"Последните мигове и гробът на Васил Левски" Николай Хайтов, 1985г.

Част трета
ИСТОРИЧЕСКИ ДОВОДИ ЗА И ПРОТИВ СТАНОВИЩЕТО, ЧЕ ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е ПОГРЕБАЙ В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА"
Някои от тези доводи вече разгледахме — спомените на Ал. Младенов, предадени от Павел Алексиев въа в. „Мир" от 2 март 1937 год., и разказа на Мария поп Павлова-Джагарова, публикуван от Н. Станчев в същия вестник от 6 март 1937 година.
Въпреки тези две свързани и допълващи се публикации, и то в един от най-авторитетните навремето вестници, не е било предприето издирване на гроба на В. Левски в църквата „Св. Петка". Не обръщат внимание на „сигналите" нито историците, нито държавниците, нито археолозите. Повече от археолозите по това време усилено се занимават с идолната пластика от епеолита, историците са погълнати от проблемите на Византия, а вниманието на държавниците е приковано върху подготовката на големите царски маневри, които ще глътнат милиони левове.
И така до проверка не се стига.
Все пак статията на Н. Станчев във в. „Мир" от 1937 год. свършва работа — прочетена е от бъдещия професор Христо Гяуров и това е причината да се заинтересува той от започналите през май 1956 г. разкопки в църквата „Св. Петка" и да се яви там (в църквата) почти веднага след откриването на скелета от север, за да уведоми, археолозите, че са открили гроба на Левски. Видяхме, че след като среща отпор, Хр- Гяуров прави анкета в подкрепа на разказа на Мария поп Павлова — разпитва между другите и нейната дъщеря Анастасия Илиева Бокова. За да имат възможност читателите по-нататък да следят спора „за
и „против", ще цитираме въпросния спомен, както е записан от проф. Гяуров на 11 юни 1956 г.
Сведения за Васил Левски, дадени от Анастасия Илиева Бокова — дъщеря на Илия Лазаров Джагаро» (от с. Локорско, Софийско — опълченец от четата на Христо Ботев) — относно погребението на Васил Левски
Родена съм в гр. София. Майка ми беше софиянка. Баша ми беше родом от с. Локорско, от родители земеделци; почина в 1902 г. на около 50-г. възраст. Наскоро преди смъртта си той повери на майка ми и на нас, неговите деца (на мене и на двамата ми братя Трайко и Владимир — сега покойници), следното: I „Помнете, да знаете, може да потрябва някога за историята, къде и как е погребан Васил Левски." Ето някои подробности, така както съм ги чула от баща си. След обесването на Васил Левски, късно вечерта, моят баща заедно с Христо Хамбарков (епитроп на църквата стара „Св. Параскева"; имаше къща в гр. София, на улица „Средна гора", при кръчмата „Сив кон"), с фесове на глава като турци, взели една бъклица с вино и отишли на мястото, дето бил обесен Васил Левски. Времето било много студено, мразо- вито. Не е имало там други хора, освен стражата, оставена да пази трупа. Наоколо било пусто поле. Те започнали да черпят стражата. По обичая трябвало те първи да отпият от бъклицата; те отпили, но без да гълтат. Пила от бъклицата и стражата. Така повторили няколко пъти, докато се изпразнила бъклицата. Виното подействувало скоро, тъй като имало в него и нещо приспивателно; какво е било приспивателното, не знам. Стражата се опила и заспала. Моментът бил удобен. Баща ми и дядо Христо свалили трупа от бесилото и го сложили в чувал, предварително приготвен. Баща ми взел чувала на гърба си, а дядо Христо светел с фенер. Дължа да отбележа, че баща ми беше здрав и як селянин и до края на живота си остана истински, хъш. С мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара „Св. Параскева Самар- лжийека". Там ги очаквал свещеникът от църквата
поп Кръстю, презимето на когото не си спомням. Све щеникът опял мъртвеца и след това го погребали I олтара на църквата — от лявата страна. Съобщавам това, което съм чула от баща си; била съм тогава на 17 години. Същото знаят и моите дъщери — Павлина и Николина. Те са го слушали от баба си Мария Илиева Лазарова.
Искам да прибавя още нещо. Преди смъртта на майка ми (тя почина на 12 февруари 1936 г.), не мога да си спомня през коя година, дойдоха двама журна- ! листи, водени от Никола Георгиев (родственик на поп ] Тоше), които разпитаха подробно майка ми за погребението на Васил Левски. След този разпит се появи статия, доколкото си спомням, във вестник „Мир" (в кой брой на вестника и коя година не си спомням).
.. .Горните сведения за погребението на Васил Левски давам с пълното съзнание, че съм длъжна да ги дам като дъщеря на Ботевия четник, моя баща Илия Лазаров Джагаров, който е взел дейно участие при погребението на Васил Левски.
Потвърждавам клетвено с моя саморъчен подпис, че тези сведения са достоверни.
гр. София Анастасия Илия Бокова
11 юний 1956 г. (саморъчен подпис)
допълнителни сведения
Баща ми Илия Лазаров Джагаров, преди да постъпи в четата на Христо Ботев, е бил по занаят мутаф- чия: правил е дисаги, торби, чулове за коне и др.
Майка ми е била дъщеря на свещеник Павел Димитров. Той е имал къща в гр. София, в съседство с къщите на Христо Хамбарков и Даскал Манол. Служил е и в църквата „Св. Спас" и е бил погребан в тази част на църквата, която сега е разрушена от бомбите, гр. София Анастасия Илиева Бокова
22 юлий 1956 £ (саморъчен подпис)
Това е първият разпит в анкетата на Хр. Гяуров сред другите няколко също много интересни разпити, свързани пряко или косвено с препогребването на В. Лев
ски в олтара на църквата „Св. Петка", и тъкмо той се превръща по време на спора в главен повод за отричане' не само разказа на дъщерята — Анастасия Бокова, Но с обратна сила — и този на майката — Мария поп Павлова—Джагарова.
АТАКАТА НА ПРОФ. МИХАЙЛОВ СРЕЩУ РАЗКАЗА НА АНАСТАСИЯ БОКОВА
Ето какви са възраженията на проф. Михайлов срещу разказа на Бокова:
„Първото нещо, което трябва да се отбележи във връзка с този разказ и което еднакво важи и за останалите сведения, събрани от Гяуров, е фактът, че всички те произхождат от втора и трета ръка, а не от очевидци и съвременници на събитието. Той (разказът) изглежда стъкмен, а на места дори наивен" (сп. „София", кн. 3/80 година).
Това обвинение е, разбира се, дълбоко несъстоятелно. Ако отречем всички свидетелски разкази от втора I трета ръка, в историята и особено в нашата българ- I ска история ще остане само една стотна част от онова, което сега четем и вярваме. Дали е от втора, или I първа ръка ие може да е довод за отричането на един разказ.
Споменът на Анастасия Бокова изглеждал на проф. Михайлов „наивен" и „стъкмен". „Мъчно е (пише той) I да се приеме за вярно едно такова нехайство от страна на турската власт и същевременно една толкова необ- I мислена постъпка от страна на българите (отвличане тялото на Левски — б. м.). Истината е, че през тази I ЗДокобна нощ, когато врагът е ликувал, жителите на града са били потиснати от неописуем страх и едва ли р било възможно българин да се движи свободно из Улиците, па дори с фес. Такова движение особено немислимо е било около бесилката. „Заптийските щикове I мускулестите юмруци на турското население — пише | Стоянов — не щадели никого от ония, които биха се ^мелили не само да се доближат до осъдените жертви, Но и с очи да ги погледнат."3 Напиването на стражата,
и то с вино, е най-невероятното от всичко. Този момент придава подчертано легендарен характер на разказа като го прави неприемлив и исторически неправдоподобен." (Под линия има бележка: (3) 3. Стоянов, „Записки по българските въстания", С. 1952, стр. 103.)
Първо — за „нехайството44 на турската власт. Очевидно проф. Михайлов има пред очи твърдението на Бокова, че пазачите-турци са допуснали тялото на Левски да бъде свалено от бесилката и пренесено в църквата „Св. Петка". За какво нехайство става дума? Какво повече са могли да направят турските власти, освен да поставят стража да пази трупа (ако въобще е имало нужда от това).
Вярваме в искреността на проф. Михайлов, когато говори за „толкова необмислената постъпка от страна на българите", и все пак ще ни се да попитаме: на какво основание той я нарича „необмислена", когато целият разказ по залитането на трупа (друг е въпросът колко е точен в подробностите) говори за добро обмисляне на „операцията" — като се почне от бъклицата с вино и смесването му с упоително вещество, та се стигне до самото заравяне на трупа не къде да е, а в олтара, светилището на църквата? Освен това Михайлов забравя, че тези българи, за които се твърди, че са смъкнали тялото на Левски от бесилото, са: единият от тях — чизмар, другият — известен хъш, включен по-късно в четата на Ботев, доброволец от Сръбско- българската война, награждаван с орден за храброст, с други думи — хора напълно способни на „необмислена1* постъпка, каквато е отвличането на тялото на Левски, все едно дали от гробището или от бесилото. •
Известно е. че българи тогава (около 1873 г.), а и в по-ново време са извършвали успешно още по-„необми- слени" постъпки и в това отношение ярък пример е четата на Христо Ботев, която дръзна да освобождава народа само с помощта на 150 пушки и 50 револвера — "иста лудост, погледнато през очите иа „обмислящите44. Цялата работа е (повтарям) кой обмисля.
Та нима отиването на Левски в Ловеч, за да спаси комитетския архив, може да се нарече обмислена постъпка?
Да не би Априлското въстание да е било докрай обмислено?
И колко още големи дела са извършени на този свят, тъкмо поради факта, че не са били добре обмислени, т. е., че са били рисковани.
Що се отнася до „неописуемия страх*4, от който българите в София били така потиснати, че се изпокрили едва ли не в миша дупка — не може да се поддържа подобно недоказуемо по същината си обвинение cpeuiv българите в София, а пък и срещу българина въобще, само въз основа на едни неуместен за случая цитат от 3. Стоянов. „Неуместен*4, защото цитираният от проф. Михайлов пасаж от „Записките44 на 3. Стоянов се отнася не до случая с обесването на Левски през 1873 година, а за случая с четниците на Хаджи Димитър, докаран» за бесене в Русчук (Русе) през лятото на 1868 година, когато Баба Тонка се опитвала да се приближи до някой от докараните за бесене юнаци, за да попита каква е съдбата на двамата й сина. „Но кого да попита? — възкликва 3. Стоянов. — Заптнйските щикове и мускулестите юмруци на турското население не щадели никого от ония, които биха се осмелили ие само да приближат до осъдените жертви, но и с очи да ги погледнат."
Къде е Русе 1868, лятото, къде — София през февруари 1873 година!
Не казвам, че след обесването па Левски не с имало изплашени. Но да се мисли, че страхът е бил така ..неописуем", че не са се намерили неколцина попе по-сърцати, за да приберат останките на Апостола - е неправдоподобно. Намерили са се — казала го е Мария поп Павлова—Джагарова, съпругата на единия от тях. Ако тя не го е знаела — за какво да го измисля? II ако беше го измислила — как така да съвпадне с разкопките в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска44? Защо да приемаме с охота и без доказателства унизителното и грозно твърдение, че всички софиянци са били вдървени от страх, а да затваряме упорито очи пред доказания факт за героичната, мъжествената проява на тези, които са го погребали с полагащите му се почести?

