Гергьовден - Ден на плуга (Сабантуй)

Кумъкският писател Мурад Аджи имаше една теория ( www.adji.ru/book3.html), че свети Георги всъщност е бил "просветителя" на хуните Григорис (които той нарича "кипчаки"), който въвел християнството сред тях. Всъщност християнският Георги не е нито конник, нито воин, освен това според житието му той не убива змея, а го "покорява", което е типичната юдейска стратегия на опитомяването (т.е. превръщане в добитък - "гоим"). Змеят от друга страна символизира духовната традиция на хуните - колобърството.

Нашият Георги обаче изглежда е един стар герой, върху който е насложен образа на християнския светец. Подобна е ситуацията и в Кавказ, където е известен под имената Уастърджи (в Осетия), Уас-Герги (в Дигория), Геюрге (в Балкария), Джарган (в Дагестан) и т.н. За негова родина се посочва Грузия (Георгия или Гурджа на персийски) и досега носеща неговото име и наричана така от другите народи (автохтонното название на страната на самите грузинци е "Сакартвело"). Това позволява да го идентифицираме с героя Юрган (срвн. кумъкското Джарган) - потомъка на Аудан, който води преселението на кафските (кавказки) българи от Азербайджан (по-широко понятие от днешната страна страна, включващо части от дн. Грузия и Иран) към Азовско море според "Джагфар Тарихы":

"След смъртта на Аламир Султан (т.е. Александър Македонски )по време на похода в страната Ура или Атил, кафските (т.е. кавказки) българи започнали да служат на азербайджанските царе. (...) Но после, когато акаджирите се опитали с помоща на румците да си върнат властта над Кара-Саклан (т.е. Скития), царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил на служба българите. Сардарът (перс. глава, началник) на българите Юрган, бидейки потомък на Аудан и Боз-би (дъщерята на Александър), приел поканата и отишъл в Саклан с част от своите българи на брой 5000 тирме (юрти). Азак дал на българите земята между Темен (Тюменски п-в) и Българско море (Каспийско море), за което Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите" (стр. 313 в руското издание).

Явно името на Юрган е било просто уподобено на гръцкото "Георги" (подобно на германското име Юрген, което също съответствува на "Георги") и така култът на стария български герой е бил маскиран под похлупака на християнския светец.

Има също една любопитна теория на проф. Азгар Мухаммадиев от Казанския Универскитет относно името на Кубратовия чичо Органа или Орхан (предадено в "Джагфар Тарихы" също като Юрган) - че произлиза от индо-арийската дума "архат" (санскр. в именителен падеж: arhan - букв "достоен), с която се обозначават просветлените индивиди в будизма, джайнизма и манихейството (а сред българите е имало привърженици на манихейството, ако не и на будизма, както счита Мухаммадиев - в крайна сметка манихейският мит просто преразказва тенгрианската митология, добавяйки елементи от християнството, зороастризма и будизма, или по-точно нагаждайки я към конкретната културна среда в различните страни). s155239215.onlinehome.us/turkic/33Writin...ievCoinsKurbatRu.htm

Но каквато и да е била етимологията на името му, оказва се, че Юрган/Джарган/Архан е един стар български герой, просто инцидентно асоцииран с християнския Георги, с който иначе няма нищо общо, освен може би връзката с Грузия. И вероятно именно той е изобразен на старите грузински изображения на "белия Георги" и неговия кон Иродзнри, наследени от пред-християнската религия на картвелите (грузинци), надписите по които поразително надопобяват една от хуно-българските рунически азбуки.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

www.voininatangra.org/modules/xcgal/albu...44/Vendel-helmet.jpg

Това е "св. Георги" - Аудан Дуло ("Сказание за дъщерята на Хан"), тъй, че вероятно концепцията, която си изложил по-горе да е верна, от гледна точка на това, че самият Аудан Дуло (Аудун на скандинавски) носи този образ, който вероятно продължава и в потомството му.
Както бех коментирал на едно друго място:

"Прототипа на затвореният чрез научно претерминологиране "херос"; "Тракийски конник". Така траколозите създадоха една мистика чрез т. нар. "тракийски конник", ама нищо тракийско нема в него, не поне и като етноним! Виж, като топоним съм съгласен)) Нема нужда да ви доказвам, че тази иконография изобразява "тракийски конник", само вижте шлема, хахахахахахаха, дан ви вадя ся десетки същите "тракийски шлемове". Па и змията долу... Сами си направете доказателствата, защитете дипломите си! Та значи, "тракийският конник" е конкретна личност. казва се Аудан (на скандинавски Аудун) със своят крилат кон Тулпар (вж. Сказание за дъщерята на Шан), и другото му название е Воден/Один със своят кон Слейпнир."

Като дошъл до портата на Хел, Хермодр (Hermóðr) слязъл, затегнал юздите на Слейпнир (Sleipnir), качил се на коня отново, и го пришпорил, така че Слейпнир прескочил над цялата порта. Така най-накрая Хермодр дошъл в залата на Хел и видял Балдур седнал на най-почетното място. Хермодр помолил Хел да освободи Балдур, позовавайки се на големия плач за Балдур сред Азите за него. Тогава Хел
обявила, че Балдур ще бъде освободен само ако всички неща, мъртви и живи, плачат за него.
========================================================
"Сказание за дъщерята на Хана" IV ПЕСЕН
КАК ПРЕВЗЕЛИ КУЛАТА НА ЙОРЕГИТЕ

Тогава спомнил си Тарвил
"Аллах" какво му казал бил: за да прескочим огнен свод
ни трябва кон крилат, от род.
Тулпар! Тоз кон дори с товар
прескача огъня - дувар. Тулпар ще ни покаже как
да повалим врага до крак!"
"Чуй, цвили там из небеса -
познах го само по гласа. Това Тулпар е!" - казал Ат.
След миг явил се кон крилат.
Наистина било Тулпар.

