Деца на Мрака

Сещам се за още нещо, писано и то преди години. Вероятно ще продължим темата за Павлин Димитров, ако не ми се случи нещо, а сега нека завършим с това:

ТРУП В МЪГЛАТА

Както си вървях, изведнъж се спънах в нещо. Гъстата мъгла пречеше да видя добре и се наведох. Разгледах нещото внимателно. Беше труп. Изстинал и вкочанен труп на пометнато бебе. Беше трупът на неродената българска свобода. Беше трупът на неродената българска демокрация.

Свободата и демокрацията умряха преди да се родят. И само гъстата политическа мъгла ни пречи да видим страшната истина. Хей, вие! Движение, моля! Направете малко вятър да разгоним мъглата.

Ангел Грънчаров – Елтимир

11 май 2008 година

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

МЕТОД СРЕЩУ АГЕНТИ

То се видя, че ДС няма никакво намерение да разкрива своите агенти. Нито БСП ще позволи да навредим на нейната най-вярна маша, нито “антикомунистическите” партии ще позволят да тръгнем срещу техния създател. Вероятно ще съставят някаква комисия по досиетата, ще назначат подставени лица или в най-добрия случай разни наивници, които не знаят кое какво е. Ще ни подхвърлят поредната лъжа и със закон ще ни заповядат да я приемем за истина. Нещо като истината за холокоста. Който отказва да повярва отива в затвора. Положението е безнадеждно. Дали наистина е безнадеждно? Не вярвам.

Темата за ченгетата и за досиетата тръгна още през 1990 година. Обещаваха, залъгваха, докато накрая потулиха всичко. А можеше да не е така. Въпреки ДС, въпреки упоритата съпротива на всички политически лица и безличия, на всички политически сили и безсилия. Ето какво предложих тогава от страниците на в-к “Християндемокрация”.

Колкото и да се пазят в тайна, имената на доносниците в края на краищата стават известни. Вместо да потъваме в безкрайни интриги, по-добре е всеки да назове имената на известните му подлеци. Хората, минали през затвора знаят, че в края на следствието, на подследствения му дават да прочете своето следствено дело. В моето дело например прочетох, че съм арестуван по донос, написан от Януш Иванов Бенчев. В архивите на ДС тази информация вероятно минава за поверителна, обаче аз я знам. И такива като мен, които са си чели следствените дела са хиляди. Доносниците се знаят и в затвора. В крайна сметка заедно с тези хора си 24 часа в денонощието, години наред. Не вярвам някой доносник в затвора да е останал неизвестен за своите съзатворници. Ако е по-хитър, такъв може известно време да остане скрит. Може и да навреди. Обаче шило в торба не стои и накрая истината лъсва. Ние знаем имената на подлеците и предателите. Знаем имената на внедрените агенти. Знаем имената на палачите и садистите. Вярно, преди 17 години такива, които знаехме и помнехме бяхме много повече, но и сега ще се намерят достатъчно.

В отговор на терора, упражняван от НСС, наследник на ДС срещу мен, в последно време излязох с редица публикации в Интернет. Публикувах имена на агенти – агенти на ДС и агенти на чужди разузнавания. Публикувах снимки на част от тези агенти. Публикувах снимки на служители от ДС – НСС, участвали в политически мотивирани репресии. Посочих конкретни престъпления, извършени от офицери от Службите. Публикувах имена и снимки на техни началници. Без намеци, без уговорки. Кратко, ясно и категорично. Ето как тайното става явно и без да чакаме благоволението на престъпниците за отваряне на престъпните им архиви.

Следва нещо много важно. Писал съм неведнъж. В ДС работеха не само изроди. Същите думи съм чувал и от устата на Илия Минев. Последното е за фанатиците, които не признават цветове и сенки, за които всичко е или черно или бяло. Та важното е, че ако се доверим само на архивите, ние никога няма да научим кой е бил звяр, изрод, садист, предател, и кой просто си е изпълнявал служебните задължения. Не е морално, ако станем причина заради виновните да страдат и невинни.

Архивите, истинските архиви ние никога няма да видим. Ще ни подхвърлят нещо, може и фалшификати да ни подхвърлят, но истината няма да ни кажат. Защото истината ще им отнеме властта над тази територия, в която вече няма държава, а това те няма да допуснат. Ами щом те няма да ни отворят техните архиви, тогава ние да създадем наши архиви. Такива архиви, които са създадени не от палачите, а от жертвите. Пък да видим дали истината няма да излезе наяве. Това е методът против агенти, който предлагам. Да видим сега кой ще се присъедини към идеята. Да видим кой има интерес истината да излезе на бял свят и кой е заинтересован от нейното укриване.