Пристъпваме към следващото възражение на проф. Ст. Михайлов — напиването на стражата. ..Напипаното на стражата, и то с вино (пише Ст. Михайлов), е най-невероятното от всичко... Сцената с напиването на стражата е направо несериозна и прави несериозен целия разказ на дъщерята."
Какво мисли проф. Михайлов — че турците никога не са пили вино? Ако не вярва, че са пили, може да надникне в сборника „Ловеч и Ловчанско", кн. 3/1931 г., и по-специално в статията „Пътища в Ловчанско до Освобождението на България", където на стр. 92 може да прочете как надзирателят по възстановяването на Покрития мост в Ловеч през 1872 г. — Хаджи Юзбаши „ОБИЧАЛ ДА СИ ПОПИЙВА И ВИНОТО МУ СТОЯЛО, НАТОПЕНО В ЕДИН ТРАП КРАЙ РЕКАТА".
За да отрече докрай разказа на Анастасия Бокова, а заедно с това н становището на проф. Гяуров, че откритият в олтара на „Св. Петка" скелет № 95 може да е на Левски, проф. Ст. Михайлов премества едни кавички вляво през една дума и променя по този начин коренно смисъла на казаното.
Ето какъв е случаят: В разказа на Бокова има следния пасаж: „С мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара „Св. Параскева Самарджийска" (става дума за бащата на Анастасия Бокова — Илия Джагаров, и Христо Хамбарков, които свалили Левски от бесилото и го погребали в олтара на „Св. Петка").
А ето какво пише Ст. Михайлов в кн. 3/1980 г. на сп. „София", ред 5-и отдолу нагоре:
„За отбелязване е и това, че Анастасия Бокова съоб- I щава, че погребението било извършено в „Стара св. Па- I раскева", а това е църквата, която се намира на бул. I „Ал. Стамболийски" и ул. „Цар Калоян" и която е дей- I ствително по-стара от „Св. Петка Самарджийска", по- I радн което е известна с името „Стара света Петка" I (или по гръцки Параскева). Така че дори в този леген- I дарен разказ всъщност не се визира „Св. Петка Самар- I джийска" (стр. 35, 36).
Едно е стара „Св. Параскева" — с кавички след-1 „стара", както е у Бокова, друго е „Стара света Пара- I скева" (у Михайлов) — с кавички пред „стара". С пре- I местването само на едни кавички през една дума наля- ] во археологът ни препраща от едната църква — Самар- джийската на. бул. „Г. Димитров", в съвсем друга — на ул. „Севастократор Калоян" и бул. „Ал. Стамболийски".
Последният удар, който се опитва да нанесе проф. Михайлов върху разказа на Бокова и авторите, които се позовават на него, е обвинението, че ИЛИЯ ДЖАГАРОВ, ТОЗИ ДОБЪР ПАТРИОТ, Е МЪЛЧАЛ ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО, КАТО САМО ПОД СЕКРЕТ Е ПОВЕРИЛ ТАЗИ ТАЙНА НА ЖЕНА СИ, КОЯТО, НА СВОЙ РЕД, ПРОДЪЛЖАВА ДА МЪЛЧИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НАРЕД. Трудно обяснимо е защо това толкова важно сведение се е превърнало в семейна тайна на Джагаровия род" — пише проф. Михайлов.
Археологът пренебрегва обстоятелството, че препо- гребването на Левски в олтара на църквата „Св. Петка" I едно светотатствено дело, извършено в нарушение както на светския, така и на църковния закон. В нарушение на светския, защото турските власти не са разрешавали, освен с предварителното съгласие, отдаването на религиозни почести на екзекутираните бунтовници, а светотатствено, защото олтарът е място неприкосновено. Ако след освобождението на България от османското владичество турският закон не е вече застрашавал тримата съучастници в препогребването на , Левски, църковният не се е променил. Поп Кръстю продължавал да свещенодействува и да носи отговорност, ако би се разкрило погребението в олтара. И въпреки това те, съучастниците, не са опазили тайната си и са я разказвали. Самият поп Кръстю Стоилов е разказвал на бащата на Петър Днмков, свещеник в църквата „Св. Неделя".
. „Той (баща ми) беше там до 1882 година — четем в спомените на П. Димков, — когато свещеникът на църквата „Св. Петка Сймарджийска", дето е сега пред ЦУМ, се разболява. Свещеникът се казваше поп Кръстю, болен на легло и му казва: Аз си заминавам, но ще знаеш следното: аз изповядах Левски и с помощта на двама от комитета го домъкнахме (трупа му) в църквата. Баба Мария, и тя знаеше тази работа. Тя беше на пост тука и ние бърже го заровихме в зида зад олтара. Към един часа през нощта го докарахме, а към четири-пет се съмва. Гръкоманите ще ии претрепят, ако узнаят. Единият от комитета, не помня как се казваше, но с чувала на гърба донесе трупа на Левски. Това разказал поп Кръстю на баща ми. Нямахме, казал, много време, изкопахме гроб 50—60 сантиметра и го заровихме набърже. Стана погребението, затъпкахме го, скрихме всичко." (В. „Литературен фронт" 18. II. 1982 г. „Левски е цяла България")
Никола Христов Бакърджиев — 109-годишен, жител на София, бул. „Хр. Ботев" №34, твърди: „Познавах се лично с Левски, пет пъти съм го прекарвал с лодка през Дунава... Дойдох в София през 1913 г. Интересувах се от гроба на В. Левски; узнах, че бил погребан в църквата „Се. Параскева Самарджийска". (Виж. Анкетата на проф. Хр. Гяуров, 31 юли 1956 г.)
Сведения за Васил Левски, дадени от Анна Иванова Мишкова, дъщеря на Спас Иванчев Ванков (дългогодишен окръжен съветник в гр. София), живущ на ул. „Григор Пърличев" № 5
Родена съм в гр. София. Моята прабаба по майчина линия се била родила в гр. Севлиево и е била близка сродница на Бачо Киро... Моят дядо (по майчина линия) Петър Величков е бил един от видните кожухари в гр. София; бил е и помощиик-кмет на София... От него съм слушала за обесването на Васил Левски, а също така, че той бил погребан в подземието на старата църква „Света Параскева Самарджийска". (Виж Анкетата на проф. Хр. Гяуров, 1956 г.)
Има и други сведения в същия смисъл, събрани по време на анкетата на проф. Хр. Гяуров през 1956 г., от които се разбира, че тайната за препогребването на В. Левски в „Св. Петка Самарджийска" е била доста добре известна, което означава, че съучастниците не са мълчали. Друг е въпросът, че не е имало кой да се заинтересува от онова, което са разказвали.
Не е ли факт, че на разказа на Мария поп Павлова, обнародван във в. „Мир" през 1937 г., никой не е обърнал внимание? Какво остана до речено-казано на четири очи от Илия Джагаров, този беден като църковна мишка с тридесет лева пенсия разсилен в Мировия съд.
Веднага искам да отбележа — току-що приведените разкази на П. Димков и разпитаните от проф. Гяуро® софиянци съвсем не са ни необходими за доказване на факта, че В. Левски е бил погребан в олтара на «Св. Петка" и затова няма да разискваме тяхната вероятност. Същото е и с разказа на Анастасия Бокова. Спокойно можем и без него, след като имаме блестящо потвърдения разказ на майката, и ако отделихме време за обсъждане разказа на дъщерята, то е, за да не се помисли, че избягваме слабите места в спора и, второ: за да докажем, че разказаното от Бокова е напълно възможно, все едно колко е то затлачено от неизбежните за подобни драматични случки художествени напластявания. Не е вярно, че Левски е „отвлечен" от бесилото — тука Бокова греши, но ваденето от гроб не звучи достатъчно героично за един подвиг, затова по-късният разказвач го е драматизирал и опоетизи- рал. Народът винагн проявява склонност към драмати- зиране на трагични събития, на героични образи и случки. Така се създават песните около Момчил юнак и Крали Марко, легендите за Вълчан войвода и Поп Мартин и се зараждат фантастичните слухове, че Филип Тотю имал криле, Ангел войвода — опашка, а Петко войвода „куршум не го фащал". Та нима тези „до- мислици" и красиви лъжи в биографията на тня хора са основание да отречем тяхното съществуване и подвизи?
Дълго време проф. Михайлов (както в публикацията от 1961 г., така и във втората, от 1980 г.) старателно избягва да споменава разказа на Мария поп Павлова- Джагарова, напада само разказа на дъщерята (Бокова). Не е трудно да се досетим, че това странно негово предпочитание към разказа на дъщерята се дължи на факта, че този на майката е необорим и особено след като се е и сбъднал. Подир статията на Г. Тахов обаче във в. „Пулс" от 21. I. 1980 г., в която Ст. Михайлов е упрекнат, че премълчава разказа на Мария Павлова, археологът прави едно изявление, което заслужава да се помести в някой учебник като пример за антилогп- ка. Това изявление гласи:
„Ако между това, което съобщава майката през 1937 година на Никола Станчев, автора на статията във в. „Мир", и онова, което разказва на проф. Хр. Гяуров към 1956 година дъщерята Анастасия Бокова, има несъответствия и дори противоречия, с това само се доказва, че ние имаме пълно основание да се съмняваме в достоверността и на двата разказа, въпреки претенцията на разказвачите, че предават вярно чутото от техния съпруг и баща Илия Джагаров.”