...Но не препускал дълго там,
с аркан го впримчил Аудан.
Обязден, сложил му юзда,
седлото бойно - на гърба, смирил го с ласки и любов,
за подвиг конят бил готов.
Тогава с бича на Гали
го шибнал Тат Иран - боли! Изцвилил бясно кон Тулпар.
тоз удар кой би издържал?
Не кон, сокол се извисил
и небосвода прекосил!
Тъй Ат със коня хвърковат прескочил огнения ад.

Като сравним двата текста и изоставим разликите е ясно, че най-вероятно Хермодр, сочен за син на Аудан е най-вероятно негова "маска", аспект, а може би и аватар. Това е едно от обясненията за епизодичността и второстепенността на фигурата на Херморд в скандинавските саги. Другото обяснение е, че образът на тази божеска фигура е привнесен при преселението на Аудан Дуло от Балканите и недобре усвоен от местното население, тъй като нейната същност и функции не са били напълно съвместими с бита и вярванията по тези места, вследствие, на което е усвоено от нея това, което е могло да бъде разбрано, останалото е предадено като функции и възможности на самият Аудан, поради сходствата им.
На Балканите тази фигура е наречена Хермес, в Египет - Тот и е една от най-почитаните и богато описани като дела, функции и характеристики. Скандинавският Хермодр, почти напълно се припокрива с нея. Разбира се, случката на слизането в Хел, за да бъде измолено освобождението на Балдур липсва в Балканският й аналог, но затова пък имаме допълване на двете версии. Това допълване обяснява именно защо Хермес е водач на Орфей в подземното царство, където той слиза в опит да изведе своята жена Евридика. Провалът на Хермодр на младини да освободи Балдр от подземното царство е и предизвестен провал на Орфей да извади оттам своята Евридика. Тук няма "хепи енд". Тези провали, предпоставят по-нататък създаването в християнството на Веруюто за "чакането на възкресението от мъртвите" и "първото" и "второ" възкресение на мъртвите при Страшния съд. И наистина, след Рагнарьок, Балдр се освобождава и излиза от Хел, за да участва в създаването на новият свят. И понеже в Тенгрианството няма статика, там не се чака някой да извърши възкресението, елбирите атакуват Кулата на йорегите, прескачат Огнената й стена с коня Тулпар (Слейпнир) и го превземат убивайки Аждаха, Албастъй и всички йореги. След това Тат Иран пречиства с огън подземното царство. С това то със сигурност престава да съществува.

В Грузия това са Тетри Гиорги („Белият Георги”) и неговият кон Иродзнри . Впрочем, това на изображенията, струва ми се, не е шлем, а маска като онези, които се казва, че носели героите-елбири в „Сказанието за дъщерята на Шан” („Шан кызы дастаны”) и епоса „Чулман Толгау”. Интересното е тези персонажи присъствуват още в старата пред-християнска грузинска митология и в пантеона на религията, въведена в Грузия от цар Фарнаваз през ІІ в.пр. н.е., комуто се приписва и изобретяването на тази руноподобна старо-грузинска писменост. („Фарнаваз”, впрочем, не е грузинско име, а персийско – означава нещо като „Свето-слав”: от farn – „сияние, ореол, божествена благодат” и āvāz – „глас, песен, възхвала”). Така не е изключено действително произходът на оригиналния „св. Георги” да е свързан с азербайджанските българи-аси. Според „Джагфар Тарихы” техният сардар (перс. sardār – „главнокомандуващ, пълководец”, букв. „имащ глава”, т.е. „глава-тар”) Аудан е съвременник на Александър Македонски (Аламир Султан) и негов съюзник, женен за дъщеря му Боз-би. Името „Георги” обаче се свързва с дагестанското Джарган (или селото Джалган, където според Мурад Аджи бил погребан „св. Георги”), което съответствува на българското Юрган – потомъка на Аудан, отвел асите-българи до Приазовието. Възможно е, разбира се, в народната митология образите на двамата да са се слели, запазвайки името на втория и по-късно асоциирайки го с християнския светец. Както пише Мирча Елиаде в „Митът за вечното завръщане”, в народната памет историческите събития и личности се митологизират, вписвайки се в стандартните културни архетипове за не повече от две-три столетия, примери за което са други такива легендарни „змееборци”, базирани върху реални исторически лица като родоския рицар Диьодоне от Гозон и Крали Марко.