Ангел Грънчаров – Елтимир

16 март 2006 година

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

МАЛКИ ЛИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Повод да напиша тази статия ми дадоха идиотските думи на разни политици и политички, че видите ли, работите в България вървели от добре на все по-добре. И ако някой си там имал някакви си трудности, това си било негов личен проблем. Защото, видите ли, сега сме демокрация и пазарна икономика и всеки се оправя както може. А който не може сам да се оправя, идват защитаваните от кримизащитната БХК мангали на Дон Цеци и го оправят. Това последното се наричало „позитивен расизъм”, според израелския шпионин Соломон Паси. След като Царят, наричан от черногледия неблагодарен народ „царвул” не можа да ни оправи, защо пък циганите да не се пробват? И хълцащите от радостно умиление политици, политички и малки политичета почват да кимат в знак на съгласие в такт глави като ортодоксални евреи пред Стената на плача. С две думи демокрация е, пазарна икономика сме, в ЕС и НАТО сме, всичко е наред, работите се нареждат като по мед и масло, проблеми няма, и ако някъде все пак има, то те са лични и не си заслужава да говорим и да мислим за тях.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Слушам тези глупости, гледам какво става наоколо и реших да разгледам част, малка част, нищожно малка частица от тези „лични” проблеми, за да разбера доколко са лични и доколко не са. Като начало ми попадна вестникарска изрезка със съобщението за смъртта на Маргарит Минков. Да, проблемът си е личен, проблем на личността Маргарит Минков. Спомням си как в средата на 90-те години, годините, през които разни мутри, хиени и други подобни безличия натрупаха милиони и милиарди, световно известният български писател Димитър Делян ми се оплакваше от безпаричие. Живееше твърде скромно, а нямаше пари да си плати парното. Друг блестящ български ум, Владимир Свинтила ходеше със стар излинял шлифер, защото не можеше да си купи нова дреха. Все лични проблеми. Същият личен проблем имаше поетът Биньо Иванов, който умря в крайна мизерия. Ако сте забравили, през 1993 година Биньо Иванов дълго време провеждаше гладна стачка в подкрепа на Едвин Сугарев и СДС, а после именно правителството на СДС го остави да умре от глад. И с малки изключения като това на художника Светлин Русев /масон/ и актьора Стефан Данаилов /комунистически капиталист от БСП/, ще се окаже, че лични проблеми имат повечето личности, изграждащи националната ни култура. Няма проблеми дебелия педерас певеца Азис, но той пък май не се числеше към българската нация, доколкото си спомням. Вероятно и Слави Трифонов няма проблеми, освен с очите, но при него трудно може да се говори за култура. Та ще се окаже, че цялата българска култура страда от дълбок личен проблем. Впрочем не само културата.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Може да не вярвате, но същото е и в политиката. Помните ли Любомир Собаджиев от Русе? Същият, който през първите години на демокраДцията даваше лице на новосъздадения Съюз на демокраДичните сили. По онова време Ваньо Костов, Надето Михайлова, Петьо Стоянов и останалите мушмороци ги нямаше, та горкият Съюзец още си нямаше свое лице. И се налагаше такива като Любо и като Янко Янков да му го дават. Ето го на снимка, ако сте го забравили. В инвалидна количка, разбира се. Любо беше личност, а вече се разбрахме, че личностите в бивша България по правило и по принцип си имат лични проблеми.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Илия Минев и той. Докато беше жив, всички се преструваха, че не го забелязват. И него самия, и всичките му съратници, за които тръбеше целият Западен печат преди 1989 година. Илия Минев, чието Независимо Дружество изправи на нокти всемогъщата тогава ДС. Погледнете го как изглеждаше през последните месеци на своя живот. Същата съдба сполетя и останалите ветерани от неговата организация. И пенсия не му отпуснаха, защото докато бил по затворите заради антикомунистическа дейност, не успял да натрупа трудов стаж. Предлагаха го за награда, но тогавашният президент Петър Стоянов отсякъл, че не може, трябвало да се чака кръгъл юбилей. Стогодишнина, например. Едва след смъртта му се сетиха да го наградят, та даже и паметник му издигнаха. А един, колкото висок, толкова широк написа книга за героя. Хубаво, да, уважавал си го, книга си написал. Ама защо не му прати някой долар от Щатите докато беше жив, та да поживее още малко? На всичко отгоре в книгата пише, че бай Илия отхвърлил пенсията, която му предлагали. Странно, на мен бай Илия ми каза точно обратното. Че отказвали да му отпуснат пенсия и се налагало да преживяват с пенсията на съпругата му Ангелина. После тя получи инфаркт и легендарният Илия Минев нямаше с какво един хляб и едно кисело мляко да си купи. Обаче това си било проблем на бай Илия, както остроумно се изрази г-н Президентът Стоянов. Неговият, на Стоянов баща също бил легионер, но нямал такива проблеми.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Вестници, радио и телевизия години наред ни занимаваха със съдбата на няколко леки жени. То бяха репортажи, то бяха интервюта, то бяха командировки из чужбина… Бяха похарчени милиарди, за да им се помогне. Даже в Холивуд решиха да правят филм за тях. Обаче когато през лятото на 2007 година почина политзатворникът Коци Иванов от Монтана, съратник на Илия Минев, никой от тези „патриоти” даже две думи не произнесе. А после, само седмици след погребението на героя общинската власт в Монтана реши да изгони от общинското жилище неговата вдовица, за да настани там цигани. И пак заплахи, и пак терор, и пак никой нищо не забелязва. Само ще поясня, че прословутото общинско жилище беше едно мазе. Спомням си за Благородна Божинова, активистка на БНРП /Българска национално-радикална партия/. Блага беше прекарала седем години в титовските лагери и затвори заради нейната непреклонност при отстояване на Българското. От 1948-ма до 1955-та. През 1999 година си имаше неприятности с властите, тоя път с „българските” по същата причина. А нали г-н Командирът на тези власти, циганинът Иван Костов държеше пламенни речи против Югославия и клеймеше титовите инквизиции над българи? Думи като „лицемерие” и мангалска наглост” са твърде слаби по адрес на Костов. В отношението си към истинските личности на България тоя тип с нищо не се отличава от своите политически противници – БСП, ДПС, НДСВ и прочее нищо не значещи буквени съкращения. Те, управляващите преяждащи негодници са еднакви, те всички еднакво ненавиждат личностите.