По-нататък Михайлов изяснява и противоречието между разказа на майката и дъщерята: майката твърдяла, че Левски е изровен от гроба при бесилката и погребан в олтара на църквата „Св. Петка", а дъщерята — че той бил свален от бесилото и погребан в „Св. Петка". Че противоречие има — това е факт, но го се отнася до подробностите, ала не и до основното — погребването на Левски в църквата IСв. Петка", в което и двата разказа са напълно еднакви. Даже да не бяха еднакви, може ли заради художествените гарнитури на по-късния разказ — на дъщерята Анастасия Бокова (от 1956 г.), да анулираме разказа на майката от 1936 година — I обратна сила? Това е абсолютен логически произвол. То е все едно заради една червива ябълка да отсечем цялото дърво.
Последен опит за „събаряне" на „обединения" разказ на майката и дъщерята Джагарови проф. Михайлов прави през 1982 г. в статията за Литфронт. Още в началото на тази статия четем, че „НАЙ-СИЛЕН КОЗ" на привържениците на версията, че Левски е погребан в църквата ,.Св. Петка Самарджийска" е „ЕДИН РАЗКАЗ НА МАРИЯ ДЖАГАРОВА И АНАСТАСИЯ БОКОВА, СЪОТВЕТНО МАЙКА И ДЪЩЕРЯ НА БОТЕ- ВИЯ ЧЕТНИК ИЛИЯ ЛАЗАРОВ ДЖАГАРОВ. ОЩЕ ПРЕЗ 1935 г. МАЙКАТА ПРИСТЪПВА ДАДЕНАТА „КЛЕТВА" И СЪОБЩАВА НА НИКОЛА СТАНЧЕВ ТОВА, КОЕТО ЧУЛА ОТ МЪЖА СИ ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ (Виж. в. „Мир".от 6. III. 1937 г.), А ДЪЩЕРЯТА, КОЯТО СЪЩО СЕ „КЛЕЛА" ДА НЕ ИЗДАДЕ НИКОМУ ТАЙНАТА, ВСЕ ПАК Я РАЗКРИВА НА ПРОФ. ГЯУРОВ през 1956 г. (Виж сп. „Духовна култура, 1959, кн. 2, стр. 30-31). ТЪЙ КАТО МАЙКАТА И ДЪЩЕРЯТА ТВЪРДЯТ „ПОД КЛЕТВА", ЧЕ ПРЕДАВАТ ВЯРНО ДУМИТЕ НА ИЛИЯ ДЖАГАРОВ, ТО ЛОГИЧНО Е В РАЗКАЗИТЕ ИМ ДА ИМА ПЪЛНО СЪВПАДЕНИЕ. В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ОБАЧЕ ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ТАКА."
(По-нататък Ст. Михайлов изтъква разликите в разказа на майката и дъщерята, за да направи своето заключение, че и двата са лъжовни.)
Прави силно, да не кажем — смайващо впечатление, че само в тези десет реда от първата страница на статията си проф. Михайлов допуща точно четири изопачавания
Ето ги подред:
Първо: Че обявява разказите на Мария поп Павлова и Анастасия Бокова за един разказ.
Второ: В публикацията на Станчев от 6 март 1937 г. никъде не се споменава Мария поп Павлова—Джагарова да е давала някому клетва, че няма да разказва това, което е чула от мъжа си за гроба на Левски.
Трето: Никъде в та.зи публикация не е казано, че за препогребването на Левски в олтара на „Св. Петка" тя е узнала от мъжа си. Там изобщо не се споменава като участник в това дело мъжа й, нито собственото й участие, а само на Хр. Хамбарков.
Четвърто: Никъде в записания от проф. Хр. Гяуров по-късен разказ на Анастасия Бокова не се твърди, че тя се е „клела да не издаде никому тайната".
Приключвам с облекчение разискването на критическите бележки от проф. Михайлов срещу „обединения" разказ на майката и дъщерята Джагарови, така излишно обременени от противоречия и непростими за един учен цитатнически своеволия! Ще кажа в заключение, че няма нито едно обстоятелство нито в разказа на Мария поп Павлова, нито в по-късния разказ на Анастасия Бокова, което да отхвърля или да изключва основния факт: отвличането на тленните останки на Апостола и погребването им в олтара на църквата „Св. . Петка Самарджийска". Щастливото съвпадение на разказа на майката от 1936 г. с резултата от разкопките през 1956 г. доказа по един категоричен начин верността на този разказ и не оставя никакво съмнение, че на 30 и 31 май 1956 година в църквата „Св. Петка", вляво от олтара, е бил разкрит гробът на Левски с неговия скелет!
Категоричен — повтарям, — защото съвпадението е Установен факт, който не може да бъде обяснен по никакъв друг начин, освен че Мария поп Павлова е знаела истината и е казала истината. . Съществуват и лруги съвпадения, които ни преуве- ряват в казаното от Мария поп Павлова. Оказа се, че Христо Хамбарков не е измислено лице; той е бил наистина клисар на църквата „Св. Петка", съсед на свещеник Павел Димитров (поп Павел), бащата на Мария поп Павлова; поп Кръстю, за когото се говори в спомените на Анастасия Бокова и на Петър Димков, през 1873 год. е бил свещеник в църквата „Св. Петка" (пълното му име е свещ. Кръстю Стоилов). Оказа се при анкетата на Гяуров, че и Хамбарков, и свещ. Кръстю Стоилов имат в София живи наследници.
Синът на Христо Хамбарков разказва пред проф. Гяуров за баща си: „Роден съм в гр. София. Сега съм на 82 години. Баща ми Христо Коцев Хамбаров беше папукчня. И той е бил роден в гр. София, от родители софиянци — кореняци. Имаше първоначално къща на улица „Борис I" и ъгъла на улица „Ал. Стамболий« ски". След регулацията на гр. София си направи къща на улица „Средна гора" № 57, при кръчмата „Сив кон". През време на бомбардировките на гр. София падна бомба върху къщата и я разруши. В тази къща живеех и аз; бях затрупан при падането на бомбата, а сестра ми бе убита.
Като е работил своя занаят, баща ми е ходел нощно време в църквата „Св. Архангел" (намираща се близо до църквата „Св. Неделя"), за да прави свещи за църквата. В църквата „Св. Архангел" е ходел и Васил Левски, дяконът, както го наричаше баща ми. С Васил Левски баща ми се е познавал добре. .След като Васил Левски бил хванат и осъден на обесване, баща ми присъствувал със свещеника при изповядването му. Не си спомням името на свещеника, който го I изповядал в конака. Знам това, че този свещеник, както казваше баща ми, не е присъствувал при обесването на Васил Левски, при обесването присъствувал друг свещеник, чието име не помня. При обесването на Васил Левски присъствувал и баща ми. Не си спомням какво е станало с тялото на Васил Левски." (Проф. Хр. Гяуров, „Гробът на В. Левски", сп. ДУ' ховна култура, кн. 2/1959 г.)
А ето какво пише проф. Гяуров за свещ. Кръстю Стоилов:
„Сведения за времето през турското робство, когато Кръстю Стоилов е бил свещеник, намерихме в книгатана професор Петър Динеков „София през XIX век до освобождението на България", София, 1937 г. На стр. 289 той дава сведения за следната книга: „Наруч- на свещеническа книга. Превели и издали: Зиновий П. Петров и Иордан С. Наумов. В Белград. В Печатницата на Н. Стефанович и съдр. 1874 г." Между имената на спомоществователите на тази книга, посочени от проф. П. Динеков, стои и името на „поп Кръстю": „Н. в. пр. св. Софийски Мелетий — 100 кн.; п. Янаки; п. Павел; п. Георгий; п. Кръстю; п. Стефан..." (стр. 289). Поп Янаки (Тризлинцев), както се вижда от писмените сведения на неговия сии д-р Владимир Янакиев Тризлинцев, е бил ръкоположен за свещеник в 1869 г. от нишавския митрополит Партений.
Трябва да се счита като документално доказано, че свещеник Кръстю Стоилов е бил свещеник през 1874 г., тъй като той е отбелязан като спомоществовател на гореспоменатата книга, напечатана в 1874 г. Оттук с голяма сигурност може да се заключи, че той е бил свещеник и по-рано, именно през 1873 година, когато Васил Левски е бил обесен."
Не е възможно да се сглобят толкова много лица, имена, дати и събития, за да се свържат те с разказа на Мария поп Павлова, ако в основата си той не отговаря на историческата истина. Не можеше да бъде убедително свързан той и с останалите показания в анкетата на проф. Хр. Гяуров.
Няма съмнение, след всички тези свидетелства — човекът, за когото с най-голяма сигурност може да се твърди, че е участвувал в препогребването на Васил Левски, е на първо място софийският папукчия и чизмар ХРИСТО ХАМБАРКОВ (ХАМБАРОВ), клисар на църквата „Св. Петка Самарджийска".
Мария Павлова споменава само неговото име, но очевидно препогребването на Апостола не е могло да бъде извършено без знанието, съгласието и съдействието на свещеника при църквата Кръстю Стоилов. (Петър Димков споменава още, че „баба Мария пазела отвън, докато заравяли тялото на Левски в зида зад олтара", което ни обяснява откъде другаде може да е знаела тя, освен от баща си поп Павел и мъжа си Илия Джагаров, за препогребването на Левски.)
Дъщерята на Мария Павлова Я АНАСТАСИЯ БО-
КОВА, твърди, че помощникът на Христо Хамбарков в препогребването на Левски е баща й Илия Лазаров Джагаров. Интересно, че самата Мария, съпругата на Джагаров, не споменава за това.
Според в. „Юнак", където е поместена в брой 39 и 40 от 13 декември 1899 год. биографията на поборника Илия Джагаров, четем, че той е роден на 13 април 1843 г., а през 1862 г., вече 19-годишен младеж, за- бягва в Плевен. Оттам — след едно сбиване, търси убежище във Влашко, през 1868 г. насмалко да постъпи в четата на Хаджи Димитър, но се разболява. През 1870 г. отива в Букурещ, престоява там до 1872 г. и заминава за гр. Фокшан (Молдавия). През пролетта на 1876 г. отново се връща в Букурещ и преминава в България заедно с четата на Ботев (17 май 1876 год.).
Приведохме тези биографични данни, защото ако им се доверим, ще излезе, че от 1862 до 1876 г. Джагаров не се е връщал в България, но се оказва, че не е така, ако се съди по факта, че най-големият син на Джагаров от брака му с Мария поп Павлова, Трайко, е роден на 9 декември 1877 година (кръщелното свидетелство се пази у дъщеря му Ана Илиева-Апостолова, ул. „Вл. Поптомов" № 23, София). Преди Трайко, Мария и Илия Джагарови са имали две други, починали наскоро след раждането им деца, затова и кръстили третото Трайко, за да се задържи. Двете предишни деца явно не са били заченати и родени преди 1862 година, когато Илия е бил още на 18 години, а Мария Павлова на 12. Това е станало по-късно и то е доказателство, че между 1862 и 1876 г. Джагаров се е връщал в София, женил се е, имал е и деца от Мария, така че напълно е възможно да си е бил в София и през февруари 1873 година и- да е участвувал в препогребването на Левски заедно със своя съсед Христо Хамбарков.
Синът на ХРИСТО ХАМБАРКОВ - Панайот Христов Коцев, е роден през 1874 г. От това може да се направи изводът, че бащата Хамбарков е бил вече за- домен, млад и в силата си мъж. Обстоятелството, че В. Левски, „когато е бивал в София, е ходил няколко пъти в църквата „Св. Архангел" и даже спал в ЦЪЙ| ковната килия", където Хамбарков приготовлявал све- щи, се споменава и в разказа на софийския гражданин Станислав Манолов Лазаров, син на известния Даскал Манол, на когото има наречена улица в София. (Виж Анкетата на проф. Гяуров, 1956 г.)
От снимката на Христо Хамбарков (фиг. № 15 от приложението) ни гледа мъж с набъбнали под ризата плещи и с юнашки подсукани мустаци. Погледът му е остър; ниското калпаче — накрехнато; мускулестият му врат говори за голяма физическа сила.
Неизвестно кога е починал доблестният софийски чизмар Христо Хамбарков, чийто подвиг останал, току- речи, в пълна неизвестност чак до 1937 година, когато се разкрива участието му в погребването на Левски.
Вероятният съучастник на Христо Хамбарков е ИЛИЯ ЛАЗАРОВ ДЖАГАРОВ. Подир разпръскването на Ботевата чета през май 1876 г. той успява да се добере до родното си село, сваля четнишката униформа и се прибира у дома си, но го забелязва неговият съселянин Мито Каймакчийски и го предава на софийските власти. До вечерта Илия е арестуван, след това съден, осъден на смърт, но бил освободен от някаква извънредна комисия и оцелял. Награден с орден за храброст по време на Сръбско-българската война през 1885 г., в която участвува като доброволец. Имал е поборническа пенсия от тридесет лева, работел като раз- силен в съда и поддържал даром канцеларията на Поборническото дружество в София. Бил в настоятелството на църквата „Св. Петка Самарджийска", където свещенодействувал неговият тъст поп Павел Димитров. Илия Джагаров починал през 1902 година на 59 години от пневмония. Според неговите близки на младини той бил „здрав и силен селянин"; това се вижда и от портрета му — мъж с мускулесто телосложение (фиг. № 17 от приложението).
Христо Хамбарков добре го е познавал, за да избере тъкмо него за съучастник в отвличането на обесения Левски. Двамата, изглежда, са се сменяли при носенето на чувала с тялото на Апостола. Вижда се от показанията на Александра Харитонова пред проф. Гяуров, че те са се отбили в къщата на някаква баба до Църквата „Св. София" да починат, а още по-вероят- Ц — да съблекат и измият, според обичая, тялото на обесения. (Виж Анкетата на проф. Хр. Гяуров от 1956 г.)