От друга страна, обаче, Аудан не е една конкретна личност, а няколко и то от различни епохи. Така освен зетя на Александър-Аламир (от ІV в.пр.н.е.) и потомък на древните самарски (шумерски) царе, в „Джагфар Тарихы” се споменава и Аудан Дуло като собственото име на Атила (V в. от н.е.). В епоса „Чулман Толгау” се говори и за един друг герой Аудан, който изглежда е прекия прототип на Аудан-Ат от „Шан кызы дастаны”, още повече, че тази поема се счита за преработка от Микаил Башту (ІХ в.) на епоса „Шан Толгау” на царя-поет Боян-Челбир Сандугач (VІ в.) – правнук на Атила и прадядо на Кубрат, който на свой ред използува „Чулман Толгау”, чието авторство се приписва на скитския цар Кашан (ІІ в.пр.н.е.) – герой на последната част на поемата. Този Аудан е Аудан-Джураш, свързан със Сарматската (Чирмишска) династия в Скития, описан като съвременник на персо-скитските войни (VІ в.пр.н.е.) и съименник на брата на барджийския (персийски) цар Даргий (т.е. Дарий І) – Аудан, когото Херодот нарича Артабан и който бил пословично справедлив и бил против похода срещу скитите, но не бил послушан от своя брат – царя, поради което се казва, че бил особено уважаван от скитите-българи, а името му станало популярно. Така Аудан-Ат Дуло от „Сказание за дъщерята на Шан” изглежда е събирателен образ, тъй като без друго тази поема е пълна с анахронизми, смесвайки епизоди от различни исторически ери. Изказвано е предположението, че той е също така първообраз на Автандил – един от героите на грузинския епос „Випхисткаосани” („Витязът в тигровата кожа”), който обаче там е спаспет (армен. „пълководец” от др.иран. spāda-pati – „господар на войската”) на царя на Арабия. Наистина, авторът Шота Роставели твърди в началото, че уж преразказвал някаква „персийска” поема, но доколкото ми е известно, такъв сюжет не е познат в персийската литература, така че твърдението на Ф.Г. Нурутдинов, че всъщност става на дума за „Шан кызы дастаны” е доста вероятно.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси). Оттам идва и объркването. Първоначалният Аудан ще да е бил онзи Одан от племето Атир (Athir – един от 24-те народа на Атлантида, чийто тотем бил вълкът), който извел предците на бялата раса (кроманьонците) от Атлантида преди катаклизма, спасявайки ги от т.нар. „Орихалкова Тирания” на „ковачите” (Кабирите, Телкините и пр. от средиземноморските митологии, съответствуващи на племето Яйн, чиито потомци според езотеричните предания са днешните цигани и което е играело същата роля на „глобално правителство”/синархия по времето на цикъла на атлантската цивилизация, каквато изпълнява еврейският народ в съвременния свят). Племенното название „Athir” се асоциира с Източна Европа и предците на скитите и секелите (хуно-българи), като по всяка вероятност представлява вариант на скандинавското Æsir – „аси”, като се има предвид, че аспированата фонема th пред гласни звуци често се трансформира във f или s, пък и в „Чулман Толгау” се казва, че „Ас” и „Ат” са алтернативни произношения в езиците на различните български племена: „Бурджанското [име] Ат и тузгарското Атай означава същото, каквото и ас, азак – „истински българин”. (V.61.189.). Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.

Що се отнася до скандинавския Хермодур, той действително донякъде съответствува на гръко-римския Хермес-Меркурий, предвид функциите му на божествен вестител и психопомп (водач на душите). Аналогична роля в тенгрианската митология изпълнява алпът Кермес („Хермес”), наричан още Бай-Терек („Високо Дърво”), Имен („Дъб”) и пр., а в „Чулман Толгау” – Челбас и Кулюг-Бала, асоцииран с 9-я земен клон или 9-та година от цикъла – тази на Маймуната (Бичин, Мичин) или Таралежа (Керпе). (Любопитно – една от формите на египетския Тот също е павианът!). Но от друга страна, Меркурий традиционно се идентифицира с Один/Вотан – освен другото и като изобретател на писмеността (руните), подобно на египетския Тот-Хермес. Аналогично арменският бог на писарите е Тир (перс. „Меркурий”, етимолог. „остър” или „бърз”). Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.

В западната традиция Один-Вотан се идентифицира с Хермес-Меркурий и неговият ден е срядата, наричана Wodenesday („Ден на Воден” > англ. Wednesday). В своите „Истории на бритите” хронистите Галфрид (Джефри) Монмутски (96) и Нений (57) извеждат от Воден родословието на англо-саксонските царе, което се съгласува с данните на Снори, че „той [Один] завладял земите по цялата Земя на Саксите и поставил там своите синове за управители” („Инглинга Сага”, V). Така в хрониката на Галфрид саксонският вожд Хенгист казва: „Ние почитаме бащините си богове – Сатурн, Юпитер и другите, които управляват света, но особено Меркурий, когото на своя език наричаме Воден. Нашите предци са му посветили четвъртия ден на седмицата, който и досега наричаме по негово име Wodenesday”. Така свещеният ден на Один/Водан е срядата, както и този на индийския Будха (санскр. „мъдър, интелигентен” – Меркурий) – budhavāra или budhadina (санскр. „ден на Будха” – сряда), който в Пураните се сочи за родоначалник на клоновете на „лунната династия” (somavaṁśa или candravaṁśa – срвн. с кит. Юе-джи 月氏/ути/аси, чието име се предава със знаците за „лунен дом”). Аналогично и при волжските българи срядата е била наричана „кан куну” (др. тюрк. qan küni) – „ден на кръвта”, т.е. метафорично – на предците, обединени в образа на изначалния прародител Аудан. За връзката на последния с Меркурий свидетелствува и преданието, цитирано от арабския историк ал-Мас’уди, че народите „булгар, рус и саклаб” (последните две не са руснаци и славяни, както обичат да ги интерпретират руските преводачи, а роксолани/рухс-алан – „светли алани” и саклани/сак-алан – „каменни алани”, т.е. сармати и скити) произлизат от децата на Маттушалах ибн Ахнух (т.е. библейския Метусалем, син на Енох), „който е пророкът Идрис (мир нему!). Сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес означава Меркурий” („Златните ливади и източниците на бисери”, т. 1, с. 42). Въпреки налагането на исляма и християнството във Волжска България и до днес е запазена традицията религиозните поклонения да се извършват в сряда (напр. поклонението до руините на Казъ Йортъ – съдебната палата във Велики Булгар, считано за еквивалент на „малък хадж” за онези мюсюлмани, които не могат да си позволят пътуването до Мека, или поклонението до тенгрианското светилище на свещения дъб Валем Хуса в Чувашия). Т.е. сакралният ден на тенгрианите е била срядата, т.е. „средата” на седмицата, символизираща „опосредствуващата”/посредническа функция на меркурианския архетип, а не началото или краят (като съботата на евреите, неделята на християните или петъка на мюсюлманите). Подобна е тукашната традиция (която се спазваше до неотдавна) за срядата като „пазарен ден”, което пък е под влияние на гръко-римското разбиране за Меркурий-Хермес като бог на търговията (понеже търговията също е вид посредничество). Св. Георги обаче е свързан не със срядата, а с вторника (т.е. с Марсовия архетип на воина) – и действително в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден smil4334ad1724132.gif ).

