонетика, като в допълнение имената на фараоните в трите надписа са оградени в картуш. Разчитането на скални надписи от ранната фаза не може да се извърши с помощта на традиционни методи. Още повече че надписът е вероятно кодиран в традицията на най-древен тайнопис (криптограма). От решаващо значение е открояването на т.нар. детерминативи (идеограми), или опорна мрежa от определители, която изяснява семантиката на знаците. Съществуването на някаква фонетична връзка, макар и възможно, не задължително. За основа на изследването са използвани скални знаци и рисунки от Европа, събрани и предоставени от проф. Гертруд Poт. Основен справочник за класация и семантика на тези знаци е каталогът на италианския учен Дусилио Приули. От 90 позиции в каталога откриваме 77 знака от Пловдивския край в 35 позиции. Повечето от използваните соларни знаци - царствени жезли, геги, рога, слънчеви ладии, змии, ямички, кладенци и др- са еднакви в Алпите и Родопите. Това силно присъствие подкрепя хипотезата за един и същ интелектуален код в графичния запис, е пак ние отнасяме семантичния облик към познати митологични пластове, каквито : „Хадес" и „Кронос". Не бива да . че в древния тайнопис се използва и графичен „пълнеж". В някои праисторически детерминативи се забелязва известно сходство със знаци от Крит и високохудожествените свещени йероглифи от древен Египет.
Въз основа на открояващите сe в опорната мрежа детерминативи в Ситовския надпис откриваме приблизително следното съдържание, независимо от посоката на записа и без да го фонетизираме:
„Нека душата, рожба на Небето и Земята, се завърне към светлината на своята звезда (планета), така както е определен (възстановен) пътят към Хадес (обособеното за нея място) от Кронос, повелител на всичко Живо."
Смисълът на записа се покрива с този от един „макро" орфически паспорт за отвъдния свят, аналогичен е и на формулите за възкресение от египетските гробници и респективно от „Книга на мъртвите. Може да се предположи, че Ситовското скално светилище се отнася към т.нар. „скална" цивилизация, преживяла Всемирния потоп.
В близост до скалната камера с надпис има остатъци от пещера, наподобяващи каменен мост или портал. Дали в съприкосновение с тази загадъчна цивилизация, тракийските жреци, подобно на своите египетски колеги, не са усвоили тайните на пътешествията във времето и пространството, чийто ням свидетел е станал култовият комплекс край Ситово? По-нататъшни интердисциплинарни изследвания могат да хвърлят повече светлина върху този безценен древен паметник. Понастоящем Ситовският надпис е застрашен от напредващо разрушаване на носещия скат в близост да шосето и отговорните институции би следвало да предприемат необходимите мерки за неговото консервиране и запазване.
В заключение трябва да кажем, че Ситовският скален запис не е самотен. За другия подобен на него научихме от покойния вече родоповед Петьр Маринов, който ни показа достоверен фотографски материал. На снимките се виждат още по-архаични пиктограми.
Обектът се намира в землището на с. Турен, Смолянско. В древните хроники се споменава, че някога праведният Енох оставил на Земята два скални надписа - неизвестно къде. Днес има повече основание те да бъдат идентифицирани и локализирани именно в Родопите.
Инж. Димитър ЧИЛИКОВ

ТАЙНАТА НА СИТОВО

(инж. Димитър Чиликов)