СВЕЩЕНИК КРЪСТЮ СТОИЛОВ като млад чира- кувал в занаята папукчнйство, провъзгласен бил за майстор, държал за известно време собствено дюкянче до църквата „Св. Георги", а по-късно, поради проявеното от него ученолюбив, папукчийският еснаф го праща да се учи в Духовната семинария — Кюстендил. Ръкоположен бил за дякон в Пирот, а по-късно и за свещеник в Кюстендил, след което се установява (от 1871 г.) като втори свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска". Внукът на поп Кръстю Стоилов чувал от майка си — Райна поп Кръстева, че дядо му е участвувал през 1873 г. „като свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска" в погребването на Васил Левски в олтара на същата църква". (Биографични бележки за поп Кръстю Стоилов от Кръстю Христов Костов, негов внук, от София, ул. „Р. Жинзифов" № 28.)
Според Анна Иванова, разпитвана от Г. Тахов (в. „Литературен фронт" от 25 март 1982 г.), свещ. Кръстю Стоилов държал у себе си портрет на В. Левски и говорел за Апостола, че е погребан в подземието на старата църква „Св. Параскева Самарджийска". Починал през 1911 година. (Фнг. 16 от приложението.)
Две пуми и за МАРИЯ ПОП ПАВЛОВА-ДЖАГА- РОВА, съпругата на Илия Лазаров. Тя I дъщеря на главнил свещеник при църквата „Св. Петка" — поп Павел Димитров (под Павле), чието име намираме сред спомоществователите на „Научна свещеническа книга", издадена 1874 г., редом с името на поп Кръстю Стоилов. Той е бил човек с възрожденски дух и родолюбива душа, едни от верните съмишленици на В. Левски, обесен от турските власти в София малко преди влизането в града на руските освободителни войски. Мария, дъщеря му, е родена през 1850 год. и свършва земния си път на 12. II. 1936 г. на 86 години. Преди смъртта си тя успява да разкаже на Н. Станчев историята с погребването на Апостола и така документира за поколението едно много значително и знаменателно В пашата история събитие. Ако не беше този разказ, нямаше да имаме най-яркото и най-потвърденото свидетелство, че Левски е бил погребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска". (Виж образа и на фиг. Ц 18 от приложението.)
А сега да обобшим всички
ПРЕКИ И КОСВЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА И ФАКТИ, ЧЕ ЛЕВСКИ Е ПРЕПОГРЕБАН В ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРЛЖИЙСКА"
Няма съмнение — заравянето на Апостола в гробището за престъпници дава тласък за неговото препо- гребване в олтара на „Св. Петка". Това се доказва:
Първо: От спомените на Ал. Младенов, че на другата заран след обесването гробът на Левски е бил намерен разровен и празен.
Второ: От разказа на Мария Павлова, че Левски е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка".
Трето: От поразителното съвпадение между разказа на Мария Павлова и откриването на скелет Ш 95 преа май 1956 г., точно на указаното от пея място.
Четвърто: От Дневника на Джингов, където се удостоверява, че долните крайници на скелет № 95 (на Левски) са били намерени върху двете дупки от изгнили колове — необоримо доказателство, че покойникът е погребан СЛЕД СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА.
Пето: От факта, че погребването иа покойника е извършено след изгниването на коловете, което ни препраща към време, много по-късно от края на XIV век, когато е била построена „Св. Петка Самарджийска".
Шесто: Двете телени копчета, намерени „при краката" на скелет № 95, са пряко указание, че той може да е на Левски, като се знае, че Апостолът е бил обут в абени калцуни и. с потури, конто са се закопчавали тъкмо с такива телени копчета.
Седмо: Блестящо потвърден е извънредният и криминален характер на погребението, свързано със скелет № 95 (иа Левски), чрез изровената в античния зид Дупка, в която са били смсстени краката на покойника. (Това е второ категорично потвърждение и на факта, че погребването е станало след градежа на църквата!)
Осмо: Не са намерени в гробната яма на скелет Ц 95 никакви следи от ковчег, гробни вещи и „принадлежности", ямата е два пъти по-плитка за редовен гРоб, под силен наклон — все факти в подкрепа на спешния, необичайния, „криминалния" характер на извършеното погребение.
Девето: Погребението е в олтар, извършено в грубо нарушение на църковните канони. Такова място може да се отреди само иа много заслужили, обичани от народа хора, какъвто е случаят с Васил Левски.
Десето: Височината на покойника — 172 см, точно отговаря на „ръст среден", какъвто е бил ръстът на Левски според всички описания на неговия физически облик.
Единадесето: Че скелет № 95 е на Левски, се вижда от положението на главата, наклонена силно към лявото рамо, което напълно отговаря на положението на главата на обесения Левски — „наклонена към лявото рамо" (според описанието на Г. С. Потайников).
Апостолът е бил обесен около 8 часа сутринта, а на другата заран е бил вече препогребан, докато тялото му е било още вкочанено и главата си е останала обърната към лявото рамо.
Дванадесето: Останалите гробни находки в олтара на „Св. Петка" — Самотният череп и Обезглавеният, недвусмислено говорят за други, извънредни, тайни погребения на екзекутирани навярно от властта народни мъченици.
Изправени сме, както Г. Тахов по време на спора обяви, пред едно „конспиративно" гробище в центъра на София — в малкото олтарче на „Св. Петка Самар- джийска", което говори за родолгобието на българина и доказва ВИСОКОТО МУ ИСТОРИЧЕСКО ЧУВСТВО.
Голямото значение на този таен софийски пантеон на безсмъртните тепърва ще бъде по заслуга оценен.
КЪДЕ СЕ НАМИРАТ СЕГА КОСТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ?
Не ние поставяме този въпрос за пръв път. Поста- | вян е той многократно както в статиите на арх. Боб- чев, така и в статията на Н. Гайдаров, Ц Попов и I Хр. Йонков, и най-сетне — в публикациите на Г. Тахов. Поставян е и от Д. Бучински в неговата поредииа | от заявления, молби и изложения до различни научни
и други институции още през 1977 година! (Първото изложение на Бучински е от 4. IV. 1977 г., а последното - 1982 г.)
Какъв е отговорът на проф. Михайлов по този въпрос?
През 1961 г. той нищо не казва за костите. За пръв път прави изявление за тях през 1980 г. (кн. 3/80 г. на сп. „София", стр. 36): „Наистина този скелет (на Левски — б. м.) е най-добре запазеният в олтарното пространство, но само в смисъл, че е цялостно стигнал до нас и костите са му налице!'
Не се разбира кога са му били костите налице, дали когато скелетът е разкрит, или през 1980 година, когато е писана статията. Доста по-определено е обаче изказването на проф. Михайлов в статията, предназначена за „Литературен фронт" от 1982 г., в която четем: „Много се спекулира и с това къде са сега костите на набедения Левски. Най-напред трябва да кажа, че тези кости са така обезличени и разложени, че едва ли ще се окажат годни дори и за най-елементарните антропологически измервания, тъй като след тяхното вдигане по-цялостно се оказаха само едрите крайници и отчасти скелетът, а всичко останало напълно разложено и почти на прах. НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА ТЕ СА ПРИБРАНИ, както и всички останали кости, надлежно снабдени с полеви инвентарни номера, както следва." (Изброяват се по-нататък инвентарните номера на прибраните и съхранени скелетни находки, разкрити в олтара на „Св. Петка".)
Тези редове внушават почти пълна убеденост, че костите са прибрани, но това е само до следващата страница, където информацията на Ст. Михайлов за костите става съвсем друга:
" „На въпроса къде са костите сега отговор е дал писмено Д. Бучински, който доброволно бе се натоварил с някои технически задачи извън разкриването на стенописите. В една своя „Декларация" от 24 септември 1976 г. същият Д. Бучински съобщава: „Костите ги занесоха работниците с другарката М. Станчева в склада на Софийския градски музей — ул. „Екзарх Йосиф" II 14", а в един „Доклад до директора на Националния археологически музей" от 4 април 1977 г. същият заявява: „Костите от скелета ги занесе един работник
в мазето на сградата ла ул. „Екзарх Йосиф" № 12." II действително едни от материалите се носеха в Ар. хеологическия музей, а други в Музея за история на София. Складовите помещения на тези музеи обаче са в такова състояние, че е трудно да се намери търсен материал."
И така, позовавайки се на Д. Бучинскн, проф. Михайлов си измива ръцете и насочва търсенето на костите в Софийския градски музей, като предварително ни подготвя, че поради лошото състояние на складовете едва ли ще бъдат намерени. Пита се тогава: защо през 1980 г. археологът твърдеше, че „костите са налице"? Освен това не е ли носил той отговорността за съхранението на тези кости, та ги е оставил да се разнасят без негово знание и позволение, все едно къде и от кого? И се сърди на това отгоре проф. Михайлов, че се било „спекулирало" с костите и че се интересуват неговите опоненти где са те! Като че не е било в неговите задължения да опази тези кости.
Все едно: костите са били някъде отнесени. Но къде са ония 142 вързопчета, снабдени тъй прилежно от Г. Джингов с полеви инвентарни номера и съдържащи намерените при разкопките 142 предмета или колекции от предмети, сред тях и златни?
Отправих на 19 октомври 1984 г. писмено запитване до дирекцията на Археологическия институт и музеи при ЬАН къде са въпросните предмети, а и костите, разкрити в олтара на църквата „Св. Петка Самарджий- ека". Полученият отговор гласи:
„Г1о направената справка и издирвания във фондовете на Археологическия музей зав. фондовете др. Иван Сотиров докладва, че КОСТИТЕ, ВЕЩИТЕ И ПРЕДМЕТИТЕ ОТ РАЗКОПКИТЕ В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА", описани в дневника на Георги Джингов, НЕ СА ПОСТЪПИЛИ ВЪВ ФОНДОВЕТЕ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ...
При издирването във фотоархива на музея снимки от този обект също не са открити...
И няма друга документация в Архива на АИМ от „Св. Петка", освен дневника на Джингов."
(Писмото на АИМ е под № 111 от 11 февруари 1985 1
Отправих същото питане на 5 декември 1984 г. и Д° 130
Софийския градежи музей чрез Съвета за култура при Столичния градски народен съвет. Ето отговора на запитването:
„Описаните в представените ми от вас на 5 декември т. г. списъци на предмети, намерени при разкопките на църквата „Света Параскева Самарджийска", и фотографски снимки, направени при разкопки на същата църква, не се намират в Музея за история на София... В разкопките на тази църква не е участвувал служител на Музея за история на София. Така че както находките, така и документацията (фотографска и гра- фнчна) са прибрани в Археологическия музей."
(Писмото е от 6. XII. 1984 г. и е подписано от ст. н. с. Магдалина Станчева.)
Оказа се. че подобни отговори са вече давани във връзка с други запитвания: на 11 юни 1981 г., а също и на 30 август 1982 год. и всички те са подписани от ст. н. с. Магдалина Станчева, която по време на разкопките през 1956 г. е оглавявала Музея за история на София.
Тъжно, но факт — костите ги няма, а за черепа не става и дума. Какво означава това? То означава, че при липса на черепа няма да е възможна никаква ан- тронологическа експертиза. А само антропологическата експертиза върху черепа би имала смисъл, защото само в него и върху него могат да бъдат открити характерните за Левски белези. Имам предвид твърдението в протокола на Комисията от 23 юли 1885 г., че черепът на Левски може да бъде разпознат но „костта зад дясното ухо, разрушена от куршум, който го е пробил във време на нещастното негово сващанпе от турските власти". Правилно обръща внимание Р. Стоянова в своето библиографско изследване „За лобното място и гроба на Васил Левски", 1965 г., че това е погрешно, защото Левски не е бил ранен зад дясното, а в главата „до ухото в лявата страна" (според твърдението на Хр. Иванов Големия н Николчо Двяткоз, който е съпровождал Апостола до Къкрнна и е станал свидетел на разразилите се там събития.) Освен това трябва да се добави, че никак не е сигурно да е била засегната костта на черепа при това нараняване на Левски, затова като възможност за разузнаването на Левски остава само „строшеният на горната челюст зъб".
Сведенията за тоя зъб идват откъм Червен бряг. Там, в местния вестник „Червенобрежка трибуна" е публикуван спомен на Величка Лазарова Младенова в който се казва, че строшаването на зъба* станало при едно идване на Левски в Червен бряг в къщата на Лазар М. Ръжанов. Турците го подушили, обградили къщата, а Левски грабнал пушката на Ръжанов, която се пълнела с шомпол, но при пълненето шомполът се затегнал. Дяконът се опитал да го извади, но само си счупил зъба. Тогава той стрелял с шомпол. Пушката се пръснала, едва не убила Левски, но затова пък от страшния трясък „турците се изплашили и разбягали".
Това се твърди в спомена, ала не е за вярване, че опитният в боравенето с оръжие Левски ще се реши да гръмне, след като шомполът на пушката е бил в нейната цев. При запушена цев може да гръмне само дете, което не знае какво ще му се случи — а друго не може да се случи, освен пушката да се пръсне в ръцете на стрелеца и да го убие.
Единственият засега начин да се разпознае Левски, ако бе налице неговият череп, е един зъб, който се показвал навън и повдигал малко устната (вероятно горната му устна). Това сведение идва от показанията на издайннка даскал Иван Фурнаджиев по време на следствието по обира на хазната в Арабаконак. На въпроса „Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?" — даскал Иван отговаря най-прилежно:
— Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, | очите му са големи и пъстри.
(Виж „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, София, 1972 г., изд. на Нар. библиотека „Кирил и Методий", стр. 79.)
Друг е въпросът дали ще имаме случай този белег да ни послужи даже ако черепът е запазен, защото накт- се вижда от снимката на скелет № 95, той | повреден тъкмо в лицевата му част, включително горната и долната челюст. Освен това черепът е бил разнасян в чувал от един музей в друг (от Църковния до Археологическия и оттам — отново до църквата „Св. Петка"), та малко е за вярване да е нещо оцеляло от разрушените челюсти.