Проблемът с всички тези обърквания идва от това, че не винаги могат да се установят точни съответствия между божествата от пантеоните на различните култури. Например едно божество може да има няколко еквивалента в друга митология или пък отношенията на техните архетипове може да са разместени. Така в гръко-римската митология Зевс-Юпитер е баща на Арес-Марс и Хермес-Меркурий, докато при германо-скандинавските им еквиваленти Один/Вотан (Меркурий) е баща на Тюр/Тир (герм. Тиу/Циу, етимологично еквивалентен на грц. Зевс, но съответствуващ на архетипа на Марс с ден вторник – Tuesday) и Тор/Донер (гръмовержеца, съответствуващ на архетипа на Юпитер с ден четвъртък – Thursday). Аналогично в тенгрианския пантеон на „Чулман Толгау” върховни алпове са Мар-Джейтосир (при Херодот – Гойтосюр, „скитския Аполон”), наречен още Ябалан („Аполон”) и съпругата му Артимас („Артемида” или скитската Артимпаса, която според Херодот съответствува на „небесната Афродита”, т.е. Венера), докато техни деца са триадата на „великите алпове”: 1) Чулман-Бугимушад (при Херодот – богът на царските скити Тагимасада, идентифициран от него с Посейдон) – господар на водите, наричан още Бозидан („Посейдон”), но асимилиращ и функциите на Хадес/Плутон като господар на подземния свят на сенките; 2) Кубар-Бабай (дух на гърма, но и на войната, т.е. обединяващ функциите на Зевс и Арес, съответствувайки така на „скитския Арес” на Херодот, чието изображение било мечът – срвн. мечът на Кубар от „Шан кызы дастаны”; мечът на Марс, намерен от орача и предаден на Атила според средновековната легенда и пр.); и 3) Леу-Субан (съотв. Мардукан-Карга, аналог на архетипа на прераждащите се божества на вегетацията). Може да се види, че тази триада на „великите алпове” точно съответствува на трите основни функции на индо-европейските богове според Ж. Дюмезил – правно-магическа, силово-военна и плодородна, проявени и в трите традиционни съсловия на воините, жреците и земеделците. Тези архетипове съответствуват астрологически на Меркурий, Марс и Юпитер, т.е. на дните сряда, вторник и четвъртък, първите два от които са проявени също и в малките алпове (тези от третото поколение на тенгрианската митология) или техните инкарнации-аватари (героите-елбири) от историческите епохи – Аудан и Юрган („Георги”).

Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-. Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). Те се заселили в Идел (Поволжието) и Джеремел (дн. Украйна), където били наречени съответно ак-саклани („бели, т.е. източни скити”) и анджийци/анчийци (антите – предци на украинците от индо-арийското/синдско anta – „край, предел”; оттук ānta – „живеещи на края”, пославянчено като „у-краинци”). Подобно на Чулмаксъз, Анджа бил посветен от аскалите-аргибеи (Херодотовите „аргипеи”) – безсмъртните келбири/колобри от основания от Атряч-Таргиз Кимер предпотопен орден, обитаващи тайнствената недостъпна страна Шуд („Чуд” в алтайските легенди). От неговия син Аргибей тръгва линията на Аргибейската династия на владетелите на Агаджир (Скития), които също ставали безсмъртни и управлявали до идването на Катраг – основоположника на Кимерската династия (Кимербаш). По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Khudayar писа: В Грузия това са Тетри Гиорги („Белият Георги”) и неговият кон Иродзнри . Впрочем, това на изображенията, струва ми се, не е шлем, а маска като онези, които се казва, че носели героите-елбири в „Сказанието за дъщерята на Шан” („Шан кызы дастаны”) и епоса „Чулман Толгау”. Интересното е тези персонажи присъствуват още в старата пред-християнска грузинска митология и в пантеона на религията, въведена в Грузия от цар Фарнаваз през ІІ в.пр. н.е., комуто се приписва и изобретяването на тази руноподобна старо-грузинска писменост. („Фарнаваз”, впрочем, не е грузинско име, а персийско – означава нещо като „Свето-слав”: от farn – „сияние, ореол, божествена благодат” и āvāz – „глас, песен, възхвала”). Така не е изключено действително произходът на оригиналния „св. Георги” да е свързан с азербайджанските българи-аси. Според „Джагфар Тарихы” техният сардар (перс. sardār – „главнокомандуващ, пълководец”, букв. „имащ глава”, т.е. „глава-тар”) Аудан е съвременник на Александър Македонски (Аламир Султан) и негов съюзник, женен за дъщеря му Боз-би. Името „Георги” обаче се свързва с дагестанското Джарган (или селото Джалган, където според Мурад Аджи бил погребан „св. Георги”), което съответствува на българското Юрган – потомъка на Аудан, отвел асите-българи до Приазовието. Възможно е, разбира се, в народната митология образите на двамата да са се слели, запазвайки името на втория и по-късно асоциирайки го с християнския светец. Както пише Мирча Елиаде в „Митът за вечното завръщане”, в народната памет историческите събития и личности се митологизират, вписвайки се в стандартните културни архетипове за не повече от две-три столетия, примери за което са други такива легендарни „змееборци”, базирани върху реални исторически лица като родоския рицар Диьодоне от Гозон и Крали Марко.