Типичен пример за презрително отношение към личностите на България беше смъртта Кирил Борисов от Перник, когото някои помнят като Кире Либерало. Не е нужно някой да споделя идеите на Кире, за да признае, че той беше честен човек, идеалист, и по своему личност. Ето как завърши. Разболял се, и тъй като нито принадлежал към висшата циганска раса на ромите, нито имал пари за лекарства, си стоял вкъщи и чакал да му мине. По някое време усетил, че няма да му мине, поискал да излезе и да потърси помощ, но не могъл да стигне до вратата. Паднал и умрял. За любителите на клевети ще кажа, че Кире и преди не пиеше, а през последните три години изобщо не близваше никакъв алкохол. Само че умря като куче, защото не умееше да краде, а за такива като него работа нямаше, няма и няма да има. По същия начин завършиха още много други идеалисти а които още не са завършили, и те са пред процес на завършване.Преходът завърши, значи е редно да завършат и хората, олицетворявали по един или друг начин този Преход. Имам предвид личностите, а не назначените от Световното правителство професионални грабители. Е, да си признаем честно, и на тях им се случват разни неща. Андрей Луканов, Илия Павлов, Емил Кюлев... Все отбор юнаци, паднали в битката за разграбването на България. Не беше естествена и смъртта на Огнян Дойнов, нито на сина му Ясен, макар официално да се твърди обратното. Само че когато на някой от тези «юнаци» му се случи нещо, тогава се оказва, че проблемът не е личен, а е проблем на всички ни. Нали си спомняте какво каза Нора Ананиева след убийството на Луканов: «България вече не е същата»? Дори за наркотрафикантите и за наемните убийци се жали повече, отколкото за хората, дали принос за развитието на българската култура и за героите, отстоявали българската чест през време на комунистическата диктатура. Сигурно България няма вече да е същата и след убийството на Меди Доганов - Ахмед Доган? Със сигурност няма да е същата, но за добро.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

За да бъда докрай справедлив, трябва да призная, че същото, абсолютно същото отношение към личностите и към героите на България имат не само комунистите и техните производни като циганина Костов, но и представителите на рода Кохари-Кобурггота. Сигурно затова Симеон, дядото на Хасан така бързо намери общ език с типовете, екзекутирали чичо му. Всъщност ако погледнем българската история след Освобождението ще видим, че изтребването на личностите в България е целенасочена политика. В края на 19 и началото на 20 век старите поборници и борци за свобода постепенно били изтласкани от обществения живот. Една цяла категория хора, цветът на нацията били пожертвани, за да се заеме тяхното място от старите, послушни на султана чорбаджии. Един Стефан Стамболов успява да си пробие път, но те и него убиват.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Династията Кохари – Кобург, покръстени евреи се оказват непримирими врагове на българските личности. Тук виждате изрезка от „Държавен вестник”, от която личи как уж свободните българи нямали право дори да говорят и пишат срещу бившите си поробители. После се опитаха да изличат и самия спомен за робството, та по тая причина то, робството настъпи отново.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

После, след септември 1944 година историята се повтаря. Онези наивни хорица, въобразили си, че комунизмът е нещо хубаво, носещо справедливост били преследвани наред с националистите. Все пак да си кажем, че и по време на ІІІ Българско Царство нещата не са били съвсем наред, че и тогава е имало зло и несправедливост. И че мнозина не са се примирявали със злото. А че са повярвали на погрешна идеология, това не е вина, а наивност. Погледнете невероятната наглост на Кохари – Кобург след Деветоюнския преврат от 1923 година и убийството на Александър Стамболийски. Дали Стамболийски е управлявал добре или зле, дали е бил честен и почтен е отделен въпрос. Погледнете официалната реакция на управниците, публикувана в „Църковен вестник”.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)