Да приключим с отговора на въпроса: Де са сега костите на Левски с показанията на другите съучастници и очевидци при разкопките в олтара на „Св! Петка" през 1956 г.
В статията си от 1959 г. в. „Духовна култура" проф. Гяуров твърди: „Костите и от двата скелета са запазени в Народния археологически музей в София." Видяхме, че не са там!
Димитър Бучински пише: „После узнах, че художникът на църковния музей Димитър Ризов е сложил един череп в чувал и го занесъл на проф. Хр. Гяуров. След това проф. Гяуров бил дал черепа на един служащ от митрополията, за да го върне в Народния археологически музей, но тъй като акад. Миятев бил наредил никой нищо да не взема от територията на гр. София, а всичко да се предава в Музея за история на гр. София, затова отнесли черепа, сложен в пакет, и го сложили в Самарджийската църква. Понеже Д. Ризов бил взел в чувала само един череп, то другият череп и обезглавеният скелет са бнлн сложени в дъсчения сандък, заедно с всичките кости от църквата." (Статия от Д. Бучински, предназначена за в. „Пулс" от 26 април 1981 г. неотпечатана.)
Димитър Бучински и арх. Сава Бобчев, съвместна писмена декларация от 23. III. 1979 г.:
„В края на 1978 г. заедно със скулптора Димитър Бучински ходихме в дома на художника Димитър Ризов (Возир) и той ни каза, че е прибрал костите на В. Левски през 1956 г., като ги е сложил в чувал и ги занесъл на проф. Хр. Гяуров. Каза също, че костите ги е взел Хр. Гяуров."
Димитър Ризов, художник, на служба в Църковния музей — София, известен под псевдонима ВОЗИР:
„И аз ги прибрах, костите, бяха поставени в гроба, както му е обстановката, прибрах ги в чувал и (ги занесох) на моя шеф, академик Гошев, който е директор, нали, в качеството на директор го питам какво трябва да се направи с тях. Трябва да е, казвам, духовно лице, тъй като е намерен при апсидата, според правилата на християнската църква. Сега... Тон, в тоя момент се заинтересува и проф. Гяуров, Гяуров. Проф. Гяуров ги изнесе. Събрах ги в един чувал, дадох ги на него и в последствие нататък"... (Докумен-
талеи филм „Легенда за Левски* — 16 юли 1980 г.)
Какво е станало „нататък" с чувала, в който Д. рИв зов е разнасял костите наистина?
Отговаря Бучински:
„Какво е станало по-нататък със скелета — не зная.: След известно време отидох в църквата и видях, щ скелета го няма. Попитах работниците къде е скелета. I Един ми каза, че дошъл човек с чувал и докато археолозите се лутали негде, той сложил костите (в чувала) и ги занесъл в посока на Църковно-историческия музеи на пл. „Ленин". В края на 1978 г. се узна, че скелета го взел Димитър Ризов (Возир), художник з църковния музей, и го предал на проф. Хр. Гяуров. А черепът и вторият скелет от олтара си стояха в църквата, сложени в сандък." (Стр. 23 от Изложението на Бучински до АИМ, 22. XII. 1976 г.)
Кръгът се затваря — костите ги няма. Излишно е да се въртим в този омагьосан кръг и все пак, нека да видим какво е казал Д. Ризов, когато са го разпитвали у дома му арх. С. Бобчев и Д. Бучински:
„Аз ги прибрах (отговорил Ризов) и попитах акад. Ив. Гошев какво да правя с тях. Отвърна ми: ..Щом са на Левски, трябва да се запазят, но защо да ги съхраняваме ние?" Събрах ги в един чувал и ги върнах.14
Къде?
Пак да чуем Бучински:
„През 1956 г. в началото на юни бай Григор (без никой да го пита) ми каза, че от Митрополията в София, която çe намира на ул. „Калоян", слугата на Митрополията донесъл в Археологическия музей на бул. „Стамболийски" № 2 костите на В. Левски, но бай Григор (служащ в Археологическия музей) не ги приел, като му съобщил, че Кръстю Миятев бил ка- Ш| нищо да не се взема изкопано из територията на гр. София, а всичко да се предава в Градския софийски музеи. Тогава слугата на Митрополията отнесъл костите в църквата срещу ЦУМ и там ги оставил в един голям сандък. (Прислужникът на Митрополията се казва Спас.)"
При този мъничък хаос от тъжни и вече безполезни възпоминания може да се начертае следната по-опре- делена картина. Идва художникът на Църковния музей Димитър Ризов Щ по собствена инициатива или по нареждане — не е известно, използува залисията на археолозите, слага в чувал костите на Левски (неизвестно дали всичко, или само черепа) и ги занася в Църковния музей при своя началник акад. Ив. Го- шев. Благоразумният академик се досеща, че може да има неприятности с тези прославени кости и отказва да ги приеме. Дава съвет да се занесат 1 Археологическия музей. Там. при акад. Гошев, вероятно не случайно, е и проф. Гяуров и Ризов предава на него чувала с костите на Левски. След това чувалът неочаквано се озовава в ръцете на прислужника на Митрополията Спас, който ги занася в Археологическия музей, но там неговият колега, прислужникът бай Григор, заявява от името на академик Миятев, че не може да ги приеме и Спас с пакет в ръка (вероятно има се предвид чувалът с черепа) отива в църквата Хв. Петка" и ги оставя там.
Спас ги оставя и си заминава. От костите подир това — ни вест, ни кост, до изявлението на проф. Михайлов, който ни уверяваше през 1982 год., че костите, съответно номерирани и пр., са налице, макар и не съвсем годии за експертиза.
А сега да разгледаме причините за изгубването Ц костите.
Нека отнапред да кажа: не на мен се пада задължението, нито частта да търся някому за иещо отговорност — съществуват с подобно предназиаченне обществени и държавни институции, моята задача в случая е само да обсъдя
НЯКОИ ФАКТИ ПО ИЗЧЕЗВАНЕТО НА КОСТИТЕ
Първо да видим, докато костите не са били още попаднали в чувала на Ризов, кон са знаели, че те може да са на Васил Левски.
Веднага можем да отговорим: ЗНАЕЛИ СА ВСИЧКИ! Знаели са чрез в. „Труд" от 17 май 1956 г., където на първа страница с черни букви е била обнарод- вана редакционна статия под заглавие: »Проучвания около църквата „Св. Параскева" в центъра. Ще се от крият ли КОСТИТЕ НА ЛЕВСКИ?" Тази публикация започва така:
„Дълбока скръб покрусила сърцата на нашия на- род, когато бил обесен Васил Левски, и за да не се гаврят поробителите с костите му, честни българи разкопали гроба и тайно го пренесли другаде. Но къде? Неизвестно. Клетва си дали те да не откриват тайната на никого, да я пазят като най-свято нещо. . гЯ
Преди да умре един от тях, може би на когото е било поръчано, или пък е останал последен, поверил под клетва тайната на свой най-близък човек — от своя страна, той пък под клетва я поверил на друг и така тя стигнала до наши дни. И после се разправя, че костите на великия Апостол, тъй като бил дякон, са пренесени в малката църквица „Св. Параскева" („Св. Петка Самарджийска"), намираща се в центъра на София.
Това е легендата, но дали не е възможно да бъде истина?
Във връзка с оформянето на площада от няколко дни са започнали разкопки около малката църквица от Археологическия музей под ръководството на н. с. Стамен Михайлов. Разкопките имат цел да установят откога датира този паметник...
Тия дни ще почне разкопаването на самия под до основите и там именно, в западната част, където е било преддверието или пък в източната, където е ОЛТАРЪТ, СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СА ЗАКОПАНИ КОСТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ."
И тъй: девет дни след започването на разкопките и тринадесет дни преди откриването на скелет № 95 цяла София и цяла България са предупредени, тъй че по-уместно е да се задава не въпросът КОИ Е ЗНАЕЛ, А КОИ НЕ Е ЗНАЕЛ, че в олтара на „Св. Петка" може да е гробът на Левски.
И все пак възможно е тъкмо участниците в разкопките да са пропуснали статията във в. „Труд", затова нека да проследим кои от тях са били запознати със становището на проф. Гяуров, че гробът на Левски | I »Св. Петка",
Знае на първо място самият проф. Михайлов, и той не го отрича. Не веднъж, а три пъти той потвърждава публично, че проф. Гяуров го е запознал със своята „теза". „Това свое схващане проф. Гяуров ни изложи още през 1956 год., когато с арх. Бобчев провеждахме разкопките в споменатата църква." (Изложение до Радио София от 28. II. 1980 г.)
Запознаването на проф. Михайлов със схващането на проф. Гяуров е станало значи още по време на разкопките.
„Аз, тъй като бях напълно убеден, и сега съм убеден (че това не е скелетът на Левски — б. м.), аз не отдавах това значение, което сега се отдава на този въпрос, и продължавам да съм твърдо убеден, че това е една — смея да кажа силната дума — мистификация" — продължава проф. Михайлов своето обяснение по въпроса в документалния филм „Легенда за Левски".
Трето изказване на проф. Михайлов:
„Др. Бучински твърди, че не било дадена възможност да се обнародват тези данни, за които сега се вдига шум. Нищо подобно, в 1956 г. проф. Гяуров, КОЙТО ИДВА НА МЯСТО И СПОДЕЛИ С МЕН, и тогава нито другарят Бобчев, нито другарят Бучински каза(ха нещо, за да защитят това становище, те мълчаха до ден днешен." (Стенограма от „кръглата маса" в „Работническо дело" от 10. II. 1981 г.)
А сега думата на арх. Бобчев:
„.. .След няколко дни дойде при мене проф. Гяуров и каза: „Вие сте открили гроба на Левски." През това време костите бяха изчезнали." („Кръгла маса" — „Работническо дело".) Навярно след думите на Гяуров арх. Бобчев записва в своя Дневник на разкопките — след пасажа за намереното в гробната яма на скелет № 95 телено копче — думите: „Костите на Апостола (?)".
Третият, който научава схващането на проф. Гяуров за скелет № 95, е антропологът д-р Петър Боев от Института по морфология при БАН. Ето неговите думи преД „кръглата маса": „Действително аз бях информиран от проф. Гяуров, с когото бях много добър познат и тон ме беше помолил да проуча този въпрос, (но) аз казах, че трябва да бъда поканен. Искам да кажа, че не съм бил поканен при откриването на този скелет."
Не бил поканен, но е знаел, че скелет № 95 може ла е на Левски, въпреки това д-р Боев се въздържа да отиде нелокален и от просто любопитство да разгледа черепа на една българска знаменитост, находка, каквато не се случва всеки ден или през ден.