В гробниците на орфици, било в Италия (Сицилия) или Крит, било в Гърция или Тракия, откриват особени плочки, изработени от глина или от шлифован мрамор със златни инкрустации. Оказва се, че това са своеобразни “паспорти" за отвъдния свят. В тях се дават наставления за поведението на отпътувалите в царството на сенките. Преди всичко, на прага на смъртта душите трябва да заявят: „Аз съм рожба на земята и на звездното небе, но моят род произхожда от небесните жители". Неволно се натрапва аналогия с цитирани текстове на Енох в етиопската версия на апокрифа, опазени и в Библията в частта Битие, глава 6:
“ Когато децата на човеците се бяха умножили, през онези дни им се родиха дъщери стройни и красиви и щом ангелите, деца небесни, ги видяха, влюбиха се в тях и си казаха един на друг: да си изберем жени от расата човешка и да имаме деца от тях. Заченаха жените и родиха исполини..."
Текстовете от Енох и тези на орфиците взаимно се допълват, и то многозначително, относно намесата на някакви небесни същества. Друг е въпросът, че контакти между небесни и земни жители е нежелан за Всевишния, защото последиците са неизбежни и многобройни беди. Може би поради едно преждевременно натрапено на човечеството познание. Съществата, определени от Енох като бдители или наблюдатели на орбита научили човеците на различни изкуства но и на изработването на оръжия, разпалващи ненавист, те получили сурова присъда от Бога. За „резерват Земя" било непростимо запознаването на обитателите й с мерзостите и битките, които се водят на небесата, т. е. със „звездните войни". Посредник между съгрешилите и праведните, с цел да се смекчи суровата божествена присъда към пpeгрешилите наблюдатели и тяхното земно потомство, бил самият Енох. Знаем крайния резултат- унищожителен потоп. В драматичните перипетии около това събитие се утвърждавала надеждата за едно праведно човечество, което да пое-
ме по собствен адаптивен път на развитие. По наше мнение въпросните събития биха могли да се разиграят точно през епохата на българския халколит (енеолит). Тогава вече жените са станали „стройни и красиви". Усъвършенствали са се тъкачеството и грънчарството, багрилата и другите занаяти. Нещо друго, внезапно и някак преждевременно тук се появяват метални изделия, и то в огромно количество. Проблесват и златни украшения. Проявява се вече имуществена диференциация и се формира йерархична структура.

Неминуемо на границата на енеолита възникват няколко писмени системи. Първи завършен писмен изказ, в който е кодирано митологично структуриране на света в три нива (небесен, земен и подземен) с опозицията небесен-подземен, с прогнозно тържество на порядъка над хаоса, е т. нар. Ситовски надпис. Така е, защото надписът, сакралната камера и целият свещен скален комплекс са ситуирани край село Ситово, Пловдивско. Единодушни сме с немския изследовател Валтер Папст („Дървото на боговете") за отключването на надписа с внушението „Нека душата, рожба на небето и на земята...", прецизирано от Папст като „душата, която е творение на космическите течения между Сатурн и Земята". Следва Тя, душата, трябва да намери отново светлината на своята звезда, така както е определен редът чрез Хадес - Кронос, повелител на всичко живо". Считаме, че надписът е „макро" аналогът на един орфически паспорт, посветен на по-голяма група хора (етнос?) и че се намираме пред уникална площадка в строго медитативна зона за възлияние с надеждата, че порядъкът ще надделее над хаоса.

КОРИДОР КЪМ ОТВЪДНОТО, РАЗКРИТ В СИТОВСКИЯ БАЛКАН
(в-к “Вести”).

(Изследователят на древността Димитър Чиликове развил хипотезата, че от ситовското скално светилище започва коридор към отвъдното. В известния Ситовски надпис той открил ясно изписано,,Хадес-Кронос".)

Така пловдивчанинът намерил първото доказателство на теорията на немския митолог Валтер Папст за неразривната връзка на царството на мъртвите Хадес и Сатурн (Кронос). В книгата си „Дървото на боговете" наричаният от мнозина „живия Карл Сейгън" немски изследовател твърди, че съществува пространствено-времеви тунел, но който душите на умрелите тук, на Земята, отиват до Сатурн. Доказателства за това той намира в митовете на северните народи и дори във виденията на Данте. Германецът вярва, че във вътрешността на Сатурн има сложни технически системи, които периодично изпускат през полюсите пари и твърди вещества. Наскоро този процес е бил заснет от телескопа „Хабъл". Чиликов всъщност е намерил и първото веществено доказателство тук, на Земята, за теорията на Папст. Тези дни пловдивчанинът е получил писмо от Мюнхен, в което немецът възторжено коментира изпратените му снимки от Ситовския надпис. „Вероятно ситовският комплекс е вратата към един от онези тунели, за които пише Папст" - предполага Чиликов. Той не смее да говори открито сред научните среди за тази си хипотеза. Затова е написал научнофантастична новела, в която описва как неговият герой Звезделин преминава именно през ситовския тунел и стига до невероятните технически постройки в сърцето на Сатурн. Чиликов е изпратил разказа си за конкурса, обявен от възроденото списание „Наука и техника". В следващото си писмо до Папст той смята да покани немеца да му гостува тук, в Пловдив, за да отидат заедно до загадъчния скален комплекс в Ситово. Може би тогава наследникът на Карл Сейгън ще види с очите си това , за което пише в своите книги.

Хари НИГОХОСЯН