От друга страна, обаче, Аудан не е една конкретна личност, а няколко и то от различни епохи. Така освен зетя на Александър-Аламир (от ІV в.пр.н.е.) и потомък на древните самарски (шумерски) царе, в „Джагфар Тарихы” се споменава и Аудан Дуло като собственото име на Атила (V в. от н.е.). В епоса „Чулман Толгау” се говори и за един друг герой Аудан, който изглежда е прекия прототип на Аудан-Ат от „Шан кызы дастаны”, още повече, че тази поема се счита за преработка от Микаил Башту (ІХ в.) на епоса „Шан Толгау” на царя-поет Боян-Челбир Сандугач (VІ в.) – правнук на Атила и прадядо на Кубрат, който на свой ред използува „Чулман Толгау”, чието авторство се приписва на скитския цар Кашан (ІІ в.пр.н.е.) – герой на последната част на поемата. Този Аудан е Аудан-Джураш, свързан със Сарматската (Чирмишска) династия в Скития, описан като съвременник на персо-скитските войни (VІ в.пр.н.е.) и съименник на брата на барджийския (персийски) цар Даргий (т.е. Дарий І) – Аудан, когото Херодот нарича Артабан и който бил пословично справедлив и бил против похода срещу скитите, но не бил послушан от своя брат – царя, поради което се казва, че бил особено уважаван от скитите-българи, а името му станало популярно. Така Аудан-Ат Дуло от „Сказание за дъщерята на Шан” изглежда е събирателен образ, тъй като без друго тази поема е пълна с анахронизми, смесвайки епизоди от различни исторически ери. Изказвано е предположението, че той е също така първообраз на Автандил – един от героите на грузинския епос „Випхисткаосани” („Витязът в тигровата кожа”), който обаче там е спаспет (армен. „пълководец” от др.иран. spāda-pati – „господар на войската”) на царя на Арабия. Наистина, авторът Шота Роставели твърди в началото, че уж преразказвал някаква „персийска” поема, но доколкото ми е известно, такъв сюжет не е познат в персийската литература, така че твърдението на Ф.Г. Нурутдинов, че всъщност става на дума за „Шан кызы дастаны” е доста вероятно.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси). Оттам идва и объркването. Първоначалният Аудан ще да е бил онзи Одан от племето Атир (Athir – един от 24-те народа на Атлантида, чийто тотем бил вълкът), който извел предците на бялата раса (кроманьонците) от Атлантида преди катаклизма, спасявайки ги от т.нар. „Орихалкова Тирания” на „ковачите” (Кабирите, Телкините и пр. от средиземноморските митологии, съответствуващи на племето Яйн, чиито потомци според езотеричните предания са днешните цигани и което е играело същата роля на „глобално правителство”/синархия по времето на цикъла на атлантската цивилизация, каквато изпълнява еврейският народ в съвременния свят). Племенното название „Athir” се асоциира с Източна Европа и предците на скитите и секелите (хуно-българи), като по всяка вероятност представлява вариант на скандинавското Æsir – „аси”, като се има предвид, че аспированата фонема th пред гласни звуци често се трансформира във f или s, пък и в „Чулман Толгау” се казва, че „Ас” и „Ат” са алтернативни произношения в езиците на различните български племена: „Бурджанското [име] Ат и тузгарското Атай означава същото, каквото и ас, азак – „истински българин”. (V.61.189.). Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси)
=======================================================
Да, оприличаванията на този или онзи наш цар с Аудан Дуло е именно поради това, че той като цар е бил и с божески статтут, и като такъв, той е аватар, историческо превъплъщение на Първия. Това е сигурно. другото е, четох преди 2 дена едно изследване направено от наш академик в Иран за българското присъствие там. Много добри изследвания, жалко, че не са получили публичност. Там "Дуло" си има превод на ирански и е нещо като титла, показваща принадлежност към висшият държавен апарат на Държавата, т.е. това е прозвище, титла, пряко свързано с висшите етажи на Българската държавност. Нарочно няма да цитирам точният превод от труда на академика, искам той да си го направи. Затова на принципа на историческите инкарнации на Първия, съвсем нормално е всеки, който е отличен в приемането и носенето на Орендата да е Дуло, както самият Атила.

"Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.
=======================================================
Затова по балканските земи, при падането им под римска власт възниква култа към "хероса" ('тракийският конник). Той е повсеместен и е вид обществена молитва или по-скоро дори е вид теургично действие

Khudayar писа: Що се отнася до скандинавския Хермодур, той действително донякъде съответствува на гръко-римския Хермес-Меркурий, предвид функциите му на божествен вестител и психопомп (водач на душите). Аналогична роля в тенгрианската митология изпълнява алпът Кермес („Хермес”), наричан още Бай-Терек („Високо Дърво”), Имен („Дъб”) и пр., а в „Чулман Толгау” – Челбас и Кулюг-Бала, асоцииран с 9-я земен клон или 9-та година от цикъла – тази на Маймуната (Бичин, Мичин) или Таралежа (Керпе). (Любопитно – една от формите на египетския Тот също е павианът!). Но от друга страна, Меркурий традиционно се идентифицира с Один/Вотан – освен другото и като изобретател на писмеността (руните), подобно на египетския Тот-Хермес. Аналогично арменският бог на писарите е Тир (перс. „Меркурий”, етимолог. „остър” или „бърз”). Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.