По-нататък?
По-нататък неуморимият проф. Гяуров започва да прави анкета, за да убеди археолозите, че тая работа с костите на Левски е сериозна и попада при акад. Миятев, който го посъветвал да изложи писмено своето „схващане". Научава значи и директорът на Археологическия институт и музеи акад. Кръстю Миятев. (Виж писмо на Хр. Гяуров от 6. VIII. 1956 г. до протойерей Христо Димитров в Карлово.) В писмото е писано: „Професор академик Кръстю Миятев ме помоли да напечатам събраните от мене документи и написаното от мене за гроба на Васил Левски, за да се има това предвид, и пр."
Акад. Миятев е чел и самите документи.
Прочел ги и главният архитект на София Данко Митов, комуто пък епископ Партений (от Синода) предал написаната и размножена на циклостил „ръкописна творба на проф. Христо Гяуров".
Материалите от анкетата на проф. Гяуров били изискани в Института „Ботев—Левски" с директор (по онуй време) биографа на Левски проф. Иван Унджиев. И така — |схващането" на проф. Гяуров става известно п на проф. Иван Унджиев.
Уредничката на Софийския градски музей по това време ст. н. с. Магдалина Станчева не е дала досега знак кога е научила, като изключим изказването и пред една комисия, че проф. Гяуров се бил „намесил два пъти по въпроса за Левски, веднъж при разкопките през 1952 година и втори път — при разкопките на „Св. Петка Самарджийска" през 1956 г." С други думи за „схващането" па проф. Гяуров, че са намерени костите на Левскн, е знаела и ръководителката (уредничката) на новосъздадения Музей за история на гр. София, археоложката Магдалина Станчева. Ако се не лъжа, на М. Станчева принадлежи изказ- че всички кости, открити по време на разкопките, били изпращани в пакети в Института на д-р П. Боев, но когато тя попитала веднъж какво става с тези кости, лаборантката на д-р Боев отговорила: поради това че мишки са изяли опаковките, костите били разбъркани и не „ставали за работа". Ето по тази причина М. Станчева смятала, че връзката гроб—църква не съществува.
(Става дума за гроба на Левски и църквата, в която | бил намерен той.)
Не се хващам за това изказване, за да твърдя, че костите на Левски са пропаднали в изгризаните от мишките чували в Института на д-р Боев, отбелязвам го само като становище.
Ето така се очертава картината с костите на Левски; излиза, че всички, които са могли нещо да предприемат, всички, които е трябвало нещо да предприемат, за да бъдат костите запазени — са били своевременно уведомени: прекият ръководител на разкопките проф. Стамен Михайлов, неговият началник академик Кръстю Миятев, уредничката на Музея на гр. София ст. н. сътрудник Магдалина Станчева и директорът на Института „Ботев—Левски" проф. Иван Унджиев. На всички тях е било в преките им задължения да се погрижат за костите, независимо дали процентът от вероятност да са на Левски е бил 99, или само 1 на сто!
Не обсъждам тяхното поведение, а просто извърших една регистрация на запазените от зъба на времето документално установени данни, свързани с отговорността за съхраняването или за пропилява нето на костите.
Някои от знаещите са се доверили н предоверилн на представителя на археологическата наука (проф. Михайлов) и така с общи усилия, кое с действие, кое с бездействие и противодействие, се стигна до печалния факт да изчезнат дълго търсените кости на апостола на свободата Васил Левски, след като са били | ръцете ни.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
„Обстоятелството, че гробът на Апостола остана неизвестен, не може да се обясни само с условията на робската действителност, нито със събитията, които погълнаха вниманието ни след Освобождението. Значителен дял на вина се пада и на слабото историческо чувство на народа, което при продължителността на робската неволя обаче не би могло да бъде и по-друго." (Ив. Унджиев, „Васил Левски" — биография, София, 1947 г.)
Връщаме се отново към обобщителното становище на покойния проф. Унджиев, защото сега вече можем да изречем с пълна убеденост, че тон не е бил прав: намерили са се българи с историческо и национално чувство да извършат препогребването на В. Левски и те са го разказали на своите близки, заедно с предупреждението: „да знаете, може да потрябва на историята".
Какво означава това?
То означава само едно — че робската неволя не е похабила историческото чувство на нашия народ! Странно е обаче защо същото историческо чувство не винаги са проявявали просветените негови чада и особено онези, които са знаели или са били поне предупредени, че в олтара на „Св. Петка" са намерени костите на националния герой Васил Левски. Те можеха да ги запазят, докато им дойде времето да бъдат осви- детелствувапи и отречени или благословени и признати от публицисти, археолози и историци, и положени където трябва в изпълнение завета на самия Левски — да се знае къде са му костите.
„ЗА ПАМЯТ НА ПОТОМСТВОТО, ЗА СЛАВА НЕГОВА"

Защо Археологическият институт, в лицето на акад. Кр. Миятев, който направи предложението до Комитета за култура църквата „Св. Петка Самарджийска" да бъде запазена, не направи и следващата малка стъпка, не, а стъпчица: да прибере костите, за които проф. Гяуров уверяваше, че са на Левски? А с какво да си обясним пълното мълчание и пълното бездействие на Института „Ботев—Левски"?
И понеже е дошло време да се каже, каквото има да се казва за този случай, а не само да примигваме от умиление пред научния авторитет на тоя или оня археолог, нека попитаме ръководителката на създадения около 1956 г. Музей на София, известната ар- хеоложка Магдалина Станчева, радетелката за опазване античните ценности на „подземна София", не знаеше ли тя становището на проф. Гяуров, че в олтара на „Св. Петка Самарджийска" е гробът на Левски? И не беше ли задължена като ръководителка на Музея на София да прибере костите за тяхното бъдещо освидетелствуване, а ги остави да хлопат от една порта на друга и да си търсят стопанина, когато стопанинът е бил и жив, н здрав, и отлично осведомен на кого са могли да бъдат те?
Не е ли вярно, че историческото чувство, което споменатите личности и институции проявиха в случая, се оказа много по-малко (да не кажа по-нищожно) от чувството на софийския обущар Христо Хамбарков? И от чувството на многобройните селяни от Софийско, които идват от време на време при църквата „Св. Петка Самарджийска" да сложат цвете — по силата на един исторически рефлекс, завещан им от предишното поколение?
Изчезнали костите — изчезнали. Но и без тях е могло нещо да се направи — имаше основания достатъчни. По време на дискусията в печата видяхме, че възниква идеята да се постави една табелка във възобновената „Света Петка Самарджийска", където да пише, че „според народната памет тук е погребан Левски".
Съществува документ, че Комитетът за култура, оглавяван по туй време от члена на Политбюро на ЦК на БКП Людмила Живкова, проявява примерно чувство за историзъм и възприема въпросната идея. Но мина-

ва време (документът е от 2 юли 1982 г.) и неотдавна, през 1984 г. пролетта, възобновената църква бе открита — неизвестно защо — без този скромен и много навременен надпис. Надпис не бе сложен и никаква следа няма сега, че в олтара й може да се е случило нешо и драматично, и героично, нещо важно за българската история, за националното самочувствие на българския народ.
Много важен въпрос, който е време -да се постави
Защо наистина не бе сложен надписът? Защо не бе зачетено тъй скромното и смислено предложение на многобройните защитници на тезата, че Левски е погребан там, след като с нищо не обвързваше то научната съвест на онези историци и археолози, които явно или тайно се опълчиха против въпросната теза?
Какво лошо може да има в това, какво страшно може да ни се случи от това? Какво рискуваме с един надпис, който с нищо не ангажира нито архео* лозите, нито историците? Този надпис не изисква нито нови средства за разкопки, нито промени във вече осъществените планове за възстановяване (реставрация) на църквата.

Причината за отхвърлянето на надписа е, струва ми се, че ние не всякога държим на своето, за разлика например от нашите съседи гърците, които не оставиха скала, изворче, пътека или дори дърво в своята земя, без да го свържат по някакъв начин с историята, митологията, преданията, легендите и въобще с „народната памет"! Спомнете си върбата на Платон край Атина, където знаменитият философ уж преподавал на своите ученици! Спомнете си пътеката при Термопилите, за която и сега най-сериозно се твърди, че е „същата", през която се промъкнали персий- ните, и това кара туристите да се вълнуват до сълзи. Трупат се на дълги живописни, разнородни и усърдни върволици да видят и да чуят, да пипнат. Време губят, фотографират, филмират, копират, записват, а подир това, като се върнат в своята родина, разнасят славата на съответната страна по четирите посоки на света.

Та нима всички тези кръщавки са ставали само след научни симпозиуми, експертизи и дискусии и след подпечатването на съответните табелки с щемпелчето на археологическия институт?
Пресен случай: откри се във Внргина, Гърция, преди години гробница; изказано беше предположението, че тя ще е на прочутия Филип Македонски. Изследванията продължават седма година, няма окончателно научно решение, обаче в Солунския археологически музей вече са изложени намерените в гробницата (в едно златни ковчеже) полуобгоренн кости, под категоричния надпис: „СКЕЛЕТЪТ НА ФИЛИП МАКЕДОНСКИ".
Така постъпват по-опитните ни съседи. А наши учени се изтрепаха да доказват, че Мадарският конник не е българска работа; отрекоха някои от тях, че славянското селище при Нови пазар е наистина славянско, оспориха надписа на Чъгурбиля Мостич, оспориха царския пръстен на Калоян и сетне (това бе върхът на самоотричането!) разтръбиха не само у нас, но и в чужбина, че дори Плиска, столицата на Първата наша държава, не е българска, а сварен от българите, византийски цял-целеничък град.
Ако се не лъжа, тъкмо проф. Стамен Михайлов беше застъпникът на тази лъженаучна теза и тон бе, който написа още през 1954 година, че „прабългарите не са донесли от своята прародина никаква монументална строителна традиция..."; че на мястото на Плиска е съществувал римски кастел, който е привлякъл вниманието на славяните, а сетне и на прабългарите с вече „създадените тук добри условия за живот" и те се настаняват, току-речи, на готово. (Виж Исторически преглед, бр. 4/1954 г.)
През 1960 г. проф. Михайлов отново повтаря коронното свое „откритие", че „Плиска нито е създадена от прабългарите, нито е изчезнала с тяхното претопяване в многобройната славянска маса". (Сп. „Археология", кн. 1/1960 г.)
Пак проф. Михайлов беше, който в пристъп на вн- зантофилия отрече изводите на археоложката Живка Въжарова, направени въз основа на разкопки в село Полина, Силистренско, че раннославянската култура Щ VI до края на VIII век след претопяването на славяни и българи между VIII и XI век преминава в славянобългарска. Той обяви, че „прабългарите не са променили хода на историята, нито облика на заварената от тях славянска култура, развиваща се върхи ОСНОВАТА НА БОГАТОТО ВИЗАНТИЙСКО НАСЛЕДСТВО".
(Все туй „византийско наследство" и все същата теза, че прабългарите не са имали отвъд Дунава развита собствена култура. Виж сп. „Археология" кн. 2/1965 1
Страстта към отрицания се проявява у проф. Михайлов, току-речи, при всеки по-значителен повод. Когато бе открит „Калояновият пръстен", пръв той излезе със становище, че това твърдение „не може да се подкрепи с нито един сериозен довод". За него дори надписът „Калоянов пръстен" не беше признат за довод. (В. „Вечерни новини", 25. VIII. 1973 г.). Намери какво да оспори проф. Михайлов и в погребението на Чъгурбиля Мостич и т. и., и т. н., но, слава богу, всичките му отрицания и особено свързаните с първата българска столица Плиска увиснаха във въздуха. Доказа се, че и Калояновият пръстен си е наистина на цар Калоян и влезе това в Историята на България, и ако сега припомням тези неща, то е, защото странната склонност към отрицание у проф. Михайлов, съчетана с неговата необуздана византофилия виждаме проявена в пълната й мощ и в случая с костите на В. Левски, които бяха обявени за „ранновизантийски".
Подобни „научни" пристрастия ни въвеждат понякога в активни заблуди и нанасят дълготрайни поражения както в археологическата, в историческата, тъй и в обществената сфера. Науките, и особено хуманитарните, каквито са историята и археологията, не могат да бъдат самоцелни. Те са неизбежно свързани с интересите и съдбата на народа, затова научният нихилизъм в това отношение е не по-малко опасен от преиграването в обратната посока. Всъщност археологията става пълноценна като наука едва когато надскочи елементарното описателство и чрез познанията за миналото започне да решава обществени задачи на настоящето и бъдещето.

Затова от нея се изисква да държи в центъра на своето внимание не най-любопитното, сензационното и екзотичното, а преди всичко нещата, отнасящи се до нас, до нашата сегашна и бъдеща съдба.
Банални истини! Известни, ще кажат някои археолози, навярно и някои историци, огорчени, че се одързостяват „отвън" да им припомнят тези до болка известни неща. Но ето, нещата уж известни, а дори явно несъстоятелното от научна гледна точка твърдение, че Плиска не е български град, не срещна цели три десетилетия обоснован отпор, за да се види, че някой се е разтревожил ако не от факта на отрицанието, поне от психологическите индикации (предзнаменования) на този факт.
Уточнявам: не казвам, че българските археолози и историци като цяло са изневерили на науката и на своите задължения — това, разбира се, не е така. Но как да си обясним търпимостта на това мнозинство към псевдонаучните експерименти на неколцина и специално към високомерното, а и нехайно отношение на тези неколцина, проявено при спора за костите и гроба на Левски?
Време е да се запитаме защо към античните, тракийски, римски и византийски старини ние проявяваме не само историческо чувство, но и археологическа страст, а към нашите — славянски, български и от по- сетнешната ни история разкрития — поглеждаме понякога с крайчеца само на едното си око?
Похвален е например ентусиазмът на археолозите и тяхното ревнителство към старините, когато се борят за опазването на римски и византийски находки и особено на римските мозайки. Спомнете си историята с Римската вила край Армира, Ивайловградско, и други подобни случаи, когато е спиран или дори отместван строежът на цели язовири, и то с цената на огромни материални щети, само и само да се спасят стотина квадратни метра римска мозайка.
През 1984 год. в Пловдив бе спряно строителството на всички подлези в централната част на града, за да бъдат съхранени разкритите на места римски калдъръми и мозайки. Вдигнаха се в защита на тези антични находки не само археолози, но и архитекти, развълнуваха се художниците. След този спонтанен изблик на любов към античното културно богатство плановете бяха анулирани, изготвиха се нови и строи
телството бе забавено с две години и оскъпено с два милиона лева.
Нека! Това проявление на ентусиазъм говори за отношението на българина към световните културни ценности. Една десета (не повече) да имаха родните археолози, на конто се падна честта да изровят костите на Левски, от въодушевлението, проявено например при опазването на римските калдъръми в София, това щеше да е достатъчно, за да е гробът на Левски в ред и костите му да са ма мястото си!
Едно-единствено нещо може да ни послужи за утеха след загубването на костите: то е, че не всичко е загубено. Един от археолозите, участвували в разкопките на „Св. Петка" — Г. Джингов, — ни е оставил блестящо научно описание, което ни дава сега възможност да възстановим археологическата обстановка и да докажем, че гробът на Левски е там, където през 1937 год. го Iпредрече" Мария поп Павлова—Джага- рова. Благодарение на това и на документацията, съхранена от покойния архитект Сава Бобчев и скулптора Димитър Бучински, днес можем със сигурност да кажем:
ГРОБЪТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е В ОЛТАРА НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИПСКА",
София, бул. „Георги Димитров" № 2. Бившата църква и олтарът й са същите, а сградата — отлично възстановена и „експонирана" като паметник на средновековното българско изкуство, може да бъде приспособена за ГРОБНИЦА НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Вярно, костите ги няма. Но разполагаме по една щастлива случайност с косата на Левски, която много добре ще замести физическото присъствие на изгубените кости в неговия саркофаг.
Ето кратката история на тази коса според разказа на Гина Кунчева, майката на Апостола:
„Беше на Великата събота (19 април 1864 год. — б. м. Н. X.), когато синът ми дякон Игнатий реши да се откаже от духовното си звание. Той ме повика в собата (стаята) и ми каза: „Мамо, мене ме призО' вава народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество; затуй аз не мога вече да изпълняоам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея..Тогава си свали расото и калимавката, па взе ножицата и отряза косата си и ми рече: „Мамо, вземи косата ми, та я крий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопян и непогребан." (Виж М. Ив. Марковски — Спомени и очерки нз българските революционни движения 1868—1877 г. — нови данни и документи — Вратца, 1902 год., стр. 159-160.)
Косата, която Левски дава на майка си, тя пази четиринадесет години и след това я предава на дъщеря си АНА, по мъж Андреева Начева, която пък след 29-годишно пазене я предава през 1907 г. в Министерството на просветата. Оттам необикновената реликва се озовава в Етнографския музей — София, а по-късно (през 1947 г.) в Националния военноисторическп музей, където грижливо се съхранява и до днес.
И така: няма съмнение — Левски се е досещал какъв ще му е краят и девет години преди своята гибел се е погрижил да улесни тези, които някога биха се наели да му направят гроб.
И наистина, вече е време да го има! След необоримите исторически и археологически доказателства, че той е препогребан в олтара па бившата църква „Св. Петка", единственото разумно, справедливо, всъщност — единственото възможно решение е тя да бъде обявена за негова гробница.
Може някой да възрази, че все пак нямаме оше пълната, стопроцентова сигурност, която щеше да дойде от пропуснатата антропологическа експертиза върху черепа на великия покойник. Все едно, експертизата не е могла да стане и вече не е възможно (видяхме по какви причини) да бъде извършена. Значи ли това, че заради двата процента несигурност ще пренебрегнем сигурните 98 процента и ще пропуснем завинаги случая да изпълним двукратния завет на великия революционер — гробът му да е в България н всеки да го знай?

БИБЛИОГРАФИЯ
I. Печатни
Н. Станчев, „Де са костите на Левски", в. „Мир", 6. III. 1937 |
Проф. Хр. Гяуров, „Гробът на Левски", сп. „Духовна култура"» кн. 2/1959 г.
Ст. Михайлов, „Църквата „Св. Петка Самарджйиска" в Софи«", Изследвания в памет на Карел Шкорпил, БАН—АИМ, Се* фия, 1961 г.
Арх. С. Бобчев и Е. Балтаджиян, „Къде е гробът на Левей"» сп. „София", кн. 11/1979 г.
■Н. Гайдаров, Хр. Иончев и Ж- Попов — „За гроба на Левски"» в. „Пуле", 18. XII. 1979 г.
Ст. Михайлов, „Открит ли е гробът на Левски — по следите на една хипотеза" — сп. „София", кн. 3/1980 г.
Ст. Михайлов, „Разкопки в „Св. Петка Саыарджибска", Па« метници на културата н музеи, кн. 1/1956 г.
Ст. Михайлов — сб. „София древна и млада", 1980 г.
Г. Тахов, „Де са костите на Левски", в. „Пуле", 17. II. 1981 к
Г. Тахов, „Тя каза истината", в. „Пулс", 10. III. 1981 г.
Ст. Михайлов, „За гроба на Левски — легенди н действнтел- пост", в. „Пуле", 21. IV. 1981 г.
Д. Бучинскн, „Открит ли е гробът на Левски", в. „Пулс", 10. III» 1981 г.
Г. Тахов, „Костите и „загадката" около тях", в. „Пуле", 19. V. 1981 г»
Г. Тахов — в. „Пуле", 21. I. 1980 г.
В. „Пуле", „За гроба на Васил Левски", ред. бележка от 9. VI. 1981 г.
П. Димков, „Левски е цяла България", в. „Литературен фронт"» 18. II. 1982 г.
Ц. Живков, „Левски е цяла България", в. „Литературен фронт"» 18. II. 1982 г.
Н. Гайдаров, „За гроба на Апостола", в. „Литературен фроит", 15. VII. 1982 г.
„Литературен фронт" — редакционна бележка от 15. VII: [Щ I Г. Тахов, „Народната памет за гроба на Апостола", в Лит
ратурен фронт", 25. III. 1982 г. ' " |В
Г. Тахов, „А може би. безучастие", в. „Пулс", 7. II. 1983 г. Ц. Живков, „И пак за гроба' на Апостола", в. „Литературен
фронт", 17. II. 1983 г. Ив. Унджиев, „Васил Левски", биография, С. 1947 г. Г. Я. Кирков, „Васил Левски (Дяконът)", Средец, 1882 г. 3. Стоянов, „Васил Левски (Дяконът)" — биография, 1883 г Р. Стоянова, „За лобното място и гроба на Васил Левски", сп.
Музеи в паметници на културата, кн. 3/1965 г. Ив. П. Кършовскн, „Васил Иванов Левски", в. „Юнак", год. I
бр. 6, от 6. II. 1898 г. Ив. Вазов — „София на 1880 година" — спомени, „Българска
сбирка", кн. 10/1905 г. Ст. Чилингиров, „Васил Левски", С., 1923 г. Т. Василъов, „Спомени за лица и събития", С. 1934 г. Ст. Заимов, „Васил Левски — дяконът", С. 1895 г. Ил. Бояджиев — „Тази прощална изповед на Апостола", в. „Учителско дело", 13. II. 1985 г. Хр. Ив. Големия, „Спомени", 1984 г.
П. М. Матеев, „За местопогребеиието на Левски", в. „Мир", 1. III. 1937 г.
Ст. Н. Коледаров, „Гробът и костите на Васил Левски намерени.",
I „Мир", 4. VIII. 1937 г. Ал. Бурмов, сп. „Отец Паисий", кн. 1 и 2 от 1936 г. Ст. Маринов, „Още някои спомени за Васил Левски", в. „Мир", '23. III. 1937 г.
Н Тп.чсв, „Къде е погребли апостолът Васил Левски", в. „Мир", 9. Ш. 1937 I
Турский наказателен закон — прев. Й. Чорапчнев, 1867 г., отд. II
ад.' ВВ
Д. К- Бурски, „Къде е погребан Левски", в. „Политика", 5. III. 1929 г.
Д. Тодоров, „Васил Левски", София, 1923 г. Т. Г. Влайкоп, „Вяснл Лсвски" — Къса биография, С. 1898 г. Ив. Велков, „Нови сведения за обесването на Левски", в. „Зора", I IV. 1938 Я
К. Николов, „Какво разказва за Левски друг негов съвременник ,
I „Слово", 5. III. 1938 I „Вестник на всстяиците", „Де е гробът на Апостола", 24. .!»• 1937 Щ
П. М. Матеев, „Жив свидетел за .Левски", в. „Мир", 18. III. 1937 I
П. Алексиев, „Лобното място на Левски", в „Мир", 2. Ш. 1937 г. Л. Дойчев, „Левски в светлина", 1943 г.
Арх. С. Бобчев, „Истини и заблуди", в. „Пуле", 28. IV. 1981 г. Д-р П. Боев, „Относно гроба на Апостола", в „Пуле", 26. V. 1981 г.
Д. Маринов, Избрани произведения, т. 11. Дим. Панчовски, „Още няколко факта*, в. „Пуле", 12. V. 1981 г. Петър Динеков, „София през XIX век до освобождението на България", София, 1937 г. „Ловеч и Ловчанско" — к«. 3/1931 г.
За Илия Лазаров (поборник), в. „Юнак", бр. 39 и 40, !3. XII. 1-839 г.
„Басил Левски и неговите сподвнжници пред турския съд", НБКМ, София, 1972 г.
В. „Труд", „Проучвания около църквпцата „Св. Параскева" в центъра. Ще се открият лн костите на Левски", 17. V. 1956 г.. Ст. Михайлов — Исторически преглед, бр. 4/1954 г. Ст. Михайлов — „Археология", кн. 1/1960 г. Ст. Михайлов — „Археология", кн. 2/1966 г. Ст. Михайлов, „Калояновият пръстен", в. „Вечерни новини", 25. VIII. 1937 г.