В западната традиция Один-Вотан се идентифицира с Хермес-Меркурий и неговият ден е срядата, наричана Wodenesday („Ден на Воден” > англ. Wednesday). В своите „Истории на бритите” хронистите Галфрид (Джефри) Монмутски (96) и Нений (57) извеждат от Воден родословието на англо-саксонските царе, което се съгласува с данните на Снори, че „той [Один] завладял земите по цялата Земя на Саксите и поставил там своите синове за управители” („Инглинга Сага”, V). Така в хрониката на Галфрид саксонският вожд Хенгист казва: „Ние почитаме бащините си богове – Сатурн, Юпитер и другите, които управляват света, но особено Меркурий, когото на своя език наричаме Воден. Нашите предци са му посветили четвъртия ден на седмицата, който и досега наричаме по негово име Wodenesday”. Така свещеният ден на Один/Водан е срядата, както и този на индийския Будха (санскр. „мъдър, интелигентен” – Меркурий) – budhavāra или budhadina (санскр. „ден на Будха” – сряда), който в Пураните се сочи за родоначалник на клоновете на „лунната династия” (somavaṁśa или candravaṁśa – срвн. с кит. Юе-джи 月氏/ути/аси, чието име се предава със знаците за „лунен дом”). Аналогично и при волжските българи срядата е била наричана „кан куну” (др. тюрк. qan küni) – „ден на кръвта”, т.е. метафорично – на предците, обединени в образа на изначалния прародител Аудан. За връзката на последния с Меркурий свидетелствува и преданието, цитирано от арабския историк ал-Мас’уди, че народите „булгар, рус и саклаб” (последните две не са руснаци и славяни, както обичат да ги интерпретират руските преводачи, а роксолани/рухс-алан – „светли алани” и саклани/сак-алан – „каменни алани”, т.е. сармати и скити) произлизат от децата на Маттушалах ибн Ахнух (т.е. библейския Метусалем, син на Енох), „който е пророкът Идрис (мир нему!). Сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес означава Меркурий” („Златните ливади и източниците на бисери”, т. 1, с. 42). Въпреки налагането на исляма и християнството във Волжска България и до днес е запазена традицията религиозните поклонения да се извършват в сряда (напр. поклонението до руините на Казъ Йортъ – съдебната палата във Велики Булгар, считано за еквивалент на „малък хадж” за онези мюсюлмани, които не могат да си позволят пътуването до Мека, или поклонението до тенгрианското светилище на свещения дъб Валем Хуса в Чувашия). Т.е. сакралният ден на тенгрианите е била срядата, т.е. „средата” на седмицата, символизираща „опосредствуващата”/посредническа функция на меркурианския архетип, а не началото или краят (като съботата на евреите, неделята на християните или петъка на мюсюлманите). Подобна е тукашната традиция (която се спазваше до неотдавна) за срядата като „пазарен ден”, което пък е под влияние на гръко-римското разбиране за Меркурий-Хермес като бог на търговията (понеже търговията също е вид посредничество). Св. Георги обаче е свързан не със срядата, а с вторника (т.е. с Марсовия архетип на воина) – и действително в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден smil4334ad1724132.gif ).

Проблемът с всички тези обърквания идва от това, че не винаги могат да се установят точни съответствия между божествата от пантеоните на различните култури. Например едно божество може да има няколко еквивалента в друга митология или пък отношенията на техните архетипове може да са разместени. Така в гръко-римската митология Зевс-Юпитер е баща на Арес-Марс и Хермес-Меркурий, докато при германо-скандинавските им еквиваленти Один/Вотан (Меркурий) е баща на Тюр/Тир (герм. Тиу/Циу, етимологично еквивалентен на грц. Зевс, но съответствуващ на архетипа на Марс с ден вторник – Tuesday) и Тор/Донер (гръмовержеца, съответствуващ на архетипа на Юпитер с ден четвъртък – Thursday). Аналогично в тенгрианския пантеон на „Чулман Толгау” върховни алпове са Мар-Джейтосир (при Херодот – Гойтосюр, „скитския Аполон”), наречен още Ябалан („Аполон”) и съпругата му Артимас („Артемида” или скитската Артимпаса, която според Херодот съответствува на „небесната Афродита”, т.е. Венера), докато техни деца са триадата на „великите алпове”: 1) Чулман-Бугимушад (при Херодот – богът на царските скити Тагимасада, идентифициран от него с Посейдон) – господар на водите, наричан още Бозидан („Посейдон”), но асимилиращ и функциите на Хадес/Плутон като господар на подземния свят на сенките; 2) Кубар-Бабай (дух на гърма, но и на войната, т.е. обединяващ функциите на Зевс и Арес, съответствувайки така на „скитския Арес” на Херодот, чието изображение било мечът – срвн. мечът на Кубар от „Шан кызы дастаны”; мечът на Марс, намерен от орача и предаден на Атила според средновековната легенда и пр.); и 3) Леу-Субан (съотв. Мардукан-Карга, аналог на архетипа на прераждащите се божества на вегетацията). Може да се види, че тази триада на „великите алпове” точно съответствува на трите основни функции на индо-европейските богове според Ж. Дюмезил – правно-магическа, силово-военна и плодородна, проявени и в трите традиционни съсловия на воините, жреците и земеделците. Тези архетипове съответствуват астрологически на Меркурий, Марс и Юпитер, т.е. на дните сряда, вторник и четвъртък, първите два от които са проявени също и в малките алпове (тези от третото поколение на тенгрианската митология) или техните инкарнации-аватари (героите-елбири) от историческите епохи – Аудан и Юрган („Георги”).

Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-. Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). Те се заселили в Идел (Поволжието) и Джеремел (дн. Украйна), където били наречени съответно ак-саклани („бели, т.е. източни скити”) и анджийци/анчийци (антите – предци на украинците от индо-арийското/синдско anta – „край, предел”; оттук ānta – „живеещи на края”, пославянчено като „у-краинци”). Подобно на Чулмаксъз, Анджа бил посветен от аскалите-аргибеи (Херодотовите „аргипеи”) – безсмъртните келбири/колобри от основания от Атряч-Таргиз Кимер предпотопен орден, обитаващи тайнствената недостъпна страна Шуд („Чуд” в алтайските легенди). От неговия син Аргибей тръгва линията на Аргибейската династия на владетелите на Агаджир (Скития), които също ставали безсмъртни и управлявали до идването на Катраг – основоположника на Кимерската династия (Кимербаш). По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.
==========================================================
Така е, да. В християнството днес е запазен донякъде в образа на св. Влас.

в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден
===========================================================
Туй "Геурге кун" има една праволинейна връзка с една сакрално скално място в близост до местото дето обитавам. И то е посветено на св. Георги, но съдържа топонима Кум/Кун.

"Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-. Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). "
=========================================================
Интересно ми е, защо непрекъснато търсиш "земята на злото". Гностицизъм? А, Зенд Бурджан колобре? Този абзац леко ме втрещи за момент, но леко. Оприличаването на България на Балканите със подземният свят на Албастий, Тама Тарханът е доста интересна концепция, при все, че този подземен свят, елбирите трябва да са освободили, прочистили и осветили и той отдавна да не е проблем. Не ми се спори по тоя въпрос, но не ми харесва идеята да емигрирам в Скития като еквивалент на Рая. Някак си не се виждам като държавен аристократ, който си фата партакешите, взема домочадието, любимите си приятели и познати и да си бие чуковете. Виж, Севар го направи. В Москве Да оставим туземците тука на нерадостната им съдба на скотове и да се присъединим към Евразия. Тази идея не ми допада. Не съм й фен. А туй за златото е на Божо Лебарката моабетя. Не е верен по същество, според мен. Туй с персийското подражание е малко прекалено. Не мисля, че е така. На тази територия злато се е изработвало ювелирно още от каменно-медната епоха, тъй, че съм на мнение, че сходствата с персийските еквиваленти са по-скоро да подчертаят родство, отколкото желание да бъдеш като чужденеца, понеже "всичко чуждо е по-убаво от нашето" и то непременно трябва да се копира. Верно е, че "мат"риала е лош", но и Евразия не ме радва особено.

Страната Шуд/Чуд не ми звучи много тайнствено, а някак си доста познато

Khudayar писа: По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Често я наричам "република на злото". Но не земята ни е такава, а едно образувание, създадено от преродени тук по волята на Тангра зли души (сган).
Изначално тази територия е била Еден - земен рай. Земната проекция (отражение) на Небето. Като мисията на българите не е била да я пречистят чрез окупация, а точно напротив. Да освободят Прародината си - райската земя, превърната в ад като възстановят Саракта. Това смятаме да направим, колкото малко да сме и невъзможна да изглежда задачата. Диалектиката е ясна.

Йордан_13 писа: Да, оприличаванията на този или онзи наш цар с Аудан Дуло е именно поради това, че той като цар е бил и с божески статтут, и като такъв, той е аватар, историческо превъплъщение на Първия. Това е сигурно. другото е, четох преди 2 дена едно изследване направено от наш академик в Иран за българското присъствие там. Много добри изследвания, жалко, че не са получили публичност. Там "Дуло" си има превод на ирански и е нещо като титла, показваща принадлежност към висшият държавен апарат на Държавата, т.е. това е прозвище, титла, пряко свързано с висшите етажи на Българската държавност. Нарочно няма да цитирам точният превод от труда на академика, искам той да си го направи. Затова на принципа на историческите инкарнации на Първия, съвсем нормално е всеки, който е отличен в приемането и носенето на Орендата да е Дуло, както самият Атила.

"Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.
=======================================================
Затова по балканските земи, при падането им под римска власт възниква култа към "хероса" ('тракийският конник). Той е повсеместен и е вид обществена молитва или по-скоро дори е вид теургично действие