II. Архивни
Анкетата иа проф. Хр. Гяуров „За гроба на Левски", май—кщ|
1956 г. архив Институт „Ботев—Левски" „Легенда за Левски" филм на БТ, режисьор Ю. Жиров, излъчен
на 16. VIJ. 1980 г. - архив БТ Стенограма от „кръглата маса" — в. „Работническо дело", 10. И.
1981 г. — архив в. „Раб. дело" Ст. Михайлов — писмо до гл. редактор на в. „Пулс", 3. VI. 1981 г. — архив в. „Пулс" ' Ст. Михайлов, „Още веднъж за легендите и действителността", непубликувана статия за в. „Литературен фронт", III. 1982 г. Ст. Михайлов, „Открит ли е гробът На Левски" — изказване за
Радио София, 28. II. 1980 г. — архив Радио София Писмо № 93 на Соф. градски съвет от 15. II. 1879 г. — архив ВИМ
Протокол на Комисията по изграждане паметника на Васил Левски от 27. II. 1885 г. — архив ВИМ Постановление № 5 от 23. VII. 1885 г. на Комисията по изграждане паметника на В. Левски — архив ВИМ 3. Стоянов — архив — НБКМ БИА II А 8675 Д. К. Бурскп — писмо до Отделението за военни музен — София, 25. III. 1937 г. — архив ВИМ Ив. Войников, „Спомени на Марийка Сиркова" — 1936 г. — ОДА,
Ловеч, инв. № 825, опис Ni 1, арх. ед. 10 Д-р П. Стоянов. „Материали за историята на гр. Ловеч", ръкопис, НБКМ БИА II В 8308 Васил Бушаранов, писмо от 13. V. 1885 г„ НБКМ БИА II А 8876
М Пенчев, Ат. Новоселски — 1937 г. — архив ВИМ В. Шанов, писмо от 13. VIII. 1937 г. — архив ВИМ Г. Джнигов, Дневник за разкопките в църквата „Св. Петка Са- марджийска" май—юни 1956 г." — кол. № 2683, архив АИМ
я Бучински — Доклад до директора на Нац. археологически му- Щ зей, 4. IV. 1977 г. — архив АИМ
др*. С. Бобчев, „Дневник за разкопките в църквата „Св. Петка
✓ Самарджийска" — личен архив д.р Йорданов от Института по морфология при БАН — Антропо- логична експертиза на снимка № 6, 16. I. 1985 г. — АИМ д. Бучински, неотпечатана статия до в. „Пуле", 26. IV. 1981 г. д. Бучински, Изложение до директора на АИМ, 22. XII. 1978 г. — архив АИМ
Арх. С. Бобчев, скина от 12. VI. 1956 г. — личеи архив арх. Бобчев
Средновековна секция при АИМ — БАН, писыо № 885, 29. VI.
1981 г. — архив АИМ Биографични бележки за поп Кр. Стоилов от Кръстю Костов — ВИМ

ПРИЗНАТЕЛНОСТ
Настоящата книга едва ли щеше да излезе в този й вид и пълнота, без драгоценната помощ и съдействие на академик Ангел Балевски, който ми предостави за ползуване някои източници от архива на БАН. Редом с благодарността ми към него, изразявам признателност към арх. Сава Бобчев, публицистите Никола Гайдаров и Цанко Живков, скулптора Димитър Бучински и режисьора на филма „Легенда за Левски" Юри Жиров, които охотно ми разрешиха да ползувам техни скици, бележки, писма и пр., свързани със спора за гроба на Левски.
Трогателна беше постъпката и на проф. Димитър Панчовски, който им преотстъпи за първа публикация разказа на поп Тодор (изповедник на Левски) пред 3. Стоянов. Подобен е случаят и с архитект Никола Му- шанов, реставратора на църквата „Св. Петка Самар- джийскаЩ за широкия достъп до целия негов писмен и фотоархив.
Много ме задължиха със своята доброволна помощ при изготвянето на изобразителния материал—снимки, чертежи, скици, репродукции и пр. — арх. Лиляна Панайотова от Варненската окръжна проектантска организация, и арх. Камен Горанов от Варненския археологически музей, младият инж. Славейко Василев, и фотографите Иво Хаджимишев и Стоян Стойчев.
На моята незаменима сътрудничка Цена Цанева дължа многобройните справки, проверки и досадни преписвания на |Последните мигове и гроба на Васил Левски".

АВТОРЪТ

Оставя открит въпроса за снимките от книгата - къде да ги кача.
Дали тук в галерията или на сайт за снимки?

- Г-н Христов, наскоро излезе последната ви книга „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски”. Кое ви провокира да поставите отново на дневен ред тази спорна тема?

- Написал съм няколко книги за Николай Хайтов, така че бе съвсем естествено да се обърна към този проблем, на който авторът на „Диви разкази“ отдели двадесет години от своя живот. За него това беше кауза, а не обществена шумотевица с комерсиална цел. Още повече че въпросът къде е погребан Васил Левски не е самоцелен или некрофилски, а опира до нашето национално достойнство, до честта ни на българи и патриоти. Смятам, че дискусиите за местопогребването на Апостола са нужни и днес, защото паметта за Левски е нашето спасение от нравствения потоп на съвременния либерален капитализъм, избрал за идеал паричния свят, нехаещ и неуважаващ славата и достойнството на предците ни. В последна сметка проблемът с гроба на Апостола остава открит и тежи на съвестта ни. Все пак единственото нещо, което той е поискал за себе си, е: „Гробът да ми е в България и всякой да го знае“. Това негово предсмъртно желание често се премълчава или подминава, замъглявено с общи приказки от рода, че Левски е в нашите сърца, че откриването на гроба му е без значение и пр. нелепости.

- Знаем ли обаче как българите са се отнесли към Апостола след неговото обесване, ширят се различни версии?

- Това е и целта на тази книга. Тя проследява историята на полемиката и различните версии за гроба на Апостола. Стремил съм се да отговоря на три важни въпроса. Първо, как се е отнесъл българският народ към обесения Левски. Второ, вярно ли е обвинението, че гробът му е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нас, и последно – дали тленните му останки са били изоставени в гробищата за престъпници на София, или са се намерили сърцати и достойни българи, които да го погребат по християнски.

- Вие споделяте ли мнението, че гробът на Левски е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нашия народ?

- Не. Доказателство е непрестанният интерес към откриването гроба на Апостола, продължаващ вече над един век, без никакви признаци да утихне. Защото потребност човешка е да се „овеществи“ почитта ни към Левски, да се поднесе букетче цветя и да се запали свещ над гроба му.

- Покойният Николай Хайтов ревностно поддържаше тезата, че Апостола е бил препогребан в църквата “Св.Петка Самарджийска”, в центъра на София. То беше атакувано от археолога Стамен Михайлов, проучвал храма. Той обвини писателя в манипулация и лъжа, къде е истината в този спор?

- Хипотезата, че Васил Левски е откопан от „гробищата за престъпници“ в София и повторно погребан в „Св. Петка Самарджийска“ е лансирана основно през 30-те години на ХХ век. На 6 март 1937 г. в един от най-авторитетните по това време вестници „Мир“ излиза силно интригуващата и любопитна публикация на журналиста Никола Станчев под заглавие „Де са костите на Левски“. Тя е изградена върху сведенията, които му дава Мария поп Павлова – жена на Ботевия четник Илия Джагаров. В статията на Никола Станчев за първи път се посочва точно, ясно и конкретно къде е погребан Васил Левски: в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“. През втората половина на ХХ век тази версия става предмет на ожесточени полемики, в които се включват редица учени, публицисти, на родове ди, журналисти. Николай Х а й т о в придава на спора за гроба на Левски национален характер. В резултат на обширно разглеждане в системата на БАН се стига до решението пред църквата „Св. Петка Самарджийска“ да се постави паметна плоча с надпис: „Според редица данни тук през 1873 г. е бил погребан Апостола на свободата Васил Левски“. И до ден днешен няма такава плоча! Изявленията на проф. Стамен Михайлов са естествена самозащитна реакция. Но той така и не можа да даде смислен отговор на въпроса защо костите на скелет № 95 не са съхранени, при положение че се предполага и усилено се говори, че те биха могли да бъдат не на кого да е, а на Апостола. Този факт израз на престъпно нехайство и безотговорност ли е, или е умишлен. Да не влизам в повече подробности. Искам обаче да отбележа нещо важно, което поставя под съмнение тезата за „редовността“ на погребенията в църквата. Стамен Михайлов се е изтървал в публикацията си „Църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София“ от 1961 г. Там той твърди, че при разкопките първоначално е открит културен пласт, засипан с „пръст, наситена с късни материали – от последните години на турското робство“. Оттук нататък всякави негови изказвания, че погребенията в олтара на„Св. Петка Самарджийска“ са „по-стари от църквата“, че са „ранно византийс к и “ , че са на „възрастни индивиди“ и пр. са повече от съмнителни.

- По време на вашите проучвания открихте ли нови неоспорими доказателства в подкрепа на тезата на Хайтов?

- Тезата на Николай Хайтов, че Левски е повторно погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“, е най-логична и правдоподобна. Тя е изградена върху пълното засичане и съвпадение на историческите с археологическите факти. Логичната връзка тук е очевидна и в никакъв случай не е резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Не може да се отрече силата и аргументираността на неговата версия. Ако костите на скелет № 95 бяха запазени, а не захвърлени незнайно къде, и най-елементарната антропологична и морфологична експертиза (а сега и ДНК анализ) биха установили (дори само по двата горни зъба), че намереният в „Св. Петка Самарджийска“ скелет на мъж е на Васил Левски.

- Казвате, че установяването на гроба на Васил Левски е еднакво неудобно както за комунистите, така и за новоизлюпената след 1989 г. парламентар¬на демокрация, какви са аргументите ви?

- Фактите и настроенията в обществото. Видимо е, че независимо от различния контекст на дискусията за местопогребването на Апостола и в момента резултатът е един и същ, а спорът за гроба му отново е неуместен. Този път, защото паметта за Васил Левски - символът на българското родолюбие, е трудно съвместима с претопителния поход срещу националната ни идентичност, който се води от години у нас. Ето защо ние се нуждаем от нова дискусия днес, която да се противопостави на един от водещите процеси в посттоталитарното общество – този на дегероизацията на българската история.

bolgari.net/doc__ivailo_xristov:_grobyt_...vestta_ni-h-454.html