Българското присъствие в Иран е добре засвидетелствувано и за това може да се говори много, но по-специално името Дуло не е иранско, нито се обяснява от някакъв ирански език. „Дуло” означава чисто и просто „носител на бунчука” (букв. „имащ бунчук” – др. тюрк. tuγluγ). Ако „бунчук” е китайска заемка (от кит. фу-чън 拂尘), нейният тюркски синоним е tuγ (tugh), от което по всяка вероятност произлиза славянското „стяг”, т.е. Дуловци са „носителите на стяга”. Става на дума за жезъла на даоистките посветени, носен от келбирите/колобри в тенгрианските церемонии „мен тайре”. Името Дуло е засвидетелствувано в китайските извори като Дулу (ст.кит. tuo-liuk), Долу (ст.кит. tuət-liuk), Шар-Дула в тюркския епос „Кетаб-и Деде Коркут”, унгарската титла Дьюла (Gyula, станала впоследствие лично име), казахското племе Дулат и пр., и увековечено в името на река Дуло („Дуло-су” в „Шан кызы дастаны”) = р. Тола в днешна Монголия (в степните култури племената и клановете се разпределят по речните системи на големите реки, които често получават имената си от тях – така и р. Волга получава името си от българите, а не обратното, както са мислели някои), за което писа навремето покойният Р. Сефтерски. Според една от версиите, разказани в „Джагфар Тарихы” (т. ІІ, с. 119 от руското издание), хонската династия, клон на която е Дуло, произлиза от военачалника Куберчек, който разбил местните племена в Хин (Китай), подчинявайки ги на сваления от берджулите (семити) след потопа самарски цар Хон-Улан, преселил се в Далечния Изток (срвн. с персийската легенда за цар Джамшид, който, прогонен от арабския тиран Зохак, избягва в Чин/Китай; Куберчек и Хон-Улан същевременно кореспондират на Маджар и Хунор от унгарската легенда – синове на най-великия самарски цар Нимрод/Нимруз от каситската/кашанска династия). Във въпросния пасаж анонимният съставител на летописа тълкува името „Куберчек” от съвременния му тюрко-български език като означаващо „лодкар”, считайки, че става на дума за объркване с Джам-Иджик – основателя на Идел (срвн. посочения по-горе перс. Джам-шид – „сияйния Джам”), като според него така е възникнала по-късната легенда за Иджик, син на „лодкаря” Боян, като основател на хунската държава. В това може да се съдържа някакъв елемент истина: „лодкарят” като превозвач през реката, може да символизира понтификалната функция, изпълнявана от владетеля-посветен (татар./тюрк.бълг. күпер означава „мост”, подобно на лат. pontifex – букв. „строител на мост”, срвн. джайнските просветлени учители, наричани tīrthakara – „създаващ брод”, и т.н.). Но името „Куберчек” по-скоро може да се обясни като „подобен (чек/тек – тюрк. „чифт”) на Кубар”, като името на алпа Кубар/Кубер означава буквално „жълт човек” или „жълта глава” (от др.тюрк. quba – „жълт” и är – „човек”) в смисъл на рус или светлокос (неговият ведийски еквивалент Индра също се описва като светлокос). Така родоначалникът на Дуло – Куберчек – по всяка вероятност съответствува на Жълтия Император (или още „Жълтия Праотец” – кит. Хуан Ди 皇帝), за който още през ХІХ век изследователят Териен дьо Лакупри предполага, че е дошъл от Средна Азия (Елам или Бактрия), пренасяйки някои елементи на шумерската култура в Китай, където покорява местните племена, водени от Чи Йоу. Именно от Жълтия Император, който бива посветен от безсмъртния отшелник Гуан Чън-дзъ, тръгва даоската инициатическа традиция, съхранявана първоначално само сред членовете на царския дом. След падането на династията Ся (идентифицирана с носителите на културата на Ордоския бронз – предшественици на хуните) през ХVІІІ в.пр.н.е., оцелелите принцове се укриват сред народа и от тях произлизат различните даоистки кланове през по-късните векове, някои от които са запазени и до днес. Един от тези принцове – Шун-Уей (ст.кит. Хун-Ок, реконструирано от Йохан де Гроот като „Хунор”), син на последния владетел на Ся и следователно директен потомък на Жълтия Император, се сочи в китайските хроники за родоначалник на царския дом на сюн-ну (хуните). Това означава, че хунските владетели (Дуловците) също принадлежат към потеклото на Жълтия Император (Куберчек), тъй като династията Ся е основана от негови потомци, наследявайки по този начин и инициатическата традиция, символ на което е бунчукът/фу-чън или стягът (tugh), откъдето и идва името на династията Дуло. Затова, както свидетелствува „Джагфар Тарихы”, „в епохата на царуванията за келбири се избирали царете или другите членове на царуващия дом” (т. ІІІ, стр. 114 в руското издание), тъй като само те са били посветени (колобри) и са можели да ръководят религиозните церемонии (мен тайре). Така владетелите от Хунската династия Дуло също са били ученици на безсмъртните колобри като тези от древната Аргибейска династия в Скития, като тази традиция се съхранява чак до Покръстването, едва след което (подобно на това, което се случва в древен Китай) тя става достъпна и за обикновените хора чрез богомилството, основано от двама членове на царския дом – Худаяр (перс. „Богомил”), син на Мал – ученик на един колобър също от рода Дуло и княз Боян Мага, син на Шамгун (Симеон). По този начин традицията се съхранява вече като едно подмолно течение (напр. има сведения, че богомилският дедец Василий Врач – глава на Цариградската школа през ХІ в., е практикувал изкуството на даоин, базиращо се на „езика на птиците”), което с емиграцията на богомилите на Запад се слива с тази на тамошните гностици – катарите, затваряйки по този начин кръга на древната атлантска мъдрост, запазена по-сетне се в затворените кръгове на някои избрани аристократични фамилии, предавали веригата на инициацията през Средновековието и до новото време в очакване на инкарнацията на последния аватар на Аудан.

Що се отнася до т.нар. „оренда” – в тенгрианството (а и изобщо, впрочем) няма такова нещо. За зла беда навремето В. Бешевлиев имá неблагоразумието да употреби тази ирокезка дума в контекста на прабългаристиката, заимствувайки я от Фр. Фристер, който я използува чисто формално и извън оригиналния й контекст като обобщаващ термин за някои типове вярвания сред примитивните народи (т.нар. от него „орендизъм”), които уж се срещали и при „пра-българите”, понеже те, виждате ли, били на същото (т.е. първобитно-общинно) ниво на развитие. Разбира се, трудовете на Бешевлиев са писани в рамките на един академичен дискурс и съответно използуват възприетия от модерните антрополози условен жаргон (думи като „орендизъм”, „динамизъм”, „шаманизъм” и пр.), но това дори не се осъзнава от примитивните умове на нашенските малограмотни (да не кажа „малоумни”) четци и псевдо-интелектуалци, които си присвоиха тази дума, без изобщо да вникнат в метафоричната й употреба, (следвайки детинската логика на балканския комплексар, че „щом е писано за прабългарите, значи е нещо прабългарско” и „ако нещо някъде прилича на нещо наше, значи то е наше”), за да си съчинят всевъзможни фантасмагорични „системи”, каквито биха могли да се породят единствено в техните вдетитени или болни мозъци. Синоним на „орендизъм” в антропологията е терминът „динамизъм” (от грц. dynamis – „потенция, сила”) – защо тогава да не говорят например за „дюнамис” (термин, употребяван и в християнския мистицизъм, в частност в исихазма), вместо за „оренда”? (Гърция е много по-близко до България от ирокезите, ама нали сме „националисти”, следователно трябва да мразим гърците и по-скоро ще си играем на индианци... Детска градина!) Та моят съвет е – не обръщайте внимание на подобни природни недоразумения и техните долнопробни съчинения. Истинското автентично тенгрианство борави с енергии (ако изобщо могат да се нарекат така) от съвсем различен порядък, за които модерният човек няма адекватно понятие. В него няма нито „оренда”, нито пък „шамани” (една друга подобна широко злоупотребявана дума – този път от тунгузски произход).